Савчо Савчев
Преди време една телевизия показа как се продават на черно цигари на Женския пазар. От къде идва стоката, как става точно номера, само „тия” ли са виновните, няма ли начин далаверката да се прекрати – това не беше във фокуса на вниманието на TV-журналистите. Пласьорите може да видите и днес откъм страната на Лъвов мост, т.е. по-близо до полицията – географски тя е зад гърба им и в това има може би нещо символично, не заради друго, а защото родната полиция вероятно се гъне от тежки мисли за бедните и гладните.
Наскоро случаят ми изясни картината. На гарата в Белград на моето „Добър ден” шафнерът ми отговори почти нечленоразделно и мрачно както могат само служителите на Централна гара и БДЖ, най-вероятно с огромната досада, че някой почти вежливо поздравява негово величество влаковия чиновник на чист български. Откровено казано бях доволен, че не удостоих с присъствието си този светъл субект на доброто европейско възпитание – билетът ми беше със седящо място, кой знае защо, в съседния … сръбски вагон. Настани се моя милост в празно купе, доста неуютно ще призная, но какво пък толкова да му обръщам внимание, сякаш родните железници предлагат нещо по-добро… Имаше още време до тръгването, пътници – малко, всеки се опитваше да заеме празно купе, мой комшия се оказа висок сърбин на средна възраст, който носеше с лекота две огромни чанти каквито в тия години сме свикнали да виждаме в ръцете на странните баш търговци на Ориента, а всъщност на придошлата демокрация, пътуващи непрекъснато между съседните нам държави и нашата. Не му обърнах кой знае какво внимание на сърбина – местен човек, мислех си, до час-два ще слезе. Бях го забравил, когато няколко часа по-късно го забелязах бая активен в коридора – ту наляво, ту надясно и все мъкнеше нещо в найлонови пликове. Бяхме вече на гарата в Ниш, вагонът се понапълни с нашенци, които съвсем свойски си говореха, очевидно бяха или близки, или колеги, или приятели… Бързо стана ясно, че са колеги на пазара в Ниш – години наред пътуват всеки ден до там, изкарват по някой лев, като знаят много добре, че правят контрабанда, ама нали в изминалите години ни даваха акъл, че трябва да се оправяме сами, няма да корим хората я… От Пловдивско – няколко човека, от София – още няколко, тъй се оказа. А контрабанда може да се прави с всичко, което можеш от едната страна на бариерата да го купиш за лев, а от другата да го продадеш за два. Много ми хареса Старицата, нека тъй я наречем, пъргава и оправна – жена на доста сериозна възраст, много се притесняваше горката за цветята, които беше купила от пазара в Ниш, а щеше да продаде някъде в софийски затънтен вход. В картонен капак от малко кашонче беше подредила 12 цъфнали в различен цвят „телефончета” в мънички саксийки, които нямаше къде да остави, освен в коридора и току „търсеше” уверение и съчувствие от жените в моето купе, че митничарите няма да й вземат ценната „стока”.
Както можете да съобразите и вие, цялата тая далавера може да бъде ефективна само ако се използват смислено и двата маршрута – натам с българска стока, насам – със сръбска. Със сигурност не знам всички артикули, които вървят и натам, и насам, но за една стана съвсем ясно. Изглежда, че контрабандата с цигари беше най-ефективна оттам-насам, защото всеки един от моите пътници прекарваше по някой и друг стек. Някои от тях рискуваха, като влагаха повече в бизнеса с цигарите, докато други пренасяха безобидните 2-3 стека и нямаха кой знае какво голямо притеснение за митничарските настроения. Отколешни познайници помежду си и очевидно и със самите митничари, те знаеха кои са на смяна, кой е добър и от кого трябва да изпитват безпокойство както от едната, тъй и от другата страна на браздата. Навремени една от тия жени, засуканка една такава тракийка, звънеше някому, а и отнякъде й звъняха и й обясняваха нещо, даваха й интифа за едно-друго… Повечето от спътниците бяха от Пловдивско и региона, имаха си думата и уважението помежду си, услужваха си някакви си техни много дребни търговийки и си плащаха един на друг като типични еснафи до стотинка и динар, толкова стриктно, че на „чужденеца” на цялата тая компания му ставаше в известна степен и смешно – „чак пък толкоз”!
От Ниш насам много пътник много нещо, коридорът се заприщи, понесоха се едни такиви ухания не особено приятни, каквито бяхме посвикнали да усещаме преди десетина години, когато куфарната „търгофийка” беше станала едва ли не втора природа на 90 процента от народонаселението в българската държава. Куфари, чанти, колички на две колела, върви и канапи… В купето не остана ни празно място за седене, ни място за багаж на хора извън него…
Пък през прозореца – то красоти, то прелести! Дълбок и дълъг километри пролом, бели яки скали, зеленина и хубави тучни пасища, когато проломът се разширява, пълноводната Нишава лъкатуши из дефилето и дълбае ония ми ти скали, полива земята и пои сивото искърско и кой знае още какви говеда. Ама сега не сме тръгнали да опоетизираме красотите на бившите български територии, а да осветлим читателя как ония цигари, дето ги продават на Женския пазар минават легално и нелегално границата на Европейския съюз. Защо „легално” и „нелегално” ще разберете след малко.
Редовните пътници добре знаят къде в даден момент е тренът и отрано се заприготвят. Тъй и онзи пътник, когото видях с ония пъстри големи чанти на гарата в Белград – отрано се разшета ту наляво, ту надясно из коридора, колкото и да му беше трудно да лавира между пътници, сакове и чанти. Не му обръщам внимание, негова си работа човека какво прави и къде мете и замита, докато не го виждам и чувам да общува с някакъв, който му дава пари, а онзи му подава стока. Търговията започна в коридора преди още да пресечем границата, а от разговора под между моите спътници стана ясно, че „тоя” имал тайници тук-там из влака и пренасял … количества, а митничарите добре знаели за какво става въпрос, ами че те играели общо… Ама аз не знам, тъй си приказваха под сурдинка моите спътници и спътнички, пък наша милост какво да прави като има добър слух… Но се сетих за тия му разходки и гледки и доста по-късно, когато го зърнах да мъкне огромния си багаж със скъпоценния товар на перона на Централна гара. Между другото продаденото във влака преди да пресечем границата беше явно на случайни, а и на стари, познайници по физиономия, „колеги”, но беше очевидно, че основните му клиенти са другаде. Там се купуваха до 2-3-5, до 10 стека най-много и клиентите едва ли са били повече от двама-трима. Основният пазар беше някъде из софийските глухи безистени и потайни „канторки”, където стоката явно бързо се обръщаше и се поемаше по обратния път.
Хеле влакът спря в Димитровград, качи се и красиво високо момиче – българка от западните покрайнини, – която следва медицина в София и която говори сравнително добре съвременен български, макар и с лек акцент. Зачакахме митничарите, които след малко минаха и … се зачу една разправия на висок глас в съседното купе, населено с някакви мургави сънародници, на които бяха иззети по някой и друг стек, изхвърлени много явно и съвсем демонстративно през прозореца на купето направо на перона. И в строгостта, впрочем съвсем законосъобразна и дълбокоморална (как тъй ще пренасяш контрабанда през границата … то не беше караница, то не бяха викове, че и заплахи!), … та всички в купето видяхме как млад колега на загърнатия в устойчив морал български митничар обра всички изхвърлени през прозореца стекове с цигари, грижливо увити в черни найлонови пликове, и ги скри зад бетонния зид на гарата, зид, дълъг десетина метра и висок около метър, чието истинско предназначение, честна дума, и сега не мога да схвана, може би за да пази от лоши очи конфискуваната … митничарска стока… Читателят да не си помисли обаче, че след като влакът тръгне за България, въпросните служители ще оберат днешната „реколта” и ще си разделят паричната стойност на стоката, която по други тайни канали ще отиде пак до София и пак до Женския пазар. Подобно мислене би било просто от опорочено до порочно! Къде ти у българския митничар такова поведение, такова мислене… Той си е света вода ненапита – който си плаща, както хората от моето купе, си минава проверката необезпокояван, който си мисли, че може да мине метър – му се случва онова, което и на комшиите от съседното купе. Хайде, холан, ще ми се правят на отворени…
Пък телефончетата, макар и на земята в коридора на претъпкания влак, уверявам ви, бяха наистина красиви. Но това беше вчера. Днес те пак ще бъдат красиви независимо къде бихме могли да ги видим – дали на терасата на някой комшия на оная Старица или пък на перваза на прозореца на някой полковник от родната полиция или на някой друг охранител на интересите на държавата … бил той митничар или негов началник… И понеже сме естети – нека им се порадваме независимо къде ще ги съзрем.
