За кривото общество

На кривото общество всичко му е криво – даже и правите ъгли.

На кривото общество дори и погледът му крив – като в криво пространство.

На кривото общество дори и прав/ов/ите закони са му криви.

В кривото общество каквото и да стане, няма да се намери министър, който да е мъж и да каже: майната му, оттеглям се, направих гаф или моите подчинени са направили гаф, значи аз съм длъжен да уволня тях, а моя милост, понеже има достойнство, е време да си вземе шапката.

На кривото общество все някой му пречи – дори и собствения му народ.

В кривите общества телевизиите още от ранна сутрин започват да ти изстискват душата като мокро пране и това го наричат „информиране”.

На кривото общество и вестниците му криви – ще те поканят на интервю за някъде, после ще го видиш и другаде, съвсем трети хора ще те информират за случката, а от ония никой и не смята, че е длъжен поне да те попита „може ли?” и за капак ще ти прасне просташко-чукундурско заглавие редом до лика на Ботйов и дори и не се сеща, че унижава самия себе си, народа си, семето си и закачва лавров венец единствено на просташкия си вкус.

В кривите общества са много ядни срещу крадците, правораздавателните органи им обръщат внимание незабавно, но в кривите пространства крадците на милиони са … на голяма почит.

На кривото общество са му криви и преподавателите по право. Един ни дава за пример … себе си, че кой друг – бил на 38 и имал едно дете, пък виж, циганина на 38 имал шест, че и 4 внуци. Че е прав – прав е, ама сякаш някой му е крив, че … мъдото му едно. И от тоя чакаме европейски стратегии. Иначе се възмущава, че собствените му студенти дори и в пети курс не знаели правописа. И не се сеща, че вероятно такива са преподавателите им и в Университета, а самият той, че е невинно дете на модерния прав/ов/ интелектуален хуманизъм. И ако на студентите им липсват първите четири класа, дали на някои преподаватели не им липсват първите четири отделения на най-обикновената човещина. Иначе нямаше как да им хрумне фразата, че циганите „не могат да бъдат изтребени или изолирани”. Дори самият изговор на първия глагол вече подсказва … съвсем определено хуманно мислене! И хуманно внушение към читателя.

На кривите общества неистово им липсват косоварите-албанци, които, без много да говорят, за 100 години стават от 200 хиляди 2 милиона и късат сърцето на Сърбия.

В кривото общество не джип бута дете, а дете бута джип и умира.

Въобще … кривите пространства раждат … криви държави, какво друго да раждат.

Ако живее в криво общество дори и пишещият тия редове, ясно е, не може да бъде прав.

Вметка

По повод последната публикация получих коментар от Петър:

Наблюденията ти за новата вълна журналистика са до голяма степен верни. Редакторите имат нужда от неопитни и дори невежи журналисти, за да прокарват по-лесно политиката си. Но доста ме смути преклонението ти пред журналистиката от комунистическо време. Според мен е абсурдно да говорим за публицистика в рамките на тоталитарен режим. Според теб? (petyr.blogspot.com)

На неговия коментар (и понеже ми беше зададен и въпрос) отговорих следното:

Тук не говоря за “политически” ориентирана журналистика, а за рефлекси на журналистите и за ония нови неща, които можеха да дадат само хора много тясно свързани със секретните служби на онзи режим. Кой друг можеше да отиде до Камбоджа и да прави репортажи оттам или да прави “Всяка неделя”!!! Необходимо е да разграничаваме нещата. Преклонение към тия хора нямам. Но уважение като към професионалисти – да.

Днес ми хрумна да продължа още малко разсъжденията си, тъй като за мен стана очевидно, че някои неща отвреме-навреме трябва да се припомнят, макар в някаква степен да ми е странна тази „необходимост“. Но … както и да е.

Най-напред за „тоталитарната“ журналистика и дали е възможна публицистика в „рамките на тоталитарен режим“, както се изразява Петър. Е, толкова отдавна ли беше това време, та не можем да си спомним за един Солженицин?!? Нали той създаде най-добрите си неща тъкмо в такава обстановка? Или Хавел? Или Цветан Стоянов? Ако подхождаме по същия начин и в областта на изкуствата, какво, трябва да се усъмняваме, че е имало и много талантливи, и много честни хора тогава, които са създали блестящи неща?

Колкото до „политически ориентираната журналистика“ – това е съвсем друга тема. За явните бездарници от времето преди Десети, които знаеха само да веят знамената и да пишат панегирици и оди за Първите, Генералните и пр. секретари изобщо не говорим, тях Историята вече ги забрави. Но имаше и талантливи хора, които в някакъв период от живота си са вярвали на ония идеи. Тях не бих корял. Имаше и хора, също много талантливи, които никога не са им вярвали и са предпочитали в определени периоди от живота си мълчанието и след това отново са писали и публикували. Тях, какво, да ги обвиняваме ли? Или може би е нямало такива?! Подобна теза е повече от абсурдна. Могат да се посочат цяла поредица от имена, и от България, които оставиха забележително творчество – и публицистично!, и литературно. Ако днес някой отрича един Далчев, или Ивайло Петров, или дори един Стефан Продев, който в края на 80-те правеше стойностна публицистика, а и много стойностни и професионални вестници, значи си затваря очите пред истината или пък … затворен в себе си, подобна позиция му е по- … „изгодна“ или кой знае какво. Нарочно давам три много различни автори и примера, за да ви припомня реалии, различни от днешните. Това е много важно. Тъкмо тоталитарните времена не признаваха реалиите на минали времена, реалиите на различното мислене, реалиите на стойностната мисловна палитра и признаваха само и единствено онова, което в някакъв момент беше най-важното за партията им и тях самите. Подчертавам това, за да не се превръщаме в някакви несъзнателни регенерати на минал начин на мислене.

И още нещо: не можем да не разграничаваме обстоятелства и от чисто човешки характер. Примерно: талантлив човек, пък се продал. Че това не е ли валидно и днес?!? Константин Павлов е жив, нека е жив. Знаете ли какво ми сподели преди 18 години на гроба на Цветан Стоянов, направихме му тогава панихида на „Цвъро“, както тогава го нарече Найден Вълчев? „Нашето поколение се продаде“, това са думи на Коста Павлов. Но това съвсем не значи, че тогава не се е създавала стойностна и публицистика, и поезия, колкото и тия талантливи хора да са били не чак тъй много. Но тъй е във всяко време, не си мислете, че сега, след като може да се говори и пише всичко, има повече талантливи хора. Това е илюзията на ежедневието и самодоволството, самооблъщението на живия. Тъй че, драги Петьо, нещата не можем и не бива да ги разглеждаме нито едностранчиво, нито прибързано.

И накрая – толкова ли не се схваща дозата ирония в „Единайсти етюд…“?!?

Единайсти етюд за съвременната българска журналистика (1)

През 80-те българската журналистика нямаше от къде да черпи нови идеи, освен от съветската – от там идваше всичко. Горбачов беше много за голяма част от интелигенцята, за някои – всичко, носехме го даже и на реверите си, съветската преса и журналистика беше стойностна, знаеща и дълбока, имаше какво да се попие от там. Беше отдавна установена традиция „проверени” съвсем млади хора да се изпращат в Москва и Ленинград да учат и които след 4-5 години се връщаха и почваха да дават акъл – явно и скрито, – в кабинети, по мегдани и в ефир. Имаше „техни” хора, пак стриктно проверени и страхотно обучени и на север, и на запад, които водеха по 12 часа пряко в телевизионния ефир предавания и които се изпращаха специално из американския кър и правеха наистина забележителни интервюта с майките на американските президенти и разказваха на българския зрител колко точно е дебела кирпичената стена на родната къща на еди кой си янки-вожд, а други сътвориха епохи в отразяването на събития в Близкия изток, Кампучия и Индия. (Няма да ги споменаваме, те се знаят, много от тях и днес поработват къде по-скрито, къде по-явно. Тия хора си струва да бъдат и преподаватели, и водещи личности в медиите, има какво да дадат на младите. Струва си да бъдат и мотори на онова, което е редно да се твори в днешната журналистика у нас). Имаше смисъл и от това, то също беше ново, то също беше, не повече, илюстрация на принципи на живот и мислене, които можеха да бъдат пример за нещо, а и да предпазят от нещо. Но тогава имаше и хора, които търсеха принципите на новото и своето, оригиналното и които отвреме-навреме успяваха да намерят частиците на това ново и да го прокарат като виждания и похвати. Те бяха умни и способни люде и оставиха следи в журналистиката, а някои – и в литературата. Бяха личности. Бяха характери. Имаха морал. (Във всеки случай и по-сериозен, и по принципен, и по-висок от сегашния). И като пишещи, и като човеци. Върхушката ги сменяше като ръководни кадри от едно издание в друго, но отиваха ли на новата си работа, те наистина търсеха и прокарваха съдържателната новост, даваха път на принципи и виждания, които бяха органични за българската публичност. Защото се опираха до голяма степен и на българските традиции – от Ботйов през Хербст и Боров.

Поради естествена еволюция обаче много от тия хора днес вече ги няма. Трусът на новите времена дезориентира дори и ония центрове, които явно или скрито и сега ръководят процесите в държавата. В журналистиката съзнателно и много целенасочено се даде път не на най-кадърните, а на люде с по-особено обоняние и със специфични мазоли в лактите, „втория” и „третия” ешелон на скритите. Те трябваше да свършат работа на точно определени кръгове. За тази цел бяха „вързани” даже към … банки (които не случайно фалираха, а банкерите, които ги ръководеха сега живеят из Маямските потайности, други за малко да влязат в затвора, ама и тях оправдахме, а днес и едните, и другите … забравихме какво са вършили и колко … много са дали на, пардон, взели от, България). Останалите (т.е. балъците) само си въобразяваха, че ще оцелеят – бяха предварително обречени и доста бързо го разбраха. Все още не ми се разказва как някои вестници в годините след Десети се сваляха от печатарските машини, за да се качват други и как буквално всеки ден машинистите в печатниците биваха щедро осребрявани. Започна процесът на луда продажба на държавата, който в някакъв смисъл продължава и днес. Факултетът по журналистика стана истинско АГ за тъй наречената нова вълна в журналистиката. (За разлика от преди време, когато в новинарството се намесваха, в добрия смисъл на думата, и други факултети с доста по-духовни тежнения). Но трябваше да се приложи принцип, който да доведе до пребръщане на тенденциите – заложи се на „със стари елхи нова Коледа не става”. Нищо че най-големите и най-стари дърве бяха тъкмо собствениците и главните редактори на тия вестници и най-вече ония, които стоят зад тях. Чисто „технически” се приложи известна и изпитана формула, валидна и сега – още докато е с гладка кожа и остри боцки „колежката” от втори курс се назначава в „моя” или „ръководения”от мен вестник или списание и само след няколко месеца старите влъхви просто биват изметени от терена и толкоз. „На новото време му трябват нови лица”. Това – за пред хората. А между нас – младият човек най-напред е много по-послушен и податлив на влияние и манипулация. Нещо още по-важно – оказа се, че младите и новите нехаят за скрупули от сорта на „тоя е ченге” и „не искам да им служа”.  Обратното – те дори и не крият … желанието си да сътрудничат и да бъдат поредните пепелянки на демокрацията. Само и само да не останат без работа, а и за да бъдат подобаващо осребрени, тъй като им се дават ясни и солидни индикации за … истините на … живота. (В това е и главната разлика в „психологическия портрет” на поколенията, а може … авторът и да си въобразява, кой знае…). Старата тактика е сменена: някои от тия млади буквално се подкупват с огромни за днешно време и за днешна България възнаграждения и много-много екстри. Прецени се, изглежда, че тъй е доста по-рентабилно. Че цели поколения журналисти, писатели, художници и пр. интелигенти бедстват и няма къде да се изявят – много важно, ей къде е Орландовци. (Нека не споменавам имена на живи хора, да запазим достойнството им). Тъй се подходи и с артистите – не си ли отидоха огорчени от тоя свят Георги Георгиев-Гец, Антон Горчев, Катя Паскалева и колко още икони на българската култура?! Някой да успя да се противопостави на буквалното унищожаване на дълго съгражданото национално духовно богатство? А и в кои други културни сфери не се подходи по същия начин? И само в сферите на културата ли? Да не отваряме дума за най-обикновените хорица, работили достойно и съвестно цял живот, на които днешното време, чрез новите си господари, им показа голия си задник и буквално ги изрита от живота, а те си отидоха от тоя свят с мъка в очите… То, днешното време, ненавижда тия хора, то въведе като активни нагли копелета (тук безродници, бездуховници и безсрамни тепегьози), които вършат най-мръсната работа на големите изроди в държавата.

Когато…

Когато човек е мръсник го наричаш с истинското му име.

Когато една фамилия е мръснишка, махалата ги мрази и презира.

Когато няколко мръснишки семейства се обединят от взаимни интереси на­ричаш явлението мафия на клана.

Когато много мръснишки фамилии се обединят, те правят всъщност … пар­тия.

Когато партиите вършат мръсотии, наричат това … политика.

РАЗКРАЧЕНИ СМЕ В СОБСТВЕНИЯ СИ ЕГОИЗЪМ ИЛИ ИЗХОДЪТ ЕВРОПА

Поздравления към вестник „Стандарт” за избора на темата. Не че в тия вече 18 години медиите не са разсъждавали и не са спорили все за „бъдещето на България”, независимо в какъв ракурс и независимо от мненията – умни и нетолкова, красиви и нетолкова, далновидни и нетолкова, истински загрижени и „загрижени”, обединяващи нацията или съзнателно разделящи я, написани с добро в душата или нетолкова… Но съзнателно инициирана дискусия и то по наистина най-сериозния проблем, беше крайно време някой да се сети да провокира. Това всеки в синьото каренце прави впечатление – днес далеч-далеч не на всеки му дават думата, пардон, му е позволено да вземе думата, въпреки завидната демократичност на обществото ни. Дано в тая дискусия не се намесят политици, дано не се намесят и много загрижени сили, които да изкористят дискусията. Надявам се вестникът да извърви пътя си с чест. Извинете съвсем леката нотка на неверие, то не е към „Стандарт”, то е вече почти завършена настройка на българския гражданин и проличава най-вече по време на избори.

Шива

П.А.ГРИНЦЕР

Име­то оз­на­ча­ва “благ”, “но­се­щи­ят щас­тие”. В ин­ду­ис­т­ка­та ми­то­ло­гия Ши­ва е един от вър­хов­ни­те бо­го­ве, кой­то за­ед­но с Брах­ма и Виш­ну об­ра­зу­ва т.н. бо­жес­т­ве­на три­а­да – “три­мур­ти”. В ка­чес­т­во­то си на са­мос­то­я­тел­но бо­жес­т­во Ши­ва бил вклю­чен в пан­те­о­на срав­ни­тел­но къс­но – око­ло 200 г. пр. н. е., но из­точ­ни­ци­те на­ не­го­вия култ мо­жем да прос­ле­дим в дъл­бо­ката древ­ност. На пе­ча­ти­те, на­ме­ре­ни при раз­коп­ки на древ­ни­те гра­до­ве от До­ли­на­та на Инд (3-2 хи­ля­до­ле­тие пр. н. е.), са изоб­ра­зе­ни три­ли­ко и ро­га­то бо­жес­т­во, об­к­ръ­же­но от зве­ро­ве, в ко­е­то мо­же да се раз­поз­нае про­то­тип на Ши­ва ка­то “сто­па­нин на жи­вот­ни­те” (Па­шу­па­ти). Мно­го от ат­ри­бу­ти­те на Ши­ва са би­ли при­съ­щи на ве­дийс­кия Руд­ра; впос­лед­с­т­вие един от ев­фе­мис­ти­чес­ки­те епи­те­ти на Руд­ра – Ши­ва, – ста­ва ос­нов­но име на бо­га, и, об­рат­но­то, не­го­во­то ста­ро име – Руд­ра, – за­поч­ва да се при­е­ма ка­то епи­тет. За къс­но­то и не­на­пъл­но ор­га­нич­но­ нав­ли­за­не на Ши­ва в ин­ду­ис­т­кия пан­те­он раз­каз­ва ми­тът за жер­т­воп­ри­но­ше­ни­е­то на Дак­ши. По ед­на от вер­си­и­те на то­зи мит (“Ма­хаб­ха­ра­та”, ХII 283-284; “Ваю-пу­ра­на”, 30; “Виш­ну-пу­ра­на”, I, 8 и др.) Ши­ва пър­во­на­чал­но е бил от­с­т­ра­нен от жер­т­воп­ри­но­ше­ни­е­то на бо­го­ве­те, но вед­нъж не­по­ка­не­ни­ят на при­но­ше­ни­е­то Дак­ши в гне­ва си уни­що­жил жер­т­ва­та и се съг­ла­сил да я въз­с­та­но­ви са­мо след ка­то му бил обе­щан пос­то­я­нен дял от нея. В про­це­са на дъл­га аси­ми­ла­ция в Ши­ва би­ли син­те­зи­ра­ни чер­ти на раз­лич­ни арийс­ки и не­а­рийс­ки бо­го­ве с тех­ни­те соб­с­т­ве­ни кул­то­ве и фун­к­ции. Те­зи чер­ти по­ня­ко­га про­ти­во­ре­чи­во се преп­ли­тат в об­ра­за на Ши­ва и са от­ра­зе­ни в не­го­ви­те епи­те­ти. Ши­ва е “ярос­тен” (Уг­ра) и “ми­лос­тив” (Шам­б­ху), въп­лъ­ще­ние на вре­ме­то (Ка­ла) и вод­на­та сти­хия (Джа­ла­мур­ти); на не­го му при­на­сят чо­веш­ки жер­т­ви (“Ма­хаб­ха­ра­та”, II, 20), той е уби­ец на де­мо­ни, уни­що­жил са­мо с ед­на стре­ла кре­пост­та на асу­ри­те Три­пу­ру. За­ед­но с то­ва за сво­и­те адеп­ти – ши­ва­и­ти­те, пред­с­тав­ля­ва­щи ед­но от две­те глав­ни нап­рав­ле­ния на ин­ду­из­ма, – Ши­ва е вис­ше съ­щес­т­во, ко­е­то оли­цет­во­ря­ва съ­зиж­да­щи­те и раз­ру­ша­ва­щи­те си­ли в уни­вер­су­ма: Ма­ха­де­ва (“ве­ли­ки­ят бог”), Ма­хеш­ва­ра (“ве­ли­ки­ят гос­по­дин”), Бха­ва (“същин­с­ки­ят”) и т.н.