Вметка

По повод последната публикация получих коментар от Петър:

Наблюденията ти за новата вълна журналистика са до голяма степен верни. Редакторите имат нужда от неопитни и дори невежи журналисти, за да прокарват по-лесно политиката си. Но доста ме смути преклонението ти пред журналистиката от комунистическо време. Според мен е абсурдно да говорим за публицистика в рамките на тоталитарен режим. Според теб? (petyr.blogspot.com)

На неговия коментар (и понеже ми беше зададен и въпрос) отговорих следното:

Тук не говоря за “политически” ориентирана журналистика, а за рефлекси на журналистите и за ония нови неща, които можеха да дадат само хора много тясно свързани със секретните служби на онзи режим. Кой друг можеше да отиде до Камбоджа и да прави репортажи оттам или да прави “Всяка неделя”!!! Необходимо е да разграничаваме нещата. Преклонение към тия хора нямам. Но уважение като към професионалисти - да.

Днес ми хрумна да продължа още малко разсъжденията си, тъй като за мен стана очевидно, че някои неща отвреме-навреме трябва да се припомнят, макар в някаква степен да ми е странна тази “необходимост”. Но … както и да е.

Най-напред за “тоталитарната” журналистика и дали е възможна публицистика в “рамките на тоталитарен режим”, както се изразява Петър. Е, толкова отдавна ли беше това време, та не можем да си спомним за един Солженицин?!? Нали той създаде най-добрите си неща тъкмо в такава обстановка? Или Хавел? Или Цветан Стоянов? Ако подхождаме по същия начин и в областта на изкуствата, какво, трябва да се усъмняваме, че е имало и много талантливи, и много честни хора тогава, които са създали блестящи неща?

Колкото до “политически ориентираната журналистика” - това е съвсем друга тема. За явните бездарници от времето преди Десети, които знаеха само да веят знамената и да пишат панегирици и оди за Първите, Генералните и пр. секретари изобщо не говорим, тях Историята вече ги забрави. Но имаше и талантливи хора, които в някакъв период от живота си са вярвали на ония идеи. Тях не бих корял. Имаше и хора, също много талантливи, които никога не са им вярвали и са предпочитали в определени периоди от живота си мълчанието и след това отново са писали и публикували. Тях, какво, да ги обвиняваме ли? Или може би е нямало такива?! Подобна теза е повече от абсурдна. Могат да се посочат цяла поредица от имена, и от България, които оставиха забележително творчество - и публицистично!, и литературно. Ако днес някой отрича един Далчев, или Ивайло Петров, или дори един Стефан Продев, който в края на 80-те правеше стойностна публицистика, а и много стойностни и професионални вестници, значи си затваря очите пред истината или пък … затворен в себе си, подобна позиция му е по- … “изгодна” или кой знае какво. Нарочно давам три много различни автори и примера, за да ви припомня реалии, различни от днешните. Това е много важно. Тъкмо тоталитарните времена не признаваха реалиите на минали времена, реалиите на различното мислене, реалиите на стойностната мисловна палитра и признаваха само и единствено онова, което в някакъв момент беше най-важното за партията им и тях самите. Подчертавам това, за да не се превръщаме в някакви несъзнателни регенерати на минал начин на мислене.

И още нещо: не можем да не разграничаваме обстоятелства и от чисто човешки характер. Примерно: талантлив човек, пък се продал. Че това не е ли валидно и днес?!? Константин Павлов е жив, нека е жив. Знаете ли какво ми сподели преди 18 години на гроба на Цветан Стоянов, направихме му тогава панихида на “Цвъро”, както тогава го нарече Найден Вълчев? “Нашето поколение се продаде”, това са думи на Коста Павлов. Но това съвсем не значи, че тогава не се е създавала стойностна и публицистика, и поезия, колкото и тия талантливи хора да са били не чак тъй много. Но тъй е във всяко време, не си мислете, че сега, след като може да се говори и пише всичко, има повече талантливи хора. Това е илюзията на ежедневието и самодоволството, самооблъщението на живия. Тъй че, драги Петьо, нещата не можем и не бива да ги разглеждаме нито едностранчиво, нито прибързано.

И накрая - толкова ли не се схваща дозата ирония в “Единайсти етюд…”?!?