Професия “анонимчик”

То днес е и смешно, разбира се, но е имало периоди и в историята на България, които са били златни тъкмо за такива плужеци и за хората около тях. Но не и за ония, влезли по неизбежност в тяхната “орбита” - на тях никак не им е било до смях. Той това си знае човека - анонимно да подаде “там, където трябва” нова информация за “обекта”. Скрит, прикрит, загърнат, невидим и дълбоко в себе си със самомнение за изключителна интелигентност, той “чертае” - съдби, бъдеще и … собствената си лайняна орис. Вътрешно рони скърби, че вместо да дърпа конци на такива като себе си, защото устойчивия му порив за властчица е обилно напоен в годините от всевъзможни характерологични притоци, все той е употребеният (във всякакъв смисъл!). И си връща на съдбата чрез присъщите похвати на полуинтелигентната си наранена в десетилетията природа - ще пусне писъмце в пощенската кутия на поредния си обект, за да го … нарани, а той да изпита своето най-голямо удоволствие; ще сурне клюка, но … внимателно, за да изгори друг (за него това си е проява на чистата формула на интелекта); понеже са го обучили на душевни перверзии и е чел дебелите книги на агентурната мръсотия, знае как саркастично да бодне … обратно дори собствената си повърната хапка и да я глътне отново със странна за другите сласт. И почти никога не излиза на светло. Просто защото му е хубаво там в мрака на гнилата си коруба.

Той - светецът анонимчик. Копелето на света.