Индия в зората на Махмуд (7)

Наследниците на Махмуд

Махмуд изглежда е съзнавал неустойчивостта на своята империя. Преди смъртта си той я поделя между двамата си сина – Масуд и Мохамед, – но мирна последователност към неговия трон нямало. След като склопил очи, се разгоряла последователна война между наследниците. Масуд в началото имал по-голямо щастие. Той побеждава по-големия си брат, ослепява го и го хвърля в затвора. Масуд властва 10 години, от 1030 до 1040 г., и бил признат за султан от Халифа. Въпреки че бил дарен с голяма лична доблест, бива победен от селджуците през 1040 г. близо до Мерв и принуден да бяга към Лахор. По  време на късните дни на господството на Махмуд и през цялото време на господството на Масуд провинция Панджаб била управлявана от наместници. Администрацията на провинцията е дезорганизирана от предателството, егоизмът и неефективността на мюсюлманските военачалници. Масуд умно използвал дарбата на индуския генерал Тикал, който се издигнал до ранг на министър още по времето на баща му. Работите в Панджаб, въпреки верността и предаността на Тикал, не вървели добре. Поражението на Масуд от селджуците дезорганизира неговата армия. Тя вдигнала бунт по пътя на бягството си към Лахор, детронирала Масуд и го предала на неговия сляп брат Мохамед, който се коронясал за крал. Масуд бил убит от новия владетел. Малко по-късно синът на Масуд – Мадждуд – организирал своя партия с помощта на неколцина видни благородници, победил Мохамед и го убил заедно със сина му.

Индия в зората на Махмуд (6)

Абу Назер Ал Утби – личният секретар на Махмуд

Днес сме сравнително добре информирани за живота на Махмуд от Гхазни благодарение на личния му секретар Абу Назер Ал Утби в неговата „Книга за Ямини“. Този летописец е роден в Раий (близо до днешен Техеран) през 960 г. и отраснал в къщата на чичо си в Кхорасан. След смъртта на чичото младият Утби става личен секретар на командира на армията на Кхорасан (988-993 г.), тогава емир Сабуктигин, монархът на Гхазни, след това към неговия по-голям син Исмаил, който абдикира от трона, за да го остави на своя брат Махмуд. Знае се, че през 999 г. Махмуд изпраща Утби като посланик в Гхаршистхан, където той успява да убеди монарха да признае султана като владетел на Гхазни. През 1021 г., след като завършва своята „Книга за Ямини“, в която описва славата на Махмуд, той получава важен пост в Кандж Рустак, но го изгубва, в края на краищата, след война с везира. След това Утби отива в свитата на Масуд – син на султана; по-нататък няма никаква информация за него, освен, че умира около 1040 г. До създаването на книгата „Ал-Ямини“ (Кайро, 1895 г.), казват, че е писал и други книги, но всичко е изгубено. През 1186 г. Абул Шараф превежда „Ал-Ямини“ от арабски на персийски с цел да се покаже как жестокостта, корупцията и несправедливостта винаги водят кралствата към провал. Заглавието на книгата на персийски е „Книга за Ямини“. Преводът е много по-четивен от твърде украсения стил на оригинала, но читателят трябва да е прекалено доверчив, за да го разглежда като повече от сръчно приспособяване.

Индия в зората на Махмуд (5)

Индийските военни експедиции на султан Махмуд

Историците не са единни в мнението си за броя на нашествията на Махмуд към Индия. Най-ранното от тях е през 1000 г., когато Махмуд атакува няколко форта на границата. Той действа срещу Джайпала, жигосан от неговия просветен историк с определението „врагът на Аллах“. Султанът взел всички възможни предпазни мерки в тази експедиция и избрал 15 000 от своите кавалеристи в лична инспекция на армията. Битката се провела близо до Пешавар на 27 ноември 1001 г., когато маневрите на конницата на Махмуд се оказали решителни. Въпреки военната си доблест, войската на Джайпала претърпява поражение. Кралят е затворен заедно със синовете и внуците си и голям брой роднини и офицери. Утби пише: „те бяха вързани с въжета, доведени пред султана като злосторници, на чиито лица беше изписано, че са неверници и ще идат в ада. Ръцете им бяха вързани на гърбовете, на някои бяха пробити бузите, а други имаха белези по врата си“. Мъжете на Махмуд присвоили гердан от скъпоценни камъни и рубини от шията на Джайпала, чиято стойност била 200 хиляди динара. Много скъпоценности били заграбени и от близките на владетеля. Победителите получили плячка „отвъд всички граници на очакваното“. Джайпала бил освободен с обещанието да плаща огромен откуп и да даде 50 от своите слонове. Махмуд напреднал към Вайханд (Удбхандапур, съвременен Унд), столицата на Джайпала, опустошавайки всичко по пътя си. Скоро той се върнал към Гхазни, окичен с лаврите на победата, заграбил огромно богатство. По време на същата кампания Махмуд ограбил и Лахор.

Джайпала не можал да изтърпи шока на унижението, изпитано в плен на „нечистия чужденец“, и се самозапалил. Неговият син, Анандапала, го последвал през 1002 г. Тези катастрофални инциденти трябва да са причинили голямо обезсърчаване и слисване сред приятелите на Джайпала и неговите последователи, докато духът на Махмуд бил извисен и неговите орди изострили апетита си за нови завоевания и плячка.

Индия в зората на Махмуд (4)

Махмуд от Гхазни. Възход на турците

Въпреки първоначалния си успех, арабите не били способни да разширят владенията си отвъд Синдх и Мултан. Всъщност тяхната доминация намаляла до маловажност от средата на IX в., след което ролята на завоеватели била оставена на турците, за да завършат работата, започната от арабите. Турците сравнително наскоро прегърнали Исляма и имали цялото усърдие и тесногръдост на новопосветения. Безстрашни, смели, с безгранична енергия и невиждано варварство, те последователно възприели материалистичен възглед за живота и имали много практичен дух. Исляма им дава тънко набожно лустро. Били прекомерно амбициозни, техните качества и слабости в комбинация ги направили крайно пригодни за основаване на голяма военна империя на изток.

Ранни нападения. Емир Сабуктигин

Турците, които първо играят в контакт с Индия, принадлежат на господстващото семейство на едно парвеню от Гхазни. Турски авантюрист на име Алаптагин, който бил роб и васал на крал Саманид, кралство Кхурасан и Букхара, през 962 г. се обявил за независим владетел на Гхазни. Един от неговите наследници, по име Пирай, дава знак за бъдещите намерения на турците като предприема нашествие на индийска земя, притежание на раджата на Панджаб. Този раджа от династията Хиндушахи управлявал обширна територия, простираща се от р. Ченаб към планината Хиндокуш, включвайки Кабул. Кралство Хиндушахи някога завладява целия съвременен Афганистан, който географски и културно бил част от Индия. Политически също бил част от Индия, но не тъй продължително време. Днешен Афганистан бил провинция на Индия от дните на Чандрагупта Мауря в III в. пр. н. е. Кралският дворец на това „кралство на Кабул и Забул“ мъжествено се съпротивлява на арабската агресия. През 664 г. от н.е., междувременно, Пирай успява да нахлуе на територията на Хиндушахи и обърнал 12 000 неговите обитатели към Исляма. Повече от 300 г. кралете Шахи се борят смело, и то със значителен успех, но самостоятелно, в самоотбрана, против агресивните си съседи мюсюлмани – най-напред арабите, а след това – и турците. Зараждащото се кралство на Гхазни искало да завладее кралството на Шахи, защото то блокирало пътя към Индия. Политиката на Пирай била последвана от неговия наследник емир Сабуктигин, който бил роб и зет на Алаптагин. През април 977 г. Сабуктигин станал крал на Гхазни. Той бил човек с мощен темперамент и много амбициозен властник. Въпреки постоянната му грижа най-вече с централната азиатска политика, той намирал време да напада и границата на Индия. Джайпала, раджата на Панджаб, добре знаел за непосредствената опасност от съществуването на надигащото се кралство, с което бил съсед, опитал с войнствена политика да премахне „лошота пъпка“. С голяма сила той завладял Гхазни през 986-987 г. Но и двете страни били добре въоръжени. За нещастие един ден имало голяма буря, която дезорганизирала армията на Джайпала и той бил принуден да сключи мир, според който давал обещание да даде на своя противник 50 слона, както и част от своята територия. Но при завръщането си в Лахор той отхвърлил тези унизителни условия. Сабуктигин навлязал в териториите на раджата и ограбил Ламгхан. Джайпала привлякъл на своя страна доста индийски владетели, върнал се и марширувал в Гхазни като глава на мощна армия. Във войната между двете сили обаче в крайна сметка победител се оказал Сабуктигин, който завладял Ламгхан и Пешавар.

Махмуд

Сабуктигин умира през 977 г. и е последван на трона от своя прочут син Махмуд, но не без война между него и по-младия му брат Исмаил, посочен за наследник от умиращия баща. Махмуд е роден на 1 ноември 971 г. и по време на възкачването си е двайсет и седем годишен. Тогава владенията му обхващат Афганистан и Кхурасан. Махмуд осигурил формалното признаване на своя суверинитет от халифа на Багдад Ал-Кадир Биллах. Това му дава основание по-късно да прибави към името си престижните прилагателни Ямин-Уд-Даулах (Дясна ръка на империята) и Амин-Ул-Миллах (Благонадежден секретар на Вярата). Затова и неговата династия е известна като Династията Ямини.

Характерът на Махмуд

Махмуд бил необикновено амбициозен млад мъж. Известно е, че по случай възкачването си на трона той дал обет да предприема всяка година военни експедиции срещу „неверниците“ на Индия. И наистина той се опитал да изпълни своя обет. Махмуд не би дарен с кралска осанка. Мъж със среден ръст и силно телосложение, той изглеждал доста грозен. Не притежавал и неограничена лична власт. Но бил добър войник. Извънредно интелигентен и проницателен човек, Махмуд бил надарен с кралския дар на добрия съдник. Неговите блестящи добродетели били хладна смелост, благоразумие, находчивост и съобразителност. Той бил, освен това, мъж на неспокойната дейност и огромната амбиция. Притежавал властен дух и опит в държавничеството. Смятал всеки човек за необходим и използвал всеки, с който може да се сближи и да го използва като инструмент, за постигането на целите си. Според проф. Мухамад Хабиб „неговият възглед за живота бил всъщност светски и не считал, че мюсюлманинът трябва да следва принципите на мюсюлманските богослови сляпо“. Той не бил, според този учен, фанатик. Животът на Махмуд и неговите закони доказват, че той бил без съмнение вречен на своята религия и вярвал, че именно нему е възложена мисията ислямската религия да бъде приета от индусите. Неговият дворцов историк, Утби, гледа на експедициите на Махмуд към Индия като „джихад“, свещена война, за изкореняването на идолопоклонничеството на индусите и разпространението на исляма. „Султан Махмуд отначало смятал да поеме към Сиджистан, но впоследствие предпочел да се заеме със свещена война срещу сърна“. Утби прибавя, че той свикал съвет на чиновници „за да получи благословия в намерението си да издигне стандарта на религята, да засили мощта на правото, думите да искрят в истинността си, за да се засили силата на справедливостта“. Съвременниците на Махмуд повярвали на главните цели на неговата агресивна политика против Индия, която трябвало да приеме неговата религия. Имало, разбира се, и други причини. Махмуд бил амбициозен мъж и искал да управлява толкова голяма империя, колкото човек може да създаде. Бил привързан към богатството, а той бил чувал за баснословните богатства на Индия. Бил, освен това, воин, жадуващ военна слава. Бъдейки реалист, той можел вероятно да смята постоянното съществуване на вражеската власт на индусите в негова непосредствена близост и за заплаха на собственото си независимо съществуване или за неговата политика на разширяване. Поради всички тези причини Махмуд решил, почти незабавно след своето възкачване, да проведе политика на агресивна война против Хиндустан.

Индия в зората на Махмуд (3)

Социални и религиозни условия

За почти три века след настъпването на арабите, Индия се наслаждава на имунитет от чужди нашествия. Толкова дългата свобода от чужди нашествия дала самочувствие на хора и владетели, че Индия никога не може да бъде заплашена от чужда сила. Постоянната бдителност не само била намалена, но достигнала пределната точка. Владетелите пренебрегнали заплахите. Те не успели да укрепят западната граница на север, за да направят ефективна защитата на планинските проходи, през които чуждите армии можели да нахлуят в страната. Заедно с това индийците пренебрегнали военната наука, пренебрегнали новите тактики за водене на война и новоизмислените схеми на военни действия. Второ, поради същата причина хората загубили почти напълно патриотизма си и националната си жар. Това не било епоха на патриотизъм. Трето, тесногръдият владетел станал характеристика на кралете от VIII до XI в. Те вярвали, че са избрани, че индийците са избрани и всички други народи са „недостойни“ да общуват с тях. Прочутият учен Ал Беруни, дошъл в Индия със султан Махмуд от Гхазни и изучил санскрит и индуската религия и мисъл, забелязал с изненада, че „индусите вярват, че няма страна като тяхната, нация като тяхната, крале като техните, че няма религия като тяхната, няма наука като тяхната“. Той прибавя, че предшествениците на индусите „не бяха тъй тесногръди, колкото настоящото поколение (XI в.)“. Той бил впечатлен също и от факта, че индусите не желаели „нещо, веднъж замърсено, да бъде прочистено и възстановено“.

По време на този период Индия е практически изолирана от останалата част на света. Благодарение на този факт индийците изостават от световните събития – политически, военни и културни. Липсата на контакт с различни народи и култури довело стагнация и направило индийската цивилизация от това време упадъчна. Факт – бавен, но сигурен, – упадъкът започнал да се проявява във всеки аспект на живота на Индия през този период. Санскритската литература през тези векове е много по-“немъжествена“ от литературата на V и VI в. Архитектурата, изобразителното изкуство, приложните изкуства били декадентски: индийското общество станало статично, управленията на кастите приели по-твърди и закостенели форми. Вдовството било строго наложено, повторната женитба на вдовици сред висшите класи била напълно забранена. В обществото били наложени и други строги забрани.

В областта на религията, която винаги следва да бъде кодекс за правилно поведение и висока нравственост, пропълзяла „приемливата“ деградация. Популярното учение Шанкарачаря, реорганизирало в определен перод Индуизма и дало му философска насока, сега не успява да се прочисти от големите злини, проявили се в него. Вавамаргадхарма става популярно в Кашмир и Бенгал. Последователите на това учение издигат в култ обикновените пороци, техен девиз бил „яжте, пийте и се веселете“. Порочните идеи проникват и в някои учебни заведения, особено в Университета на Викрамашила в Бихар. Случка в посочения университет показва колко дълбоко била проникнала моралната язва в индийския живот от оная епоха. Студент по религиозна специалност бил намерен с бутилка вино. При разпита от институциите на университета той разкрил, че бутилката му е дадена от монахиня. Когато властите решили да предприемат дисциплинарно действие, членовете на университета се разделили на две партии. Това било истинска беда. Когато такъв инцидент е възможен във висше училище, можем да си представим морала на висшите и средните класи хора, които живеели в леност и лукс. Прочутият матхас, престижен център за наука и благочестие, станал територия на луксозното безделие. Много от монасите станали разпуснати. Принципите на монасите (санясините) изгубили важността си, но обикновение хора запазили уважението си към тях. Друга злина, която може да бъде проследена в своята уродлива форма в този период, е системата Девадаси. Всеки голям храм имал брой девици, посветени на божеството. Тази отгледана корупция и проституция в храмовете станала нещо обикновено. Тантрическата изключително неприлична литература се развила бързо в тази епоха. Това произвело пагубен ефект върху принципите на индийското общество. Тя не била сметната за унизителна дори и от най-добрите индийски учени през този период. Министър на един от кралете на Кашмир създава книга, назована „Самай матрака“ (автобиография на проститутка). В тази книга „героинята описва своите приключения като държанка на благородник, като уличница, като посредник, като лъжлива монахиня, като жена, която подкупва младеж, но тя е редовен посетител на религиозните места“. Всичко това причинява деградация сред висшите и средните класи. Обикновените хора се чувствали „свободни“ от нормите на високия морал.

Икономическо положение

Икономически страната била богата. Нейното голямо минерално и земеделско богатство били неизчерпаеми; индивидите трупали богатства, но в разпределянето на богатството имало голямо несъответствие. Най-важните хора, членовете на властващите семейства, благородниците и придворните живеели в богатство и лукс. Принцовете и търговците били милионери, но много от тях се отзовавали на милосърдието. Обикновените хора на село били доста бедни, но не в нужда. Живеели скромно. Въпреки всичко общият живот по това време бил икономически благополучен благодарение на натрупаното богатство, но мира и търговията. Баснословните богатства изкушили Махмуд от Гхазни да завладее Индия. Владетилите не раждали нови идеи, за да запазят голямото богатство на Индия като организират мъдра система за защита. Политичеката структура също била слаба. Институциите, разбира се, били същите, както във времената на владетеля Харша, но духът на индиеца западал. Бюрокрацията била корумпирана и хората, в общи линии, започнали да се поддават на чуждите влияния.

Такова е състоянието на Индия, когато Махмуд от Гхазни я завладял. Външно силна, тя била неподготвена да защитава своята религия и свобода.

Индия в зората на Махмуд (2)

Каннаудж

През Средновековието един от главните индийски градове е Каннаудж, играл основна роля в индийската история от дълбока древност. Градски център още от времената на Индската цивилизация (факт, потвърден от археологическите открития), бисер сред другите високо тачени обредни центрове, Каннаудж от около 1000 г. пр. н. е. е главен град на Панчалите, който, с Курус, били двата важни града в долината на Ганг. По това време в града преподавали мъдреците Аруни и Светакету, което допринесло много за високата репутация на Панчалите. Този период нарекли „период на боядисаната сива стока“ – в Каннаудж е открито голямо количество от прочутата керамика с превъзходно качество, за която неведнъж се споменава и в „Махабхарата“. Серии от статуетки от печена глина (теракота), определени от науката към периода на Мауриа (325-184 г. пр. н. е. до VII в. от н. е.) потвърждават изкуството на майсторите: много от тях са наистина очарователни, представят майки, които държат деца в ръцете си. Сред статуетките е изображението на богинята Гаджалакшми (период Сунга: 184-100 г. пр. н. е.) – вероятно най-ранното свидетелство за обожествяване на брахманизма в това изкуство. В периода Гупта (319-600 г. от н. е.) то достига необикновена зрялост на израза с уравновесената хармония и естествена красота; тези статуетки от теракота още по онова време били много търсени и използвани при празнични случаи. Историята на скулптурата в Каннаудж е извънредно богата и достига своята кулминация в Късния Гупта период. Статуетките – красиво издълбани, с религиозна орнаментика и съдържание, – са ненадминати шедьоври с елегантността, баланса и хармонията си.

Стратегическата важност на Каннаудж се определя от неговата географска позиция при сливането на пет реки във времена, когато реката е била главното средство за комуникация на голямо разстояние. Важността на града намалява през първите векове на нашата ера, когато става малко градче, но след V в. градът нараснал отново най-вече през Късния Гупта период, когато става столица на Маукхарасите. Тези семейства доминират над Долината на Ганг. В този период друг род в епохата на Късния Гуптас – Пушябутис, – властва в Тханешвар в Източен Панджаб, люлка на династията Вардхана. Първият от тях, който придобива истинска слава е Прабхакаравардхана, който се бори успешно против нашествениците хуни. Той имал двама синове, Раджявардхана и Харшавардхана, и дъщеря, Раджяшри, която се омъжва за Грахаварман, монархът на Каннаудж. След убийството на Грахаварман през 606 г. до Шашанка на Гауда (Бангладеш), Харша завзема Каннаудж и става един от най-блестящите владетели на древна Индия: след като воюва 15 г. през 620 г. той възприема принципите на политиката на Ненасилието и ръководи по-нататък кралството си чрез преговори и дипломация, докато то обхваща всички земи на север от днешна Индия, както и земите от днешен Бангладеш до Гуджарат, от Бутан до Панджаб и Кашмир с основната част от Раджастан, останал извън границите на неговото кралство. Той става мъж на мира и през 643 г. в Праяг организира събор на различните религии (днес Аллахабад – но няколко исторически източника ситуират този факт по-скоро в Каннаудж, на северната част на Ганг), грижи се за всички важни владетели на многобройните кралства и водачи на съществуващите вери, за да търси и открива мирен път на живот и съгласие между тях. След това станало практика последователите на различните религии да се събират и да дискутират най-спорните теми, за да търсят решения на възникващите проблеми. Щедър дарител, Харша дарява своето лично богатство за милосърдие. Като писател той оставя три шедьовъра на санскрит: „Ратнавали“ („перлен гердан“), „Приядаршика“ и най-оригиналното от всичко – „Нагананда“ („блаженството на змията“). Харша е една от най-видните фигури на индийската и световната история.

Каннаудж възвръща донякъде своята важност отново около 730 г., когато монархът Яшоварман покорява Магадха и Гау. По същото време се появява нова сила на бреговете на Ганг: Гурджара – номадски войни, предшественици на Раджпутите, чиито главни племена са Парамара, Чахумана, Соланка и Пратихара. Първото споменаване на Гурджара откриваме по време на господството на Харша, но по-прецизна информация за тях се появява едва през VIII в. Тяхната държава се простира до границите на Раджастан и има сила, способна да се справи с арабските нашественици. Около 800 г., Дхармапала, монарх на Бенгал, побеждава Индраджудха от Каннаудж и предава трона на Чакраджудха, който бива победен на свой ред около двайсет години по-късно от Нагабхата II (800-833 г.). По този начин имперският град Каннаудж минава в ръцете на нова династия, известна като династията Пратиха, в или около 836 г.

Видна личност на династията Пратиха е Ватсараджа, който придобива титлата Самрат или император. Той е последван от Нагабхата II – също виден боец, който защитава Дхармапала, крал на Бенгал, но претърпява поражение от Раштракутас. Пратихара продължил с опитите си да завземе Каннаудж и Мадхядеша. Кралят на Пратихара – Махипала, – бил победен от Индра III, кралят на Раштракута, който превзел столицата Каннаудж. Махипала е възстановен на трона от неговия васал Чандела, крал Харшадева. Въпреки това властта на Пратихара била отслабена и владетелите на династията не били сигурни във владението си над Горната долина на Ганг и на части от Раджастан и Малва. Бившите им васали – Чандела на Бутделкханд, Чалукяс на Гуджарат и Парамарас на Малва, – стават независими. Последният крал на династията Пратихара е Раджяпала. Слаб монарх, неговата столица Каннаудж е завладяна от Махмуд през 1018 г. Пратихарите, в техните ранни времена, успешно се борят с арабите и защитават страната си срещу тях. В ранните години на XI в. обаче те се предават на мощта на турците от Гхазни.

Чандела

Чандела изпъква през IX в. и изгражда своето кралство (Джеджабхукти) със столица Кхаджурахо. Яшоварман, син на Харшадева, който помогнал на своя сюзерен Пратихара Махипала при възвръщането на Каннаудж, се възползвал от слабостта на империята Пратихара и отхвърлил неговата власт. Той завладява няколко области от северна Индия и прави от Чандела внушителна сила. При него Калинджар става мощна крепост. Синът му Дханга разширява кралство Чандела към р. Ямуна на север, Гвалиор на северозапад, Бхилса (Видиша) на югозапад и Варанаси на изток. Побеждава краля на Бенгал Пала и наследява сблъсъка с владетелите на Андхра и Кунтала. Махмуд препълвал Панджаб през това време. Дханга умира в или около 1002 г. на около 100-годишна възраст.

Други династии

Сред другите династии, които са играли значителна роля в индийската история през онзи период, някои споменават Двореца Бенгал, Малва, Чеди, Самбхар и Аджмер, Читор и Чалукяс.

Индия в зората на Махмуд (1)

д-р А. Аширбади Лал, д-р М. А. Мамта Шукла

Политически условия

Има видна разлика в политическото положение на Индия по време на арабското нашествие на Индия (на Синдх) и нашествието в навечерието на проникването на гхазнавидите на полуостров Хиндустан. В началото на VIII в. няма чужда колония, чуждата сила е много по-малка, на територията на индийското западно крайбрежие тогава има шепа арабски търговци, чието първостепенно призвание е чисто търговско. От друга страна на индийска територия през X в. има две чужди кралства – Мултан и Мансура (наречено Синдх). Значителен брой от населението на тези две кралства бе обърнато към исляма. В Южна Индия (особено в Малабар) също има арабски колонии, където индуските владетели допускат нашествениците да покръстят местното население. Приели друга вяра, хората там предпочели друг начин на живот. Сабуктигин, Махмуд, също и Мохамед (около 150 г. по-късно) имат щастието, уви, да се наслаждават на моралната подкрепа на част от индийците.

Арабските кралства на Мултан и Мансура

Историята на арабските кралства не трябва да бъде свързвана. Достатъчно е да се спомене, че те обхващат целия съвременен Мултан и Синдх, отхвърлят хомота на халифа и след 871 г. са независими. От странната позиция на кралства в чужда страна те по принцип проявяват вярност към халифа по дипломатически причини. Династичните промени в това кралство са спорадични. В началото на разглеждания период Мултан е управляван от карматхианец и неговата линия е Fateh Daud. Той изглежда е бил мъж със скромни способности. Синдх е все още под контрола на арабите. Съседните на индуските арабски кралства, въпреки политическите и религиозните опити за влияние, остават необезпокоени. Навсякъде арабите и, колкото и да е странно, „новите“ индуси се обръщат към исляма, бе им позволено да следват чужда религия и свободно да приемат друга вяра.

Кралство Хиндушахи

Първото голямо кралство на индусите е разширено от реката Ченаб към планините Хиндукуш и включва Кабул и 200 г. се съпротивлява успешно със собствени сили на арабската експанзия. След това кралството е принудено да изостави част от Афганистан, включително Кабул, и да промени своята столица - Убхандапур или Вайханд, съвременното село Унд, което се намира на десния бряг на Синдху и отстои на 15 мили от Атток. Към края на X в. крал е прочутият Джайпала (вероятно потомък на Каллар) – смел воин и способен владетел. Географското положение на неговото кралство го принуждава да поеме първи турските яростни атаки от Гхазни.

Кашмир

Следващото видно кралство е Кашмир. Кралското семейство господства в двореца Утпала, наследява конфликта с кралство Хиндушахи и империята на Каннаудж. Прочутият кашмирски крал Шанкараварман (885-902 г.) разширява границите на Кашмир в няколко посоки. Той умира в борба с хората на Ураса в днешния район Хазара. Смъртта му е последвана от голямо объркване. Брахманите от Долината издигат на трона члена на собственото си братство Яшаскара (939 г.). Той е последван от Парагупта (948-949 г.). Син и наследник на Парагупта е Кшемагупта. По време на неговото царуване истински владетел е съпругата му Дида. Тази властна жена завзема трона, коронясва се за кралица и управлява Кашмир до 1003 г., когато властта преминава в ръцете на раджата на Санграма, основал династията Лохара. С други думи когато Махмуд чука по портите на Индия, юздите на Кашмир са били в ръцете на развратна жена и състоянието на кралството било далече от задоволително.