Абу Назер Ал Утби – личният секретар на Махмуд
Днес сме сравнително добре информирани за живота на Махмуд от Гхазни благодарение на личния му секретар Абу Назер Ал Утби в неговата „Книга за Ямини“. Този летописец е роден в Раий (близо до днешен Техеран) през 960 г. и отраснал в къщата на чичо си в Кхорасан. След смъртта на чичото младият Утби става личен секретар на командира на армията на Кхорасан (988-993 г.), тогава емир Сабуктигин, монархът на Гхазни, след това към неговия по-голям син Исмаил, който абдикира от трона, за да го остави на своя брат Махмуд. Знае се, че през 999 г. Махмуд изпраща Утби като посланик в Гхаршистхан, където той успява да убеди монарха да признае султана като владетел на Гхазни. През 1021 г., след като завършва своята „Книга за Ямини“, в която описва славата на Махмуд, той получава важен пост в Кандж Рустак, но го изгубва, в края на краищата, след война с везира. След това Утби отива в свитата на Масуд – син на султана; по-нататък няма никаква информация за него, освен, че умира около 1040 г. До създаването на книгата „Ал-Ямини“ (Кайро, 1895 г.), казват, че е писал и други книги, но всичко е изгубено. През 1186 г. Абул Шараф превежда „Ал-Ямини“ от арабски на персийски с цел да се покаже как жестокостта, корупцията и несправедливостта винаги водят кралствата към провал. Заглавието на книгата на персийски е „Книга за Ямини“. Преводът е много по-четивен от твърде украсения стил на оригинала, но читателят трябва да е прекалено доверчив, за да го разглежда като повече от сръчно приспособяване.
Оценка на Махмуд
Махмуд е един от най-големите крале-мюсюлмани на Азия. Той управлява огромни територии, които се простират от Ирак и Каспийско море до Ганг и били по-обширни от империята на халифа на Багдад. Тази огромна държава фактически е била създадено от самия него. Той наследил от своя баща само провинциите на Гхазни и Кхорасан. Махмуд е абсолютен деспот в чиито ръце били концентрирани всички власти. Неговите министри са негови слуги и негови създания, които можело да бъдат отстранени всеки момент. Волята на Махмуд имала силата на закон. Той бил главната изпълнителна и съдебна власт на кралството си, той бил също така и главнокомандващ на войската. Неговите власт и пълномощия били ограничавани само от обичайния мюсюлмански закон и от страха от въстание на войската. Но Махмуд изпълнява през целия си живот успешно своите задължения, поддържа законността и реда. Неговите победи му осигуряват висок престиж сред монарсите от онова време, той доказал управленската си дарба и значителни административни способности. Махмуд бил смел войник и голям генерал. Знае се, че не бил надарен с необикновена лична доблест, но бил извънредно безстрашен. Като генерал неговият успех е положен в умната употреба на съществуващото, но и като внася нови идеи в старата система на съществуване. Тънък психолог и познавач на човешкия характер, той разбрал, че трябва да обедини, подчини и използва качествата на всеки индивид, че всеки може да допринесе полза за неговата кауза и то по начина, по който сам той харесва и в размер и сила, които всеки мъж е способен да предостави. Той е роден водач на мъже. Неговата армия не е еднородна сила, тя е съставена от различни расови и религиозни елементи – араби, афганци, турци и индуси, – но личният му талант на воин и водач ги споява в мощно единство. Някои предполагат, че Махмуд показвал очебийната разлика на своята войска срещу слабите индуси и, съответно, неговият талант на военен излишно се преувеличава. Това е погрешно становище, защото знаем, че той постига еднакво големи победи и в Централна Азия, и в Персия. Махмуд е образован покровител на ерудицията и изкуството, притежава лични способности на поет и учен. Той канонизира град Гхазни, като издига величествени палати и джамии, колежи и гробници, събира около себе си способни учени с висока репутация и провежда с тях религиозни и литературни дискусии. Сред най-важните литературни светила, които той привлякал, са Ал Беруни, Фирдоуси, Унсури и Фаррукхи. Негов секретар е прочутият Ал Утби, на чиито усилия днес дължим не малко заради оставения от него исторически материал за Махмуд и неговото време. Махмуд основава университет в Гхазни и събира около себе си блестящи художници от всички части на мюсюлманския свят.
Махмуд имал репутацията на много справедлив човек в своето кралство. Според големите авторитети „Махмуд е точен монарх, голям привърженик на науката, мъж с щедра природа и чиста вяра“. Мюсюлмански ортодоксален сунит, прецизен в съблюдаването на религиозните обреди, той бил особено внимателен и строг към своите мюсюлмански поданици да не се отклоняват от сунитските общоприети норми. Наказвал всяка ерес и преследвал еретиците на Исляма.
Според проф. Мохамад Хабиб от Университета в Алигарх, Махмуд не е бил фанатик и неговите експедиции срещу Индия не са били мотивирани от религиозни съображения, а просто от любов към грабежите и завоеванията. Ерудираният професор решава чрез поговорка, че Исляма не одобрява нападенията, ограбването и вандализма и че Махмуд е направил лоша услуга на ислямската религия със своите варварски действия в Индия. Това, че Махмуд е бил дълбоко набожен крал на мюсюлманите и точен в съблюдаването на вярата не е била тема на спор със съвременниците, които вярвали, че владетелят на Гхазни е идеал за ислямски монарх. Подобно е единодушното съвременно мнение на мюсюлманите в убеждението и твърдението им, че Махмуд всъщност е дал страхотна практическа програма за тази религия не само до неговите индийски експедиции, но и дори че Махмуд е въздигнал Исляма. Що се отнася до становището, че Исляма не одобрява вандализма и зверствата, извършени от Махмуд, то може да се каже, че студентът по история не би трябвало да е непременно обвързан с догмите на религията, а следва да оцени техния ефект върху поведението и действията на нейните привърженици. Неоспорим факт е, че тези, които са квалифицирани да тълкуват принципите на мюсюлманската религия, по времето на Махмуд и векове след неговата смърт, поддържат гледната точка, че владелят на Гхазни не само не се отклонява от стриктните ислямски принципи, но и възхваляват неговото поведение в Индия.
За тогавашна Индия Махмуд е истински дявол, въплътен в смел бандит, алчен разбойник и разрушител на изкуството. Той ограбил много индийски процъфтяващи градове, изличил до основи великолепни храмове, които били изумителни произведения на изкуството и взел хиляди невинни жени и деца в робство. Той си позволявал варварски кланета практически навсякъде откъдето минавал и, не на последно място, насила е обръщал хората към исляма. Махмуд бил завоевател, който оставял след себе си призрачни градове и села и трупове на невинни човешки същества. Не е можело да бъде запомнен от индийците с нищо добро.
Махмуд не бил владетел, загрижен за Индия. Той анексира Панджаб след падането на династията Хиндушахи благодарение на географски, военни и стратегически причини. Ако не беше окупирал тази част на Индия, неговата линия на комуникация щеше да е несигурна и той не би успял да навлезе тъй безстрашно толкова навътре. Махмуд положи основите на турското влияние в Индия и отвори пътя за основаването на бъдещия султанат на Делхи. Махмуд не беше държавник. Неговите способности като владетел са преувеличени. Проф. С. К. Шарма го нарича дори ангел на собствения си народ. Но никаква постоянна институция и никаква дейност за изграждането на нация не се свързва с неговото име. Ако е направил нещо за образованието, то той не е целял свободата на хората, а го е направил за избрана класа и за лична възхвала. Той оставил владенията си тъй лошо свързани, че те започнали да падат едно по едно веднага след неговата смърт. Прекомерната му привързаност към богатството е петно в характера му, което отслабва, вместо да подсилва величието и репутацията му. Историята на неговия отказ да плати на Фирдоуси по парче злато за всеки стих на прочутата „Шах наме“, както бил обещал, и това, че ридал на смъртното си ложе при мисълта, че оставя своите богатства, може би не отговаря на истината, но тези два факта отразяват общественото мнение за него дълго след като си отишъл от този свят.
Въпреки тези слабости той трябва да бъде наречен монарх с несъмнени екстравертни способности. Проф. Хабиб е прав когато казва, че превъзходството на Махмуд сред неговите съвременници се е дължало преди всичко на неговия талант на пълководец, не на неговия характер.
