Гюнтер ГРАС, Нобелов лауреат
До този момент поддържах създаването на фондации единствено в областта на дисциплините, които представляват интерес за мен – писането и рисуването. Сега възнамерявам да се заема с това, което често предизвиква ярост и досада: да потвърдя правото на автора, като обикновен гражданин, да се меси в политиката и да действа според своята съвест.
Известявам официалното откриване на ромска фондация и нейната годишна награда “Ото Панкок”.
Защо, може би, ще попитате, ромска? Защо не за друга застрашена група? Защото, с изключение единствено на евреите, ромите (и по-точно синтите в Германия), повече от които да било, са претърпели неимоверни страдания и са били, а и днес са, постоянно преследвани и дискриминирани; в Германия те са били жертви на целенасочено изтребление. И тази несправедливост продължава и сега.
Докато целият свят днес осъзнава геноцида срещу евреите, фактът, че ромите и синтите са били жертви на същата престъпна и расистка политика на националсоциалистите е фактически неизвестен. Когато говорим за еврейския Холокост, ние пропускаме да отбележим, че дори и най-сдържаните преценки - ние никога няма да узнаем точния брой – сочат цифри от порядъка на стотици хиляди “цигани, негодни за живот”, които са избити в концентрационните лагери на Аушвиц-Биркенау, Собибор, Треблинка и на други зловещи места.
И още по-лошо: преди няколко години, когато се обсъждаше проектът за Паметник на жертвите на расизма в Берлин, беше решено, че този паметник трябва да бъде посветен единствено на еврейските жертви. Някак срамежливо се явиха благовидни аргументи ромите да бъдат включени в някакъв “списък на чакащите”. Без да се отрича добрата воля, която, без съмнение, е вдъхновила подобни инициативи, неизбежно е заключението, че ние все още не сме се освободили от нагласата да правим това непристойно изключване: като че ли ромите и жертвите, дадени от техния народ, все още носят бремето на нашата присъда, че принадлежат на една по-нисша раса.
Смразяващото отношение на нашата държава към всички чужденци е особено силно към ромите. Независимо от това, че са немски граждани, синтите, които живеят тук вече няколко поколения, се чувстват презрени и изолирани. Възможно е други чужденци – било то хора, които имат статут на временно пребиваващи или такива, които живеят под постоянната заплаха от депортиране – да са по-добре организирани и уверени във възможността да получат подкрепа. Ако става дума за евреи, например, те могат да се обърнат за помощ към израелската държава. За каквото и да става въпрос, ромите са без всякаква защита или подкрепа. Нито пък има държава, която би се ангажирала да им помогне. В такъв случай как да си обясним факта, че докато често се случва да се мобилизираме в подкрепа на чужденци или хора, защитени от експулсиране, ние сме тъй малко склонни да помогнем на синтите, които са жители на Германия и на ромите, които са изгонени от други страни?
Наистина ние сме унаследили от романтиците известна симпатия към “бохемския начин на живот”. Най-добрите стихове на Ленау, някои от най-прочутите мелодии на Брамс са част от нашето културно наследство. Но когато този народ, който няма своя държава и в продължение на повече от 600 години е търсил място да отседне, макар и временно, поиска да се засели сред нас, тогава “бохемският живот” вече престава да изглежда толкова привлекателен. За тези “пътуващи люде” е трудно да намерят място, където могат да останат. Срещат се даже и чужденци, които не се радват на толерантност от наша страна, но които не скриват своята непоносимост в момента, когато някой ром се появи на хоризонта.
Какво бихме могли да направим? Нямам готов отговор, но между възможните решения, има една особено окуражаваща инициатива: мисълта ми е за Обществото на застрашените хора. То има свой офис в Румъния и поддържа разнообразни проекти в селскостопанското самозадоволяване и в традиционните железарски умения. Тази организация, която в момента има четири центъра, се подкрепя от Немската лутеранска църква, от Съвета на Европа и Фондация “Фрьоденберг”. Поради липса на средства в момента организацията среща сериозни трудности с реализирането на продукцията си на пазара – плодове, зеленчуци, строителни материали, кошничарски и метални изделия. Единствено чрез подпомагане на такива иницативи можем да се надяваме, че нещата биха могли да се придвижат. Ето затова моята нова фондация ще даде своята годишна или двугодишна парична награда за подпомагане на тези усилия. Тази награда ще бъде присъждана и за проекти в областта на културата, както и за проекти на журналисти и учени, насочени към изследване на ситуацията на ромите в Европа и днес.
Ако ние не желаем Обединена Европа да се превърне в един огромен бюрократичен организъм, който би се срутил под собствената си тежест, всички ние, които сме обхванати от собствените си национални вериги, трябва да обърнем внимание, че ромите, които живеят навсякъде в Европа, са европейци в истинския смисъл на тази дума. Тези, които наричаме “цигани” са далеч пред нас поне в едно отношение: те са естествените жители на “Европа без граници”. Затова е важно да им се дадат паспорти, които биха им позволили да живеят навсякъде – от Румъния до Португалия.
Но ние сме твърде далече от подобно виждане. Що се отнася до мен, аз открих презряното “творческо безпокойство” за циганите благодарение на един от моите учители. Ото Панкок – дизайнер и гравьор на дърво – даде на мен и на други шанса да навлезем и да започнем да разбираме красотата на техния живот, триумфирал над безспирните гонения. И без всякаква следа на романтичност.
Аз стигнах до това фундаментално прозрение в Академията за изящни изкуства в Дюселдорф.
В края на 40-те и в началото на 50-те години на нашия век, циганите, млади и стари, идваха и си тръгваха от ателието на Ото Панкок и от ателиетата на неговите студенти. Те съживиха дървените плоскости – имаха дарба за това. Ние студентите по никакъв начин не ги превъзхождахме. Те се разкриваха пред нас в дърворезбите на Панкок и в скиците с въглен. Дори в “Страданието на Христос” на Ото Панкок ние откривахме страданието на циганите. Панкок живееше с тях; той чувстваше тяхната притегателност. За мен той беше образцов учител. Именно затова и наградата на Фондацията носи неговото име: “Ото Панкок”.
“Andral”, бр 3, 1999
Бел. редактора: Тази бележка на бележития немец публикувахме преди десет години и много бих се радвал някой да възкликне, че днес тя вече е изгубила актуалното си звучене. Уви, идиотщините в България продължават: наскоро научих, че едно жури от много големи журналисти и баш хуманисти от “незнание” (тях, които ги информират по какви ли не канали) какви ги е писал и вършил, искали да дадат национална награда на някакво копеле, което все още е само ефрейторче в най-мрачните коридори на тайните служби на националната мръсотия.
И докато някои “национални” вестници предпочитат да публикуват новошикългруберски бълвочи и чрез тях да промиват мозъците на българина, ние предпочитаме да препубликуваме редовете на Нобелови лауреати, белким читателят бива осветен не само от омразата.
