Да кажем още няколко думи за въпросния „втори” и „трети” ешелон. Някои от тия момчета по волята на съдбата съм срещал тук-там, а с някои съм и работил. Преди двайсетина години предпочитаха западногерманска ориентация, „Щерн” и „Шпигел” им бяха настолни и външнополитическите им коментари се стремяха да изглеждат оригинални, представяха ги като лични, свои, в което, кой знае защо, не съм бил толкова убеден, по-късно приоритетите им, в съответствие с „новата линия”, обаче се смениха и днес уклонът е много повече англосаксонски – това „Тайм”, „Бизнес уик”, „Файнаншъл таймс”, „Макси” и какви ли не още са на нощното им шкафче като модерни библии, а някои от тия издания са им дори партньорски. А че буквално „пействат” чужди модели на родна почва, че нещата им миришат на атлантическа скумрия, на нюйоркско фастфууд заведение или копират изтънчена западно-европейска педерастия … за тях няма никакво значение. Колкото по небългарски „звучи” и „изглежда” – толкова по-добре, колкото по-деморализиращо народонаселението, нацията – толкова по-добре. В цялостния процес задръжки няма – това дрога, рекет, откровени кражби на милиарди по всевъзможни начини, и пр., и пр., съпроводени с всичко необходимо около тях – купени и все по-купени съвести на вестници, списания, телевизии и радиа, социологически и пр. изследователски агенции, партии – стари и нови, секретни служби – съществуващи и новосъздадени, – и какво ли не друго – всичко е в угода на тия потомци на светлата идея, успели да привлекат към себе си и всякаквата друга опозиционна измет, която в тия десетилетия нямаше какво друго да прави, освен да заиграе хорца с тях. Истинската опозиция бе смачкана с особена решителност още в зората на т.н. демокрация, пардон съзнателно проведената почти анархия. А дали го правят наистина съзнателно или несъзнателно бягат от десетилетните си минали генни мисловни модификации само бог знае. Изглежда това им е целта – те бързат решително да скъсат с вижданията, философията и житейските схващания на прадядото, дядото и бащата и да положат ново начало, загърбвайки идеали и много богата партийна, семейна и лична (и оказва се – 100 процентова егоистична) история. Те днес доказват изключителната устойчивост и приспособимост на пролетарско-селската-парвенюшка психика и без кой знае какви колебания стъпиха на асфалтирания път на личния свръхегоизъм, устремени към истинско и сериозно богатство независимо от методите и похватите, с които то е придобито. Има и нещо ренесансово симпатично в тяхната неистова лакомия на дантевски герои, има и нещо балкански отвратително в перверзното им днешно съзнание на показна свръхлъскава наглост и свръхегоцентризъм от изключителен дълбок порядък. Месец-два преди да бъде убито до „Плиска” онова момче-писател, ми попадна една от неговите книги. Тук не той ме интересува, споменавам го, тъй като в книгата бе препечатано едно интервю отпреди години, направено непосредствено преди великият Луканов да го вкарат в затвора, където той се изживя за няколко дни съвсем театрално-синематично like настоящий холивудски актьор. Прочетете още веднъж това интервю, за да се уверите къде са изворите на „философията” на цялата днешна мръсотия, на какво се опира философията на „техния”, респективно – на нашия – преход. Тия хора са абсолютно убедени, че България е тяхна държава, абсолютно лична собственост и в това те не биха допуснали в себе си, пък и извън себе си, никакво колебание. И са били готови на всичко, в това едва ли днес някой се съмнява, за да постигнат целите си. Няколко години преди Десети Тодор Живков беше издигнал поредния си лозунг, който всъщност е в основата на възпитанието на точно днешните „зрели” политици: „Този свят е и мой”. Акцентирам на „мой”, тъй като е много важно – смисълът на притежателното местоимение дава възможност за различни тълкования, но те го разбраха съвсем пряко и едносмислово – както им е угодно и както им беше внушено… Наскоро един вестник публикува и изявление на Живков от началото на 90-те години, когато много популярен беше станал лозунгът „Времето е наше”. Усмихнал се бившият първи и рекъл почти развеселен: „Времето е ваше, всичко друго – наше”.
Но „Единайсти етюд…” се спира най-вече на днешната журналистика, журналистите и съвременните медии, а споменаването на другите явления направихме само с желанието да поуплътним ескизните мазки по темата. Затова и ще кажа още нещо за най-активните и най-стойностните „трансмитери” на модерните леви и либерални политики: тях почти никога не можеш да ги запомниш като автори, но те винаги са „екшуълни”. Техните предшественици и преди Десети бяха „актуальные ребята”. Днес те или потомците им (по вътрешна настройка) ще си пуснат италиански бакенбарди a la венецианска еднополова нощ и в лице ще приличат на епилирани слонски междубузия или ще им рисуват запетайки над устните в саркастично-иронично вакханално внушение на перверзна изобретателност, безплатно копирана от последно-модни лесби-кока-двунулеви изживявания. Е, понякога може да яхнат и мощни мотори на път за … Бузлуджа, метнали на раменете си кожени якета с удивително духовити надписи, но защо да не им бъде позволено и на тях отвреме-навреме да споделят „строго-лични” истини в небивалата си откровеност с електората. А модните непосредствено след Десети днес вече успяват да ги изтраят само за по няколко месеца в новите „им” издания и се оказва, че и тези слънца на световните публицистични идеи са нищо повече от наети твърде високоплатени професионалисти, но същината на философията и стратегията за развитие днес е такава – няма вечни принципи и приятели, има вечни интереси. Всичко останало замитаме като нещо употребено под масата и днес нечинещо кой знае колко… (още…)
