че най-сериозните, големите и несменяемите журналисти днес са майор Костов, Алена, Емил Лещански и в последно време … Азис. А-а, да не забравя и Господа наш Мон дьо. Блазе ни.
Когато гурута
на жълтеникавата интелигенция с видимо удоволствие повтарят глупостта, че си е друго „да остаряваш като катедрала, а не като цървул” (забележете подчертаното им самодоволство!), винаги се сещам за истинската катедрала на гения и вътрешната красота Лев Николаевич, и все се мъча да си го представя на оная мъничка гара всред руската ноемврийска пустош, тръгнал, казват, за онова бургаско селце в далечна България към колонията свои последователи преди смъртта си, как лежи на дървената пейка на гара Астапово в предсмъртна агония с огнено чело… Най-вероятно е изглеждал точно като цървул, старецът, като човешка руина, която, ако високите мислители-естетчици биха видели, биха отвърнали взор, щото те харесват катедрали, нежели цървули. На снимките той никак не изглежда като катедрала дори и далеч-далеч преди деветстотин и десета с оная поувехтяла рубашка, бос, с онзи като разстрошен камък нос… Нека бъде простено глупавото ми въображение, но виждам вдетинено старче-идиотче как се хвърля на врата на бъдещия си зет, със сигурност шашардисал младия човек. Дали и тогава е изглеждал … катедрала?!?
Сещам се и за други, много по-обикновени хора, на преклонна възраст, които много съм обичал, и за други, които много съм уважавал. Имало е години, в които и едните, и другите са изглеждали добре, наистина. Но е имало и времена, в които изглеждаха красиви само в душата ми. Не беше катедрала вуйчо Кутьо в оная стаичка два-на два на тавана на Раковата болница в София, когато болестта беше разяла дори венците му… А нямаше шейсет и две… Не беше катедрала и леля Осанна, жената на бай Агоп, която не понесе загубата му… Не беше катедрала татко, когато Кольо комшията помогна да го свалим от линейката, а той не можеше да си вземе дъх на стъпалото пред вратата… Не беше катедрала и Любо, ненавършил и петдесет… Ванко ли беше катедрала, отишъл си на христова възраст?!? Боже!!! Що ли продължавам…
Допада ми
разбирането за Родината и отношението ни към нея на един Атанас Далчев! В последните години пръдливото родолюбие (дори и на разни професорчета, журналистчета и патриотарчета, да не говорим за някакви маке певачки и ръмжащи певчовци, дето размахват Ботйов като съдран парцал) ми е дълбоко противно. Когато двамата ми прадядовци са загинали в Балканската война за България едва ли са се и сещали дори да вдигат високо хоругвите на празното патриотарство, нищо, че и двамата със сигурност са викали „По пет на нож!”, когато са тръгвали в атака. Те са оправдани, тъй като са дали живота си за нея, за разлика от професорите, журналистите и дембелите-патриоти, които на крачка от границата са абсолютно непознати за света и цял живот са яли, пили и са се облагодетелствали все с нейното име на уста!
Има
народи, които крадат от голяма немотия, колкото да се изхранят. Има други народи, които крадат на едро – идеи, готови интелектуални продукти, всичко, до което се докопат, дори и мозъци. На едното му викат „кражба“, на другото – „заимстване“. И наистина, когато човек убие дори по невнимание, го наричат “убиец“, когато Хитлер и Сталин убиват милиони, ги наричат “исторически личности“. Та същото е и с кражбата. И бъдете уверени, че ако първите, по волята на съдбата, се издигнат до положението на вторите, то и те не биха се поколебали да използват механизмите на идиотизма, за да се задържат на повърхността. Това пък наричат „инстинкт за самосъхранение“.
Христианството
ти вменява „грях“ още с раждането, оказваш се „виновен“, че си се родил…
Каквото и да ми говорят, това е, много меко казано, нелепо. Не съзирам никакъв, ама никакъв хуманизъм в подобна теза.
