Няма

език, който да не е имал и да няма проблеми, включително най-богатият, в лексикално отношение. В този смисъл винаги ще се налага „да се измисли дума”, т.е. неологизмът винаги ще бъде необходим. И далеч не всичко, което един автор предлага, бива „прието”. Колкото и голям да е авторът и колкото и да е бил почитан от своя народ, пък и от света.

В „Малка културна история на цветята” Габриеле Тергит твърди, че „Гьоте пратил [в дар] дори един артишок, защото знаел, че артишокът е трън, който крие в пазвата си нещо много вкусно за нас”. Той пратил китка “pensee” заедно с няколко стихчета, при което споменал не без ирония – това било през 1814 г., – че „немците гонят всичко френско от езика си със същото усърдие, с което го гонят от земята си”, и превел “pensee” с „помни ме”. Но Гьотевият превод не бил възприет и цветето “pensee” се превеждало „мащеха”. Така че опитите и в творението на езика са повече от нормални.

Рекламата

като субпродукт, като отрицание на самата себе си.

Вероятно

внезапно падналият в социалната пропаст изживява със светкавична бързина същото, което и пропадналият в планинска кухина. В психо-емоционално и въобще в екзистенциално отношение. Но другите няма как да преживеят и изживеят същото … ако не попаднат в същата ситуация.

В късната

студена вечер голата, съблякла се на улицата под мъждивата жълто-луда улична светлина и оглеждаща еротично формите на собственото си тяло в странно ексцибионистично  рондо не беше ли всъщност импресионистично видение, или реплика на едно сребърно платно на Пикасо на тяло на гимнастик (всъщност Арлекин) върху топка с вдигната ръка, или самата луна беше слязла за миг, за да се огледа в борсушките очи на безразличния трамвай?!?

ДА НЕ БИ

чрез „изкуството” на рекламата някои народи да „изживяват” и „преживяват” огромни кухини в културата си поради исторически обстоятелства? И ако има нещо подобно дали това не е илюзия за пълноценност и не носи ли вреда като неорганичност и неадекватност на определен субект към определен обект на културата във взаимната им обусловеност?

[...] … хората,

които държат в ръцете си властта, отдавна се ползват не от онова, което им е  нужно, а от това, което не им е нужно, от всичко, от което могат. Затова колкото и да се увеличават благата, онези, които стоят горе, ще ги употребят само за себе си. Задоволяването на нуждите може да се употреби не повече от известно количество, но за разкоша няма граници. [...]

Л. Толстой, „Дневници“, 1890. Превод на Ф. Гинев

У

нас, кой знае защо,  и най-големите таланти, днес непременно ги наричат звезди, винаги са си отивали с много голямо огорчение. Примери – бол. Каквото и да си дал на тая страна, все ще се намери тъпанар, колежки асесор или агентурна тутурутка, който, в края на краищата, да ти разгони фамилията. Е, след време, някой ще се сети да направи бюстче на един Борис Христов, например. Затова и умните хора тичат – за здраве, – надалече…