за днешните медии е изключително важно непременно да ангажират само люде, които могат да привличат хора на всяка цена, то това какво може да означава, освен, че за властимащите и за бизнеса манипулацията се е издигнала в основен закон. Историята го мърмори от десетилетия, разбира се, но днес се стига до крайности и в България. Във времето TV индустрията у нас има сериозен опит и в това отношение, включително да налага и истински кютуци на екрана (колко му е – връзваш пред камерата Янчо Таков и на втората година къде ще ходи, та няма да се държи свободно-хъшлашки, че и просташки), е, тогава – по бащино-партийна линия, днес – по линията – някои, на бизнеса по тънко огледан и спазван сценарий, други – да обслужват вихрушките на партии и партийки. Щеше да е смешно, ако не беше трагично и най-стойностните журналисти днес изобщо да не са сигурни за работата си и да се подменят тъй лесно точно като употребени салфетки, но на журналистиката днес й е хак да бъде тъпкана и унижавана от силните на деня. Щом като ония, които купуват, са сигурни, че си готов да се продадеш, щом тичаш срещу службите, явни и тайни, в любовната си всеотдайност към конспиративното и всъщност си бая мухляв парцал от десетилетия, което силните на деня са усещали винаги, те имат антени за тия неща, въпреки самомнението, че си извънземен, не чакай да бъдеш институция. Някои поне публично се покаяха за част от миналото си, като с това дадоха ценностна индикация за себе си като хора и творци и поне за това не можеш да не ги уважаваш. Други, необикновено горди, се тупат по гърдите, просто едни мили герои – режисьори, театрали, музикантчета и киновеликани, културбригадири, калибър всякакъв, но и те отъркващи се край оградата на журналистиката, трети говорят против службите, пък до вчера – посланици и хора от дипломацията или в парламента, пък преди Десети коментатори на пленумите на партията и речите на другаря Ж., а всъщност винаги абонати за подпис поне на две-три ведомости, четвърти изпедерастени по принуда или родени да бъдат избрани… Има и пети – много тайни почитатели, които четат внимателно и подчертават с лимонов маркер думи и фрази, за да сътворят поредния си гениален донос, щото без да творят не могат и дъх да си поемат, те тъй разбират творчеството. Въпросчета задаваха, ама въпроси задаваха и по милициите. Копелета… И ако обобщим тенденцията, бихме могли да кажем, че в последните двайсетина години се наблюдава процес на преход към явно корпоративна преса, т.е. преса, която и не крие даже, че лобира някакъв тип бизнес, какъвто и да е той, роден, до голяма степен, в конспиративните гнезда… С две думи – от тип тепегьозлък към друг тип тепегьозлък. Това е.
За немците на Фьодор Михайлович, за въстаниците на дядо Вазов и за две пресни марулки
Класиката твърди, че в една пиеса има ли пушка, до края на спектакъла трябва да се чуе изстрел. Сетих се за прословутия принцип на Чеховата драматургия, когато прелиствах “Дневник на писателя” на Достоевски от 1876 г. Публикувал го е в Трета част на Първа глава на “Юли и август”, озаглавена “За войнствеността на немците”. В тия няколко страници Фьодор Михайлович споделя впечатленията си от свое пътуване – когато влакът навлязъл (!) в Немско шестимата немци в купето веднага (!) се разприказвали за войната и за Русия. Тия хора не били нито високопоставени, сред тях нямало нито един барон, не били дори офицери, пък и приказката им не била за “високата” политика, “а просто (!) за съвременните сили на Русия, предимно военните, за силите й в дадения момент, сега”. С изискана ирония писателят характеризира разговора им като “тържествен” и в известна степен надменно спокоен, те, забележете, просто (!) си съобщавали взаимно, че “Русия никога не е била тъй слаба по отношение въоръжението и прочие”. Като цивилизовани западни люде те не си губят времето с нищо не значещо съзерцание и някакъв непонятен алтруизъм, наопъки, пресметливото им бюргерско съзнание, без да иска дори, събира като пчеличка “необходимата” информация, която, поддържана известно количество време, ще доведе до “скок” във вероятно първоначално все още неосъзнатия изцяло вътрешен порив – един от тия немци, качил се още на гарата в Петербург, “най-компетентно” съобщил, че руснаците имали “не повече от двеста и седемдесет хиляди що-годе прилични скорострелни пушки”, че Русия разполагала “най-много с шейсет милиона метални патрона” и то “лошо изработени”. (още…)
Някои
фактологически грешки в писането на едно и друго (включително и в отделни мои записки) вменявам на, ще я нарека, „остатъчната памет“. Тя понякога невинно, неволно и наистина странно „украсява“ отделни детайли и ако авторът не е търсил непременно под вола теле (т.е. нарочно, с необяснима злост, защото и това съм наблюдавал в годините), то тази остатъчна памет дори ми се струва в някаква степен … симпатична. След като съм „уловил“ грешката мога и да я поправя, разбира се, но защо да го правя, щом като нещо дълбоко в мен необяснимо е „поискало“ да дообогати „картината“?!?
