Класиката твърди, че в една пиеса има ли пушка, до края на спектакъла трябва да се чуе изстрел. Сетих се за прословутия принцип на Чеховата драматургия, когато прелиствах “Дневник на писателя” на Достоевски от 1876 г. Публикувал го е в Трета част на Първа глава на “Юли и август”, озаглавена “За войнствеността на немците”. В тия няколко страници Фьодор Михайлович споделя впечатленията си от свое пътуване – когато влакът навлязъл (!) в Немско шестимата немци в купето веднага (!) се разприказвали за войната и за Русия. Тия хора не били нито високопоставени, сред тях нямало нито един барон, не били дори офицери, пък и приказката им не била за “високата” политика, “а просто (!) за съвременните сили на Русия, предимно военните, за силите й в дадения момент, сега”. С изискана ирония писателят характеризира разговора им като “тържествен” и в известна степен надменно спокоен, те, забележете, просто (!) си съобщавали взаимно, че “Русия никога не е била тъй слаба по отношение въоръжението и прочие”. Като цивилизовани западни люде те не си губят времето с нищо не значещо съзерцание и някакъв непонятен алтруизъм, наопъки, пресметливото им бюргерско съзнание, без да иска дори, събира като пчеличка “необходимата” информация, която, поддържана известно количество време, ще доведе до “скок” във вероятно първоначално все още неосъзнатия изцяло вътрешен порив – един от тия немци, качил се още на гарата в Петербург, “най-компетентно” съобщил, че руснаците имали “не повече от двеста и седемдесет хиляди що-годе прилични скорострелни пушки”, че Русия разполагала “най-много с шейсет милиона метални патрона” и то “лошо изработени”. По-нататък Достоевски говори за “обичайното немско всенародно безмерно самохвалство, което у немеца винаги се превръща в нахалство”. В своя възторг от неочакваните си победи над французите няколко години по-рано те стигнали и до там “да се гаврят с русите”. На писателя му прави впечатление, че “в цялото опиянение първата им работа бе да се сетят за русите”. След малко повече от 60 години, закачената на стената пушка на историята гръмва и немецът тръгва на Изток срещу онези, за които знае точно колко пушки и колко патрона имат в даден момент, какви са точно патроните им и дали са изработени добре. Какво ми напомниха тия страници на Достоевски ли? На прочетени страници от историята на България. По време на Априлското въстание на Волов му подшушват, че може би еди кои си цигани са шпионирали за турците и той дава нареждане да ги разстрелят. Сетих се и за дядо Вазов – в “Под игото”, където той вероятно преразказва точно този случай, но, разбира се, погледнат от друг ъгъл и леко променен, неговият герой Бойчо Огнянов нарежда на въстаналите четирима възрастни клисурци да окървавят пушките си и да застрелят циганина-шпионин. Дали авторът “оправдава” действието “в името на Родината”? Несъмнено, но в нейно име веднъж ли са се извършвали и недотам оправдаеми неща?!? В деня, когато прелиствах въпросните страници от Дневника на великия русин се отбих на пазара в провинциалния градец и си купих две пресни марулки. Покрай мен достолепно минаха двама непознати старци, които нямах време дори да огледам добре, но чух: “Да си ходят, бе, да си ходят в Индия”… Повече не успях да чуя, повтарям, думите им достигнаха an pasan покрай ушите ми. Те “просто” си общуваха и приказката им не беше за високата политика, никой от тях със сигурност не беше нито високопоставен, нито барон, нито пък офицер… Че може да са си говорели за някакви свои близки, които са се установили в далечна Индия – може, кой твърди нещо различно. Че може да са обсъждали някакви индийски играчи на тенис на трева, които играят някъде на запад, а пък тия старци много обичат тоя спорт и емоционално реагират на несполучливата игра на своите любимци в последно време и “по този начин” изразяват недоволството си … и това може, що да не може и това да е. Но техния диалог кой знае защо свързах с диалога на немците от купето. Странно нещо е съзнанието на човека… После, без и да го искам, аналогията се “напасна”. И се сетих за вече шестнайсетгодишната война срещу ромския етнос на част от българската журналистика, част, изиграла ролята на институция, подготвила изтерзания дух на българина “да въстане вътре в себе си” срещу друг етнос; подготвил почвата за тлеещ конфликт; за самодоволното чувство на “превъзходство” на редовия интелигент над хора, които повече от хиляда години са
1. буквално роби, т.е., не са могли да се развиват нормално, и
2. това обстоятелство вече до там ги е довело, та цели слоеве биват съзнателно маргинализирани от всички власти и определени прослойки се ласкаят от чувството си на материално превъзходство, но в самодоволството си считат, че то може да мине и за превъзходство … на интелекта. И най-страшното в целия този механизъм е, че четирите власти не само хармонично припяват по темата, но че съдействат съзнателно на “процеса” и като най-обикновени хора. И ето тази спойка между слоеве и власти, прави проблема вече може би почти неразрешим! И ако в една пиеса от класическия чеховски тип пушката задължително трябва да гръмне, то аз се надявам в драмата на историята “това” да не е “абсолютно задължително условие”. В противен случай нищо чудно площадните приумици на паважните кресльовци да се окажат след “малко повече от шейсет години” черна реалност… Тоест най-обикновен … фашизъм.
2006 г.
Коранът задължава всеки порядъчен мъж да възстане срещу поробителите. У нас обаче историята е изцяло фалшифицирана.
Защото и Левски, и Волов, и Каблешков са преследвани и съдени не затова, че са възстанници. Те са съдени за убийство.
Ей, няма да се научите, че няма НЕМЦИ! Има Германия и Германци! И между другото тия коментари на руски са спам
Любачко,
а ти се научи, преди да даваш акъл да си даваш сметка за много по-важни неща. Кого учиш за „немците“?!? Достоевски?!? Виждаш ми се малко нещо … трагикомичен.