БЛАГОТВОРИТЕЛНО Е ДА ГЛАСУВАШ

Илко Йорданов

Вълкът отново се готви за скок в демократичната кошара. Търговците на политически гласове само прескочиха евроизборите. Можем да оставим политически бедните да бъдат купувани или да се правим, че не ги забелязваме, но можем и да им помогнем истински

Политически бедни в България

Политически богатите и свободните да помагат на политически бедните и угнетените – това не е само не особено популярен принцип на солидарност и изборна демокрация, а преди всичко – високохуманна повеля.

Политически бедните и угнетените са онези групи от обществото, които не успяват да излъчат адекватно политическо представителство, способно да отстоява интересите им и чиито социално-икономически статус не им позволява равен старт за политическо участие.

Сред най-уязвимите за политическата бедност групи са живеещите в т.нар. “малцинствени (ромски, цигански) квартали и махали”. В тези общности значителна част от населението страда от социална и географска изолация, бедност и задлъжнялост и ниско образователно равнище, които “предопределят” ниската степен на социална и политическа грамотност. Обичайно в социологическите изследвания сред тези наши съграждани всеки 4-ти или 5-ти, отговаря, че “няма мнение”, “не знае“ или “не може да прецени”. От своя страна ниският капацитет за свободно политическо участие ограничава възможностите за разкъсване на кръга от икономическа и политическа бедност.

Кризата и изборното лято на 2009 г. заварват в тези условия огромната част живеещите в т. нар. общности с преобладаващо ромско население. По данни на Световната банка и Институт “Отворено общество” около 2/3 от ромите живеят под линията на бедността, според националната статистика ромите, които завършват средно и по-високо образование, представляват едва едноцифрен процент от общността.

Заучен електорален рефлекс на непосредствена капитализация на вота

Натрупаното (с основание) недоверие към институции и политически обещания, съчетано с борба за оцеляване “тук и днес”, отдалечеността на националната политика от дневния ред на местните уязвими общности, прави социално и политически уязвимите нискочувствителни към обществени развития с далечен хоризонт каквито са изборите, проектиращи 4-5 годишен мандат – при това на така от-чужд-ените и непонятни за квартала и махалата гръмки “национална” или “европейска” общности. В този контекст дългосрочният, но рисков проект на изборите съвсем рационално се свива в еднократна акция по минимална, но сигурна капитализация на “продадения вот”.

Юридическата норма – че продаването и купуването на гласове е престъпление – не е в състояние да надмогне “утвърдилото се правило от живота” и формираният устойчив електорален навик, че “гласуването е с пари”. Така роми в Софийския кв. “Панчарево” коментират предупрежденията от предизборната кампания за европейския парламент, че купуването и продаването на гласове е престъпление: “Па то и да минеш на червено е престъпление!”

В общество, оставило се на безправие, нарушените правила са норма – а изборните нарушения не правят изключение.

“Па никой нищо не плати!”

Изборите в началото на юни 2009 г., наред с частичните изненади, свързани с резултатите на част от кандидатите, поднесоха нещо изключително необичайно в българския изборен контекст.

Случаите на класически схеми на покупко-продажба на гласове сред политически уязвимите общности бяха спорадични и съвсем не многобройни. Така например, в секциите в 75 училище, където гласуват най-голямата част от гласоподавателите, живеещи в Софийския квартал “Факултета”, малко преди да започне последната третина на изборния ден бяха гласували едва около 300 гласоподаватели. В 19 часа активността достигна едва до около 9%.

В другия квартал, където живее значителна група традиционно политически уязвимо етническо малцинство – Пловдивския квартал “Столипиново”, – активността бе също значително по-ниска от типичната за квартала. По данни на местни представители на граждански организации случаите на купуване на гласове по време на евроизборите в “Столипиново” също са необичайно ограничени. В целия 70 хиляден район “Източен” на град Пловдив, над половината от който е кв. “Столипиново”, са гласували едва около 30% от гласоподавателите. (За сравнение на парламентарните избори през 2005 г. само ДПС, основната част от гласовете за което в Пловдив идват от квартала, получи над 15 000 гласа. Резултатът на ДПС в район „Източен” на последните избори е едва малко над 4000 гласа.)

Едно от сериозните обяснения за подозрително ниската мотивация за гласуване на евроизборите сред политически уязвимите дават избиратели от Софийския район “Панчарево”, които обясняват неявяването си пред урните с липса на инициатива за предоставяне на финансови стимули за електорална активност: “Па никой нищо не плати! За кого да ида да гласувам, като никой нищо не даде. Айде, другия път – ако си платят.”

Регистрираните сигнали за покупка на гласове от ЦИК и от полицията също са изненадващо малко на брой, като за значителна част от тях трудно могат да бъдат намерени годни доказателства.

Ефектът на изненадата се засилва още повече от шумната кампания в медиите срещу купуването на гласове и от предупрежденията за мащабни операции от типа “купен вот”.

Законът за отложената удовлетвореност от вота

На практика, противно на създадените публични очаквания, що се отнася до купуването на гласове, изборите за европарламентаристи бяха едни от най-честните в демократичната изборна практика на страната от последните години.

Но това затишие пред буря е подвеждащо. Стратезите на “кеш за власт” със сигурност не пропуснаха евроизборите заради неудобство от кризата или заради евродемократични скрупули. Евроизборите не бяха пропуснати – те само бяха прескочени. Нереализираните трансфери за гласове по време на евроизборите всъщност предвидливо бяха спастрени, за да бъде наситен паричния поток за вота със значително по-големия залог – кой ще управлява страната през следващите 4 години. Освен концентрирането на “копюрите” върху 5 юли, липсата на покупко-продажби през юни е на път да постигне ефект на “приспиване” на бдителността на гражданското общество, което бе поставено в ситуацията на “лъжливото овчарче”, вдигнало твърде “много шум за нищо”.

Надеждни източници от общностите на политически уязвимите са категорични: не може да има никакви илюзии – в навечерието на вота за избор на националния парламент вълкът се готви за скок в демократичната кошара – предстоят мащабни операция по купуване и продаване на гласове.

Друг важен аспект, който социалните психолози, жонглиращи с политическата бедност в България, отлично познават, е добавената стойност от излъганите очаквания на “целевите групи” гласоподаватели – “липсата на търсене да се купи” вота за представители в Европейския парламент най-вероятно допълнително ще повиши рязко “предлагането” на гласове в изборите за национален парламент, при това при по-ниска цена – и съответно завишен оборот.

Всъщност няма никакво съмнение, че количествените натрупвания на купените класове имат силен потенциал за въздействие върху (лошото) качество на “избора” на нацията. По данни на Институт “Отворено общество” от май 2009 г., гласовете с риск да бъдат компрометирани от покупко-продажби при избирателна активност от около 50% могат да надхвърлят 200 хиляди (а към тях могат да бъдат прибавени още поне 400 хиляди гласа, за които не е сигурно дали това няма да се случи). Залогът е наистина голям, още повече като се има предвид, че в условията на ожесточена политическа конкуренция такъв дял от вота може да бъде реален балансьор за успеха/провала на конституирането на мнозинство за управление на страната.

Благотворителният вот

Истинското купуване на гласовете, които могат да бъдат купени, тепърва предстои – при това най-вероятно в невиждани форми и мащаби.

Предизвикателствата, свързани с трудното доказване и завоалираната липса на политическа воля за ограничаване на търговията с гласове, могат да не изглеждат толкова отчайващи, ако мнозинството български граждани бъдат решени да поемат собствената си отговорност и изпълнят гражданската си и чисто човешка си мисия.

В описаните условия има едно, макар и трудно постижимо, усилие, което гражданското общество би могло да направи – ако не за ограничаване на феномена “купуване на гласове”, то поне за минимизиране на негативните му последици.

По същество това усилие е чисто политическо, но има много общо с модерния феномен на благотворителността.

 Благотворителността, бележеща напоследък бум благодарение на медийните кампании и SMS-a, често се разбира в твърде тесен смисъл – най-често като проява на съпричастност чрез финансова лепта за бедни и страдащи деца и младежи.

Всеки благотворителен жест е безценен, но само спорадични актове на дарителство не са в състояние да решат предизвикателствата, свързани с дефицита на обществена солидарност. Всъщност подобно на други основни спойки на нацията, солидарността и благотворителността са всекидневен и многоизмерен плебисцит. И тъкмо за това – само наглед парадоксално – те могат да бъдат открити и в една от “най-омърсените” и публично непрестижни сфери – политиката. Тук не става дума за различните форми на дарителски инициативи и публични изяви на отделни политически лидери, а за много по-мащабен, масов и значим благотворителен проект в сферата на политическото участие, който може да остане скрит зад сляпата омраза към компрометираните в политиката политически субекти, която свива броя на гласоподавателите.

 Обществото ни тепърва предстои да полага значителни усилия, за да премахне социално-икономическите предпоставки, довели голяма част от българското население до унизителното състояние на политическа уязвимост. В краткосрочната перспектива на поредните избори, които обществото провежда, без да е успяло да освободи от това бреме огромни маси гласоподаватели, гласуването на политически свободните е най-добрият начин за проява на солидарност с политически бедните.

Парадоксално свободният политически гражданин може да помогне на политически бедния, като обезцени тежестта на купения му глас. В настоящето няма друга легитимна демократична форма за проява на тази (колкото възвишена, толкова и тъжна) форма на солидарност, освен чрез решително повишаване на активността на вота, който не се продава.

Да гласуваш, освен всички познати и неубедителни “клишета” от демократичната парадигма, е една от най-висшите форми на благотворителност. Така че, ако не сме склонни да гласуваме заради убеденост в демокрацията на участието, в лицето на политически бедните имаме чисто човешкия (алтруистичен и неполитически) стимул да гласуваме – като състрадателно добротворство в името на политически низвергнатите ни събратя и съграждани. Можем да бърчим вежди и – оставайки пасивни – да клеймим политически бедните за това, че се „купуват толкова евтино”, можем и да се правим, че не ги забелязваме, но можем и благотворително да им дарим многобройните си честни гласове, като гласуваме и след това – като подобряваме живота, техният и нашият общ живот, в силна и солидарна общност. Време е за избор.

Авторът е експерт в Институт „Отворено общество“ – София. Статията бе публикувана във в. „Дневник“ на 26 юни 2009 г. Тук е оригиналният текст на статията, предоставен ни от самия автор.