- Какво не ти харесва в твоето поколение?

- Че узрявахме твърде бавно.

- А какво не ти харесва у младите днес?

- Че остаряват твърде бързо.

бъдем обективни: преди време пуснахме редове на възмущението си, че „труд“ е пуснал „Война и мир“ в издание от … 100 страници за малоумници. Днес ни информираха, че същите издатели са пуснали романа на Толстой в … четири тома във футляр. Е, това е друго нещо… и не можем да не го отбележим. Не друго, чалгаиздаването … също е възмутително…

Днес четох вестници, гледах една или друга програма по една или друга телевизия. И по страниците на вестниците, и на екрана – същите хора, с които сме си свикнали – в „Сега” г-н Иван Кръстев, чийто баща навремето беше, доколкото си спомням, зав.-отдел на ЦК, умно ни плиска мозъците, на друга страница г-н Бойко Ламбовски, чийто баща, пак доколкото си спомням, също беше важен фактор там горе, и той ни мъчи с разсъжденията си за „свободата“, в една от програмите Велислава Дърева пак ни омайва с дърдоренето си, в друго предаване ченгета „си спомнят” какво е било на Десети, но не ни споделят и трохица от грижливо пазените си тайни, примерно как списваха цели страници в „Литфронт” за правилната линия на Партията по време на „голямата екскурзия”, в други предавания – някои от преките виновници за онова, което стана и което не стана – пак разните му Кошлуковци интимничат с камерата, пак Тренчевци герои, пак Андрей Райчевци многоумничат (с каква рязкост реагира на въпросите на Сашо Диков, сакън там не пипай!, с какво умиление сподели за „левите” си дядовци, но нищо не каза биха ли одобрили те днешното му амплоа на … умерен, да кажем тъй, капиталист), Жени Живкова също не беше подмината, е, как ще я забравят, нея пък я питаха дали дядо й навремето се е съобразявал с … модата … – абе днес цял ден ми беше … много веселко… Истински герои в медиите, голяма журналистика… Как пък един от червените, тъй наречени нови, капиталисти не излезе и мъжки да сподели, че след Десети той истински ненавижда … народа си, това, което не може да не бъде истина, след като пред очите си виждаме какво вече става двайсет години с нас и около нас… И което народът усеща с всичките си сетива.

Досадно … изкуствено об­ра­зувание, което вярва единствено на собствените си и сродни чи­новнически до­кументи и печати. И на … своите хора. По повод на пос­ледното: всяка държава по всяко време на съществуването си намира свои хора и си ражда свои хора.

за които скуката е … естествено състояние.

Научаваме, че „Труд“ трудно преглъща „Война и мир“ и заедно с други малоумници е пуснал романа в … сто (!) страници… Плешиви умчета, вашето изданийце може и да го продадете, ама онзи, който „не може“ да прочете оригинала, само поради обема му, дори и да „прочете“ вашата редактирана глупост ще си остане точно толкова тъпичък, колкото и преди това. И ваш почитател ще си остане, разбира се.

Впрочем защо не си издадете вестника някой ден във формат А4 в страничка и половина?! Ще е напълно достатъчно и все ще го прочете някой… Пък ще бъде и в стила, който сте започнали…

най-щастлив в самозабравата, когато не си задава въп­роси и e безчувствен към самостойността си на отделен от всичко и всички чо­век. Щастието е тъкмо в „привидната вечност“, в онова, което другаде нарекох „невинното безсмъртие“…

Освен да започваме публикацията „Санкхя и Йога“ на Б. Смирнов, нещо, писано преди близо половин век и никак незагубило от своята дълбочина и което изследва интригуващо духовни явления отпреди 20-25 века, в този брой пускаме две стихотворения на Рамар, очерк от „В подножието на Хималаите“ на Георгий Цветков, „Два политически опуса“ на Илко Йорданов от „Отворено общество“, писани последователно преди и след вторите избори т.г., статия на Анастасия Пашова и Галина Мачикова за ромския етнос в Кюстендил, кратичко изясняваме „Историята на една снимка“, която публикувахме в предната книжка, свързана с един роднина по бащина линия на Георги и Стефан Джагарови, нещо разказано ни от бай Стефан и завършваме с Vachani отпреди 1000 години в превод на ромски език. За капак – прекрасна снимка от Джайпур, Индия на задната корица на списанието, предоставена ни от г-н Асен Генов и Дружество „Веда“, за което сърдечно благодарим. И този брой може да се намери в книжарница „Клио“ в градинката на „Кристал“ (срещу ЦДНА)  в София.

Борис Смирнов, Из „Пуруша и пракрити”: Доколкото праната и пракрити губят в системата значение на живот въобще и на изразяващото живота съзнание, Санкхя постепенно започва да усвоява две нови понятия: „поле” (kshetra) като обект на деятелността в най-широк смисъл и „Познаващото поле” или „Позналият полето” (kshetrajna) като субект на тази деятелност.

Този нов термин, неизвестен на ранните Упанишади и познат само на по-късните („Майтраяна”, „Кшурика-упанишада”, но пък за „Шветашвара-упанишада” не е познат), в текстовете на „Махабхарата” все още не е изкристализирал съвсем ясно, както недостатъчно е било изкристализирало учението за двайсет и четирите и двайсет и петте татви. Санскритският текст еднакво използва термина kshetrajna, като говори за двайсет и четирите и двайсет и петте татви (в превода се прави опит на най-важните места да се направи отсенка на понятието за двайсет и четвъртата татва, – джива, – като „Познаващото поле”, и двайсет и петата татва – като „Позналият полето”). В Упанишадите ведическата дума purusha се среща рядко; в ранните Упанишади – в смисъл на „човек”, „мъж”, но колкото по-късни са Упанишадите, толкова думата „пуруша” поема смисъла на „човекът на вселената”, Odom ha kadmeini [това odom [o dom – човек-ът] дали няма нещо общо с o dom, o lom, o (u) rrom?!? Естествено, че има, нали dom, lom, rrom не значи друго, а просто „човек”! – бел. С.С.]. Така употребяват думата „Майтраяна-” и „Шветашвара-” упанишадите. Трябва да се признае, че двете думи purusha и kshetrajna – са термини, характерни за Санкхя, макар и да не са нейни съз­дания. Най-ясно те са обяснени в глави XIII и XV на „Гита”.

Бел. С.С.:

Само заради тия три редчета в квадратните скоби си заслужаваше да преведа 100-те страници сложен философски текст. Подобни открития, да, открития!, които всеки чака дълги десетилетия, са наистина редки, но пък … необикновено сладки!!! Хубаво е, че текстът е на руснака. И то – в Упанишадите… Много зрънца истина има в свещените книги и е прекрасно, че писаното слово има способността да съхранява паметта на историята. Пък слепият рано или късно ще прозре…

на „новия“, „модерен“ егоизъм, как да понасяш „другия“?!?