Here’s an excerpt:

A New York City subway train holds 1,200 people. This blog was viewed about 6 300 times in 2011. If it were a NYC subway train, it would take about 5 trips to carry that many people.

Click here to see the complete report.

Комисия за защита от дискриминация

Проект  VS/2010/0536 “Равенството – Път към прогрес”

Project VS/2010/0536 “Equality as a Path to Progress”

ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКА ПРОГРАМА

АНАЛИТИЧЕН ДОКЛАД С ПРЕПОРЪКИ ПО ДЕЙНОСТ В.4.

УЯЗВИМИ, ПО-УЯЗВИМИ, НАЙ-УЯЗВИМИ

МЕДИЙНИ ПОДХОДИ КЪМ НЕРАВЕНСТВОТО

Въведение

Свободата на словото е едновременно право и отговорност. Неспособността на обществото и държавата да гарантират свободата на медиите лишава демокрацията от вътрешноприсъщите й откритост и прозрачност, неспособността на медиите да създадат и наложат зачитана и развиваща се система от правила за саморегулация, гарантиращи високи професионални стандарти, може да обезсмисли дара на свободата.

Доколкото изконната мисия на медиите е да отстояват правата и свободите и да ги защитават срещу възможни посегателства от страна на институциите и държавата, които не бива да злоупотребяват със своята власт, медиите могат да бъдат разглеждани като важен коректив (watch dog – куче пазач) и мощен балансьор (четвърта власт), който гарантира общите права и свободи на всички граждани и държи отговорни управляващите.

Едно от най-съществените предизвикателства пред отговорността на медиите като четвърта власт и „страж на демокрацията“ е тяхното отношение към разнообразието в обществото и общностите, което от своя страна е един от плодовете на свободата.

Успяват ли българските медии да дадат същата свобода, която отстояват за себе си, за гласовете на най-уязвимите граждани и групи в обществото – етнически и религиозни малцинства, хора с увреждания и различна сексуална ориентация…?

Проникнати ли са от отговорността си да работят за гарантиране равноправието на тези уязвими групи в обществото, или поне на собствената си територия?

Или имат двоен стандарт по отношение на разбирането на свободата?

Дали в част от медиите не се сблъскваме с парадокса на често преповтаряното в печата и ефира скрито или явно послание, порочно още със самата си генерализация, че малцинствата знаят само правата, но не и задълженията си?

Отстоявайки своите права, отнасят ли се медиите с необходимия респект към правата на най-уязвимите и низвергнати социални групи?

В хода на българския преход към демокрация голяма част от медиите се оказаха изправени пред парадоксална и до голяма степен фалшива дилема. Можем да я наречем фундаментална неточност при насочване на корективната сила на медията. С развитието на държавни институции, работещи за защитата на правата на малцинствата и тяхната равноправна интеграция – Комисия за защита от дискриминация, Национален съвет за сътрудничество по етническите и интеграционните въпроси и различни общински и областни съвети със сходна мисия, министерства и ведомства, изпълняващи интеграционни програми – МОМН, МЗ, МТСП и др. – много от българските медии и журналисти се оказаха коректив не на неуспешните и неефективни интеграционни политики, водени от тези институции, а на уязвимите групи, към които са насочени тези политики. По този начин голяма част от медиите се оказаха съзнаван или несъзнаван коректив на беззащитните и част от модела на неслучваща се или неефективна интеграция. Изначалното неразбиране на смисъла на интеграцията не е чисто медиен порок. То е характерно за стереотипите и социалните дистанции към повечето уязвими за дискриминация групи в цялото общество. Проблемът е, че в началото на прехода към демокрация много от медиите не се оказаха на висотата да предизвикат системната среда на неравенства и недостатъците в отношението на обществото и институциите към най-беззащитните социални групи. Голяма част от медиите по-скоро подхранваха интеграционния провал с език, тон и послания против „привилегиите на малцинствата“ и „позитивната дискриминация“. Преосмислянето на тази първоначална позиция на водене по по-малкото съпротивление, отказът от нея и формирането на нови нагласи и медийни практики изискват време, воля и огромни задружни усилия на журналисти, граждански активисти и политици.

Многообразието може да бъде разглеждано като пречка, но и като ресурс за развитие. В зависимост от отношението си към него медиите имат възможност да стимулират процесите на социална интеграция, но могат и да рушат тъканта на единство на нацията.

В зората на създаването на националните държави медиите, заедно с училището и просветата, са ключов спояващ елемент за формиране на национална идентичност и самосъзнание. В условията на съвременните либерално-демократични общества медиите имат мисията да сплотяват гражданската нация около общ дневен ред и диалог за общото бъдеще на всички граждани. В този смисъл изключването от публичен диалог чрез неравенство на достъпа или неравенство в отношението на съвременните средства за масова комуникация – ефира, печата и глобалната мрежа – към уязвимите групи има далеч по-дълбоки последици от неудовлетворително качество на медийните продукти– то поставя под въпрос цялостните публични политики и воля за интеграция.

Този подход към проблема за медийното представяне на уязвимите групи акцентира не върху уязвимостта, а върху потенциала им за участие и принос в развитието на българското общество като неделима част от неговите най-ценни ресурси. Това се отнася и за медийното пространство, което може да спечели много повече от съвременното си професионално отношение към различието, като изгради цялостния му и нюансиран медиен образ, много по-богат и интересен от недъгавата му и тъмна сянка, която все още броди между редовете на вестници и всява страхове от ефира.

Методология

Средствата за масова информация са участници и важни посредници в процеса на повишаване на осведомеността и разпространение на информация за равнопоставеността и защитата от дискриминация в българското общество. Съвременните медии играят съществена роля в процеса на изработването и изпълнението на политики в областта на равните възможности и защитата от дискриминация, основана на пол, раса, етнически произход, религия и убеждения, увреждане, възраст или сексуална ориентация. Медиите са мощно средство за разпространение на информация и ефективен инструмент за влияние върху общественото мнение и механизмите на упражняване на това влияние следва да бъдат наблюдавани и анализирани с оглед подобряване на обществените нагласи към създаването на условия за равни възможности на всички.

Настоящият медиен мониторинг се фокусира върху присъствието в медиите на публикации, посветени на равните възможности за всички и недопускане на дискриминация, основана на пол, раса, етнически произход, религия и убеждения, увреждане, възраст или сексуална ориентация.

Изследователските единици включват разнообразни медийни жанрове и форми, в които е наличен съответният признак или негови производни в заглавие или подзаглавие, или в пълния текст на публикациите, както и ключови думи и техни производни, характерни за социалния живот, културата на групата или стереотипизиринето й в публичното пространство (напр. „мешере“, “Фес”, “чаве”, „гей“, „хомо“, “Банго Васил”, „мангал“ и т.н.). При липса на ключови думи – материалът е целева изследователска единица, ако като цяло е ориентиран към публични лица, събития, територии и други категории, свързани с целевите групи (дискриминация, равни възможности, интеграция, включване, насилие над жени, деца, пенсионери, джамии, църкви и др.).

Изследването си постави за цел идентифициране, описание и анализ на водещи медийни стратегии и подходи за отразяване на различни форми на дискриминация и антидискриминационна политика. Те са разгледани общо за всички уязвими групи, както и поотделно – за всяка от тях, – доколкото са налице различни акценти при медийното представяне на отделните уязвими за дискриминация малцинства. В случаите, в които на авторите на изследването са известни предходни сходни изследвания, какъвто е с проучванията на образа на етническите малцинства в българския печат, са направени сравнения и опити за диахронен анализ и очертаване на тенденции.

В заключение са разработени и препоръки за подобряване на медийното присъствие на уязвими за дискриминация и за повишаване на информираността на широката общественост за възможностите за превенция на дискриминационни рискове и практики.

Медийният мониторинг включва извършване на анализ на съдържанието на 3 печатни медии – национални ежедневници и 2 печатни издания – национални седмичници, 3 новинарски информационни сайта и 2 регионални медии за срок от 6 месеца в периода януари – юни 2011 г.

Общи резултати

Изследването обхваща 1613 изследователски единици, чието разпределение по медии е, както следва:

[оригиналната диаграма, уви, тук не излиза - бел. С.С.]

С най-големия дял на изследвани материали са централните медии. Броят на изследваните материали е най-голям в ежедневниците „Труд“ и „Телеграф“, при които съчетанието от интерес към проблематиката и наличие на голяма медийна площ и ежедневни тиражи водят до значими различия в броя материали, публикувани в седмичниците и в регионалните ежедневници.

[оригиналната диаграма, уви, тук не излиза - бел. С.С.]

Изследването потвърждава типичния за преобладаващата част от медиите подход за отразяване на проблематика, свързана с малцинствата, предимно посредством кратки информационни материали, репортажи и статии, които, заедно, обхващат над 60% от анализираните материали. Високият дял на снимките е резултат от тенденцията медиите да отварят своето пространство за публикуване на материали от аудиторията, която от своя страна има все по-широк технологичен достъп до средства за документиране – снимки, видео и аудиозаписи. Най-ярък пример в това отношение е сайтът на bTV, където в рубриката „Аз, репортерът“ е открит форум за обмен на информация и снимки с авторство на телевизионни зрители.

Показателен е фактът, че едва 2,8% от материалите са интервюта, като доминиращият брой от тях представляват разговори с политици в България и чужбина, а по-малка част – интервюта с експерти-правозащинтници. Дори в интервютата по темата за дискриминацията броят на интервюираните представители на съответните уязвими групи остава крайно ограничен и на преден план са изведените анализи, в които гласът на малцинствата отсъства – те са обект, а не субект на анализите и посланията. По този начин нараства вероятността от неспазване на етичния професионален журналистически принцип да се представят разнообразни мнения и позиции и да се гарантира възможност засегнатите страни да изразят своите гледни точки.

Преобладаващият дял на информационните жанрове – кратки информация и репортажи – предопределя сравнително ограничения обем на изследваните материали: половината изследователски единици са с дължина под половин стандартна машинописна страница, а още почти ¼ са не по-дълги от страница.

[оригиналната диаграма, уви, тук не излиза - бел. С.С.]

Едва в 27% от материалите обемът позволява надхвърлянето на злободневното информиране и навлизането в повече подробности при излагането на фактите и по-голяма дълбочина при описание на причините и факторите за съответните социални феномени. Този факт има огромно значение за изграждания публичен образ на уязвимите за дискриминация групи. От една страна, кратките жанрове разчитат на бързо споделяне на информация и послания, които до голяма степен могат да бъде предадени ефективно в малък обем само при наличието на общ код и комуникация, основана на бързо активиране на стереотипи и устойчиви нагласи. Така разбирането с „половин дума“ със сигурност може да бъде интерпретирано в полза на негативните стереотипи и предразсъдъци към уязвимите групи. Липсата на достатъчно медийно пространство и елипсите в комуникацията относно тези групи със сигурност не благоприятстват проблематизирането на клишета и преобладаващонегативните публични нагласи – особено към част от най-уязвимите групи като ромите – алтернативният подход би изисквал значително по-голямо медийно време-пространство.

Към анализа на потенциала за задълбочено третиране на проблематиката за уязвимите за дискриминация групи следва да се добави и факта, че в почти 43% от обхванатите в проучването публикации водещата тема не е свързана с представителите на съответното малцинство, а с друга тема. Така вероятността за обстойно и внимателно анализиране и медийно представяне на съответните теми, свързани със споменаваните уязвими групи, намалява допълнително.

[оригиналната диаграма, уви, тук не излиза - бел. С.С.]

Разпределението на материалите по изследваните признаци на дискриминация показва, че най-голям интерес за медиите традиционно представляват етническите малцинства – почти 63% от всички изследвани медийни единици. Останалите дискриминационни признаци – възраст, увреждания и религия – са с доста сходни дялове – между 12-16%, а с най-малко медийно присъствие – уязвимите групи по признак пол и сексуална ориентация – малко над 7%. Материалите със случаи на дискриминация по признак раса са около 20, като преобладават темите от чужбина, а в част от тях е налице смесване на понятията „етническа група“ и „раса“.

[оригиналната диаграма, уви, тук не излиза - бел. С.С.]

 Сравнението между броя материалите по съответните признаци и броя на публикации, в които съответните признаци са водеща тема, показва, че по отношение признаците на дискриминация възраст, увреждане и етнос е налице в най-голяма степен вероятност те да бъдат споменати в медийните материали мимоходом, без да са водеща тема (съответно 36%, 38% и 35% от публикациите за всяка от групите) – съответно има по-голям риск от нарушаване на основен постулат в етичния кодекс на българските медии – а именно да не се да посочва расовата, религиозната, етническата принадлежност, сексуалната ориентация, умственото или физическото състояние, ако тези факти нямат съществено значение за смисъла на информацията.

Сред конкретните социални групи по съответните признаци на уязвимост преобладават ромите, следвани от лицата с физически увреждания. С почти равен брой дялове са публикациите, отнасящи се до групите на турците и мюсюлманите, както и материалите за други етнически групи. Сред уязвимите възрастови групи по брой медийни материали на челна позиция са децата от 0 до 7 г. Заедно с децата от 8-18 години те формират 17%-ен дял от публикациите и почти изравняват дела публикации за втората най-често срещата в медиите уязвима група – тази на лицата с увреждания – 18% (общо за лица с ментални и физически увреждания).

Очевиден е фактът, че е налице съществено разминаване между дела на уязвимите по съответните признаци групи в обществото и усещането за уязвимост за дискриминация за тези групи, от една страна и присъствието им в медиите – от друга. Така например по данни от проведеното в навечерието на медийния мониторинг изследване “Прогрес към равенство: национални, ефективни и иновативни практики за превенция и борба с дискриминацията”, VS/2009/0384 (НЦИОМ и ИИОЗ-БАН)“ се констатира, че в социалните представи признакът “увреждане” се откроява като най-разпространена форма на дискриминация (76,1%). Той обаче отстъпва на признака етнос (с основен компонент ромската етническа група) по интензивност на третиране в медиите.

[оригиналната диаграма, уви, тук не излиза - бел. С.С.]

Сравнението между присъствието на турци и роми, които имат сходни дялове в структурата на населението, също показва несъразмерно висок интерес към представителите на ромската група, която е с почти 5 пъти по-наситено присъствие от турците в медиите.

Представянето на турското малцинство в медиите в началото на века е значително по-забележимо и съпоставимо с присъствието на ромите. Според изследването на „Маркет тест“ „Етническите малцинства в огледалото на националните и регионалните ежедневници“ около 80% от публикациите, регистрирани като отнасящи се за българските турци, са с политическа тематика, свързана с дейността на ДПС и на неговите лидери. Отпадането на ДПС от властта през последните 2 години автоматично е довело да намаляване на броя публикации за българските турци и е показателно за още един важен аспект на участието на малцинствата във властта – осигуряването на по-добро медийно покритие на теми, свързани със съответното малцинство. От друга страна, този факт е симптоматичен за свръхполитизацията на медията и ограничена чувствителност към разнообразието и представянето на културите и проблемите на останалите етнически малцинства, с изключение на ромите.

Ромите са единствената уязвима за дискриминация група, при която са налице трайни негативни нагласи, проектирани в медийните продукти, висок брой публикации и относително равномерно разпределение на публикациите във времето. При всички останали уязвими групи комбинацията от фактори е значително по-благоприятна за създаването на далеч по-малко негативен медиен образ – публикациите за съответните групи или не са толкова често срещани и постоянни във времето, ако в тях преобладават негативни оценки за уязвимите, или са относително с по-ясно изразени неутрални и позитивни оценки.

[оригиналната диаграма, уви, тук не излиза - бел. С.С.]

Като цяло преобладаващата част от анализираните изследователски единици се характеризират със спазване на стандарта за безпристрастно представяне на темите и проблемите, свързани с уязвими групи. Все пак във всяка 7-ма публикация е налице изразена директна отрицателна оценка, а в 9% от материалите – индиректна негативна оценка. Индиректните и директните отрицателни оценки в цитатите общо надхвърлят 11%.

За разлика от отрицателните оценки положителните – на авторите или в цитати – имат значително по-нисък дял и гравитират около 2%.

[оригиналната диаграма, уви, тук не излиза - бел. С.С.]

Един от ключовите обединяващи белези, при представянето на всички уязвими групи е, поставянето им в подчинена позиция като обект, а не като субект на действието. Тази граматически „подчинена позиция“ заслужава внимание заради символиката за начина, по който медиите възприемат и представят уязвимите групи: на тях им се дава, казва, посочва, те са подкрепяни, в най-добрия случай, когато са проактивни те се нуждаят, те молят, те искат, жалват се и т.н. В много случаи тази неравнопоставеност на граматическо равнище изглежда съвсем съзнателно търсена, за да се подчертае пасивността на уязвимите. Така се оказва, че според в. „Телеграф“ (7 февруари, 2011 г.) не ромите са успели са спечелят стипендии благодарение на своите усилия и стремеж за образователно развитие, а „Стипендия дава висше на 300 роми“ – парадоксално, за да се гарантира пасивната позиция на уязвимата група дори стипендията (макар и неодушевен предмет) се оказва „субект“ на действието.

Анализът на заглавията на изследваните медийни единици показва, че уязвимите групи са субекти на действието в едва 18% от всички изследвани заглавия, а едва в 3% от заглавията активната им позиция е свързана с положително действие (роми градят къщи, лекуват, осиновяват, вместо да рушат, да извършват престъпления, да опустошават и т.н.).

Медийно представяне на ромите

Ромите – именно със своята уязвимост за дискриминация като най-силно маргинализирана етническа малцинствена група – се оказват неизменен „евъргрийн“ за българските медии.

Констатациите за основните характеристики на образа на ромите в българските медии още от първите години на прехода към демокрация („Образът на ромите в българския печат“, МИЧП, 1994 г.), през проучванията от средата на прехода като „Етническите малцинства в огледалото на националните и регионалните ежедневници“ („Маркет тест“, 2002 г.) и ,,Образът на ромите. Едно изследване  на съвременния български печат“ (Галя Лазарова, СЕГА, 2002), „Ромите в медиите през 2003 и 2005г.“, Марияна Попова и Катя Лещанска, СЕГА, 2006 г.), „Оценка на печатни и електронни медии, подкрепяни от Институт „Отворено общество” – София (Стимулиране развитието медийна продукция, която разглежда проблемите на етническите общности в България)“, Институт „Отворено общество“, 2005 г. (РМЦ, 2005 г.) до изследванията от последните месеци на Институт „Отворено общество“ („Пияните мургави престъпници“ (Образът на ромите в българските печатни издания в предизборен контекст), 2010 г.) и на eкип млади ромски професионалисти и студенти („Ромите в периодичния печат“, „Асоциация Интегро”, 2011 г.) остават неизменни: групата е представена най-често негативно – с акцент върху неспазването на правилата и законите и извършването на престъпления и противообществени прояви . Типичен пример от настоящото изследване е публикацията на ежедневника „Телеграф“, озаглавена „Роми разкостиха мандра“ (13 февруари 2011 г., „Телеграф“) – заглавие, в което кражбата на материали получава статут на брутално, жестоко убийство на живо същество, което е било „разкостено“ от роми, а съответно малцинствената група е дехуманизирана чрез алегоричното й представяне като диво животно.

Диахронният анализ на съотношението между неутрални[1], позитивни[2] и негативни[3] оценки в 4 изследвания[4], провеждани през около 5 години в периода 1994 – 2011 г.[5], показва, че са налице относително сходни, незначително променящи се във времето резултати, които очертават дългосрочни тенденции на устойчиво доминиране на неутралните оценки, следвани с над 2 пъти по-нисък дял от негативните оценки и вариращ между 11% и 2% дял на позитивните оценки за ромите в изследваните медийни единици.

[оригиналната диаграма, уви, тук не излиза - бел. С.С.]

Очертаващите се тенденции показват устойчива доминация на липсата на оценки или на неясните и неутрални оценки, но и значителен превес на негативните над позитивните оценки, които формират и затвърждават приноса на медиите за изгражданите трайни публични нагласи към ромите.

В някои случаи заглавията тиражират „ромската заплаха“ като престъпление с ранг на тероризъм срещу устоите на държавността: образованието, здравеопазването, полицията: (26 април, „Телеграф“, „Роми с брадви нападнаха болница“), (27 април, „Телеграф“, „Ром с тояга посреща ученици“) и (27 април, „Телеграф“, „Ром преби ченге заради кючек“).

Неприсъщото за качествената журналистика неуместно използване фигури на речта се оказват допустимо по отношение на ромите за в. „Телеграф“ в броя му от 13 март, 2011 г.: „900 лв. за невеста, 1 200 – за магаре“). Вестникът дехуманизира косвено групата, като съпоставя хората с животно[6], като при това прави алюзия за превъзходство посредством ценовото предимство.

Сред водещите медийни характеристики на ромите са: бедността (3 февруари, 2011 г. “Труд“, „Двоен убиец: дължах 200 лв. за лекарства за бебето“), лошата хигиена и жилищни условия (8 януари, 2011 г., „Телеграф“, „Детето на милениума тъне в мизерия“) и безпросветността (16 февруари, 2011 г. „Марица“, „300 отпадат от училище“), примитивизма (28 април, „Телеграф“, „Ром се убил сам с камъни“, 18 февруари, „Труд“, „Съпругът на удушената Красимира: Изхранихме ромите, които убиха жена ми!“), заплахата от демографска инвазия (23 май, 2011 г., „Телеграф“, „16-годишна роди трето здраво дете“; 31 май, 2011 г., „Телеграф“, „Бебе намира родители след 10-месечна сага – убедили майката да вземе ромче, по-рано върнала две“, заглавие, в което наглед позитивната новина за осиновяване се оказва заредена с негативни послания по отношение на децата от ромски произход като нежелани за осиновяване, разсиновявани и със сигурност много на брой) и т.н.

Непроменени в голяма степен остават и основните медийни подходи за представяне на ромите: смесване на индивидуалното с груповото (ромите, представяни като престъпници), иронично сблъскване на ниската с високата култура (15 януари, „Телеграф“ – „Роми дариха с метла просветния министър“); необосновано позоваване на етническата идентичност на ромите (4 юни, „Телеграф“ – „Днес съм циганка, утре – принцеса“ – интервю с оперетната певица Мариана Арсенова), но преди всичко – при представянето им в неблагоприятна светлина/ситуация (13 май, „Телеграф“ – „Ром уби Боксьора, викал му педераст“). Голяма част от медиите са охотно действаща трансмисия на публични предразсъдъци спрямо ромите и по-скоро по изключения са склонни да отправят предизвикателства към проявите на дискриминация и предразсъдъци и да ги критикуват и анализират.

По отношение на ромите по-голямата част от медиите ограничават дейността си до информационно-отразяване и в много малка степен реализират функцията си на “watch dog”. С това на практика те отстъпват от призванието си да бъдат „четвърта власт” и потенциален „граждански наблюдател”. Те заострят вниманието на своите аудитории върху уязвимите групи и резултатите от неосъществените интеграционни политики и не отразяват в достатъчна степен системните условия, които поставят много от ромите в ситуация на крайна и многоизмерна уязвимост.

Данните от анализа на медийните единици очертават категорично тенденцията малцинствата, особено ромите, да бъдат представяни преди всичко като обект, а не като субект на действието. Анализът на едни от най-силните компоненти на изследваните медийни единици – заглавията – показва, че в сравнение с други две водещи уязвими за дискриминация групи ромите в значително по-голяма степен са представени като субект на действие, но едва в 14% от тези случаи те са описани като извършители на позитивни действия – при турците този дял достига почти ¼, а при хората с физически увреждания приближава 43% .

[оригиналната диаграма, уви, тук не излиза - бел. С.С.]

Както вече бе отбелязано, предразсъдъчното предопределяне на пасивна позиция на малцинствата цели да подчертае главно негативните последствия от уязвимостта: тя иска, тя консумира, тя не е в състояние да допринася, а предимно да бъде обект на алтруизма на благодетелното общество и индивиди прямо уязвимите. Тази тенденция изключва или ограничава до крайност (и поради краткия обем и жанровете на материалите) възможностите за проблематизиране на отговорността на институциите да създадат условия и среда, която да гарантира участие, проактивност, субектност на действие и приноси на уязвимите групи към развитието на обществото. Така например регионалният ежедневник „Янтра днес“ (4 април, 2011 г.) не отбелязва, че ромските общности сами градят свои общностни центрове за развитие, а чрез озаглавяването на информацията „Създават общностни центрове за роми“ – създава впечатлението, че „на тях пак нещо им правят“, „отново ги привилегироват“, „за пореден път на тях им се дава“.

Позоваването на този пример ни задължава да подчертаем, че всъщност вестник „Янтра днес“ е сред изданията, които в най-голяма степен публикуват материали, където няма негативни оценки за ромите – нито преки, нито косвени. В изданието се срещат и редица позитивни примери, които нямат гореописания манипулативен ефект на подмяна или скриване на субекта: например: (2 февруари, 2011 г.) „Ромски деца събраха книги за българското училище в Чикаго“, (16 юни, 2011 г.) „Център „Амалипе“ води изявени ромски деца в Народното събрание“.

На страниците на в. ”Янтра днес” има разнообразни публикации за всички малцинствени групи и преди всичко за ромите. Видно е,че има журналисти, които специализирано следят този ресор и често са автори на материалите. Обхванати са различни аспекти от живота в областния град – от социалните дейности на общината и неправителствените организации, до исторически теми (много интересни интервюта). Във вестника не липсват и материали за извършени криминалните прояви, в които са направени хипотези за етнически произход, без това да изглежда необходимо: (27 април, 2011 г.), „Апаш ограби възрастни жени посред бял ден“ – за грабеж, се издирва „мъж около 30 г., с черно яке и черна коса, вероятно от ромски произход“ или (17 март, 2011 г.), „Баба даде 6 000 лева на врачки, търси помощ от полицията“ – две жени откраднали голяма сума от друга жена, на която обещали да развалят черна магия. Потърпевшата е дала описание, полицията издирва крадлите, „едната от тях вероятно е ромка“. Очевидно дори за издания като „Янтра днес“, което като цяло се стреми да представя разнообразни аспекти от живота на ромските общности, е трудно разделянето с необоснованото медийно етнизиране на престъпността – меката форма на прехода от посочването на етническия произход към прекратяването на тази практика при представяне на индивидуални криминални деяния очевидно е „хипотезиране“ за произхода, което също е в разрез със стандартите, но в известен смисъл е показател за нарастваща чувствителност на журналистическите екипи към проблема.

В същото време трябва да се подчертае, че вестникът редовно и подробно представя проектите на направителствените организации и общината за уязвимите групи – социално слабите (често от ромското малцинство), хората с увреждания, изоставени деца. Редовно се публикуват информации за работата на местната НПО „Амалипе”, която развива активна дейност сред ромите в областта.

С цялостната си работа по отразяване на темите, свързани с ромската интеграция, регионалното издание може да бъде разглеждано като една от медиите, които в най-голяма степен успяват да публикуват балансирани и толерантни информации, посветени на ромите. Вероятно тази медийна политика е резултат от продължителното партньорство на медията с екипа на една от водещите неправителствени организации в областта на интеграцията на малцинствата, която работи активно в региона.

Въпреки това, както бе посочено, дори и най-добронамерените екипи продължават да „повинуват“ на предразсъдъци и трайно изграждани нагласи и подходи за представяне на ромите в медиите, които трудно се преодоляват.

Сравнителният анализ на оценките за едни от най-уязвимите за дискриминация групи показва, че при представянето на всички тях преобладава липсата на изразявани оценки. Медиите се придържат към фактите. Това се отнася и за голяма част от материалите, свързани с ромите и може да бъде отбелязано като относителен напредък по отношение на по-балансираното и по-толерантното им представяне в медиите.

В съвкупността си липсата на изразена оценка – излагането само на факти (48,4%) и позитивните оценки (2,2%) надхвърлят дела на материалите, в които за ромите се говори със смесени или неясни оценки и с открито негативни оценки.

Независимо от това ромите продължават да бъдат най-силно стигматизираната с директни отрицателни оценки уязвима група. Делът на този тип оценки в изследваните медийни единици достига почти 28%. Нещо повече, силата на негативните оценки към ромите е толкова голяма, че дори и в случаите, в които признакът „роми“ е представен в материалите с друг признак – например „деца от 0 до 7 г.“ или „деца от 8 до 18 г.“ – негативните оценки се „пренасят“ и върху останалите признаци. По този начин и при материалите за „деца от 0 до 7 г.“ или „деца от 8 до 18 г.“ директните отрицателни оценки доминират значително над директните позитивни оценки.

[оригиналната диаграма, уви, тук не излиза - бел. С.С.]

И все пак трябва да се подчертае, че най-негативно е съотношението между директните позитивнооценъчни и съдържащи отрицателни оценки материали, когато те представят ромското малцинство: съотношението е почти 13:1 в полза на неблагоприятните за ромите директни оценки.

Сред малкото промени, които очертават подобрения в медийното представяне на ромите може да бъде откроено променящото се с времето съотношение между използването на термините „ром“ и „циганин“. В пространствено най-силните елементи на медийните единици – заглавията и подзаглавията – терминът „циганин“, който от немалка част от ромските елити се разглежда като носител на предимно пейоративно значение, се използва почти 5 пъти по-малко от приемания за политически коректен термин „роми“ (в подзаглавия това съотношение е 4:1). В случая няма да се спираме на етимологичните и филологични диспути относно двата термина. Важно е да подчертаем факта на драстична промяна към използване на назоваване на групата и нейните представители, което според усещането на немалка част от ромите е по-малко спорно и съдържащо конфликтен и дискриминационен заряд.

Важно е да се подчертае, че използването на единия или другия термин очертава демаркационна линия между медиите, които се опитват да представят по-балансирани публикации за ромите и медиите, които продължават с пълна сила да спекулират с ромската проблематика. На практика от всички изследвани медии в най-голяма степен в. „Телеграф“ се придържа към означаването на групата и нейните представители като „цигани“. Всички останали медии ползват много по-често термина „роми“, „ромски произход“ и др. производни назовавания. Заедно с вестник „Телеграф“ още 2 от наблюдаваните издания (ежедневниците „Труд“ и „Марица“) продължават да използват добре познати и наложени в медийното пространство „синоними“ на „роми“ със силно пейоративна натовареност: „мургави приятели“; „мургави търговци“, „мургави младоженки“, „мургавелки“, „мургави комшии“, „мургавото племе“, „мургава проститутка“, „мургави биткаджии“, „мургави тарикати“, „мургавата крадла“, „мургавелкото“ и т.н.

Разбира се, терминологичните промени далеч не са достатъчни за формирането на ново отношение, присъствие и тип медиен образ на ромите, но те са символно значими показатели за очертаващи се постепенни възможности на промяна.

Далеч по-важно от гледна точка на въздействието върху общественото мнение остава внушението на контекста, в който ромите намират публичното си представяне в медиите.

Така например медии, като bTV, в които редакционната политика е ориентирана към относително толерантно отношение към ромите и придържане към етичните и професионални правила при отразяването на теми, свързани с уязвими групи, в контекста на развитите съвременни технологии за комуникация с аудиториите си са изобретили нов тип „отдушник“ за негативните публични нагласи – читателските и зрителските форуми. Сами по себе си формати като рубриката на телевизията „Аз, репортерът“, „компенсират“ безпристрастното редакционно отношение на медията чрез зрителско участие, издигнато в статут на журналистическо съ-авторство. В рубриката се публикуват множество снимки и видеоматериали, изпратени от зрители. Често в тези публикации са показани примери за „набези“ (31 януари, 2011 г., „Цигански набези“), кражби от роми на метални части от затворени военни поделения и фабрики (18 април, 2011 г., „Цигани крадат желязна ограда“) или липса на хигиена и купове с отпадъци (23 януари 2011 г.,„Цигански блок в Пазарджик“ – снимка на изключително мръсен блок от ромската махала, с разбити тераси, всички със сателитни чинии и огромен слой боклуци отпред), което е ясен индикатор, че това вълнува много хора и се очертава като важен проблем, който присъства по-често в ежедневието на зрителите, отколкото на екрана.

Този тип „ко-продуценство“ със зрителите обаче е до голяма степен пропит от предразсъдъци и продължително утвърждавани в семейната, публичната, вкл. медийната среда негативни нагласи към ромите. Липсата на редакционни коментари и бележки по тези съ-авторски за конструирането на медийните послания материали вероятно е оправдано от гледна точка на стремежа за получаване на „нецензурирана“, автентична зрителска обратна връзка. Но в същото време липсата на адекватна реакция на коментари и репортажи, в които са фокусирани основните професионални и етични недостатъци на медийно отразяване на малцинствата (иронизиране на етноса (7 март 2011 г., „Културата на братята роми“, „Ромска интеграция“ (В междублоковите пространства в кв. „Север“ в Ботевград, където живеят предимно роми, вместо да играят деца, е пълно с боклуци), 14 март 2011 г. „Резултатите от цигански нощен труд“ (съчетано с приписване на индивидуални характеристики на цялата етническа група), необосновано позоваване на етническия произход (парадоксът на тази техника е развит до крайност: дори когато в събития и факти изобщо не са замесени роми, ромите са използвани като отправна точка, мерило за степента на негативни феномени като замърсяване и силно влошена жилищна среда, например: 21 април 2011 г.: „Да замърсим България!“ – Снимка с двор на клошари в Банкя. Описана е в подробности мръсотията. Авторът изрично подчертава, че „Клошарите не са роми“, за да поправи евентуално очаквано предположение, че става въпрос за роми – с други думи „въпреки, че не са цигани, те живеят в ужасни условия“ или отсъствието от реалността на ромите не е причина те да не бъдат извикани в медийното пространство като образец на съответното негативно явление), типизиране на ромите като чужди на българското общество – нашественици (31 януари 2011 г., „Цигански набези“) и врагове, които подкопават националната сигурност (4 февруари 2011 г.„Разграбването на едно бивше секретно поделение“) превръща рубрика като „Аз, репортерът“ в „Троянски кон“ за модерното толерантно, професионално и етично медийно представяне на теми и проблеми, засягащи уязвимите групи и преди всичко – най-силно уязвимите сред тях. Подобен „отдушник“, основан на благородния мотив за демократизиране и откриване на медиите към аудиториите, се оказват често нецензурираните за нетолерантно отношения към уязвимите за дискриминация групи „постинги“ в сайтовете на интернет изданията на всички медии, както и рубрики от типа „Номинации за туит на седмицата“ на в. „Капитал“.

В почти 80% от публикациите, в които присъстват роми, заедно с тях не са представени никакви други субекти, носители на признаци на уязвимост. Дори разглеждани вътре в групата на уязвимите малцинства, ромите се открояват като малцинство сред малцинствата на уязвимите – групата, която е с най-голям риск от множествено изключване, дискриминация и маргинализация – освен от мнозинството, и от малцинствата. Групи в риск от дискриминация като турското малцинство, хора с увреждания, жени, различни възрастови групи в риск от дискриминация се различават от ромите по шанса си да бъдат разглеждани по повече от един признак, описващ уязвимостта им. Не е така при ромите.

На територията на медиите ромите се оказват силно изолирани по същия начин, както са обособени в сегрегираните квартали на територията на населените места. Изключителното медийно представяне само чрез един фокусиран признак – етническата принадлежност „роми“ – е показателно, освен за изключването и за силата на доминиране на етническата принадлежност в публичното и медийно представяне на ромите. Силният акцент върху етническото им оразличаване засенчва алтернативни подходи за медийното им представяне с други признаци на уязвимост (макар данните от редица социологически проучвания да показват, че ромите са една от групите, която в най-голяма степен е изложена на риск от множествена дискриминация и депривация) („Новата бедност, която се наблюдава най-отчетливо в общността на ромите, има няколко главни характеристики. Тя е масово разпространена; много по-дълбока от средните стойности за страната; … демонстрира кумулативното действие на няколко мощни негативни фактора – етническо различие и огромни междугрупови дистанции, пространствена и институционална сегрегираност и дълбоко обедняване.“[7].

Сред всички останали признаци на уязвимост само при една група – хомосексуалистите – медийните материали, в които не се споменава друг признак на уязвимост, преобладават (57%), макар този дял да остава значително по-нисък, отколкото е делът на този тип материали при ромите (79,3%). Всички останали признаци на уязвимост се разглеждат не като доминиращи и изключващи, както e при ромите и донякъде при хомосексуалистите, а като допълващи други признаци на представяните медийни образи.

Симптоматичен за начина на присъствие на ромите в медиите е институционалният и социално-ролевият контекст на публикациите.

В изследваното медийно пространство най-често асоциираната с ромите публична институция е полицията. В над 36% от публикациите за роми присъства представител на тази институция. Следват публикациите за роми, в които участват местни органи на властта – 20,3% и медицински лица – 13,7%.

В 11,1% и 10,8% от публикациите, посветени на роми, е налична информация съответно за жертви на престъпления и обвиняеми за извършване на престъпления.

Делът на споменавани образователни институции в публикации за ромите е едва 5,4%.

Сред най-често срещаните медийни спътници на ромите са професионалистите от сектора сигурност – преди всичко редови полицаи. В сравнение с хората с увреждания и децата делът на експертите (лице или институция, които предоставят експертно мнение) e ограничен – едва в 8% от публикациите, докато при хората с увреждания и децата – експертите фигурират съответно в 13% и 14% от публикациите, в която присъства съответната група).

С много нисък дял или практически отсъстващи от публикациите за роми са професионалисти и граждани като социални работници, актьори, успели в бизнеса, интелектуалци, спортисти и треньори.

Хора с увреждания

Втората уязвима група, която най-често е обект на медийно отразяване, е групата на хората с увреждания. Общият брой изследваните материали за хората с увреждания е 231, като 207 от тях са посветени на хората с физически увреждания, а 84 –на тези с ментални увреждания.

Както вече бе отбелязано, дискриминацията по признака „увреждане“ е поставена на първо място като най-разпространена форма в съвременното българско общество (76,1%[8]). Нещо повече 64,6% от анкетираните в изследването граждани заявяват висока степен на готовност да помогнат с дарения или доброволен труд на хора с увреждания, докато за всички останали категории уязвими групи готовността за личен ангажимент е многократно по-ниска (под 10 на сто).

Като цяло в медиите преобладава неутрален тон в публикациите за хората с увреждания. Но все пак сред материалите с оценки лек превес имат онези от тях, които съдържат позитивна оценка за групата.

[оригиналната диаграма, уви, тук не излиза - бел. С.С.]

Най-вероятно допълнителен фактор, който засилва позитивните нагласи към хората с увреждания, е фактът, че в медиите уврежданията се асоциират най-често с още една силноуязвима група, към която обществото се отнася с особено внимание – децата.

Показателен за силната зависимост на хората с увреждания от отношенията с централната власт и държавата е фактът, че в най-голям дял от публикациите за хора с увреждания се споменават именно тези институции – общо 41,6%.

Значително по-ограничена е ролята на местните власти.

Макар и заемащи едва 4 позиция по брой на споменаванията в публикации за хората с увреждания, немалцинствените НПО на хора с увреждания или работещи с тях имат относително интензивно присъствие, съизмеримо единствено с това на НПО-та, работещи с деца.

Като цяло всички наблюдавани медии имат сходни подходи на представяне на хората с увреждания и принципно спазват основните норми и принципи на публично говорене по теми и проблеми, свързани с тази уязвима група.

Въпреки това и по отношение на хората с увреждания са налице отделни случаи, при които медиите, включително „Труд“, „Телеграф“, „bTV“ и „Марица“ продължават да използват – дори в заглавните текстове на съответните публикации термина „инвалиди“ – общо в около 5% от всички материали, които се отнасят до „хора с увреждания“.

Пол

В етичния кодекс на българските медии не са изброени два от основните признаци на дискриминация – единият от тях е полът.

Медиите отразяват темата за неравенствата на жените с 2 пъти по-голяма честота, отколкото теми и проблеми, посветени на дискриминация на мъже – 6% от всички анализирани медийни единици са за жени и 3% – за мъже. Това отрежда на признака „пол“ (7,4% от всички публикации) предпоследно място с почти изравнен дял от публикации с признака „сексуална ориентация“ (7,3%), ако не се смята изключително ниския дял на публикациите по признак раса – около 1,2%.

Този дял на медийните материали е показателен за отговаряща на обществените нагласи медийна среда. Както показват резултатите от социологическите проучвания в България, огромна част от гражданите смятат, че е налице равенство на половете: 92,5% от анкетираните в изследване на МТСП и ИИОЗ-БАН, проведеното през 2010 г., смятат, че полът не е основание за различно или негативно отношение[9].

Едни от подкрепящите публичните нагласи за ограничена дискриминация по признак „пол“ заглавия по темата са на в. „Труд“ от 24 март, 2011 г., което гласи: „В глобално изследване за присъствието и статуса на жените в медиите България се оказа за пример в света“ – „Дамите в България не само имат общо числено превъзходство в телевизиите, радиата и печата, но и са много добре представени на различни длъжности и йерархични нива. Същевременно заплатите на мъжете и жените са сходни на почти всички равнища.“, както и на „bTV“ – „Приемът в гимназиите – според знанията, квотите по пол отпадат“ (13 април 2011 г.) и „Тарифите за застраховки стават еднакви и за мъже, и за жени“ (1 март 2011 г.)

Различни са медийните стратегии за подчертаване на равенството между мъжете и жените в България, но една от най-интересните е свързана с похвати на лексикално равнище за „еманципиране на жените“. Така например в. „Труд“ (29 януари 2011 г.) отбелязва, че „Дами „влизат в битка“, (29 януари 2011 г.) „Женски наплив в кръчмите на Стара Загора“, „20 дами напират за армията“ (5 януари 2011 г.).

В същото време е налице и огледален подход – приписване на черти и поведение, стереотипно присъщи за нежния и слабия пол, на мъжете: „Труд“, 14 април 2011 г. – „Съдът призна: Рейхан е като майка“, „Телеграф“, 9 март 2011 г. – „Българският мъж проплака от тормоз“, „bTV“, 8 март 2011 г. „Мъжете все по-често се оплакват от полова дискриминация“ и „bTV“, 12 март2011 г. – „Българските мъже се оплакват от дискриминация“, в. „Телеграф“, 7 май 2011 г. „Затворът ражда женски семейства“, „Марица“, 22 януари 2011 г. – „Налагат мъже с тояги, ако се хванат на хорото“, „Марица“, 5 януари 2011 г., „Голи мъже свалиха рая за дамите в „Сити плейс“.

Независимо от това, като цяло в преобладаващия брой публикации медиите изграждат образа на жените като по-уязвими за (домашно) насилие и дискриминация и като нуждаещи се от подкрепа.

Най-често те са асоциирани с ромската група сред уязвимите групи – като млади родилки или като жертви на насилие, трафик и търговия с хора („Труд“, 6 януари 2011 г. – „Хубавото Кинче бито с брадва, преди да умре“, „Труд“, 29 март 2011 г. – „Ром закла жена си, подозирал изневяра“, „Телеграф“, 5 юни 2011 г. – „Всяка четвърта жена яде пердах вкъщи“, „Дневник“, 3 юни 2011 г. – „Наши проститутки работят по 16 часа“, „Телеграф“ 6 февруари 2011 г. – „Наш ром в Белгия карал жена си да проституира“, „Телеграф“ 15 май 2011 г. – „Шест деца станаха майки“).

Религия

Основната част от изследваните медийни единици по признак религия са свързани с теми и проблеми, отнасящи се до представителите на мюсюлманското вероизповедание.

Значителна част от материалите са посветени на случилите се през м. май 2011 г. сблъсъци пред софийската джамия.

Инцидентът провокира интензивно производство на медийни продукти, при които злободневно-информационните текстове са с относително нисък дял за сметка на коментарно-аналитичните материали.

Делът на коментарите достига почти 19% (при средно за всички изследвани признаци – 11%), а интервютата по темата (6,7%) са почти с 2,5 пъти по-голям дял, отколкото средно за цялата съвкупност от наблюдавани медийни единици (2,8%).

Съответно много по-висок е и делът на материалите, посветени на религията: почти 48% от изследваните медийни единици по признака „религия“ са с дължина една и повече страници, докато средно за изследването този дял е 27%.

[оригиналната диаграма, уви, тук не излиза - бел. С.С.]

В над 78% процента от публикациите са представени теми и проблеми, свързани с изповядващите исляма. Както и при останалите разглеждани групи по признак на уязвимост и в преобладаващия брой публикации по отношения на религията е използван неутралния тон и липсват изразени оценки. Доколкото са налични оценки, те са преобладаващо позитивни към мюсюлманите и негативни към дискриминиращите ги.

Медиите използват специфичен подход на изразяване на индиректни позитивни оценки за мюсюлманите и религиозните малцинства – чрез изразяване на отрицателни оценки за използващите насилие срещу тях групи. При част от тези оценки се стига до използването на краен език и силно оценъчна лексика към дискриминиращите мюсюлманите „шайки на Атака“, с техните „циркаджийски номера“ (25 май 2011 г.„Труд“, „Циркаджии може да ни запалят чергата“). Най-активно към този тип медийни публикации се придържа вестник „Капитал“: за Волен Сидеров – „Фактът, че на него му се позволява толкова дълго да стреля с отровната си слюнка, е една от основните причини за инцидента пред джамията.“ – 27 май „Омразата не е гледна точка“; „лумпените от „Атака“, „Механизмите, които трябва да спират лумпените да си играят с огъня са повредени…“ – 27 май, „Пази кибрита от лумпени“.

Седмичникът допуска и некоректни генерализации, които също съдържат риск от постигането на „обратен ефект на посланието“ по отношение на нагласите в обществото към мюсюлманите: „Сега отворете произволен интернет форум и вижте как в реакция на думите джамия или мюсюлмани общественото мнение настръхва и се събира в кръвожадно кълбо, което сипе омраза и размахва прашасали тези в гневен юмрук. Не сте забравили и грозното нападение преди две седмици над богомолци в единствената функционираща столична джамия „Баня башъ“ – 3 юни, „Скоро в София няма да има втора джамия“. Трябва да се подчертае, че този подход на използването на крайно нетолерантни изрази към извършители на нетолерантни и дискриминационни актове, крие риск от постигането на „бумерангов ефект“.

Най-често мюсюлманите в България са типизирани като граждани с нарушени права, обект, жертва на агресивно поведение и вандалски актове.

Не случайно сред водещите споменавани институции и лица в материалите, в които е разгледана тема, свързана с признака религия, преобладават извършителите на нарушения на техните права, както и жертви на престъпления и дискриминация и политици.

Втората най-често присъстваща в медиите религиозна малцинствена група след мюсюлманите – с дял от публикациите по признак „религия“ от 12% – са нетрадиционни църкви и религиозни организации – за сравнение публикациите за Българска православна църква и нейните подразделения са под 8%. За разлика от подхода на изграждане на медиен образ на мюсюлманите при представянето в медиите на нетрадиционни църкви и религиозни организации (секти, нови вероизповедания), най-вече „Свидетели на Йехова“ повечето медии не заявяват категорична отрицателна оценка на актовете на агресия срещу тях, а във в. „Телеграф“ дори е налице тенденция да се оправдава насилието като защитна реакция (17 април 2011 г. „Бургас на бунт срещу йеховистка секта“, 2 май 2011 г., „Нов протест срещу Свидетелите на Йехова“, ).

Относително ограничен е броят на публикациите, които представят директен позитивен образ на мюсюлмани – хора, които се молят, добри хора, религиозните им ритуали (мюсюлманските) не пречат на никого, толерантни, добри съседи – а не ги оценяват чрез негативната оценка на онези, които ги дискриминират. Както сочат цитираните типизации – този подход на представяне сред наблюдаваните медии е използван предимно от „bTV“.

Налице са и регионални специфики в публичното представяне на темата в медиите. В значителна част от публикациите по признак „религия“ пловдивският ежедневник „Марица“ се спира на вътрешните конфликти в местните мюсюлмански общности (25 януари 2011 г., „Марица“, „Мюсюлмани вадят патлаци в джамия“, 11 май 2011 г., „Марица“,, Масов бой за вакъфски имот в Пазарджик“, 28 юни 2011 г., „Марица“, „Ашим Асан брани с лопата джамията, не дава властта“).

При третирането на деликатните проблеми на религиозната толерантност регионалният ежедневник „Янтра днес“ се придържа към стратегия за избягване на заемането на позиции и предоставя страниците си главно за коментари и интервюта от специалисти и политици.

Възраст

В етичния кодекс на българските медии признакът „възраст“ не е изрично споменат като основен признак на дискриминация. Заедно с това кодексът включва раздел за етичните професионални изисквания при отразяване на теми и проблеми, свързани с деца. Всъщност децата в значително по-голяма степен от останалите възрастови групи са обект на медийно отразяване. Групата на децата от 0-18 години е третата по честота на представяне в медиите уязвима за дискриминация група – след ромите и хората с увреждания. Следващата по честота на отразяване в публикациите възрастова група след децата са възрастните над 60 годишна възраст, но делът на изследваните медийни единици за тях е почти 3 пъти по-нисък от този на материалите за деца.

Показателна за акцента върху защитата на правата на децата от дискриминация в медиите е публикацията от18 юни 2011 г. на „bTV“, в чието заглавие се подчертава по-голямото значение, което се отдава на дискриминацията, насочена към деца –  „Драстичен случай на дискриминация, и то на малко дете“.

В 57,1% от публикациите за децата от 0 до 7 г. и в 45,5% от публикациите за децата от 8 до 18 г. се разглеждат проблеми на деца с ментални и физически увреждания.

Почти 35% от публикациите за децата от 0-7 г. и над 33% от публикациите за децата от 8-18 г. се отнасят и до ромския им произход.

Над 60% от публикациите за децата във възрастовата група от 0 до 7 г. и 50% от публикациите за децата от 8 до 18 г. са свързани с отношения на децата с медицински или социални институции и професионалисти като, болници и медицински лица, социална трапезария, бежански лагер, приют за бездомни, наркозависими и т.н.

В 28% от публикациите за деца от 0 до 7 години и в 29% от материалите за 8-18 годишните е регистрирано и присъствие на полицейски служители.

Твърде ограничен е броят на материалите, в които се съдържат анализи на проблемите на децата, или основани на тях задълбочени препоръки и решения. Едва 9% при публикациите, в които се говори за деца от 0 до 7 г. и само 3,5% от материалите, в които са отразени теми и проблеми, свързани с деца от 8-18 г., съдържат анализи. При представянето на темите за деца преобладава информационния жанр на медийните материали – съответно 57,1% r 59,4% за по-малката и по-голямата възрастова група.

Децата са представяни най-често като обект на грижи („bTV“, 20 януари 2011 г., „Над 260 деца от домовете са в критично здравословно състояние“, ) или извършители на противообществени прояви („Vesti.bg“, 9 януари, 2011 г., „Задържаха тримата, пребили ватмана в София“, „Марица“, 1 юни 2011 г., „Кълцаха 14-годишен заради момиче“), жертви на престъпления („Труд“, 26 януари 2011 г. „Гърци плащали за новородени ромчета по € 25 000“, „Труд“, 4 март 2011 г. „Майка счупи крака на детето си“, „Телеграф“, 13 март 2011 г. „Майка уби и хвърли бебето си на бунището“) или просяци („Телеграф“, 5 януари 2011 г., „486 просяци прибрани в София “).

Честото им асоцииране със социални групи, спрямо които има преобладаващ негативен тон и език на омразата (над 1/3 от публикациите за деца са и публикации за роми) носи риск от пренасяне и медийно усилване на предразсъдъци и отрицателни нагласи към децата, вместо да бъдат търсени възможности за насърчаване и мобилизиране на позитивна обществена енергия за подобряване благосъстоянието и равноправното третиране на всички деца.

Особено тревожни са медийните спекулации с темата за високата степен на раждаемост и увеличаващия се брой на ромите, които не могат да бъдат контролирани. Така например в публикацията „Роми на пъпа на Асеновград“ е разработена тезата за „превземането“ на България от ромите, както и за навлизането на варварите от периферията към центъра и овладяването му, като за целите на метафората е използвана група деца от ромски произход, къпещи се в градски фонтан в Асеновград.

Сексуална ориентация

Темата за хората с хомосексуална ориентация отдавна не е табу, но все още пристъпва „свенливо“ в българското медийно пространство.

Главният вход на материалите е с източник в чужбина и засягат взаимоотношения между гейове, общности и институции в други страни (27 юни, 2011 г., „bTV“, „Против хомофобията на гей паради по света“, 6 януари, 2011 г., „Труд“, „Юнеско щяло да ни прави гейове“, 29 април, 2011 г., „bTV“, „Турция забранява неприличните думи в Интернет“) или дори в чуждо време-пространство (31 март, 2011 г. „Янтра днес“, „Пороците не са от вчера. В миналото проституцията била узаконена. Старата столица В. Търново се славела със своите бардаци.“ и 9 април, 2011 г., „Труд“, „Най-древният гей открит в Чехия“). Този факт е показателен за недостатъчно доброто познаване на темата и приемането й като привнесена отвън. Такъв медиен подход към тематиката (представянето й като чужда, налагана ни отвън (13 юни, 2011 г., „Медиапул“, „Осем посолства подкрепиха четвъртия “София прайд” и 11 юни, 2011 г. „Труд“, „Дипломати и евродепутати на гей парада“) създава допълнителни предпоставки за наслагване на негативно отношение към сексуалните малцинства – още повече на фона на съществуващите реални и мащабни предизвикателства по отношение на други уязвими групи (ромите).

Неслучайно в медиите темата за хомосексуалистите често придружена с ирония, насмешка (1 февруари 2011 г., „Гейове си подаряват пенис биберон“ и 9 февруари 2011 г., „Първият гей погребан като жена“) и подценяване (15 юни 2011 г., „Номинации за туит на седмицата“ – „Само да попитам дали изобщо ще им хомосексуалисти на тоя парад, че като гледам само хора съпричастни със свободата обявяват, че ще са там.“). На езиково равнище в част от публикациите не са цензурирани жаргонни назовавания като: „педеруги“ (25 юни 2011 г., „bTV“, „Хрътките при хората: Прайд“), „гей маниак“ (26 март, 2011 г., „Труд“, “Хапче превърне баща в гей маниак“), пейоративното „гейовщина“ (10 февруари, 2011 г., „Труд“, „Да са живи и здрави гейовете!“ – откъс от разговор на журналист с министър-председателя Бойко Борсов: „манифестират своята гейовщина“) и грубия жаргонен израз: (7 февруари, 2011 г., „Телеграф“, „Влюбен гей мъсти на Виктор Крум“ –  подзаглавие: „Актьорът не му пуснал, свалял Нина Добрев“).

Независимо от това събитията и публичните дискусии около превърналия се в традиционен гей-прайд в столицата са повод за разгарянето на медийни полемики „за“ и „против“ неговото провеждане.

Като седмично издание, вестник „Капитал” публикува и повече, и по-обширни коментари и по различни теми, свързани пряко или косвено с уязвими за дискриминация групи. Групата на хомосексуалистите е специален обект на внимание във вестника. В 9 от 24-те анализирани броя на седмичника е публикуван материал, посветен на признака за уязвимост „сексуална ориетация“. (За сравнение ежедневниците „Труд“ и „Телеграф“ посвещават съответно 15 и 14 материала на темата) Във в.”Капитал” се забелязват относително по-голям брой публикации за гей-общността и конкретно за гей-парада в София. Прави впечатление, че материали за парада има преди неговото провеждане, което показва, че изданието „подготвя” читателите за това събитие.

Извън съмнение е заетата позиция от вестника в защита на правата на гей-общността: в нито един от материалите, посветени на парада и коментарите за него, няма отрицателни оценки, а в повече от половината материали фигурират индиректни положителни оценки за уязвимата група на гейовете. Така например вестникът представя посещението на кандидат за столичен кмет на гей-парада като част от материал за негова „първа победа“ (25 юни, 2011 г., „Първа победа на Георги Кадиев в БСП-София“). За непредубедения наблюдател, такива публикации са сигнал, че изданието е ангажирано почти като медиен партньор на парада, без това да бъде обявено.

В публикувания от вестника коментар („Капитал“, 9 юни, 2011 г., „Чудо на парадите“) гей-активист се опитва да легитимира проявата гей-парад, като я описва като противоположност на военните, които са представени като отрицателен пример, който обаче е „приет“ от обществото. Според автора, тъкмо обратното гейовете не са „приети“, въпреки че се занимават с „любов“, а не с „убийства“: „Всеки Гергьовден през града минава един от най-зрелищните паради — на професионалните убийци. Танкове мачкат асфалта, в небето гърмят изтребители , а Борисовата — пардон, Княжеската — се оглася от оръдейни салюти. Сред техниката, построена да убива, маршируват хора, наети да убиват. Е, и да умират при нужда — но основно да убиват. Както и други държави, продължаваме да отделяме значим дял от свидния си БВП, за да поддържаме институцията на професионалните убийци.“

В заглавието „Чудо на парадите“ обаче има втори, по-дълбок смислов пласт, който цели да придаде статут на святост, на мъченичество, жертвеничество-чудотворство, което гей-движението извършва със своя парад. Като че ли се прави опит за отграничаване чрез противопоставяне на традиционната религия – православната църква, която открито се обявява против демонстрацията на представителите на тази уязвима група: (17 юни, 2011 г., „bTV“), думи на православен свещеник: „Излагат се хората. Трябва да се срамуват. Това е съблазън. За такова нещо Христос не казва, който няма грях да хвърли пръв камък, а на такъв по-добре да си надене воденичен камък и да се хвърли в дълбок вир. Защото, ако всички станем гейове и лесбийки, ми то няма да се раждат деца.“

Именно образът на беззащитни, силно уязвими, поставени в кръгова отбрана от хомофоби от почти всички страни – Църква (17 юни, 2011 г., „bTV“, „Напрежение около гей парада в София“), законодателство (9 април, 2011 г., „Труд“, „Скандален „антигей“ член…“), общество (17 май, 2011 г., „Капитал“, „Общество с кашон на главата“) – е типичният образ на принадлежащите към гей-общността.

Неслучайно категорично водещо място сред споменаваните институции и лица в материалите за хомосексуалистите получават представители на силовите структури (За разлика от ромите, обаче, хората с различна от доминиращата сексуална ориентация са представени като жертви, като ползващи се от защитата на полицията, а не като преследвани от нея. Това е една от съществените разлики между образа на тези две най-малко толерирани групи в обществото. Публичната (в това число и медийната) „демонизация“ на ромите включва представянето им като много по-агресивна заплаха за сигурността, закона и религията. Това е допълнителен фактор за по-голямата социална дистанция към ромите, докато образът на жертви, носители на любовта, слаби, нуждаещи се от защита донякъде намалява силата на отрицателните нагласи към гейовете.

Всъщност в твърде ограничен брой изследвани медийни единици са налични и първи щрихи на по-малко уязвим образ на сексуалните малцинства. Нещо повече, в. „Телеграф“, подобно на изграждането на негативен образ на други малцинствени групи, поставя акцент върху „агресивността“ и насилието и ги обвързва с признака за сексуалната ориентация на хомосексуалистите: „Гей наръга 32 пъти любовник“ (23 март, 2011 г.), „Гей убийството за 50 лв.“ (3 май, 2011 г.) „Разкол сред гейовете“ (3 юни, 2011 г.) и „Гей преследвал Юлиян Вучков“ (19 юни, 2011 г.). В статия за парфюмите като част от модната индустрия (23 март, 2011 г., „Капитал“ „Какво научих за парфюмите в рамките на една година“) се споменава и за гей-естетиката, която е възприета при продукти в стила на 80-те – „В града /Париж/ се отварят един след друг гей барове, където цари естетиката на le pédé dur – мускулестия, агресивен и облечен в черна кожа хомосексуалист.“

Изводи и насоки за развитие

В обобщение, по отношение на достъпа и представянето на уязвимите за дискриминация групи в медиите са налице следните постижения и нови предизвикателства.

Като цяло българските институции все още остават в дълг към обществото по отношение на компенсиране на неравенствата и стесняване на пропастта между уязвимите групи и останалите социални структури. В този контекст и институциите на четвъртата власт – медиите – не представляват изключение. Вместо да планират и прилагат стратегии за търсене на отговорност на публичните институции за недостатъчно ефективните политики за социално включване и превенция на дискриминацията, медиите се оказват на вълната на обществените предразсъдъци и стереотипи, за да ги преутвърдят и дори усилят. Те не успяват да заемат силна публицистична позиция на страната на уязвимите групи, които се нуждаят от специално медийно внимание, стриктно спазване на етичните медийни правила, подкрепа и защита, в това число и в публичното пространство.

Учене от грешките. Като цяло данните показват, че в сравнение с първите години на прехода към демокрация са налице, известни, макар и ограничени позитивни промени, в резултат на учене от грешките. Поне по отношение на една от най-уязвимите групи – ромите – се забелязва позитивна тенденция на нарастване на дела на материалите, в които медиите се придържат към неутрален тон и не дават директни оценки за ромите. При по-голямата част от наблюдавани медии прави впечатление стремежът да бъдат спазвани формалните изисквания на етичните и професионални стандарти и особено на изискванията за обективно отразяване на темите и проблемите, свързани с различните уязвими за дискриминация групи. В част от медиите е налице устойчива тенденция на минимизиране на случаите на директното негативно етикетиране и нарастване на броя на публикациите, в които негативните явления и индивидуални прояви не се генерализират за групата, както и ясно изразен интерес на медията към феномени, представящи малцинствата в позитивна светлина – материали за празници, за любопитни традиции, паради, чествания и др. Сред наблюдаваните медии тези тенденции са най-ясно забележими при телевизия „bTV“ за всички малцинства и при в. „Янтра днес“ – за ромите.

В същото време публикуването на материали, тиражиращи стереотипи и популяризиращи стигматизиране на цели общности (роми) остава непреодоляно предизвикателство и справянето с него изисква повишаване на ефективността на медийната саморегулация и постигане на още по-широк обхват на прилагане на принципите на професионално отразяване и спазване на етичния кодекс на медиите и журналистическата гилдия.

В тези усилия медиите следва да бъдат подкрепени от гражданското общество. Наличните позитивни примери (на партньорства между НПО и медии, публични институции и медии) трябва да бъдат събирани, анализирани и добрите практики и научените уроци – мултиплицирани.

Развитие на концепцията за правата и медийно развитие. Разбирането ни за човешките права се развива. Медиите трябва да бъдат в състояние да отговорят адекватно на това развитие. С появата на нов тип бързо разрастващи се нови уязвими групи – например: т.нар. нови етнически или религиозни малцинства или уязвими субгрупи в интернет пространството – ще възникне необходимостта от обновяване на стандартите за тяхното медийно представяне и за въвеждане на нови стандарти за професионално-медийно (а не просто политически коректно) отразяване. За тази цел добрите практики и постиженията в медийното представяне на основните уязвими групи в съвременното общество могат да бъдат използвани и адаптирани.

В етичния кодекс на българските медии са разгледани само расовата, религиозната, етническата принадлежност, сексуалната ориентация, умственото или физическото състояние, като не са визирани признаци като пол и възраст, както и редица съвременни форми на дискриминация – като луукизъм (към хора с недостатъчно атрактивен външен вид), хейтизъм (към хора с нисък ръст), сайсизъм (към хора с по-голяма телесна маса) – част от тях вече практически съпътстват основните признаци на дискриминация. Много от общите правила за отразяване на уязвимите групи може би ще се отнесат към нововъзникващи групи, обект на дискриминация, но вероятно трябва да бъдат разработени и допълнителни етични правила, свързани с равноправното им медийно третиране.

Развитие на концепцията за правата и медийно развитие. Промяната към политически коректни и избягващи ударите на закона формулировки не означава същностна промяна в разбиранията за отразяването на малцинствата в медиите. Така например българските медии (както и публичните институции и голяма част от частните компании) все още са изправени пред предизвикателството да насърчат реалното и пълноценно участие на уязвимите групи в медиите, както и да изградят нови медийни образи на уязвимите групи, които не са ограничено фокусирани върху признака на уязвимост, а преодоляват негативни предразсъдъци и риск от омраза към различните, като ги представят цялостно и се позовават на различието, само когато то е от съществено значение за смисъла на информацията. По същия начин изкуственото и самоцелно разграничаване на уязвимите за дискриминация групи от останалата част от обществото е противопоказно и за политиките за интеграция и антидискриминация, и за публичната подкрепа за тях, когато таргетираното третиране на малцинствата е необосновано изключващо други социални групи със сходна степен и ситуация на уязвимост и тези групи не получават същото третиране и отношение. Приятелска за уязвимите групи медийна среда е, не тази която необосновано ги привилегирова, а която ги равнопоставя и създава равни възможности за споделяне и приобщаване чрез равнопоставена комуникация.

Необходима е цялостна и вътрешноосъзнавана промяна. Същностна промяна в отношението на медиите към уязвимите групи е възможна, когато етичният кодекс на българските медии и отговарящото на високопрофесионалните критерии отразяване на теми и проблеми, свързани с уязвими групи, се „интериозира“ като индивидуално убеждение и се превърне във вътрешнообщностна споделена и осъзнавана вътре в медийните екипи ценност. Засега добрите примери и поощряването на добри модели изглеждат все още твърде ограничени. Те не са в състояние да преодолеят противостоящите тенденции на текучество в гилдията, често пренебрегван етичен медиен кодекс, крайна комерсиализация и особено – популисткото подхранване на негативни обществени нагласи, които медиите, а и голяма част от лидерите на обществено мнение, тепърва предстои да започнат да предизвикват по-задълбочено и смело.

Заедно с това е налице риск от увеличаване на натиска за търсене на силови решения. Не случайно една от наблюдаваните в рамките на настоящия мониторинг медия – „bTV“ – отбелязва тревогата на представители на ОССЕ, че радикализирането на правозащитата може да доведе до рискове за свободата на словото. („bTV“, 21 април, 2011 г., „ОССЕ: Свободата на словото в България е заплашена“). Медията отбелязва, че в писмо, изпратено от ОССЕ до външния министър на Николай Младенов, се подчертава, че предвидените в редакция на НК санкции срещу журналисти нарушават свободата на словото. Приетите промени предвиждат от една до четири години затвор за журналисти, които подбуждат омраза, дискриминация и насилие, основани на раса, етническа принадлежност, националност, религиозна принадлежност, сексуална ориентация и др. Говорител на ОССЕ заявява, че „вкарването в затвора на журналисти за техни репортажи е недопустимо и не кореспондира с международното право“. От ОССЕ отбелязват, че в закона отсъства ясна дефиниция на това, какво точно трябва да се разбира под „дискриминация“, а това отваря вратите за различни тълкувания.

Само наличието на строга нормативна база не е в състояние да гарантира същностна промяната в отношението на медиите към най-уязвимите за дискриминация групи. Както показват практиката и настоящият анализ, медиите могат да продължат да намират начин да заобиколят налагането и на действащите насилствени мерки чрез неуловими комуникационни модели и споделени с аудиториите дискриминационни кодове. Работата по тяхното проблематизиране и разбиване може да даде устойчив резултат чрез полагане на още повече усилия за осъзнаване и спазване ценностите на професионалната етика.

Уязвимите не само за себе си. Един от добрите знаци на промяна в представянето на уязвимите групи в българската публична среда би бил целенасоченият стремеж на медиите да предоставят трибуна на хората от уязвими групи по теми и проблеми, различни от признака на тяхната уязвимост. Интергрирането на тези различни гласове по най-разнообразни теми е един от най-ефективните подходи за равноправно включване. Компетентни експерти от ромски произход и хора с увреждания могат да говорят не само за равния достъп до образование или здравеопазване, но да се превърнат в уважавани анализатори и публични говорители по въпросите на икономическото развитие, усвояването на средствата за развитие на селските райони или прозрачното управление на средствата от еврофондовете. Тази стъпка може да постави началото на по-широко разбиране на необходимостта от гарантиране на по-голямо разнообразие от гласове, включително от групи, уязвими за дискриминация, сред репортерските, редакторските и управленските екипи на медиите.

Медиите могат да бъдат агенти на такава промяна. Докато гледахме новините по „bTV“ снощи колко от нас си мислеха за етническия произход на Юксел Кадриев или за „малцинствено“ звучащата фамилия на Ани Салич?

Дали промяната вече е започнала, или се нуждаем от нови начала, за да престанат изключенията да потвърждават правилата?

Обръщаме внимание на всички, че имейл-адресът в yahoo е нов, старият увехна с отминаващата вече година. Новият го има в zarzala.

Видяхме изложбата ”Ференц Лист – композитор и европеец“, ор­ганизи­рана от Унгарския културен център и Столична община по случай 200-годишнината от рождение­то на композитора пред Народния театър, в пика на лятото на 2011-а. Тази проява предизвика интелектуал­ния усет на столичната културна обще­ст­веност чрез представяне на съхране­ни снимки, фотокопия на архиви и спомени на хо­ра на изку­ството през 19 в., а и по-късно, свързани с живота и творчеството на изключи­телна личност в световната култура, каквато е Ференц Лист. Ако някой скоро е минал покрай Унгарския културен институт, не може да не е забелязал афиш, който ни кани да влезем и да видим в една от залите на инсти­тута същата изложба. Ако сте пропуснали събитието през лятото, си заслужава да влезете и да разгледате фотосите, свързани с детството, юношеството и зрялата възраст на гениалния представител на романтизма – компо­зиторът, диригентът, пианистът и музикалният педагог Лист, човекът, който мечтае­ше ”да тръгне с торба през рамо из унгарския свят“.

”Аndral“

” … ФЕРЕНЦ

не се срещаше за пръв път с цигани. Пазачите на именията на Естерхази, а понякога и въоръжените патрули на селата – особено на швабските сели­ща – не бяха в състояние да спрат керваните, които преминаваха през околността, като предизвикваха ужас и запленяващо вълнение в детските сърца. Ференц не веднъж стоеше на прозореца – майка му така силно го притискаше към себе си, сякаш щеше да бъде достатъчен единствен поглед на циганите, за да откъсне момчето от ръцете й. Той не веднъж стоеше така до прозореца и слушаше ужасни приказки за това страшно скитащо и крадливо племе, за хранещите се с мърша безбожни магьосници и крадци на деца, слушаше страшните истории и виждаше претоварени каруци с опънати платнища над тах – от една липсваше стълпец, от колелото на друга – гривна на гла­вината, виждаше запъващи коне с издути като на паяк кореми и рошава козина, полуголи деца, които тичаха около каруците, едва ли не между крака­та на конете. Ференц виждаше и чуваше всичко това, страхуваше се от тях и ужасно много тъгуваше за тях, чувстваше някакво замайване, както когато видеше огън в печката – знаеше, че пламъкът причинява ужасни рани и предизвиква непоносими болки и въпреки това се въртеше винаги около огъня, с което сериозно тревожеше майка си.
На два пъти той попадна съвсем близо до циганите. През една лятна нощ се връщаха от Франкенбургови в къщи. След горещия летен ден напуканата земя и прашните дървета жадуваха за дъжд, царуваше тишина и задуха, а милиардите звезди на небето предвещаваха и за следващия ден горещина, може би по-мъчителна, отколкото днешната.
Някъде в полето на Нейметкерестур детето се стресна от внезап­ното спиране на каруцата им. Вече се готвеше да извика, но баща му сложи ръка на устата му: тихо, синко! Детето нямаше нужда от повече обяснения: то разбра за миг, че тук има нещо, което само от една, про­изнесена гласно дума, ще се разпръсне.
В малката акациева горичка се бяха разположили на бивак цигани. В средата на поляната гореше огън. Някъде свиреха цигулка и пресипнал кларинет, а едно момиче танцуваше около огъня. Те наблюдаваха от доста далече, но въпреки това Ференц видя – или по-скоро му се струваше, че е видял, – как отблясъкът от огъня осветява на ивици скъсаните хвърчащи дрехи на момичето и тези ивици създаваха впечатление, че танцьорката е облечена в тигрова кожа. Детската приказна фантазия отиде още по-нататък: сякаш момичето се беше превърнало в тигър.
Това видение трая само няколко мига, защото жената на Адам Лист, по рождение Ана Лагер, племенница на нагьмартонския сапунар, скромната, но със силна воля Ана каза на мъжа си: – Карай, за бога. Може да ни забележат и тогава ще попаднем в ръцете им… Ференц не схващаше съвсем значението на думите: “ше попаднем в ръцете им”, но въпреки това се зарадва, когато кабриолетът тръгна, а след това по наклона зад хълма затрака бързо надолу. Той се страхуваше, но същевременно и жадуваше – колко хубаво би било да се чуят по-отблизо пискливите воп­ли на кларинета и да се види как момичето-тигър все повече се приближа­ва до огъня и на края самò се превръща в огън.

Втората среща – колкото и странно и невероятно да звучи, – уреди самата Ана, жената на Адам Лист. Вечерта настъпи тревога в цялото селище. В съседното село бяха убили по най-жесток начин кръчмаря и бяха го ограбили до последния гвоздей. Носеше се слух, че убийците са цигани. Веднага пуснаха хайки срещу всички скитници в империята на Естерхази. Попаднаха на следите само на един керван, но той се разпръсна, като разбра за грозящата го опасност: тук видяха една каруца, там няколко пешеходци, по-нататък един мъж, който водеше за повода тек­нефес кон, после забелязаха няколко жени с малки деца, но не можаха да хванат никого. Листови тъкмо бяха седнали да вечерят, когато откъм дворната врата се чу някакво драскане, след това – скимтящо гласче. Не можеше да се установи от какво произхождаше: от дете или от живот­но. Адам откачи ловната си пушка от стената (макар че откакто се помнеха в нея нямаше патрон) и така излезе към дворната врата. Оказа се, че на прага на вратата се беше свило едно момиче-циганче и когато едното крило на вратата се отвори, то се вмъкна вътре като някое скитащо животно, което колкото и да се бои от човешката близост, бягай­ки от глада и жаждата, все пак се приближава към огнището. За миг Ана реши: момичето трябва да се прибере. Детето остана у тях три дни. То не произнесе нито дума, не отговори на нито един въпрос, само ядеше лакомо и спеше свито на кълбо като някакво мокро коте. Спеше, но така леко, че при най-слабия шум веднага сядаше. На четвъртия ден избяга. Никога не узнаха къде и в коя посока. Ана твърдеше, че някои неща бяха изчезнали от къщи, но на края всичко се намери, детето не беше отнесло нищо.

Но истинската среща не беше тази, а по време на сватба, панаир или гуляй на свети Георги, когато се появяваха музикантите-цигани. Инструментите им бяха стари, износени, както и другите вещи на керваните. Болните очи на цигуларя едва не се затваряха за сън, а кларнетистът едва чакаше да остави инструмента си и вместо мундщука да опита каната с вино. Но всичко това беше привидно. В действителност ленивият ритъм, който се влачеше като каруца със счупен ок и се препъ­ваше като дремеща кранта по неравните пътища, по някакво чудо се превърна във все по-сигурен, все по-горд ритъм: съненият цигулар се събу­ди, кларнетистът също остави бъкъла под стола и в примаша се пресели нов живот и ето, влачещата се каруца на музиката се превърна в препускаща, хвърчаща каляска, текнефистите коне – в жребци, а музика­та – Ференц поне я чувстваше така – се изпълни с някаква победоносна сила, която правеше жалко, сиво всичко онова, което той възпроизвеждаше на пианото. Бащата разбираше тази притегателна сила и правеше всичко възможно, за да пренасочи детето. Обясняваше му, че това циганско свирене разваля музикантите, че това е кръчмарска музика. Истински цинизъм. Да я слуша човек е все едно да слуша грубите псувни на пияниците в кръчмата. Ференц слушаше покорно благонравните слова, но въпреки това вярваше повече на биенето на сърцето си, което удряше заедно със странната, рошава, неправилна, мечтателна, разперила двете си криле музика. Той само кимаше покорно с глава. Понякога дори опитваше и на пианото тази странна мелодия. Разбира се, само тогава, когато баща му не беше в къщи. Всяко такова свирене завършваше винаги с разочарование. Детето приличаше на излетника, който отнася в къщи цял букет цветя с горски аромат и обаяние. В къщи – всичко това се превръща в плевели, в някакво спопче от увяхнала трева, катафалка, на която линеят няколко цветчета с клюмнали глави, загубили цвета си“.

Из ”Ференц Лист“ на Г. Шандор Гал,
Издателство ”Музика“, С., 1977., превод от унгарски Борис Ников

ПРИНОС КЪМ ИСТОРИЯТА
НА ЦИГАНИТЕ
В РУМЪНИЯ

- откъс -

Георге ПОТРА

Много чужденци са писали с голям ентусиазъм за чудноватата картина и чувствата, които са изпитвали при вида на циганската мизерия. Кой не се е спирал при вида на опушените палатки, кърпени навсякъде, които не се знае изобщо от какво са шити, от врявата на тумбите прашни хлапета, просещи някоя пара и красивите циганки с цвете между зъбите или зад ушите? Те се интересуват най-често от мънистените огърлици на шията, понякога наи­стина златни, пъстрите кърпи, които подчертават елегантността на стройните им тела, перлените огърлици, бели като млечна пяна, контрасти­ращи на бронзовите им лица, скръстените ръце и крака, готови да се оттеглят при най-малкото движение, техният финес е бил силно вдъхновяващият мотив за четката и перата на артистите.
Майсторите художници търсят да увековечат характерните циганс­ки типажи – платната са много стойностни и прецизни. Григореску нарису­вал прекрасен акварел на усмихната и весела циганка със закръглена бронзова гръд. Друга негова работа показва много красива циганка – съвременна Венера или както казва самият той: ”Образец на най-живописния и мечтате­лен народ на света“. А Верона направил вечната картина ”Мечкари край огъня в есенна привечер“.
Циганите имат нещо специфично, което предразполага към почтител­ност и тъкмо това ги прави тъй живописни. Езикът им, гълчав като форма, макар в основата си да не е такъв, белите им зъби, подредени като мъниста, прибавят към тяхната неповторимост.

С. Будулеску , ”Нашите музиканти“, Букурещ, 1922 г.,
препечатано от френския вестник ”La Vie Parisiene“,
Париж, 1874 г.

Превел от румънски: Иван Цанков

Целият материал – в Andral 64-65 b, 2011

 Когато отивах към Червената къща на срещата-разговор с Франк Абас, знаех само отделни неща за немеца и за неговата мисионерска дейност във Варненския квартал Владиславово. Той реагира на думата „мисионер”, вероятно защото в неговия език мисионер наричат онзи, който отива някъде по света изрично с религиозна мисия. Но аз и след това не се отказах от термина, защото има хора с мисии, които са не само религиозни – те дават много на други хора по света и вършат дейността си точно като люде, на които им е „вменено” от собствената им съвест да бъдат Мисионери на доброто и хуманността. Сетих се за и Абат Дюбоа, който в кървавите дни на Великата френска революция бяга от Родината си и живее близо трийсет години в Индия и чиито мемоари преди десетилетие четох с удоволствие. За такива хора се пишат не само книги, за тях се правят и холивудски филми, навсякъде по света някой нещо създава, за да увековечи подобни люде, в България обаче като че ли медиите са се наговорили да мълчат /иначе bTV години-години ни опива с глупости за „новите” българи, купили си … имоти из българския кър/, а и институциите – да пречат на човека, който – нещо невиждано у нас, – посмя да се засели в ромското гето във Варна и вече 7 години работи „на терен” всред мръсотия – и сред истински боклуци, които всеки ден виждаме всички дори в центъра на столицата, и сред духовната смрад на държавата. Но ако останем само до „тук” няма да сме никак прави. Историята много пъти е доказвала, че там, където има подобна гнъс, има и много възвишеност – трябват обаче сетива, за да я видиш и уловиш! Може би е необходим и шанс.

Целият материал – в Andral 64-65 a, 2011

]]> http://zarzala.wordpress.com/2011/11/14/%d0%b8%d0%bd%d1%82%d0%b5%d0%b3%d1%80%d0%b0%d1%86%d0%b8%d1%8f-andral-%d0%bd%d0%b0-%d1%87%d0%be%d0%b2%d0%b5%d0%ba%d0%b0-%d1%81-%d0%bc%d0%b8%d1%81%d0%b8%d1%8f-%d1%84%d1%80%d0%b0%d0%bd%d0%ba-%d0%b0%d0%b1/feed/ 2 zarzala http://zarzala.wordpress.com/2011/11/13/%e2%80%9e%d0%b4%d0%b0-%d0%bd%d0%b5-%d1%81%d1%85%d0%b2%d0%b0%d1%89%d0%b0%d0%bc%d0%b5-%d1%85%d0%be%d1%80%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d1%81%d0%b0%d0%bc%d0%be-%d0%ba%d0%b0%d1%82%d0%be-%d0%b5%d0%b3%d0%bd-%d0%bd/ http://zarzala.wordpress.com/2011/11/13/%e2%80%9e%d0%b4%d0%b0-%d0%bd%d0%b5-%d1%81%d1%85%d0%b2%d0%b0%d1%89%d0%b0%d0%bc%d0%b5-%d1%85%d0%be%d1%80%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d1%81%d0%b0%d0%bc%d0%be-%d0%ba%d0%b0%d1%82%d0%be-%d0%b5%d0%b3%d0%bd-%d0%bd/#comments Sun, 13 Nov 2011 10:59:48 +0000 zarzala http://zarzala.wordpress.com/?p=1350 ]]>  Франк АБАС

Днес мога да кажа, че ромските деца от квартал Владиславово във Варна успяха, както много други български деца, да влязат отново в училище. Това е още едно доказателство, че ромите нямат проблеми да се интегрират в българската образователна система. Много от тях имат желание да усвоят добре българския език. Те осъзнават, че това за тях е важно, защото само по този начин биха могли да се интегрират в обществото и да е възможен съвместния живот между българи и роми. Често ме питат как е възможно един немски бизнесмен да преодолее психологическата бариера между себе си и тези хора. Какво говори този случай тогава по темата за политиката спрямо ромите в България? Когато през 2004 г. видях ромско гето, ромски квартал, бях шокиран, тъй като това веднага ми навя спомен за Варшавско гето [явно тук става въпрос за еврейското гето във Варшава по време на Втората световна война – б.р.]. Моето семейство в ония години е било антифашистки активно и баба ми и дядо ми успяха да ми внушат още в детска възраст, че видиш ли някъде гето, то е следствие от икономически причини. Срещнах сестри от Ордена на Майка Тереза и под тяхно влияние реших да извърша една радикална стъпка в моя живот – да се настаня да живея в гетото. И половин година се издържах с помощта на сестрите от тоя Орден, които вече бяха живели преди мен там.

Продължава в Andral 64-65 a, 2011

Тосен РАМАР

Събудих се от остра болка под лъжичката. Бодежите ме присвиваха от снощи. Алармата на телефона ме събуди в 7,30 и това за мен беше истинско спасение от агонията от болки и кошмари. Преспах у приятели и предния ден през целия следобeд следяхме новините по радиото. Очакваше се голямо шествие в центъра на София. Привечер исках да изляза, но не ме пуснаха. Ако ме видели „бръснатите глави” щели да ме „прегазят и смелят”. Реагирах с насмешка на това, но си върнах спомена от срещата с такива хора преди 8 години. Бяха четирима души с железни бомбета на кубинките и вериги. Натресоха ми се изневиделица на една автобусна спирка. Бях сам. Отървах се с разкървавен нос от удар с оловен бокс между очите. Слава богу, че носът ми е гумен, сам си го наместих, но синините около очите си ги носих почти седмица. Много ме беше срам. И ме беше яд за шапката, която ми взеха. „Мангал, на теб не ти отива тая шапка!” – ревяха изродите и понеже не им я дадох, ми я отнеха насила. После помня, че тичах, много тичах. Не помня колко време и какво разстояние съм изминал докато се почувствах отново сам и в безопасност в тихата есенна нощ из тъмните квартални улици на София. Тогава ме сви под лъжичката. Същата тази пронизваща болка, която се появява при мен толкова рядко, но така ме присвива, че спира дъха ми и ме принуждава да се скатавам на две. Опитвам се да я оправдая, че е от многото пушене или нередовното хранене, но тя ме напада винаги, когато се чувствам безсилен пред нещо, или когато натрупам толкова злоба, че ми иде да смачкам и валяк, ако ми се изпречи на пътя. Тогава тая болка така ме прорязва между ребрата, малко по-нагоре от слънчевия сплит, сякаш за да ми напомни: „Ей, я се озапти малко, ти за какъв се мислиш?! Виж се колко си мъничък, а искаш да пребориш света!” Казват, че нервите удряли винаги на най-слабото място… И предизвикват болка. Болка от безсилие…

Исках да се наслаждавам на последните топли вечери от „циганското лято”, но и от това ме лишиха. Не приятелите ми, които ми забраниха да излизам, а демонстрантите от шествието, скандиращи ”Цигани, умрете!” Наблюдавахме ги от прозорците на 6-ия етаж. Пишлемета – надъхани, дрогирани, пияни, с 2-литрови бирени бутилки и девойчета с пиърсинги навсякъде. Сред множеството имаше и майки, които влачеха след себе си невръстни хлапета с ученически ранички и размахваха трикольора български. Една майка с дръжката на байряка побутваше чедото си да върви по-бързо, в крак с нея, както пастир подкарва заблудено агне. Детето подскачаше като сугаре и припкаше весело след нея, приемащо всичко за игра. Не проумявах – това ли е начинът да възпиташ детето си в патриотизъм? Ами ако това дете утре скочи срещу баща си, когото не познава и се окаже, че „незнайният” му татко е точно от тези, срещу които изоставеното му майчино достойнство злобее?!

Докато гледах безбройното шестващо множество, чието начало отдавна беше отминало, а краят му все още не се виждаше, си мислех че всичките тези комплексирани и нещастни момченца, изгубили либидото си от дрогата и алкохола – та тия хора вместо да позволят да бъдат зомбирани от болните параноични мозъци на безморалните властолюбци, биха могли да се наслаждават на младостта си по много по-достоен и приятен начин, обръщайки повечко внимание на красивите български момичета. Така, ако наистина парадират за патриотизъм, биха сторили и нещо полезно за родната демография. Знаеха ли те, че източната максима „Любов, а не война”, превърнала се в девиз на хипитата, но в изопачен вариант, това е отдавна осъзната житейска философия в простичкото битие на ромите? Именно тази философия ги е съхранила през всичките векове на игнориране, отхвърляне и преследване. Тази житейска мъдрост им е давала сили, заряд и кураж да продължат да живеят и да се съхранят такива, каквито са до днешни дни – добри или лоши… Бог знае.

Този път без чувство за вина от интуитивните си пророчески предвиждания споделям, че интеграцията върви неотклонно добре и при това не по пътя, по който политици, институции и обществени организации програмират, а по най-естествените природни закони на човешкия род. В мъглявината от смесени чувства и състояния на злоба, страх, съжаление от това, което виждах и чувах сред демонстрантите от прозореца на 6-ия етаж, до съзнанието ми се появиха образи и картини, които напоследък все повече зачестяваха. Не беше рядкост да видиш по централните улици не само на София, но и навсякъде из страната, вечер хванати под ръка, разхождайки се двойки – ромски младежи с български девойки – очебийно влюбени, по-силни от неудобството и срама си, предизвикано от възмутените погледи и едва доловими нецензурни подмятания около тях. Естествена взаимна интеграция на култура, ценности и вкус към живота. А може би любопитство към „забранения плод”?..

Срещу това и най-шизофреничният националист не би могъл да се пребори. Човешката природа и Вселенските закони са по-могъщи от всички изкуствени предизборни лозунги, обществени норми и програми. Нека се замислят  по този въпрос „нашите”  надъхани от омраза български момчета, шестващи по улиците с 2-литровите си бирени галони. Чудех се дали  родителите на тези непълнолетни знаят къде са децата им в този момент и какво занимава главите им. Източните мъдреци казват, че за всяка грешка на детето родителите трябва да бъдат съдени. Къде са сега тези родители? Как ще посрещнат тази вечер децата си? Какво ще им говорят учителите утре ?

В този момент клаксон прекъсна мислите ми. Беше такси, решило да  пресече булеварда, по който вървеше шествието. Насъбралата се колона от автомобили отзад го последва. Трима младежи се отклониха от шествието и заудряха с ръце по капака на таксито. Шофьорът осъзна, че няма да успее да пресече и удари спирачки, като подхвърли нещо по адрес на майките им, а те бързо се отдръпнаха, оглеждайки се дали са ги видели от полицейската кола, но като осъзнаха че е доста далеч след тях, се присъединиха към тълпата манифестиращи, показвайки на шофьора на таксито победоносно среден пръст, плезейки му се. На следващата пряка заритаха контейнерите за боклук на ъгъла, хилейки се гръмогласно, издаващи някакви животински звуци. За съжаление долу полицаите не можеха да видят всичко това, което пред мен се откриваше като панорама от 6-ия етаж. В този момент домакинята на апартамента дойде до мен на прозореца, като реши да излее шише вода на главите на момчетата, но те вече се бяха отдалечили. Тя им кресна нещо, но долу тълпата беше толкова шумна, че викът заглъхна.

Франциско Гоя – „Сънят на разума ражда чудовища“, 1799, из цикъла „Капризи“.

Чудех се на тази тълпа, парадираща патриотизъм – ревящи хора, които нямат свян да размахват българското знаме, позорейки го по най-бруталния начин, чупейки, рушейки и унищожавайки всичко по пътя си. Та те не бяха достойни да обитават и най-тъмните места на дивата джунгла, а скандираха за ред и цивилизованост.

Продължава в Andral 64-65 a, 2011

Пазете Сидеров – той е утрешен експонат от българския музей на неофашизма!

Пазете ги като очите си тия двамата и всички около кохортата им – те са духовни братя и неоценими експонати от бъдещия българо-ерменски музей на конспиративната дружба, мрака и мизантропията!

Но посетите ли тия три музея внимавайте много – не прескачайте въжетата, колкото и каменно-усмихнатите им личица да ви примамват – около подобни кандидат-гении на злото нищо не вирее и дори и статуите им са много миазно-заразни! Единият говори за България като Бълхария. Какъв пиедестал й отрежда!!! Другият умопомрачително се раздвоява между Хитлер и Левски. Да живей!

Това може да се случи само у нас…

Боже, пази сладкия сън на всички прокурори, взети заедно!

Нобелов лауреат за литература

Дами и господа,

По време на дъждовете миналото лято, т.е. по време на „постния“ за новини сезон, когато незабележими партийни членове искаха да наводнят новинарските емисии със страховити истории, по изключение имаше истинска новина, която разбуди публичното пространство. Като че ли синият, десен екстремизъм бе неочаквано открит като заплаха за Германия. „Откритието“ беше подпомогнато и от серия брутални насилствени актове, които доведоха дори и до фатален край. Имайки предвид, че някои от участващите младежи живеят в градовете и селата на Източна Германия, все още неразрешеният проблем с опита за убийство в Дюселдорф бе избутан на заден план. А оттогава насам, въпреки падането на Стената, ние германците все още продължаваме да мислим ограничено по жизнено важни въпроси и се самоопределяме като източногерманци и западногерманци и източногерманците за пореден път дадоха повод за подхранване почвата на насилието. Повлияни от комунистическото си минало, те се възприемат от обществото по презумпция склонни към такива проблеми, като че ли в продължение на десетилетия не е имало местни „подпалвачи“, подпомагани от високоморалния дребен буржоа Бедерманс, (герой на швейцарския писател Макс Фриш – бел. С.С.) формиращ задължителната част на всяка действаща десница. Разбира се, Бавария бързо апелира за забраната на Националсоциалистическата партия. Надигнаха се слаби, колебливи гласове, противопоставящи се на забраната: забраната на една партия не би била достатъчна за разрешаването на този проблем. Силнопрофесионалните скинхедс бяха бързо идентифицирани като лошите. И все пак скоро стана очевидно, че това предполагаемо безпогрешно посочване на очевидни расисти и убийци е само върхът на айсберга: никой нямаше, а и все още няма куража да назове името на гореспоменатия буржоа Бедерманс като техен съучастник, но в управлението.

В Германия е същото както във всяка друга европейска държава: рибата се вмирисва откъм главата и стига до опашката. Хората забравиха или се опитаха да забравят, че преди години, в началото на дебата за приемане на бежанци, баварският министър-председател г-н Щойбер беше този, който с демагогско трептене на гласа предупреждаваше за възможната „поквара на немската раса“ А преди около година, веднага след като изборите в Австрия взеха своя разрушителен курс, отново г-н Щойбер беше този, който окуражаваше Австрийската народна партия на Хайзер. Със сигурност все още си спомняме расистките изказвания на Роналд Кох, сегашният министър-председател на Хесен по време на местните избори за блокиране на твърде закъснялото натурализиране на отдавна отседнали чужденци. Въпреки че кампанията Kinder statt Inder („Повече деца, не индийци“) бе доказателство за провала на парламентарните избори в Северен Рейн-Вестфалия, това все пак говори красноречиво как безотговорни политици, призоваващи за забрана на Националсоциалистическата партия, скачат в расисткия влак, когато това им изнася.

Мога да продължа с примери за явлението, но вместо това ще се върна на решението да се спре финансовото обезпечаване на приютите от федералната конституция и последиците от този ход, под който Социалистическата партия се подписа, като една от причините за повишаване на насилието и активността на десницата. След като това решение беше взето, стана практика в правовите държави да се отсъжда нечовешко отношение към търсещите убежище. И още по-лошо, такова отношение стана тъй обичайно, че дори и най-скандалните инциденти почти не привличат общественото внимание. Във всеки случай реагират само малки групи хора. Те се опитват да помогнат, като осигуряват на бежанците убежище в църквите или безрезултатно протестират срещу бруталното разделяне на семейства на бежанци. Ученици изпращат протестни писма с надеждата да защитят кюрдските си съученици от насилствено депортиране. Като че ли сме приели факта, че около 4000 души, които не са извършили никакво престъпление, са задържани в арестите на Германия и очакват експулсиране, като че ли са престъпници. От време на време самоубийство на „летището за депортиране“ на Франкфурт разбунва духовете за ден-два, преди Държавата и Законът да вземат нещата в свои ръце. Те цитират споразумението от Шенген, позовават се на практиката в другите европейски страни и поддържат мнението, че в сравнение с другите страни Германия е сравнително либерална в това отношение. Също така те, а това е нещо ново, правят разлика между търсещите убежище, които могат да бъдат полезни на германската икономика, и тези, които били в тежест на нацията, или още по-точно, на данъкоплатците. Системата на подбор се нарича „селектиране“, термин, който ни връща отново към криминалното минало на нацията.

Тук нямаме време да се спираме на всички отделни случаи, за които съм уведомен чрез спешни повиквания, доказателство за абсолютно незачитане на човешкото достойнство на търсещите убежище в Германия. Родители се разделят от децата им и обратно. Босненци, все още разтърсени от травмата, причинена им в периода на преследвания в родната им страна, също са заплашвани с депортиране. Що се отнася до липсата на съчувствие, накратко казано, сегашният министър на вътрешните работи продължава ужасяващата практика на предшественика си. Не е за вярване.

Така стоят нещата в Германия. Дали ситуацията е по-добра в другите европейски страни? Няма, разбира се, да ги сравнявам и да им давам оценка, но най-общо казано Европейският съюз, включително и от бъдещите нови страни-членки, все повече се възприема като крепост. Европа се опитва да закове с летви всички пролуки срещу прииждането на бедни хора от Африка, Азия и Русия, които искат да дойдат или вече са тук. Не е лесна тази задача. Стоиците километри от италианското и испанското крайбрежие, добре организираният трафик на нелегални емигранти, лесното преминаване на източно-европейските граници – всичко това вещае неуспешното построяване на крепостта. В момента се справяме с депортирането. При все това, че има колебание и недоверие, все още си мислим, че опрощаването на дълговете на бедните страни е достатъчна помощ за държавите от третия свят. Все повече стават приетите закони, които ограничават пространството ни за демократични маньоври. Както вече казах в началото, си мислим, че можем да елиминираме десния екстремизъм, действие, което често предполага официалните власти да налагат насилствена практика на забрана на националсоциалистическите партии. Развиваме представата за тунел. Заобикалящите ни страхове са провокирани от скритата ксенофобия, често поощрявана от главните ни политически мотиви. Все пак, въпреки че е невъзможно европейските граници да станат напълно недостъпни отвън, психозата за сигурност започва да се разпростира и към малцинствата, с които съжителстваме от векове на този континент.

Тези малцинства са основната тема на нашата дискусия. Те непрекъснато са възприемани с подозрение, живеят под натиска на неизменните предразсъдъци. Те са били дискриминирани и преследвани, а за 12-те години на властване на германския расистки закон – депортирани и убивани в концентрационните лагери. Докато заобикаляме признаването на вината си тях или ги забравяме, или само ги споменаваме мимоходом. Говоря, разбира се, за синтите и ромите. Приблизително двадесетте милиона представители на този народ формират най-голямото малцинство в Европа, а те все още са слабо приети. Като че ли са без глас, те са тук, но не са представени в институциите, където се взимат социалните и политическите решения.

Споменаването на ромската култура е като покана за словоизлияния, посветени на циганската музика и нейното влияние върху испанските, унгарските и немските композитори. От една страна възприемаме ромите като хора, които са само и единствено виртуозни цигулари, дори и когато им помагаме като важно малцинство, което се е сдобило с демократичното право на консултация, а ние винаги сме готови на високопарни декларации. Трябва все пак да отбележа, че правото на консултации (представителство?, тук очевидно преводът е неточен – б.р.) вече се зачита. В младата и бивша република на Югославия – Македония – поне засега защитена от безмисленото кръвопролитие на Балканите – четири ромски партии имат представители в Парламента. Romanes, езикът на ромите, се радва на официално признание. За сравнение – Чехия, където дори по време на комунизма ромите са имали 11 представители в парламента, правото на консултации се изгуби по време на политическите промени. Наскоро на Световния конгрес на Romani Union в Прага 400 представители на това широкоразпространено малцинство чуха на собствения си език подробности за всички несправедливости, на които са били подложени ромите през вековете: неправди, които все още трябва да се документират на европейско ниво и които варират от дискриминация и сегрегиране през експулсиране до преследване и унищожение. Ето един пример – от 280 000 роми в Косово, днес там са останали между 8000 и 10 000 човека, които са натъпкани в гетата и се опитват да оцелеят. Мнозинството от тях са прогонени заради омразата и насилието от страна на сърби и албанци. Дали защото войската е недостатъчна, или защото, отново, на ромите се отказва всякаква защита, силите на КФОР не успяваха и все още не могат да осигурят закрила от тази двойна доза омраза. И все пак, участниците на Конгреса в Прага говореха открито, но до известна степен неуверено, за ромската нация. Делегатите решиха, като за начало, да открият представителство на  Romani Union в Брюксел, тъй като там е друго пространство, където всяка икономическа и индустриална група с интереси има свое лоби и може да влияе върху вземането на решения, в който ромите отново са без глас.

Но такава стъпка не е и не може да бъде достатъчна. Малцинство с такъв обхват, – което въпреки че в моята страна не е тъй многобройно за разлика от яркото им присъствие в Испания, Португалия, Чехия, Словакия, Румъния и България – разбираемо жадува за демократично право на консултация. А къде има по-добро място за основаване, ако не тук – в Страсбург, в Европейския Парламент? Не е достатъчно обаче да прокараме традиционните тържествени и добронамерени резолюции, изтъкващи очевидното чрез потвърждение на същестуването на ромите като народ. В замяна на това е време вечноразширяващият се Европейски съюз да заживее според собствените си амбициозни стандарти. Европа трябва да стане нещо повече от обикновен голям пазар с бюрокрация, която защищава собствените си икономически интереси. Европа има обща история, въпреки че противоречивата част от нея е вкарвала всички твърде често във войни и насилие, а от XV век насам народът, който всички наричаме цигани, gitanes or Zigeuner – често преследвани и страдащи – е част от тази история. Европа е продукт на международно влияние и нейната култура черпи вдъхновение от много и различни извори: не можем да отречем, че в музикално отношение, примерно, е повлияна от ромите. И Европа носи колективна отговорност. В края на века, през който тоталитаризмът и расовите различия, световните войни и геноцидът, безмислените разрушения и масовите гонения доведоха неведнъж континента ни до ръба на пропастта, но и век, през който, все пак, се опитахме и възприехме идеята за демократичнто общество, трябва да е възможно да се даде на най-многобройното европейско малцинство, наречено ромски народ и нация, място и глас в Парламента в Страсбург.

Ромските представители, събрани в обща листа, могат да намерят места в следващия Европейски Парламент. Осъзнавам, че има много конкретни препятствия по пътя към демокрация в избирателната кутия. Не само решението на кандидатите да се изправят лице в лице с дълбоко вкоренените предразсъдъци, но също така ще бъде много трудно да убедиш ромските граждани (много от които са без гражданство) да се регистрират като избратели. Самата дума „регистрация“ пробужда спомени за стотиците хиляди роднини на днешните роми, които са били регистрирани, а след това (вече след като са официално регистрирани) – арестувани на базата на внимателно съставени списъци и депортирани и убивани в германските концентрационни лагери. Затова и страхът от регистрация – дори и за демократични избори – е разбираем, но при всички случаи трябва да бъде превъзмогнат. Друга причина е фактът, че romanes, езикът на ромите, съществува отчасти в писмен вид. Въпреки че се говори от ромите във всяка европейска страна на отделните диалекти едновременно с националния език, той е ограничено средство за комуникация за всяка отделна езикова общност и в същото време средство за разделянето на различните общности. Той е бил и продължава да бъде защитен механизъм: тайният език на дискриминираните и преследваните. Но и в тази област съпротивата трябва да бъде постепенно преодолявана. На Международния конгрес в Прага в това отношение бяха поставени множество искания. Например, европейските власти и Европейската инвестиционна банка биха могли да се заемат с реализирането на дългосрочна програма за развитието и използването на romanes в училище. Това е единственият начин ромските деца да имат достъп до по-високо образование в училищата и университетите; единственият начин да се даде възможност достатъчен брой от тях да станат представители на народа си, особено – както вече споменах – в Европейския парламент в Страсбург.

Може би сте изненадани от това, че правя предложение, вследствие на което ще се натъкнем на почти непреодолимо противопоставяне. Не само това, но аз идвам от страна, олицетворяваща скандали и мръсотия, и освен учудването (повдигането на вежди), е дала приноса си за цензурата. Факт е, че преди две години, при рутинната смяна на правителството, две трети от документите от офиса на федералния канцлер бяха изтрити, накъсани или с други думи – унищожени. Факт е, че в Германия – страна, която все още носи тежестта на отговорността за престъпления, извършени от нацистите – отказва да заплати компенсации дори и на малкото оцелели жертви на робството и насилствения труд. Факт е, че идвам от страна, където политиката на ксенофобия носи печалба за десните екстремисти, прилагащи терор по улиците. Със сигурност това са проблеми, с които моята страна трябва да се справи. Но темата, която ние дискутираме тук в Страсбург, преодолява националните граници. И вместо да приемаме красиво изработени декларации срещу расизма, ние трябва да дадем ясен политически знак за неговото превъзмогване. Затова повтарям предложението си и ви предизвиквам: Европейският парламент ще отстоява правото на присъствие и глас на свободно избрани ромски представители в него. Тъй като ромите са най-мобилните граждани на Европа: те не познават границите, а страданията, които са понесли, ги правят по уникален начин, истинските европейци.

Превод от английски: Надя Немцова

Бележка на редактора: Това слово на световноизвестния писател Гюнтер Грас е произнесено на 11 октомври 2000 г. в Страсбург на Световната конференция против расизма, расовата дискриминация, ксенофобията и нетолерантността. То не е известно на широката българска общественост, за разлика от многократно издаваната оттогава и уж забранена автобиография на Хитлер. Нито един български вестник, списание, радио или телевизия не информираха своите читатели и зрители, че такава конференция се е състояла, нито една медия не посмя да популяризира това слово на Лауреата на Нобелова премия, то не влезе и в книги, които го популяризираха като нобелист след това. Нека читателят си зададе въпроса защо и да търси отговорите най-вече в себе си…

Аndral 11-12, 2000