ревнуваше жена си. Той ревнуваше поезията.

Днес на площад „Славейков” под шатрата на тъй наречената „Синя коалиция” гражданите имаха възможност да … общуват с двама сини лидери.

Не поех подадения ми вестник. Не спрях поради същата причина, поради която не отидох и на „срещата” с представители на партии, за която писах вчера. Веднъж на не знам колко години политици ще търсят електората си, ще „слязат сред хората”, за да „пообщуват” с тях, да им чуят с четвърт ухо проблемите… Смешни работи. След като повече от десетилетие в началото на демократичните промени давах гласа си за сините, в един момент и те ме убедиха, че никак не се интересуват от мечтите и надеждите на хората, които в оня години съвсем наивно им дадоха … много. От момента, в който усетих, че и те ме мамят, не гласувам вече не само тях, не гласувам за никого. Приятел, писател човек (що пък да не го кажа кой е – става въпрос за Евгени Кузманов) преди няколко години ме … убеждаваше дори, че Костов „имал правото” да уреди 300 бона от някаква (не помня вече коя) фирма за дъщеря си, за да се била изучила в Италия. Верно или не, това изнесе тогава пресата. Е, добре, негово си мнение, но моя милост не приема подобни „схващания”. Колкото и да е „глупаво” и „наивно”.

Костов – шеф на СДС и премиер. На пресконференция прави някакво изявление и аз решавам да го проверя. Отивам до Министерски съвет, по телефона разговарям с шефката на неговия кабинет, която се оказа, че … „не знае”, представете си, какво е казал шефа й. И ме праща в централата на СДС – там да видя кое-що. Тоест – мота ме. На „Раковска 134 и те нищо не знаят, на пропуска се чудят към кого да се обърнат по проблема, който им излагам (демек към кого да ме прехвърлят), някаква многоумна жена на пропуска дори има наглостта да изтърси „Ама вие не сте член на СДС дори”… Да, ама това не ми попречи  цяла епоха да гласувам за вас!!!, отвръщам й в ума си. И си тръгвам с болната констатация, че и тия не ме щат като гражданин, искат ме като член на тяхната партия! И най-вече като електорална единица…

Е, питам се, на такива хора ли съм вярвал?!?

Низходящото синьо движение на политическия хоризонт почна ако не ме лъже паметта около средата на 90-те, когато се противопоставиха открито на „Подкрепа” – и едните, и другите се правеха на велики и си въобразяваха, че „няма връщане”, че ще бъдат винаги на върха. Дали съм прав, дали пък не го направиха съзнателно и нарочно и Костов, и Тренчев?!? Помня как сините насъскваха хората пред централата на „Подкрепа” и как се хвърляха камъни по прозорците с викове „У-у-у”. Кой беше прав, какво деляха?!? И днес не знам. Вероятно доста голям кокал. Дали пък тогава някой от тях не беше сключил добре платена сделка с други партии и с техни по-невидими подразделения?!? Само те си знаят…

Някъде тогава дойде време за вземане на много сериозни властови позиции и от хора, които съм познавал и преди това. С някои от тях си играл шах в писателите преди Десети, имало е случаи да си губим времето на маса, да гледаме мачове и да ни пържат кюфтенца в люлинската си гарсониерка, та тъкмо тия за три-четири години станаха много важни. Сашо Йорданов, вече не беше шеф на парламента (никога не съм го търсил като властник!), го срещам веднъж пред бившия „Кореком” в тъмносин костюм – тлъст и вглъбен в себе си (!!), има си хас, на две крачки след него … ченге (нали им плащаме охраната цяла година след като паднат от власт), демек охранява много важна балканска персона. Държа се с него човешки, усмихнато-весело му предлагам да отидем да видим бившия главен редактор на седмичния „Подкрепа” Иван Денчев – наш общ познат, който тогава имаше офис наблизо. „А-а-а, аз съм много зает човек, не мога да си губя времето”. И величествено … отминава. Смешник във фрак… И човек се замисля. За такива хора ли съм си давал гласа? От какъв зор да им гласувам?!? Я стига…

Тъй че, господа, четете си вестника и си стойте на сянка под синята шатра… И си търсете мющерии, за да им разтягате псевдосините си локуми.

И като за последно, малко по-сериозни две думи: и вие излъгахте народа, господа, имахте от кого да попиете. Само дори фактът, че 98 на сто от вас се оказахте ченгета е предостатъчен човек да ви низвергне.

Поканиха ме на … предизборна среща – с представители на няколко партии. Мислех да отида, за да им видя сеира, после реших, че няма смисъл да си губя тъй ценното време: майната им на партии, които веднъж на четири години ще се сетят да ме поканят на … среща, за да ми веят вятър колко мислят за моя милост, за семейството ми, за всички ни. До гуша от хитри и алчни политически манипулатори.

Червените отдавна са ми доказали, че предпочитат „твърда валута”. Ако им носиш гласове – независимо по какъв начин – си техният човек. А начинът се сещате какъв е. Имам конкретни наблюдения и сведения оттук-оттам.

За съжаление тъкмо те, хората с най-сериозен политически стаж като партия, са водещи в най-мръсните политически игри и манипулации, включително и в купуването на гласове. Не мога да повярвам в честността и добрите им намерения, колкото и Стефан Данаилов да ме уверява, че бил на „моя страна”. Да, те наистина се развиват, убедиха ме в последните години. Някои от тях направиха от педерастията и лесбийството професия, дават тон и на други партии и партийки, градят лобита сред политици, до преди четири години се говореше за над 25 народни представители с обратни наклонности, днес изглежда са много повече, постепенно разширяват властовите си пространства на всички нива, занимават цялата държава с гей-парадите, забавите и префинените си удоволствия, непременно искат да възпитат селянина с колелото, онзи дето се опитва да храни държавата, че е много гот да си показват задниците, червените си перуки, начервисаните си устнички и тлъстите си задници, възпитават децата и юношите в различен, техен си морал, като че ли ей това е най-важното за България. Вероятно за тях това наистина е най-важно, но е съвсем ясно, че не само за селянина с колелото това никак, ама никак не е най-важното. Защо го правят ли? Ами толкова са надмогнали хала си и са тъй убедени в недосегаемостта си (и как не – имат свои хора на всички нива и във всички слоеве на обществото, а имат и много солидна европодкрепа), – че изглежда изобщо не им пука от нищо. Не искам да им правя по-сериозна дисекция – за това са си подбрали социолози, политкоментатори и пиар агенции, на които плащат пребогато и които ни коват ката ден по всички телевизии, радиа, вестници и улици: да си носят моралната отговорност и едните, и другите.

Има други партии, които плювкат с тях в една чаша, за да не употребя по-сочна метафора – част от техните върхушки сигурно и те са „такива”, други просто се възползват от новата обстановка и градят отношенията си с обратния слой на обществото съобразно новите европейски и североамерикански веяния, утвърдени и в България вече като „общоприети” и официални. В последните месеци се шушне и за други политици, някои ветерани, за които се твърди, че са яко задно подпряни – едните синдикалисти, други префърцунено-напудрени по билбордовете, едно дете не са направили, ама все за народа и за България мислят (ван Орден им дава рамо, че и генерали от МОСАД – абе няма шега!!!), трети се снимат голи в списанията и пред президентството са вдигнали шатра от година с лика на лидера си, който на плаката държи ръцете си като мюсюлманин, четящ корана – как да не повярваш, че Доанолу му е дал пари да си направи партията, четвърти (зелените) бързо-бързо се ориентираха и разбрали кой държи големите пари се оказаха пак много близо до световните и български гей движения.

Е за кого да гласува човек, бе, джанъм?

Уви, България наистина в последните години убеждава своите граждани, че върви все по-устойчиво със … задника напред…

Илко Йорданов

Вълкът отново се готви за скок в демократичната кошара. Търговците на политически гласове само прескочиха евроизборите. Можем да оставим политически бедните да бъдат купувани или да се правим, че не ги забелязваме, но можем и да им помогнем истински

Политически бедни в България

Политически богатите и свободните да помагат на политически бедните и угнетените – това не е само не особено популярен принцип на солидарност и изборна демокрация, а преди всичко – високохуманна повеля.

Политически бедните и угнетените са онези групи от обществото, които не успяват да излъчат адекватно политическо представителство, способно да отстоява интересите им и чиито социално-икономически статус не им позволява равен старт за политическо участие.

Сред най-уязвимите за политическата бедност групи са живеещите в т.нар. “малцинствени (ромски, цигански) квартали и махали”. В тези общности значителна част от населението страда от социална и географска изолация, бедност и задлъжнялост и ниско образователно равнище, които “предопределят” ниската степен на социална и политическа грамотност. Обичайно в социологическите изследвания сред тези наши съграждани всеки 4-ти или 5-ти, отговаря, че “няма мнение”, “не знае” или “не може да прецени”. От своя страна ниският капацитет за свободно политическо участие ограничава възможностите за разкъсване на кръга от икономическа и политическа бедност.

Кризата и изборното лято на 2009 г. заварват в тези условия огромната част живеещите в т. нар. общности с преобладаващо ромско население. По данни на Световната банка и Институт “Отворено общество” около 2/3 от ромите живеят под линията на бедността, според националната статистика ромите, които завършват средно и по-високо образование, представляват едва едноцифрен процент от общността.

Заучен електорален рефлекс на непосредствена капитализация на вота

Натрупаното (с основание) недоверие към институции и политически обещания, съчетано с борба за оцеляване “тук и днес”, отдалечеността на националната политика от дневния ред на местните уязвими общности, прави социално и политически уязвимите нискочувствителни към обществени развития с далечен хоризонт каквито са изборите, проектиращи 4-5 годишен мандат – при това на така от-чужд-ените и непонятни за квартала и махалата гръмки “национална” или “европейска” общности. В този контекст дългосрочният, но рисков проект на изборите съвсем рационално се свива в еднократна акция по минимална, но сигурна капитализация на “продадения вот”.

Юридическата норма – че продаването и купуването на гласове е престъпление – не е в състояние да надмогне “утвърдилото се правило от живота” и формираният устойчив електорален навик, че “гласуването е с пари”. Така роми в Софийския кв. “Панчарево” коментират предупрежденията от предизборната кампания за европейския парламент, че купуването и продаването на гласове е престъпление: “Па то и да минеш на червено е престъпление!”

В общество, оставило се на безправие, нарушените правила са норма – а изборните нарушения не правят изключение.

“Па никой нищо не плати!”

Изборите в началото на юни 2009 г., наред с частичните изненади, свързани с резултатите на част от кандидатите, поднесоха нещо изключително необичайно в българския изборен контекст.

Случаите на класически схеми на покупко-продажба на гласове сред политически уязвимите общности бяха спорадични и съвсем не многобройни. Така например, в секциите в 75 училище, където гласуват най-голямата част от гласоподавателите, живеещи в Софийския квартал “Факултета”, малко преди да започне последната третина на изборния ден бяха гласували едва около 300 гласоподаватели. В 19 часа активността достигна едва до около 9%.

В другия квартал, където живее значителна група традиционно политически уязвимо етническо малцинство – Пловдивския квартал “Столипиново”, – активността бе също значително по-ниска от типичната за квартала. По данни на местни представители на граждански организации случаите на купуване на гласове по време на евроизборите в “Столипиново” също са необичайно ограничени. В целия 70 хиляден район “Източен” на град Пловдив, над половината от който е кв. “Столипиново”, са гласували едва около 30% от гласоподавателите. (За сравнение на парламентарните избори през 2005 г. само ДПС, основната част от гласовете за което в Пловдив идват от квартала, получи над 15 000 гласа. Резултатът на ДПС в район „Източен” на последните избори е едва малко над 4000 гласа.)

Едно от сериозните обяснения за подозрително ниската мотивация за гласуване на евроизборите сред политически уязвимите дават избиратели от Софийския район “Панчарево”, които обясняват неявяването си пред урните с липса на инициатива за предоставяне на финансови стимули за електорална активност: “Па никой нищо не плати! За кого да ида да гласувам, като никой нищо не даде. Айде, другия път – ако си платят.”

Регистрираните сигнали за покупка на гласове от ЦИК и от полицията също са изненадващо малко на брой, като за значителна част от тях трудно могат да бъдат намерени годни доказателства.

Ефектът на изненадата се засилва още повече от шумната кампания в медиите срещу купуването на гласове и от предупрежденията за мащабни операции от типа “купен вот”.

Законът за отложената удовлетвореност от вота

На практика, противно на създадените публични очаквания, що се отнася до купуването на гласове, изборите за европарламентаристи бяха едни от най-честните в демократичната изборна практика на страната от последните години.

Но това затишие пред буря е подвеждащо. Стратезите на “кеш за власт” със сигурност не пропуснаха евроизборите заради неудобство от кризата или заради евродемократични скрупули. Евроизборите не бяха пропуснати – те само бяха прескочени. Нереализираните трансфери за гласове по време на евроизборите всъщност предвидливо бяха спастрени, за да бъде наситен паричния поток за вота със значително по-големия залог – кой ще управлява страната през следващите 4 години. Освен концентрирането на “копюрите” върху 5 юли, липсата на покупко-продажби през юни е на път да постигне ефект на “приспиване” на бдителността на гражданското общество, което бе поставено в ситуацията на “лъжливото овчарче”, вдигнало твърде “много шум за нищо”.

Надеждни източници от общностите на политически уязвимите са категорични: не може да има никакви илюзии – в навечерието на вота за избор на националния парламент вълкът се готви за скок в демократичната кошара – предстоят мащабни операция по купуване и продаване на гласове.

Друг важен аспект, който социалните психолози, жонглиращи с политическата бедност в България, отлично познават, е добавената стойност от излъганите очаквания на “целевите групи” гласоподаватели – “липсата на търсене да се купи” вота за представители в Европейския парламент най-вероятно допълнително ще повиши рязко “предлагането” на гласове в изборите за национален парламент, при това при по-ниска цена – и съответно завишен оборот.

Всъщност няма никакво съмнение, че количествените натрупвания на купените класове имат силен потенциал за въздействие върху (лошото) качество на “избора” на нацията. По данни на Институт “Отворено общество” от май 2009 г., гласовете с риск да бъдат компрометирани от покупко-продажби при избирателна активност от около 50% могат да надхвърлят 200 хиляди (а към тях могат да бъдат прибавени още поне 400 хиляди гласа, за които не е сигурно дали това няма да се случи). Залогът е наистина голям, още повече като се има предвид, че в условията на ожесточена политическа конкуренция такъв дял от вота може да бъде реален балансьор за успеха/провала на конституирането на мнозинство за управление на страната.

Благотворителният вот

Истинското купуване на гласовете, които могат да бъдат купени, тепърва предстои – при това най-вероятно в невиждани форми и мащаби.

Предизвикателствата, свързани с трудното доказване и завоалираната липса на политическа воля за ограничаване на търговията с гласове, могат да не изглеждат толкова отчайващи, ако мнозинството български граждани бъдат решени да поемат собствената си отговорност и изпълнят гражданската си и чисто човешка си мисия.

В описаните условия има едно, макар и трудно постижимо, усилие, което гражданското общество би могло да направи – ако не за ограничаване на феномена “купуване на гласове”, то поне за минимизиране на негативните му последици.

По същество това усилие е чисто политическо, но има много общо с модерния феномен на благотворителността.

 Благотворителността, бележеща напоследък бум благодарение на медийните кампании и SMS-a, често се разбира в твърде тесен смисъл – най-често като проява на съпричастност чрез финансова лепта за бедни и страдащи деца и младежи.

Всеки благотворителен жест е безценен, но само спорадични актове на дарителство не са в състояние да решат предизвикателствата, свързани с дефицита на обществена солидарност. Всъщност подобно на други основни спойки на нацията, солидарността и благотворителността са всекидневен и многоизмерен плебисцит. И тъкмо за това – само наглед парадоксално – те могат да бъдат открити и в една от “най-омърсените” и публично непрестижни сфери – политиката. Тук не става дума за различните форми на дарителски инициативи и публични изяви на отделни политически лидери, а за много по-мащабен, масов и значим благотворителен проект в сферата на политическото участие, който може да остане скрит зад сляпата омраза към компрометираните в политиката политически субекти, която свива броя на гласоподавателите.

 Обществото ни тепърва предстои да полага значителни усилия, за да премахне социално-икономическите предпоставки, довели голяма част от българското население до унизителното състояние на политическа уязвимост. В краткосрочната перспектива на поредните избори, които обществото провежда, без да е успяло да освободи от това бреме огромни маси гласоподаватели, гласуването на политически свободните е най-добрият начин за проява на солидарност с политически бедните.

Парадоксално свободният политически гражданин може да помогне на политически бедния, като обезцени тежестта на купения му глас. В настоящето няма друга легитимна демократична форма за проява на тази (колкото възвишена, толкова и тъжна) форма на солидарност, освен чрез решително повишаване на активността на вота, който не се продава.

Да гласуваш, освен всички познати и неубедителни “клишета” от демократичната парадигма, е една от най-висшите форми на благотворителност. Така че, ако не сме склонни да гласуваме заради убеденост в демокрацията на участието, в лицето на политически бедните имаме чисто човешкия (алтруистичен и неполитически) стимул да гласуваме – като състрадателно добротворство в името на политически низвергнатите ни събратя и съграждани. Можем да бърчим вежди и – оставайки пасивни – да клеймим политически бедните за това, че се „купуват толкова евтино”, можем и да се правим, че не ги забелязваме, но можем и благотворително да им дарим многобройните си честни гласове, като гласуваме и след това – като подобряваме живота, техният и нашият общ живот, в силна и солидарна общност. Време е за избор.

Авторът е експерт в Институт “Отворено общество” – София. Статията бе публикувана във в. “Дневник” на 26 юни 2009 г. Тук е оригиналният текст на статията, предоставен ни от самия автор.

Сещате ли се какво е „партия-лоцман”? Ами същото, което е риба-лоцман. Малките риби се навъртат около устата на акулата, а тя им позволява да й чистят зъбите, т.е. те там намират абсолютно честното си препитание.

В българското политическо пространство от времената на Жоржи Ганчоолу – оня същия дето мнооо-го обича България, най-сюблимния патриот на Балканите, само дето десетилетия живя около Холивуд – някой, за мен ясно кой, измисли премодулиране на статуквото. И успя. Появи се партията на споменатия политически Атлас. След като той разфокусира определени политически настроения и пробитува един-два мандата в парламента, тоест това му беше платата, дойде време да се смени с друг.

По същата формула след него се запознахме с хора, които в народното събрание натрупаха повече стаж, отколкото където и да е другаде. Разсейването на политическата светлина бе поето от Каракачанов – днес все по-устойчив политически маргинал, но от няколко мандата все в парламента, макар през четири години да събира все по-малко хора. Къде ли не беше Каракачанов, в коя ли не коалиция си вади честно препитанието.

В същото русло влезе още един политически титан – Дилов-син. На него все другите му пречат – най-вече циганите, виж ако не били те… И само 10 минути след като изрече недостойната си, абсолютно неинтелигентна, нелепост официалните новини изнесоха не друго, а … факти – че хората от софийския квартал „Факултета” дори не са излезли до урните. „Гласувайте за мене, аз съм по-малко кофти от другите” – трябва да си напълно обезнадежден, за да излезеш пред избирателя с подобно откровено грозно послание.

Кой дава надежда на подобни политици да се хващат с политика – само те си знаят. Но че на всички им се плаща, едва ли някой се съмнява. От същата храна, останала между зъбите на акулите.

Понеже всеки ни лъже, особено в предизборна обстановка,

трябва да се активизираме и ние – избирателите, за да им докажем,

че не сме толкова заспали.

И тъй какво запомних от министър Николай Василев за четири години?

 Нищо. Освен, че:

1. ни учеше как се пише на латиница „Въча” и „чумлек”, сякаш селянина от графство Есекс много го интересува кой е чорбаджи Марко и как се изписва името му на кирилица.

2. заби 50-метров пилон на границата и върза 100 метра знаме, за да докаже и на себе си, че колкото човек е по-къс, толкова въжделенията са му по-големи. Тоест за да си избие комплексите (вече на национално ниво и вече като височайши чиновник в държавната йерархия).

3. има толкова свободно време като министър в кабинета на Станишев, че написа книга, която ще прелистят само секретарките от неговия кабинет (как да пренебрегнеш великото творчество на шефа) и царя, щото трябва да е кое-що информиран к`ви ги вършат неговите поостарели юпита.

и 4. покани в партията си за депутат певица, която вместо да си гледа работата и докаже на България и света, че си струва да я слушаме, разбра, че много по-”ценно” и хитро е да станеш пишмян политик.

С две думи – абе и на мен ми се става такъв министър на държавната администрация.

От днес в книжарницата в градинката на “Кристал” в София може да се намери новата книжка на списанието. Препоръчваме статии, които се отпечатват за първи път на български, свързани с “Ригведа” и индоевропейски език – “Военни въпроси в древноиндийския епос” на В. Калянов и “Индийският grihapati и ромският pativalo manush” на Е. Н. Успенска и М. В. Смирнова-Сеславинска. Продължаваме отпечатването превода на rromanis на четвърта книга на “Махабхарата” – “Книга за Вирата”, нещо, което не е излизало и на български. В историческо изследване доцент Анастасия Пашова от Благоевградския университет се спира на темата “Циганите-мюсюлмани – неудобното малцинство за историята на “единната нация” през комунистическия режим в България 1944-1989″. Нашият приятел Стефчо Стойков публикува новата си книга “Островъ Ф” и като поздрав към него за стойностния текст препечатваме няколко странички, за да запознаем читателите с книга, която не може да се намери по книжарниците.

на координати, не знаеш къде се намираш, накъде вървиш. Абсолютна неориентираност и вътрешен хаос. А “координати” могат да бъдат идея, религиозно учение, “система”, теория и други основополагащи неща. Но кое е … “основополагащо”?!?

за днешните медии е изключително важно непременно да ангажират само люде, които могат да привличат хора на всяка цена, то това какво може да означава, освен, че за властимащите и за бизнеса манипулацията се е издигнала в основен закон. Историята го мърмори от десетилетия, разбира се, но днес се стига до крайности и в България. Във времето TV индустрията у нас има сериозен опит и в това отношение, включително да налага и истински кютуци на екрана (колко му е – връзваш пред камерата Янчо Таков и на втората година къде ще ходи, та няма да се държи свободно-хъшлашки, че и просташки), е, тогава – по бащино-партийна линия, днес – по линията – някои, на бизнеса по тънко огледан и спазван сценарий, други – да обслужват вихрушките на партии и партийки. Щеше да е смешно, ако не беше трагично и най-стойностните журналисти днес изобщо да не са сигурни за работата си и да се подменят тъй лесно точно като употребени салфетки, но на журналистиката днес й е хак да бъде тъпкана и унижавана от силните на деня. Щом като ония, които купуват, са сигурни, че си готов да се продадеш, щом тичаш срещу службите, явни и тайни, в любовната си всеотдайност към конспиративното и всъщност си бая мухляв парцал от десетилетия, което силните на деня са усещали винаги, те имат антени за тия неща, въпреки самомнението, че си извънземен, не чакай да бъдеш институция. Някои поне публично се покаяха за част от миналото си, като с това дадоха ценностна индикация за себе си като хора и творци и поне за това не можеш да не ги уважаваш. Други, необикновено горди, се тупат по гърдите, просто едни мили герои – режисьори, театрали, музикантчета и киновеликани, културбригадири, калибър всякакъв, но и те отъркващи се край оградата на журналистиката, трети говорят против службите, пък до вчера – посланици и хора от дипломацията или в парламента, пък преди Десети коментатори на пленумите на партията и речите на другаря Ж., а всъщност винаги абонати за подпис поне на две-три ведомости, четвърти изпедерастени по принуда или родени да бъдат избрани… Има и пети – много тайни почитатели, които четат внимателно и подчертават с лимонов маркер думи и фрази, за да сътворят поредния си гениален донос, щото без да творят не могат и дъх да си поемат, те тъй разбират творчеството. Въпросчета задаваха, ама въпроси задаваха и по милициите. Копелета… И ако обобщим тенденцията, бихме могли да кажем, че в последните двайсетина години се наблюдава процес на преход към явно корпоративна преса, т.е. преса, която и не крие даже, че лобира някакъв тип бизнес, какъвто и да е той, роден, до голяма степен, в конспиративните гнезда… С две думи – от тип тепегьозлък към друг тип тепегьозлък. Това е.

Кла­си­ка­та твър­ди, че в ед­­­на пи­­е­­са има ли пуш­­­ка, до края на спек­­­та­­къ­­ла тряб­­­ва да се чуе из­­с­­т­­­рел. Се­­­тих се за прос­­­ло­­­ву­­­тия прин­­­цип на Че­­­хо­­­ва­­­та дра­­­ма­­­тур­­­гия, ко­­­га­­­то пре­­­лис­­­т­­­вах “Днев­­­ник на пи­­­са­­­те­­­ля” на Дос­­­тое­­­вс­­­ки от 1876 г. Пуб­­­ли­­­ку­­­вал го е в Тре­­­та част на Пър­­­ва гла­­­ва на “Юли и ав­­­густ”, озаг­­­ла­­­ве­­­на “За войн­­­с­­­т­­­ве­­­ност­­­та на нем­­­ци­­­те”. В тия ня­­­кол­­­ко стра­­­ни­­­ци Фьо­­­дор Ми­­­хай­­­ло­­­вич спо­­­де­­­ля впе­­­чат­­­ле­­­ни­­­я­­­та си от свое пъ­­­ту­­­ва­­­не – ко­­­га­­­то вла­­­кът нав­­­ля­­­зъл (!) в Нем­­­с­­­ко шес­­­ти­­­ма­­­та нем­­­ци в ку­­­пе­­­то вед­­­на­­­га (!) се раз­­­п­­­ри­­­каз­­­ва­­­ли за вой­­­на­­­та и за Ру­­­сия. Тия хо­­­ра не би­­­ли ни­­­то ви­­­со­­­ко­­­пос­­­та­­­ве­­­ни, сред тях ня­­­ма­­­ло ни­­­то един ба­­­рон, не би­­­ли до­­­ри офи­­­це­­­ри, пък и при­­­каз­­­ка­­­та им не би­­­ла за “ви­­­со­­­ка­­­та” по­­­ли­­­ти­­­ка, “а прос­­­то (!) за съв­­­ре­­­мен­­­ни­­­те си­­­ли на Ру­­­сия, пре­­­дим­­­но во­­­ен­­­ни­­­те, за си­­­ли­­­те й в да­­­де­­­ния мо­­­мент, се­­­га”. С изис­­­ка­­­на иро­­­ния пи­­­са­­­те­­­лят ха­­­рак­­­те­­­ри­­­зи­­­ра раз­­­го­­­во­­­ра им ка­­­то “тър­­­жес­­­т­­­вен” и в из­­­вес­­­т­­­на сте­­­пен над­­­мен­­­но спо­­­ко­­­ен, те, за­­­бе­­­ле­­­же­­­те, прос­­­то (!) си съ­­­об­­­ща­­­ва­­­ли вза­­­им­­­но, че “Ру­­­сия ни­­­ко­­­га не е би­­­ла тъй сла­­­ба по от­­­но­­­ше­­­ние въ­­­о­­ръ­­­же­­­ни­­­е­­­то и про­­­чие”. Ка­­­то ци­­­ви­­­ли­­­зо­­­ва­­­ни за­­­пад­­­ни лю­­­де те не си гу­­­бят вре­­­ме­­­то с ни­­­що не зна­­­че­­­що съ­­­зер­­­ца­­­ние и ня­­­ка­­­къв не­­­по­­­ня­­­тен ал­­­т­­­ру­­­и­­­зъм, на­­­о­­­пъ­­­ки, прес­­­мет­­­ли­­­во­­­то им бюр­­­гер­­­с­­­ко съз­­­на­­­ние, без да ис­­­ка до­­­ри, съ­­­би­­­ра ка­­­то пче­­­лич­­­ка “не­­­об­­­хо­­­ди­­­ма­­­та” ин­­­фор­­­ма­­­ция, ко­­­я­­­то, под­­­дър­­­жа­­­на из­­­вес­­­т­­­но ко­­­ли­­­чес­­­т­­­во вре­­­ме, ще до­­­ве­­­де до “скок” във ве­­­ро­­­ят­­­но пър­­­во­­­на­­­чал­­­но все още не­­­о­­­съз­­­на­­ти­­я из­­­ця­­­ло вът­­­ре­­­шен по­­­рив – един от тия нем­­­ци, ка­­чил се още на га­­ра­­та в Пе­­­тер­­­бург, “най-ком­­­пе­­­тен­­­т­­­но” съ­­­об­­­щил, че рус­­­на­­­ци­­­те има­­­ли “не по­­­ве­­­че от двес­­­та и се­­­дем­­­де­­­сет хи­­­ля­­­ди що-го­­­де при­­­лич­­­ни ско­­­рос­­­т­­­рел­­­ни пуш­­­ки”, че Ру­­­сия раз­­­по­­­ла­­­га­­­ла “най-мно­­­го с шей­­­сет ми­­­ли­­­о­­­на ме­­­тал­­­ни пат­­­ро­­­на” и то “ло­­­шо из­­­ра­­­бо­­­те­­­ни”. По-на­­­та­­­тък Дос­­­то­­­ев­­­с­­­ки го­­­во­­­ри за “обич­­­ай­­­но­­­то нем­­­с­­­ко все­­­на­­­род­­­но без­­­мер­­­но са­­­мох­­­вал­­­с­­­т­­­во, ко­­­е­­­то у не­­­ме­­­ца ви­­­на­­­ги се прев­­­ръ­­­ща в на­­­хал­­­с­­­т­­­во”. В своя въз­­­торг от не­­­о­­­чак­­­ва­­­ни­­­те си по­­­бе­­­ди над фран­­­цу­­­зи­­­те ня­­­кол­­­ко го­­­ди­­­ни по-ра­­­но те стиг­­­на­­­ли и до там “да се гав­­­рят с ру­­­си­­­те”. На пи­­­са­­­те­­­ля му пра­­­ви впе­­­чат­­­ле­­­ние, че “в ця­­­ло­­­то опи­­­я­­­не­­­ние пър­­­ва­­­та им ра­­­бо­­­та бе да се се­­­тят за ру­­­си­­­те”. След мал­­­ко по­­ве­­че от 60 го­­ди­­ни, за­­ка­­че­­на­­та на сте­­на­­та пуш­­­ка на ис­­­то­­ри­­я­­та гръм­­­ва и не­­ме­­цът тръг­­­ва на Из­­­ток сре­­щу оне­­зи, за ко­­и­­то знае точ­­­но кол­­­ко пуш­­­ки и кол­­­ко пат­­­ро­­на имат в да­ден мо­мент, как­­­ви са точ­­­но пат­­­ро­­ни­­те им и да­­ли са из­­­ра­­бо­­те­­ни доб­­­ре. Какво ми напомниха тия страници на Достоевски ли? На прочетени страници от историята на България. По вре­­­ме на Ап­­­рил­­­с­­­ко­­­то въс­­­та­­­ние на Во­­­лов му под­­­шуш­­­ват, че мо­­­же би еди кои си ци­­­га­­­ни са шпи­­­о­­­ни­­­ра­­­ли за тур­­­ци­­­те и той да­­­ва на­­­реж­­­да­­­не да ги раз­­­с­­­т­­­ре­­­лят. Се­­­тих се и за дя­­­до Ва­­­зов – в “Под иго­­­то”, къ­­­де­­­то той ве­­­ро­­­ят­­­но пре­­­раз­­­каз­­­ва точ­­­но то­­­зи слу­­­чай, но, раз­­­би­­­ра се, пог­­­лед­­­нат от друг ъгъл и ле­­­ко про­­­ме­­­нен, не­­го­­ви­­ят ге­­­рой Бой­­­чо Ог­­­ня­­­нов на­­­реж­­­да на въс­­­та­­­на­­­ли­­­те че­­­ти­­­ри­­­ма въз­­­рас­­­т­­­ни кли­­­сур­­­ци да окър­­­ва­­­вят пуш­­­ки­­­те си и да зас­­­т­­­ре­­­лят ци­­­га­­­ни­­­на-шпи­­­о­­­нин. Да­­ли ав­­­то­­рът “оп­­­рав­­­да­­ва” дейс­­т­­­ви­­е­­то “в име­­то на Ро­­ди­­на­­та”? Не­­съм­­­не­­но, но в ней­­но име вед­­­нъж ли са се из­­­вър­­ш­­­ва­­ли и не­­до­­там оп­­­рав­­­да­­е­­ми не­­ща?!? В де­­ня, ко­­га­­то пре­­лис­­т­­­вах въп­­­рос­­­ни­­те стра­­ни­­ци от Днев­­­ни­­ка на ве­­ли­­кия ру­­син се от­­­бих на па­­за­­ра в про­­вин­­­ци­­ал­­­ния гра­­дец и си ку­­пих две прес­­­ни ма­­рул­­­ки. Пок­­­рай мен дос­­­то­­леп­­­но ми­­на­­ха два­­ма не­­поз­­­на­­ти стар­­­ци, ко­­и­­то ня­­мах вре­­ме до­­ри да огледам добре, но чух: “Да си хо­­дят, бе, да си хо­­дят в Ин­­­дия”… По­­ве­­че не ус­­­пях да чуя, пов­­­та­­рям, ду­­ми­­те им дос­­­тиг­­­на­­ха an pasan пок­­­рай уши­­те ми. Те “прос­­­то” си об­­­щу­­ва­­ха и при­­каз­­­ка­­та им не бе­­ше за ви­­со­­ка­­та по­­ли­­ти­­ка, ни­­кой от тях със си­­гур­­­ност не бе­­ше ни­­то ви­­со­­ко­­пос­­­та­­вен, ни­­то ба­­рон, ни­­то пък офи­­цер… Че мо­­же да са си го­­во­­ре­­ли за ня­­как­­­ви свои близ­­­ки, ко­­и­­то са се ус­­­та­­но­­ви­­ли в да­­леч­­­на Ин­­­дия – мо­­же, кой твър­­­ди не­­що раз­­­лич­­­но. Че мо­­же да са об­­­съж­­­да­­ли ня­­как­­­ви ин­­­дийс­­­ки иг­­­ра­­чи на те­­нис на тре­­ва, ко­­и­­то иг­­­ра­­ят ня­­къ­­де на за­­пад, а пък тия стар­­­ци мно­­го оби­­чат тоя спорт и емо­­ци­­о­­нал­­­но ре­­а­­ги­­рат на нес­­­по­­луч­­­ли­­ва­­та иг­­­ра на сво­­и­­те лю­­бим­­­ци в пос­­­лед­­­но вре­­ме и “по то­­зи на­­чин” из­­­ра­­зя­­ват не­­до­­вол­­с­­т­­­во­­то си … и то­­ва мо­­же, що да не мо­­же и то­­ва да е. Но тех­­­ни­­я ди­­а­­лог кой знае за­­що свързах с ди­­а­­ло­­га на нем­­­ци­­те от ку­­пе­­то. Стран­­­но не­­що е съз­­­на­­ни­­е­­то на чо­­ве­­ка… После, без и да го искам, аналогията се “напасна”. И се се­тих за ве­­­че шес­­­т­­­най­­­сет­­­го­­­диш­­­на­­­та вой­­­на сре­­­щу ром­­­с­­­кия ет­­­нос на част от бъл­­­гар­­­с­­­ка­­­та жур­­­на­­­лис­­­ти­­­ка, част, изиг­­­ра­­­ла ро­­­ля­та на ин­­­с­­­ти­­­ту­­­ци­­я­­, под­­­гот­­­ви­­­ла из­­­тер­­­за­­­ния дух на бъл­­­га­­­ри­­­на “да въс­та­не вът­ре в се­бе си” сре­щу друг ет­нос; под­гот­ви­л поч­­­ва­­­та за тле­­­ещ кон­­­ф­­­ликт; за са­­­мо­­­до­­­вол­­­но­­­то чув­­­с­­­т­­­во на “пре­­­въз­­­ход­­­с­­­т­­­во” на редовия ин­­­те­­­ли­­­гент над хо­­­ра, ко­­­и­­­то повече от хи­­­ля­­­да го­­­ди­­­ни са

1. буквално роби, т.е., не са могли да се развиват нормално, и

2. то­­­ва об­­с­­­то­­я­­тел­­­ст­­­во ве­­­че до там ги е до­­­ве­­­ло, та це­­­ли сло­­­е­­­ве би­­­ват съз­­­на­­­тел­­­но мар­­­ги­­­на­­­ли­­­зи­­­ра­­­ни от всич­­­ки влас­­­ти и оп­­­ре­­­де­­­ле­­­ни прос­­­лой­­­ки се лас­­­ка­­­ят от чув­­­с­­­т­­­во­­­то си на ма­­­те­­­ри­­­ал­­­но пре­­­въз­­­ход­­­с­­­т­­­во, но в са­­­мо­­­до­­­вол­­­с­­­т­­­во­­­то си счи­­­тат, че то мо­­­же да ми­­­не и за пре­­­въз­­­ход­­­с­­­т­­­во … на ин­­­те­­­лек­­­та. И най-страш­­­но­­­то в це­­­лия то­­­зи ме­­­ха­­­ни­­­зъм е, че че­­­ти­­­ри­­­те влас­­­ти не са­­­мо хар­­­мо­­­нич­­­но при­­­пя­­­ват по те­­­ма­­­та, но че съ­­­дейс­­­т­­­ват съз­­­на­­­тел­­­но на “про­­­це­­­са” и ка­­­то най-обик­­­но­­­ве­­­ни хо­­­ра. И ето та­­зи спой­­­ка­ меж­­­ду сло­­­е­­­ве и влас­­­ти, пра­­­ви проб­­­ле­­­ма ве­­­че може би почти неразрешим! И ако в ед­­­на пи­­е­­са от кла­­си­­чес­­­кия че­­хов­­с­­­ки тип пуш­­­ка­­та за­­дъл­­­жи­­тел­­­но тряб­­­ва да гръм­­­не, то аз се на­­дя­­вам в драмата на ис­­­то­­ри­­я­­та “то­­ва” да не е “аб­­­сол­­ют­­­но за­­дъл­­­жи­­тел­­­но ус­­­ло­­вие”. В про­­ти­­вен слу­­чай ни­­що чуд­­­но пло­­щад­­­ни­­те при­­у­­ми­­ци на паважни­­те кресльовци да се ока­­жат след “мал­ко по­ве­че от шей­­сет го­­ди­­ни” чер­­­на ре­­ал­­­ност… То­ест най-обик­но­вен … фа­ши­зъм.

2006 г.