„ПО ПЪТЯ КЪМ МЕН“ – посмъртната изповед на Цветан Щилиянов

ДУМИ ЗА ЦЕЦО

С. Савчев

Читателят не може да не забележи, че на снимката на предната страница ясно се вижда част от ръката на Цецо – снимката я направих в двора на бащината си къща през 2000 г., а той нямаше желание да бъде сниман и се опита да ме спре. Не беше суетен, а аз като че ли съм съзнавал, че непременно трябва да му направя поне една снимка, ей тъй – за спомен, защото – знае ли човек… Както става и в момента – търсих-търсих, докато беше жив, някаква малка сума, за да му пусна една книга – не можах. Няколко месеца след смъртта му приятели случайно ми казаха за конкурса на OSI-Будапеща и почти на шега подготвих малък проект, който, за радост, има` щастието да бъде забелязан. И ето – книгата е пред вас.

С Цецо се случваха странни неща. Миналата година близък човек ми се обади по телефона, за да ми каже, че е починал. И ми разказа историята, тъй както бе стигнала до подножието на Бармука. По-късно, след посещението ми на място, научих още подробности – че международна мафия го е закарала в една от европейските столици, за да проси (нали беше инвалид), тоест да работи за нея. Дали е имало уговорки, ако е имало какви са били и как точно е станало и ставало всичко – днес вече никой не може да каже, тъй като, ако някой си отвори устата, ще говори, убеден съм, много изкривени и неистинни неща. Тъй или иначе до мен стигна информацията, че следствие на несъгласие с “работодателите” си, той е получил първия си много страшен урок – пребили са го, а той, въпреки съгледвачи и пр. шпиони, е успял да избяга и да се върне в България. Но не са го оставили на мира – през нощта са го “вдигнали” с една кола и през границата – пак “на работа”. Цецо обаче отново не бил съгласен да върши нещата, които са искали от него, следствие на което този път тъй яко е бил бит и тъй са го блъскали с … кола!, че е изглеждал мъртъв. Инсценирали са случайна катастрофа и са захвърлили тялото на улицата. Полицията не намира у него документи (ясно защо), пострадалият е изглеждал кой знае как, за да го хвърлят направо в … моргата. По телефона “от посолството” в Берлин се обаждат на негови познати в България и им съобщават, че Цецо е загинал при катастрофа и ако искат трупа, трябва да изпратят няколко хиляди евро за транспорт. Имаше хора, които се хванаха на номера, известно време на тази версия вярвах и аз, но впоследствие си дадох сметка, че разказаното до тук си е добре премислен сценарий. Едва ли са се обадили от … посолството. Но ние, неговите приятели, знаехме каквото ни “известяват”. И след като четири месеца друга информация нямаше и всички знаеха само едно – че Цецо е мъртъв, – моя милост реши, че информацията е достоверна и пуснах в “Andral” 39-40 некролог. Месец и половина-два по-късно стана ясно, че истината е различна – в моргата един от лекарите забелязва, че едно от телата … мърда. Извеждат Цецо и го лекуват известно време, след което го транспортират до България. Аз го видях през февруари 2006 в стаичката, която сам си беше построил – дадох му книжката на списанието, прочете си … некролога и слава Богу не ме укори за нищо. Откровено казано не изглеждаше на себе си – във физиономията му имаше нещо “не от мира сего”. Заговори ми за Бог, каза ми “Вече не съм същият”, но и да не беше го изрекъл, то си беше видно. Как можеш да си “същият” след всички перипетии, които си преживял и особено след времето, (часове, дни, седмици?) прекарано в моргата всред тела на мъртъвци и ухание на формалин… Та тогава успях да му дам малкия хонорар от последната негова публикация в “Andral” (фрагментите “Проза в пазвата”), сума, която му бях обещал, но не можех да му дам почти година, – нещо, което много ми тежеше, – пихме кафе, купих му цигари и му дадох “Andral” 41-42, в който пуснах опровержение на собствената си информация от предната книжка. При последния ни разговор ми говори за българка, която живее в Берлин, и която му е помагала в болницата. Не знам името на жената, просто избягвах да му задавам каквито и да са въпроси, свързани с онова, което му се е случило покрай цялата тая история в Германия, но ако тази книжка случайно й попадне в ръцете искам да й благодаря.

Месец-месец и нещо след срещата, за която разказвам, до мен дойде съобщението, че Цецо е починал.

Да се поклоним.

  ПО ПЪТЯ КЪМ МЕН

* * *

Обичам ви

не защото

искам.

Обичам Ви

защото

мога!

* * *

Колко да

ти дам?

И пак да

те обичам!

* * *

Третия опази

златната

ябълка!

Броя!

Аз ли съм

втория?

* * *

Не ме докосвай.

Ще се счупя.

Знам.

Ще ме

събереш

парче по парче.

Ще ме събереш.

Повярвай!

Няма да съм същият.

И за първи.

И последен път.

Няма да те

обичам.

КРАДЕЦ

Откраднаха ми всичко – къщата,

любовта, Бога ми откраднаха.

Откраднаха ми името, кръвта, водата…

Това не им стигаше – продължиха да крадат.

Откраднаха ми ефира, откраднаха ми земята –

хляба, цигарите, кафето!

(Между нас казано все още крадат!)

Откраднаха ми керемидите.

И кирпичите откраднаха.

Свещите откраднаха.

И тридесетте сребърника.

(Все още крадат!)

Какво още ми откраднаха?

Паметта. Гласът ми.

И четката за бръснене, сапуна, гвоздеите и дървата.

Печката и теслата.

Работата ми откраднаха.

Виното, халвата.

И какво ли не!

Откраднаха!

(И все още крадат!)

И този лист ще откраднат.

И химикалката.

Пиша и се смея.

А познай защо!

Не до три пъти…

Откраднаха от най- големия крадец –

от мен!

Защо съм най-големия?

Крада от себе си. Това е!

Откраднаха листа, на който пиша.

И датата. И химикалката.

* * *

Напълних

цяла

къща

с предмети

спомени

снимки

календари

книги.

Напълних

цяла

къща

с хора.

И все ми

се иска –

аха –

да дойде още

някой!

* * *

Някога – уморен

или по-точно

пиян

се мъчех

да те

разплача.

Сега – уморен

или по-точно

пиян –

крача сред

спомени

и се мъча

аз да не

заплача.

* * *

Мигът, в който

се ражда

страхът

и умирам.

Мъничко днес

и толкова утре.

Мигът, в който

в шепа

смелост

събирам.

Все питам

до кога ще

умирам?

Мъничко

днес

и толкова

утре.

Мигът, в който към

добрите думи пътя

намирам.

Все питам!

До кога ще умирам!

Мъничко

утре

и толкова

днес.

* * *

Паля цигара

и огъня

пазя!

Да се постопля…

Потъвам!

В годините

потъвам…

– Бабо, дай ми

огънче!

– Ела по-близо!

Приближавам – баба я няма.

Далече е баба.

Търсих я при

великаните.

Питах за нея –

те не ме

чуваха.

Настъпвах ги

по големите пръсти

и виках

от ярост.

Баба, баба

къде е?!

А вълкът

се смееше!

А вълкът

приличаше

на мен.

Бабо, къде си?

Огъня

къде е?

И топлината!

Девет

години

те

търсих.

С мечката

и рибата

станах

приятел.

Девет

хляба

изядох!

И девет

години

с гола

душа

те

търсих!

– Бабо, дай ми

огънче!

– Ела по-близо…

– Близо

съм, бабо,

до иконата,

от която

ме

гледаш.

Гледаш

и топлиш.

– Бабо, дай ми огънче!

* * *

Последната

дума

преглъщам!

Последната

любов!

Последното

слънце!

Последният

ден!

Остана

последният

залък.

Той ще

ми

бъде

и първият.

* * *

Къшей

хляб

ще

гризем

в полунощ.

Къшей хляб –

вместо

устни.

Да

запазим

устните

цели –

за усмивката.

* * *

Отново

мълча.

Страшно

и дълго.

Няма

какво

да ти

кажа.

Страшно

и дълго

няма

какво

да ти дам.

Няма

какво

да поискам.

Да

поискам

от годините,

които

са

минали.

От годините,

които

ще

бъдат.

Отново мълча!

На хляб

ли приличам?

Хляб,

който няма

кой да разчупи.

* * *

След себе

си

оставям

само

въглени.

Студени

и сиви.

След себе си

оставям

думи.

Празни

и

черни.

Черни

като

завист.

След

себе си

не оставям

никой!

И накрая

черния

въглен

на очите

ти.

Ще ме

изпепели!

И накрая

ще отида

на гости.

На гости у себе си.

* * *

Защо ми е

истина

която

съм откраднал?

Искам

моята…

Горчивата…

Гонената.

Гаснещата

истина!

Искам

моята!

Преглъщаната.

Преследваната.

Последната

истина.

Крада!

Не и

чужда

истина.

* * *

Тръгвам

по-същите

стъпки.

В същия

ден.

В същия

студ!

Да ти

платя

с една

монета.

На връщане

си вземам

стъпките,

(същите),

денят (същият),

студът – същият.

Забравих

да

ти

кажа.

И те са

златни –

като монетата,

с която

ти платих.

* * *

След

себе си

оставям

трохи.

Да

не се

загубим

на връщане!

Забравил

за приказката

и птиците

в нея –

вярвах.

Търсих

път!

Път

за моите

братя!

Загубих се!

Загубих

пътя.

Пътя

и моите

братя.

Сега се

лутам

сред

тях

и търся.

Търся приказката,

в която

отново

оставям

трохи.

* * *

Смалявам

се!

Като дръвникът

на двора

приличам.

На него

дядо

е сякъл

дърва.

Да стопли

бедния

ден,

бедната

къща.

Баба

и моят

баща.

Смалявам

се!

Като

деня.

Като

къщата.

Като дядо.

Като баба.

Ставам малък –

като просено

зърно!

Годините

сякоха

дърва

върху

мен.

С тях

стоплих всички.

Дори и

тези,

които

обичам.

* * *

Цяла нощ

Бог плака

с моите

сълзи.

Изплака

очите си

за хората.

За болката,

за надеждата ни.

Остави моите

сълзи –

с тях плача само

Аз.

Плача от

сила…

* * *

На Савчо

Нека

плачат на

твоите

рамене.

Нека.

Ти плачи,

прегърни

се

и плачи

на

своето

рамо.

* * *

И пак на Савчо

Погледни се.

Ще видиш

себе си.

Ще видиш

всичко,

което можеш.

Нищо не казвай.

Като мен.

И мога

да те мразя.

И ти да се

мразиш.

Това го можеш ти.

И мен научи.

P.S. Забрави думите.

Нямаш ги.

Аз ги откраднах.

* * *

В памет на баща ми

Провървях

живота си

гол.

С голи мисли

и голи

ръце.

С очи открити,

толкова открити

очи –

голи навярно.

Спомените

се лутаха,

търсеха дреха –

да не бъдат спомени,

да не бъдат голи.

И сърцето

ми – дрипаво

по неволя

мълчи.

И си тупа –

голо навярно.

Провървях живота си

гол.

Скъсал всичко

мое.

Приятелства

на чашка.

Любови в леглото.

Скъсал

до отказ

свойто безсъние.

Оставил го голо

без завивка

без пари

без грам

топлина.

Разпилял

тук и там

надежди и думи,

голи думи

и голи

надежди.

Голи!

Какво ми

остана?

Да загубя

една усмивка.

Мазолите

на дланта си.

Да остана

гол!

Гол като истина!

Приказно беден!

* * *

Ще събера

всички

камъни.

Всички

камъни

от моите

пътища..

Ще построя

огнище

дом

чешма.

Ще оставя

само

три.

Единия

ще нося

в душата

си.

В очите си –

втория.

На третия –

на него ще напиша

първия си

стих:

“… и не казаното е

направено,

а направеното

е казано!”

Ще събера

всички

камъни…

* * *

Не на теб!

Ще се

срещнем

отново

по пътя

към

теб.

Ще се

срещнем

отново

по пътя

към

мен.

И Господ моля,

горчиво се моля,

дано,

дано да си същата!

Ти с очи

този свят

не познала.

Аз с очи –

за теб

ослепели.

В шепа

огън запалих

да те топля

да те стопля.

Нека мен

ме гори.

Нека теб

те боли!

Ще се срешнем

отново

по пътя към

мен.

Ще се срешнем

отново

по пътя към

теб.

И Господа моля,

горчиво се моля,

дано да сме същите!

Ти с очи

моя свят

не разбрала.

Аз с очи –

за теб

ослепели.

В шепа

огън запалих,

огъня – мойта душа.

Ще се срещнем

отново

по пътя

към нас.

И Господа моля,

горчиво се моля,

дано да съм същия.

* * *

Измих си

ръцете –

и питам

как с тия

ръце

стих да напиша?

* * *

Трудно

измислям

лъжи.

За по-лесно –

казвам истината.

Останах

без

приятели…

* * *

На Ивана

Искай ми

сега.

Сега

когато

нямам

нищо.

Сега

ми

искай!

А аз

застанал

между

това, което

имам

и това, което

нямам,

по-точно

загърбил

и двете

раздавам!

Сега

ми

искай!

Едно от

двете!

Третото, третия

не струва

пукнат

грош.

* * *

На тях с много признателност

Мразеха ме

моите

бивши

съпруги.

И техните

братя

ме мразеха.

Бащите

им също.

О, кой ли не ме

мразеше.

Бях мъж на техни

сестри

и деца.

Да не забравя –

мъж.

Пребит,

изгонен

се прибирах –

на камък преспал –

като мъж.

В къщи

след

много

жени

и измами.

Мои и техни.

Баща ми казваше:

– Синко, след всяка жена

остават

спомени.

На тях – твоите

деца!

* * *

Искаш

очите ми?

Думите мои,

ръката ми?

Искаш!

Ще ти дам очите си –

не себе си в тях ще

познаеш!

Ще ти дам

думите си.

Как с тях

свой стих

ще напишеш?

Ще ти дам

ръката

си –

не твоята

ръка

ще целуват

за прошка.

И по мъжки

и честно –

да ти дам моето

можене!

В замяна

не искам

твоето

имане!

Отивай си.

Трябва да го направиш.

Защо ли?

Не искам

да имам

всичко.

* * *

Тръгнах

да търся

своите братя.

Четиримата –

като посоките

на света.

Проклинах

себе си

баща си

и Бога.

Разпиляни

братя

баща

и Бог.

Бог гледаше

отгоре

и очакваше

да сбъркам.

Някой сбърка!

Кой ли?

Аз, баща,

братя, Бог!

Знам ли?

И се питам – да бяхме

петима?

Толкова

пръсти

имам

на ръката –

един от

тях

без

име.

Като мен

… тръгнах да търся …

Без баща

без братя

без Бог.

Господи,

толкова съм

беден!

Не можах

да събера

своите

братя!

Останах

безимен.

Боли ме, Господи,

и плача!

С мъжки сълзи, Господи.

От сила.

Не баща,

не братя,

не и Бог.

Проклинам

себе си,

Господи.

* * *

Ти!

Последния

човек

от когото

ще

поискам.

Защо ли?

Имаш!

* * *

Най-дълго

отсъствам,

когато

мисля

за себе си!

* * *

На децата си

Смалявам

се като

дръвника

на двора.

На който

дядо е сякал

дърва.

Да стопли

студения ден

баба и моя баща.

Смалявам се

като дръвника

на двора.

Годините

сякоха

дърва

върху ми

за да стопля

дори тези, които

обичам!

ПРОЗА В ПАЗВАТА

СТРАХЪТ ОТ ТРИТЕ СЕДМИЦИ

И СМЕЛОСТТА ДА БЪДЕШ ПРОФЕСИОНАЛИСТ

Арогантен в способността да бъда професионалист, каквото мога – правя, плувам в свои води. Засадих хиляди рози – като Екзюпери. Толкова дървета – животът да не мине напразно (засади поне едно…).

До тук добре. Та трите седмици, или профанщината на един бос, реши да реже перикантата в една градина. Не споменавам имена и не обяснявам какво е периканта (това е храст с много бодли). Тръните по нашите баири можеха да й завиждат.

Почти арогантни, небити навярно (в наше село за един бит дават двама небити).

Страхът остава за Дони. Страх нямах. Всичко ми беше “жус”.

– Имам чемшир за садене – рус светъл мъж ми правеше оферта (само очите му не запомних).

След края на саденето на това капризно растение пих бира, платиха ми. Бях доволен. Не от парите.

Вицът се роди на другия ден. За колегите – тревога, за мен – тест по професионализъм.

– Чемшира го няма – босът говореше почти спокойно.

– Къде те стяга чепикът? – изрекох почти на глас. Бе нужно да го уважавам. “Павазите” бяха друго тесто – блюдолизци.

– Къде е? – лаконичен като бос.

– Не ме познаваш – лаконичен мой отговор.

Последва война на нерви и демонстрация на власт. “Масата ще се счупи”. Само аз и той не бяхме там.

Ще ми помогнеш! – заповедта прозвуча като молба.

– Ако мислиш, че съм го направил аз, няма да го получиш! – в гласа ми нямаше надежда.

Секунди мълчание и делови завършек:

– Утре го искам отново там. Идат ми гости! Колко ще струва не ме интересува.

Знаех. Искаш да пораснеш много бързо.

Един бивш остана без чемшир пред входа на блока си. Гостите дойдоха, Босът беше доволен. Аз и двама мои приятели изпихме литър “Сливенска” с тапа. Подсмърчах два дни. После ми мина. Босът го смених след време. Остана чемширът и моята слабост да бъда професионалист.

ЦАРЯТ НА НОЩТА Е МОЙ ДРУГАР ИЛИ СИЛАТА ДА ВЛАДЕЕШ СТРАХА СИ

Неволя или участ? Не знам. Или се правя на тапа. Некадърност. Думата ми е за кучето и кокалите под колибата – или колибата и кучето от кокали?

Как беше? Лавина от информация и универсалната способност да не помня. А, да, за страха (не на Дони).

Тръгвах вечер за дърва. Нямах особена нужда от тях. Имах нужда от спокойствие и да запазя своето себелюбие. Да бъда различен. И една куртоазия. В камината за тор – огън. (Аз да горя). Жал ми бе за дърветата, които режех. 9-ти отново идваше и аз чувах пределно ясно идващия влак. Страхът се надигаше у мен. Исках да го преодолея за пореден път и успявах. За кой ли път. Години наред. Само чакалите виеха и се страхуваха да не бъдат глутница. Нещо неприсъщо за мен. Усмихвах се почти страхливо и почти изтрезнял крещях:

– Малко мъже останаха в тая държава! Малко! И малко се пие!

Гошо се усмихваше широко и казваше:

– Тук си прав!

Прав ли бях?

КАК СПЕЧЕЛИХ ЕДНА ИЗГУБЕНА ВОЙНА

Няма стилна грешка. Казвам “изгубена”, а не “загубена”. Навярно има разлика. И аз като моите деди спечелих всички битки и загубих всички войни. Моята война не беше “Войната на Мърфи”. Моята война не беше срещу някой. Всички стрели, катапулти, огън и смерч бяха насочени срещу ми.

Щастлив е Мърфи. Спечели една спечелена война. Аз се опитвах да спечеля една изгубена война. Войната, която аз измислих и която водих срещу себе си. Войната да не бъда различен. Не болка, не ирония. Моите 16 години се бунтуваха срещу една неправда. Тя – неправдата – роди първата и последната война, която изгубих. От дистанцията на годините се усмихвам. Горчиво, с привкус на прегоряла захар.

Тая война вие я измислихте. Измислихте я с предубедеността за победа. Когато сте уморени от нея, аз ближа раните си. Раните в гърба. Странно! Уж вървях срещу вас!

РЕНА

– Рена, зад дърветата ли спиш, изгонена като куче?!

Боже мой, какво говоря? Рена е наистина куче.

Моята Рена. Загубата ми. Хапаната ми. Недохапаната ми. Черната ми. Вярната ми. Клечиш до вратата. До сърцето си, което оставях там. И ме чакате двете. И двете верни. Ни един загубен човек.

Загубата ми. Черната ми. Вярната ми. Хапаната ми – Рена, – моето куче.

ЕДНА ГАРА, ЕДНА КОМАНДИРОВКА ИЛИ ПОЧТИ ШВЕДСКА ТРОЙКА

Град като град. Дълъг, тесен. Сложили ми Рачо в реката. Габровски ми работи. Квартал “Любово”. Тих, спокоен. От това имах нужда. И една река. Реката на Паша (лека й пръст).

Очаквах да се роди. Втората ми дъщеря. Оставил зад гърба си две сестри близначки (в началото на неясен флирт).

Нина и още една личност, на която държах не само като на жена.

Уморен и отвратен от мъжкото в себе си, си обещах да се променя.

Стая с пет легла, нощно шкафче със снимката на дъщеря ми. Да ми напомня за Дачо – майка й.

Добрите намерения и аз.

– Знаете ли къде е оптичния магазин? – “и не започвай пак”!, си помислих.

– Да! – отвърнах и добрите ми намерения отидоха по дяволите.

Плаха, неуверена, Роза се преобрази, слагайки неуверено поправените си очила.

Бях в командировка, бях мъж. Бях едно разгонено псе.

Нина звънеше през вечер. Жена ми също. Жената на която държах, пристигна в града. Вечерта с Роза щяхме да ходим на Дряновския манастир. Имах и запазена стая в хотела. Главата ми гореше. Махнах с ръка и забравих за Роза. Отново плаха, отново неуверена. Болеше ме. За нея.

Зина дойде по силата на навика. Имах цяла седмица от проклетата командировка. Нямах нерви. Денонощни запои. Една лекарка, от която се срамувах да ме види гол.

– Аз съм лекар, глупчо!

Такъв и си бях. Глупчо.

Последен ден. Изпити. И най-трудния за мен.

“Какво се случи между нас”?

Роза

Една бележка като в ученическите години. Наистина, какво се случи? Бях ли ти обещал нещо? Нараних ли те? Прости ми! Пътна чанта, аз и умората.

– Имаш писмо! – вдигнах поглед.

“О, Боже, не”! – си помислих.

– В кабинета ми е! – беше си покана.

– Запази го за теб, Нела.

– Имаш време, нали?

Да, имах време. Цялото време на 22-годишен мъж-пес.

На гарата Роза и Зина не можеха да се разделят. Проклети женски сълзи и кавалера у мен. Прегърнах ги. Всяка от тях плачеше на по едно от рамената ми. “Проклет да си” – мислех си аз. На метри от автобуса за София, един “Форд”, една красива жена търпеливо ме чакаше.

УДИВИТЕЛНОТО СВОЙСТВО НА ФИНИКИЙЦИТЕ ДА МЕ РАЗСМИВАТ

Казват, че те измислили парите. До тук добре. Въпросът е – как да ги вкараш у джоба си? Да им се порадваш и после да ги изхарчиш. Разумно или не – твой избор. Можеш да си купиш с тях почти всичко. Даже и приятели. И жена можеш да си купиш. Но кой кого купува – парите теб или ти парите? Как се купуват пари? Парадокс, нали? Много лесно – продаваш себе си. И някой те купува – с пари, разбира се. Купуваш парите си.

Искрен (не Пецов), син на мой колега, ми даде пари в заем. Строих им вилата зад “Лечков”. В деня, в който му ги върнах, не искаше да ги приеме.

– Ще ме купуваш ли? – попитах го нетолкова дружелюбно.

Погледна ме и тихо, като на себе си каза:

– И да исках, не мога. Ти нито се купуваш, нито се продаваш.

Усмихнах се уморено, после се засмях. На кого ли? На финикийците, естествено.

ДА ДЪЛЖИШ НА СЕБЕ СИ

По-беден не съм бил никога. Погледът ми пада върху чифт дамски обувки. На коя ли бяха?

Тръгнах да ги продавам. И ето идеалния купувач:

– Десет лева за чифт обувки! – предлагам, но не смея да вдигна очи.

– Да! Купувам ги! Ето ти пет лева. Дължиш ми пет. Сметката излиза.

Вдигам очи. “Що за абсурд”! Продавам чифт обувки на самия себе си и си дължах пет лева.

– Става – развеселен отвръщам на себе си срещу мен.

– Не, не става! – отвръща той. – Сега аз ще имам чифт обувки, а ти – пет лева.

– И никой няма да дължи на другия?

– Не, аз сега ще дължа пет лева и чифт обувки! – подава ми той обувките и взима петте лева.

“Пълен абсурд!”, мисля си. Да дължа на себе си?

– Майната ти, Цецо! – почти крещя.

Събудих се. В ъгъла на леглото наистина стояха чифт дамски обувки.

На нощното шкафче петте лева, които си дължах. В банята една жена се къпеше.

СУХА РИЗА ЗА ЕДНА ЦИГАРА

На Силвия, Радост и Здравко

Закъснах, защото забравих. Забравих, защото закъснях. И случайно или не, не бях тъжен. Не толкова тъжен, отколкото пиян. И не последните две, а третото – уморен. И това не е последната причина. Имах още две дузини и една лъжа. Точка на една толерантност и нещо друго. Точка на една топлина или гальовност.

Заваля. “Летен дъжд, топъл дъжд”.

Смесен с нашия вятър, се превърна в лятна буря. Бирената фиеста беше в последния си ден. Всички на масите върху пейките. “БТР” си е “БТР” с едно изключение – вятъра и дъжда. Гърмяха разклонители, хвърчаха искри. Концертът пропадаше.

Бях тъжен, уморен, пиян. Свалих си ризата да не се намокри и пеех “Топъл дъжд…” Пиех последната си бира и се мъчех да не заплача.

Дъждът отмина. Всички мокри до кости си отиваха. Трябваше да поема и аз.

Момчетата се сбогуваха с мен.

– Ще се видим отново!

– Надявам се!

Трябваше да прозвучи оптимистично.

– Давам суха риза за една цигара!

Това бях аз. Истинският.

Младо момиче с усмивка ми подаде.

– Ето! – усмихна се почти тъжно.

– Без теб светът щеше да бъде тъжен!

Мълчах. Нямах думи.

– Страхувам се, че ще остарееш докато стана на осемнайсет – продължи тя. – Целуни ме. Дай ми това, вместо сухата си риза!

Почувствах болка. Цигарата изгаряше пръстите ми.

P.S. Тази история е Ваша!

Благодаря, че Ви имам в себе си.

С обич!

Цецо

РАМБО ”0”

С две думи – Рамбо нула. Умението да укротиш болката.

В ранните ми спомени за това е следният случай.

Няколко стари “Чепел”-а пренасяха пръст за керамичната фабрика в селото, където съм роден.

Махахме с ръце към мъжете в тях и ако имахме късмет, спираха и вземаха някой от нас. Шестте километра до “Петолъчката” бяха първите ми “стопаджийски”.

Един ден колата се повреди, негов колега спря. Твърд буксир, закачане и лошото се случи. Кутрето на моя шофьор се оказа откъснато. Висеше на едно сухожилие. Той се намръщи, погледна ме и ми каза:

– Драскотина, нали?

Да, беше почти драскотина.

Носих дълго това укротяване на болката и завиждах. Завиждах, че не се случи на мен. Неподозирайки своята орис да бъда най-добрия му ученик.

Сега, след толкова години, успях да предам това усещане на доведения си син.

Притягах болта на машинката за пипер, ножът се изплъзна и влезе в крака ми над коляното. Шурна кръв. За секунда крачолът се напълни. Детето се уплаши. Реагирах с усмивка:

– Драскотина, нали?

То се засмя. Бях успял. После, превързан, му разказах за автора на израза.

– Татко, когато порасна и се случи нещо подобно, няма да плача. Ще мисля за теб.

Притиснах го към себе си. Да не види сълзите ми. Не сълзи от болка, а сълзи от сила. Силата, че укротих болката. Тримата заедно – шофьорът от моето детство, аз и моят доведен син.

– Драскотина, нали?

19 ЧАСА` ПО ФАРЕНХАЙТ

Тротоара – от парчета студ. Гладък като стъкло. Гладък като мед. Стъпиш ли накриво…

Разминавахме се и се случи. Реагирах като мълния. Една ръка се озова в моята. Станаха две.

Погледът тръгна от високите кожени ботуши. Блузон покриваше бедрата й. А те нямаха край. Косата й – развята като грива на тигрица. Очите й…

Трябваше да започна от тях. Една странна смесица от синьо и зелено.

Миг, за който си струваше да живееш.

– В 19 часа пред Операта – чух гласа й.

– В 19 по Фаренхайт или по Целзий? – попитах.

– Все едно! – говореха очите й.

Дългият Слави минаваше и ни гледаше отвисоко. Гледаше нея. “По дяволите” – помислих си. Пред коя опера? Държавната или Работническата?

Разминахме се.

Събудих се. Навън сливенският вятър пилееше студа. Градуси под нулата. В Сливен е къде-къде по-лесно. Има една опера. Вече ми бе все тая. И за Фаренхайт, и за Целзий. Тревожи ме едно. Има ли в София две опери и улица “Раковски”?

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s