Страница за ЦВЕТАН СТОЯНОВ

Tsvetan Stoyanov 1
ШАЯЧЕНА ИНТЕЛИГЕНЦИЯ
 
 Цветан СТОЯНОВ
 

Къде ще се скриете, мои бедни приятели? Няма къде да се скриете! Миризма се носи из цялата страна, миризма на шаяк и спарено тяло! Виждате ли чистите чаршафи наоколо – на всеки един е легнал човек с потури! О, кой ще отвори прозореца, за да влезе вятърът, великденският вятър, пречистителят, който ще издуха вонята от ъглите и ще спаси измъчените ноздри? Кой ще изгони неканените, които направиха от културата одая?

 Все по-натъпкана става одаята, а те влизат, нови и нови, сами и на групи, със стотици и с хиляди – неизброимите, неудържимите, шаячените интелигенти! Името им е легион – като скакалци, като термити нахлуват те и заемат всяко кътче! Една тъмна, понесена джунгла, една лавина, за която няма спиране, техният строй се множи от ден на ден. Няма нужда да говорите с тях, за да ги познаете. Тези буцести черепи, тези окосмени челца, тези малки свински очички, тези чепати печенегски туловища – не сте ли ги гледали до насищане и пренасищане! Какви умчета се крият зад тях, тесни като килери на стара къща! Какви мозъци, съставени само от плоскости и ръбове! Не дай боже да сте наблизо, когато започнат да ги напрягат, да промишляват по някой проблем, да обсъждат – тогава от оскъдните им гънки се вдигат изпарения и шаяченият мирис става толкова силен, че може да ви задуши!..

 Те са прочели една брошурка за Опарин и знаят тайната на живота; те са зазубрили няколко конспекта и разбират що е единство и борба на противоположностите; те могат да ви докажат, че светът няма начало и няма край; те са научили, че зад всеки възторг стоят икономически отношения. Всичко им е ясно, на тях, шаячените интелигенти – или, ако не им е ясно, то поне са уверени, че скоро ще им се изясни, стига само да проверят какво пише по въпроса в учебника. А учебници те имат в изобилие – още с парите от първата заплата са ги купили и наредили в новата етажерка, там до прочутия червен абажур, който напомнял Чеховски разказ – може би, защото и от него лъха същият ужас на пошлостта. И ето, че миг след това те, които до вчера не са виждали четка за зъби, ви говорят за цивилизация. Те, които знаят от пази боже до помози боже, ви учат как да разбирате Гьоте. Речникът им е от сто думи – започва със “значи” и завършва със “специфика”. С него те ще ви изкоментират всяка мъдрост. Развлечени, нахални, космати, самоуверени, те носят своите гурели из библиотеките и изложбените зали, сочат с пръсти, мръщят се, кашлят и раздават оценки. “Всичко това е за нас – казват те – и ако не ни харесва, не може да съществува”! Но те не са само публика, те станаха и – прости ми господи! – създатели, та дори и командири на културата! Малцина ли са се възкачили върху диригентските пултове, за да размахват геги? Колко месарски ръце галят пепелницата от слонова кост преди да напишат върху ръкописа “Да се поправи”? Преклонете се и се смирете, своеволници – пред вас е великото жури на простаците, то ще ви съди и ще ви дава равнище!

 Някой ще възрази сигурно, че думата “простаци” не е точна, че тя трябва да се отнесе към друга категория. Но, извинете, думата е тъкмо на мястото си! Напразно се мъчат да изменят лексиконите и да коват нови смисли на старите, познати прозвища, за да не ударят те там, където трябва… Хората знаят много добре на кое се казва простащина, те не са забравили чак дотолкова българския език. И хиляда социологически есета да се напишат, те няма да обезмирисят шаячения интелигент – защото той и само той е истинският, страшният, устременият, войнствуващият простак. Той не притежава дори свежия смях на варварина, той е тъп и сериозен като глинен африкански идол, като чукундурите, които доскоро е вадил от бащините си ниви!

Ще попитате откъде идва, кой извор го изригва от недрата си? Да, страшното е, че идва от народа! Той бе същото тихо и наивно дете, което преди малко седеше в ниската класна стая, под лавиците, където мирише на дюли, и от стената вдъхновено гледа Ботев. Каква сила го преобрази и отнесе аромата на дюлите? Ботев би се изплашил да го види сега. Неофитовци и априловци щяха да се обърнат в гроба, ако можеха да го усетят, него, питомеца на днешното училище! Но те са мъртви и той си служи безнаказано с техните имена, гордее се, че е продължител на паисиевата линия! Той е насочил като пика своята диплома. “Народът ме е изучил – ечи гласът му, – за да уча вас”! Затова, разбира се, националното му е винаги на устата – но не истински националното, а онази лъжлива затвореност, която той е оградил с плетища. Толкова знае – от село до Голо бърдо, там е пасал козите, там е вселената. И толкова трябва да знаят всички, за да му бъдат равни, за да могат да клекнат заедно на припек да люпят слънчогледово семе, да си гледат немитите крака, да душат вкисналия си козяк, да си разправят говедарски анекдоти и от време на време патриотично да се провикват: “У-бре-де-бре”! и “Льох-мари-майчице”! Това било родното, земята, която ни давала сила като на древния Антей. Шаяченият интелигент би изрязал всички крила, за да осигури тази земност.

Защото за него любознателността е първороден грях. Ако някой рече да погледне оттатък баира, той ще се смръщи и ще го покаже с пръст: “Аха, ето го родоотстъпника”! Кой разправя там, че Амазонка била по-дълбока от Искъра? Що е това Амазонка? Я дайте да го видим тоя другар! – и вече е готов да говори за предателство. Своето скудоумие той нарича родина. Тъпченето в пръстта – жизненост. И върховната му добродетел е неговото мръсно бельо – понеже, видите ли, е нашенско, баба му го е тъкала ей тук, на пруста.

 Но кого ще излъже той, че идвайки от народа, е едно с него? Та от народа са дошли толкова много неща, които са му били чужди, защото той създава всичко и всякакво! Нали после сам той ги е изхвърля от себе си и ги разтъпква с крак? Ах, тази лъжлива принадлежност, която се мъчи да се родее с шаяка! Това демонстриране на калта под ноктите, с което се иска да се напомни за чернозем! Не, народът не може да се отъждестви с такава смет! Народът, който достигна кристални висини на чувството и съзерцанието и ги предаде в дивните стихове на песните си; който с най-простички бои направи дори от килимите си цветни приказки, който вряза чистотата на душата си в дървени иконостаси, достойни за всички луври и ермитажи; народът, който можа да стопли с човечен хумор мрака на вековно страдание, да почувствува музиката на неуловими нюанси, да открие с две думи мъдрости – бисери; народът, който се втурна със свещена жажда към светлината, който късаше от парчето хляб, за да купи книжки на малките си, който още преди двеста години разнасяше стока от Мюнхен до Етиопия и гледаше света с големи любопитни очи; народът, чийто шаяк, и най-груб, и най-дрипав, никога не мирише – истинският, великият, дълбокият, създаващият народ по-скоро ще изчезне, но няма да нарече свои шаячените интелигенти. От него те са взели само външния пласт и дори него са превърнали в карикатура. Не на народа са деца те, а на обстоятелството; плодът на преходното време, което наред с героите и красотата си изхвърля на бял свят и изроди; нечистотията на големия разлив. Те нямат нищо общо и с партията, макар че някои от тях са се окичили със значки и членски книжки – та не им стига бичия устрем и цялата еднопосочност на мъничките им мисли, а искат и с тях да си пробиват път! Истинската партийна интелигенция е чистота и богата душевност, многостранност и търсене, тя изстрадва всяка истина, за нея марксизмът е дълбочина, а не букварче с две фрази за делник и две – за празник. И тук шаячените интелигенти са само пяна и мътилка, болест и проклятие; те са голямата, срамната, жилавата като бурен опасност!..

И може би затова най-жалко и болно е, когато ние не я виждаме, когато добри, изтънчени, даровити между нас се правят на слепи или вече са наистина ослепели и търсят призраци в пространството, срещу които да проявяват енергията си и да размахват дървени мечове. Не разбират ли те, че в момента има един враг? Не усещат ли, че той ги притиска с безбройните си кореми? Че гласът му е изпълнил целия въздух? Че трябва свещена война, за да се спре този прилив? Или може би по-лесно и по-приятно е да търсиш призраци в пространството?

Къде ще се скриете, мои бедни приятели? Няма къде да се скриете! Миризма се носи из цялата страна, миризма на шаяк и спарено тяло! И все пак аз вярвам, че ще задуха великденският вятър, пречистителят, че вълните ще изхвърлят на брега пяната на прехода. Защото нито една култура, и стара, и нова, не може да търпи нищожеството. Но вие естети-рицари, търсители на красотата и правдата, които ще излезете тогава от хралупите, ще можете ли да кажете с чиста съвест: “Ние воювахме за този ден, дори когато мушкахме другаде”?

 

Вестник “Учителско дело”, 7 декември 1988 г.

Шаячена интелигенция

 **************************************************************

Tsvetan Stoyanov 3

Цветан Стоянов, Тончо Жечев и Кръстьо Куюмджиев, 1969 г.

Тончо Жечев:

Доколкото ми е известно, тази полемична бележка на Цветан Стоянов, писана преди близо четвърт век, едва сега на страниците на в. „Учителско дело“ вижда бял свят. Интересът към нея се дължи преди всичко на това, че е дело на главата и ръката на Цветан Стоянов, всичко останало от него представлява интерес за потомците. Сега предстои да излязат два тома от неговото наследство и аз съм уверен, че интересът към известното и непечатаното от това наследство ще се усилва.

За да се цени тази полемична бележка тъй, както тя самата заслужава, е необходимо човек да се върне към особената атмосфера в нашия културен живот през края на петдесетте и началото на шестдесетте години, на тогавашните горещи спорове, част от които е самата тя. Това е времето след Двадесетия конгрес на КПСС и Априлския пленум на ЦК на БКП, време бурно, дискусионно, обновително време на отваряне на прозорци към света, на очистителни великденски ветрове, както е загатното и в самия текст. Тогава се спореше до прегракване, по цели нощи, без умора, за всичко; строящото се ново общество се оглеждаше из основи, от самия му първоночален план до комините. Може би тъкмо с това врмето напомня за започналото днес време на революционно преустройство.

За да разбере истинския патос на бележката, днешният читател трябва да има някаква представа дори за специфичния аксесоар на онова време, неговите знаци и символи. Тогава например найлонът се смяташе за луксозна и модна материя, беше дори нещо като символ на всичко модерно и лъскаво, на вносното, нещо като противоположност на домотканото, шаяченото. Така че когато в някои статии и изказвания в онова време се е говорело презрително за „найлонова интелигенция“, съвсем ясно е било, че на това се противопоставя доброкачествената домашна, наша, народна, „шаячена интелигенция“. Във всичко това Цветан е виждал стрели, отправени към културната линия, която искаше да прокарва, към програмните установки, на които се беше посветил, някъде и направо виждаше усилия да бъде лично засегнат и уязвен. Така че бележката е част от ръкопашната схватка, от жестоката литературна борба, страстен отговор на ожесточени опоненти. Оттам и тая необикновена лична страст, този полемичен барут.

Сега е вече безпределно ясно, че нито Цветан Стоянов принадлежеше към найлоновата интелигенция, нито някои от неговите опоненти са били олицетворение на шаячената интелигенция, както той ни я описва. Много от мътилката се утаи на самото дъно, там отпаднаха и вносните лъскави джунджурии на онова време и непроницаемото и тъпо самодоволство на домораслите гении. Но дори и за мене, който познава бележката в момента на раждането й, сега беше изненада при препрочитането, че нейните думи са живи, че още дишат, изпълнени са с енергия и интелектуална страст. Предполагам, че е така, защото тук, както и във всяко истинско проявление на културата, са прескочени конкретните опоненти, границите на онова време. Думите на Цветан са станали част от нескончаемата война срещу простотията, самодоволството, ограничеността. Във всеки случай всеки, който малко-малко познава начина на мислене на Цветан, неговите вкусове и трайна интелектуална насока, знае, че в цялата му идейна система, в най-високите й сфери, „шаячената интелигенция“ се противопоставяше не само на „найлоновата“, а и на истинската, високонародната интелигенция.

„Учителско дело“, декември 1988 г.

**************************************************************

Бележка на редактора: Бях забравил кога точно публикувах горното есе на големия Цветан Стоянов. Спомням си, че когато излезе, се бях натоварил с двайсетина броя на топлия още вестник и в Кафенето на тогавашния Съюз на писателите всичко от ръцете ми беше буквално разграбено – толкова голям беше интересът към есето и към името Цветан Стоянов. През годините след това много често съм се сещал за тази публикация и един ден реших да я препрочета, тъй като, уви, есето не видя бял свят в двутомника на Цветан Стоянов, пуснат от Издателство „Български писател“ през 1988 г. Потърсих броя на „Учителско дело“, но се оказа, че не ми е останал дори и един екземпляр. Не повярвах, че не съм оставил за себе си и след време прерових целия си архив – уви, отново не намерих търсеното… От тогава на няколко пъти си бях казвал, че непременно трябва да посетя Университетската или Народната библиотека и да си направя копие. Това направих едва преди няколко месеца.

Самата публикация също има своята история. Преди да попадне оригиналът в моите ръце, даден ми лично от съпругата на Цветан Стоянов Антоанета Войникова, той вероятно също крие някакви любопитни подробности около себе си. Но за тях нека разкажат други. Аз мога да отбележа, че при първия ми опит да го пусна в качеството си на зав.-отдел “Култура” на “Учителско дело” и водещ на броеве, не успях – тогавашният главен редактор, един много мил и симпатичен човек, отказа. Истинските причини нека не коментирам. И понеже есето ми беше харесало много и понеже беше много ценно, тъкмо защото не беше все още публикувано и защото бях сигурен, че в онова вече далечно време ще изиграе сериозна роля в културния и обществения живот, направих още един опит да излезе. Занесох го на Стефан Продев, тогава главен редактор на в. “Народна култура” – издание, което по онова време беше трибуна на “новото време” и “новото мислене”. Продев отказа категорично. И пак няма да коментирам причините. Вече не знаех къде мога да се опитам да го предложа, въпреки че … кой бях аз, за да го предлагам … от името на Цветан Стоянов някъде, където и да е??? Но не преставах да го предлагам в “Учителско дело”. И накрая главният редактор … сложи парафа си. Но като своеобразна предпазна мярка, препоръча да намеря Тончо Жечев и да го помоля да напише няколко реда за своя приятел и съмишленик… Тончо Жечев се отзова с готовност. Наистина бях щастлив с тази публикация и наистина ми е една от, както вече казах някъде, малките журналистически гордости!

Само между другото … споменавам имена все на хора, които днес, уви!, ги няма. Мир на праха им! Те наистина бяха личности и изключителни литератори, които винаги много съм уважавал…

За да се реша отново да публикувам есето вероятно има не една причина. Нека не ги обяснявам надълго и нашироко, те са на повърхността. Някои неща от творбата наистина “не лежат” на днешното време, но повечето и сега удрят право в целта. Най-важното е може би, че днешните поколения изобщо не познават съвсем скорошното минало, което е просто … престъпление! (точно това е думата!!!). Не може да очаква нищо добро нация, чиито нови поколения си въобразяват, че с тях започва и с тях, едва ли не, ще свърши светът… Тия нови поколения (говоря не за всички млади хора, разбира се, но за много от видимите, активните представители на следдесетоноемврийската кохорта журналисти по телевизии, радиа, вестници, пък и представители на партии, движения и пр., и пр.) не са ли най-жилавите филизи тъкмо на вчерашната “шаячена интелигенция”?!?

Тъкмо това и предизвика появата на новата страница. Виждам смисъл в това, както не виждам смисъл в много и много явления от днешното време, които … уви дишат с пълни гърди … и имам усещането, че се приемат от много и много хора, колкото и това да ме учудва… Надявам се, че публикацията ще бъде мъничко прозорче към една отминала епоха, към която все някой ден нацията ще се върне по-сериозно…

Савчо Савчев

*******************************************************

Tsvetan Stoyanov 2

КРАТКО ЗА ЦВЕТАН СТОЯНОВ

Всеки си има период, в който гълта книга след книга и не може да насити гладната си душа. Четеш каквото ти попадне и едва ли не всичко ти се струва хубаво, интересно. Купил си том на Балзак, роман на Стан Барстоу, след това – изследване по старобългарска литература, писмата на Ван Гог и какво ли не още… Свещен, бих казал, период, защото по-дълъг или по-къс, той отминава – не можеш да не си дадеш сметка, че хаосът в главата ти става още по-голям и че е необходима някаква систематичност.

Цветан Стоянов си го открих сам. Преди петнайсетина години ми беше попаднало негово изследване, което, казано откровено, ме удиви. Започнах да търся, вече по каталозите, неговите съчинения: белетристика, отделни статии, разработки. Малко по-късно излезе “Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература”, “Броселиандовата гора”. Бях сепнат. Запознанството ми с неговото творчество за мен беше без съмнение необикновено приключение, това приключение продължава и днес. Всичко, излязло изпод перото му и обнародвано по вестници, списания и самостоятелни издания, беше изчетено, препрочетено, връщах се към преводите му на Елиот, Дикинсън, към “Пламък”, “Септември”, където беше публикувал свои статии… Едва след това се запознах и с някои работи за него, разбрах и отделни обстоятелства около жизнения му път. Това, разбира се, е вторично. Важното си остават неговите произведения. И както става с истински талантливите писатели – Цветан Стоянов днес го ценят все повече и повече хора.

На какво се дължи не неговата популярност, защото в определен момент и не толкова талантливи писатели са популярни, а неговото преоткриване от новите поколения? Това несъмнено е въпрос, около отговора на който се фокусират доста сериозни проблеми.

2.

Доколкото литературата, критиката, изкуството са и познание, тяхното непрекъснато развитие се осъществява чрез обновление на методите, похватите, езика им. Установяването на едно направление в изкуството не означава нищо повече от това да възтържествува в даден момент определен обхват от идеи и всички ония компоненти на формата, които могат пълноценно да ги изразят. Познанието се подчинява на диалектическите закономерности и в този смисъл всяка нова епоха изисква и свои идейно-съдържателни, свои изразни конструкции. Езикът е елементът, който “дооформя” крайния продукт на мисълта, той е видимата проява на “завършената” философия на нещата. Наличието на нов език, на нов стил, на нови структурно-семантични връзки, на нови гледни точки към историята, днешния ден и бъдещето доказва необходимостта, по-точно неизбежността от промяна на съществуващия порядък в литературата, изкуството, науката.

Ако ограничим обсега на разсъжденията си и се спрем на въпроса за развитието на естетическите и критическите идеи, бихме казали, че изреченото по-горе в пълна мяра се отнася и до тях, с тази разлика, че примерно в поезията и прозата процесите са по-явни, и, тъй ми се струва, по-бързи. А може би това е така само за определени периоди от развитието на литературата и на естетическата мисъл. Защото времето от края на 50-те години и следващото десетилетие наложи сравнително бързо ново мислене, изразило дълбочината и идейно-естетическата зрелост на една вече друга епоха. Бяха преосмислени и преоткрити не един и двама автори – и български, и чужди, критиката даде ново осветление на цели периоди, школи и литературно-критически направления, видя в нови взаимовръзки и в нови сцепления самото движение на литературата, на естетико-критическото развитие. Необходимостта от различен прочит, от разработването на непознати допреди това идейно-тематични насоки, на концептивно-съдържателни пластове изискваше и адекватни изразни средства – старите не можеха да служат ефективно и пълноценно. Това веднага пролича при новите поколения тогава – те носеха със себе си промяната, то се осъзна – при някои по-бързо, при други по-бавно – от всички. Но старото кога доброволно е отстъпвало “владенията” си?! Шейсетте години – чрез дискусии, чрез борба – постепенно наложиха своя система на мислене, която обгърна целия естетически, тъй да се каже, живот на нацията.

И няма никакво съмнение, че един от авторите, които бяха активни участници в това цялостно преустройство, беше и Цветан Стоянов. Както е известно, той е автор и на критически, и на белетристични произведения, беше и един от активните преводачи на англосаксонска литература, занимаваше се с проблемите на философията, социологията на литературата, естетиката и т.н. В каквато и насока в даден момент да беше отправил погледа си, Цветан Стоянов създаваше извисени литературно-критически и белетристични творби, в преводаческата си практика откриваше нови и неподозирани светове за българския читател.

Критиката не само се подчинява на общите закони на литературно-критическото развитие, тя е и една от най-важните му съставки. И ако необходимостта от нов език в изкуството е видимата проява на нови тенденции, които налага самият живот, то на същия закон се подчинява и литературно-критическата практика. Новият език и критиката! Та какво по-естествено от това, макар при нея, поне в българската критика, да няма онова истинско многообразие на стилове, каквото наблюдаваме, да речем, в прозата и в поезията?! В този смисъл развитието на критиката е, мисля, по-консервативно, по-трудно става налагането на някои нови насоки и това се обяснява със самия й характер. Прозата, поезията са много по-подвижни, техните изразни средства са много по-гъвкави, по-”отскокливи”, много по-бързо се приемат, макар и там да не минава без борба. Ала поколението в нашата критика, към което принадлежи и Цветан Стоянов, носеше и новите идеи, и новия стил, който можеше да ги изрази.

Нещата са, разбира се, взаимосвързани. Необходимостта от нов език в критиката е резултат от осъзнаването и налагането на различна идейно-концептивна система от цялостен, нов светоглед, от цялостно промислена идейно-естетическа платформа. Новите идеи изискват и постепенно налагат нови теми, мотиви, цялостен комплекс от похвати, прийоми, стилови характеристики.

3.

В нашата литература, критика и естетика Цветан Стоянов въведе като тема, но съвсем осмислено, съзнателно един от най-актуалните проблеми на съвременната цивилизация – проблема за отчуждението на личността, за отчужденото човешко съзнание. До него тази тема не че не присъстваше в произведения на най-големите ни класици – още от Захари Стоянов, Вазов, Михайловски насам, да не говорим за символистите и за писателите след тях до наши дни. Но ако до 60-те години темата за алиенацията и борбата на човека за преодоляването й, изразвяващите ги идеи и мотиви беше интуитивно предчувствие, то именно от Цветан Стоянов започва трескавата разработка на целия комплекс от проблематиката на отчуждението, тъй характерен за постиженията на човешкия дух въобще особено през настоящото столетие. Цветан Стоянов се зае целенасочено да осмисли на българска почва обхвата от ценности на изкуството и по-точно на литературата, свързан с този проблем. Той видя развитието на литературата и макар и не в същата мяра – на философията, естетиката и критиката, – в европейски мащаб, а амбицията му беше да изследва световната литература, да обгърне най-големите произведения, най-същественото от творческите постижения на човека от първото, по негово мнение, произведение на буржоазната цивилизация – “Робинзон Крузо” на Даниел Дефо – до последните, днешни търсения на човека на изкуството, и то все във връзка с фундаменталната тема на живота му – отчуждението. Какво даде една такава идея, един такъв замисъл? Даде без съмнение много – един нов, неподозиран ракурс, нова гледна точка, нова интерпретация и различно осмисляне на велики произведения на литературата, появили се в зората на развитието на капитализма до наши дни. Като казвам това, не мога да не си дам сметка, че алиенационните идеи, теми и мотиви съвсем не са всичко и далеч не са “крайното” откритие на търсещата мисъл на човека, но без съмнение са важна брънка в това движение, съвременната гледна точка на човека на изкуството в осмислянето на света, космоса и личността. Тъкмо това бе и ъгълът на Цветан Стоянов, това би трябвало да бъде и насоката на нашите изследвания, защото е илюзия да се въобразяваме, че времето в бъдеще няма да наложи нови, други изисквания.

Цветан Стоянов подчини цялата си творческа енергия на една и съща тема – и своите критически, и своите белетристични произведения. В преводаческата си практика той спря вниманието си на големи имена на западната литература, цялостното творчество на които също е подчинено, подсъзнателно или не, на тая тема. Техните предчувствия, независимо за автори от кой век става дума, са предчувствията на свръхталантливи, на гениални писатели, които още в своята епоха са уловили най-характерните тенденции и белези не само на времето, в което са живели, но и на цивилизацията, на която принадлежат.

Цветан Стоянов съзнателно предпочете по-ясна, обвързана с мнозинството критика, защото съзнаваше неблагоприятните последици от псевдонаучната, сухата, стремящата се да бъде творчество за “избраници” критика, която не е нищо друго, освен проява на отчуждено, в по-голяма или по-малка степен, съзнание. За него творческата природа на човека, неговата творческа същност бе сама по себе си обвързаност със света, а не порив на отделяне от него, стремеж към хармония, а не към дисхармония, към топлото, човешко присъствие, а не към хладното “необвързване”. Цялата насоченост на съзнанието му бе подчинена на идеята, че човекът трябва да “свързва”, а не да къса нишките със света и в това има без съмнение дълбок хуманистичен порив. Той, който като малцина познаваше в подробности тогава световната литература, философия, естетика, критика и пр., а и изкушенията на парадоксалните, изключително противоречиви, абсурдни идеи на западната цивилизация, не се поддаде на песимистичните модерни и модернистични внушения и съумя да открие и намери за себе си ония проходи на мисълта, които отричаха не самите произведения, сами по себе си може би велики като търсения на човешката мисъл, а изводите от техните идеи за бъдещето на света, за природата и човека.

И си мисля, че търсенията на Цветан Стоянов бяха породени и подчинени всъщност на идеята за преодоляване на отчуждението. Да припомним неговата схема на мотивите на темата за алиенацията: отчуждение, компенсационни мотиви, псевдокомпенсационна същност на опитите за компенсация. С други думи, той не се спря само на първия обхват от идеи и мотиви, настроения и чувство за света, а потърси и ония страстно-поривни състояния на духа, които доказват несломимата същност на човека с неговото движение към хармония, цялостност и устойчивост.

С. С. , 1985 г.

САМОЗАБРАВИЛИ СЕ ВРЕМЕНА

Всеки се опитва да налага “истински” стойности в изкуството, осо­бе­но във времена, когато то не само съхранява естетически цен­но­с­­ти, но и ражда идеи. Това е характерно най-вече за по-отдалечените от нас епохи, когато, по една или друга причина, неговата съдба му е от­реждала функцията на манипулатор на широките маси, с каквато ро­ля в последните няколко десетилетия обикновено биваха натоварвани мас­медиите.

“Кой е Цветан Стоянов”? Този въпрос бе зададен от страниците на национален всекидневник, самоотговорил си с текст от двайсетина ре­да. Авторът на антрефилето, впрочем приятел и колега от дълги го­ди­ни, посочи една от книгите на Цветан Стоянов и цитира кратък пасаж, чий­то смисъл (днес) очевидно бе „конфузен” за младите и който се чу­деше как аджеба да бъде обяснен на сегашните студенти… И с това вза­имното интелектуално брожение между автор и читатели бе за­вър­ши­ло още преди да е започнало. А смисълът на зададения в ан­тре­фи­ле­то въпрос беше, по-общо погледнато, как трябва да се отнасяме ние, днеш­ното време, сегашните хора към най-близката история. Ние – най-важните, с които … най-вероятно “започва” и “свършва” историята и светът… Не случайно използвам различния шрифт – днес, по всичко ли­чи, се мислим тъй стойностни, а самата епоха (покрай нас) тъй “ос­но­вополагаща” по отношение на естетика и ценности, та са­мо­об­лъ­ще­нието ни граничи, надявам се изразът да не е чак тъй силен, с маниакалността, а защо не – и с глупостта. Да не се учуд­ваме! Ако се върнем мислено към ония епохи, които родиха нра­ви­те на ранния капитализъм, може би ще усетим нещо мъничко от ония времена на заредената с малко нещо попрекален оптимизъм аура на днешните парвенюта, която със сигурност изглежда доста смеш­но­ва­та като адекватност в очите на света. Но какво ли са ни виновни дру­гите, че едва сега изживяваме усети, преживени от тях когато им е би­ло времето и то в пълния им обем и в цялата им емоционална и как­вато щете гама?!? Но, всъщност, като нация за първи път ли раз­да­ва­ме естетическата колода на обществото? През 50-те не “решаваха” ли “истинската стойност” на Вазов, на Пенчо Славейков, не отричаха ли Яворов?!? Десетилетия наред стиховете на Кирил Христов, Багряна, До­ра Габе, Далчев и колко още автори не бяха ли в забвение или заб­ра­не­ни само защото като тематика не отговаряха на едно или друго “изи­с­к­ване”… Що страдание от глупост на самозабравили се времена, които съ­що се опитваха “да глътнат вечността” и да бъдат на “ти” с все­лен­ски­те закони…(Някои неща тогава ставаха „завинаги”…) Че днес не е ли същото, ще кажете? Абе, май не.
След прочита на ония двайсетина реда се запитах дали един Кръ­стьо Куюмджиев не се е обърнал в гроба? Как ли един Тончо Жечев би про­чел тия две-три пасажчета, дали би реагирал или би отминал не­пох­ватните ни усилия с разбираема мълчалива гордост и съхранено вът­решно достойнство..? Дали Здравко Петров не би бил ошашавен от плит­коумието и безхарактерността ни? (Дори само докато споменавам тия имена, малко изчервен от срам, признавам си, се питам щом като днес си задаваме въпроса “кой е Цветан Стоянов”, за да бъдат поне „ин­формирани” и то отгоре-отгоре днешните читатели, то какво ли на тия същите читатели им говорят имената Куюмджиев, Жечев, Петров… Са­мо питам, но не смея даже да предположа какъв би бил отговорът, тъй като се оказва, че за повечето от тях, впрочем (забележете) “те вси­чко знаят и всичко могат”, подобни въпроси просто … не са “в лич­ния им дневен ред”, не са в “дневния ред на … обществото”… И ко­гато казват „обществото”, те разбират … себе си и своето обкръжение, за­щото който държи ключовете за манипулация, а в пазарно устроената сре­да това винаги са били и ще бъдат парите, той е и … пъпът на света, ес­тествено. Но защо ли, питам се, в други географски ширини и ми­ли­о­нерите им някак други?! Дали някъде в друга държава би се появил но­вобогаташ, който на всеуслушание да твърди, че който няма пари, той, едва ли не, няма място всред „нормалните” човеци и задължението му е единствено да гласува там някъде, където, всъщност, решенията са предварително внушени?! Ама човечеството отдавна е направило раз­лика между състоятелния човек и парвенюто и е сложило на кантар акъ­ла и способностите и на единия, и на другия. Но не само спо­соб­но­ст­та да правиш пари. Защото в една Америка, тъй съм чувал, било да­леч по-лесно да натрупаш някой и друг милион, но почти невъзможно – да „влезеш” между онези, които реално дърпат конците. Там простият чо­век, простакът няма голям шанс, ситото на проверения, на изискания вкус далеч по-рационално и зряло вършат своето. Едно е все пак да уме­еш да месиш и да продаваш баници и съвсем друго – парите ти „да пра­вят” стойностна, смислена политика.
По всичко личи, че онова, за което известната българска ин­те­ле­к­­туална четворка ратуваше, не се осъществи, защото бездуховността, ко­­ято ги стискаше за гърлото и срещу която се съпротивляваха както мо­­гат и както им биваше все пак позволявано (а те го правеха по наи­с­ти­­на ярък начин), продължава, уви, и днес буквално да шества … по-мо­щ­на от всякога. Не случайно употребявам думата „стискаше” – сви­де­­тел съм на утаената горчивина в думите на Кръстьо Куюмджиев, ко­й­то между глътките естетско питие (с дъх на зелена свежест и много лед) споделяше в отдавна несъществуващото вече Кафене на пре­во­да­чи­­те кое-що за отношението на властта към битието на своите колеги и приятели. (Тук знам, че веднага някоя и друга тутурутка ще реагира с несъгласие…) Помня потъмнелите очи на Здравко Петров, който в пър­­вите години след Десети правеше отчаяни опити да издава някакво тъ­­ничко списание – тъй си и отиде и в онова много разпиляно време, уви, дори и не разбрах кога. Помня и как списание „Септември” угасна във времето, въпреки че точно тогава негов главен редактор беше не кой да е, а самият Тончо Жечев. И ако някой много умен човек каже, че тък­­мо „това” е нормалното, то аз ще си позволя да изразя съмнение. В тия отминали вече две десетилетия се създаде поколенчески, идеен, ес­­тетически и всякакъв духовен вакуум, който нацията ще изплаща още много дълго време с огромното излишество на борчески вкус, по­ли­­тическа, литературна, журналистическа и всякаква духовна и ес­те­ти­­ческа чалга. Когато една нация няма силата, възможностите, спо­со­б­­­ността и най-вече желанието да съхрани поне най-доброто от духа си, то в общественото пространство много бързо се намества друга, раз­­лична (от духовната, висока) естетика, която е много чужда на най-ак­­тивната част на живите поколения. Новата естетика до голяма степен е ерзац-естетика, вирус на чужди култури и носител на подставени идеи. Едно са естествените влияния и взаимните прониквания между кул­­турите и съвсем друго – наглата инвазия на естетически и всякакви дру­­ги идеи, чужди на психиката, културата, традициите на съответния на­­­род. Това винаги е бил много сериозен проблем за българската кул­ту­­ра, май отдавна доказала, че й липсват вътрешно присъщи защитни ме­­ханизми и чуждите култури в дадени моменти безчинстват в лоното й както си щат още от времето на изтребването на собствената ари­с­то­кра­­ция и прокараните насила съвсем чужди за народа идеен възглед, ми­­ровъзрение, чувство за света и естетика, възхвалявани във времето, и днес включително, най-вече от гръко-византийския духовен сегмент и елит, тъй неистово ненавиждан от не един от колосите на българското Въз­­­­­раждане. И най-тъпото е, че безплатни „агенти” на тия чужди кул­тур­­­ни веяния се оказахме самите ние – кой ли не в тия години не уп­ра­ж­­н­яваше интелигентния си английски по радиа, телевизии, вест­ници и списания, като забравяше съвсем елементарни неща – че не­гови зри­те­­­ли, слушатели и читатели не са селяните на графство Есекс или пръд­ли­­­вите кънтриманиаци от Дивия запад, а родните му майка и ба­ща, ба­­­ба и дядо. На тоя същия дали някой би му позволил там някъде в ония ширини да произнесе и изречение, което тамошните зрители и слу­­­­шатели не вдяват?!? Тук обаче може, тук може всичко… И примерът, кой­­­­то давам е един от хилядите и то – само от последно време. Но то­ва е трайна тенденция далеч не от вчера… През отминалите де­­­­­­­­­­сетилетия не един си е задавал въпроса защо нямаме оригинална фи­­­­лософия и ес­­­тетика и издаваме „История на българската философска ми­­­­съл” вмес­то „История на българската философия”? За да се роди ин­­телектуалец, об­­­ществото се нуждае от установените традиции на прослойка, която е имала достатъчно историческо време да понатрупа и пари, и вкус, и мъд­­­рост! Раждането на идеи, философии и естетики е все пак вторичен про­­­цес, те са невъзможни в ареали на тотална бед­ност и вселенски глад. Но в недрата на нацията няма ли инстикт за твор­чество, какво мо­­­жем да искаме? А когато и унищожаването на ари­стократизма, най-об­­­що казано, и на интелектуализма се превърне в традиция, нещата ста­­­ват повече от страшни. И нацията не може да не си даде сметка за то­­­ва – какво да очакваме, когато преди единайсет ве­ка съвсем съз­на­тел­­­но и то най-отгоре биват избити първите хора на дър­жавата, а след то­­­ва едно след друго следват и двата века византийска ду­ховна аси­ми­ла­­­ция, и петте века ислямска традиция и унищожаването на всичко ду­­­ховно годно, след това руска, после западна културна­ ин­­­­­­­­­­вазия, преди шей­­­сет години – и съветска културна, идеологическа и естетическа аси­­­милация и ново унищожаване на финансовия и ду­ховен елит на на­­­цията, а днес пък – американо-евросъюзнически ду­ховен натиск и при­­в­несени от север самоубийствени на­­­­ционалистически теж­не­ния?!? Та стискането за гърлото на родния интелектуалец има хи­ля­до­летна тра­­­диция в историята на България. И през последните 17 го­ди­ни тази тра­­­диция е напълно спазена! Уви, днес ни е много по-интересно „раз­чи­­­тането” атласа на престъпността в България от гледната точка на бор­­чето, отколкото историята на сътворяването на „Търновската ца­ри­ца” от гледна точка на Емилиян Станев и епохата около него. От кого за­виси дневният ред на обществото, за да не създаваме самите ние „ге­рои” от ония, които не заслужават да бъдат национални икони от къ­дето и да ги погледнеш?!? И ако в тия две десетилетия тази тенденция все пак се наложи от кукловодите, не сме ли ние – гражданското об­ще­ство, – хората, които малко по малко трябва поне да се опитаме да „обър­нем” тая тенденция?!? Какво тъй интересно може да има в до­си­е­тата, освен някой да е писал доноси за приятели и колеги и най-гадно да си е плел кошницата, а им отделяме толкова внимание вече кажи-ре­чи двайсет години? Защо не съсредоточим усилията си в други, далеч по-интересни, плодотворни и творчески за нацията теми и проб­ле­ми?!? Защо през ден ни занимават с болестта на някой си Маргин, със съд­бата на Картофа, с главоболието на Крушата или „интелектуалното” мо­таене в подмолното съзнание на Баретата и на всичкото отгоре ще ги пази полицията, т.е. с парите на данъкоплатеца, демек с моите пари? Кои са те, какво толкова велико са направили за България, кажете го яс­но и високо, ако случайно не знаем??? Всеки един от тях министър-пред­седател ли е, чиято партия е спечелила все пак избори и има за­ко­н­ното право да представлява страната и да бъде пазен с парите на да­нъ­коплатеца или е поредният посланик на мафията?!? Отговорът е прост – за полицията и властта тия многоболнави персони са изглежда мно­го важни, много по-важни от много и много други Личности на Бъл­гария. (То кой ли престъпник не хвана дамла зад решетките! Ама бол­ни са не те, болни сме май ние, че продължаваме да търпим).
И понеже името Цветан Стоянов провокира тия кратички бе­ле­ж­ки за ролята на духа и бездуховното в живота ни, нека завърша с още ня­колко думи за знаменития интелектуалец. Преди малко повече от де­сетилетие университетки професор ми сподели, че ако България е има­ла гений след Девети, то това е бил не друг, а тъкмо авторът на „Ге­­ният и неговият наставник”, „Идеи и мотиви на отчуждението в за­­падната литература”, „Броселиандовата гора” и пр., и пр. Но тук по­ве­че и аз няма да кажа, тъй като темата ни е друга. Защото имаш ли же­­­ланието да проумееш истинския духовен ръст на големия български тво­­­рец, сам ще намериш начин да го осъзнаеш. И защото другото е на­­ис­тина обидно, принизяващо дундуркане…

 С.С., (2007)

 **************************************************************

Tsvetan Stoyanov 4

Миг от сватбата на Антоанета Войникова и Цветан Стоянов, 13 ноември 1966

ЦВЕТАН СТОЯНОВ – ЛЪЧ СВЕТЛИНА
(80 години от рождението му)

 Йордан Василев

 

Не мога да пиша за него неутрално – познавахме се от дълги години, станахме приятели и останахме такива до неговия ранен край.

Цветан Стоянов е роден през 1930 г. в София в културно семейство, което познавах. Майка му бе известна и авторитетна учителка, която не можа да издържи ужаса на загубата и, вече пенсионерка, се поболя, остана на легло няколко дни и се помина. Баща му Сава Стоянов е бил собственик на издателство „Златолира“ след края на Първата световна война, той дал път на първата годишнина на знаменитото сп. „Златорог“, а е издавал предимно учебници. Висок, внушителен, сдържан (Цветан се бе метнал на него не само по ръст), той стисна зъби и произнесе слово на гроба на сина си при първата годишнина и след това си отиде. Гостувал съм в тяхната уютна двуетажна къща в София на ул. „Гогол“ заедно с цялото наше каре, за което ще стане дума. Цветан разполагаше там с отделна стая, в която по стените освен прозорци имаше само книги на какви ли не езици.

Познанството ни започна някъде към 1950 г., когато аз бях ученик, а той – състудент по право (това е образованието му) на сестра ми Илияна. Тя бе доста хубава (кой ли не вижда така обичаната си сестра?) и той май бе поувлечен, та ни изпращаше до нашата бащина къща на ул. „Искър“. Но това са детски впечатления.

След като завършва право (1952), Цветан изкарва и школа по журналистика (1954) и тогава работи в БТА.

Нашето семейство бе изселено от София и се срещнахме с Цецко след повече от десетилетие през 1963 г.: той редактор в отдела за критика на сп. „Септември“, а аз – сътрудник. Завеждащ отдела бе Тончо Жечев, по-голям брат на мой състудент. Съдбата реши тъй, че се сближихме, а след като се събрахме с Блага Димитрова през 1967 г., станахме и семейни приятели. Все по това време се оформи и нашето картаджийско каре: Цветан, Тончо, Кръстьо Куюмджиев и аз. Всяка събота се събирахме към обяд в кръчмата „Видинска среща“ (вече не съществува, там има някакъв луксозен ресторант) на ул. „Раковска“, която в ония години бе прочута. Там идваше до смъртта си и известният композитор Йосиф Цанков, както и много интелектуалци. Но атмосферата бе неузнаваемо народна: на една голяма маса седят професори, художници, пишещи братя и… омазани работници от съседен строеж.

На сладката литературна приказка често присъстваха и нашите съпруги. Блага много обичаше да идва, след като цял живот не бе стъпвала в кръчма. Стояхме докъм 14 ч. и се отправяхме към апартамента на Тончо в комплекс „Хиподрума“, където сядахме на карти, но за не повече от четири часа и без никакво пиене.

Сладката и упоителна напитка бяха изключителните разкази и шеги на Цецко. Понякога заради тях прекъсвахме играта и го слушахме захласнати и тримата. Сега съм останал само аз от това необикновено каре и се виждам длъжен да разкажа. Не мога да пропусна винаги находчивите вметки на Кръстьо, докато ние с Тончо сдържано слушахме и се радвахме. Тогава никой от нас не е оценявал какво достояние сме имали с тази необикновена атмосфера.

С Антоанета (Войникова) и Цветан си гостувахме и семейно. Разговорите винаги бяха упоителни – за литература, философия, остри актуални политически събития, но по-често за история, за великото минало у нас и в чужбина. Не мога да забравя едно гостуване. Цветан извади папка, започна да ни говори за голяма американска поетеса, напълно непозната у нас, а той се заловил да я превежда хей така, за кеф, както постоянно правеше. Без договор, без шанс за публикация. Взел, та написал и есе за нея. Прочете ни няколко стихотворения, а ние с Блага искаме още. Така се запознахме с творбите на Емили Дикинсън.

Блага веднага протегна ръка към папката със стиховете. Тя бе редакторка в издателството за преводна литература „Народна култура“. Цветан отвърна, че иска да поработи още малко върху текста. Блага му даде срок от месец или два, не помня. Аз поисках за списание „Литературна мисъл“, където бях уредник (най-нисшата длъжност, да не река прислужник, но помощник, а вършех почти цялата работа на академиците, защото те бяха много заети), есето за Емили Дикинсън. Така след месеци излезе и книжката, и в списанието – есето, което влезе като предговор в томчето.

Цветан работеше неистово. Като че ли предчувстваше какво ще се случи. Превеждаше с часове, предимно от английски (Байрон, Б. Шоу, Стайнбек, Киплинг), но и Гьоте, издаде десетки томове. Той откри на българския читател „Сърдитите млади хора“ в Англия, знаменити тогава, но не особено желани у нас. Пишеше и печаташе есета, литературна критика и какво ли още не. Издаде книга за отчуждението. Успя да напише и защити през 1970 г. докторска дисертация – „Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература от средата на ХVIII в. до средата на ХIХ век“. Имаше намерение да продължи до наши дни, но смъртта дойде на следната година. Спомням си един следобед в неговата стая, събрани на извънредно каре. Правим почивка и той измъкна няколко листа от бюрото, започна да ни чете откъс от превод – Колридж, „Стария моряк“. Изключителни хрумвания и находки в превода, ние тримата във възторг и питаме кога ще излезе, а той ни обяснява, че си го прави за кеф и никой няма намерение да го печата и издава. Това бе Цецко. По време на дългите ни разговори във „Видинска среща“ той сееше идеи и теми, като подчертаваше, че всеки може да ги използва. Веднъж се заговорихме за разгорялата се в Русия (тогава СССР) дискусия за славянофилството. Той разпалено тълкуваше последните печатани там статии. Аз го поканих да напише за сп. „Литературна мисъл“ коментар, а той посочи с ръка Тончо и каза, че той повече разбира от руския дух. Така в списанието излезе голяма статия във връзка с дискусията, написана от Тончо по идея на Цецко. Неговите творби са своеобразна симбиоза между белетристика, философия, история, публицистика, литературна критика и са необикновено богатство от хрумвания, познания, съпоставки, защото той имаше широка култура. Тези думи са слаби за неговата неизчерпаема информираност. Тази неутрална дума също ме дразни, но не се сещам с какво да я заменя. Първите му три книги – „Ние и Арчи“ (екскурзоводска история, 1961), „Случаят с професора“ (повест, 1966), „Над твоя дом спокойствие“ (повест, 1967) – са по-близки до класическата проза. След това изненадващо се появява „Нишките, които се прекъсват. Проблемът за алиенацията в литературата и обществената психология на Запад“ (1967). Това е неговата любима тема, която го занимаваше докрай. Спомням си, че начален тласък даде работата му върху доклад на същата тема за отчуждението, прочетен в Съюза на писателите. Бях в салона и усетих как сред правоверните и шефовете се надигна почти буря от недоволство. Отчуждението на Запад уж, но в думите на Цветан се прокрадваше и намек, че то хич не липсва и у нас. Започнаха да стават мастити писатели и да го критикуват остро. Не си спомням една добра дума за този чудесен и проникновен текст. Все пак Цецко успя да намери връзки в издателство и книжката (разширен докладът) се появи и веднага се разграби. Оживено се коментираше, но само в компании. Не си спомням отпечатана възторжена рецензия, каквато книгата заслужаваше. И след две години отведнъж Цветан се представи с хумористичен роман – „Изключителната биография на Буди Будев“ (1969). Мнозина измърмориха, че не е твърде успешен, но всъщност Цветан осмиваше щуротиите на съвремието си при соцкомунизма.

„Геният и неговият наставник“ не е историческа творба, а е съвсем актуална по времето на своята поява. Това е скрит протест срещу политиката на управляващата тогава комунистическа партия. Цялата култура бе подчинена на идеологическия отдел на ръководството на компартията. Образът на оберпрокурора Победоносцев символизира тази намеса в идеите на творците.

А ето и откъс от друга творба на Цветан Стоянов, която дълго време бе стояла в чекмеджето и се появи през 1988 г. благодарение на смелостта и решителността на Савчо Савчев. Заглавието говори самò: „Шаячна интелигенция“:

„Къде ще се скриете, мои бедни приятели? Няма къде да се скриете! Миризма се носи из цялата страна, миризма на шаяк и спарено тяло! Виждате ли чистите чаршафи наоколо – на всеки един е легнал човек с потури! О, кой ще отвори прозореца, за да влезе вятърът, великденският вятър, пречистителят, който ще издуха вонята от ъглите и ще спаси измъчените ноздри? Кой ще изгони неканените, които направиха от културата одая?

Все по-натъпкана става одаята, а те влизат, нови и нови, сами и на групи, със стотици и с хиляди – неизброимите, неудържимите, шаячените интелигенти! Името им е легион – като скакалци, като термити нахлуват те и заемат всяко кътче! Една тъмна, понесена джунгла, една лавина, за която няма спиране, техният строй се множи от ден на ден. Няма нужда да говорите с тях, за да ги познаете. Тези буцести черепи, тези окосмени челца, тези малки свински очички, тези чепати печенегски туловища – не сте ли ги гледали до насищане и пренасищане! Какви умчета се крият зад тях, тесни като килери на стара къща! Какви мозъци, съставени само от плоскости и ръбове! Не дай Боже да сте наблизо, когато започнат да ги напрягат, да промишляват по някой проблем, да обсъждат – тогава от оскъдните им гънки се вдигат изпарения и шаяченият мирис става толкова силен, че може да ви задуши!“

Две години след смъртта му, през 1973 г., се появи сборник с негови статии върху съвременната западна литература и социална психология „Броселиандовата гора“, както и разширен вариант на дисертацията му „Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература, монография в 3 т. Том 1 – От Робинзон до Манифеста – 1719-1848“. Остана само до този първи том, казах вече, смъртта го настигна съвсем без време, на 41 години. През 1988 г. заедно със съпругата му Антоанета Войникова подготвихме негови Съчинения в два обемисти тома – „Културата като общение“ (т. 1) и „Отчуждението“ (т. 2). Снимките на обложката са правени от мен, оказа се, че други няма.

Десет години преди това се появи неговата последна и недовършена творба „Геният и неговият наставник, идейните отношения между Достоевски и Победоносцев: една скрита страница от историята на патернализма“ (1978). Макар и недовършена, книгата казва всичко, разкрива механизмите на манипулацията, както и това, че тя е безсилна пред гения и изобщо пред мислещия човек. Тя влияе по-лесно на масовото съзнание. Цветан винаги обичаше да споделя темите и проблемите, върху които работи. Този път си пишел мълком, без да разисква. В послеслова към изданието Антоанета си спомня, че само веднъж го е чула да разказва за работата си върху тази книга – при гостуване в нашия дом. Той е решил, че пред Блага и мен може да се отпусне. А темата си бе направо опасна за онова време на масова манипулация на хората от комунистическите властници и идеолози.

И сега иде тъжният финал. Бе някъде към средата на месец юни 1971 г. Ние с Блага се канехме да отиваме на море в станцията на писателите в смяната преди прословутото посещение там от Тошо, когато подмазвачите се чудеха как да се вредят по-близо до него, та да изкрънкат някоя привилегия.

Събрахме се в Клуба на журналистите нашите две семейства, Тончо и Кръстьо, също със съпругите си. И не мога да забравя думите на Цветан на връщане в късната нощ. Тротоарът на „Граф Игнатиев“ е доста тесен и затова вървяхме по двама. Случихме се ние с Цецко и той тихо сподели: „Родителите ми са доста възрастни, а нямам сила да понеса техния край“. Уви, той ги превари.

Заминахме с Блага на море. Във всяка стая на почивната станция имаше телефон. Звъни той на 1 юли. Тончо от София ни съобщава, че Цветан е в „Пирогов“ и е опериран от апандисит. Като лекарски син знам, че това е елементарна операция. Но се разтревожихме, защото Тончо нямаше да се обажда току-така заради една невинна интервенция. На 3 юли пак той ни звъни със страшната вест, че Цветан си е отишъл. Взехме вечерта самолета и дойдохме в София да го изпратим. Оставихме децата на приятели и на следния ден летяхме обратно до Варна.

Има много странности в тази загадъчна смърт. Едва ли има по-опитни хирурзи от тези в „Пирогов“. И те да изпуснат едрия, млад и силен Цветан при най-леката интервенция! Хич не ми изглежда вероятно. При пътуване на висши делегации в чужбина понякога взимаха Цветан да превежда. Много тайни знаеше той, а същевременно никак не бе угоден на властниците със своите писания. И още една странна смърт. Мина не мина година и хирургът, който го бе оперирал, също си отиде без време. Той живееше на пл. „Славейков“ в същата кооперация с редакцията на сп. „Септември“. Зърнах некролога, като отивах да се видя с моите вече бивши колеги, след като Джагаров бе наредил да ме уволнят през декември 1967 г.

Сега, за да не бъде толкова тягостен финалът на този спомен, ще изброя поне най-важните преводи на Цветан. Започва с „Гъливер при великаните“ от Дж. Суифт (1957), Шели (1959), „Студеният дом“ от Дикенс (1959), след това се появяват: „Преданият приятел“ от О. Уайлд (1961), „Тортила Флет“ (1961) и „Зимата на нашето недоволство“ (1963) от Дж. Стайнбек, „Момчето от Джорджия“ от Ъ. Колдуел (1961), „Сияйна зора“ от Дж. Лондон (1962), Расул Гамзатов (1963, съвместно с Блага), „Път към висшето общество“ от Дж. Брейн (1964), „Да убиеш присмехулник“ от Харпър Ли (1965), Олга Бергхолц (1965, съвместно с Багряна и Първан Стефанов), Уитман (1965), „Книга за джунглата“ от Р. Киплинг (1967), Байрон (1968), Емили Дикинсън (1971), драми от Шекспир, Б. Шоу и др.

През 1984 г. излезе обемист том с негови преводи, а творбите му са преведени на английски, руски, немски, чешки, сърбохърватски, латишки и др. езици. По повод кончината му най-големите вестници и списания поместиха статии, в които се изтъкваше, че неговото творчество надхвърля рамките на родната културна традиция.

Това говори много при нашенската завистливост. Но дойде доста късно и той не можа да види и прочете. Пък знам ли… Отгоре…

 

/Статията препубликуваме от Блога на Йордан Василев/

****************************************

****************************************

Савчо Савчев:
На 18 януари 2013 г. в рубриката си „Архиви“ електронният вариант на вестник „Сега“, а на следващия ден и хартиеният вариант препечатаха есето на Цветан Стоянов „Шаячена интелигенция“ с кратка редакционна бележка, в която има неточности. Антоанета Войникова не дойде в редакцията, аз я потърсих няколко пъти по телефона, тъй като бях публикувал нещо за Цветан Стоянов и й го занесох. Преди компютърната ера трябваше да търсиш ценното и понякога имаше шанс и да успееш.

Ако съдя по думите на Тончо Жечев, есето би трябвало да е написано около 1965-1968 г.

Към историята на огласяването на есето има и друго: след публикацията в „Учителско дело“ (края на `88-ма) публикувах отново есето в списание „Andral“ (на хартиен носител, брой 29-30 от 2003 г.) в рубриката „Личен архив“, списвано от моя милост вече 15 години. Списанието е качено и на страниците на световната електронна библиотека CEEOL, ситуирана във Франкфурт на Майн, на която са качени и други български списания и книги (и не само български, разбира се). След няколко години го пуснах и в електронната си страница zarzala. Тъй че считам, че съм направил нещичко за популяризирането на есето и на името Цветан Стоянов.

 

14 comments on “Страница за ЦВЕТАН СТОЯНОВ

  1. amelia каза:

    Там някъде пътищата на Цветан Стоянов и Васил Попов се пресичат. С уважение – внучката на В. Попов.

  2. petar mihailov каза:

    normalno e imeto na cv. stoyanov da e nepoznato za horata pod 30 godini. znam go sluchaino – poneje sam filolog po obrazovanie i sam chel neshtichko ot nego. Nima adekvatni izdania oba4e na Geniat i negovia nastavnik, Broselindovata gora, Ot4ujdenieto… Otpredi 20-30-40 godini sa izdaniata na negovi knigi!!! V bibliotekite otdavna sa okradeni. vmesto da se vaika toia i onia 6to mladite ne znaeli koi e cv, stoianov, da se razmardat i da preizdadat niakoia i druga cenna kniga, a ne da preizdavat razni ciklopski istorii na balgarskata literatura ot dobre dotegnal avtor.

  3. zarzala каза:

    Момче,
    ваш ред е за някои неща. Още нещо – който иска намира.
    С.С.

  4. ivailo каза:

    Ако Васил Попов наистина има внучка,бих се радвал да се запозная с нея.ИП

    • amelia каза:

      Чак сега виждам този коментар, вероятно отправен към мен.
      Преценила съм единственият начин за връзка с мен да е възможността за коментар и оставяне на координати за обратна връзка.
      Дядо ми, лека му пръст, беше голям човек, не само защото ми бе дядо, но и той бе чужд на суетата по свой начин.

  5. Бисер каза:

    Благодаря за публикацията господин Савчев.
    Преводите и естетиката на Цветан Стоянов оставиха дълбок отпечатък в литературните ми прозрения
    в 70-те и началото на 80-те.
    В 1985 година потеглих за Калифорния с неговия превод на Е. Дикинсън под мишница, който продължава да ме изненадва с дълбочината на лингвистичните си достижения. Винаги съм се интересувал от личноста на Цветан Стоянов и познанието му на английски език.
    Без успех, до срещата ми с Вашият блог!
    Благодаря за активната Ви гражданска и журналистическа позиция като редактор във в. „Учителско Дело“, както и за публикацията на есето в навечерието на промените през 1988.
    Още повече Ви благодаря за възкресяването на есето на Цветан Стоянов на страниците на блога Ви.
    С удоволствие ще чета следващите Ви публикации.
    Имате толкова много да споделите.
    С уважение,
    Бисер Стоянов

    • zarzala каза:

      Благодаря за думите, господин Стоянов. Наистина е важно повече хора днес да познават творчеството на Цветан Стоянов. Уви, почти със срам отбелязвам, че … не е така.

  6. liliana каза:

    Цветан Стоянов е автор , който препрочитам и обичам.Не мога да се сдържа да не го копирам. Благодаря Ви!

  7. Принадлежа към онова поколение, което слушаше под одеалото „Свободна Европа“ и разтоварваше дини, за да си купи плоча (на черно!) на „Бийтълс“!
    Досегът ми с „онзи-другия свят“, до „упадъчната литература“ бе и благодарение на г-н Стоянов.
    Той е един от УЧИТЕЛИТЕ ми.
    Поклон!

  8. […] Страница за ЦВЕТАН СТОЯНОВ October 2007 11 comments 3 […]

  9. Веселин Методиев каза:

    Цветан Стоянов е водач на интелигенция ни в 60-те години. Прекрасно е, че и днес в навечерието на Коледа 2011 г. остава ориентир за четящите и мислещи хора.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s