Из „Печални тропици”

Клод Леви-Строс

II. Новият свят

 „Капанът”

Levi-Sros 3

В Дакар се простихме със Стария свят и, минавайки остров Зелени нос, стигнахме онзи съдбоносен седми градус северна ширина, където по време на своето трето пътешествие през 1498 г. Колумб, взел вярната посока към Бразилия, се отклонил на северозапад и по някакво чудо две седмици по-късно не минал край Тринидад и бреговете на Венецуела.

Приближихме зоната на екваториалния штил – към „капана”, обезспокоявал мореплавателите от предишните времена. Ветровете, духащи в двете полукълба, стихват в подстъпите към тази зона, безпомощно увисналите платна седмици не помръдват и от повей.

От съвършено застиналия въздух ти се струва, че се намираш в закрито пространство, а не в открито море; тъмните облаци, чиято неподвижност не се нарушава от какъвто и да е ветрец, се спускат ниско долу под собствената си тежест и бавно се разпадат в самата вода. Със своите увиснали краища те биха плиснали нейната гладка повърхност, ако инертността им не бе тъй голяма. Осветеният под тях, от лъчите на невидимото слънце, океан проблясва в отсъстващия в небето масленомонотонен нюанс на мастиления цвят, който нарушава обикновеното светлинно съотношение между въздуха и водата. Отметнал глава назад, виждаш по-правдоподобен морски пейзаж, сякаш небето и морето са сменили местата си. По станалия съвсем близък небосклон – тъй пасивна е стихията и слаба светлината – лениво бродят няколко шквала – невисоки и разстелени колони, още повече прикриващи мнимата височина, отделяща от морето покрития с облаци небосвод. Сред тези сближаващи се повърхности корабът се плъзга с някаква тревожна нервност, като че ли го застрашава опасността да се задъха ако излезе от предела на отреденото му време. Понякога преминава шквал: като се приближава, той става безформен, запълва пространството и шиба палубата със своите тесни и дълги ремъци. После, оказал се от другата страна на кораба, той отново приема зрима форма, като едновременно с това губи звуковата си същност.

Морето се беше лишило от всякакъв живот. Пред носа на кораба, устойчиво и отмерено прорязващ вълните, биещи във форштевена, повече не се виждаха черните пенещи се вълни, останали от стадата делфини, грациозно изпреварващи белопенния бяг на вълните. Хоризонтът не се разрязваше от струята на фонтана, издухвана от делфина-великан; от интензивно синьото море беше изчезнала дори флотилията наутилоси с техните нежни ципести платна в люлякови и розови тонове.

Дали от другата страна на „капана” не ни чакат всички ония чудеса, които са се явявали на мореплавателите в миналите векове? Да браздят девствените простори на океана ги е привличал не толкова стремежът да открият някакъв нов свят, колкото желанието да се убедят в истинността на събитията от древността. Те намирали потвърждение на митовете за Адам и Ева, за Одисей. Когато по време на първото си пътешествие Колумб приближил бреговете на Антилските острови, той, може би, е вярвал на това, че е стигнал Япония, но още повече, че е открил земния рай. Четирите столетия оттогава не са били в състояние да унищожат онзи разрив със Стария Свят, благодарение на който в течение на десет или дванайсет хилядолетия Новият Свят е останал встрани от бурните събития на историята. Тук е съществувало, явно е, нещо друго. Бързо разбрах, че ако Южна Америка вече не е била Едемът до грехопадението, то тя все още оставаше „златният век”, е, в краен случай за хората, които имаха пълни джобове. Рай за хората, какъвто той се е видял на Колумб, продължил да съществува и едновременно с това умирал в сладък живот, предназначен поне за богатите.

Небето, зацапано със сажди в „капана” и неговата давеща атмосфера са не само очевидни признаци на екваториалната зона. Те като че ли олицетворяваха онези условия, в които се срещнаха лице в лице Старият и Новият Свят. Разделящата ги навъсена стихия, мъртвият штил, където злите духове, струва ти се, набират сили, служат за последна мистическа преграда между двата свята, още вчера тъй далечни и чужди. Попаднали от Европа в Америка, първите свидетели не могли да повярват, че този друг свят е също тъй създаден за хора. Континентът, едва докоснат от човека, се явил пред пришълците, чиято алчност вече не могла да бъде задоволена за сметка на техния собствен свят. Много скоро, след този втори смъртен грях, започнало да се преосмисля всичко: бог, морал, закони. Едновременно всичко се подлагало на съмнение от противоречивата и реална проверка и което по право било променяно. Били подложени на проверка Едем, „златният век” на древните, източникът на младостта, Атлантида, Хесперидите, Пасторалите и Щастливите острови. Картината за по-чистото и щастливо човечество (което, разбира се, не било такова в действителност, но тъй се е виждало поради тайни угризения на съвестта) задължавала да се усъмниш в божественото откровение – спасението след смъртта. Никога по-рано човечеството не било преминавало през такива мъчителни изпитания и никога повече то няма да узнае нищо подобно дори и веднъж на милион километри от земното кълбо да бъде открита още една планета, населена с мислещи същества. Ние знаем, че теоретически тези разстояния са преодолими, първите мореплаватели мислели, че хлътват в небитието.

За да се оцени абсолютният, тотален, принципиален характер на тези дилеми, чиито решения увиснали на шията на човечеството през XVI век, си струва да припомним някои епизоди. В същата тази Еспаньола (днес остров Хаити), където през 1492 г. се наброявали около 100 хиляди индианци и където два века по-късно били останали не повече от двеста човека, загиващи дори не толкова от едрата шарка и от побоите, колкото от ужаса и отвращението от европейската цивилизация, колонизаторите изпращали комисия след комисия за установяване на тяхното естество. Ако индианците са действително хора, следва ли техните потомци да се считат за потомци на десетте изгубени колена Израилеви? Или за монголи, добрали се тук на слонове? Или за шотландци, дошли до тук няколко века по-рано под предводителството на крал Медок? Били ли са те от породата на езичниците или това са бивши католици, кръстени от свети Тома, впоследствие станали еретици? Нямало дори убеждението, че това са хора, а не някакви изчадия на дявола или пък животни. Такова било мнението на крал Фердинанд, който през 1512 година изпратил бели робини в Западна Индия с единствената цел да възпрепятства испанците да се женят за индиански жени, „които са далеч от разумните същества”. У колонизаторите усилията на Лас Касас за отмяна на робския труд предизвиквали по-скоро недоверие, отколкото възмущение. „Тъй че какво – възклицавали те, – сега не трябва да се ползваме и от товарните животни ли”?

risunka 5

risunka 6Рисунки по тялото. Възпроизведени от Боджани /горе/ през 1895 г. и от автора – долу, – през 1935 г.

risunka 7Рисунка на кожа.

От всичките тези комисии една по право е най-известна, състояща се от монаси от ордена на Свети Йероним, която трогва както с щателността на подхода си към делото, твърдо забравено след 1517 г. в колониалните начинания, тъй и с това, че тя хвърля светлина върху настроенията на умовете от ония времена. В хода на сегашното психосоциологическо разследване, изпълнено по истински съвременни изисквания, на колонизаторите предлагали въпросник с цел да изяснят дали индианците са били „способни да живеят от собствения си труд, подобно на селяните от Кастилия”. Всички отговори били отрицателни: „В краен случай може би техните внуци. Затуй, че индианците са много порочни, е съмнително и това”. Доказателства? „Те избягват испанците, отказват да работят без възнаграждение, а тяхната извратеност стига до там, че даряват своето имущество, не отхвърлят другарите си, на които испанците са отрязали ушите”. И като единодушно заключение: „За индианците би било по-добре да бъдат роби, отколкото да останат животни на свобода”.

Последната точка в този обвинителен акт е поставена няколко години по-късно със следните думи: „Те ядат човешко месо, нямат правосъдие, ходят голи-голенички, ядат сурови бълхи, паяци и червеи… Те нямат брада, а ако случайно израсте, бързат да я оскубят” (Ортис. Пред Съвета на Индия, 1525). Впрочем в същото това време и на съседния остров (Пуерто Рико), според свидетелството на Овиедо, индианците улавяли белите и ги умъртвявали като ги потапяли във вода, а след това седмици пазели удавниците, за да разберат дали телата им се поддават на тлен. Като сравняваме тези разследвания, можем да направим две заключения: белите прибягвали до социалните, докато индианците имали доверие в естествените науки, и в същото време докато белите обявявали индианците за животни, вторите се съмнявали в убогостта на испанците. При равно невежество, последното, безусловно, е по-достойно за човека.

Изпитанията на ума внасят още по-голяма патетика в смута на душата. За първите пътешественици всичко било неизвестно. В „Облика на света” Пиер де Айи е разказал за неотдавна разкрития и във висша степен щастлив род человечески, състоящ се от пигмеи, макроби и дори обезглавени. Пиер Мартир събрал описанията на чудовищните зверове: змии, приличащи на крокодили; животни с тела на бик, но с хобот както на слон; риби с четири крайници, бича глава, с хиляди брадавици на гърба и броня на костенурка; tyburons, гълтащи хора. А всъщност това са били боа, тапири, ламантини или хипопотами и акули (на португалски tubarǎo). Но всички измислени тайни са се приемали като разбиращи се от самосебе си. Дали Колумб, за да оправдае внезапното изменение на курса, поради което той не стига до Бразилия, не е отбелязвал в своите  донесения за необичайните обстоятелства, с които най-напред се е сблъскал в тази винаги влажна зона: горещини и зной, които не позволяват дори да се спуснеш в трюма, тъй силни, че бъчвите с вода и вино са се взривявали, почерняло зърно, а салото и сушеното месо гранясвали за седмица. Слънцето жарило тъй немилостиво, че флотилията едва не изгоряла жива.

risunka 7

Култура Хоупвел (САЩ – изток).

risunka 8

Култура Чавин. (Перу – север).

Дали Колумб именно в тия води не е срещнал сирените? Макар, ако говорим истината, той ги видял в края на първото си пътешествие в Карибско море. „Три сирени – разказва той, – изправиха телата си над повърхността на океана и макар те да не бяха кой знае колко прекрасни, както ги рисуват художниците, техните кръгли лица имаха определено човешка форма”. Ламантините са с кръгла глава, с увиснали гърди; тъй като самките кърмят малките, като ги придържат към себе си с перките си, такова отъждествяване не е тъй учудващо за онази епоха – когато описвали памука (и дори тъй са го рисували), го наричали дърво с овни – дърво, на което вместо плодове, овни са увесени за гърба си, на които само е трябвало да острижеш вълната.

Продължението – в Andral 72-73 b , 2013

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s