Из “Печални тропици”

Клод ЛЕВИ-СТРОС

Claude-Levi-Strauss

II. Новият свят

Пресичането на тропика

Тропиците, каквито изглеждат на морския бряг между Рио и Сантос, са все още подобни на мечта. Планинската верига по бреговата ивица, която в ед­на точка надхвърля две хиляди метра, се спуска към морето и го разрязва на островчета и заливчета. Езиците на ситния пясък, обрамчени от кокосови палми или от влажни, изобилстващи от орхидеи гори, се обтягат до стени от пясъчник или базалт, които преграждат достъпа до тях от всички страни, освен от морето. Неголемите пристанища, отстоящи едно от друго на стотици километри дават подслон на рибарите, все още живеещи в къщи от XVII век. Сега къщите са порутени, но някога са били построени от благороден изтесан камък за корабособствениците, капитаните, вицегубернаторите. Ангра-Дус-Рейс, Убатуба, Парати, Сан-Себастиян, Виля-Веля – това са пунктовете, където са докарвали златото, диамантите, топазите и хризолитите, добити в minas geraes – „главните рудници” на кралството. Техният пренос през горите на гърбовете на мулетата е отнемала дни. Когато търсиш следите от пътеки, преминаващи по дължината на хребетите, е трудно да си представиш степента на интензивност на движението: сякаш то е попивало специален промисъл, съществуващ за сметка на връщането на изгубените от животните подкови.
Бугенвил ни разказа за опасностите около изкопаването и превоза на минералите. Веднага след извличането златото трябвало да постъпи в домовете на Фонда, разположени във всеки окръг: Рио-дас-Мортис, Сабара, Серра-Фрио. Там взимали кралското мито, а онова, което се полагало на предприемачите, им се предавало в слитъци с указания за тяхното тегло, проба, номер и кралския герб. Регистрацията се правела от Централната кантора, разположена на половината път между рудниците и брега.
„Тази кантора се охранява от пост, който се охранява от капитан-лейтенант и петдесетина войници; именно тук собствениците на слитъците плащат митото в размер една пета от стойността на принадлежащото им злато, а така също и сумата от половин реал на човек и на глава рогато или товарно животно. Половината от сумата отива за краля, а втората половина се дели между личния състав на поста”… Затова и не бива да се удивляваме, че керваните, които идвали от рудниците и преминавали задължителна проверка били спирани и проверявани „с възможно най-голяма строгост”.
„Частните лица сдават златото в слитъци на Монетния двор в Рио де Жа­нейро, който заплаща стоимостта им в сечени монети: обикновено това били полудублони на стойност осем испански пиастра. От всеки от тези дублони кралят получава по пиастър за лигатура и за монетен сбор”. И Бугенвилд продължава: „Монетният двор в Рио де Жанейро е един от най-добрите. Той има необходимото оборудване, което позволява да изпълнява задълженията си с необходимата скорост. Предвид това, че златото се доставя от находищата едновременно с непрекъснатото пристигане на флотилиите кораби от Португа­лия, е наложително темпът на работа на Монетния двор да бъде ускорен и бързината, с която се секат монетите е поразителна”.
Още по-строга е системата от мерки, свързана с добива на диаманти. Предприемачите, разказва Бугенвил, „се задължават да дават точен отчет … за добитите елмази и да ги сдават на интенданта, назначен на този пост от краля. Интендантът ги пази в кръгло, обковано с желязо сандъче с три катинара. Ключовете от единия катинар се пази от него, ключовете от другия – у вицекраля, а от третия катинар – у провадора на кралската асиенда. Това сандъче се влага в друго, което упоменатите три лица запечатват със свои печати и в което се пазят трите ключа от първото сандъче. Вицекралят няма право да прове­рява неговото съдържание. Той само полага всичко в сандъка и след като го запечатва, го изпраща в Лисабон. Сандъкът се отваря в присъствието на краля, който подбира всеки от елмазите, които му харесват, като изплаща стойността им на предприемачите по договорената тарифа”.
От тази интензивна дейност, в резултат на която само през 1762 година са били пренесени, проверени, отсечени и изпратени сто и деветнайсет златни ароби [мярка, равна на 15 килограма], т.е. повече от половин тон благороден метал, не е останало нищо върху отново обгърнатия от спокойствие бряг. Само няколко величествени самотни фасади

Продължението – в Andral 74-75 b, 2013

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google+ photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google+. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s