Индианското общество и неговият стил

Из „Печални тропици“

Клод Леви-Строс

Claude-Levi-Strauss 5

Съвкупността от обичаите на един народ винаги се отличава с някакъв стил, те образуват система. Убеден съм, че броят на тези системи не е неограничен и че човешките общества, подобно на отделните лица, в своите игри, мечти или налудничави видения никога не творят в абсолютен смисъл, а се задоволяват с това да подбират определени съчетания от някакъв набор от идеи, които могат да бъдат пресъздадени. Ако направим списък на всички съществуващи обичаи, и онези, които са намерили отражение в митовете, и онези, които възникват в игрите на децата и възрастните, в сънищата на здравите или болните хора и в психопатологичните действия, ще може да се създаде нещо от рода на периодическа таблица на химическите елементи, в която всички реални или просто възможни обичаи ще могат да се групират по “семейства”. Нам би останало само да разпознаем сред тях онези, които действително са били възприети от обществата.

Ind obshtestvo
Подобни съображения особено подхождат към индианското население мба­йя-гуайкуру, чиито последни представители днес в Бразилия са кадиувеу, а в Парагвай – тоба и пилага. Тяхната култура не може повече да напомня на онази, която нашето общество си въобразява в една от своите традиционни игри и обра­зец, която тъй сполучливо ни представя Луис Карол. Тези индианци-рицари прилича­ха на изображенията на картите за игра. Тази особеност беше подчертана още в костюма им: широк в раменете, падащи твърди гънки на туниките и кожени наметала, украсени с черни и червени шарки (ранните автори ги сравняват с турски ковьори), които възпроизвеждат орнаменти на пики върху картите за иг­ра, сърца, диаманти, както и орнаментите на спатия.
Те си имаха крале и кралици и, подобно на кралицата от “Алиса”, тези дами обичаха най-вече да играят с отрязани глави, които им носеха вòйните. Знатните мъже и знатните дами се развличаха на турнири. От тежката работа ги избавяха индианците гуана, живели по тези места още преди те да се появят тук и които се отличават по своя език и култура. Терено, последните представители на гуана, живеят в правителствен резерват, недалеч от градчето Миранда. Гуана обработва­ли земята и плащали данък във вид на селскостопански продукти на сеньорите мбайя в замяна на тяхното покровителство, казано по-просто, за да бъдат в безопасност от грабежи и разхищения, извършвани от банди въоръжени конници. Един немец, който през XVI век се осмелил да отиде по тези места, сравнява тези отношения с отношенията, които съществували по същото време в Централна Европа между феодали и крепостни.
Обществото на мбайя се състои от касти. На върха на социалната стълбица се беше устроила каста на знатните, която се делеше на две категории: голямо ро­дово знатно съсловие и ония, на които лично им беше даден титул, обикновено в случаите, когато техният рожден ден съвпадаше с раждането на дете от знатен произход. Освен това знатните родове имаха стари и млади разклонения. След тях идваха вòйните, най-добрите от които след инициацията биваха приемани като членове на братство, което им даваше правото да носят специални имена и да се ползват от изкуствения език, който се образува по пътя на прибавянето на су­фикс към всяка дума, както при някои жаргони. Робите на шамакоко или от друг произход и крепостните от гуана образуваха простолюдието, макар то да беше възприело за собствени нужди деление на три касти по образец на своите господари.
Знатните демонстрираха своя произход като разкрасяваха телата си посредством шаблони или татуировки, които играеха ролята на гербове. Те премахваха изцяло окосмяването по лицето си, в това число веждите и миглите и с отвращение се отнасяха към “братята на щраусите” – европейците, – с очи прораснали в косми. Мъжете и жените се показваха пред хората съпровождани от свита роби и зависими, които се кланяха пред тях, като ги избавяха от всякакви скандали. Още през 1935 г. разкрасените и окачени с висулки старици – те бяха най-добрите украсителки, – обясняваха, че са били принудени да изоставят практикуването на изящния си занаят, тъй като били лишени от роби, прислужвали им по-рано. В Налике още живееха няколко бивши роби шамакоко, сега ги бяха включили в общата група, но се отнасяха към тях снизходително.
Високомерието на тези сеньори смущаваше дори испанските и португалски­те завоеватели, одарили ги с титулите “дон” и “доня”. Казват, че белите жени можели изобщо да не се опасяват да бъдат пленени от мбайя, тъй като на нито един воин не би му дошло на ум дори да унижи своята кръв с подобна връзка. Някои от дамите мбайя отказваха среща със съпругата на вицекраля с претенцията, че само кралицата на Португалия е достойна да общува с тях. Една от тях, почти момиче, известна с името доня Катарина, отклонила поканата на губернатора на Мато Гросо да посети Куяба. Тъй като тя беше достигнала полова зрелост, този сеньор – както тя си мислеше, – щеше да й направи предложение, а тя не можеше да встъпи в неравен за себе си брак, нито пък да го оскърби с отказа си.

Продължението – в Andral 76-77 b, 2013

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s