Из “Печални тропици”

Клод ЛЕВИ-СТРОС

Claude-Levi-Strauss 1
IV. Бороро

Злато и диаманти

Вратата за пътя към Боливия – порт Корумба, – ле­жи на десния бряг на река Парагвай и ти се струва, че е създадена за самия Жул Верн. Градът се е покатерил на върха на извисяваща се над реката варовикова скала. Две-три колесни параходчета с каюти на двете палуби, разположени ниско в корпуса и увенчани с хилави тръби, стоят в обкръжението на пироги около стоянките на кея, откъдето към върха води път. В ниското се издигат няколко сгради, които с внушителния си вид не съответстват на нищо около тях. Митница, арсенал. Те напомнят за ония времена, когато река Парагвай е била ненадеждна граница между държавите, сдобили се с независимост едва отскоро. Тогава този воден път е осигурявал интензивна търговия между Рио-де-ла Плата1 и вътрешните райони на континента.
Поел от кея към високото, пътят, не повече от двеста метра, върви ведно с корниза на скалите, после се извърта под прав ъгъл и въвежда в града по дълга улица, застроена с ниски къщи в бял и бежов цвят с плоски покриви. Улицата завършва на квадратен площад, където всред треволяка растат фламбойяни – дървета с остро-отровни оранжеви и зелени цветове, доставени от Антилските острови. По-нататък чак до закриващия хоризонт на хълмовете се е протегнала камениста равнина.
Единственият тук ресторант е винаги препълнен; местните жители понякога дават под наем първия етаж, където се събира влажният въздух от блатата. Близки до реалната действителност нощните кошмари правят от животеца на новопоявилия се христиански мъченик, захвърлен в душната яма на охранените дървеници. Ако говорим за храната, то тя е отвратител­на, доколкото земята, бед­на или необработваема, не е способна да удовлетвори пот­ребностите на двете-трите хиляди местни и придошли жители, съставляващи населението на Корумба. Всичко струва луди пари, а царящата тук външна възбуда, контрастираща рязко с равнинния и пустинен пейзаж – кафяв сюнгер, простира­щ се по протежението на реката, – създава впечатление на жизненост и веселост, подобно на онази, как­вато сто години назад са могли да създадат градовете на американските пионери в Калифорния и в Далечния Запад. Привечер цялото население се скупчва на корнизите. Юношите, провесили нозе, мълчаливо седят на балюстрадите, а пред погледите им се разхождат, по три-четири, шушнещи си девойки. Тези предсватбени сгледи биват представени от странна церемония, която протича на мъждукаща електрическа светлина, зад която се простират петстотин километрови блатни местности, на чиито пространства могат да се видят камилски птици и питони боа, които могат да се срещнат и на две крачки от стените на града.

Claude-Levi-Strauss 3Корумба отстои само на четиристотин километра с полет от Куяба. Аз бях свидетел на развитието на въздушните съобщения между тези два града, което в началото ставаше на неголеми четириместни самолети, преодоляващи това разстояние за два-три часа жестоко друсане, а от 1938-1939 г. – на дванайсетместни “юнкерси”. Но през 1935 г. до Куяба беше възможно да се отиде само по вода, тъй като криволиченията на реките удвояваха този път до осемстотин километра. За да попаднеш в столицата на щата в сезона на дъждовете бяха необходими осем дни, а през сухия сезон – три седмици, тъй като лодката, поради малкото валежи, често засядаше в плитчините. Трябваше да загубиш не един ден, докато я избуташ от плитчините, привързал към здравото дърво дебелото въже, което изопваше неистово работещия двигател. В кантората на компанията висеше съблазнителен плакат, който рекламираше пътешествието с “най-бързия и комфорта­белен параход по линията Куяба – Корумба – Порто-Есперанса”. Излиш­но е да казваме, че действителността малко съответстваше на описанието.
Въпреки всичко пътешествието беше очарователно. Пътниците бяха малко, това можеха да бъдат семейство скотовъдци, отиващи към стадата си, странст­ва­щи търговци с ливански произход, военни от гарнизона или провинциални чиновници. Току-що стъпила на борда, публиката веднага се преобличаше в домашна дрехи като за вила, тоест в пижами на райета (контетата – със свилени), едва скриващи покритите с косми тела, и нахлузваше домашни пантофи. Два пъти на ден всички се събират на масата за неизбежното меню, състоящо се от пълно блюдо с ориз, второ блюдо с тъмен фасул и още едно – върху брашно от сушена мани­ока – всичко, като гарнитура към прясното или консервирано говеждо. Това се нарича фейжоада, думата идва от feijāo – „боб”. Лакомията на моите спътници би могла да се сравни единствено с оная разсъдливост, с която те говореха за нашата ежедневна храна. В зависимост от времето трапезите от фейжоада се обявя­ваха ту за „превъзходни”, ту за „отвратителни”, а десертът от мазен кашкавал и плодов мармелад се ядеше едновременно и то с върха на ножа и биваше оценяван като „достатъчно” или „недостатъчно” „сладък”.

Виж продължението в Andral 78-79 b, 2014

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google+ photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google+. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s