Из “Печални тропици”

Клод ЛЕВИ-СТРОС

IV. Бороро

Живите и мъртвите

Claude-Levi-Strauss risunka 2

Мъжкият дом служи за работил­ница, клуб, спалня, помещение за свиждания, накрая, и храм. Там се приготвят за религиозни танци, провеждат се някои церемонии, на които не се допускат жени, напри­мер направата и върте­нето на ромбите. Това са музикални, богато украсени дървени инструменти, напомнящи по форма сплескана риба, но различни по размер – приблизител­но от трийсет сантиметра до метър и половина. Въртейки ги за края на шнур, те произвеждат глухо бучене, което се приписва на навестяващи селото духове, от които жените трябва да се боят. Беда ще сполети онази, които види ромб: нея, напълно вероятно, я грози смърт. Когато наблюдавах за първи път тяхните направа, се опитваха да ме убедят, че става въпрос за някакви приспособления за кухнята. Моята молба да ми преотстъпят няколко предмета предизвика у тях крайно отвращение, което се обясняваше не толкова с това, че трябва отново да се заемат за работа, колкото заради опасението, че ще издам тайната. Наложи се посред нощ да отида в мъжкия дом със сандъче. В него положиха увитите ромби и заключиха сандъка с кофар, а аз бях задължен да обещая, че ще го отключа чак когато се озова в Куяба.
За европейския наблюдател някои занятия в мъжкия дом са несъвместими, но там те се погаждат. Не са толкова много народите тъй дълбоко религиоз­ни както бороро, и немного от тях имат такава разработена метафизическа система. Но духовните вярвания тясно се преплитат с ежедневните навици и привички, като не оставят впечатление, че индианците си дават сметка за това, че са непоследователни, когато преминават от една система в друга.
Работата не е във факта, че у бороро религията се ползва с изключително уважение, обратното, това се разбира от самосебе си. В мъжкия дом религиоз­ните функции се извършват със същата непринуденост, както и останалите всекидневни дела, като че ли става дума за обикновени неща, изпълнявани заради резултата от тях, без изискването за онова почтително отношение, което бива приемано даже и от невярващите, когато влизат в храма. Днес следобед в мъжкия дом пеят. Това е подготовка за вечерния публичен обред. В ъгъла похъркват или разговарят хлапета, двама-трима мъже подпяват, поклащащи се с хлопки в ръцете, но ако на някого му се прииска да запали цигара или пък е дошъл редът му да загребе от кукурузената каша, той подава инструмента на човека до него, който на свой ред подхваща мелодията. Ако пък някой наконтен танцьор започва да се перчи с някаква своя нова придобивка, всички спи­рат и го обсъждат, като че ли са забравили своите отговорности, докато в другия ъгъл заклинанието не се възобнови от същото онова място, където е било прекъснато.

Claude-Levi-Strauss mezhdu indiantsi

Claude-Levi-Strauss mezhdu knigi

Въпреки това значението на мъжкия дом превъзхожда дори онова, което е свързано с неговата роля на център на обществения и религиозен живот, коя­то се опитах да опиша. Структурата на селото не само позволява да се осъще­ствява стриктното функциониране на институциите: тя резюмира и регулира отношенията между човека и вселената, между обществото и свръхестествения свят, между живите и мъртвите.
Преди да пристъпим към разглеждане на този нов аспект от културата на бороро, съм длъжен да изясня какво означават отношенията между живите и мъртвите. Без това би било трудно да се разбере особеното значение, което привнася мисленето на бороро в този всеобщ проблем. То е поразително сходно с онова, което се среща в другия край на западното полукълбо – при жители­те на горите и прериите в Североизточна Америка, при индианците оджибве, ме­номини и виннебаго.
Вероятно не съществува нито едно общество, което не проявява уважение към мъртвите. Дори в самото начало на човешкия род неандерталецът е погребвал своите мъртъвци в гробове, построени от няколко груби камъка. Без съмнение погребалните обреди са различни в различните групи. Можем ли да кажем, че тези вариации са несъществени, като имаме предвид ед­наквите чувства, които стоят зад тях? Дори и когато прибягваме до най-крайни­те опростя­вания в отношението на чувството за уважение, проявявано към мър­твите в различните общества, все пак сме принудени да признаем, че има големи различия: това са два полюса, между които съществуват цяла серия от преходни стадии.
В някои общества мъртвите не биват тревожени, тях само ги споменават, за да не безпокоят живите. Ако мъртвите посещават живите, то е не тъй често и в предвидими случаи. Техните визити оказват благотворно въздействие, доколкото покровителството на мъртвите осигурява регулярния обрат на годишните времена, плодородието на земята и жените. Всичко протича така, като че ли има съгласие между мъртвите и живите: за сметка на разумния култ, посветен на тях, мъртвите остават в своя си свят, а в протичащите отвреме-навреме срещи между двете групи винаги преобладава грижата за живите. Това положение е изразено отчетливо в една обща за целия фолклор тема – темата за признателния мъртвец. Богатият герой купува трупа от кредиторите, които са били против неговото погребване. Но той ще погребе мъртвеца. Същият се явява в съня на своя благодетел и му пожелава успех при условие, че получените изгоди те ще разделят поравно. Наистина героят бързо завоюва любовта на принцесата, която той успява да спаси от многобройните опасности с помощта на своя свръхестествен покровител. Трябва ли да подели печалбата си с мъртвеца? Но принцесата е омагьосана, тя само наполовина е жена, другата й половина е на змей или дракон. Мъртвецът иска своята част, героят се съгласява и онзи, удовлетворен от тази честност, се задоволява с малкото, като отдава съпругата на героя, станала жена.
На тази концепция се противопоставя друга, нея също можем да илю­стри­раме с фолклорна тема, която ще нарека предприемчивият рицар. При нея героят е беден, не е богат. Всичко на всичко той има хлебно зрънце, което с хитрост успява да замени последователно за петел, свиня, бик, а накрая и за трупа, а него пък успява да замени за живата принцеса. Както е видно, тук мъртвият се явява обект, не субект. Той вече не е партньор, с когото сключваш договор, а оръдие, което служи за спекулация, където има място и за лъжа, и за измама. Някои общества се придържат към подобно отношение с мъртвите. Те им отказват покой, използват ги, понякога буквално, както в случая за ка­нибализъм и некрофагия, когато тези явления са основани на стремежа да се придобие доблестта и силата на покойния. Символически това става в общест­ва, вплетени в престижни съперничества, в които участниците са задължени, осмелили се, да го кажем така, постоянно да призовават мъртвите за свобода в стремежа си да обосноват своите изключителни права посредством призиви към предците и генеалогически мошеничества. Тези общества повече от други­те не виждат покой от мъртвите, с които те злоупотребяват. Обяснението е в то­ва, че те си отмъщават за своето преследване, още повече, че проявяват своята взискателност и придирчивост по отношение на живите, от което последните се стараят да се възползват. Но когато става дума за справедливото поделяне на изгодата, както в първия случай, или за неудържима спекулация, както във втория, главната идея се състои в това, че в отношенията между мъртвите и живите е невъзможно да не се дава сметка и за двете страни.
Между тези крайни позиции съществуват преходни форми: индианците от западното крайбрежие на Канада и меланезийците въвеждат всички свои предци в церемонии, като ги задължават да застанат на страната на потомците. В някои култове към предците в Китай или в страните от Африка мъртвите съхраняват своето лично тъждество, но само в продължение на няколко поколения. У пуебло в югозападните райони на САЩ те тутакси биват деперсонализи­рани като покойници, но изпълняват някакви специални функции. Даже в Европа, където мъртвите са равнодушни и анонимни, фолклорът съхранява останки от различен вариант, в който е запазена вярата, че съществуват два ви­да мъртъвци: едните, отишли си от естествена смърт, съставят корпуса на предците-покровители, докато самоубийците, убитите или омагьосаните се превръщат в зловредни и завистливи духове.
Ако се ограничим с разглеждането на еволюцията на западната цивили­зация, то няма съмнение, че спекулативната позиция постепенно отстъпва мя­сто на договорната концепция в отношенията между мъртвите и живите, а тя от своя страна отстъпва място на безразличието, което, може би, се заключва в евангелската формула “оставете мъртвите да погребват мъртвите”. Но няма никакви основания да се предполага, че тази еволюция съответства на всеобщия образец. По-скоро се създава впечатление, че във всички култури е имало неотчетливо изразено осъзнаване на двете форми, но индианците бороро са отделили една от тях и при това са се постарали, прибягвайки към суеверни прийоми, да се обезопасят от другата страна, както, впрочем, и ние продължа­ваме да правим това независимо от признаването от нас на вярвания или от неве­рие.
Своеобразието на бороро се състои в това, че те ясно са изразили двете концепции, изградили са система на вярвания и обреди, съответстващи на всека от тях, и са създали механизми, позволяващи прехода от едната към другата с надеждата двете да бъдат примирени.
Бих се изразил неточно, ако кажа, че за бороро не съществува естествената смърт: за тях човекът не е индивид, а личност. Той е част от социологическа вселена, и това е селото, която съществува от памтивека до друга – физическата вселена, състоящата се от своя страна от други, по тяхно мнение, одушевени същества, небесни тела и метеорологични явления. На този възглед не пречи временния характер на конкретните села, които, поради това, че обработваемите площи около тях се изтощават, рядко остават на едни и същи места повече от трийсетина години. Следователно онова, което съставя селото, не е неговата територия и не са отделните колиби, а определена структура, която описахме по-горе и която бива възпроизведена от всяко село. По такъв начин става ясно, защо като препятстват традиционното разположение на селата, мисионерите разрушават изведнъж цялата система.
Що се отнася до животните, те частично принадлежат към света на хората, особено рибите и птиците, докато някои наземни животни биват отнасяни към физическата вселена. Затова и бороро считат, че собствената им човешка форма се явява преходна: между формата на онази риба, с чието име те се назовават, и формата на арара, с която те завършват цикъла на своите превъплъщения.
Мисленето на бороро се основава на фундаменталното противопоставяне на природа и култура, от което следва, че те отнасят човешкия живот към порядъка на културата. Да се каже, че смъртта е естествена или противоесте­ст­вена, губи смисъл. На дело и по право смъртта се явява едновременно и есте­ст­вена, и противоестествена.
Всеки път, когато някой умре, това засяга неговите близки, но и общест­вото като цяло. Загубата, която природата нанася на обществото, следва да бъде върната като дълг – мори – термин, който много добре предава едно от основните понятия на бороро. Когато умира индианец, селото организира ко­лек­тивен лов. Поръчва го половината, която е противоположна на онази, от които произлиза покойният. Това е експедиция против природата, а целта е да се убие дивеч, за предпочитание ягуар, чиито нокти, кучешки зъби и кожа със­тавят мори-то на покойния.
Когато пристигнах в Кежара, тъкмо я беше посетила смъртта, за съжаление ставаше дума за човек, умрял далеко, в друго село. Затова не видях двойното погребение, което се заключава в това, че трупът отначало бива погребан в яма, покрита с клонки и изкопана в центъра на селото. Той лежи в нея, докато плътта не започне да се разлага, след това костните останки се мият в реката, изрисуват се и се украсяват с мозайка от налепени пера, накрая ги поставят в кошница, която потапят на дъното на езеро или река. Всичко останали церемонии, на които присъствах, протекоха в съответствие с традицията, а това включваше и ритуални скарификации* от страна на родствениците на онова място, където трябва да се изкопае временен гроб. Другото неблагоприятно обстоятелство се състоеше в това, че колективният лов се беше състоял или в навечерието, или в деня на моето пристигане – не разбрах, но беше ясно едно – ловците не бяха убили нищо. За погребалните танци беше използвана стара кожа на ягуар. Подозирам даже, че нашият ирара беше тъй живо обладан от индианците, за да успее да изиграе ролята на недоставения дивеч. Не ми признаха това никога, за което съжалявам: ако беше именно така, бих могъл да претендирам за ролята на уиаддо, човекът, който командва лова, представляващ духа на покойния. От неговото семейство бих получил връзка върху ръкав от човешки коси и пояри – мистически кларнет, направен от мъничък, налепен от пера калебас, който служи за разширение на бамбуковото езиче; звукът се чува над него, след това го завързват за кожата. Бих поделил, както е предписано месото, кожата, зъбите, ноктите между родствениците на покойния, които биха ми дали в замяна церемониален лък, стрели и още един кларинет, в памет на моите отговорности, и гердан от кръглички раковини. Без съмнение щеше да ми се наложи да се поизрисувам с черна боя, за да не ме познае онази злокобна душа, виновна за смъртта на човека. По правилото на мори, тя е длъжна да се превъплъти в дивеч, който ще бъде убит от ловците. По такъв начин тя се жертва, като с това компенсира нанесената от нея вреда, но пълна с отмъстителна ненавист към своя палач. Затова в някакъв смисъл тази смъртоносна натура се явява като човешка. Тя действа с помощта на особена категории души, които зависят непосредствено от нея, а не от обществото.
По-горе споменах, че живях в колиба заедно с шаман. Бари са особена категория човешки същества, които не принадлежат напълно нито към физическата вселена, нито към социалния мир; тяхната роля се заключава в уста­но­вяването на посредничеството между двете царства. Възможно е – но не точно, – те всички да са се родили в половината на тугаре. Така беше и с моя магьосник, тъй като нашата колиба беше чера и той живееше, както и следваше да бъде, у своята жена.
Шаман се става по призвание, а нерядко и след като човек сключи съгласие с членове на много сложна общност. Тя се състои от злокознени или по-просто казано опасни духове, частично небесни (и оказващи влияние на астрономическите и метеорологичните явления), частично подземни, а частично и такива, които се отнасят към животинското царство. Тези същества, чието число расте постоянно за сметка на душите на умрелите шамани, са отговорни за движението на светилата, за вятъра, за дъжда, за болестите и за смъртта. Това са герои на разкази, които се изявяват в разнообразни и ужасяващи образи: мъхнати, с дрипави глави, от които пуши цигарен дим, когато пушат; въздушни чудовища, които изпускат дъжд от очите и ноздрите си, или са с непомерно дълги нокти и коси; на единия крак с огромен корем, и с тяло на летяща мишка, покрита с пух.
Бари е антиобществена личност. Благодарение на личната си връзка с един или няколко духа той има привилегии: свръхестествена помощ, когато се отправя сам на лов, способност да се превръща в звяр, да има пророчески дар; той знае тайните на болестите. Убитият на лов дивеч, първата реколта не е позволено да се яде, докато бари не получи своята част. Той съставлява онова мори, което живите са длъжни да принесат на духа на мъртвите. По такъв начин в системата той играе симетрична и противоположна роля на погребалния лов, за който говорих.
Но бари също е подвластен на един или на няколко духа-хранители. Те го използват за превъплъщения и тогава бари, обладан от дух, изпада в транс и конвулсии. В замяна на своето покровителство духът нито за миг не изпуска бари от своето внимание; именно той се явява истинският владетел не само на имуществото, но и на самото тяло на магьосника. А този пък дава на духа отчет за строшените от него стрели, строшената посуда, за обрезките на своите нокти и отрязаните си коси. Те не бива да се унищожават или да се изхвърлят и бари мъкне със себе си тези остатъци от своя преминал живот. Старата юридическа поговорка – мъртвият стига живия – тук получава ужасен и неочакван смисъл. Връзката между шамана и духа е тъй тясна, че в крайна сметка никога не става ясно, кой от двамата партньори по договор се явява хазяин и кой слуга.
От казаното е видно, че за бороро физическата вселена е изградена от сложна йерархия на индивидуализирани сили. Ако тяхната лична природа е обозначена ясно, то не е тъй с други техни свойства, тъй като тези сили се явяват едновременно и предмети, и същества, и живи, и мъртви. В обществото на шаманите се образува това звено, което свързва хората с тази тайнствена вселена на злокобните души, едновременно живи създания и предмети.
В сравнение с физическата вселена социума има съвършено други особе­ности. Душите на обикновените хора, т.е. хората, които не са шамани, обра­т­ното, губят своето лично тъждество и съществуват като общество. На дело това общество е двойствено, доколкото душите след погребението се разпределят между двете села, едното от които отстои на изток, а другото – на запад. Те биват държани под надзор съответно от двама велики обожествени герои от пантеона на бороро: на запад – възрастният, Бакороро, а на изток – младият, Итуборе. Да отбележим, че линията, минаваща от изток на запад, съответства на течението на Риу-Вермеля. Може би затова и съществува все още неясната връзка между двойствеността на селото на мъртвите и разделението на селата наполовина в низината и наполовина по горното течение на реката.

* скарификация лат. scarificatio – едновременно разрязване на тъкан, за да се отвори място за изтичане на кръв или на друга течност.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s