БЕЗ ГЛАС

Гюнтер ГРАС, Нобелов лауреат

Дами и господа,

По време на дъждовете миналото лято, т.е. по време на „постния“ за новини сезон, когато незабележими партийни членове искаха да наводнят новинарските емисии със страховити истории, по изключение имаше истинска новина, която разбуди публичното пространство. Като че ли синият, десен екстремизъм бе неочаквано открит като заплаха за Германия. „Откритието“ беше подпомогнато и от серия брутални насилствени актове, които доведоха дори и до фатален край. Имайки предвид, че някои от участващите младежи живеят в градовете и селата на Източна Германия, все още неразрешеният проблем с опита за убийство в Дюселдорф бе избутан на заден план. А оттогава насам, въпреки падането на Стената, ние германците все още продължаваме да мислим ограничено по жизнено важни въпроси и се самоопределяме като източногерманци и западногерманци и източногерманците за пореден път дадоха повод за подхранване почвата на насилието. Повлияни от комунистическото си минало, те се възприемат от обществото по презумпция склонни към такива проблеми, като че ли в продължение на десетилетия не е имало местни „подпалвачи“, подпомагани от високоморалния дребен буржоа Бедерманс, (герой на швейцарския писател Макс Фриш – бел. С.С.) формиращ задължителната част на всяка действаща десница. Разбира се, Бавария бързо апелира за забраната на Националсоциалистическата партия. Надигнаха се слаби, колебливи гласове, противопоставящи се на забраната: забраната на една партия не би била достатъчна за разрешаването на този проблем. Силнопрофесионалните скинхедс бяха бързо идентифицирани като лошите. И все пак скоро стана очевидно, че това предполагаемо безпогрешно посочване на очевидни расисти и убийци е само върхът на айсберга: никой нямаше, а и все още няма куража да назове името на гореспоменатия буржоа Бедерманс като техен съучастник, но в управлението.

В Германия е същото както във всяка друга европейска държава: рибата се вмирисва откъм главата и стига до опашката. Хората забравиха или се опитаха да забравят, че преди години, в началото на дебата за приемане на бежанци, баварският министър-председател г-н Щойбер беше този, който с демагогско трептене на гласа предупреждаваше за възможната „поквара на немската раса“ А преди около година, веднага след като изборите в Австрия взеха своя разрушителен курс, отново г-н Щойбер беше този, който окуражаваше Австрийската народна партия на Хайзер. Със сигурност все още си спомняме расистките изказвания на Роналд Кох, сегашният министър-председател на Хесен по време на местните избори за блокиране на твърде закъснялото натурализиране на отдавна отседнали чужденци. Въпреки че кампанията Kinder statt Inder („Повече деца, не индийци“) бе доказателство за провала на парламентарните избори в Северен Рейн-Вестфалия, това все пак говори красноречиво как безотговорни политици, призоваващи за забрана на Националсоциалистическата партия, скачат в расисткия влак, когато това им изнася.

Мога да продължа с примери за явлението, но вместо това ще се върна на решението да се спре финансовото обезпечаване на приютите от федералната конституция и последиците от този ход, под който Социалистическата партия се подписа, като една от причините за повишаване на насилието и активността на десницата. След като това решение беше взето, стана практика в правовите държави да се отсъжда нечовешко отношение към търсещите убежище. И още по-лошо, такова отношение стана тъй обичайно, че дори и най-скандалните инциденти почти не привличат общественото внимание. Във всеки случай реагират само малки групи хора. Те се опитват да помогнат, като осигуряват на бежанците убежище в църквите или безрезултатно протестират срещу бруталното разделяне на семейства на бежанци. Ученици изпращат протестни писма с надеждата да защитят кюрдските си съученици от насилствено депортиране. Като че ли сме приели факта, че около 4000 души, които не са извършили никакво престъпление, са задържани в арестите на Германия и очакват експулсиране, като че ли са престъпници. От време на време самоубийство на „летището за депортиране“ на Франкфурт разбунва духовете за ден-два, преди Държавата и Законът да вземат нещата в свои ръце. Те цитират споразумението от Шенген, позовават се на практиката в другите европейски страни и поддържат мнението, че в сравнение с другите страни Германия е сравнително либерална в това отношение. Също така те, а това е нещо ново, правят разлика между търсещите убежище, които могат да бъдат полезни на германската икономика, и тези, които били в тежест на нацията, или още по-точно, на данъкоплатците. Системата на подбор се нарича „селектиране“, термин, който ни връща отново към криминалното минало на нацията.

Тук нямаме време да се спираме на всички отделни случаи, за които съм уведомен чрез спешни повиквания, доказателство за абсолютно незачитане на човешкото достойнство на търсещите убежище в Германия. Родители се разделят от децата им и обратно. Босненци, все още разтърсени от травмата, причинена им в периода на преследвания в родната им страна, също са заплашвани с депортиране. Що се отнася до липсата на съчувствие, накратко казано, сегашният министър на вътрешните работи продължава ужасяващата практика на предшественика си. Не е за вярване.

Така стоят нещата в Германия. Дали ситуацията е по-добра в другите европейски страни? Няма, разбира се, да ги сравнявам и да им давам оценка, но най-общо казано Европейският съюз, включително и от бъдещите нови страни-членки, все повече се възприема като крепост. Европа се опитва да закове с летви всички пролуки срещу прииждането на бедни хора от Африка, Азия и Русия, които искат да дойдат или вече са тук. Не е лесна тази задача. Стоиците километри от италианското и испанското крайбрежие, добре организираният трафик на нелегални емигранти, лесното преминаване на източно-европейските граници – всичко това вещае неуспешното построяване на крепостта. В момента се справяме с депортирането. При все това, че има колебание и недоверие, все още си мислим, че опрощаването на дълговете на бедните страни е достатъчна помощ за държавите от третия свят. Все повече стават приетите закони, които ограничават пространството ни за демократични маньоври. Както вече казах в началото, си мислим, че можем да елиминираме десния екстремизъм, действие, което често предполага официалните власти да налагат насилствена практика на забрана на националсоциалистическите партии. Развиваме представата за тунел. Заобикалящите ни страхове са провокирани от скритата ксенофобия, често поощрявана от главните ни политически мотиви. Все пак, въпреки че е невъзможно европейските граници да станат напълно недостъпни отвън, психозата за сигурност започва да се разпростира и към малцинствата, с които съжителстваме от векове на този континент.

Тези малцинства са основната тема на нашата дискусия. Те непрекъснато са възприемани с подозрение, живеят под натиска на неизменните предразсъдъци. Те са били дискриминирани и преследвани, а за 12-те години на властване на германския расистки закон – депортирани и убивани в концентрационните лагери. Докато заобикаляме признаването на вината си тях или ги забравяме, или само ги споменаваме мимоходом. Говоря, разбира се, за синтите и ромите. Приблизително двадесетте милиона представители на този народ формират най-голямото малцинство в Европа, а те все още са слабо приети. Като че ли са без глас, те са тук, но не са представени в институциите, където се взимат социалните и политическите решения.

Споменаването на ромската култура е като покана за словоизлияния, посветени на циганската музика и нейното влияние върху испанските, унгарските и немските композитори. От една страна възприемаме ромите като хора, които са само и единствено виртуозни цигулари, дори и когато им помагаме като важно малцинство, което се е сдобило с демократичното право на консултация, а ние винаги сме готови на високопарни декларации. Трябва все пак да отбележа, че правото на консултации (представителство?, тук очевидно преводът е неточен – б.р.) вече се зачита. В младата и бивша република на Югославия – Македония – поне засега защитена от безмисленото кръвопролитие на Балканите – четири ромски партии имат представители в Парламента. Romanes, езикът на ромите, се радва на официално признание. За сравнение – Чехия, където дори по време на комунизма ромите са имали 11 представители в парламента, правото на консултации се изгуби по време на политическите промени. Наскоро на Световния конгрес на Romani Union в Прага 400 представители на това широкоразпространено малцинство чуха на собствения си език подробности за всички несправедливости, на които са били подложени ромите през вековете: неправди, които все още трябва да се документират на европейско ниво и които варират от дискриминация и сегрегиране през експулсиране до преследване и унищожение. Ето един пример – от 280 000 роми в Косово, днес там са останали между 8000 и 10 000 човека, които са натъпкани в гетата и се опитват да оцелеят. Мнозинството от тях са прогонени заради омразата и насилието от страна на сърби и албанци. Дали защото войската е недостатъчна, или защото, отново, на ромите се отказва всякаква защита, силите на КФОР не успяваха и все още не могат да осигурят закрила от тази двойна доза омраза. И все пак, участниците на Конгреса в Прага говореха открито, но до известна степен неуверено, за ромската нация. Делегатите решиха, като за начало, да открият представителство на  Romani Union в Брюксел, тъй като там е друго пространство, където всяка икономическа и индустриална група с интереси има свое лоби и може да влияе върху вземането на решения, в който ромите отново са без глас.

Но такава стъпка не е и не може да бъде достатъчна. Малцинство с такъв обхват, – което въпреки че в моята страна не е тъй многобройно за разлика от яркото им присъствие в Испания, Португалия, Чехия, Словакия, Румъния и България – разбираемо жадува за демократично право на консултация. А къде има по-добро място за основаване, ако не тук – в Страсбург, в Европейския Парламент? Не е достатъчно обаче да прокараме традиционните тържествени и добронамерени резолюции, изтъкващи очевидното чрез потвърждение на същестуването на ромите като народ. В замяна на това е време вечноразширяващият се Европейски съюз да заживее според собствените си амбициозни стандарти. Европа трябва да стане нещо повече от обикновен голям пазар с бюрокрация, която защищава собствените си икономически интереси. Европа има обща история, въпреки че противоречивата част от нея е вкарвала всички твърде често във войни и насилие, а от XV век насам народът, който всички наричаме цигани, gitanes or Zigeuner – често преследвани и страдащи – е част от тази история. Европа е продукт на международно влияние и нейната култура черпи вдъхновение от много и различни извори: не можем да отречем, че в музикално отношение, примерно, е повлияна от ромите. И Европа носи колективна отговорност. В края на века, през който тоталитаризмът и расовите различия, световните войни и геноцидът, безмислените разрушения и масовите гонения доведоха неведнъж континента ни до ръба на пропастта, но и век, през който, все пак, се опитахме и възприехме идеята за демократичнто общество, трябва да е възможно да се даде на най-многобройното европейско малцинство, наречено ромски народ и нация, място и глас в Парламента в Страсбург.

Ромските представители, събрани в обща листа, могат да намерят места в следващия Европейски Парламент. Осъзнавам, че има много конкретни препятствия по пътя към демокрация в избирателната кутия. Не само решението на кандидатите да се изправят лице в лице с дълбоко вкоренените предразсъдъци, но също така ще бъде много трудно да убедиш ромските граждани (много от които са без гражданство) да се регистрират като избратели. Самата дума „регистрация“ пробужда спомени за стотиците хиляди роднини на днешните роми, които са били регистрирани, а след това (вече след като са официално регистрирани) – арестувани на базата на внимателно съставени списъци и депортирани и убивани в германските концентрационни лагери. Затова и страхът от регистрация – дори и за демократични избори – е разбираем, но при всички случаи трябва да бъде превъзмогнат. Друга причина е фактът, че romanes, езикът на ромите, съществува отчасти в писмен вид. Въпреки че се говори от ромите във всяка европейска страна на отделните диалекти едновременно с националния език, той е ограничено средство за комуникация за всяка отделна езикова общност и в същото време средство за разделянето на различните общности. Той е бил и продължава да бъде защитен механизъм: тайният език на дискриминираните и преследваните. Но и в тази област съпротивата трябва да бъде постепенно преодолявана. На Международния конгрес в Прага в това отношение бяха поставени множество искания. Например, европейските власти и Европейската инвестиционна банка биха могли да се заемат с реализирането на дългосрочна програма за развитието и използването на romanes в училище. Това е единственият начин ромските деца да имат достъп до по-високо образование в училищата и университетите; единственият начин да се даде възможност достатъчен брой от тях да станат представители на народа си, особено – както вече споменах – в Европейския парламент в Страсбург.

Може би сте изненадани от това, че правя предложение, вследствие на което ще се натъкнем на почти непреодолимо противопоставяне. Не само това, но аз идвам от страна, олицетворяваща скандали и мръсотия, и освен учудването (повдигането на вежди), е дала приноса си за цензурата. Факт е, че преди две години, при рутинната смяна на правителството, две трети от документите от офиса на федералния канцлер бяха изтрити, накъсани или с други думи – унищожени. Факт е, че в Германия – страна, която все още носи тежестта на отговорността за престъпления, извършени от нацистите – отказва да заплати компенсации дори и на малкото оцелели жертви на робството и насилствения труд. Факт е, че идвам от страна, където политиката на ксенофобия носи печалба за десните екстремисти, прилагащи терор по улиците. Със сигурност това са проблеми, с които моята страна трябва да се справи. Но темата, която ние дискутираме тук в Страсбург, преодолява националните граници. И вместо да приемаме красиво изработени декларации срещу расизма, ние трябва да дадем ясен политически знак за неговото превъзмогване. Затова повтарям предложението си и ви предизвиквам: Европейският парламент ще отстоява правото на присъствие и глас на свободно избрани ромски представители в него. Тъй като ромите са най-мобилните граждани на Европа: те не познават границите, а страданията, които са понесли, ги правят по уникален начин, истинските европейци.

Превод от английски Надя Немцова

Бележка на редактора: Това слово на световноизвестния писател Гюнтер Грас е произнесено на 11 октомври 2000 г. в Страсбург на Световната конференция против расизма, расовата дискриминация, ксенофобията и нетолерантността. То не е известно на широката българска общественост, за разлика от многократно издаваната оттогава и уж забранена автобиография на Хитлер. Нито един български вестник, списание, радио или телевизия не информираха своите читатели и зрители, че такава конференция се е състояла, нито една медия не посмя да популяризира това слово на Лауреата на Нобелова премия, то не влезе и в книги, които го популяризираха като нобелист след това. Нека читателят си зададе въпроса защо и да търси отговорите най-вече в себе си…

Аndral 11-12, 2000 г.

Втора бележка на редактора: Днес, на 87-годишна възраст, почина Гюнтер Грас. Мир на праха му!

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s