Публикациите по долу са по повод статията на проф. Иван Илчев „Професия ром“ във в. „Сега“ с дата 31 юли 2017. Решението да ги препечатам бе повлияно и от кухите думи на Калин Донков в същия вестник от миналата седмица.
1.
Висшият държавен чиновник (както и трябва да бъде) е точен. Висшият държавен чиновник (както и трябва да бъде) се усмихва, любезен е с всички, изслушва внимателно.
Висшият университетски чиновник е побелял (точно според представата). Висшият университетски чиновник дава акъл (че кой друг да дава акъл?!).
Ние слуш/к/аме.
Висшият държавен чиновник изслушва внимателно висшият университетски чиновник. Понякога се усмихва държавнически, понякога – полуснизходително. Няма пререкания – правим се на възпитани.
Разбирам, че висшият университетски чиновник всъщност бил и преподавател – доцент, доктор, декан, значи човекът чете многоумни лекции пред жадната за многоумие аудитория, оная слуш/к/а внимателно многоумните приказки, явява се пред него на изпити и оня пише двойки. От него зависят. Той е един от онези, които възпитават бъдещи учители, те пък – нашите деца. Той е един от онези, които изграждат общественото мнение. Той е един от онези, които участват в създаването на правителствени стратегии и тактики по един или друг проблем. Ето едно от многоумните му съждения (цитирам буквално): “Правителството трябва да направи необходимото малцинствата поне малко да заобичат България”. Ученият се вижда безпомощен – търси подкрепата на науката от Правителството ей-там ония малцинства поне мъничко да заобичат милата му родина, щото даскалчето с фибрите си усеща, че ония там малцинства никак не обичат милата му родина. И в този миг видях доцентчето, докторчето, деканчето, професорчето или там каквото е, като нищо друго, освен именно като даскалче от килийно училище отпреди сто и петдесет години, което кисне с шаячните си потури в средата на класната стая, около него остригани дечица, а даскалчето с дрянова пръчка в ръка всява послушание и налива знание в празните тикви на школарчетата… Правителственият чиновник кима разбиращо. Той не забравя, че е и дипломат, но аз знам, че и в никакъв случай не мисли нещо по-различно. Ние, бедничките – мълчим. Ние сме школарчета. Отишли сме там акъл да купим. Науката е слънце, което във душите грей…
Да го питаш даскалчето на него като му е родина, на мене кочина ли ми е! Да го питаш даскалчето като как тъй е влязъл в душата ми и там не е открил ни капчица любов към милата му родина и с каква машинка измерва любовта на ония там малцинства към милата му родина. Даскалчето знае много, иначе как биха го цанили за даскал. Ама едно със сигурност не знае – че и двамата ми прадядовци са загинали “геройски” (както е написано в случайно съхранения официален документ на единия от тях) в Балканската война, за да защищават неговата мила родина, която той категорично май ми отказва да я нарека и моя. (Нищо чудно да откаже и на прадядо ми Никола, и на прадядо ми Минчо). Както и аз не знам дали неговия прадядо не е умрял от дамла до смрадливия задник на жена си. Както не знам и дали в главата му има мозък или 6-процентова бозица – иначе как може да си мисли, че някой, пък бил той и висш правителствен чиновник, пък било и цяло Правителство, би могло на научи ония там етносчета да заобичат поне малко България… С една дума – тъпичко…
(Andral 3, 1999)
2.
Дори и когато цитираш някого, проявяваш всичко от себе си. Когато се облягаш на тиквеник, то това нищо друго не означава, освен че и ти самият си само един мисловен братовчед на тиквеника. Нищо повече! Колкото и да ти е болно, кажат ли ти го…
Тия думи предизвика едно интервю, прочетено в един от ромските нови вестници. Един високопоставен достопочтен етнически специалист в сегашното правителство, цитира небезизвестен самодеец в поезията, книгоиздаването и професионалист в плесенясалата мисъл, пълен профи и във всякакъв вид мошеничества: че в последните години “са се навъдили” роми по професия… Какво да отговориш на реплика, която вече сума години се подвизава тук и там и която върши прекрасна работа на сивичките мозъци по днешните вестници, списания и други медии, а се оказва – и по етажите на властта, – освен че този, който я е изрекъл първи и ония, които го повтарят като папагали, май са имали предвид преди всичко самите себе си и тъкмо те са от ония, осребрили бая добре точно в тия години “убежденията” си. Какво да им кажеш на тия многодълбоки Ентелектуалци, освен че самите те и днес, чрез вземане на заплатите си, продължават да осребряват убежденията си и че и те не са нищо повече от “роми по професия”, а ако щете и “българи по професия”. Да ги питаш тия многоумници като какво се явява цялата българска днешна администрация, включително и правителството, ако не “българи по професия”?!? Да даваме ли примери и от българската история, когато небезизвестни хайдути и стожери на българското Възраждане, поставени и днес в българския Пантеон, са искали да им се заплаща в злато за това, че ще съберат чета и ще преминат Дунава, за да освободят поробеното Отечество?!? Те какви бяха – “българи по професия”???
На кого ги говорят представителите на днешната власт и другите плесенясали черепи по разните му вестници и списания тия глупости?!? И не се ли сещат, че хвърлят камъни, всъщност, по собствените си глави?!? (Andral 25-26, 2003)
В заключение към днешната публикация: могат да се напишат и нови неща по въпросите, на които се спират двамата автори, но … не виждам смисъл. Но едно трябва да им се каже към днешна дата: господа, не сте зрели по темата.
