В сезона на препечатките

Публикациите по долу са по повод статията на проф. Иван Илчев „Професия ром“ във в. „Сега“ с дата 31 юли 2017. Решението да ги препечатам бе повлияно и от кухите думи на Калин Донков в същия вестник от миналата седмица.

1.

Вис­ши­ят дър­жа­вен чи­нов­ник (как­то и тряб­ва да бъ­де) е то­чен. Вис­ши­ят дър­жа­вен чи­нов­ник (как­то и тряб­ва да бъ­де) се ус­мих­ва, лю­бе­зен е с всич­ки, из­с­луш­ва вни­ма­тел­но.
Вис­ши­ят уни­вер­си­тет­с­ки чи­нов­ник е по­бе­лял (точ­но спо­ред пред­­с­та­ва­та). Вис­ши­ят уни­вер­си­тет­с­ки чи­нов­ник да­ва акъл (че кой друг да да­ва акъл?!).
Ние слуш/к/аме.
Вис­ши­ят дър­жа­вен чи­нов­ник из­с­луш­ва вни­ма­тел­но вис­ши­ят уни­вер­­си­тет­с­ки чи­нов­ник. По­ня­ко­га се ус­мих­ва дър­жав­ни­чес­ки, по­ня­ко­га – по­лус­низ­хо­ди­тел­но. Ня­ма пре­ре­ка­ния – пра­вим се на въз­пи­та­ни.
Раз­­­би­­рам, че вис­­­ши­­ят уни­­вер­­­си­­тет­­с­­­ки чи­­нов­­­ник всъщ­­­ност бил и пре­­по­­да­­ва­­тел – до­­цент, док­­­тор, де­­кан, зна­­чи чо­­ве­­кът че­­те мно­­го­­ум­­­ни лек­­­ции пред жад­­­на­­та за мно­­го­­у­­мие ауди­­то­­рия, оная слуш/к/а вни­­ма­­­тел­­­но мно­­го­­ум­­­ни­­те при­­каз­­­ки, явя­­ва се пред не­­го на из­­­пи­­ти и оня пи­­ше двой­­ки. От не­­го за­­ви­­сят. Той е един от оне­­зи, ко­­и­­то въз­­­пи­­та­­ват бъ­­де­­щи учи­­те­­ли, те пък – на­­ши­­те де­­ца. Той е един от оне­­зи, ко­­и­­то из­­­­­­­­г­­­раж­­­дат об­­­щес­­т­­­ве­­но­­то мне­­ние. Той е един от оне­­зи, ко­­и­­то учас­­т­­­ват в съз­­­да­­ва­­не­­то на пра­­ви­­тел­­с­­т­­­ве­­ни стра­­те­­гии и так­­­ти­­ки по един или друг проб­­­лем. Ето ед­­­но от мно­­го­­ум­­­ни­­те му съж­­­де­­ния (ци­­ти­­рам бук­­­вал­­­но): “Пра­­ви­­тел­­с­­т­­­во­­то тряб­­­ва да нап­­­ра­­ви не­­об­­­хо­­ди­­мо­­то мал­­­цин­­с­­т­­­ва­­та по­­не мал­­­ко да за­­о­­би­­чат Бъл­­­га­­рия”. Уче­­ни­­ят се виж­­­да без­­­по­­мо­­щен – тър­­­си под­­к­­­ре­­па­­та на на­­у­­ка­­та от Пра­­ви­­тел­­с­­т­­­во­­то ей-там ония мал­­­цин­­с­­т­­­ва по­­не мъ­­нич­­­ко да за­­о­­би­­чат ми­­ла­­та му ро­­ди­­на, що­­то дас­­­кал­­­че­­то с фиб­­­ри­­те си усе­­ща, че ония там мал­­­цин­­с­­т­­­ва ни­­как не оби­­чат ми­­ла­­та му ро­­ди­­на. И в то­­зи миг ви­­дях до­­цен­­т­­­че­­то, док­­­тор­­­че­­то, де­­кан­­­че­­то, про­­фе­­сор­­­че­­то или там как­­­во­­то е, ка­­то ни­­що дру­­го, ос­вен имен­­­но ка­­то дас­­­кал­­­че от ки­­­­­лий­­но учи­­ли­­ще от­­п­­­ре­­ди сто и пет­­­де­­сет го­­ди­­ни, ко­­е­­то кис­­­не с ша­­яч­­­ни­­те си по­­ту­­ри в сре­­да­­та на клас­­­на­­та стая, око­­ло не­­го ос­­т­­­ри­­га­­ни де­­чи­­ца, а дас­­­кал­­­че­­то с дря­­но­­ва пръч­­­ка в ръ­­ка вся­­ва пос­­­лу­­ша­­ние и на­­ли­­ва зна­­ние в праз­­­ни­­те тик­­­ви на шко­­лар­­­че­­та­­та… Пра­­ви­­тел­­с­­т­­­ве­­ният чи­­нов­­­ник ки­­ма раз­­­би­­ра­­що. Той не заб­­­ра­­вя, че е и дип­­­ло­­мат, но аз знам, че и в ни­ка­къв слу­чай не мис­ли не­що по-раз­лич­но. Ние, бед­­­нич­­­ки­­те – мъл­­­чим. Ние сме шко­­лар­­­че­­та. Отиш­­­ли сме там акъл да ку­­пим. На­­у­­ка­­та е слън­­­­­це, ко­­е­­то във ду­­ши­­те грей…


Да го пи­таш дас­кал­че­то на не­го ка­то му е ро­ди­на, на ме­не ко­чи­на ли ми е! Да го пи­таш дас­кал­че­то ка­то как тъй е вля­зъл в ду­ша­та ми и там не е от­к­рил ни кап­чи­ца лю­бов към ми­ла­та му ро­ди­на и с как­ва ма­шин­ка из­мер­ва лю­бов­та на ония там мал­цин­с­т­ва към ми­ла­та му ро­ди­на. Дас­кал­че­то знае мно­го, ина­че как би­ха го ца­ни­ли за дас­кал. Ама ед­но със си­гур­ност не знае – че и два­ма­та ми пра­дя­дов­ци са за­ги­на­ли “ге­ройс­ки” (как­то е на­пи­са­но в слу­чай­но съх­ра­не­ния офи­ци­а­лен до­ку­мент на еди­ния от тях) в Бал­кан­с­ка­та вой­на, за да за­щи­ща­ват не­го­ва­та ми­ла ро­ди­на, ко­я­то той ка­те­го­рич­но май ми от­каз­ва да я на­ре­ка и моя. (Ни­що чуд­но да от­ка­же и на пра­дя­до ми Ни­ко­ла, и на пра­дя­до ми Мин­чо). Как­то и аз не знам да­ли не­го­вия пра­дя­до не е ум­рял от дам­ла до смрад­ли­вия зад­ник на же­на си. Как­то не знам и да­ли в гла­ва­та му има мо­зък или 6-про­цен­то­ва бо­зи­ца – ина­че как мо­же да си мис­ли, че ня­кой, пък бил той и висш пра­ви­тел­с­т­вен чи­нов­ник, пък би­ло и ця­ло Пра­ви­тел­с­т­во, би мог­ло на на­у­чи ония там ет­нос­че­та да за­о­би­чат по­не мал­ко Бъл­га­рия… С ед­на ду­ма – тъ­пич­ко…

(Andral 3, 1999)

2.

До­ри и ко­га­то ци­ти­раш ня­ко­го, про­я­вя­ваш всич­ко от се­бе си. Ко­га­то се об­ля­гаш на тик­ве­ник, то то­ва ни­що дру­го не оз­на­ча­ва, ос­вен че и ти са­ми­ят си са­мо един мисловен братовчед на тик­ве­ника. Ни­що по­ве­че! Кол­ко­то и да ти е бол­но, ка­жат ли ти го…
Тия ду­ми пре­диз­ви­ка ед­но ин­тер­вю, про­че­те­но в един от ром­с­ки­те но­ви вес­т­ни­ци. Един ви­со­ко­пос­та­вен дос­то­поч­тен ет­ни­чес­ки спе­ци­а­лист в се­гаш­но­то пра­ви­тел­с­т­во, ци­ти­ра не­бе­зиз­вес­тен са­мо­де­ец в по­е­зи­я­та, кни­го­из­да­ва­не­то и професионалист в пле­се­ня­са­ла­та ми­съл, пъ­лен про­фи и във вся­ка­къв вид мо­ше­ни­чес­т­ва: че в пос­лед­ни­те го­ди­ни “са се на­въ­ди­ли” ро­ми по про­фе­сия… Как­во да от­го­во­риш на реп­ли­ка, ко­я­то ве­че су­ма го­ди­ни се под­ви­за­ва тук и там и ко­я­то вър­ши прек­рас­на ра­бо­та на си­ви­чките мо­зъ­ци по днеш­ни­те вес­т­ни­ци, спи­са­ния и дру­ги ме­дии, а се оказ­ва – и по ета­жи­те на власт­та, – ос­вен че то­зи, кой­то я е из­ре­къл пър­ви и ония, ко­и­то го пов­та­рят ка­то па­па­га­ли, май са има­ли пред­вид пре­ди всич­ко са­ми­те се­бе си и тък­мо те са от ония, ос­реб­ри­ли бая доб­ре точ­но в тия го­ди­ни “убеж­де­ни­я­та” си. Как­во да им ка­жеш на тия мно­го­дъл­бо­ки Ен­те­лек­ту­ал­ци, ос­вен че са­ми­те те и днес, чрез взе­ма­не на зап­ла­ти­те си, про­дъл­жа­ват да ос­реб­ря­ват убеж­де­ни­я­та си и че и те не са ни­що по­ве­че от “ро­ми по про­фе­сия”, а ако ще­те и “бъл­га­ри по про­фе­сия”. Да ги пи­таш тия мно­го­ум­ни­ци ка­то как­во се явя­ва ця­ла­та бъл­гар­с­ка днеш­на ад­ми­нис­т­ра­ция, вклю­чи­тел­но и пра­ви­тел­с­т­во­то, ако не “бъл­га­ри по про­фе­сия”?!? Да да­ва­ме ли при­ме­ри и от бъл­гар­с­ка­та ис­то­рия, ко­га­то не­бе­зиз­вес­т­ни хай­ду­ти и сто­же­ри на бъл­гар­с­ко­то Въз­раж­да­не, пос­та­ве­ни и днес в бъл­гар­с­кия Пан­те­он, са ис­ка­ли да им се зап­ла­ща в зла­то за то­ва, че ще съ­бе­рат че­та и ще пре­ми­нат Ду­нава, за да ос­во­бо­дят по­ро­бе­но­то Оте­чес­т­во?!? Те какви бяха – “българи по професия”???
На ко­­го ги го­­во­­рят пред­с­та­ви­те­ли­те на днеш­на­та власт и дру­ги­те пле­се­ня­са­ли че­ре­пи по раз­ните му вес­тни­ци и спи­са­ния тия глу­­пос­­­ти?!? И не се ли се­­ща­т, че хвър­­­ля­т ка­­мъ­­ни, всъщ­ност, по соб­­с­­т­­­ве­­ни­­те си гла­­ви?!? (Andral 25-26, 2003)

В заключение към днешната публикация: могат да се напишат и нови неща по въпросите, на които се спират двамата автори, но … не виждам смисъл. Но едно трябва да им се каже към днешна дата: господа, не сте зрели по темата.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s