Andral 45-46 a, 2007

A 45-46

bresh eyangu
45-46 * 2007

http://www.ceeol.com
savsavchev@yahoo.com
ssavchev@abv.bg
zarzala.wordpress.com

ОСЕМ ГОДИНИ “ANDRAL”

Читателю,

Днес не е празник – просто съобщаваме, че спираме да излизаме на хар­­­­­­тиен носител и сме принудени да минем на електронен вариант. Мислех да отмина темата, ама защо пък да крия истината от читателя, че списанието има финансови проб­леми и прави възможното да продължи да съществува? Здраве да е. Да са жи­ви и здрави всички наши приятели и “подполковници”.

Уви, такъв е животът… И да вдигнем глава, има защо.

Да сложим капак на всичко и да се вгледаме в работата си, що­­­то все си мис­­­­лим, че още има какво да дадем.

В тази книжка отпечатваме и статии на езика, на който са на­­­пи­сани поради същите финансови причини, разбира се – Драголюб Джор­дже­­вич ни изпрати статия от Сърбия – пускаме я на сръбски, Биргит Игла ни пред­ложи две нови свои изследвания върху Сливенския ди­­­алект на немски – пе­ча­таме ги в оригинал. Има смисъл и от подобен подход – тъй ще ни четат по­вече по света, нали?

 OHTO BRESH “ANDRAL”

Gendzyarniya,

Avzis nanwy somnalnu zes – mothasa tumingi, ta zaprizasa ti inkyas ilisti ti akanarlar mw hramusaras u “Andral” sar on-line magazinus. Sasti ti ovas. Sasti ti ovin ti sourrw amarw amala ti “amala”.

So ti keras, kisalu si u zhivotus… Ti vadas amaru shoru, isi soski.

Ti phandas sourru te si palal amindi ti pali ti dikhas amari butsurri, soskutu sa phenasa, ta panda isi so ti dyas.

Kwkwli nomyarustar astarasa ti inkalas hramusaripya originalnuni chshibati, soskutu na shi dyasa lin ti irizin pis – nanwy astali (sanwyrumas ti gara kwkwlis, soskutu hich nanwy mangi lachshws, ta andu kwli rwsti breshwndi, koningu sim,  na shi ti kera u butsya sartu me mangava, sartu me ahwyva lin, ama u manusha, kontu si mangi chachukani amala mw ahwyn man ti na ma loshazin, ta khek, kontu ti ovil, isi lis problemuya. Katar Swrbieti u Dragolyub Jorjevich bichshwyas amingi pwrri nevi statiya, kontu mukasa srwbskuni chshibati, i Birgit Igla pali dyas amingi pw duy nevi butsya opra Sivenskuni dialektusti germanikani chshibati ti amin mukasa lin sartu dyas la amingi odiya – e, ti del u Devel ti genin amin bu but u manusha sastu themistar.

******************************

МАРИЯ ШЕРИФОВИЧ,

Сърбия,

ПЪРВИЯТ РОМСКИ ИЗПЪЛНИТЕЛ

В КОНКУРСА НА ЕВРОВИЗИЯ,

Е ПОБЕДИТЕЛЯТ ЗА 2007 г.

МОЛИТВА

Не мога да затворя очите си

Празнотата ме преследва и в съня ми

И моят живот се топи пред очите ми

Изчезва бързо, както миг

Изглежда губя ума си

Нямам чувство за реалност

Обичам те сподавено-тихо

Сляпо ти се доверявам

Подобно луда, къде вървя не знам

Страхувам се от нова любов

Незараснали рани са дните ми

Сливат се един с друг

Молитвата е въглен разпален на моите устни

Твоето име са думите на молитвата

Небесата знаят

Колко пъти ще повторя това

Небесата знаят

Че твоето име е единствената моя молитва

Но Бог не мога да излъжа

колкото и дълго да се моля

И бих излъгала ако кажа,

че няма да те обичам

Молитвата е въглен разпален на моите устни

Твоето име са думите на молитвата

Небесата знаят

Колко пъти ще повторя това

Небесата знаят,

че твоето име е единствената моя молитва

Небесата знаят

Колко пъти ще повторя това

Небесата знаят,

че твоето име е единствената моя молитва

Твоето име, моята молитва 

Автор на текста С. М. Маре

Превод С. Савчев

MARIYA SHERIFOVICH,

Swrbiya,

AGU RROMANU BASHALNU ANDU

EVROVIZIYAKU KONKURSI,

Helzinki, Finlandiya, may 2007 br.,

INKISTSI EN ANGLAL,

EN UCHW THANISTI!!!

PRARTHANA

Na shi ti phanda mw yakha

Mulwyipi prastala mamuy mandi

Zhivotus morru biladu mamuy mw ekhindi

Nashwla sigu, sar ekh tsami

Ko mi nashalava mi gozi

Nanwy man indriy mw zeswski

Dehava tut bishundis hor andw mw ozisti

Patsyava tuki sar devel morru

Sar dii, kati phirrava na zhanava

Trashava i nevi dehimnastar

U zesa mwrrw sini yaga-yaradis

Ekhiskerna pis ekh pala avrwsti

I prarthana si omblal opra mw ushtindi

Anov torru si u pheryasa prarthanakw

U syunda zhanna

Kibor drom kwlis mw vakera

U syunda zhanna

Ta anov torru si i ekhiski prarthana mwrri

Ama Devel na shi hohava

Kibortu da prarthana ti kera

Ti hohwybi mw ovil ti vakera

Ta na ma manga tut

I prarthana si omblal opra mw ushtindi

Anov torru si u pheryasa prarthanakw

U syunda zhanna

Kibor drom kwlis mw vakera

U syunda zhanna

Ta anov torru si i ekhiski prartaha mwrri

U syunda zhanna

Kibor drom kwlis mw vakera

U syunda zhanna

Ta anov torru si i ekhiski prarthana mwrri

Torru anov, prarthana mwrri 

Irizyas rromani chshibati S. Savchev

 ************************************

КОНФЕРЕНЦИЯ

НА ГЛАВНИТЕ РЕДАКТОРИ

И ЖУРНАЛИСТИ-ЛИДЕРИ

ОТ МЕДИИ НА МАЛЦИНСТВАТА

ОТ ЮГОИЗТОЧНА ЕВРОПА

Белград, 20-21 април 2007 г.

Канят “Andral” на Конференция на SEEMO за втори път. През 2003 г. в Бел­град се срещнахме главни редактори на ромски издания от Югоизточна Ев­ропа. Сега дискутирахме проблемите на медиите изобщо на малцинствата в нашия регион. И пак в столицата на Сърбия – Белград, държавата, която пре­ди няколко години носеше … и друго име.

(Тогава, необезпокояван, направих снимки на бомбардираните от НАТО сгра­ди, които са на няколкостотин метра от Централната жп гара на една от ос­новните пътни артерии на града. Сега пак щракнах няколко пъти, но този път ме предупредиха да не снимам. Странни хора сме на Балканите – из­тър­бу­шени бетон, стъкло и тухли, центъра на град, всичко се вижда отвсякъде, не се крия, а съм и журналист, имам ли желание да снимам едва ли някой ще мо­же да ме спре, както впрочем през 2003-та. Ама сега кой знае защо … ми нап­равиха забележка. А го направих не за друго, а като знак, че приемам пос­ланието на сърбите, че са горд народ. И да предам това послание на близки, поз­нати, приятели и читатели. Няма съмнение, че те нарочно са оставили и стър­чащите железа от полуразрушените сгради, и зейналите грамадни дупки – нека са свидетелство и днес за отношението им към ония събития… И на­и­с­тина зданията и сега са паметник и доказателство на тяхната непреклонност, на неуниженото им чувство за справедливост и достойнство, за съхранена на­ционална кауза).

От България освен редакторът на “Andral” присъстваха г-н Огнян Зла­тев от Центъра за развитие на медиите в София и г-жа Милена Димитрова, жур­налистка от столичен всекидневник, за която разбрахме, че й предстои на­скоро да бъде избрана в Борда на SEEMO.

След задължителните за такива случаи протоколни слова и въведения от ръководителите на SEEMO г-н Оливер Вуйович – генерален секретар на  ор­ганизацията и на г-н Радомир Личина, член на нейния Борд, започнаха и из­казванията на самите участници. Своите проблеми споделиха колеги от Ав­стрия, България, Сърбия, Италия, Унгария, Гърция, Македония, Румъния, Чер­на гора, Босна и Херцеговина, Хърватска и Словения. През двата дни ра­бота на Конференцията впечатление направиха изказванията на г-н Аб­дул­халим Деде от Гърция, който говори за работата си с турски език в гръц­ки­те медии, спечелил Наградата на SEEMO за човешки права за 2006 г., връ­че­на му тържествено на тази конференция, на г-н Орхан Галюш, познат на ром­ските интелектуалци в Европа и на читателите на списание “Andral”, ав­тор и на специална статия в последния сборник на SEEMO “Me­dia and mi­norities in South and East Eu­rope”, озаглавена “Роми и медии в Югоизточна Ев­ропа”, който в момента се раздвоява между Холандия и Австрия, на г-н Ог­нян Златев – “Медиите на малцинствата в България”, на г-жа Барбара Джу­са­ни – “Кюрди и медии” и на Силвио Форца за работата си във вестника на ита­лианското малцинство La voce Del Popolo в Риека, Хърватска. Участниците дис­кутираха различни въпроси: управление на различни медии, медийна по­ли­тика и отношение с читатели, слушатели и зрители, състояние и проблеми на малцинствените медии в страните от Югоизточна Европа, език и медия, де­цата и медиите и т.н., и т.н.

*************************************

Poeziya

RROMANI ČHIB 

Bajram HALITI

E rromani čhib si e korrkorutni amari dihija,

E rromani čhib si e korrkorutni amari minca,

E rromani čhib si amaro trajo,

E rromani čhib si amari bath,

E rromani čhib si o manuš

E rromani čhib si amari pativ,

E rromani čhib si e korrkorutni amari lumija

Bi e rromani čhibako, ko sam amen?

Gndisar saiktovar katar o rromanipe,

Iskirisar saiktovar pe čhib e rromani,

Vačar saiktovar pe čhib e rromani,

Djilab saiktovar pe čhib e rromani,

Čiro intrego sipo si rromano,

Čiro badano si rromano,

Čiro trajo si rromano…

Saiktovar gndisar

Kaj si čo ilo hramo (templo) e Rromanistanesko.

E Pedjabosi thagarutni incarel e jagh,

E dej Marathi, Urdu thaj Pendžabi si po šoro

E Devljikani Andira ikislji po tron.

E Ledy Malayali si pherdi godjaverutnimasa…

A kaj si amaro Rromanistan?

O ternipeja rromaneja!

An sar savi situacija si amaro Rromanistan avdjive?

Vov bešel, bi pire safirengo thaj sumnajkune barrengo,

Vov si bi rošlipeimasko,

Ljesi kruna hasajlji,

Ljesko bahtaljipe naj,

Bibahtalo si thaj intrego si ane asva,

Bibahtalo si thaj ane horutne si dukha,

Hasardo si thaj mardo si.

Mek o Rromanistan pativalo beshel!

Mek lungo trajisarell o Rromanistan!

Feri goda ka čalavav an mundrro davulji

I kana ka čhindjaren man

I kana mo rat ka čhordardol

Andar me phabarde dukha,

Ka perav pe mundrro Rromanistanskuno prago.

 **********************************

DIKHIPI AVRYA RIGATAR

Peryas mashkaramindi astsyal i “Andraliskw” gendzipnindi rromisa Orhan Galyush

– Orhan, sar dikhila pis i rromwy butsi katar i Avstriya, katar i Holandiya akana?

– I rromani buti sa dikhela pes katar u Amsterdam … si so but si bari diskusiya spetsialno mashkar o roma may-angle o puchipe romengo ando Kosovo. But ando interneto, but khidipe so kerel pe ando Evropa i ekh prioriteto savo na shti te bistrel pes, savo si non-stop ande agenda, ando lila, si u puchipe romengo ando Kosovo. Sar zhanea ande Holanda nay but roma, may si vare save so si, sar te phenav, ande aktsiya generalno so si aktivisti pal i amari romani buti thay amen but var beshas ke thanes tay vakeras kon syam andi save konferentsie thay dikhas, puchas sar prioriteto e romengo ando Kosovo, sostar, sar janes tu, o statusa e kosovesko panda nay kerdo. Sar akana o neve tema so si ando Evropsko uniya e Rumunia thay tiro theme Bulgaria sar thay so e Bulgaria vay Rumunia kerel te thovel e romen naangle te aven ande evropake strukture. Thay sava aktiviteto si akana ande Romania, vi ande Bulgaria. Mange, te phenav tuke i ekh miri dukh personalno, kana si u puchipe pal i Bulgariya, kana beshavasas ande Viena, gelem ande vareso vo tsentro kote dikhel pe sar o tsinore chavore aven katar i Bulgaria save si ande katar i mafia ande Austria, thay may blu, thay sar o chave keren buti, janes save buti, sar choren, kava ko, numay … kana phendem i dukh miri si kana shundem thay dikhlem len ando media ande Viena si non-stop ande gazetina, ando lila pala i Bulgaria, pala chavore tsinore so si ando savo lantso si kerdo sar bikinel pe romane … numay mafia si la ekh spetsialno drom thay anel i chshavoren te choren, te keren so na thay plus – si o terne chshaya mashkar o deshushtar-deshushov bresha … me dikhlem ekh i fotografienge seria e chshaenge save si ande Austria, thay aven o mafia len, bikinel e murshenge – prostitutsia. Kava sas mange but-but-but phare, gelem ando ne save ofitsialno thana ande Viena, vakerdem e manushentsa, kerdam amen ekh mitingo, ekh konferentsia ande Viena, gelem pal e vare so ministero so kerel buti pal o juvlya, chshave, thay so me janava, thay so si kate vazhno te phenav, kana me thay Fevsia Bahar – amari romani juvli savi si asistento ko Stahiro Stankevich, IRU-sko prezidento, thay Fevsia si katar i Viena, ande Austria, ta oy si but shukar aktivisto, but gojaver juvli, thay oy si pinjarde mashkar o gajikane ofitsialno thana thay phennas mange “Orhan, amen musay te jas te keras reaktsia – amare chshave tsinore thay o terne chshaya bikinen pes – choren (keren e mafia kea buti), amen mora te keras reaktsia. Thay gelyam ki ministerka amen, e Austriyake, ay oy pennas lake: “Tu janes kate ande Austria, ande Viena si 1300-1400 chshavore, so si line katar i mafia, katar i Bulgaria thay katar i Rumania thay si andine kate? Save buti si koya”? La ministerka sas la shok, “Shay kava”? Thay me na janav, ando kada momento akana savo plano si katar o ministerka, me janav me korkoro, personalno gelem ando ekh kher kote kana kodolo a chshavore hasaren pes vay politsia astarel len e poliysia nay la pravo te ligaren len ando panglipe, soskutu u bresha si tsinore. Kadalestar o chshavoren e chshaen legaren o kasavo spetsialno ternengo kher ande Viena. Thay von lene bi keren ote. Thay o manush so kerelas pes but i lentsa pennas mange, sar o paramisa, so sas tumende ando Bulgaria, ov pennas mange sar von spetsialno vare save ekipa katar i Viena, Austria, katar e dwrzhavana, a lene e chshavore pal e Bulgaria, thovel len ando spetsialno kher, kerel lentsa edukatsia thay phenav tuke, Savcho, ke na janava ekzaktno o kokalo kadela paramisako. Ando Amsterdam me beshlem meri manushentsa ando meri fondatsia, phendam “So shay amen te keras pal e kade buti, sar shay? Thay kava si iekh te phenav kotor, o duyto amen katar o Amsterdam buti var dikhas sar si o e politikani agenda katar i Evropaki unia pal o roma. Thay normalno, tu janes, kay akana si iekh politikako trend, isi moda, si moderno te vakerwl pal e roma thay politika, numay o problemo si ke i Evropaki unia, thay Evropaki komisia vay, so me janav, nay la kasavi zorali politikani agenda chaches te thovel e romen pe stsena ando jivdipe evropako kay o roma konkorena te keren prioriteto, on keren prioriteto numay ande praktika, ando jivdipe, realno on na thoven e romen…

Kide si andi Bwlgaria da! Sade kerna pheryas, pheryas, pheryas ti nikachshi realno…

– Va, so phenes tu “pheryas, pheryas”, nay kanchi rezultato, kwya si, te phenav, iekh but jungali, phari politikaki manipulatsia savi kerel pe katar o gajikane strukture, katar evropake strukture numay vi save roma si ande gajikane strukture, may vi von na keren ekzaktno reaktsia kada te phagen, te avel maripe, gojyako maripe…

Zorwypi nanwy, Orhan, zorwypi, kana avina alusaripya, nanwy amin amarw manusha, nanwy ekh zorwy partiya ti ekhiskerwl amin, ta ti kerwl u lachshipi. Ozaman mw ovil tut zorwypi!

– O Evropako romano forumo, vi IRU, vi aver organizatsie, so si ando nivel evropake, si akana, sartu phenav, i iekh sekunda ji o deshuduy ke musay mora te thane te aven, te aven e ekhethane kooperatsiya, iekh ke thane shukar zorale politikane agenda, soske amen savore, te phenav, normalno phurila…

Me na zhanava sar si tumindi ti andi Rumwniya, ama andi Bwlgariya hich nanwy lachshi i butsi…

– Janav tumende ande Bulgariya si but-but phari situatsia. Bulgariya kerel peske iekh, sar te phenav, transparentno politika: “amende si roma, si kava, si kava”, ama ando jivdipe romengo nay kanchi…

Dikh, shun: andu Bwlgariya zhansa sar si? Sartu si mamuy amindi, u guverno si kide da mamuy i avera manushwndi – mamuy i daswn, mamuy i horahani manushwndi. Sa ekh! Alusarna piski duy-trin manusha, fondatsiis ti partiis, parvarna lin lachshws sar bwychshw – ti kwkwna manusha hana-pena sar nadikhli, kerna piski khera ti barw byava pw chshavindi ti halikerna u yakha i barw daswndi mamuy i evropeikaki komisiya. Kiswy si i politika andi Bwlgariya, u ahwypi si kisalu, u politikanu ahwypi… Bari mafiya-baru chshipas, so ti vakera tuki, phrala!

Mangila pe te arakhas drom, numay phares si so amen na shti te beshas ke thanes – tu syan andi Bulgaria, me sim ande Viena thay Amsterdam. Amen na syam kasave barvale manusha, janes, te “Halo, Savchev, halo kava-kova”, te beshas te thanes thay keras buti, profesionalno buti. Kava si iekh pharipe ke sostar amen ne sam nezavisno katar o gajikane love.

So pheryas kersa, nanwy amin pares ti keras sotu ti ovil. Me akana inkalava mw pares absolyutno avryalni butsi amaryatar… Zorwypi nanwy tut, dumu nanwy…

– Sa iekh si vi ande Holandia, janes… E Holanda buti var kamel te sikavel averenge, spetsialno ande Tsentralno thay i Teluni Europa ke demokratsiya katar-kotar, numay sa si hohanipe, e nay chacho kado. Kado na shti, on bikinen i demokratsia vare kas ki avel, numay ando lengo than nay demokratsia!

A! Nanwy?

– Nay! Sar shay te phenas ande Holanda si demokratsia, kana na shti te dikhas … o‘key, Holanda si tsinori phuv, isi 3000 – hayde 5000 roma, na shti! Te sas 3 hilyade roma, ta kodolenge trinenge mangela pe te del pe, na! Numay na keren. On dikhen, keren proekte pe avera thema! On janel sar ti bikinen pi politika…

Me kerim ekh proektus astsyal “Andral” ti dim lis andu holandaki ambasada andi Bwlgariya. Uzharim efta maswk ti avil johapi, ta na ma den man pares, soskutu … na dimli lin proforma faktura. Mothwym man i ekhi dasikani zhuvelaki ti puchim la “Soski na mothwyan tut mangi ti vakerws, ta chshipas na dim, ama mangseylas pis efta maswk ti uzhara tumin, ta ti vakerwn mangi, ta na dimli ekh niswy il! Sourrwski opral me proforma fakturis na dyava, me na sim twrgovtsi”… “Ami kana sanwyrsun, ta isi problema, hramusar amingi, amin pali mw khidas amin”… Hayde, sende, mw kerwn tut chiyavrus!!! Ti chshim lingi sourru. Ahwim, ta u manusha na mangina ti den tut shuzhw ozisa sotu ti ovil. U holandtsya da si sar u dasa – na mangina ti kerwn tuki swytu ti ovil chshipas realnu, ami an kide sade barw pheryasa kerna…

– Phares si, Savcho, but phares si…

Ama akana santsan si po-phares kanarlar syanas andi Budapeshta?

– Personalno si normalno…

Nanwy personalno, astsyal i rromingi…

– Phares si, akana o fondatsiis na dena but love andi Bulgaria, na dena andi Rumaniya soske si andre ande Evropake unia. I politika si pharovdili, kava si pharipe i romenge. Numay so kamila pe tumen o roma ande Bulgaria – ti dikhen kon si tumaro reprezentanto ande Europska komisia, mangela pe loke te astaren drom savo si plano ande Evropake komisia, save proekti pal o roma mangela te kerel i komisia ande Bulgaria. Bulgaria, normalno, si la budjeto katar i Evropake komisiate dikhel pal o roma, so me na janava, avera butsya…

O, o, o! Sade zhanna ti chorwn, ti phirrwyn pi bari hula…

– Janav, janav sar si i buti andi Bulgaria…

*************************************

DIE GRÄZISMEN IM DRINDARI 

Birgit IGLA

(Поради това, че в статията има много изрази със специални графични символи, които тук не излизат, тук не препечатвам публикацията. Оригиналът – 9 страници – само в печатния вариант на списанието и в CEEOL).

******************************

НАДПИСИТЕ ОТ МОХЕНДЖО ДАРО И ХАРАППА

Една от най-големите мистерии в световната история вече е разрешена. Нем­­ският архитект и изследовател Райнер Хазенпфлуг е издал книгата си “Над­­писи от цивилизацията на индусите”, в която за първи път напълно е раз­­­чел, превел и анализирал текстове от Индската цивилизация между 2500 и 1900 г. преди Христа. С тези текстове се представя една от най-старите ли­­­тератури, създадена по едно и също време с литературата на Египет и Ме­­­сопотамия.

Надписите съдържат съществена и много нова информация за началото и сетнешната съдба на цялата Евроазийска цивилизация и записана в аналите точ­­­но с тези структури и похвати, които и днес виждаме да се развиват в Ки­­тай, Япония, Корея. Използваният език и методи са повече или по-малко иден­­тични с езика и подходите на Старата персийска цивилизация. В тази раз­­работка влизат исторически, религиозни и други науки и е неоценима за све­товното културно наследство.

Индската цивилизация, разположена на територията на днешна Индия и Пакистан, се счита, заедно с Египет и Месопотамия, една от първите високи кул­­тури на човечеството. Известно е, че Индската цивилизация е най-ве­ликата от тях, превъзхождала останалите в много области. Образът на града ка­то та­къв (между 2500 и 1900 г. преди Христа), е бил най-напредничав, сис­те­ма­ти­чески планиран и създаден като стандарт, видян като построен от ви­со­ко­ка­чествени материали. Древните индуси измислили и внедрили раз­ширена, стан­дартна санитарна инфраструктура, ситуирана във вътрешен кръг, добре из­градена в система от къщни вани, градски водоотводнителни ка­нали и про­сму­к­ващи се шахти, които, изобретени тогава, били преоткрити в по-новите вре­­мена векове по-късно. Всички тези нови технологии имали сво­ите пър­во­об­рази в предградската фаза от развитието на цивилизацията (от около 3000 до към 2500 г. пр. н. е.). В тази област по-старите следи от та­зи ци­ви­ли­за­ция са доказани в деветото хилядолетие преди Христа. Тър­говските връзки по До­­лината на Инд на Индската цивилизация с Пер­сийските високи плата и дру­гите културни центрове от ония векове, са из­следвани сравнително добре. Ци­вилизацията на индусите е призната като осо­бено важна за световното кул­турно наследство.

Но въпреки несъмнените цивилизаторски постижения, Индската ци­ви­лизация, с откриването й през 1921 г., не могла да излезе извън сянката на Еги­петската и Месопотамската цивилизации, отвоювали свое място в об­ще­­ст­веното съзнание. Това би могло да се обясни, например, с несъмнено впе­­чат­ляващите окото и ума египетски пирамиди. Но основна причина за сен­­­че­­стото й съществуване е фактът, че нейната писменост, положена най-ве­­че вър­­ху изгравираните керамични плочки, до този момент не беше раз­че­тена. По­­вечето експерти считат, че причина е нечетливостта и не­до­ста­­тъ­­­ците (про­пу­с­ките) на двуезичния текст. По този начин и до сега е останало не­ясно на ка­къв език и в какво направление, е бил записан, за да се про­чете пра­вилно. Мно­­гобройните опити да бъде разчетена тази писменост ос­таваха не­спо­луч­­ливи.

Пробивът в разкодирането най-сетне бе направен от немския лингвист Курт Шилдман през 1994 г. на основата на т.н. пиктограмно двуезичие – кра­­­­­­т­ки тек­­стове, съпроводени от изображения на животни. Преди да бъде пред­­­по­ло­жено, че тези текстове биха могли да бъдат наименования на по­­ка­за­ните жи­вотни, Шилдман, живял няколко години в Персия и Индия, се опи­тал да про­чете тези в по-голямата си част три-шести символни дълги тек­сто­ве, на ста­рия индо-персийски санскрит/ведически/авестически език, ка­то фо­ку­си­рал търсенията си по посока на изобразените животни. И успехът не закъснял. Всич­ки 2000 проанализирани текстове на глинените плочки, има­щи логическо зна­чение и най-вече вложеното утвърждение за връзката меж­ду изоб­ра­же­ни­­ето и текста, имали своето основание. Те са структурирани по­­добно на днеш­ните източноазиатски (китайски, японски, корейски) раз­но­об­разни пик­то­грами и слогове. Слоговете, но и живописните символи се при­пи­сват съот­вет­но на тяхното изобразително начало. Изследователят кла­си­фи­цирал сло­го­­­­­вете в -a, -u и -i звукови колонки. След това се появил проб­ле­мът с от­със­т­­ви­ето на значима връзка на текстовете един с друг.

Няколко години по-късно Райнер Хазенпфлуг открил случайно ко­ди­ра­ни­те работи и разбрал за тяхната ценност в Техническия университет в Аахен. В продължение на три години той систематически проанализирал тек­­стовете, по­добрил декодирането и по такъв начин могъл да покаже раз­ши­реното са­мо­описание на Индската цивилизация. Плочките били до­казани ка­то продукт на интелектуална, обща програма за народно об­разование на ин­­до­ев­ро­пей­ско­то малцинство в трудна политическа си­туация. Текстовете съ­държат не са­мо безчислена информация за религията, сре­дата, държавния ред, об­ще­ст­вото, науката и духовния живот, но така също и точното из­по­л­з­ва­не на сис­тема от символи и език на авторите индуси, които и до сега се явя­ват не­­надминати като сила на метафората и точност на сим­­вола. Много често сми­­сълът на метафорите е използван и до сега от це­лия свят. Например би­­­­ко­вете символизирали здравия мъж, както и сега, а аут­сайдерите и тогава би­­­ли наричани “кучета”. Същото е и със системата на сим­волите на числата. С дру­ги думи нашите предци ни се представят като ин­телектуални и ино­ва­ти­­вни хо­р­­а, които живеели в сложно и противоречиво об­щество.

Това е финалният крах на някои теории за частичния примитив, уто­пи­­ч­­но “изолирал” Индската цивилизация. Работата на Хазенпфлуг в този сми­­съл се оказва не само пробив в културната история, но се явява и явление в об­ласта на лингвистиката, археологията и много други специални области на науката.

Изследването изяснява или дава отговори и на други въпроси:

– възникването на сложните градски цивилизации;

– междукултурните отношения и общите културни източници;

– развитието на религиите;

– значението на метафорите в древните и съвременните езици.

Но голямата историческа изненада е в това, че Индската цивилизация фак­­­тически, като никоя друга, се оказва на възрастта на митическите Веди на Древна Индия. В такъв смисъл разбираме защо легендарният Рама е счи­тан за основател на Империята на индусите, на държавата, сформирана от не­­говото племе на юг от град Мохенджо Даро и племето Индра на север око­­­ло град Хараппа. Много митове намират своите податки тук в до­­ис­то­ри­че­с­ката, много напредничава култура.

 **************************************

МЕТОДОЛОШКЕ НЕДОУМИЦЕ ПРОУЧАВАЊА РОМСКЕ КУЛТУРЕ 1

Драгољуб Б. Ђорђевић

Бројне су методолошке недоумице проучавања ромске културе. На­вешћемо неколико упитности: Имају ли Роми културу? Која се наука бави ромском културом? Да ли нероми могу проучавати ромску културу? Због чега је политичка коректност неопходна у истраживању ромске културе? Је ли реконструкција ромске културе кључни задатак? Пођимо редом у покушају да се донекле одговори на питања.

I. Имају ли Роми културу? Множина држи Роме за народ без ау­­­тен­­­тичне културе, чак без културе уопште.2 Ништа погрешније од тога. Раз­­­­лог тако крупној омашци лежи у основном непознавању прошлости и са­­­дашњице ове старе и широм екумене расејане етничке заједнице, ако од­­­бијемо помисао да је ниподаштавање њене културе резултат вековима усађиваних предрасуда и свагда и свугде гајених стереотипија.

Истине ради, постоје тешкоће у реконструкцији, опису и омеђивању онога што би се назвало, а да се не згреши, ромска култура. Пође ли се од општеприхваћеног становишта да културни идентитет икојег народа одређују четири елемента – језик, вера, традиција и културно наслеђе – јасно је о каквим се недоумицама ради поводом ромске културе. Роми имају свој језик, који није јединствен; говоре у више дијалеката и тек су пред усвајањем стандардизованог књижевног језика. И зато спадају у усмене народе без писане повести и литературе, но богате су им историја и усмена књижевност. Загубили су прапостојбинску веру, без шансе на обнову – и данас су верници већине светских религија и вероисповести; примера ради, јесу и муслимани и хришћани, сунити и шиити, православци, римокатолици и протестанти – али упражњавају разноврстан религијски живот. Чувајући као ритуалисти и оно већ затрто у јачих култура, у традицији и обичајима понајбоље стоје, премда више примају него што дају окружујућим нацијама. Много је тога заувек изгубљено од споменичке баштине, но споро а сигурно, попут култних места, израња на видело прегршт материјалних чињеница ромског културног наслеђа. Речју, Роми поседују, коликогод скромну, културу и без устезања треба да је прикажу и нуде свим добронамерним људима (Ђорђевић, 2004:9).

II. Која се наука бави ромском културом? Нема јединственог става по питању назива, обима и садржаја дисциплине усмерене на Роме и њихову културу. Будући да се бавимо Ромима из социолошког угла, нама би највише одговарала формулација социологија Рома, а можда је у праву познати књижевни теоретичар и критичар Љубиша Јеремић, предложивши нам у једном случајном, успутном разговору термин ромистика. Било како било, један други израз – ромологија – скоро да је постао стандард за именовање науке која се односи на изучавање ромске културе. (Да овај израз има дугу традицију сведочи и податак да су још пре сто година Тихомора Ђорђевића, највећег српског етнолога, који је докторску дисертацију Цигани у Србији одбранио са великим успехом у Минхену 1902, у складу с тадашњим именом за Роме називали циганологом.)

Људе који се још увек баве ромском културом у оквиру социологије, антропологије, етнологије, етно-лингвистике, историје… Рома означавамо ромолозима – научницима који се занимају науком о Ромима. Ромологија, налик културологији и религиологији, јесте интердисциплинарна наука, што треба двојити од мултидисциплинарности. Јер, «ова одредница ‘мулти’, дакако, подразумева више дисциплина које се паралелно могу бавити неким феноменом и предметом истраживања а да оне нужно не морају сарађивати као што локалне полиције појединих земаља сарађују са Интерполом. Ово ‘мулти’ не мора то да подразумева, док префикс ‘интер’ подразумева неку врсту прожетости и сарадње (Vukomanovic, 2004: 127)«.3 Ромологија, јер је интердисциплинарна, јесте и синтетизирујућа наука.

III. Да ли нероми могу проучавати ромску културу? Многи међу Ромима тврде да само они могу продрети до аутентичних наслага културе коју живе, а да су ту нероми потпуни немоћни и аутсајдери: «Сматрам да се испитивањем не може доћи до конкретних чињеница, само се доживљавањем и живљењем тог ромског живота може доћи до праве истине (Османи, 2003:43).» Тврдити тако нешто у најмању је руку методолошки некоректно, јесте квазиметодолошка недоумица. Јер – призивамо типичну методолошку аргументацију4 – како за проучавање абнормалности или фашизма није нужно да научник и свм буде психички неуравнотежен или фашиста, тако и за истраживање културе Рома, Срба, Горанаца или Баскијаца није кардинални услов да истраживач потиче из истог етноса. Штавише, претерано инсистирање Рома на овом детаљу слива се у став који ћу назвати ме­­­­­тодолошки национализам.

Малко треба разумети промашено и двоструко узроковано ромско залагање. Злехуда судба натерала је Роме на изразито затварање у заједницу и у големо неповерење према Гаџама, стим што се оправдана општа бојазан неопрезно пројектује у поље науке.  Ромска неукост – други узрочник – за коју историјску кривицу сносе окружујући народи, везана је за сурови податак о томе да је недопустиво мало Рома научника и истраживача. Па и када нарасте број Рома истраживача не само да се не треба «тако олако лишавати истаживачких радова нерома»5 већ је то и немогуће.

Ако јесте недвојбено да Роми и нероми сасма равноправно могу проучавати ромску културу, онда је знатно методолошки проблематичнија чињеница да већина истраживача нерома недовољно зна или уопште не говори ромски. То је «непремостива» препрека истраживању ромскости и зато се познавање ромског језика поставља као методолошки императив.6

IV. Због чега је политичка коректност неопходна у истраживању ромске културе? Истраживач етносв – социолог, етнолог, антрополог… – нарочито у изучавању социјално-економски, правно-политички и културно рањивих народа дужан је да се придржава начела тзв. политичке коректности. У случају Рома, који су поврх свега још и у положају етно-класе, што значи да су слика и прилика оних који немају ништа или имају врло мало, живе на ивици беде и зависе од социјалне потпоре, без икаквог угледа, презрени и понижени и без шанси да остваре своје интересе упркос отпору, политичка коректност је неизоставна.

Елементарно она подразумева признање етноса и његовог имена.7 Суштински се тиче става да у задатак ромолога напросто не спада само «строго објективно и вредносно неутрално» истраживање ромске културе већ и брига о имиџу Рома у друштвеној заједници. У племенитој намери да се ромскост – синоним за самосвојност ромске културе – пронађе, обради и изложи јавности, те тако допринесе еманципацији, интеграцији и уздизању читаве групе, није препоручљиво баратати, тј. инсистирати на негативним примерима. Нешто се прећуткује због закона, јер би ради изнетог податка неко био окривљен и кажњен,8 ино се заобилази због «нецивилизацијске ароме» како не би нанело срамоту конкретном појединцу и пољуљало његов статус у својти,9 треће се свесно забашурује због тога што је јавно мнење неспремно да га прими и уважи.10

Дакако, демонстрирати политичку коректност у проучавању културе Рома нипошто не значи отупити критичку оштрицу, већ значи пажљиво је употребити водећи рачуна о реалном времену и простору. Ромолог, овде антрополог по Џ. Оукли (2002:51), «наставља да обавља своју етичку и политичку дужност како би заштитио проучаване народе од штетног излагања јавности».

V. Је ли реконструкција ромске културе кључни задатак? Рајко Ђурић (1990:5), данас први интелектуалац међу српским Ромима и међународно признати ромолог, изриче далекосежно значајну мисао: «’Бела њива…’ ромскога народа све до данашњег дана остала је незасејана, такорећи пуста. Нити је рука ових вечних путника, вазда притиснутих бригом за опстанак, била томе вична, нити су они, истини за вољу, имали неке нарочите потребе за тим. Остало им је да се уздају у памћење. Али, ова драгоцена особина људског духа, често, ни под најповољнијим условима није поуздан чувар. Тако се семе које су Роми понели из Индије, по свему судећи, богато и разноврсно, стално расипало и без трага губило.»

Произлази да је реконструкција ромске културе првотни задатак, јер је ромскост суштаствено отелотворена у духовним умотворинама – митовима и легендама, предањима и причама, песмама и приповеткама, загонеткама и бајкама – памћеним а не бележеним, вазда преношеним с колена на колено. Али памћење, та «драгоцена особина људског духа» –  како вели Р. Ђурић – «често, ни под најповољнијим условима није поуздан чувар», и стога је нужно записати, тиме и отргнути од заборава, све богаство ромске усмене књижевности у намери да се открије, сачува и преда будућности битан део ромскости као несумњиво важан принос култури народв овога тла.11

Међутим, иако је наука по дефиницији увек отворена, не треба се надати потпуном успеху у реконструкцији ромске духовне културе.12 Оно што се вековима «стално расипало и без трага губило», преобликовало и мешало са другим, тешко је сада ишчупати из историјске старинарнице и предати га у систематизованом облику надолазећим генерацијама. Стога је можда битније од прворазредног посла – реконструкције, или бар истог значаја, сконцентрисати пажњу на савремену културу Рома.

***

А тек се при анализи савремене ромске културе постављају нова питања. Најпре, да ли третирати ромску етничку групу као јединствену и на глобалном плану, или, пре свега, водити рачуна о «племенској» културној разноврсности и микронивоу, односно не инсистирати на униформном културном идентитету? Исто тако, како тумачити промене у ромској култури, по­­себно протестантизацију ромске религијске културе? Потом, како од­странити замке класичног етнографског приступа ромској култури и модернизовати га социологизацијом? Најзад, да ли се природа и продукти ромске културе могу објаснити и сместити у контекст теорије и праксе мултикултурализма или интеркултуралности?

Наравно да смо дискутовали само неколико методолошких недоумица

– преостали низ остављамо за другу прилику.

______________________________________

1 Спремљено у оквиру пројекта Култура мира, идентитети и међуетнички односи у Србији и на Балкану у процесу евроинтеграције (149014), који се изводи на Филозофском факултету у Нишу, а финансира га Министарство науке и екологије РС.

2 Џудит Оукли (2002:32-33) сведочи да тој заблуди робују и научници: «Чак и недавно (1993), на амстердамској конференцији о европеанистичкој антропологији, упознала сам водећег пољског антрополога који није крио своју запањеност чињеницом да Цигани, наводно народ без културе, могу бити погодна тема антрополошког истраживања. Огрешила бих се ако не бих додала да је та научница ипак била спремна на промену мишљења.»

3 Милан Вукомановић (2004:128) на примеру религије успешно објашњава срж интердисциплинарности: «Рецимо, мултирелигијски дијалог је први корак интеррелигијском дијалогу. Интердисциплинарност би са друге стране значила једну врсту прожетости и сардње тих различитих дисциплина у домену религије. То је термин који се више употребљава након Другог светског рата па наовамо, иако је први пут искован чак негде 1920-их година… Али у једном модернијем, или можда постмодернијем, смислу значи и нешто друго. Чак се везује за један појам постдисциплинарности или антидисциплинарности. Реч је о схватању да је подела наука на дисциплине већ превазиђена, али ја га углавном употребљавам у класичном значењу – у значењу неке врсте сарадње или прожетости тих дисциплина.»

4 «Насупрот томе ако су искуство и особни доживљај једина основа, онда онај који не може у свом искуству обновити и доживјети луђачку мржњу која је стимулирала Хитлера, не може ништа о њему рећи што би било научно релевантно. То значи да психијатар мора безувјетно и сам бити луд да би могао схватити стање својих пацијената – менталних болесника (Kuvaиiж, 1989:31).»

5 Богдан Ђуровић (2003:44) слично закључује: «Овакво гледање није добро из више разлога, а пре свега није добро за саме Роме. Жељно ишчекујемо тренутак када ће сами Роми почети да се све више и озбиљније баве истраживањима. Док се то не деси, не треба се тако олако лишавати истаживачких радова нерома.»

6 Задњих је година Недељко Богдановић (2003) најенергичније потцртао значај овог налога. Истине ради, врхунски ромолошки домети могу се освојити и без ромског језика. На пример, док је Раде Ухлик толико темељно познавао ромски, да је сачинио и велики ромско-српски речник, дотле се Т. Ђорђевић и без тога светски прославио радовима о нашим Ромима. Индикативно јесте и то што је чувени Марсел Кортијаде – Окситанац пореклом, Ром по опредељењу, најбољи зналац ромског и званично одређен лингвиста за његову стандардизацију.

7 Ромски је народ тек пре тридесетак година усвојио одлуку о томе да је једино исправно коришћење назива Роми, Ром, Ромкиња. У већини земаља, попут наше, временом су се ови називи усталили и данас је политички некоректно употребљавати имена Цигани, Циганин, Циганка.

8 Ромологу није посао да раскринкава Рома џамбаса или коњокрадицу. Онај који му је незаборавно приповедао о једном нестајућем виду самоодрживости ромске културе, може именом и презименом допрти до јавности тек када га више не буде качио закон.

9 Ромологу није посао да издаје еманциповану Ромкињу. Она која му је непревазиђено приповедала о паклу кроз који је прошла због «раног» губљења невиности, односно непоштовања једног конзервативног обичаја ромске културе, може именом и презименом доспети у јавност тек када заснује породицу, доживи старост и буде поштована као мајка. Видети отварање овог питања у: Mitro i Aleksandroviж, 2003.

10 Ромологу није посао да потенцира енормно богаство неколицине Рома. Они који су му искрено приповедали о томе како су се окористили на рачун културе беде својих саплеменика, могу именом и презименом стићи до јавности тек кад се убоги мало издигну изнад дна.

11 Погледати наш труд на сакупљању бајки Рома југоисточне Србије (Ђорђевић, 2004). Такође и напор Алије Краснићија (2001; 2004).

12 Упоређења ради, консултовати моју полемику са Милошем Марјан

 Библиография

Basic, G. (2003), Role of Religion, Language and Other Factors in the Process of the Building of the Roma National Identity. In: Рorрevic, D. B. (ed.) (2003), Roma Religious Culture (pp. 55-63), JUNIR/YURom centar/Punta, Nis.

Vukomanovic, M. (2004), Studije religije na srpskim univerzitetima. U: Verske zajednice, mediji i demokratija (str. 126-129), Novosadska novinarska skola, Novi Sad.

Богдановић, Н. (2003), Језик и методологија изучавања Рома. У: Ђорђевић, Д. Б. и Д. Тодоровић Религија и верски обичаји Рома (стр. 61-63), ЈУНИР/Свен, Ниш.

Рorрevic, D. B. (2002), Burying of Roma: A Test of Ethnic and Religious Tolerance. U: Kulturni i etniиki identiteti u procesu globalizacije i regionalizacije Balkana (str. 209-217), JUNIR/CBS, Nis.

– (2002а), Roma as a Trans-border Ethnic and Cultural Group. U: Globalizacija, akulturacija i identiteti na Balkanu (str. 67-78), FF/Punta, Nis.

– (2003), Roma Religious Culture, JUNIR/YURom centar/Punta, Nis.

– (2003a), Roma in Serbien – Vergangenhet, Gegenwart, Zakunft, Ost-West. Europaeische Perspektiven, Freising, 2, 93-102.

– (2003б), Срж проблема ромских култних места. У: Ђорђевић, Д. Б. и Д. Тодоровић Религија и верски обичаји Рома (стр. 89-90), ЈУНИР/Свен, Ниш.

– (2004), Бајке: ромски принос култури. У: Мачке перу веш: бајке Рома југоисточне Србије (стр. 7-8), ИКС/Свен, Ниш.

– (2004a) Conversion of Orthodox and Muslim Roma into Protestantism: On the Example of Southeast Serbia, GSC Quarterly, New York, 2004, 11

Ђорђевић, Д. Б. и Д. Тодоровић (2001), Зајде Баџа – култно место нишких Рома (прерада отоманске легенде у исламско-хришћанско светилиште), Етно-културолошки ЗБОРНИК, књ. VII, Сврљиг, стр. 77-82.

– (2003), Религија и верски обичаји Рома, ЈУНИР/Свен, Ниш.

Ђuric, R. (1990), Zagonetke i mitovi Roma, Drustvo Vojvodine za jezik, knjiћevnost i kulturu Roma, Novi Sad.

Ђуровић, Б. (2003), Нероми као истраживачи Рома. Ђорђевић, Д. Б. и Д. Тодоровић Религија и верски обичаји Рома (стр. 44), ЈУНИР/Свен, Ниш.

Krasnici, A. (2001), Boћe, pretvori me u mrava: romske bajke sa Kosova i Metohije. Centar za stvaralastvo mladih, Beograd.

– (2004), Циганин на коњу, а коња нема: шаљиве народне приче о Циганима 1883-1997, РИЦ, Крагујевац.

Kuvaиic, I. (1989), Sociologija, Skolska knjiga, Zagreb.

Марјановић, М. (2003), Према ромској религији. У: Ђорђевић, Д. Б. и Д. Тодоровић Религија и верски обичаји Рома (стр. 100-102), ЈУНИР/Свен, Ниш.

Mitro, V. i M. Aleksandric (2003), Devica, da ili ne?, AB print publikacije, Novi Sad.

Османи, И. (2003), Роми, прилагођавање и притисак. У: Ђорђевић, Д. Б. и Д. Тодоровић Религија и верски обичаји Рома (стр. 43), ЈУНИР/Свен, Ниш.

Oukli, Dћ. (2002), Pisanje antropologije u Evropi, Kultura, (103-104): 27-53.

овићем око могућности реконструкције првобитне религије Рома (Ђорђевић и Тодоровић, 2003; Марјановић, 2003).

**************************

 ZUM RENARRATIV IM SLIVENER ROMANI

Birgit IGLA

1. Die ersten Quellen

Die Romani-Dialekte in und um Sliven bilden einen Renarrativ, dessen Formen sich aus den Tempusformen des Indikativ und der Partikel li zusammensetzen. Von dieser Erscheinung in dem bulgarischen Romani-Dialekt war wiederholt die Rede. 1962 schreibt Bernhard Gilliat-Smith in einer Fußnote zu einer neuen Version des Lieds von der Brücke1: „M. Kostov suggests as an explanation of the particle li, extensively used throughout this Ballad, a borrowing from a Bulgarian verbal particle. It has nothing to do with the Romani particle -lo, -li, -le.” (1962 : 132)2 In seiner Besprechung zu Kostov 1963 greift Gilliat Smith dann u.a. das Thema der Partikel –li wieder auf (1964 : 146f).

Die erste etwas ausführlichere Behandlung findet sich in der Dissertation von Kiril Kostov (1963 : 123 u. 132f). Weiters behandelt er das Thema in seinem Aufsatz „Zur Bedeutung des Zigeunerischen für die Erforschung grammatischer Interferenzerscheinungen” 1973. Er beschreibt den Renarrativ im Romani als Verbindung der Formen für Imperfekt, Perfekt, Plusquamperfekt und Futur II mit der Partikel –li, deren Herkunft er wie folgt erklärt: „Die zigeunerische Partikel –li, die in der Zigeunermundart von Sliven bereits zu einem morphologischen Element geworden ist, ist zweifelsohne dem bulgarischen Partizipialsuffix –ė entlehnt worden.” (Kostov 1973 : 108).

Die folgende Tabelle reproduziert den Formenbestand des Renarrativs nach Kostov (1973: 108). Abweichend von der hier verwendeten, an der bulgarischen Grammatik orientierten Terminologie, bezeichnet Kostov den Aorist als ‚ Perfekt’,3 das Futur als‚Futur I’ und das Futurum praeteriti als‚Futur II’, den Modus als ‘Narrativ’ (hier: Renarrativ).

Nicht-Narrativ                    Narrativ

Präsens                                    kerava

keravas-li

Imperfekt                                 keravas

Aorist                                          kerim

kerimas-li

Plusquamperfekt                    kerimas

Futur I                                         mã kera(v)

mã keravas-li

Futurum praeteriti                 mã keravas

Die Renarrativformen im Slivener Romani-Dialekt nach Kostov 1963 u. 1973

2. Generelles

Am Vorbild des Bulgarischen bei der Entwicklung der Kategorie des Renarrativ im Slivener Romani wie auch an ihrer formalen Ausprägung besteht kein Zweifel: Sie hat keine Entsprechung in Romani-Dialekten außerhalb des bulgarischen Einflussgebiets. Hier wird keine Antwort auf die Frage gesucht, ob die Entwicklung der z.B. den Sofiotern Roma ganz fremden Kategorie gerade im Slivener Dialekt durch die bulgarischen Kontaktdialekte zu erklären ist.

Bevor ich mich den Abweichungen/Innovationen im heutigen Bestand der Renarrativ-Formen gegenüber dem von Kostov skizzierten System zuwende, sind ein paar Anmerkungen zum Renarrativ im Slivener Romani und – sofern unabdinglich für die Behandlung des Themas – zum Tempus-System des Romani geboten.

Gegenüber den sechs synthetischen und analytischen Formen im Tempusbestand des Indikativ (Präsens, Imperfekt, Aorist, Plusquamperfekt, Futur, Futurum praeteriti) sind im Slivener Romani drei Formen für den Renarrativ vorhanden, d.h. wie im Bulgarischen sind die Renarrativformen in temporaler Hinsicht polysem (vgl. Radeva 2003 : 98): Eine Renarrativ-Form wird zum Ausduck zweier Tempora verwendet. Anders als im Bulgarischen desambiguiert die Partikel li das Verhältnis zwischen Renarrativ und Indikativ in jedem Fall.4

Die im Bestand der Renarrativformen im Vergleich mit dem Bulgarischen festzustellenden Unterschiede sind unmittelbare Folge des ‚Fehlens’ einiger Tempora im Romani (Perfekt, Futurum exactum, Futurum exactum präteriti).

Die Ausgangssituation im Romani unterscheidet sich vom Bulgarischen wesentlich dadurch, dass das Romani über keine dem bulgarischen l-Partizip vergleichbaren Formen verfügt. Das Romani bildet von transitiven Verben ein Partizip (ppp), das passivische Bedeutung hat.Intransitive Verben bilden kein Partizip.5 Aus historisher

Sicht ist festzuhalten, dass sich das ‚alte’ Partizip praeteritum im Romani zu einer finiten Verbform im Paradigma des Aorist für die 3.pp intransitiver Verben entwickelt hat.

Dies dürfte der Grund dafür sein, dass das Romani kein – anderen europäischen Sprachen vergleichbares – (resultatives) Perfekt6 herausgebildet hat; hinsichtlich der Entstehung des Renarrativ erklärt es die ausdrucksseitige Entwicklung der Kategorie mit li als modalem Marker. Die Überlegung, dass außer dem l-Partizip auch die bulgarische Fragepartikel li an der Verwendung von li als modalem Marker beteiligt sein könnte, drängt sich auch wegen der Verwendung von li in Konditionalsätzen auf.

3.Innovationen

Für den aktuellen Bestand werden die Formen in der 3.sg. angegeben, zum einen weil diese am stärksten von Innovationen betroffen ist, zum anderen aber auch, da sich aus den vorhandenen Belegen kein vollständiges Paradigma für die 1. und 2. p. erstellen lässt:

INDIKATIV                         RENARRATIV

Präsens                               (kerãl)/ kerla                                kerla-li

Imperfekt                           kerlas

Aorist                                        kerjas                               kerja(s)-li

Plusquamperfekt                  kerasas

Futur                                          mã kerãl

Futurum praeteriti               mã kerlas                  mã kerlas-li (mã kerla-li)

Die Renarrativformen im heutigen Slivener Romani-Dialekt

3.1. s-Schwund

Im Vergleich zu den Formen auf –s im Paradigma des Renarrativ bei Kostov, die (bis auf den Marker li) mit indikativischen Formen identisch sind, finden sich in unseren Quellen7 vor li bis auf wenige Ausnahmen Formen ohne -s. Hierzu ist anzumerken, dass auslautendes –s im Slivener Romani sonst ganz stabil ist8. Der s-Schwund betrifft die Formen des Ren. Präsens/Imperfekt, die für Futur/Futur praeteriti und auch die der 3.sg. Aorist, allerdings bestehen für Formen mit/ohne s Unterschiede im Grad der Akzeptanz (s.u.).

3.1.1 Schwund von –s im Präsens/Imperfekt Ren.

An dieser Stelle muss darauf hingewiesen werden, dass der Slivener Romani-Dialekt im Indikativ zwei Präsensformen besitzt, eine kurze und eine um –a erweitete9, die bei manchen Verben in der 2. u. 3. Person kontrahiert wird [präs. kersa, kerla < *kerãsa, kerãla], vgl.:

Indikativ     Präsens                               Imperfekt  Renarrativ (Präs./Imperf.)

Kurzform      Langform

1.sg.               ti lja(v)            ljava              ljavas

2.sg.               ti les                lesa                lesas

3.sg               ti lel                 lela                  lelas                lela-li

1.sg.              ti dikha(v)       dikhava          dikhavas

2.sg.               ti dikhis           dikhisa          dikhisas

3.sg.              ti dikhil             dikhila           dikhilas          dikhila-li

1.sg.              ti kera(v)         kerava            keravas

2.sg.               ti kerãs            kersa              kersas

3.sg.              ti kerãl             kerla              kerlas              kerla-li

Eine mögliche Deutung, dass die Renarrativformen auf die ‚langen’ Präsensformen zurückzuführen sei, scheint durch den Vergleich des Formenbestandes der Kopula im Indikativ und Renarrativ widerlegt, da die Kopula im Präsens keine ‚langen’ (durch –a erweiterten) Formen aufweist, vgl. die Formen der Kopula im Indikativ (Präsens und Imperfekt) und Renarrativ:

Indikativ                       Renarrativ

Präsens       Imperfekt       (Präs./Imperf.)

1.sg.             sim            simas                                    sima-li

2.sg.             sjan           sjanas                                   sjana-li

3.sg.             si               sjas                                      sja-li

Auch die Formen des Ren. Futur/Fut.praet. können lediglich auf dem Ind. Futur praeteriti (und nicht auf dem Futur I) beruhen, u.zw. unabhängig davon, ob sie auf –a(-li) oder  as(-li) auslauten, vgl. Ind. mã kerãl und mã kerãlas und Ren. mã kerãla(s)-li.

Die Frage, ob die Renarrativformen Präsens/Imperfekt auf indikativisches Präsens oder Imperfekt zurückgehen, scheint trotz der Verhältnisse bei der Kopula nicht abschließend zu entscheiden zu sein, denn gezielte Sprecherbefragungen haben ergeben, dass im Ren. Präsens/Imperfekt nur s-lose Formen als ‚korrekt’ zugelassen werden,10 während im Futur/Futur praeteriti die s-losen Formen – die in den Texten belegt sind – als ‚falsch’ gewertet werden.

3.1.2. Schwund von –s in der 3.Sg. Aor./Plqpf. Ren.

In der 3.sg. Renarrativ Aorist unterscheiden sich transitive Verben vom Indikativ Aorist nicht nur durch die Partikel li vom Indikativ, sondern auch durch den Schwund von –s in der Verbalendung, vgl. djas ‚er gab’ (Ind. Aor.) – dja-li „er soll gegeben haben” (Ren. Aor.). Formen mit erhaltenem –s kommen vor, werden aber bei Befragungen als ‚dialektal’ bezeichnet.

Das einzige Renarrativ-Beispiel für die 3.p.sg.Aorist bei Kostov ist garagjas-li (1963:123). Mehr Fälle finden sich bei Gilliat-Smith (1962) – auch hier enthält die 3.sg. im Renarrativ wie im Indikativ immer ein –s.

In unseren Belegen dominieren eindeutig Formen ohne –s, die seltenen als ‚dialektal’ charakterisierten s-haltigen Formen stehen manchmal in ‚freier Alternation’ mit s-losen Formen im selben Satz, vgl.:

(1) u dad, kana šunna, ta liski rrumi bendzjas-li (Ren.Aor. (1)) liski muršikani kãzãjs, i pãrvu buci ti dikhil pã amalin ti macerãl pis ekh lačhãs ta liski rrumi bendzja-li (Ren.Aor. (2)) muršãs. [ANDRAL 6 : 41]11

In Beispielen aus der Zeitschrift ANDRAL wird statt des dort für den zentralisierten Vokal verwendeten Graphems ‚w’ hier ‚ã’ verwendet. Weiter Unterschiede sind: “wenn der Vater hört, dass seine Frau ihm ein männliches Kind geboren hat (1), [geht er] als erstes seine Freunde sehen und sich gründlich betrinken, da seine Frau einen Jungen geboren hat (2).”

3.2. Aorist und Plusquampfekt

Kostov gibt für Ren. Aorist/Plusquamperfekt die Form kerimas-li an, die aus dem Ind. Plqpf. und der Partikel li gebildet ist. Er erwähnt (1973:107) eine Form kerim-li (Ind.Aorist + li), die er aspektuell mit der renarrativischen Form für das Imperfekt kontrastiert; das Verhältnis zum auf dem Ind. Plqpf. beruhenden kerimas-li (Ren. Aor./Plqpf.) wird nicht kommentiert.

In meinem Korpus fehlen renarrativische Formen für Aorist/(Plusquamperfekt), die sich auf das Plqpf. zurückführen lassen, die Vergangenheitsformen des Renarrativ sind aus dem (Ind.) Aorist und li gebildet. Allerdings gibt es Fälle, die eine Deutung der auf dem Indikativ Aorist basierten Formen als ‚vorvergangen’ (Plusquamperfekt) nahelegen: In (2) beantwortet der Sprecher die Frage, ob er von seinen Vorfahren etwas über die Herkunft der Roma erfahren habe und in (3) berichtet er, dass nach der Erzählung seiner Mutter seine Großmutter nach Sliven gekommen war, um zu arbeiten und da ihren Mann kennengelernt habe. Man beachte den Wechsel zum Präsens historicum (3) und die Fortsetzung im Renarrativ:

(2) […] na vakerdi (Ind.Aor. (1)) mangi […] katar ali-li (Ren.Aor./Plqpf. (2)) [ANDRAL 7 : 39]

„[…] sie haben mir nicht gesagt (1) […] woher sie gekommen waren (2)”

(3)[…] mi dãj rãsprãzilas (Ind.Imperf. (1)) mangi, či mi baba ãi-li1 (Ren.Aor./Plqpf. (2)) buci ti kerćl vãf Sliven […]. I ottar zãpuznãjzina (Ind. Präs. (3)) pis mi baba ti mu papus, ti lini-li (Ren.Aor.(4)) pis. [ANDRAL 7 : 39]

“[…] meine Mutter erzählte (1), dass meine Großmutter gekommen war (2), um in Sliven zu arbeiten […] Und dort lernen sich meine Großmutter und mein Großvater kennen (3) und haben sich genommen (4).”

3.3 Die ausdrucksseitigen Neuerungen

Die aufgezeigten Unterschiede zwischen Kostovs Darstellung und unseren Beobachtungen lassen sich zumindest z.T. als strukurelle Annäherungen an das Bulgarische deuten; darüberhinaus veranschaulichen sie die Dynamik des Sprachsystems in einem Zeitraum von weniger als einem halben Jahrhundert.

Anders als in den älteren Quellen wird der Renarrativ im Slivener Romani gegenüber dem Indikativ – außer durch die Partikel li – in der 3.Sg. Aorist negativ ‚markiert’ (durch das Fehlen von –s), was dem bulgarischen System strukturell insofern entspricht als auch hier im Aorist nur die 3. Sg. Renarrativ sich eben durch das Fehlen eines Elements (das Auxiliarverb) vom Indikativ (Perfekt) unterscheidet.

Der Zeitraum, in dem die beobachteten Veränderungen sich vollzogen haben,

erscheint auf dem Hintergrund von Sprachen mit langer Schrifttradition relativ kurz. Dies überrascht weniger, wenn man sich vor Augen hält, dass das Romani eine nicht-kodifizierte Sprache ist, deren Entwicklung sich unbeeinflusst von Normsetzungen vollzieht. So schreibt z.B. Gilliat-Smith in seiner Besprechung von Kostovs Dissertation , die im Wesentlichen das Sofioter Erli behandelt: „ […] language is for ever on the move. Sofia Erlides, as spoken in 1909, is not quite the Erlides of 1963. One amusing result is that I find some words and expressions known to me in 1909 as good ‘Erlides’ now relegated to ‘dialect’.” (1964: 146).

4. Pragmatische Besonderheiten

Kostov beschränkt sich auf die Charakteristik “besondere[n] Formen, die zeigen, daß der Sprecher an der Schilderung der Geschehnisse nicht beteiligt ist, weil er sie nicht gesehen oder erlebt hat. Er berichtet nur, was er von Dritten erfahren hat.“ (1973 : 107).

Dass die pragmatischen Bedingungen für die Verwendung renarrativischer Formen sich weitestgehend mit dem Bulgarischen decken, sei an folgendem Textausschnitt beispielhaft veranschaulicht, in dem der Sprecher von seinen Großeltern erzählt:

(4) […] isja-li (Ren.Imperf. (1)) lin šov kãzãja, štar murša ti duj pheja. Mu dad sja-li (Ren.Imperf. (2)) nãj-baru, lela-li (Ren.Imperf. (3)) mu dãis pala listi ti žan andu veš ti antãjin kaš […] Mu dad sja-li (Ren. Imperf. (4)) nãj-baru ti pala pi dãisti phirla-li (Ren.Imperf. (5)) oda da. Mi baba pali kãka vakãci kãrla-li (Ren.Präs./Imperf. (6)) habi, ama ži ti avila-li (Ren.Imperf. (7)) mu dad i veštistar, i bucjatar, mu papus kana avilas-li (Ren.Imperf. (8)) piski – ne habi isja-lili (verstärkter Ren. (9)), nikačhi – u kãzãja hana-li (Ren.Aor. (10)) sourru, ti oda ačhãla-li (Ren. Präs./Imperf. (11)) bokhalu pali. [ANDRAL 6 : 40]

„[…] sie hatten (1) sechs Kinder, vier Jungen und zwei Mädchen. Mein Vater war (2) der älteste; er nahm (3) meinen Vater mit sich in den Wald um Holz zu holen […] Mein Vater war (4) der älteste und ging (5) mit seinem Vater. Meine Großmutter machte (6) Essen, aber bis mein Vater aus dem Wald kam (7), von der Arbeit, bis mein Großvater kam (8) – es gäbe (9) kein Essen, gar nichts – die Kinder hätten alles gegessen (10) und er sei wiederum hungrig geblieben (11).“

Durch die Verdoppelung der Partikel li wird der Renarrativ verstärkt. Formen des Typs isja-lili (9) entsprechen den verstärkten Renarrativformen des Bulgarischen (bei Radeva 2004 ‚dubitativer’ Renarrativ), durch die der Sprecher sich von der Aussage distanziert bzw. sie nachdrücklicher als ‚fremde Aussage’ kennzeichnet, vgl. Textbeispiel (9) „es gäbe kein Essen”, wo die Aussage der Großmutter in den

Kontext weitererzählter Rede eingebettet ist.

Savčev (2005) führt in seinem Wörterbuch Bulgarisch-Romani neben anderen Flexionsformen – eher sporadisch – sowohl einfache als auch ‚verstärkte’ Renarrativformen an. Für letztere führt er Äquivalente an, in denen die bulgarischen Renarrativformen durch ein zusätzliches l-Partizip oder durch die Partikel už ‚verstärkt’ sind.

Wie im Bulgarischen finden sich Beispiele für die transpositive Verwendung des Renarrativs in admirativischer Bedeutung, d.h. Renarrativ-Formen können dazu verwendet werden, vom Sprecher selbst erlebte (nicht vermittelte) Ereignisse auszudrücken. Die Opposition Renarrativ:Indikativ ist in dieser Verwendung neutralisiert: Die den Renarrativ-Formen eigene paradigmatische Bedeutung [+ vermittelt] ist bei dieser modalen Neutralisierung  aufgehoben; die modale Neutralisierung wird obligatorisch durch das pragmatische Merkmal [+ Überraschung] kompensiert (vgl. Radeva 2003 : 153).

In der folgenden Anekdote – in der der Renarrativ als Erzähltempus verwendet wird – klagt der Hase dem lieben Gott, dass er seine eigene Ängstlichkeit nicht mehr ertragen könne und sich ins Wasser stürzen wolle. Als er dort ankommt, geschieht Folgendes:

(5) […] rãstu-li (Ren.Aor. (1)) ži te horr Tundža, dikhja-li (Ren.Aor. (2)) sar trin-štar žambis oscili-li (Ren.Aor. (3)) andu pãj. – O Devla, ta oda mandar da butrašadi (po-trašadi) isja-li! (Ren.Präs. (4)) rivisejlu-li (Ren. Aor. (5)) u šošãj […] Ti irisejlu-li (Ren. Aor. (6)) te pã kãzãja. [ANDRAL 5 : 62]

„[…] er kam (1) an die tiefe Donau […], sah (2) wie drei-vier Frösche vor ihm ins Wasser sprangen (3): ‚Oh Gott, aber die sind (4) ja noch ängstlicher als ich!’ – rief (5) der Hase […] Und er kehrte (6) zu seinen Kindern zurück.”

Weitere Beispiele für die Verwendung des Renarrativs in ‘admirativischer’ Funktion habe ich nur in Übersetzungen aus dem Bulgarischen ausmachen können; vgl. folgenden Satz aus der Erzählung ‚U Šibilis’ mit dem Original in Jordan Jovkovs Erzählung „Шибил”:

(6) … dikh sar pharasejlu-li (Ren.Aor.) tu bãj. [ANDRAL 4 : 58]

„Sieh nur, wie dein Ärmel zerrissen ist!” (6-bg.)  я виж как ти се скъсал ръкава.

––––––––––-

1 Diese Version bekam Gilliat-Smith von dem russischen Linguisten Lev Čerenkov, der sie von dem aus Sliven stammenden Rom Dimitãr Golemanov erhalten hatte, welcher seinerseits das Lied von seiner Mutter kannte.

2 Auf die etwas missverständliche Formulierung „borrowing from a Bulgarian verbal particle” wurde in einer neuen Veröffentlichung des Textes hingewiesen (Marushiakova/Popov 1997 : 169, Anm.3).

3 Möglicherweise war die Terminologie von der deutschen Grammatik beeinflusst.

In der bulgarisch verfassten Grammatik von Kostov/Iliev wird darauf hingewiesen, dass der Aorist (minalo svãršeno vreme) sowohl dem bulgarischen Aorist als auch dem bulgarischen Perfekt entspricht (2004:124).

4 D.h. es besteht keine modale Polysemie wie im Bulgarischen in den 1./2. pp (Indikativ Perfekt und Renarrativ Aorist).

5 Ich vernachlässige hierbei wenige einzeldialektale Fälle mit lexikalisierten Partizipformen.

6 Diese Version bekam Gilliat-Smith von dem russischen Linguisten Lev Čerenkov, der sie von dem aus Sliven stammenden Rom Dimitãr Golemanov erhalten hatte, welcher seinerseits das Lied von seiner Mutter kannte.

7 Auf die etwas missverständliche Formulierung „borrowing from a Bulgarian verbal particle” wurde in einer neuen Veröffentlichung des Textes hingewiesen (Marushiakova/Popov 1997 : 169, Anm.3).

8 Möglicherweise war die Terminologie von der deutschen Grammatik beeinflusst.

In der bulgarisch verfassten Grammatik von Kostov/Iliev wird darauf hingewiesen, dass der Aorist (minalo svãršeno vreme) sowohl dem bulgarischen Aorist als auch dem bulgarischen Perfekt entspricht (2004:124).

9 D.h. es besteht keine modale Polysemie wie im Bulgarischen in den 1./2. pp (Indikativ Perfekt und Renarrativ Aorist).

10 Ich vernachlässige hierbei wenige einzeldialektale Fälle mit lexikalisierten Partizipformen.

11 Die Verteilung der beiden Formen kann in etwa so beschrieben werden: die Langformen bezeichnen das aktuelle Präsens, die Kurzformen werden in abhängigen Konstruktionen gebraucht und bilden in Verbindung mit der Partikel mã das Futur.

12 Im Textbeispiel (4) findet sich eine Alternation zwischen Renarrativformen mit und ohne s (avila-li vs. avilas-li)

13 In Beispielen aus der Zeitschrift ANDRAL wird statt des dort für den zentralisierten Vokal verwendeten Graphems ‚ w’ hier ‚ã’ verwendet. Weiter Unterschiede sind:

ANDRAL:              ch, chsh, sh, zh, ts, y

hier:                         č,   čh,     š,   ž,  c,  j

Die Partikel li in den renarratischen Formen wird in ANDRAL mit der Verbform zusammengeschrieben (sjali). Hier wird sie dem Usus bei Kostov folgend mit Bindestrich an die indikativischen Formen angefügt (sja-li), auch um die Unterscheidung von der indigenen Endung li (3.pl. Aor. von Intransitiva) zu erleichtern.

14 Das Aoristparadigma zu avila ‘kommen’ hat folgende – durch regelmäßige Lautwandel entstandene Formen: 1.sg. ãim; 2.sg. ajan; 3.sg.m. alu – 3.sg.f. ãi; 1.pl. ajam; 2./3.pl. ali

LITERATUR

ANDRAL 1999 – 2005: zweimonatlich erscheinende Zeitschrift für Kultur und Publizistik auf Bulgarisch und Romani.

Boretzky, Norbert/Igla, Birgit (2004): Kommentierter Dialektatlas des Romani. Wiesbaden.

Gilliat-Smith, Bernhard (1962): A New Version of the Song of the Bridge, communicated by L.N. Cerenkov. In: Journal of the Gypsy Lore Society, Third Series, 41, 1-2, S. 124-132.

Gilliat-Smith, Bernhard (1964): Besprechung von Kostov (1963). In: Journal of the Gypsy Lore Society 43, 3-4, S.144-147.

Kostov, Kiril (1963): Grammatik der Zigeunersprache Bulgariens. (Dissertation, Humboldt-Universität, Berlin).

Kostov, Kiril (1973): Zur Bedeutung des Zigeunerischen für die Erforschung grammatischer Interferenzerscheinungen. In: Balkansko Ezikoznanie 16, 1973,2, 99-113.

Marushiakova, Elena/Popov, Vesselin (Hg.)(1997): Studii Romani III-IV: The song of the bridge. Sofia: Litavra.

Radeva, Vassilka (Hg.) (2003): Bulgarische Grammatik. Hamburg. 

Savchev, Savcho (2004): Romany – Bulgarian – English Dictionary. Sofia.

Игла, Биргит (2004): Спрежение на глагола в Сливенския ромски диалект. In: ANDRAL 35 – 36, S. 19 – 50.

Костов, Кирил/Илиев, Димитър (2004): Ромска граматика. Sofia.

Савчев, Савчо (2006): Българско – Ромски речник. София

/Бел. ред.: Моля читателят да има предвид, че тук някои от специфичните графични символи не излизат както трябва. Оригиналът – само в CEEOL  и в печатния вариант на книжката./

 **************************************

ЛУЛИТЕ В САМАРКАНД

В ЦЕНТРАЛНА АЗИЯ НАРИЧАТ РОМИТЕ ЮГИ, МУЛТАНИ ИЛИ ЛУЛИ…

Нафиса ХАСАНОВА

Двайсет и две годишната Нафиса Хасанова от Узбекистан решава да наруши табуто: тя посещава лули (ромите от Централна Азия), чието общество е маргинализирано в родния й град Самарканд. По трагическа ирония самите лули имат изопачено възприятие за собствената си същност. Ако връзките в рамките на собственото им обкръжение и с обществото извън това обкръжение не успее да ги промени, казва Нафиса, тяхното бъдеще е мрачно.

В УЗБЕКИСТАН ЛУЛИТЕ СА НЕМНОГО ПОЗНАТО ОБЩЕСТВО

Ромите са известни на запад като цигани – термин, който никога не е бил използван от самите тях за самите себе си, но винаги е бил свързан с аут­сайдерите. С това наименование е свързано много съпътстващо отношение към тях: преследвания, маргинализация и дискриминация. Другите свързват “ци­ганите” със скитничеството, с кражбата, а не като народ. Английският език е извел специален глагол от съществителното gipsy – той е мошеникът, кой­то гледа да измами с каквито и да е средства. Така човекът, който е измамен е gipped, а измамникът – gipsy. По такъв начин самият език ни съобщава об­­ществената роля и клеймото на ромите-слуги в западната култура.

В Централна Азия ромите са известни с наименованията jughi (юги), mul­tani (мултани) или luli (лули). Те самите се наричат mugat (mughat) [ог­не­пок­лонник] и ghurbat [сам, самотен; обеднял]. Тези думи са производни от арабски. Част от ромите е дошла в Централна Азия през 1380 г. от град Мул­тан, който сега е в Пакистан. Ето защо понякога ги наричат мултани, обяснява д-р Кхол Назаров, професор-лули.

Предците на Централно-азиатските роми са от кастата на певците, му­зи­кантите и танцьорите. Срещащи трудности в родината си, те били прину­де­ни да оставят родните си места и да се разпръснат из различни страни. Не­голяма група се установила в Узбекистан, където те все още живеят, позна­ти като лули в моя роден град Самарканд.

Поради номадския си начин на живот те винаги предизвиквали съм­не­ния в околните. Както и на запад, мнозинството предполага, че те са бедняци, кои­то крадат и правят други престъпления и не са в състояние да се инте­гри­рат.

Въпреки всичко ситуацията в Узбекистан се отличава от ситуацията в за­падните страни. През съветската епоха материалното положение на ромите бе­ше сравнително добро – беше им гарантирана работа, жилище и други об­­ществени услуги. Официалното ползване на ромския език обаче беше заб­ра­нено. След краха на съветската империя последвалият срив на икономиката по­вече не можеше да осигурява работни места. Безработицата, особено сред лу­­лите, значително се увеличи, хората се превърнаха в маргинали. За да оце­­ле­ят, мнозина от тях прибегнаха до просията, тяхното социално са­мо­чув­ст­вие бе силно уязвено.

Трудностите на узбекските роми привлякоха вниманието на акти­вис­ти­­те от организациите за правата на човека. Но до този момент те нямат до­­ри национален културен център, разбирам от Комил Ашуров от Центъра за правата на човека в Самарканд. Други малцинства се радват на свои На­­­­­­ци­­о­нални центрове, но на лулите не им достига официално съгласие за съз­­да­ването на център, който да съхранява тяхното културно наследство.

ДА ПРОГЛУШИМ ТИШИНАТА: ПОСЕЩЕНИЕ В ОБЩЕСТВОТО НА ЛУЛИТЕ

Идеята да се изследват лулите се стори луда на много хора, вклю­чително на близки и приятели, включително и на моята майка. Всички бя­ха обез­по­ко­­е­ни тъй като считаха, че това е опасно. Нещата се усложниха, ко­гато изяс­них, че искам да отида при тях, да разговарям и да видя къде и как живеят.

Не можете да си представите какви препятствия трябваше да пре­одолея, за да стигна до “земите” на лули.

Те се съмняват в старите стериотипи за собственото си общество. Не им помага и това, че живeят в сегрегирани общества, наричани jughihona, ко­е­то ги прави крайно уединени и опасни. Ето защо никой не можеше да пред­­полага, че ще пожелая сама да отида при тях. Осмелих се със свой гид – Май­те Ойеда, поисках един от моите познати лули да ми уреди да се срещна и разговарям с една жена и по-късно заедно да се разходим из jughihona (най-­­вероятно е думата да би могла да се преведе и като “обществото на махалата” – б. С.С.). В пос­ледния момент обаче интервюто бе отклонено от страх какво може да ни се случи, тъй като мъжът-лули е опасен. Бях пот­ре­се­на: вътрешен човек го бе­ше страх – за нея лули е опасен. Две други жени съ­що ни убеждаваха да не хо­дим. Въпреки това решихме да тръгнем. Ка­чи­х­ме се в минибус и тръгнахме към jughihona.

Следващото предупреждение дойде от водача ми, който ме убеж­да­ва­ше да не оставам там, тъй като е несигурно и предложи да ни изчака.

Цялата тревога и предупрежденията обаче се оказаха съвсем напразни – хората бяха дружелюбни. И тъй първият стериотип беше разбит. За мен по­­вече те не бяха опасни. Можех окончателно да реша да се захвана с ра­бо­та­­та, която исках.

 КАК СЕ ВЪЗПРИЕМАТ САМИТЕ ЛУЛИ

Анкетирах 16 лули, 7 от които, между 13 и 35-годишни, признават, че не познават историята на своя народ. Други 9, между 30 и 55-годишни, знаеха, че техните прадеди са дошли от Индия. Оказва се, че половината от ан­ке­ти­ра­­ните не могат да кажат нищо на невръстните младежи каквото и да е за соб­­ствената си история. Което днес е характерно за повечето от народа лу­ли и много тре­вожно. Когато питаме за културната специфика на етноса, предавана от по­коление на поколение, мъж по професия машинист, споделя, че тъй важните све­дения за миналото не се предават от старите на младите, про­сто хората не го­ворят за тия неща. И миналото просто изчезва.

Когато разговаряме с тях за занаятите им, най-честият отговор е, че прак­тикуват qidirish или talbidan. Думата qidirish идва от узбекски и има зна­че­­нието “да /се/ търсиш”, “да пътуваш” или “да посещаваш” (родственици или приятели), докато думата talbidan (или talabidan) идва от персийски и оз­­начава “поканване”, “търсене”, “искане”, или “питане”. Ето защо за лули ос­­новно им занимание няма негативен отенък. Лули не казват, че просят, а че “пи­тат”, ето тяхното обяснение: “Ние питаме, но хората ни наричат просяци, а това ни обижда. Защото ние само питаме”. Таджиките и узбеките наричат лу­­ли gadoy, докато руснаците ги наричат попрошайка. Думата gadoy означава си­­ромах или cadger, с което се подразбира паразитиране. Думата попрошайка оз­­начава бедняк, но и просяк, което вече има пренебрежителен отенък. Оче­вид­­но е, че другите чужденци (т.е. хората извън етноса – б. С.С.) имат много от­­рицателно мнение за занятията на лулите, за тях те са си просто просяци, со­­циални нехранимайковци. А това е в пряка връзка и с отношението на ос­та­налия свят към ромите. Тъй или иначе въпросът дали този стил на живот е традиция или необходимост за лулите от Самарканд остава без отговор.

ПРОСИЯТА – ТРАДИЦИЯ ИЛИ ПОТРЕБНОСТ?

Защо лулите просят? За да си отговоря на този въпрос най-напред се обър­нах към външите хора и помолих всеки от интервюираните да се спре на едно съществително, което по негово мнение би могло най-добре да опише как­во за него са лулите, какво представляват те. Девет от двайсет и трима от­говориха, че лулите са диваци, зверове или “най-долните утайки на об­ще­ст­вото”. Повечето вярват, че за тях просията е обичай или традиция. Освен то­ва повечето от тях разбират самата дума лули като синоним на просия и то до­там, че някои дори не знаеха, че лули са просто етническа група и ги при­е­­мат по принцип за просяци. Освен това чужденците не виждат никаква връз­ка между лулите и европейските или руските роми. Следователно с лули те пра­­вят някакви асоциации, които западният човек обикновено свързва с ци­га­ните. Например лули е просяк, а циганите са народност, така ми каза един двай­сет и три годишен мъж. “Циганите са народност, те танцуват, пеят и из­­карват пари, те са по-цивилизовани. Аз ги уважавам. Пък лулите са бедняци, кои­то не работят, всичко, което могат е да просят”. Названието цигани е общо име за ромите в Източна Европа. (Толкова рядко ли чужденците /неромите/ мис­лят по един и същ начин, сакаш са си плюли в мозъците, а после – и в ус­ти­те..?! – б. редактора). Едва двама от двайсет и трима вярваха, че причината за просията при лулите е поради социоикономическата среда: “Те са израс­на­ли в такава обстановка и са погълнали видяното като модел и поведение и прос­то продължават да го правят”, казва двайсетгодишна узбечка. Други две мис­леха, че лулите просят по необходимост. В този смисъл повечето от външ­ни­те вярват, че просията при лулите е начин на живот. Какво казват самите те за просията? Седем от седемнайсет казаха, че за тях това е традиция, а ос­таналите – че е по необходимост.

В разговора срещнах две принципни противоречия: образованите мъже ка­з­ваха, че при тях просията изобщо не е въпрос на традиция. Те изтъкваха се­­риозни аргументи, които за мен не бяха съвсем обичайни. Например: “На­ши­­те предци са били певци и танцьори. Това е нашата традиция”, споделя мъж на около петдесет. Неговата жена обаче доказваше, че просията при тях е наистина въпрос на традиция и е останала от предците им и че хората про­сят независимо от възрастта и финансовия си статус в обществото. Това про­тиворечие в рамките едно семейство беше изненадващо, но аз открих раз­лични мнения и по други въпроси в тяхното общество.

Второто разногласие се появи когато попитах какво би могло да се на­п­рави за собствения им етнос, ако имаха възможността и силата да по­ста­вят на вниманието на обществото своите проблеми, на което те отговориха, че на всички трябва да се намери работа, за да не просят. Жената, според ко­ято про­сията е традиционен занаят също сподели, че “Ако хората имат ра­бота, ня­ма да просят, това е сигурно. Правим го защото трябва да ядем. Бих обичала ра­ботата си и не бих просила по улиците”. Историята доказва, че тя е права: по съветско време имаше малко хора – нелули и лули, – които про­сеха, по­ве­че­то хора работеха в заводите и колхозите. Оттук можем да на­правим извода, че просията не е в традицията на лули.

СТЕРИОТИПИ

Има друг стериотип, който съществува по отношение на сватбения об­ряд на лули. Чужденците вярват, че бъдещата невеста дава обещание да се гри­­жи семейството, да храни мъжа си и в съответствие с това взема бастуна и чувала, които се явяват символ на просията. Питах лули има ли такава тра­­­диция, но те ми отговориха, че това е нелепа лъжа. Когато гледах на ви­део тях­на брачна церемония, бях удивена да установя, че техните сватбени ри­­ту­а­ли си приличат с ритуалите на узбеките и таджиките, с разликата, че при тях я няма церемонията в гражданското. Проверих при местния молла да­ли твър­дението на външните за лули хора има нещо общо с истината, на ко­ето той отговори: “Тук съм вече 15 години, но за такъв обет не съм чувал”.

Външните се заблуждават и по отношение на това, че лули изповядват бу­­дизма или че изобщо не изповядват каквато и да е религия. Всъщност вси­­ч­ки те са мюсюлмани. По време на техните сватби младоженката и мла­до­­же­нецът се повикват два пъти в местната джамия вместо да отиват в ре­ги­стра­ционния офис. Те имат няколко строги правила, които жената е длъжна да спазва, например шарф за главата, дълга рокля с дълги ръкави и пр., които са типични за ислямската традиция.

Един от най-разпространените стериотипи за лули е, че те имат свой спе­цифичен възглед за света, който определя начина им на живот. Мнението на мнозинството е, че лули са загадъчни, обичат свободата, но по същество те (несправедливо) се съпротивляват на властта, независимо дали е добро­же­­­лателна. На мен те ми се сториха хора, които много по-твърдо отстояват сво­­бодата си, отколкото вие и аз. Когато ги попитах кое би ги направило ща­­стливи, отговорите, че им е необходима повече свобода или пък, че искат да попътешествуват, не бяха единствени. Обратното, техните желания бяха съв­­сем обикновени: да имат дом, работа, любящ съпруг и щастливи деца.

 КАКВО Е НЕОБХОДИМО ЗА ВЗАИМНОТО РАЗБИРАТЕЛСТВО

Когато започнах да изследвам лулите от Самарканд, имах едва ли не цял масив от собствени предположения за тяхното общество. Днес тези пред­по­ложения са силно разклатени и това е за добро. Единственото, в което съм убе­дена сега е, че положението на лулите в настоящия момент е сериозен про­б­лем, който изисква повече изследване и осведоменост. Мога да кажа още, че недостатъкът на информацията извън обществото на лули е, че се зат­варя в неоснователни стериотипи, които продължават да градят де­струк­тив­на нетолерантност. Това само по себе си прави невъзможна инте­гра­цията на лулите в обществото на “другите”.

Недостатъкът в точното самовъзприятие на тия хора за самите себе си пра­ви невъзможно сами да се защитят от дискриминацията, а книгите и не­гра­мотността във възприятието за тях завършва с незнанието за историческата и културна изключителност на тия хора. И друго – това държи лулите в бед­ност като аутсайдери в обществото и съдейства за изчезването за ин­ди­ви­ду­­а­л­­ността на това малцинство.

*************************************

Ромският Холокост

ТРОХИ ОТ ГОЛЯМАТА ИСТИНА

Какво да се прави, животът беше намислил тъжна съдба за 84-го­диш­ния циганин Михаил Иванов. Той бе принуден да участва в строежа на шест нем­­скофашистки концентрационни лагера по време на Втората световна вой­на. Немалко вече е казано за погазването на човешките права на хората, мина­ли през геноцида на Холокоста, неща, за които цивилизованият свят обвини „ис­тинските” арийци. Възможно ли е да се припомни всичко, писано за че­ти­ригодишната война, включително и за времената, когато за разстрелите на рус­наци, белоруси и украинци хитлеристите бяха обсипвани с карамфили и лав­рови клонки?

Събитията, за които ще разкажем в тази публикация са само фрагмент от голямата истина за онази страшна война. Нека думите бъдат венец за свет­ла­та памет на представителите на малката общност, появила се в много­цвет­ния къмпинг с покрити каруци, които отдавна са отпътували към небето. Ро­мите, скитали тъй много по целия свят, продължават своето пилигримство там горе. А тук те живяха като задружно семейство без да признават граници и паспорти. Нацистите обявиха война на стремежа на циганите за свобода, смя­тайки ги за твари, които не заслужават да живеят. Как започна тяхната тра­гедия? Трагедия, която не бе забелязана от световната общност цели пет­де­сет години?

Идеолозите на теорията за изключителността на арийската раса избират пред­ставителите на националните малцинства на евреите и циганите за своите ос­новни цели. Законите, приети през септември 1935 г. от нацистите в Нюрн­берг, обявиха двата етноса за хора, чужди на човешката раса. Етническата кар­та на Европа се прекрояваше от водачите на Третия райх като изчистена от не една народност, включително и от тази на циганите.

В началото на ХХ век немските цигани, наричащи себе си синти, бяха част от германското общество. Те работеха – търгуваха и произвеждаха раз­ли­ч­ни стоки, – техните деца ходеха на училище, а младите мъже служеха в ар­мията. Но през 1936 г. под егидата на Министерството на общественото здра­­ве беше създаден център, чиято основна задача беше да проучи тъй на­­ре­чения “проблем за циганите”. Този “научен” институт носеше името “Цен­­тър за расова хигиена”. Неговия шеф Роберт Рихтер беше натоварен да създаде кар­та за местонахождението на всички германски синти, а в началото на 40-те години на ХХ век те бяха повече от 30 000 души.

Идеологията на хитлеристка Германия и политиката на расова хигиена це­леше намаляването броя на циганите не само в Германия, но и на всички те­ритории, които бяха завладявани от есесовците. Отношението на немците към циганите, които свободно скитаха по огромната територия на СССР, се за­пази и след като хитлеристите навлязоха в съветска територия. Механизмът за тяхното унищожаване беше варварски и започва от циничната сте­ри­ли­за­ция, за да стигне до масови избивания с оръжие в окупираните територии, как­то и унищожаването им в газовите камери. Процесът на стерилизация е не само унижение на човека като такъв, той не оставя шанс на младото по­ко­ле­ние да има деца. Методологията на мъчението беше разработена от същия д-р Рихтер и неговия асистент Ива Юстин. Първите жертви бяха две цигански мо­мичета от Полша – на 14 и 18 години – в края на 30-те години на миналия век, които бяха измъчвани в концентрационния лагер Освиенцим и които за­­ви­наги останаха бездетни. В този лагер имаше отделна казарма за цигани, къ­­дето бяха осъществявани тези “опити”. По спомени на концлагеристи там са били стерилизирани 120 цигански момичета. Дори и когато съветските вой­­­ски бомбардираха Берлин, а болниците бяха пълни с ранени хитлеристи, ци­­ганските момичета все още биваха преследвани от хитлеристите, за да бъ­­дат стерилизирани. Много от тях не можаха да оцелеят заради преживените мъ­­чения и унижения. В продължение на цялата 1941 г. действаха специални на­­казателни военни отряди, формирани на окупираните територии в ев­ро­пей­ски­те страни, които трябваше да преследват само цигани. В тези операции бя­­ха активно въвлечени и полски, украински и сръбски националисти. Тук мо­же да се спомене и примерът на многонационална Югославия, където ус­та­шите бяха най-активните сътрудници на нацистите. На тяхната съвест ле­­­­жи из­­биването на югославски цигани в Яницката гора през октомври 1941 г. Спо­ред една от очевидките на разстрела – Анжела Хадорович, – пред очите й са били убити нейната сестра и племенникът й. Най-напред убийците да­ли да се разбере, че момичетата няма да останат живи и ги вързали на близ­кото дър­­во. Първо се разярили към по-младата. Нейната сестра била бре­менна в сед­мия месец, разрязали корема й, извадили плода и го хвърлили в пред­ва­ри­телно изкопания ров. Усташите влачили и двете момичета по зе­мя­та, въп­ре­ки че били все още живи. После захвърлили и двете в ямата.

Югославски свещеник свидетелства, че 34 мъже, които живеели в в близ­кия катун, били хванати, измъчвани и изгорени в един хамбар от усташите от Хърватско. Почти половината от тези хора били деца и юноши.

В Полша наказателният отряд на Казимеж Новак стана печално извес­тен, след като уби около 300 полски цигани. Друг отряд – на Частенер Гудсек – разстрелял стотина цигани от село Шурова. Сред тях имало възрастни хора, бре­менни жени и малки деца.

Планове на нацистите за етноцид над циганите също бяха “успешно” при­ложени и на окупираната съветска територия. За целта бяха “ангажирани” най-­вече служители на литовската, латвийската и украинската полиция. Те бя­ха в основата на нападенията над циганите както на територията на Беларус, та­ка и на територията на Русия. Пленените биваха разстрелвани на ръба на про­тивотанковите ровове и след това заравяни или за целта използваха току-що изкопаните гробове на техни близки. Има свидетелства, че през 1942 г. фа­­шистите са погребали (брат върху брата) около 200-300 човека в селата Кар­­димовка и Александровска в района на Смоленск. В тия случаи циганите са били заравяни живи. Известно е, че могильовски роми и роми от района на Витебск са били пленени и транспортирани по тия места, за да бъдат из­­­бити по особено жесток начин, който свидетелите на свирепия геноцид срав­­няват с ефекта на пясъчна вълна.

За съжаление са останали малко свидетелства, които изясняват отно­ше­­нието към циганите от онова време. Изследователят Карл Герлах описва из­­вестните нему факти във връзка с нацисткото поведение против циганите и го свързва с германската икономическа политика и политиката на разру­ше­­ние в Белорус през 1941-1945 г. Според него през октомври и ноември 1941 г. властите започват да изпълняват приетия закон за арест на всички но­­мади. На 10 октомври нацистите разстрелват 50 човека, а през март 1942 г. – още 33-ма. В Марийна Горка са интернирани 200 цигани, от които не ос­тават жи­ви, включително жените и децата. В съответствие с приетото ре­шение на на­цистите, преди Коледа на 1941 г. се предприемат еднакви на­ка­­­зателните “мер­ки” срещу цигани и евреи. С това може да се обясни защо хора от двата ет­носа биваха избивани заедно в районите на Вилейка и Клецк. В Городиче пред­ставители на двата народа са били принудени да живеят в едно и също ге­то, след което са били разстреляни. В немски и руски архиви има запазена ин­формация, че в района на Витебск са били избити около 1000 ци­гани. Ед­на удивителна книга на Валдемар Калинин разкрива загадката на бал­­тий­ски­те роми, която описва епизоди от съдбата на много хора по време на вой­на­та. В един от тези епизоди се разказва за цигански катун, разположен бли­зо до Минск през 1941 г., в който е имало около 700 човека. След преценка на си­туацията 300 от тях решили да тръгнат за Варшава, а останалите на­вле­зли в белоруските гори. С изключение на тръгналите на изток всички са би­ли уби­ти.

През лятото на 1941 г. възрастни хора срещнали на прашен път конвой от фашисти. Някои от тях още помнели нашествието на войниците на кайзера още от времето на Първата световна война, когато немците конфискували ко­­нете и каруците на циганите. Сега те отново поискали същото, като казали на хората да се съберат близо до село Колдичево. Там вече били германските “лов­ци”. Цинизмът им бил разпознат още от първите им думи, които те от­пра­вили към добродушните цигани – да изкопаят няколко рова, за да “скрият” уж германска военна екипировка. Попаднали в капан, мъжете изкопали  всъщ­ност своите гробове. Убийците наредили на жените да заровят съпрузите си спо­ред циганските традиции и да ги оплачат на собствения си език. Когато же­ните слезли в рововете, проехтели откосите на автоматите. Това се е слу­чи­ло близо до село Колдичево. От тези 200 човека останало живо едно един­ст­вено седемгодишно дете, чиято майка подкупила един от полицаите със злат­на монета, а той пък успял да убеди германския офицер да остави живо мом­чето, за да наглежда конете. По-късно това момче забравило майчиния си език, пораснало и заживяло по други места, но никога не забравило ста­на­лото с ония хора от село Колдичево. Легендата се съхранила в спомените и потомците след години издигнали паметник, посветен на жертвите. Памет­ни­кът е от дърво и представлява разпънатия Христос с колело до него, като сим­вол на номадския път на хората, търсещи щастието си по друмищата на све­та. До тях има и гранитна плоча с паметен надпис.

Може да се припомни и случай от 1945 г., когато в Киев пристигнал влак от полското градче Лодз с около 60 човека цигани, между които имало и деца. Нацистите им взели кръв, която била предназначена за германските вой­ници и чиновници, но “дарителите” били оформени в документацията спо­ред техния етнос. Това било направено с идеята да бъдат извършени с тях медицински експерименти, като бебетата били отделени от техните ро­ди­тели и поставени в лагерите като специално ценни индивиди. Защо? Това би­ло в резултат на противоборството между администрацията на Химлер и оку­пационните власти на Розенберг, администраторът на окупираните за­пад­ни територии. Те интригантствали един против друг, защото протягали ръ­це към украинските икономически ресурси и за да упражняват властта си вър­ху тези територии. Химлер имал план да репатрира жителите на Житомир през септември 1941 г., като предвиждал да раздели хората на четири групи. Спо­ред този план последната група трябвала да се състои от младежи и деца, кои­то да бъдат изпратени в Германия и там да бъдат възпитани в идеите на Рай­ха. Розенберг обаче се противопоставил на идеята Химлер да селектира це­нен човешки “материал” и проявил завидна хитрост, за да го дискредитира. За целта поръчал на ръководителя на администрацията на Житомир да даде пас­портите на циганите, придружени със специална бележка, че принадлежат към украинската и полската народности. Това била специално подготвена опе­рация, наименована “Черен кълвач”, която целяла да дискредитира Хим­лер заради готовносттта му “да допусне расови врагове в здравата околна сре­да на арийците”. Разпитите на циганите били записани на магнитофонни лен­ти. (По-късно тези запазени ленти станаха свидетелство за престъпленията на Химлер). Повечето от украинските и полските цигани бяха разстреляни, а някои от тях успяха да избягат и да се скрият в горите около Чернигов. Тех­ните деца бяха репатрирани към концентрационните лагери за расови про­учвания и расова селекция, като някои от тях са били подложени на се­ри­о­з­на асимилация във фашистка Германия, а през 1945 г. – препратени към Ки­ев ясно с какви цели.

Репатрирането на циганите в Германия започва още през 1936 г. в два кон­центрационни лагера около Кьолн и Зенкерин, в които циганите от Берлин са били въдворени заради Олимпийските игри по решение на правителството от предната година. Олимпиадата отминала, но циганите останали в тия ла­ге­ри. През 1942 г. Химлер направил завой в политиката и препратил тия хора в лагера Освиенцим, като не посегнал на чистокръвните (според нацистите) ци­гани – синтите и лалерите. Но през 1943 г. същата съдба сполетява и тях, тъй като тогава започва и масовото унищожение на въдворените.

През август 1941 г. Химлер посещава Минск с цел да организира уни­що­жението на “декласираните елементи”, като в голяма степен под това оп­ре­деление той разбира циганите, тъй като според нацисткото схващане те са­ми са си виновни за своя паразитен живот. Повечето от задържаните били пос­тавени в специално изградените концентрационни лагери около Брест-Ли­товск и Узда. Броят на затворниците бил над 1000 човека, от които днес са ос­танали живи много малък брой люде.

Един от тях е 84-годишният Михаил Александрович Иванов, бивш зат­вор­ник от шест концентрационни лагера! “Войници в черни униформи вля­зо­ха в нашето село Непожитки (в района на Псков) откъм реката, а над нас са­молети бомбардираха склада на гара Стремутка, споделя спомените си ста­рикът. Стана нещо неописуемо: конете се разбягаха, жените пищяха в па­никата си, но аз не посмях да оставя катуна без човек. Помогнах на баща си да събере храната от останалите тук няколко човека, която след това за­не­сох­ме с коне до гората, където се бяха скрили повечето хора. Но Пьотр Маса­лай, украинец по народност, доверен човек на нацистите, беше дал нареждане 50 човека от селото да бъдат разстреляни. В една ранна утрин германците об­градиха нашите къщи, недалеч от село Елисаветино. Всеки трябваше да вле­зе в конвойната кола, дори и дечица от една до четири годинки бяха насила взе­ти и хвърлени на пода на колата. Така се озовах до първия си кон­цен­тра­ци­онен лагер, който беше близо до Псков, недалеч от железопътната гара. Раз­делиха жените от децата, продължава своя разказ Михаил Александрович. В Моглино зад казармите евреи и цигани бяха принудени да изкопаят дълъг ров, след което – разстреляни, – бяха погребани на същото място. Ние дори чу­вахме техните стонове.

Един ден на територията на концентрационния лагер всички евреи и ци­гани ни подредиха във формата на буквата “Г”. Евреите бяха отведени и ек­зекутирани. Дойде нашият ред. Баща ми и брат ми бяха близо до мен. В то­зи момент видяхме, че немски офицер бяга към нашия конвой с плик в ръ­це. Можете да си представите какво преживяхме в ония секунди, когато очак­вахме да чуем изстрелите. Германецът носеше заповед изпълнението на при­съдата да бъде отменено. Трябваше да се завърнем в казармите. Три дни след това ни събраха близо до гарата в Псков и ни натовариха като животни във вагони, около които се чуваше само немска реч и лаят на страшните ку­чета-овчарки. Навсякъде имаше автоматчици. В нашия вагон имаше 60 ци­гани и двама пленени руски чиновника. Някой обаче  беше успял да намери един германски щик и с него успяхме да направим дупка в тавана на вагона. Но никой не можа да избяга, тъй като влакът спря на гарата в Рига. Германците про­вериха вагона и откриха отвора. Най-напред поискаха да отведат баща ми, но аз успях да го прикрия. Изведоха мен и още един циганин от Гатчина, чи­ето име беше Иван Иванович. Заведоха ни до локомотива и накараха Иванич да се съблече и да седне на пейката и започнаха да го налагат с шомпол по кра­­ката и главата. Той пищеше, след което припадна. Разстреляха го и го бут­­наха от пейката. Искаха да направят същото и с мен, биха ме жестоко, но и до сега не знам защо ме оставиха жив, може би защото бях много млад. Мо­ят баща и брат ми помогнаха да се възстановя. Когато днес си спомням ония страшни дни си давам сметка, че единствено огромното ни желание да жи­веем ни е давало сили и смелост. По този начин стигнахме до кон­цен­тра­ци­онния лагер Саласпилс. Там имаше много руски, латвийски и литовски ци­гани. Изкарахме приблизително три седмици, през които ни накараха да стро­им отбранителни съоръжения за немската войска. На 11 затворника да­ва­ха самун хляб, кафе и малко ядене, което приличаше повече на помия, от­колкото на някаква манджа. Ако някой по време на работа спреше от умора, за да си почине, биваше незабавно пребиван до смърт. В седмицата един ден по­чивахме, тъй като тогава нашият конвой биваше изкарван вън от лагера. По­­­някога пристигаха войници от фронта, които влизаха в помещенията и ни ри­­таха с подкованите си обувки.

След техните посещения подът оставаше целият в кръв.

В лагера Саласпилс бяхме около 300 цигански семейства, всяко от които има­ше от 5 до 10 деца. Към децата се отнесоха зверски – хващаха ги за краката и ги хвърляха в крематориума. А повечето бяха от 2 до 5 годишни. Възрастните пък през една нощ отново ни натовариха във вагони и ни отведоха в концен­тра­ционния лагер близо до полското градче Дансинг. Едва 500 от 2500 затвор­ни­ка успяхме да оцелеем. Останалите бяха изгорени в крематориума. Същата участ сполетя и моя баща”.

Старецът Михаил Иванов разказва-разказва, пък по някое време млъква и унесено гледа нанякъде. После, като че ли сепнат, продължава мрачния си раз­каз: “Той беше прекрасно сложен атлет с изключителна височина – два ме­т­ра и двайсет сантиметра, а му даваха едва по 50 грама хляб на ден. От то­гава повече не го видях. Скоро след това доведоха в Дансинг и моя по-го­лям брат, но по-късно го хванаха като беглец и го разстреляха.

Следващият концентрационен лагер беше на австрийска територия – Маут­хаузен, разположен на брега на Дунав. Този лагер беше най-ужасният. Там нацистките лекари избраха 50 млади мъже и ги храниха и поиха добре цял месец. После изтеглиха до капка кръвта им, предназначена за германските вой­ници. Ако някой от донорите започваше да слабее, биваше незабавно из­пращан в крематориума.

Аз лично много често съм гледал комина на крематориума, като че има­ше нещо хипнотично в тази гледка. Трудно е за вярване, че човешко съ­­­­­­­­­­­­­ще­­ство може да бъде хвърлено, за да изгори и в голямо корито да събират маз­­нината от неговото тяло, която после ни караха да използваме за направата на сапун…

След известно време ни преместиха в друг лагер пак в Австрия – Гузен. От­там се опитах да избягам заедно с един чуваш – Колка Меркин и с един ук­раинец – Иван Литвин. Бяхме си намерили и скрили компас и се опитахме да избягаме през покрива. Пълзях около 50 метра, но разбрах, че няма да ус­пе­­ем в начинанието си, защото по едно време се обърнах и видях, че зад мен няма никой. Тъй и не разбрах какво стана с другите бегълци, защо те не бя­ха поели след мен. Върнах се обратно и продължих да правя отливки в ме­­­­­ханичния завод.

Вече беше към края на войната, когато ни прехвърлиха в лагера Штай­рек. Вече дори се чуваше съветската артилерия, театърът на войната набли­жа­ваше Централна Европа. Имаше дни, когато немците не ни пращаха на ра­бота, но имаше и дни, в които ни строяваха всичките 5000 лагерници. По-къс­но разбрахме, че се готвят да ни отведат в тунел и да ни задушат с газ. Офи­цер от конвоя изрази несъгласие, но един от генералите извади пистолет и офицерът беше арестуван. Спомням си този ден като сега – беше 5 май 1945 г. Портите на лагера бяха отворени и ние вече бяхме тръгнали към тунела. И си представете нашата изненада, когато изведнъж разбрахме, че сме ос­та­ве­ни без охрана. Скоро срещнахме съветски мотористи, а по-късно ос­во­бо­ди­х­ме и арестувания офицер, който се оказа съветски разузнавач. Той ни съ­общи, че градът е освободен от съветските войски. Почти всеки, който чув­стваше у себе си някакви сили, се въоръжи с пистолет. Всеки от нас беше из­страдал много и поливахме мъката си с водката, която ни даваха съветските вой­ници. Но можете да си представите какъв войник съм бил аз с моите 32 ки­лограма! А преди войната бях 104! Някои от затворниците умряха от пре­я­­ж­дане, толкова бяхме отвикнали да ядем. Останалите се върнахме към Ро­ди­ната с нашата армия”, завърши разказа си Михаил Александрович.

Никой не може да каже колко цигани бяха избити в Отечествената война за­ради номадския си начин на живот. Според документални източници само в Освиенцим са убити над 20 000 човека. Почти 28 000 са убити в Сърбия. Спо­ред писателя Валдемар Калинин нацистите са унищожили почти 40 про­цен­та от циганите в Беларус.

През лятото на 1941 г. нацистите пленили 12 цигански семейства и ги на­карали да ги веселят с техните танци и песни. По време на “пред­став­ле­ни­е­то” всички били разстреляни, един по един, на главната улица на селото.

Раната на хората, излезли от разноцветния цигански фургон, ще остане не­изличима. Песните на убитите все още летят към небето, убедени са ос­та­­налите тук-там очевидци на ония страшни престъпления.

Те поискаха небето. То им отговори със своята ледена тишина.

Бележка на редакцията: Тази публикация е преводна, преминала през два езика – най-­вероятно белоруски и английски. Опитах се да я намеря в оригинал, за да я пре­веда и редактирам по-добре, но не успях. Ако някъде нещо остава не докрай яс­но като логика и факти, моля за извинение. Пускам я, защото в последните го­дини нацистките настроения и “въжделения” се възраждат и защото считам, че днешните поколения не бива да забравят стореното с нашите сънародници по вре­ме на Втората световна война. В края на краищата ако някои народи не са би­ли под­ложени на хитлеристките изпитания и всичко им изглежда, особено на днеш­ни­те млади поколения, нещо като неприятна “приказка”, която даже не искат и да чу­ят, то на други не ни е позволено да се правим на дебелооки говеда и да из­жи­вя­ва­ме всичко като някакво безкрайно и безпаметно шоу. Защото все по-ясно ста­ва, че на някои много им се иска хората днес да са колкото се може по-без­па­мет­ни…

************************************ 

В ЕВРОПА

Кратки исторически бележки

В страните от Западна Европа след средните векове търговията е вече се­ри­оз­но развита, създадени са и гилдии на занаятчиите, в средите на които покълва въз­мущение към неканените ромски занаятчии и те правят всичко възможно ка­ту­ни­те да бъдат прогонени извън техните територии. Властниците отправят ромите в глу­хите провинции, където те донякъде са защитени от влиятелните благородници, ко­ито ценят услугите им в собствените си обширни имения. По този начин източ­но­европейските роми са били потикнати към търговски номадизъм, което в края на краищата повлияло и на техния по-нататъшен основен начин на живот. Прак­ти­ку­ват занаятчийството, атлетичните мъже – акробатика, занимания с коне, зре­лищ­на­та търговия, просия, а жените между другото разпространяват съобщения и упра­ж­няват други номадски професии. Такава е например контрабандата, широко раз­про­странена в средите и на неромите в течение на целия период след Ренесанса, под­държана от хората, които държат властта, но извършителите реално идват “от­до­лу”, разбира се, те са били “разпътните” официално.

До XVII век Европа ги припознава като нежелателна обществена група и не ги признава за “оригинална” етническа група, дори ги нарече “египтяни” (gipsy), го­ни ги, изпраща ги в изгнание и ги транспортира в далечните си задокеански ко­ло­нии. Но ромите в Испания, Португалия и след това във Франция, Холандия и Ве­ликобритания никога не са били тъй многочислени както в Източна и Южна Ев­ропа и в Турската империя, където бе разположена голямата част от ромския на­род. С течение на времето в Западна Европа те се разделят на подгрупи, не­свър­за­ни с езика тъй, както хората от Източна Европа, при които до средата на XIX век ези­кът диша свободно. Постепенно техните диалекти започват да се рушат докато не загубват своята оригинална граматическа и семантическа структура, в която за­почва да навлиза просторечието на околните езици. Номадизмът бива забранен в Ис­пания и hitanos са принудени да уседнат в т.н. hitanerias в градчетата и градовете. Тех­ните оригинални етнически облекла били забранени, езикът им – също, – и би­ли принудени да приемат наименованието “нови кастилци”. И тъй като във Ве­ли­кобритания, Франция и в другите страни от Западна Европа били преследвани, ро­мите в тия страни станали част от селския начин на живот, красиви и загадъчни, но и често били “страшните чергари”, които минавали покрай селата, търгували ам­булантно, предлагали своите коне и посещавали местните панаири, където жените им акушерствали и лекували с билки.

В другата част на Европа още от XIV в. – във Влашко и Молдова – ромите би­ли роби чак до тяхното Освобождение през 1864 г. Крепостничеството и дори роб­ството съществували и по други краища на Европа, но спорадично и не като тен­денция. В споменатите румънски княжества те преживели робството или кре­по­стничеството, просъществували в многочислени групи, често определяни съ­об­раз­но основния си занаят, географското си местоположение или някои други по­ка­за­тели.

Отдавна живеят на големи семейства и кланове, които се ръководят от “го­ле­мия човек”, назоваван различно – Rrom baro, Bulabasha, Shero rrom – и пр., в за­висимост от групата и дали тази група е изцяло номадична или малко подвижна. При­ети от останалите заради способностите им да решават един или друг проблем на групата, те получават възнаграждения или някаква друга облага от местен барон, цър­ковен служител или някакъв друг властник, техните “ръководители” се само­на­рекли “цигански крале” и с течение на времето придобили в очите на останалите ро­ми почти митичен ореол. Тези старейшини били духовни водачи и пазители на тра­дициите, генеалогията и културата, точно тъй както възрастните жени пък са би­ли духовни съветнички на младите жени, които са се страхували от техните зна­ния, реални или предполагаеми, свързани с магиите и магьосничеството. Тях ли­те­ра­турата нарекла митични phuri day, “баналните” съчинители на мита за циганина.

Във времето тези различни групи намирали икономически ниши в локалните си общества. Номадите практикували различни занаяти, търговия с коне, раз­вле­че­ния и развили други способности, пригодни за номадското си съществуване. Мал­ко­подвижните jati (занаятчийски групи; jati е дума, която някои роми са запазили от Индия – б.р., за джатите интересна статия има Милена Хюбшманова) об­ще­ства успели да намерят пазарна ниша в ковашкия занаят, в зрелищното и в сел­ско­сто­панското производство. Уголемяването на семействата в група, както и клановете са били винаги лоно на традиционните занаяти. Някои били музиканти, придружени от танцови трупи, които развличали хората, други се занимавали с ковачество, трети про­карвали пътища, имало и посредници в продажбата на коне, а е имало и точилари на сондажни свредели, докато някои просто изправяли криви гвоздеи, пред­наз­на­че­ни за продажба на не тъй богати клиенти. Интересът към професиите се про­ме­ня­ли с изменението на икономическата конюнктура и прогреса на технологиите и всич­ки роми са се старали да се занимават с повече от една професия или занаят ка­то са можели бързо да реагират на икономическата конюнктура, когато имало спад или по-малко търсене на даден продукт. Универсалността и приспособимостта в самонаемането им е позволявало да се съхранят във времената на страшни прес­лед­вания.

XIX и XX век донесоха нови изключително сериозни предизвикателства с из­земването на децата от техните родители и даването им в “европейски” семейства, за да бъдат ромите ангажирани в “европейския” начин на живот. Да не говорим за проб­лемите, възникнали през I-та и II-та световна война, когато биват унищожени мно­го роми и синти – между милион и милион и половина човека.

 ****************************************

A 45-46 grwb

Продължава в „Andral“ 45-46 b, 2007

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s