Andral 45-46 b, 2007

Продължение от Andral 45-46 a, 2007

bresh eyangu
45-46 * 2007

http://www.ceeol.com
savsavchev@yahoo.com
ssavchev@abv.bg
zarzala.wordpress.com

**********************

ФРАГМЕНТИ И МЕТАФОРИ

Савчо САВЧЕВ

Класиката твърди, че в една пиеса има ли пушка, до края на спектакъла трябва да се чуе изстрел.

Сетих се за прословутия принцип на Чеховата драматургия, когато прелиствах “Дневник на писателя” на Достоевски от 1876 г. Публикувал го е в Трета част на Първа глава на “Юли и август”, озаглавена “За войнствеността на немците”. В тия няколко страници Фьодор Михайлович споделя впечатленията си от свое пътуване – когато влакът навлязъл (!) в Немско шестимата немци в купето веднага (!) се разприказвали за войната и за Русия. Тия хора не били нито високопоставени, сред тях нямало нито един барон, не били дори офицери, пък и приказката им не била за “високата” политика, “а просто (!) за съвременните сили на Русия, предимно военните, за силите й в дадения момент, сега”. С изискана ирония писателят характеризира разговора им като “тържествен” и в известна степен надменно спокоен, те, забележете, просто (!) си съобщавали взаимно, че “Русия никога не е била тъй слаба по отношение въоръжението и прочие”. Като цивилизовани западни люде те не си губят времето с нищо не значещо съзерцание и някакъв непонятен алтруизъм, наопъки, пресметливото им бюргерско съзнание, без да иска дори, събира като пчеличка “необходимата” информация, която, поддържана известно количество време, ще доведе до “скок” във вероятно първоначално все още неосъзнатия изцяло вътрешен порив – един от тия немци, качил се още на гарата в Петербург, “най-компетентно” съобщил, че руснаците имали “не повече от двеста и седемдесет хиляди що-годе прилични скорострелни пушки”, че Русия разполагала “най-много с шейсет милиона метални патрона” и то “лошо изработени”.

По-нататък Достоевски говори за “обичайното немско всенародно безмерно самохвалство, което у немеца винаги се превръща в нахалство”. В своя възторг от неочакваните си победи над французите няколко години по-рано те стигнали и до там “да се гаврят с русите”. На писателя му прави впечатление, че “в цялото опиянение първата им работа бе да се сетят за русите”.

След малко повече от 60 години, закачената на стената пушка на историята гръмва и немецът тръгва на Изток срещу онези, за които знае точно колко пушки и колко патрона имат в даден момент, какви са точно патроните им и дали са изработени добре.

Какво ми напомниха тия страници на Достоевски ли?

На прочетени страници от историята на България.

По време на Априлското въстание на Волов му подшушват, че може би еди кои си цигани са шпионирали за турците и той дава нареждане да ги разстрелят. Сетих се и за дядо Вазов – в “Под игото”, където той вероятно преразказва точно този случай, но, разбира се, погледнат от друг ъгъл и леко променен, неговият герой Бойчо Огнянов нарежда на въстаналите четирима възрастни клисурци да окървавят пушките си и да застрелят циганина-шпионин. Дали авторът “оправдава” действието “в името на Родината”? Несъмнено, но в нейно име веднъж ли са се извършвали и недотам оправдаеми неща?!?

В деня, когато прелиствах въпросните страници от Дневника на великия русин се отбих на пазара в провинциалния градец и си купих две пресни марулки. Покрай мен достолепно минаха двама непознати старци, които нямах време дори да огледам добре, но чух: “Да си ходят, бе, да си ходят в Индия”… Повече не успях да чуя, повтарям, думите им достигнаха an pasan покрай ушите ми. Те “просто” си общуваха и приказката им не беше за високата политика, никой от тях със сигурност не беше нито високопоставен, нито барон, нито пък офицер… Че може да са си говорели за някакви свои близки, които са се установили в далечна Индия – може, кой твърди нещо различно. Че може да са обсъждали някакви индийски играчи на тенис на трева, които играят някъде на запад, а пък тия старци много обичат тоя спорт и емоционално реагират на несполучливата игра на своите любимци в последно време и “по този начин” изразяват недоволството си … и това може, що да не може и това да е. Но техния диалог кой знае защо свързах с диалога на немците от купето. Странно нещо е съзнанието на човека…

После, без и да го искам, аналогията се “напасна”.

И се сетих за вече шестнайсетгодишната война срещу ромския етнос на част от българската журналистика, част, изиграла ролята на институция, подготвила изтерзания дух на българина “да въстане вътре в себе си” срещу друг етнос; подготвила почвата за тлеещ конфликт; за самодоволното чувство на “превъзходство” на редовия интелигент над хора, които повече от хиляда години са

1. буквално роби, т.е., не са могли да се развиват нормално, и

2. това обстоятелство вече до там ги е довело, та цели слоеве биват съзнателно маргинализирани от всички власти и определени прослойки се ласкаят от чувството си на материално превъзходство, но в самодоволството си считат, че то може да мине и за превъзходство … на интелекта. И най-страшното в целия този механизъм е, че четирите власти не само хармонично припяват по темата, но че съдействат съзнателно на “процеса” и като най-обикновени хора. И ето тази спойка между слоеве и власти, прави проблема вече може би почти неразрешим!

И ако в една пиеса от класическия чеховски тип пушката задължително трябва да гръмне, то аз се надявам в драмата на историята “това” да не е “абсолютно задължително условие”. В противен случай нищо чудно площадните приумици на паважните кресльовци да се окажат след “малко повече от шейсет години” черна реалност… Тоест най-обикновен … фашизъм.

 * * *

Все по­­­ве­­­че че­­­тя­­­щи­­­ят чо­­­век се прев­­­ръ­­­ща във фе­­­но­­­мен, кой­­­то тряб­­­ва да се из­­­с­­­лед­­­ва. Казвам го на шега, разбира се, но дали е само шега?

 * * *

Профуканите поколения са “приоритет” на т.н. модерни времена и епохи. Не знам през Ренесанса или в по-ранните столетия да е имало подобни социални феномени. В някои държави дори и от тях направиха добра реклама за страната си, тези литературни явления са явления на изкуството, явления на европейския дух. През 50-те години на ХХ век неколцина драматурзи в Англия дадоха повод на критиката да ги наименова “изгубеното поколение”. Осемдесетина години по-рано във Франция се появиха поети, наричани и до днес “прокълнати”. И понеже и ние в някои отношения споделяме общия “ентусиазъм” в движението на европейския дух, днес можем вече спокойно да кажем – в България профуканите поколения станаха не едно, а поредица. С тая разлика, че на запад от явлението правят изкуство, докато тук и изкуство не може да стане. Поради убийство на духа.

 * * *

В нелепата държава трагизмът е за гражданите.

 * * *

Никой не заслужава другия. Дори аз не заслужавам самия себе си.

 * * *

Кога обикновено започват скандалите между децата в едно семейство? Когато майката и бащата (или единият от тях) толерират едно, за разлика от другото дете. За съжаление и в България винаги е ставало точно това… Няма политици, които да осмислят зряло българското битие, всичко попада в руслото на елементаризма, в едно празно биене в гърдите, което не носи нищо. Впрочем, не съм прав – не “нищо”, а огромни негативи, трупани със столетия. А мисията на политика е точно това – да осмисли нещата по нов начин, ако “досега” е ставало по друг, по-лош, в името на една-единствена цел – благото и бъдещето на един народ, на една нация, на една държава.

 * * *

“Нацията” като идея идеално пасва на зреенето на самочувствието на народите, които го нямат или което е уронено през вековете. Ако някъде на запад животът им го връща за инвазията им преди три-четири столетия в какви ли не кътчета на земното кълбо, то у нас не животът ни го връща, а ние връщаме на живота. Като забравяме, че на живота … просто не може да се върне … нищо. Тоест, падаме си ма-а-алко нещо глупавички.

 * * *

Има не само ограничени хора, има и ограничени народи. И както ограниченият човек никога не се усеща, тъй и съответният народ не може да се усети. Но другите го осъзнават много ясно. И отвреме-навреме, имат ли възможност – го казват, по-ясно, или по-завоалирано. А някои пък го правят съвсем нахално, щото и нахалството е характерно както за отделния човек, тъй и за отделни народи.

 * * *

За това “нещата” са многопластови, затова и всяко време “чете” по различен начин едно и друго…

Всъщност, дали го е съзнавала или не, но “Всяка неделя” от онова време е била не само проводника на нови идеи и отношения в обществото, но е била и … проводник на идеите на … хората, които реално се облагодетелстваха от цялата тая “работа” десетина години по-късно… В ония години те си мълчаха и просто си спортуваха (под скрит пагон) и привидно стояха индиферентни, тъй като все още не бяха “нужни”. Докато дойде тяхното време. Уви, тъй се оказва.

 * * *

Флиртът с “народа” започва от руската “почва” (почвениците), престижно е, “възвишено е” аристократът, интелигентът, писателят да вниква в “народната” душа. Що думи са казани по тоя въпрос през миналия век и у нас, но то имаше и някаква “почва” наистина, защото къде беше аристокрацията на България, нали всички идвахме от “долу”? Западът не се поддава на подобни илюзии, той знае, че “в това” има нeщо изкуствено, флирт някакъв. Строгите закони на разслоението, исторически обосновало се през хилядолeтията и столетията, не допуска подобни водевилни заигравания.

 * * *

Същината на въпроса е има ли финансово възмездие за “правотата на нашите идеи”. Отговорът на този въпрос ще осветли и много други неща.

 * * *

Ще призная българите, които се занимават с ромски проблеми, за сериозни изследователи, когато достигнат нивото на рома Иван Хаджийски, написал “Бит и душевност на българския народ”.

 * * *

Човешко е да сбъркаш, но има и писатели, тъй внимателни и точни в думите, та е съмнително дали в текст, в който явно са сгрешили, не са допуснали съзнателно “грешката”. Дълбоко уважавам Далчев с неговото аристократично, бих казал, възпитание, тъй рядко срещано по българските земи през последните 50-60 години, с неговия устойчив характер (който през 70-те ни правеше тъй неотразимо впечатление), с неговия лаконизъм, изисканост на фразата, оригинални тълкувания на отделно явление или автор, но как да приема твърдението му в едно от писмата до отец Михаил Попиванов, че “при цар Борис I, … се образува нашата нация”?! Ако е на истина тъй, то си обяснявам много неща с неоригиналността на българския мироглед за света през вековете от тогава насам, тотално объркан с приемането на христианството, с приемането на чужда духовност, чужда душевност, чужда култура и пр., и пр. Тогава може и да е започнала да се оформя българската народност в днешното схващане за нещата, но не и “нацията”. Но тук проблемите са два – първият е неточността на термините и понятията по принцип – “нация” и “народност” са относителни неща – едното е плод на немското Просвещение, а другото се е появило стотина години по-късно хиляда километра по на юг, тъй че е невъзможно да се е “образувала нашата нация” по времето на цар Борис I …, с други думи тук се объркват епохите, което само по себе си е неправомерно. И вторият е смесването на двата термина народ и нация, което още веднъж говори недвусмислено за тяхната и относителност, и семантична яловост.

Но Далчев не е човек, който ще “бърка” напразно – той говори за “образуване” и след това за “възраждане”. И в това е прав – не може нещо да се “възражда”, т.е. да се ражда отново (ренесанс, renaissance), а да не се е било появило някога. И според него – при “цар Борис I”. Но подобно схващане е неприемливо – “нациите” се раждат през XIX век, т.е. тук трябва да се доуточнят термините. Ако става въпрос за образуване на българската народност, отново не приемам неговото схващане – при княз Борис I тече етап от процеса на формирането и единението (а може би точно обратното – на разединението) на българската общност и то разбирано в днешния смисъл на думата (защото кажете ми дали днешното тълкуване би се приело от човек, живял, да речем, през VII век?!) с рязък завой за пътя, по който ще се развива България “оттук-нататък” през вековете. Въпросът е за оригиналността на пътя и за това дали пасва и дали е приемлива философията и разбирането на света на един “по-южен световен човек”, т.е. еврейско-христианско-византийският мироглед, на доста по-северния, планински и доста по-сурово възпитан и оформен от природата алтайски човек със съвсем други разбирания за света и очевидно съвсем друга философия, живял във високите пространства и предели на Азия и много различен в движението и сцеплението на идеите, които го ръководят от ония идеи, родили и движили цивилизациите и световния дух в плодородните пространства на Междуречието ниско долу на югозапад.

И въобще терминът Ренесанс в неговото оригинално, италианско разбиране за явлението е нещо много-много различно от схващането на термина, да речем, в България и когато става дума за България. (Тончо Жечев също схваща нещата по подобен на Далчев начин: “Цялото ренесансово движение на българите в началната си фаза, разкрепостяването на личността от нейните средновековни обвързаности става в борба за извоюването на самостоятелна българска църква”!) И колко е странно, че по света много по-известен е терминът “ренесанс”, а не “ринансименто”, както е италианският му адекват и всъщност … оригиналът… Да не би първоначалното терминологично осмисляне на явлението да е започнало на северозапад и по-късно френската редакция на термина да се е наложила в изкуствоведението? Трябва да проверя отново Буркхарт какво говори по този въпрос.

 * * *

Да не се учудваме – чиновникът винаги търси и се разбира най-добре със своя събрат … чиновника. “Душа” “душа” събира.

 * * *

Просвещението и Достоевски. Дори и чисто външно да вземем, заглавието “Престъпление и наказание” е съзнателна пряка заемка на заглавието на книгата на Бекария “За престъпленията и наказанията”, коментирана от Волтер в известното му съчинение.

 * * *

Волтер: “Каква възвишеност има в максимите на брахманите, на техния ученик Питагор”… (вж. “Последни бележки върху Мислите на Паскал и върху някои други неща”).

 * * *

Още една дума за “ад” – onder. За нея неведнъж споменава Волтер, като цитира индийските брахмани. Amin mw vakeras onderi.

 * * *

Волтер: “Първите брахмани бяха онези, които измислиха теологичния роман за падението на човека или по-скоро на ангелите; и тази космогония – колкото хитроумна, толкова и неправдоподобна – беше източникът на всички свещени басни, наводнили земята. Диваците на Запада, цивилизовани толкова късно, след толкова революции и толкова варварства, можаха да научат това едва в последно време. Но трябва да отбележим, че двадесет нации на Изтока преписаха древните брахмани, преди един от тези лоши преписи, смея на кажа най-лошият от всички, да стигне до нас”.

 * * *

Боже, каква неприязън към евреите и у Волтер, и у Достоевски…

 * * *

Волтер е хладнокръвен, докато за Паскал може да се каже всичко друго, но не и това.

 * * *

Според Волтер думата дух “по начало означава дъх”. Но не. “Дух” идва от “болка”. Какво ли биха казали лингвистите?

 * * *

“Ohu-bohu” (“tohu bohu”), което децата от Горната махала на Сливен и днес употребяват за “страшилище”, за някакво нощно чудовище, всъщност е израз на халдейците и евреите, който съответства на днешното понятие “хаос”. Поне тъй твърди Волтер. В предговора към “Игра на стъклени перли” на Херман Хесе Вера Ганчева отново споменава древния термин: “В Кабалата хаосът – tohu bohu, – е латентна изява на порядъка […]: състояние, близко до абсурда, но не по-противоречиво от връзката между ежедневието и мирозданието, които книги от рода на “Сидхарта”, “Степният вълк” или “Игра на стъклени перли” сближават рисковано от гледна точка на тривиалната логика”.

Пък откъде идва това tohu bohu … наистина само Боговете и тъмните времена на миналото знаят…

 * * *

“Действие без причина е абсурд”. Но това не пречи на абсурда да съществува.

 * * *

“… няма случайност; … всичко, което се случва, е необходимо”. Е, оправдахме всичко…

 * * *

“… в Китай най-търсените антични вещи са индийски, докато в Индия няма китайски антики”.

 * * *

Големият скок е на Волтер – “адът на хората е бил в живота на земята”. “Адът това е другият” на Сартр е само още по-краен и по-конкретен извод от горното. А в европейския смисъл на думата адът май най-напред е “видян” от художниците и то от иконописците на православието.

 * * *

Най-много Волтер е критикуван от хора, които днес … не помни никой. Както става винаги с големите.

 * * *

Широко разпространената култура на която и да е епоха винаги има своите отрицатели. Нейното лоно е в желанието на властващия, независимо дали е император, цар, крал или, в днешно време, финансов и медиен бос, не само да печели, но и да влияе на мнозинството, да бъде майка, баща, но и оракул на “всемира” – нещо пряко свързано (и днес) с големия бизнес. Тенденцията е вечна и може да се забележи още в най-дълбока древност – пръв и неотменим неин изразител са религиите, чиято цел е не само да владеят умовете, но и да ги държат в подчинение. И понеже хора много и всеки мисли различно, един от най-важните принципи в страшната и гигантска манипулация е да се унифицира мнозинството, да се превръща в тълпа, която по даден знак да се поддава на влияние и да върши онова, което е угодно властнику. ХХ век, чрез развитието на масмедиите, даде възможност машината за манипулации да разшири неимоверно инструментариума си, а и аудиторията си.

Но човек винаги намира противодействие на всичко и съпротивата срещу масовата култура е “паралелната”, нека така да я наречем, култура. Вариант първи: кръг от хора не приемат наглостта на “новото” и се усамотяват в своето си “старо”. С течение на времето те стават “смешни”, “с остарели схващания”, “извън талвега” и пр., и пр. Но това са, разбира се, определения на ония, които се чувстват адекватни на времето, които са в “своя си” свят. Но противоборството започва вътре в единицата-човек, който се усеща “не на място”, в дисхармония, не в кондиция, отчужден и самотен. Личността противодейства в себе си, бунтът започва там дълбоко вътре и е неизбежен в процеса на търсене на “възстановимата” или “изградимата” хармония. Примери: различните самодейни хорове, странно “самотни” и малко нещо “смешнички” на пръв поглед – пеят бабки и старци “планински” песни с удивително свежи лица и устрем, характерен май за съвсем други епохи, но личи, че тия хора се чувстват в начинанието си чудесно. Е, питам, защо няма нито едно радио, което отвреме-навреме да обръща внимание и на подобен тип люде, отчуждили се и отделили се от мнозинството с неговите “гръндж”, “рап” и всякакви култури и естетики?! Или различните самодейни състави за народни песни и танци по селца и малки градчета, които поддържат самобитна и ценна традиция. Или квартални етнически общности, свръхсила под държащи малки самодейни състави, в които мъже и жени на различна възраст се събират и общуват в света на някаква си своя култура, в никакъв случай по-малоценна от останалите. В случая не говорим за оня тип култура и изкуство, създавани от личността, от единицата – тук примери наистина безброй, с тая разлика, че част от тая паралелна култура доста често след време се “оказва” истинска, голяма световна култура, купувана от бизнес масата за милиони. Култура и изкуство, неуспели да ощастливят приживе, уви, своите автори и откриватели.

 * * *

Все едно да питаш “Има ли морал пространството, има ли морал времето”? И може би истинският въпрос е имат ли пространството и времето съзнание? Ако отговорът е “да”, то това би означавало, че положителен би бил отговорът и на първия въпрос. (2007)

 * * *

Монотеизмът е непримирим и нетърпим по презумпция.

 * * *

Ако днес в България се роди гений, то той ще бъде гений на еклектиката.

 * * *

Разбира се, че попарта ще се роди в Америка и там ще укрепне. Няма как да се появи в една Флоренция и няма как тежката европейска аристокрация да “обърне внимание” на подобни форми на изкуството…

 * * *

На фона на изявленията на ония, които в последните години мрат да се тупат в гърдите, че са били и че са агенти на ДС (съмнявате ли се, че те са най-големите патриоти и националисти, пък днес к`ва гордост е да си националист), все по-обични и скъпи ми стават ония наши прадеди, които не можаха, без много думи, да направят двойни брадички и три ката шкембета – като Димчо Дебелянов, например, като двамата ми прадядовци, например, като десетките хиляди, които наистина останаха вечно млади и които не се поколебаха да станат курбан за България.

 * * *

Много от статиите във вестниците днес не са произведения на духа, а миришат на парчета салам с доста съмнителен вкус и качество.

 * * *

Достоевски се интересуваше от престъплението и неговия извършител най-вече като явление. Днес е сменена гледната точка – интересът на пишещия е насочен пряко към извършителя, а не към явлението, колкото и като фигура да е безинтересен. Вестници и списания – журналистите се интересуват най-вече от героите на времето (СИК, ВИС и пр. абревиатури) и нещата не се изследват заради дълбокия интерес към явлението, а по-скоро за да захрани любопитството като как момчетата напълниха собствените си джобове, касите на партиите и банковите сметки на техните лидери.

 * * *

Оказа се, че мутрите-мафиоти, които се избиха един други и продължават през ден да се избиват по улиците били … “изкупителни жертви”. И това го казват някакви нови писателчета – и мъже, и жени. Какво ли да кажем за народеца… Може би, че в тия 17 години българският народ е посипан с божествен прашец тъкмо от тия изкупителни жертвици…

 * * *

Не може да има “църква”, която да претендира, че говори от името на Бога. Всичко останало е алчност и жажда за власт. И онзи, който го съзнава, създава “ереси”, които, стига да имат шанс, след десетилетия или векове стават нови “религии”, или клонове от вече съществуващи религии.

 * * *

Почти бях решил повече да не отварям дума за политика, толкова отвратителна ми е станала. Но някои неща не бива да се пренебрегват ептен.

Не мога да разбера защо нищо незначещи партии вече толкова години безпроблемно за размотават из парламента и непрекъснато дават акъл без да са доказали в политическото пространство, че имат правото да съществуват. Ей едни такива мънички партийки, които са се родили като риби-лоцмани, за да чистят зъбките на големите играчи-акули и разните им лидерчета, които не могат да съберат електорат, но са обучени от тайните служби как се прави политика, мине-не мине време и пренасят заниманията си (да чистят зъбите на акулите) от една на друга партия. Нали си спомняте, че след Десети се появи един, дето не се знаеше к`ъв го е държал на запад сума ти десетилетия (от голяма любов към Родината, разбира се, има си хас) и след като достатъчно изпростя в старческата си немощ слезе от екран и от сцена? Да почувствахте неговата липса? Не, разбира се, защото неговото място биде веднага заето от друг заместител – един, дето не знае какво атакува. Има обаче и друг – “за всеки случай”. Мине-не мине време и той, и другите като него все ще измислят нещо тъпо, тъй като не могат да намерят други по-умни и градивни идеи. На тия все някой им е крив – сега пък измислили гласуването да бъде задължително. Няма да стане!!! Дори и да го приемете като закон, ще влизаме в тайните стаички, ще дъвчем и гълтаме бюлетините и ще пускаме празни пликове. Какво ще измислите тогава? И друго – хората без образование да нямали право да гласуват… Ето това са големите български демократи! Какво да кажем, освен да повторим онзи, когото убиха тъкмо техните деди: “А вий, вий сте идиоти”!!!

************************

Прочетено в интернет

Празник в Чандигарх, Индия, 8 април 2007 г.

С темата за укрепването на връ­з­­­­ки­­те между диаспората на ром­с­кия на­­род и Майка Индия, дре­вната ро­ди­­на на 15 милиона роми, на 8 ап­рил и тая година в гр. Чан­дигарх бе от­пра­­знуван Све­­­­товният ден на ро­ми­те.

Това бе инициатива на Индий­ския ин­ститут за ромите, чийто осно­ва­тел е д-р Виир Раиндра Риши, нас­ко­ро след Първия Световен конгрес в Лон­дон през 1971 г.

В годините духът на тази ини­ци­­а­ти­ва бе поет и от експремиера на Ин­дия г-жа Индира Ганди. На при­е­ма, да­ден в чест ромите-гости в Чан­ди­гарх няколко години след Първия кон­­грес, тя нарече нашите братя и сес­­три “изгубените деца на Индия”.

Много се случи оттогава и днес – в навечерието на Седмия конгрес – с на­дежда отбелязваме, че имаме вече и роми представители в Европейския пар­­ламент в Страсбург.

Всички сме обединени чрез съ­би­ти­ята в Деня на ромите тук и в други­­те части на земното кълбо и се надя­­ваме, че празникът отбелязва засилен интерес към нашите братя по целия свят.

Специален гост на тържест­во­то бе Не­гово превъзходителство г-н Па­ван Ку­мар Бансал, Министър на фи­­­­нан­си­те на Република Индия.

 Част от диаспората

Дори когато хората с индийска кръв от цялото земно кълбо се групи­рат в конклава Pravasi Bhartiya Divas в Ню Делхи, те трябва да се възпри­емат като част от диаспората.

Според Европейския съюз в Евро­па има между осем и дванайсет мили­она роми. В света те се изчисляват на около 15 милиона. Това спомена г-н Пол Полански, шеф на мисията в Ко­сово и Сърбия, на семинар в Ню Дел­хи на тема “Творчески пътища на ин­дийската диаспора”, който дълги го­дини сериозно е изучавал общност­та. Според него правителството е длъж­но да ги признае като част от тази диаспора. Полански е посещавал ла­герите, поддържани от Организаци­ята на обединените нации в Косово след като активистите от Армията за ос­вобождение на Косово ги атакували. Според г-н Полански ромите не са напуснали Индия по едно и също вре­­ме и там не са принадлежали на ед­­на единствена каста. Според него кас­товата система е жива и днес в ром­ските общества. “В лагерите на Ко­сово имаше хора, които купуваха сво­ите снахи, което е много стар обичай от Южноизточен Пенджаб. Някои от тях още мислят, че Слънцето е мно­го по-важно от Бог”, споделя По­лан­ски. В този смисъл той съобщава за унищожението на Храма на Слън­це­то в Мултан през 985 г. след н.е. и пред­полага, че това е могло да бъде ос­новна при­чи­на за масовото пре­­селение на хо­ра от Индия към Европа. Мул­­тан сега се намира в Па­ки­с­тан, а в ония вре­мена е бил на­паднат от исля­мисти, което е могло да бъде ос­новна причи­на за масовото бягство на ме­стните хора към Европа. “През 10 век Мул­тан бива пре­взет от еги-пет­ски ислями­­сти. Те са би­ли керматианци и именно те са обърнали религията на хората в Пенджаб. Карматианците уни­щожили Храма на Слънцето”.

“Днес в Европа циганите не са нари­­чани мултани, но много от тях и днес се молят на Слънцето”.., казва г-н Полански.

Втората вълна на емиграция е веро­­ятно към 13 век когато монголите се отправили да завладеят Афганистан и Северозападната част на Индия. “Третата диаспора” обуславят хо­­рата, които са побегнали заради земе­­тресенията в Западен Каш­мир (се­ве­ро­за­па­д­ните про­ви­н­ции на Ин­дия) през 13 и 14 в.

Последната въл­­­на на наплива на индийците към Европа е свър­­зан с пораже­­нието на Радж­­путите в Читор през 1303 г. след Христа.

“Освен сходст­­вата в техните уст­­ни истории и об­­ществени тра­­диции, днеш­­ните изпитания ще бъдат тест, който ще свър­же ев­ро­пей­ските ро­ми с тех­ните далечни братовчеди и касти в Индия и Пакистан. Резул­та­тите от ня­кои изследвания доказват ве­че изу­ми­телни резултати, според г-н Полан­ски. “Моето впечатление е, че тия, ко­и­то наричаме цигани, са ди­а­спора, ко­ято 1000 години се е раз­пръ­свала от Бихар до Пенджаб и Каш­мир, в Аф­­ганистан и Централна Азия в Сре­д­­ния изток и в Европа”. По­някога те се смесват с групи от ек­стре­мисти и живеят в непрекъснат страх.

 ******************************

Il katar Izrael

LAČHO DES TUKE,

redaktore Savčo!

Te aveh baxtalo, phrala!

Me sim Vlado (Josef) katar Jsrael. Asereh tu ma? Si man the žurnalur, tu mange bičhavdjan, – breša duj anglal.

Amaro trajo (džuvibe) si lačho, ame sam džuvde thaj saste, kadja tu te aveh sasto.

Terne murša keren buti, čhavora phiren ke škola, sičhon.

Breš 2006, nilaje`, Jsraeliste sas maribe Livanoha. Katar Livan karje denah, bomby čhurdenah, mukhenah rakety. Sas manuša mudarde, o khera phagerde.

Amaro foro Kirjat-Gat dur Livanostar hi, kadarik bomby thaj rakety na aresenah, na perenah. Ame savore ačhilam džuvde, saste. Akanak lačho trajo ačhilas, maribe ninaj.

Ne akanak ame darah Jranostar. Les hi bare, phare, zorale rakety.

Paš o Jsrael si Jordanija. Kothe but roma hi – domarija thaj kadžarija. Kothe maribe najsas. Roma Jordanijate naj-barvale, ne lengho trajo hi bidarakho. Kothe ninaj dar.

Pal i Jordanija hi Jrak. Kothe maribe hi. Romengho trajo kothe hi bibaxt. Jrakoste romen ninaj xabe, ninaj pani. Sas roma mudarde, murša thaj džuvlja. Romnja na phiren te mangen, te drabaren – von daran! Roma kamle te durjon, te našen katar Jrak ke Sirija, a avtobusenghe xulaja hazdine` timin dromeskhi, timin tradypnaskhi – žyk o šov šela dolarry! Gadže-arabyri tradyne avtobusenca, a romen ajcy love ninaj.

Jrakoskhe, kurdistanoste roma bučhon luri, kothe maribe najsas but, romenge ninaj dar.

Jordanijatar ame na darah – lakho thagar hi lačho amal Jsraeliske. Ame darah Jranostar: jranoske raja` den love Sirijake, Palestinake – von te keren maribe Jsraeliske. Von den bare rakety Sirijake.

Savčo, ame kamah te džanah, sar train roma Bulgarijate. So tume keren tumare jekhotanipnaste (organizacijate)?

So keren te džaneh, so kameh te pučheh – me tuke mothovava, ramosarava ando aver lil.

Ačh Devleha, phrala. Baxt, loš tuke, the familijake!

 Vlado (Josef Zovkoub)

 ********************************

ДАР С БЛАГОДАРНОСТ

Уважаеми дами и господа,

С тези няколко думи искам да изразя своята благодарност и благодарността на моите родители, днес, уви, покойници, за онова, което Софийският университет ни е дал като дух, възпитание, образование и пиетет към знанието. Във всичките тия го­дини моят баща, моята майка и аз самият винаги сме изпитвали трепетни чувства, когато сме влизали в Алма матер, когато сме минавали по нейните коридори, когато сме посядали на пейките в двора на Университета.

Поводът за тия редове са няколкото броя на списание “Andral”, които най-уч­тиво Ви моля да приемете като дар за Библиотеката на Философския факултет. Днес много искрено съжалявам, че моят баща не е жив, за да Ви ги поднесе лично са­мият той – повярвайте, би изпитал необикновена радост!

Приживе той дълги години посвети на изследване живота и творчеството на ве­роятно първият ром доктор на науките  (може би в Европа, а може би и в света, уви, никой не може да каже), завършил в края на XIX век в Йена, Германия. Може би по­вече от десетилетие моят баща Йордан Савов, адвокат от Сливен, дойдеше ли в Со­фия, винаги търсеше общуване с Вашите колеги проф. д-р Иван Стефанов, проф. Ми­хаил Бъчваров, за които пред мен не веднъж е говорил с голямо уважение и бла­го­дарност за съветите, които са му давали по отношение на едно по-детайлно евенту­ално проучване от чисто философска гледна точка, което … така и не можа да се осъ­ществи. По-рано не успяхме да публикуваме дисертацията на д-р Атанас Димитров Мис­легов на български език. Чак когато моят баща си отиде се сетих, че ако ми е не­възможно да пусна текста в самостоятелно издание, то мога да го пусна в списанието, макар да се дърпах вътрешно, че трябва да излиза повече от две години и много, на­истина много ще тежи на едно такова списание. Най-накрая обаче се реших и днес съ­жалявам, че не го направих … когато трябва, за да зарадвам и баща си, и неговите про­фесори събеседници. Исках да излезе цялата дисертация и тогава да я подаря на проф. Стефанов… Когато излезе и последната част на дисертацията, побързах да дой­да до Вашия факултет, но каква беше скръбта ми, когато видях некролога на ува­жаемия професор на стената на стълбището! Повярвайте, наистина нямам думи…

Бог да прости мъртвите! Да им е лека пръстта!

Нека е жива Философията,

нека е жив Свободният дух!

2 ноември 2005 г., София

С голямо уважение: Савчо Савчев

 ***********************************

КУРТИ РУСЧЕВ

1939 – 2006

Отново ми се налага да пиша и публику­вам некролог – пак на сът­рудник на редакцията, отново за личност, коя­то милееше за ромс­кото и до последните дни на живота си се опит­­ваше да “пробие” и да изгради Ромски музи­кален театър. Това беше много интересна и ху­бава идея на Курти, ко­ято тъкмо придоби ви­дими очертания, трябваше да бъде … най-вероятно загробена, тъй като в мо­мента не виждам “естественото” й про­дължение. А то би било – наисти­на да се основе една такава културна институция, която би била много цен­на за развитието на оригинална ром­ска култура и която би съхранила мо­же би последните искрици на будни възрожденски души, отишли си един по един безвъзвратно… Той я прес­ледва дълги години и тъкмо проб­лемът бе решен по високите етажи на властта (или може би бе решен при­видно?) и очаквахме действителния старт на идеята, Курти си отиде… До къде са стигнали нещата, дали изо­б­що ще се даде възможност на едно от малките неща, които модерният жи­вот все още не ни е отнел и сме до­казали, че умеем – да правим музи­ка, да се разгърне идеята, да се стигне до първия концерт и след това да се поеме по изключител­но дългия път на раж­­дане и съхраняване на изкуство и изграждане на истински културни ус­тои и традиции… – мо­же да каже днес единст­ве­но Министерството на кул­турата и съответни­ят ре­сорен министър. Ин­ди­­кации оттам не са до­с­тигнали до нас и се страхуваме, че суб­сидията просто ще бъде прехвър­ле­на от едно перо в друго и ще отиде за културни институти, които изобщо не са се имали предвид, когато тия сред­ства са били с огромни и с дъл­го­годишни усилия намерени. Не знам как е в други страни, но в България е тъй – тъкмо нещо хубаво да стане, не­пре­менно някой – чужд, а не рядко и “свой” – непременно ще подложи крак… Ами че тъй де, що пък ху­ба­во­то да живее…

Бог да прости нашия приятел, По­четния гражданин на Сливен Курти Русчев!

“АNDRAL”

ЙОРДАН РУСЧЕВ

(ДАНКО ДИРИГЕНТА)

1921 – 2007

Има хора, които ос­тавят след себе си не само добри спомени, но са и емблематич­ни фигури за дадена епо­ха, за дадено поколе­ние, за дадено населе­но място. Без каквото и да е съмнение бай Дан­ко Диригента беше тъкмо такъв човек. Пом­ня го смътно още от средата на 50-те годи­ни – в ония вече далечни времена мо­ите родители обичаха да ходят в ста­рия ресторант “Зора” в центъра на Сли­вен, а бай Данко свиреше там с брат си Рунко и с други хора от своя ор­кестър. Като палаво дете щъпах на­сам-натам из целия ресторант, качвах се дори на сцената, никой не ограничаваше невинните ми палувания и в дет­ската си игра съм запазил наис­ти­на топли спомени от ония мигове. Има дори и снимка от тогава.

Спомням си го и от още едно па­метно за мен събитие. Моят дядо –  Де­чо Куртев – беше на смъртно легло и вуйчо Кутьо, неговият син, прати хабер на бай Данко да дойде да му посви­ри за последно. Помня обстановка­та в дядовата ми къща, помня и изпъл­нението, помня и из­­ражението на лицата в тесничката кухня – освен бай Данко, дой­­де и Курти Русчев и акордеонът и цигулка­­та препълниха души­­те на всички ни. Ня­­ма вече никого от он­­зи ден, освен този, кой­­то ви го споделя, всич­­ки останали са ве­­че в по-хубавия от световете – и дядо, и баба, и вуйчо, и бай Данко, и Курти Русчев. Бог да про­с­ти всички тях!

А няма човек в Горната махала на Сливен, който да не уважаваше при­живе Данко Диригента, а днес вече неговата памет – та той дълги години ръководи Ансамбъл “Никола Кочев”, в който пееха нашите майки и ба­щи и с който са свързани много култур­ни факти и събития от последните 50 години на вече отминалото хилядо­летие! Половин век плътно свързан с дейността на самодейния ансамбъл, с прякото участие и под музикалното ръководство и на Йордан Русчев. През тия години циганското търсеше сво­­и­те европейски музикални, пев­че­с­ки, ин­струментални културни очер­та­ния. Не знам дали ги е намерило, то кое ли е окончателно, но едно е си­гур­но – че няколко поколения по­пад­на­ха в смис­лено модната и модерната за маха­лата тенденция за по-събрано, по-изи­скано, по-дифузийно с остана­ли­те културни и социални формули со­ци­ално поведение и манталитет без да губи от своето си, оригиналното си, онова индийско, което щем или не, сме запазили в кръвта си и, уви, на­­пълно загърбили в духовността си. Не случайно казвам “загърбили”, а не “изгубили” – все си мисля, че тия мал­­ко повече от 1000 години, през ко­и­то съдбата отряза пъпната ни връв с прародината, са все пак твърде не­зна­­чителен като продължителност вре­­меви ауфтакт и ние, стига да бъдат ос­­мислени по-дълбоко сравнително от­­скоро преоткритите наши духовни, кул­­турни и исторически корени, бихме могли да преориентираме не само житейското, но и творческото си пове­­дение и онези ДНК катализатори, ко­и­то биха били много по-стойностни, органични и печеливши като духо­в­на стратегия и поведение.

Сбогом, бай Данко!

“АNDRAL”

ПЕТЪР ПЕНЕВ

1951  –  2007

През ми­налата го­ди­на Фондация “An­dral” спе­че­ли малка сума от един проект, с която обаче успя да напра­ви добри, зна­чи­ми и запом­ня­щи се неща – из­даде книгата на Цветан Щили­я­нов, купи ма­териали за ри­суване и нап­ра­ви рамки на пет­найсетина кар­тини на на­шия приятел Петър Пенев от с. То­пол­ча­не, Сливенско, осигури материали и за изтъкаването на десетина китеника на Ма­рия Георгиева от Сливен. И всичките тия не­ща ги показа на специална Вечер на ром­ската култура в Сливен през септем­ври и на Изложението “Ромски свят” на Меж­дународния Пловдивски панаир в края на октомври 2006 г. Който има желание и възможност да присъства и да ги ви­ди – ги видя, който не е могъл – да е жив и здрав.

Лошо беше, че единият от невиди­мите участници на тия културни събития – Цецо Щилиянов, – го представихме като поет, който вече не е между нас. Днес ло­шо е и друго – че съвсем наскоро до мен дойде съобщението, че и Петьо (Петър Пенев) също е починал. От инфаркт. То в тия години не бяха притесне­ния, не беше без­паричие… Виждахме се не тъй често, но вина­ги, имал ли съм възможност, съм правел как­вото мога – ще му дам малък хонорар или ще му купя четки и бои – да рису­ва, ще му дам от изданията на фондацията… Пос­ледният път го помолих да мине покрай махалата и да нахвърли десетина-двайсет рисунки с черен молив – ей тъй, да останат като документ на време­то. Уви, не това му беше на сърце, иска­ше да работи с масло. Е, опитах се да му повлияя още веднъж да отдели малко вре­ме и да нахвърли тия рисунки, които на мен и сега ми изглеждат нещо много цен­но като идея, стига да ги направи човек с обиграна ръка и с вкус към тази тех­ника… Както и да е, стига да се появи ня­каква друга, макар и малка, възможност – не бих се отказал от подобна много красива идея. Едно е сигурно – техен ав­тор вече не би могъл да бъде нашият при­ятел и сътрудник Петър Пенев.

Поклон!

“АNDRAL”

 ********************************

САНДРА` ЖЕЙА`

ДЪЛГИЯТ ПЪТ НА ЕДНА ЗИНГАРИНА

– повест –

ОСТАВИ ПТИЧКАТА ДА ПОРАСНЕ

И аз ще счупя клетката

на трагичното дете

Ще взема свободата

в моята ръка

Ще изтласкам вятъра

далеч от табора

Пътят ми ще бъде труден,

дълъг, невидим, самотен,

шумен или безмълвен

Но ще бъда свободна…

“Номадски луни”,

Сегер, 1963 г.

ЛАГО МАДЖОРЕ като че ли бавно се придвижва. При ви­­да на синьозелените води на езерото устните ми се овлажняват. Искам да се устремя стремглаво към безкрайността, но стените на отсрещните къщи спи­рат мислите ми.

Гласът на дядо ме кара на трепна.

– Да седнем на тази малка каменна стена, завладяна от тишината – каз­­ва ми той.

Подчинявам се. Тамариските, върбите, декоративните пълзящи рас­те­ния, които хвърлят сенки върху стените от червеникава пръст, не успокояват тре­­вожния ми поглед. Този кът от природата, който толкова съм обичала, се­­­га не ми дава свободата, която желая. Действителността ме потиска силно.

Дядо поема ръката ми и я поднася към устните си преди да ми про­ше­п­не:

– Нима не знаеш, че баща ти, по нашия обичай, още от раждането ти е е дал дума на семейството на Якалино?

– Да, дядо, знам това…

– Якалино е вече на шестнайсет и има много ценно качество – тър­пе­ни­ето.

Якалино носи избелели и измачкани панталони, парцаливи ризи, които се люлеят по матовата му кожа. Още от неговото раждане къдриците на жъл­то­кехлибарените му коси си играят на криеница с очите му. Неговите мечти са като лигите на устните му, гласът му опява непрестанно…

– Якалино има лунички и ходи като патица!

– Стелина, не му се подигравай. Допреди няколко месеца ти можеше да си играеш само с него.

Карам го да замълчи, като му казвам гневно:

– Не, дядо, не, не искам да се женя нито за него, нито за когото и да е…

– Такъв е обичаят, дете, такъв е обичаят! – възкликва Нарадо и става.

После добавя:

– Да се върнем в табора. Утре ще е по-светло в главата ти.

ДЯДО МИ НАРАДО принадлежи към едно от най-древните племена – на манушите. “Мануш” на един от индийските езици означава “истински мъж”.

С нежните си бадемови очи, с дългите си, побелели от живота коси, с ли­це, гравирано от дълбоки бръчки, които пазят толкова спомени, той е оби­ко­лил неведнъж тия места, където слънцето и морето оцветяват кожата.

Макар и старец, това не го поставя нито извън, нито отделно от нас, об­ратното, той е самият център на рода. Ние го даряваме с нежност и обич. Той не говори напразно. Тишината е неговият учител. Нарадо е почтен и горд. Деца и възрастни дълбоко уважават възрастта му, придобита не от книги, а от самия живот.

РАДОСТТА РАЗЦЪФТЯВА в табора. Според обичаите всички бързат с приготовленията си по моята сватба и ми показват уменията си.

Децата изработват гирлянди от портокалови и лимонови цветчета, кои­то ще послужат за украса на рулотите.

Баба ми, с осанка на кралица, с пъргавите си пръсти ми показва току-що ушитата сватбена рокля с бели дантели и с трите традиционни ленти.

– Харесва ли ти, Стелина? – развълнувана ме пита тя.

– Да, много е хубава – казвам с безразличие, поставила ръцете си на хан­ша.

Представям си тялото ми в тази рокля – като птичка, която не може да се опитоми. И която ще отлети.

Баба ми е била танцьорка на младини. Колко пъти ми е казвала:

– Когато танцувах под вихрените ритми на фламенко, напомнях за огъ­ня, земята и водата… Тялото ми излъчваше живот.

Гледам я, обвита в плат от някакви абстрактни рисунки. Прилича на па­ун, който разгръща своята прелест и гъвкавост. Внезапно изпитвам желание да я прегърна и целуна. Но се овладявам навреме, все пак не бива да се раз­нежвам.

Моята майка живее винаги между два облака – розов и син, много ряд­ко – сив. Тя се докосва до всичко, но не довършва нищо. Пее, като не­пре­ста­нно импровизира думите и музиката. Мама приема живота естествено и е нежна като едва разцъфнало цвете. Радва се и на най-малкия фосфоре­с­ци­ращ блясък на дългите си, оцветени с къна коси. Копринената рокля се дипли под краката й.

Когато се изравнявам с нея, ми показва с леко поклащане на раменете пред­назначената за мен незавършена корона от маслинови листа, после се ус­михва, целува ме по ухото и казва:

– Не се притеснявай, мамо, до утре ще е готова.

С овлажнели очи, не обелвам и дума.

Отивам при баща си, който е очарован:

– Току-що стъкмих твоята рулота, ела, ела да я видиш.

Той я е изрисувал отвън и отвътре в златисто, обсипал я е с клонки от мас­линово дърво, с дъги – символи на любовта, сполуката и щастието.

Моято сърце бие още по-силно от проявената обич на мама и баща ми, до­казана още по-силно днес. Не мога да я приема и това ме изпълва с мъка.

Жадна съм за свобода. Бих искала да викна:

“Опитайте се да ме разберете… Не съм узряла още за живота… Оставете ме да го погледам поне още няколко години, за да мога да проумея това, ко­е­то ми се случва… Не ме потапяйте в сълзи”…

Но традициите са си традиции, аз не мога да ги променя. И тогава пре­хапвам устни, за да не продумам, за да не извикам.

Татко ми показва един бял кон, който ще бъде впрегнат в нашата рулота, за да ни води по пътя към щастието. И това е част от обичая.

Конят на младоженците е винаги бял – символ на чистотата и насладите, кои­то ни очакват.

Тъй смутена съм, че онемявам.

Баща ми ме докосва нежно по главата и казва закачливо:

– Имаш седем братя и сестри, искам да ме дариш с още толкова внуци.

Не знам кое ме принуждава да му кажа:

– Остави птичката да порасне!

Татко стиска ръцете ми много силно в своите, после ги поднася към ли­цето си, като се одрасква с ноктите ми.

Той отгатва моите мисли и аз чувствам гърлото му как се стяга. Затваря очи­те си пред моя образ и изчезва…

НАСТИГАМ ДЯДО. Заобиколен е от двайсетина щастливи братовчеди, бра­тя, сестри и чичовци. Всички със сияещи лица слушат леля ми Модрива да разказва за гозбите на сватбата.

Прекъсвам радостта им:

– Къде е Якалино?

Цялата рода се разпръсква безшумно с усмивка.

Дядо слага ръка на раменете ми и ме повежда извън табора.

– Стелина, не знаеш ли традицията?

Мълча, а той обяснява:

– Мъжът трябва да изчезне в навечерието на сватбата и да се появи  ед­ва на следващия ден ав шамисти.

Нарадо изтрива чело с дланта си и продължава много бързо:

– Якалино ще поднесе към устните ти сребърна чаша, пълна с червено ви­но, а после и той ще пие от същата чаша… А аз утре ще потвърдя вашия съ­юз!

– Замълчи, дядо, замълчи! Реших – няма да се омъжа.

– Ако не се омъжиш за Якалино какво ще правиш? Какви ще бъдат пос­ледиците за тебе? Мислила ли си? Те са много тежки за момиче…

– Не искам да мисля нито за това какво ще правя, нито за последиците. Са­мо ти казвам – реших!

– Ще запазя тайната ти до утре. Но мисля, че баща ти вече е разбрал.

Мъката ме залива и плаши. В миг разбирам колко е лесно, но и колко е труд­но да бъдеш една зингарина.

II.

ВЪРВИМ С ДЯДО  и тихо разговаряме.

Отново сме близо до езерото. Слънцето милва многобройните туристи, дош­ли да починат по терасите и кафенетата. Продължаваме с бавна стъпка и спи­раме на уединено място.

ЧУВСТВАМ СЕ СПОКОЙНА с Нарадо. Той ми разкрива познанията си за живота, за тревите, за времето, за неромите. Разказва ми за своите пъ­ту­вания, за моето детство.

ЕДИН ДЕН ТОЙ намери сили да ми каже:

– Ние сме от никъде… а ти си още повече от всички нас от никъде!

Повторих си тези думи, може би за да ги разбера по-добре.

“Аз съм повече от всички вас от никъде”.

Питах заинтригована и вече объркана.

– Ти си повече от всички нас от никъде, Стелина, защото си родена на зе­мя без име … и в облаците…

– Как така, дядо, обясни ми! Аз не съм направила нищо!..

Тази единствена мисъл – да бъда повече от всички от моя род от никъде, ми причиняваше някаква тъга, но, едновременно с това ми дава и малко гор­дост.

– Ще разбереш, миличка. Тази земя, на която си родена, се намира меж­ду две граници – френската и италианската – в планината. Земя без име, коя­то не принадлежи на никого. В онзи ден облаците бяха надвиснали като на­рисувани насред пейзажа.

– Не разбирам… Защо нашите рулоти са спрели точно там?

– Слушай добре, Стелина, ще ти разкажа. Това се случи през пролетта на 1938 година. Гласяхме се да празнуваме пристигането на слънцето… По този случай всички от рода си бяхме определили среща в Сесто Календе. Но Ита­лия не мислеше за празник. Същата вечер чичо ти Дивио беше арестуван.

– Какво е направил, дядо? – попитах уплашена.

– Нищо, миличка, нищо… Бяхме виновни, че живеем, че сме живи, каз­ваха ни, че сме безполезни хора…

– Защо? Възможно ли е! Защо ни мразят толкова?

– Това се случва много често, миличка. Но този път чичо ти Дивио бе арес­туван и черните ризи го бяха заставили да изпие цяло шише рициново мас­ло… Самата мисъл за подобно отношение породи у старейшините без­гра­­нично възмущение. Към това се прибавяха подигравките и  оскърбленията, кои­то ни преследваха по пътища, по стени и по афиши, на които беше из­пи­са­но “Защита на расата” и под него – изрисувана глава на римлянин, отделена с меч от профилите на евреин, негър и циганин. В нощта, когато Дивио беше ос­вободен, ние решихме да напуснем Италия за няколко години, без да спи­ра­ме по пътищата.

След преминаването на митническия пункт първата ни почивка бе на “ни­чията земя”. Пътуването умори майка ти много. Тя беше бременна в сед­мия месец. Почувства неразположение и ти побърза да се появиш.

Няколко дни след това продължихме към Франция.

РАЗКАЗЪТ НА ДЯДО ме бе смутил много – като вятъра, който безпокои тай­ните на дивите треви.

ОТКРИХМЕ КЪТ от истински щастлива земя, която бе сякаш откъсната от Вселената. Никакъв човешки глас. Само няколко кипариса шумяха над гла­­­ви­те ни.

Чувствам мислите на дядо като прилив. Лицето му е като слънчева топ­ка. Седнали сме един срещу друг, кръстосали крака под нас.

Дядо се изправя, поглежда ме неспокойно и свежда поглед, с което из­разява болката си.

– Моя мила Стелина! – казва той. – Беше дете, когато войната ни из­не­на­да във Франция по време на престоя ни до високите и стръмни брегове на Алие. Не можахме да продължим пътуването си.

Но ако не умеем да се борим, то не бихме могли да обичаме живота.

По време на войната хиляди зингари бяха избити. Останалите трябваше да прикриват произхода си, за да се спасят.

Тези мисли ме връхлетяха и внезапно пред очите ми се появи мъ­чи­тел­ният спомен.

– Спомням си, дядо Нарадо! Спомням си! Вярно, бях още дете… Но те­зи мрачни години не са се размили във въздуха. Беше в Мулен. Зелените хо­ра настъпваха към града…

III.

ЗА ВТОРИ ПЪТ вече Нарадо ми разказваше за тези трагични моменти от нескончаемото клане, отнело толкова човешки животи.

БЕШЕ ЮНИ 1940 година.

Въздухът, напоен със зеленина, обвиваше табора и аз играех на крие­ни­ца с чуруликането на птиците.

Очите на дядо говореха на изсъхналите треви, които той разстилаше вър­ху масата във фургона.

С пламнало лице, обградено от косите й, черни като абанос, леля Мод­ри­ва се въртеше около конете.

След като закачих извън рулотата коритото, каната и клетката на птич­ка­та, очаквах часа за тръгване. Скоро ще напусна Мулен и ще се озова в Ка­марг, в Сен-Мари-дьо-ла-Мер. Ще мога да пея и танцувам пред Сара, ще ви­дя как слънцето заспива върху морето, за да отстъпи място на луната, която ще облече портокаловата си рокля, за да ни приеме.

Моят блян бе прекъснат от вълнението на жителите на квартала, близо до табора, които викаха:

– Немците са от другата страна на моста. Там ще има бенгалски ог­ньо­ве!

Като повдигах рамене, си казах: “Възможно ли е тези хора да се стра­ху­ват от бенгалски огън?.. Толкова е хубав бенгалският огън”!..

Затичах се веднага към моста Ремжорт, ала един силен гърмеж ме съ­бо­ри на земята. Докато се повдигах с мъка, до ушите ми стигна непривичното про­изношение на чужд език и непознат акцент. Зелените хора бяха навсякъде. Ис­каше ми се да отида и да видя огъня отблизо, но главата ми тежеше много. Ре­ших да се върна назад.

Мъчех се само да намеря любимия си кът по коловозите на старата ни ру­лота. Целият род се бе събрал в средата на табора. Отправих се към дядо и му казах:

– Не са красиви бенгалските огньове! Мислех, че е празник, но под ка­мъните на моста има двайсетина души, целите в кръв! Кога ще тръгнем за мо­рето?

Като се опитваше да скрие силната си тревога, дядо ми отговори:

– Всички изходи на града са блокирани, вече не можем да тръгнем.

НЕМЦИТЕ ЗАВЗЕХА града. Страхът се настаняваше все повече и по­ве­че в табора.

За да ми попречи да играя по улиците, леля Модрива дълги часове ми раз­казваше стари легенди за скитници, весели легенди за празнични дни и пе­чални легенди за тъжни дни. Към страха от зелените хора току-що се при­ба­ви и страхът от разпиляването на рода…

ДЯДО ИЗЛИЗАШЕ все по-рядко и по-рядко. Под най-незначителни пред­лози той бе изгонван от пазарите – не можеше вече да продава билките си. Зимата щеше скоро да дойде със своята свита от печал и огорчение.

Една утрин богат селянин, схванат от ревматизъм, намери дядо в руло­та­та и го помоли да успокои болката. Дядо му каза, че не може да му достави въл­шебния мехлем, защото, за да го приготви, му трябват ракия, сланина и три­ци, а той няма.

Без да се колебае, селянинът го помоли да го последва до фермата му. Час по-късно, взел ценните припаси, дядо пое пътя към табора.

Този път сигурно му е изглеждал безкраен: черна котка без нито едно бя­ло петно бе пресякла пътя му.

Когато се върна, ме намери обляна в сълзи. Седна на столчето без облегалка близо до печката вътре в рулотата и ми каза:

– Миличка, една зингара не трябва да показва никога мъката си… Когато е тъжна, тя трябва да изглежда строга. Или да танцува.

Повдигнах глава и с мъка успях да му кажа:

– Зелените хора … са дошли … ритат с бутуши в корема … в краката … нав­сякъде … отведоха всички… Бяхме Модрива и аз, скрити зад малката стена там долу… Началникът на зелените хора каза: “За конвоя  утре”… Отведоха до­ри всичките ни хубави коне…

Думите ми причиниха болка на дядо и той попита:

– Къде е Модрива?

Без да дочака отговор, той излезе от рулотата и ми викна:

– Не мърдай оттук и не говори с никого!

Той се отдалечи от пустия сега табор, приближи се до дънера на едно без­жизнено дърво, простряно край пътя и с всичка сила заби ножа си в него. И тъй, почти успокоен, с шапката си с широка периферия, нахлузена до очите, се върна при рулотата и каза:

– Каква мъка! Каква мъка!.. Тази година гората е много отровно зелена. Тряб­ва бързо да напуснем рулотата и да отидем да живеем в къща.

Леля Модрива, потресена, се възмути:

– Как! Зелените хора искат да ни заключат в затвори, а ти, старият зин­гаро, ни караш да живеем в къща, която прилича на затвор. Караш ни да усе­тим смъртта, която се крие зад стените! Прави каквото щеш, аз оставам в ру­лотата.

Задушаваща и трагична тишина пропиваше табора.

Дядо не знаеше какво да отговори. Бавно взе парче сланина от ръчната пле­тена чанта, наля си голяма чаша ракия, изпи я на един дъх и захвърли в ъгъ­ла торбата с трици, която не можеше вече да послужи за нищо. Без дори да ни погледне, като че говореше сам на себе си, той извика с гняв:

– Възможно ли е! Понеже живеем в горите, ни смятат за диваци! Нямаме пра­во дори на една от техните мизерни карти за храна… Те искат да умрем ка­то мухи! Ние не сме образовани, но можем да продадем от ума си на пазара. Бо­же мой, не е кражба да излъжеш един селянин! Във всеки случай моите тре­ви ще го излекуват А лойта, която ще му поставя в старото гърне за тютюн вме­сто мехлем, няма да му причини болка. Наистина – никаква болка!

Още на другия ден с дядо се настанихме в стара, рухваща къща, заз­дра­вена с дъбови греди и изоставена отдавна. Тук оставахме почти не­за­бе­ля­зани. На улицата избягвахме да говорим, за да не ни издаде чуждият акцент, ала това беше излишно, защото ни разпознаваха от километър.

На всяка цена трябваше да забравим стените. Затова бяхме подредили ста­ята по подобие на подредбата в нашата рулота. Но на мястото на стъпалата, кои­то гледаха към тревите на полята и водите на реките, имаше една вит­ло­об­разна стълба с похабени стъпала, заградена с мръсни и влажни стени.

Еднообразието на нашия нов живот ме изпълваше с необяснима ме­лан­холия. Бях изгубила изведнъж всичките си братовчеди и за да минава вре­мето, ми оставаше само да си ги представям. Дядо говореше все по-малко и по-малко. Понякога вечер той измъкваше изпод леглото китарата си и сви­ре­ше тихо наши стари мелодии. Отвреме-навреме ми казваше:

– Стелина, не трябва да забравяш как се танцува.

Тогава обличах роклята с червените дантели…

При първите акорди раменете ми сами тръпнеха и едновременно с ус­ко­ряващия се ритъм на китарата, цялото ми тяло се възпламеняваше.

При най-малкия шум дядо спираше, от страх да не го заставят да свири пред публика или да му вземат китарата.

ВЕДНЪЖ В СЕДМИЦАТА придружавах дядо до фермата. Доволен, бо­гатият селянин му бе намерил и други болни и винаги се връщахме на­то­ва­рени със сланина, ракия и трици. Дядо беше много известен в тоя град. Ед­ни го уважаваха, други го смятаха за мръсен скитник, но винаги, когато му викаха “Господин Нарадо”, те го молеха за услуга.

Една сутрин, когато минаваше през малкия площад, собственичката на пивница “Алиен” го нарече “Господин Нарадо” и го покани да пие чаша ра­кия в кухнята. Всъщност тя имаше нужда от услуга и го помоли:

– Никога плъховете не са имали толкова твърда кожа, както тази го­ди­на… Господин Нарадо, ще ми трябва нещо, което да поразява като мълния.

Дядо, комуто никога не липсваха идеи, й отвърна веднага:

– Бих могъл да ви снабдя с необикновен прах, приготвен от сяра, но към него трябва да прибавя тютюн и захар, за да подмамя плъховете.

– Само това да искате – каза тя. – Последвайте ме, господин Нарадо.

Тя отвори долап в стената, замаскиран зад шкаф със стари парцали, из­мъкна три кила захар и няколко пакета сив тютюн… Подаде му ги и каза:

– Скъпо ми струват тези проклети плъхове!

Дядо направи пакет с много старание, поклони се и обеща да се върне през деня.

Бързахме да се приберем между нашите стени, аз – за да ям захар с ше­пи, а дядо – за да си свие една хубава цигара от истински тютюн. Щом прис­тигнахме, дядо побърза да приготви сместа от талк и трици, после из­пу­ши с удоволствие една след друга три цигари без примес.

След обяд занесохме приготвения пакет.

Собственичката на пивницата ни благодари няколко пъти.

– Имаме късмет, че не знае къде живеем, защото с този прах тя няма да ви­ди как ще изчезнат плъховете.

Безкраен, неудържим смях разтърси цялото му тяло.

ТОЙ НЯМАШЕ ЖЕЛАНИЕ да се прибираме. Поразходихме се бавно по високите брегове на Алие.

Когато се върнахме, бяхме изненадани, че ни посреща Модрива.

– Е, мои братовчеди, вие се връщате много късно! А аз съм тук, защото та­зи сутрин те дойдоха…

– “Дойдоха”, кои?

– Зелените хора. Бяха двама, стискаха ми дясното ухо и викаха “Ев­рей­ка! Циганка! Документи! Документи!”… Чувствах как кръвта ми кипи, но запазих спокойствие, за да мога да се защищавам… Те говореха тъй високо, че имах чувството, че рулотата ще се счупи. Взеха ми картата за панаирите, пос­ле си тръгнаха и виеха: “Я! Я! Утре ще дойде комендатура да търси до­ку­мен­ти”!

– Моя прекрасна Модрива – прекъсна я дядо, – без и да чакаш повече, ела да живееш при нас.

– Не, не, това е безполезно: тази сутрин си преместих рулотата с по­мощ­та на един шофьор на камион. Настаних се в Двора на чудесата. Вие зна­е­те … този двор гледа към Площада на Свободата… Този площад, който ве­че не е площад с всичките си противовъздушни окопи и който прилича по­вече на гробища, осеяни със зинали ями, готови да приемат нови ковчези. Ес­тествено, вие ще ми кажете, че Двора на чудесата не познава цвета на тре­вата и че при вас е по-добре… Но въпреки всичко, през деня ще гледам слън­цето, което ми дава усещане за пространство, а през нощта ще разговарям с луната.

Дядо разбра, че не бива да настоява. За да я разсее, той й разказа как се е снабдил със захар и тютюн.

След вечерята Модрива си тръгна, защото искаше да се прибере преди по­лицейския час.

Дядо я изпрати до края на улицата и се върна веднага.

С бавни стъпки той се отправи към леглото, взе китарата и в тихата нощ засвири песен с безкрайна тъга… Обикновено неговата музика из­ра­зя­ва­ше цялата му радост и мъка, но тази вечер той изпита желание да й прибави и думи.

В ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА СЕДМИЦИ в Двора на чудесата Модрива про­дъл­жаваше да гледа на карти без да бъде обезпокоявана. Клиентите й ставаха все повече, а нейният усет към нещата предугаждаше техните желания. Но тя ставаше все по-недоверчива към тези, които не познаваше. На Площад Сво­бода, както и в останалата част от страната, свободата беше само спомен. Мод­рива не пееше вече за радостта от пространството. Зелените хора, по­доб­ни на диви зверове, бродеха из града, за да дебнат плячката си.

На двайсет и пети май Модрива ни беше поканила на обед. Когато при­с­тигнахме, тя тъкмо рисуваше червени рози на външната стена на ру­ло­та­та. Беше облечена в рокля от сатен с цвят на кафе с мляко, украсена със зла­тистожълти ширити. Но усмивката зле прикриваше безпокойството й. Дядо не можа да се въздържи и я попита:

– Имала си неприятни посещения?

– Не – отговори тя, – но от няколко дни лошо предчувствие ми подсказва, че калта скоро ще покрие Двора на чудесата.

В мига, в който тя произнасяше тези думи, пърпорене на мотори разкъса ут­ринния въздух.

– Не се знае кой може да е, спасявайте се … спасявайте се … – произнесе обез­покоена тя.

Без да губим и минута, с дядо се скрихме в един от окопите, откъдето мо­жехме да видим всичко без да бъдем забелязани.

Двама мъже в кожени униформи спряха в Двора на чудесата. Без да се ко­лебаят, те се насочиха към Модрива, поздравиха сухо и влязоха в рулотата. След минути излязоха и повлякоха Модрива със себе си.

Следвахме ги отдалеч чак до комендантството.

ПРЕЗ ЦЕЛИЯ ДЕН на двайсет и пети май и през цялата нощ на двайсет и шести, ние, безсилни, дебнехме отдалеч входовете и изходите на тази зло­ко­бна и прокълната къща. Бях се сгушила до дядо, който почти не говореше, но повтаряше непрекъснато:

– Какво ли могат да й направят!.. Скоро ще убият всички птички, които жи­веят в небето.

На двайсет и шести май, в четири часа следобед Модрива, като се кла­туш­каше, излезе от жандармерията. Отидохме да я пресрещнем и мълчаливи се върнахме между нашите стени.

Дядо приготви вкусна отвара от неговите билки, на която единствен  зна­е­ше тайната. Пихме я тримата заедно.

След това той каза на Модрива до полегне на леглото.

– Ти се шегуваш – отвърна Модрива, – аз вече никога няма да мога да лег­на!

Разтегна деколтето на хубавата си рокля с цвят на кафе с мляко, зацапана с черна кръв и ни показа раните и браздите по плътта си.

– Моя прекрасна Модрива! Моя прекрасна Модрива! – извика дядо, – то­ва са те: “цивилизованите”, пък ние сме “диви”…

– Какво нещастие – прекъсна го Модрива, – казвах ви, че калта ще по­к­рие Двора на чудесата. Двата черепа, които видяхте да влизат в рулотата, ис­каха да им гледам на карти… Отказах им. Представяте ли си – да гледам на  из­роди… Те настояваха, дори ми предлагаха пари. За да ги подиграя им казах, че в горите една скитница е като риба във вода, на нея не й трябват пари. А те ми отговориха: “Нямаме време за губене. Може би ще можете да обясните на шефа от къде имате средства да преживявате”. Нямах време да си взема чан­тата дори, трябваше да ги следвам до жандармерията. През целия път ме­ж­ду двамата мъже, облечени в кожа, имах впечатлението, че вървя в пус­ти­ня… Преглъщах слюнката си, примесена с прах… Вятърът вееше косите ми и настаняваше там смъртта… Този път продължи сякаш век…

… След като бях чакала права няколко часа в главната зала на жан­дар­ме­рията (вие знаете тази зала, миризма й напомня миризмата на клетките на ди­вите зверове в цирка) ме вкараха в една мръсна канцелария. Друг “син” мъж, уж прекалено любезен, ми даде знак да седна. Мислех само за това, че мно­го искам да си почина малко, защото нещастните ми крака повече не ме дър­жаха. Той ме обстрелваше с въпроси, от които не разбирах нищо, аб­со­лют­но нищо. За да не ме измамят, си повтарях непрекъснато: “Аз съм скит­ни­ца… Не знам нищо”…

… Тогава той се втурна към един метален класьор, взе една колода кар­ти от чекмеджето и ми каза: “Ела на себе си, няма да ти направим нищо ло­шо. Гледай ми на карти и аз ще те освободя веднага”…

… Упорствах и му казах, че не разбирам нищо от карти…

… Той отвори друго чекмедже, разярено извади от него други карти, мои­те карти… надвеси се над мен и изкряска: “Това са твоите карти за игра! Пос­мей да кажеш, че не са! Знаеш по-добре от мен, че е забранено да се гле­да на карти без специално разрешение”!..

– Щом е тъй, да, това са моите карти – отговорих, – но това не доказва ни­що. И ние, като вас, искаме да ядем. Вие ни забранявате да търгуваме с вех­ти предмети по къщите, лишавате ни от купони за снабдяване с провизии, пре­чите ни да живеем живота си. Ние не сме крадци, не сме и убийци…

… Той ме прекъсна като викаше: “Достатъчно те слушах, имаш само ед­на възможност да останеш жива – да ми помогнеш да узная къде се крият ма­китата… Ако ти не знаеш, накарай да се разприказват старите жени, които ид­ват при тебе да им гледаш. Само това ни интересува”…

… Омразата щеше да ме задуши. Отговорих му без да се колебая “Обър­не­те се към нециганите, скитниците няма да проговорят”…

След тези думи вече не помня нищо… Връхлетяха върху мене, като ме уд­ряха навсякъде. Мислех само за едно: да пазя лицето си. После припаднах…

… Събудих се на земята, сред моите карти за игра, опръскани с кръв…

… Главатарят на сините хора изкряска: “Изхвърлете навън тази мръсна скит­ница, достатъчно сме я гледали”!

ДЯДО, КОЙТО БЕ СЛУШАЛ мълчаливо, каза:

– Липсва ни вече просторът и мирисът на трева. Тези хора не знаят, че при­родата е с нас. Още на сутринта ще се опитаме да минем в свободната зо­на.

Спомням си виковете и оцапаните с черна кръв камъни и чакъл, по кои­то лазехме като гущери, за да си върнем свободата от другата страна на мос­та.

IV.

ЦЯЛАТА СЪМ В ПОТ и се хвърлям в прегръдките на дядо като в спа­си­телен пояс. С топъл и сериозен глас той ми казва:

– Миналото е пътник, отбил се пътьом, миличка… Не го оставяй да се нас­тани по сегашния ти път… То рискува да изчерпи бъдещето ти.

НАСТЪПИЛА Е НОЩТА. Скитам около табора, който с гирляндите си от цветя се загръща с особена прелест. Чувствам как у мен извира ароматен из­вор, но усещам и нарастваща тъга.

Не мога да приема тази сватба. Избрах свободата си. И тъй, трябва да тръ­г­на призори.

Дядо ме чака наблизо до смокините. Вече вън от табора, ми казва само ня­колко думи:

– Моя мила Стелина! Ако ония, които се считат цивилизовани, ти от­ка­жат вода, то значи, че са забравили, че водата е живот и че те не обичат жи­вота… Намери сили да продължиш пътя си!

ЧАО, СЕСТО КАЛЕНДЕ! Чао!

“Ако заминеш, не обръщай никога глава назад, не се връщай никога по стъпките си” – тъй говори традицията.

В мрачните ми мисли моите петнайсет години блестят несъзнателно ка­то звезди. Не знам дали по дивен път ще поема или ще се намеря някъде зах­върлена.

ОБЛЕЧЕНА СЪМ В ДЪЛГА шарена рокля, с гривни до лакътя, с гер­да­ни около шията и с пръстен на палеца на крака. Моето лице показва две си­ньосиви очи, всред безредието на съвсем къдравите ми коси с цвят на кес­тен. Вместо багаж – малко шарено мече в ръката ми.

Вървя край езерото Маджоре, което изведнъж ми се вижда огромно. От­време-навреме спирам за минути, за да си поема дъх и най-вече да се уве­ря, че не ме преследват карабинери.

Часовете минават един след друг. Нямам нито една лирета, а гладът ста­ва властен. Тогава откривам вкуса на цветята. Да, аз ям много цветя, най-ве­че от цветовете на детелината. Обичам техния сладък вкус. Трябва наистина да уталожа глада си, за да си спестя някакво самооплакване или самосъ­жа­ле­ние. Ям диви круши, къпини и трънки. Каква закрила е тя, майката при­ро­да…

НОЩТА НЕЖНО РАЗТВАРЯ ръце, които скоро пак ще ме обгърнат. Сгуш­вам се изплашена. Мисля за поверието, според което “Една зингара не тряб­ва никога да се разхожда сама през нощта, защото душата на мъртвия мо­же да дойде да я потърси”.

Този първи ден и тази първа нощ са непоносими.

През деня се страхувам от живите. През нощта се страхувам от умре­ли­те. Трябва непрекъснато да се крия и да си отварям очите, за да наблюдавам всич­ко, което се движи.

Докато отминавам покрай палмите, моите мисли влачат несъщестуващи ду­ми.

Изведнъж си спомням историята за душата на мъртвия, която ми беше раз­казал дядо Нарадо една вечер в табора. Бе свалил шапката си с широка пе­риферия – стискаше я много силно между ръцете си, – и бе преглътнал слюн­ката си, преди да ми каже:

– Умрелите, нашите умрели, няма да ни направят нищо лошо. Те искат да продължат да живеят с нас невидими. Преди залез слънце, когато сянката я няма вече, душите на мъртвите са навсякъде. Всичко е тяхно: дърветата, тре­вите, пътят, предметите и съществата, които те обичат. Ние не пътуваме ни­кога през нощта, за да им оставим място и най-вече за да не ги стъпчем. Заб­равих, Стелина, да ти кажа, че те живеят и по обед… Затова тогава ние спи­раме рулотите за малко. Те живеят непрекъснато и през нощта около нас, но нападат само самотници… Именно страхът от умрелите ни кара да живеем в табори. Никога няма да видиш самотна рулота, нито пък път, зает от един-един­ствен човек. Никога не трябва да се хвърля топла вода, нито боклуци през нощта около табора, за да не ги изцапаме или оскърбим, защото те мо­гат да си отмъстят… Не се страхувай, Стелина … Душата на умрелия не е ске­лет. Тя е наш двойник. Тя не е вампир, а се страхува от кръвта, както всич­ки зингари.

Какво да правим с поверията и обичаите, споени в душите ни?

Друг път дядо Нарадо ми бе казал:

– Ние сме скитници, защото единственото постоянно нещо в живота е про­мяната… Ако разбереш това, ще си изминала половината от пътя си.

… Зингарите разбират дълбоко нещата…

… Ние старейшините не искаме да променяме обичаите… Защото те са нуж­ни на нашия начин на живот и поддържат връзките помежду ни. В про­ти­вен случай няма да има нищо общо между нас. Цената на нашата свобода е групата. Няма самотни двойки, има семейство.

Зазорява и аз затварям очи, преди да ги отворя за светлината, която ус­покоява.

Виждам Лаго Маджоре как покрива камъните със сините си отражения, с нежност, която те кара да пееш. Но моето настроение сега не е за песен. На кол­ко ли километра се простира езерото? И вървя, и тичам. И пак вървя. И все още съм край него…

Какво са километрите зад мен? Имам още много път…

Целта ми е да пресека границата, да премина във Франция.

Откакто тръгнах, не съм срещала никого. Но аз си говоря с тревите, с дър­ветата и храстите, с водите на езерото и далечните планини. Всичко ми зас­видетелства приятелството си. А прахът руши мечтите ми.

Внезапно забелязвам табор на зингари. Гордостта каца отново на ра­ме­нете ми, знам, че ще ме подслонят.

– Стелина – обръща се към мен една жена, – ние те чакахме… Ела да хап­неш, след това ще се наспиш…

Така е при нас – не знаем да четем и пишем, но новините пристигат мно­го бързо при нас… Винаги има някого, – чичо или братовчед, – който е на път и който препредава на друг радостите и мъките…

В табора китаристите свирят непознати за моето ухо мелодии. Тази му­зика е успокояваща и невероятно могъща. Изправям се, загърната в ус­мив­ка.

Стара зингара в тъмносива рокля и мургаво лице, лека като повей, за миг ме поставя в леглото.

При изгрев слънце съм осветена отвън и отвътре като трева след дъжд. Рок­лята ми е изпрана и изгладена. Млада жена украсява шията ми с огърлица от малки червени раковини, като шепне с пресипнал глас:

– Ако си гладна … Един ден с тази огърлица ще можеш да предсказваш бъ­дещето…

Трябва да си тръгна бързо, много бързо, защото тъй ни задължава тра­ди­цията: “Ако напуснеш семейството си, можеш да спиш една нощ при близ­ки, но на сутринта непременно си тръгни”.

Старейшината на табора ме чака на пътеката и ми казва:

– Ако другите са горди с прекрасния си език, Стелина, ти бъди горда с прек­расното си мълчание.

МИСЪЛТА ДА ПРЕДСКАЗВАМ бъдещето с моята огърлица ми ха­рес­ва. Понякога няколко отказа и присмеха ме карат да се чувствам неудобно. Хо­рата, които заговарям, ми се подиграват заради младостта ми или заради дру­го… Тогава аз плюя на техните стъпки тъй, сякаш ги урочасвам. Каква па­ника са тия възрастни, които знаят само една дума, за да ме изплашат: “Ка­рабинери”!

Тогава хуквам… Моят усет ме спасява.

Някои хора в Италия вярват в стари и неверни легенди за зингарите. Та­зи, която ги кара да извръщат глава със страх, казва: “В корена на всяка ци­ганка дреме дявол, който остри своите нокти, за да вземе властта на амулета и да превърне богатството на почтените хора в пушек. Пушек, който отлита в табора, където възвръща формата си на злато и сребро”.

Именно затова сме известни като хитри крадци…

О-о-о! Тези неверни легенди! Те са толкова много, че ние сме свикнали с тях и изобщо не им обръщаме внимание…

V.

ПРИСТИГАМ ЕДИН ДЕН в малък град с ментови изпарения, където из­глежда хората си живеят мирно и кротко. Една жена с неспокойно лице пие чай от лайка с лимон на терасата на едно кафене. Наблюдавам я спокойно ня­колко минути, когато нейните ласкави очи се спират върху лицето ми.

– Искаш ли топъл чай, момиче? – ме пита тя с мекия си глас.

Клатя глава като кукла на конци, за да отвърна: “Не”! А тя ми подражава ка­­то маймуна с живо веселие.

Червените й нокти блестят на масата, а нежните й рамене, загърнати в топ­­лина, трептят от любопитство.

Приближавам до нея, за да погледна в дъното на очите й и простичко й каз­­вам:

– Не си щастлива. Ще потанцувам, за да притъпя болката ти.

Тя ми подава банкнота от петстотин лирети.

Самотна – в стомаха с песента на глада, а по кожата – с усещане за не­­довършен сън, – започвам своя танц.

Танцът ми връща чувството за истинско съществуване.

Аз съм и зрителят, и артистът, защото хубавата дама е изчезнала.

Омаяна от ритъма, продължавам своя недовършен танц, който ме опия­ня­­ва.

Хората отварят прозорците и погледите им попадат на моето рав­но­ду­шие. Укорите им умират върху сериозното ми лице. На тази улица, одухо­тво­ре­­на от моята фантазия, изразявам живота чрез движенията на ръцете си…

Докато се веселя, моите стъпки улавят ритъма на страстта ми…

В този момент забелязвам, че група деца ме следват в тишина, из­пъл­не­на с любопитство. Те са щастливи, че ме виждат. Опитват се да ме имитират, но не успяват. За да им бъде по-приятно, с нежно търпение се опитвам да ги на­уча на няколко движения от танца.

Тъй красива е в мен тази нежност, пълна с обещания.

Едва за някакъв неочакван миг съм едно развлечение, появило се вне­за­п­но в това монотонно село, където скуката и навикът никнат като плевели в края на деня.

Децата гледат дългата ми шарена рокля и моите накити, които се раз­дви­ж­ват по повърхността на голата ми кожа. После се въртят около мен, пе­ят и радостно се обясняват в любов. Трябва да съм жива мечта, дошла спе­циално за тях от екзотичен облак. Аз съм подарък за техните очи.

Изведнъж чувам шум от дървени обувки, които се приближават към мен и гласове на възрастни, кряскащи в хор:

– Мръсна скитница!.. Крадла на деца!..

Забелязвам в началото на улицата десетина жени, облечени в еднакви дре­хи – черни рокли и престилки със сиви цветя на сив фон, черни забрадки на главите, – които държат в ръцете си лопати, кирки и метли, размахани към мен.

Не мога да тръгна срещу тях. Когато са на два-три метра от мен, от страх да не ме ударят по главата, аз плюя дръзко на земята. Това е моето оръ­жие. Знам, че за чужденците това е по-страшно от чума.

Страхувам се да не срещна някой карабинер. И започвам да тичам, а де­цата – с мен. Не осъзнавам бързо до къде могат да стигнат последиците, ако не се върнат веднага при родителите си. Тогава, на края на селото, с го­лямо старание рисувам разни фигури, плод на въображението ми, за да ги на­карам да разберат моята мъка. Казвам им: “Родителите не се заменят с об­лак, който отминава”.

Не е нужно да се рисува на тези деца, те ме разбират прекрасно. Целуват ме по бузите и си тръгват, като влачат краката си по паважа. Малко момченце изо­с­тава за миг, за да ми предложи две сълзички и шалчето си, като ми казва:

– Вземи го, ще видиш, че ще имаш нужда от него, студено е през нощта.

ПО ВРЕМЕ НА ТОВА ПЪТУВАНЕ понасях всичко – като че бях пок­ро­вителствана от нещо възвишено, което идва от нашите старейшини.

Рядко срещах цигански табор по пътя си. За да си дам сили, си казвах, че безпокойството не е най-важното.

Уличното движение става се по-изморително и моето добро настроение из­чезва, когато усещам как по крака ми преминава нещо меко. Това е едно мал­ко сиво коте, което ме следва километри. Мога да му подаря малко неж­ност, но не искам да се привързвам, за да не страдам, ако рече да избяга. Това ко­те е едно изключение. За да ме накара да го обикна, то лови гущерчета и, мър­кайки, поставя опашките им в краката ми. Защо да не продавам тия опаш­ки на минувачите като талисмани?

Моите надежди се възраждат. Със спечелените лирети купувам малко хра­на за котето и себе си.

Една сутрин, докато чакам моите талисмани преди да продължа пътя си, моето коте не идва. Няма вече мъркане. Дивото коте е избрало свободата.

МНОГО СЪМ УМОРЕНА и пристъпям напред по волята на шума. Пог­ле­дите на хората ме изморяват, а техните смехове ме изнервят.

Изведнъж чувам отвратителни ругатни, от които се смразявам. Извръ­щам очи към една стена, покрита с надписи, когато усещам как двама раз­гър­дени мъже ме удрят жестоко, как техните думи и юмруци ме карат да из­тръпна и да усетя гнус. От грозотата ми се повдига. Но преди и да имам вре­ме да изкрещя, единият от мъжете пробожда ръката ми и аз падам на ръ­ба на тротоара. Кръвта ми тече, а аз потискам крясъците в себе си.

Трябва да вървя бързо, преди карабинерите да са ме открили, защото съм непълнолетна и зингарина. Какво ще направят с мене? Как ще мога да им обясня, че не съм изоставено дете, че при нас има обичаи и традиции, ко­ито трябва да се зачитат? Карабинерите няма да ме разберат – за тях една мал­ка циганка не е диво цвете, а досадно дете.

Докато слънцето си почива зад облака, аз се влача покрай една стена.

Лошо ми е и се опитвам да си представя поле, цялото покрито с трева.

С  тази мъничка надежда навлизам в буренак, обрасал с къпини и други гъс­ти храсти. Тук мога да се скрия от прекалено любопитните очи.

Сещам се за тайните познания за билките на моя любим дядо Нарадо. Са­мо едно не мога да се сетя – името на тая трева. Но какво значение има ней­ното име, след като я познавам?! Стъблото на някои жълти цветя съдържа бе­лезникава течност, която заздравява рани.

В това поле с треви, наполовина изсъхнали от сушата, без да губя вяра, тър­ся лечебното биле. Кръвта е засъхнала, но ръката ми се подува бързо. Слън­цето, заинтригувано от страдалческия ми вид, се събужда, за да стопли тя­лото ми. Светлината ми помага да позная жълтото, тъй желано в момента цве­те.

Изстисквам белия сок върху раната и сядам на малък земен насип, втвър­дил се близо до корените на една липа. Гърбът ми е корав като това го­лямо дърво. Чувствам, че то ме закриля и затварям очи, като умолявам слън­цето, луната и камъните. А им обещавам най-хубавата си усмивка и меч­ти­те си, които сега се спират на един златен плаж. Казвам им:

“Вие ще бъдете мои пазачи до безкрая и аз знам, че няма да бъда изос­та­ве­на, но ми дайте знак, че не съм сбъркала билката”.

Отварям очите си, потънали в сълзи, за да разгледам раната, но ги зат­ва­рям веднага. От секунда на секунда ръката ми се подува застрашително, ста­ва тежка, нездрава и покрита с черна кръв. Раната е дълбока и тупти, а стра­хът се движи в жилите ми.

ОТ МНОГО МЕСЕЦИ ВЪРВЯ И ТИЧАМ, но все още не съм видяла гра­ницата. От много време не съм срещала и една услужлива ръка. Трябва да се надявам на случайността, на късмета си и на някой табор на зингари. Про­странството пред мен съживява вроденото ми търпение.

Станала съм като ходеща статуя. През ребрата ми прозира светлината. Гла­сът ми вече няма тембър, а мислите ми потъват незнайно къде.

Под звука на неволните ми охкания заспивам. Час, десет или сто? Не се спирам на тая подробност, защото, когато се събуждам, ме очакват две не­очаквани радости.

Въздишам и се усмихвам. Вали… Дъждът измива раната ми. Става ми по-­леко. Отокът на ръката спада бавно. Билката бе повлияла благотворно.

Мислено целувам дядо до замайване и си казвам:

“Дядо, ти ме очароваш все повече и повече! Удивлявам ти се всеки бо­жи ден… Твоят характер и твоите познания трябва да се знаят от всички”.

Седнала съм под липата и се усмихвам. Имам всички права на живо съ­щество да се разнежвам. Един необикновен болногледач е дошъл да следи всич­ко, което е смущавало съня ми. Неговата прохладна муцунка в болната ръ­ка ме успокоява.

Това е едно малко куче, кокер шпаньол, с козина с цвят на есен. Наричам го Тоска.

Няколко сребристи лъча милват сребристото небе. Пожълтели листа се въртят бавно във въздуха, докато се настанят завинаги върху великолепния ки­лим от кафяви листа. Върху клона на оголеното дърво отсреща кацнали пти­ч­ки съзерцават мълчаливо красивата картина на сезона.

С МЪКА УСПЯВАМ да се повдигна, правя няколко крачки… Много ми е лошо, много ми е студено, толкова дъжд ме валя. Имам усещането, че съм изморена и под кожата. Всичките ми мисли се смесват: “Как да изсуша рок­лята си?.. Какво трябва да правя?.. Митницата още ли е далече?.. Да можех да срещна някой табор”…

Трябва да вървя, да не спирам…

Усещам главата си като буца лед, бял воал минава пред очите ми и … за­губвам свяст…

Не зная колко часове или дни съм останала в безсъзнание…

КУЧЕТО ТОСКА СЯКАШ МЕ Е осиновило. Забелязвам в очите му без­цветна влага, може би израз на мъка. Много хора не биха ми дали тази мо­рална подкрепа. Говоря му:

– Не се безпокой, Тоска. Тялото ми е малко мръсно, от хвърлената вър­ху ми несправедливост на живота, защото бях безгрижна и не­бла­го­ра­зум­на… Прахта се измива лесно… Да се приготвим за тръгване.

Развързвам шала от шията си, за да превържа ранената си ръка. Милвам ша­ла с нежна мисъл.

Огледало нямам, но така е по-добре, иначе вероятно ще се изплаша. Пред­ставям си, че съм плашило за врабци. Сигурно не съм далеч от истината с роклята на парцали, зацапана с кръв и кал, с лицето си – посърнало от бол­ка, страх и глад, с краката и ръцете си – почернели, отвратителни… Нямам си­лата да накарам да бликне извор в това поле. Спрелият дъжд прави вида ми вероятно още по-съмнителен. Не мога да се надявам на никакво чудо. Тряб­ва да посрещам с вдигнато чело улиците на села и градове…

ПРЕЗ ЦЕЛИЯ ПЪТ между кучето и мен има много силна връзка. Обик­новената размяна с погледи става истинска парола.

Когато му говоря “Тоска, гладна съм, гладна съм”…, то захваща долната част на роклята ми между зъбите си и ме тегли, докато моят поглед зебележи из­ложени на показ плодове. Прекарвам езика си, пълен с желание, по устните си и с остатъка от треската му обяснявам:

– Аз съм ранена, ако търговецът ме докосне с пръст, ще падна. Трябва да намерим друго решение.

Тогава Тоска ме оставя да се отдалеча. На края на улицата я чакам. Гле­дам я какво прави. Това куче е чудесно! Не знам от къде се появи, но мно­го ми харесва. То стои изправено пред щайга с ябълки. С лапата си измъква две или три, които се търкалят по тротоара до мен.

СЛЕД КАТО НАПУСНАХ нивата, не съм срещала табор на зингари. Но вече много ми се иска да видя по пътя си, тъй като ръката ми отново се по­дува, раната гноясва.

Неспокойна съм и мъката ме тегли. Да чакам, седнала в някой ъгъл, не е моя цел. Влача се до грохване. За да бъда по-малко забележима, спя през част от поредния ден в една яма, скрита от хората и светлината, а през нощта вър­вя със страха от мъртвите души в сърцето си.

В селата почти винаги срещам обичта на децата, а от възрастните, които се­га оскърбяват и кучето ми, съм смятана за мръсна скитница. Тоска само на­остря уши и ги отминава с презрение.

Тоска е моето добро настроение. То е едно независимо куче и все пак се грижи за мене. Прави живота ми възможен.

НЕ ЗНАЯ КОЙ МЕСЕЦ СМЕ, но тази сутрин мъглата е гъста. Студено е и ръцете ми се люлеят по продължение на тялото. Малки сенки пълзят под хра­стите и синкавите искри внезапно показват прелестите си мълчаливо. То­ва са красиви птици, които се разхождат и ме развличат.

Тоска тича този път по полето, отдалечава се и се връща, като дърпа дол­ната част на роклята ми или това, което е останало от нея. Тръгва отново и пак се връща.

– Спри, Тоска! Не виждаш ли, че не мога да си играя с теб? Не бъди бе­зумно куче!

Тъй като не съм я разбрала, тя захапва пръстите на крака ми и изчезва, ка­то лае продължително…

Един мъж свири кристална мелодия, чува се чуруликане на птички.

После – за кратък миг – ме подразва тишина… Неочаквано забелязвам мъж, придружен от Тоска. Не е за вярване… Как това куче може да узнава же­ланията ми? Иска ми се да разбера как се е привързало към мен…

VI.

МЪЖЪТ Е ЗИНГАРО. Вероятно е на трийсетина години. Прилича ми на голям летен пейзаж. Косите му като зряло жито се развяват върху зла­тис­то­жълтия океан на врата му. Ръцете му се движат като лек полъх, който улавя мо­я­та изненада. Могъщ е като дърво, което закриля пламенните си цветове. Кое ли същество от моята кръв не би ми изглеждало с чудна красота в подобен миг? Неговите очи, като черни перли, ме гледат съсредоточено и смаяно. Тряб­ва да съм много ужасна на вид.

– Зингара? – ме пита той на роден език.

– Да, аз съм Стелина!.. – изричам думите на пресекулки.

– Идваш от Сесто Календе? – продължава той със затрогващия си глас. – Стелина!.. Как е възможно… По дяволите традициите… Толкова нещастие вър­ху едно дете…

Той ме взема на ръце и ме занася в рулотата си.

Прекосяваме табора, но не виждам нищо, освен кафяви сенки, които се движат бавно. После в рулотата, изтегната удобно на истинско легло, от­ва­рям широко очи. Една жена ме кара да пия отвара от билки. Топлата течност ми­нава странно през гърлото ми, като че ли нещо иска да я спре. Трябва да е въл­нението в душата ми. Докато пия, друга жена промива раната ми. А навън, в табора, езиците се вълнуват. Сериозен и строг глас достига до мен:

– Това е Стелина… Знаеш я, дъщерята на художника. Внучката на стария мъдър Нарадо.

– Трябва да се променят традициите – казва друг глас, пълен със свежест.

– Невъзможно е, братко, старейшините са ни учили на тях, същото ще учим и нашите деца.

– В края на краищата нечовешко е да я оставим да тръгне призори.

– Ще видиш, братко, че след един ден и една нощ почивка, тя ще въз­вър­не свежестта на младостта си.

– Баща й не я е изгонил. Тя е избрала и решила сама съдбата си. Бащи­на­та рана е голяма и неизлечима. Познавам го – сега сигурно е най-нещастния мъж на земята!

– Какво й е на ръката?

– Не знам, може би се е била с някой карабинер…

Техните възбудени гласове падат върху главата ми като грубо издялани ка­мъни. Подскачам върху леглото без да мога да произнеса дума. Чувам още:

– Би трябвало да се срамувате, детето е много болно.

Вратата на рулотата се затваря и глъчката заглъхва.

Млада жена ме улавя за ръката с толкова нежност, че се покорявам. Тя сва­ля роклята ми и я хвърля в панер от ракита. Замислям се за малко за тази рок­ля, опръскана с толкова спомени. Казвам й: “След като си споделила тол­ко­ва мъка, ти ще бъдеш обгърната в пламъци. Какъв жесток край”!

Баща ми я е купил от Милано… Оттогава тя бе втората ми кожа и сега си отиваше…

Седнала съм в огромно корито с хладка вода. Момичето пъргаво търка гър­ба ми с гъба, усещам как тялото ми се зачервява. После омекотява лицето ми с масло от сладки бадеми и розова вода. Освежава тялото ми с вода от пор­токалови цветове и го обвива в бледосиня нощница.

Усмихвам се на тая зингара, която така внимателно се грижи за мен. Вне­запно я намирам за хубава – кожата й е като праскова, а косата й – черна ка­то абанос, – покрива хармонично раменете й. Облечена е с дълга рокля в пре­ливащи тюркоазени цветове. Тя на свой ред ми се усмихва, преди да ме на­кара да хапна комат от средата на мухлясал хляб – нашият пеницилин, – за да избегна всяка възможна инфекция.

– Не се безпокой повече – ми шепне тя, като целува ръката ми. – Почини си, сега всичко е добре.

Когато си тръгва, се появява Тоска. Нейната козина блести от чистота, ве­роятно е и нахранена. Поляга до краката на леглото върху рогозката и сънят ни завладява и двете.

ПРЕДИ НАСТЪПВАНЕТО НА НОЩТА майката на момичето ме съ­буж­да и почти насила ме кара да ям.

Нейните синьозеленикави очи ме наблюдават внимателно и отвреме-на­в­реме ме подканва:

– Трябва всичко да се изяде.

За миг тъга преминава през лицето ми и майката ми обръща гръб, за да скрие вълнението си. Казва само:

– Ако можех да те задържа при нас, Стелина, бих го направила, ти зна­еш.

Имах желание да й говоря, както правех с моя баща, оставил у мен гра­дина, която няма да разцъфти повече…

Моят баща! Избягвам да мисля за него, за да следвам пътя си. Какво ли не бих дала, за да го видя отново! Да се върна в Сесто Календе пеша, да, то­ва е възможно. Само че заради тази сватба, която отказах, няма да ми даде ни­каква прошка. “Сама съм се отрекла” – една сълза се търкулва по бузата ми, плъзва се в устата ми и аз я гълтам с горчивина.

– Стелина – шепне майката, – ти мислиш за баща си, чета го в очите ти. Не искам да говоря за това. По-добре мисли за Нарадо, стария мъдрец. И ще бъ­деш по-спокойна.

За да прогони тъгата ми, с полите на своята жълточервеникава рокля тя милва Тоска, която не мърда.

– Добре е дресирано – казва ми тя, – истинско куче на зингари.

Майката е толкова висока, колкото и широка. Сред лицето й, кръгло и при­ятно като светлината на пълнолуние през лятото, две малки цепнатини стрел­кат искри от обич. Тя е може би около четиридесетте, а вече се движи с мъ­ка.

Отгатнала мислите ми, казва:

– Моето тяло е погълнало много живот, а сега животът си отмъщава.

Отваря вратата на рулотата и подхвърля:

– Природата също яде, понеже е жива. Но погледни колко е красива … зе­мята … слънцето … пчелата…

Няма да узная никога дълбочината на мисълта й, защото внезапно ми про­шепва: “Спи сега”! – и затваря вратата зад себе си.

В ТАЗИ РУЛОТА ТЕЧЕ дълга река от тишина. Върху дъбова маса една га­зена лампа от синя керамика сякаш очаква вечерта, за да оживее. Дълги пей­ки от клони на индийска палма, обвити в тюркоазени и златисти въз­глав­ни­ци скърцат отвреме-навреме, което нарушава монотонността. Малка кръгла печ­ка с традиционната си камина остава бездейна три от четири сезона. Шкаф от розово дърво разказва легенди за дрехи. Пет стъклени етажерки показват бо­гатството си на кухненските съдове и дребните украшения. Старинното и мо­дерното вървят заедно. Две малки бронзови статуетки царуват в една вит­ри­на: едната е на Света Сара, а другата – на Света Рита. Аз обсипвам тези две светици с щедри обещания: планини от скъпоценни камъни за моето оз­дравяване и моето щастие. С тази мечта заспивам.

Призори, след като съм облякла новата рокля от чиста вълна с цвят на ин­дийска роза, надиплена по деколтето и прихваната в талията с бледолилав коп­ринен кордон, прекарвам пръсти в косата си вместо гребен и излизам, след­вана от Тоска.

Таборът е пуст. Само майката е седнала на едно от стъпалата на рулотата и наблюдава моето заминаване. Усмихва се едва доловимо, преди да ми каже:

– Стелина! Използвай времето благоразумно, не затваряй никога очите си за светлината. Този, който се смята за герой, обича да побеждава.

Тя ми дава дълга вълнена синкавотеменужена жилетка и огърлица от си­ни перли. Погледът й застива върху мен и тя се затваря в рулотата, вероятно за да не видя сълзите й.

Развълнувана съм. Страхувах се, че ще загубя живота си. А в дей­ст­ви­тел­ност животът ми едва сега започва.

Погледът ми леко докосва дългите и стари американски коли. Там е из­ходът на табора.

РАНАТА НА РЪКАТА МИ заздравява учудващо бързо. Тоска ме гледа зат­рогващо. Казвам й:

– Колко жалко, че не говориш… Но така е по-добре, защото иначе щяхме да драматизираме това, което преживяваме, нямаше да се погаждаме, щяхме да свикнем с това и нямаше да имаме желание да разговаряме.

VII.

ВНЕЗАПНО ПОЯВИЛИЯТ СЕ ВЯТЪР ми донася думите:

– Айде! Айде! Браво! Много добре.

Не се съмнявам, че чувам гласът на зингаро. Но къде е той? Какво пра­ви? Възбудена от любопитство, гледам на всички страни. Тичам, за да ус­покоя непоносимата си нужда да видя тъй познатите ми домашни картини. Не виждам никого, никаква светлина не проблясва. Отправям голяма, студена ус­мивка на Тоска и тръгвам бавно, когато един черен кон във вихрен галоп вне­запно препуска към мен и за малко не ме събаря. Вземам Тоска в ръце, за да я предпазя от каквато и да е опасност. Пред мен е нива, а в началото й – мъж на тридесетина години с петролносив панталон, гол до кръста, с лице ка­то на бронзова статуя, украсено с черни бляскави коси, леко накъдрени на вра­та, зает със зъбите на един стар кон. Когато ме вижда, той оставя за­ни­ма­ние­то си, вдига ръце към небето и се провиква:

– Света Рита! От къде изникна това дете?

После ми казва бързо:

– Махни се оттам! Ела веднага и се скрий зад мен!

Едва прознесъл тези думи и старият кон препусна като жребец за над­бяг­ване. Изненадана съм и питам през смях:

– Преди да те видя, срещнах брата на това старо нещо. Къде отиват те, тъй бързи? Ти няма да ги намериш, да знаеш!

– Това са стари, верни коне. Те винаги се връщат на вързалото.

– Къде?

– В табора, ей богу! Ти да не си Стелина? – ме пита той.

– Да, името ми е Стелина.

– Не съм вярвал, че мога да те срещна. Една нощ те сънувах. Свободата ти прилича…

Неговото лице се забулва в меланхолия и като гледа някъде в да­ле­чи­на­та, казва:

– Света Рита! Аз не мога нищо да направя, но ти направи нещо за нея…

После ме поглежда и възклицава с негодувание:

– Мръсни традиции…

Когато се усмихва, неговите очи като две златни звезди заблестяват в мо­ите.

Навежда се, отскубва няколко тревички, поставя ги в устата си и ме пи­та:

– Защо дойде при мен?

– Видях един черен кон…

– Конете! Аз бих забравил конете.

С гъвкавата си и изящна ръка той ми посочва края на нивата.

– Какво си направил на тези стари коне, за да тичат като жребци? – пи­там и се смея.

– О, нищо особено… Те бяха съвсем угаснали. Ако ги беше видяла, Сте­лина, предизвикваха жалост. Тогава им подарих още малко живот.

– Какво си направил?

– Влачих ги до тая нива, натърках зъбите им с парче джинджифил… пос­ле няколко нежни думи в ухото и … това е всичко.

– Джинджифил на зъбите?

– За да се усмихват и за да бъдат зъбите им по-бели.

– Тези коне са хубави, но за много кратко време – казвам недоволна.

– Е, накарах ги да изядат и няколко треви за хубост и за младост… Те мо­гат да живеят още година.

Аз съм учудена, но щастлива.

И тъй като нашите пътища не са белязани с еднакви знаци, му подхвърлям:

– Чао!

– Чао! Чао! – подхвърля ми и той на свой ред.

ОТНОВО САМОТАТА СЕ УМИЛКВА ОКОЛО МЕН, улавя ме за ръ­ка­та и ме води дълго.

За да загърбя глада и за да взема най-хубавото от настоящето, се унасям в мечти. Тоска ми захапва крака. Ей сега ще й се скарам, но забелязвам, че очи­те й са пълни с влага. Сядам на края на тротоара и с полите на роклята си из­тривам сълзите й.

– Ти си изморена, малка приятелко – й казвам. – Сега ще поседнем.

Кучето се протяга и слага муцунката си в шепите ми.

Внезапно изпитвам желание, за да си почина, да плета кошници. Но око­ло мен няма нито тръстика, нито вода. Не ми оставя друго, освен да си по­мечтая. Затварям очи върху слънчевата усмивка на дядо Нарадо и ми се стру­ва, че чувам неговия топъл и сериозен глас да ми разказва историята за ста­рия мъж и магарето Юзано. Милвам главата на Тоска и й казвам:

– Ще ти разкажа една история…

ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ, което не било само едно време, а било едно ста­ро, много старо време, когато повечето зингари използвали магаретата за пъ­туване – малки магарета, съвсем бели, верни и яки. Други зингари имали чер­ни коне, горди и достойни.

Между тези скитници, синове на чистия въздух и дивната светлина, има­ло един много, много стар човек на име Аталио. Върху неговото лице се виж­дали преживелиците от хиляди приключения, а тялото му танцувало под бав­ния си ход.

Той живеел с едно дълго и слабо магаре с червеникава и къдрава козина. Имал го от младини, имал само него и го наричал Юзано.

Аталио бил кошничар. Правел кошници от ракита или от слама, винаги при­дружаван от магарето си. Отвреме-навреме вятърът, който се люлеел по кло­ните, с часове разнасял чудно благоухание и се превръщал в мелодия, по­добно жалба на китара…

Имало вълнуваща хармония между човека и животното. Аталио бил тайн­ствен човек, който, изглежда, не принадлежал на нашия свят.

Един ден магарето Юзано, вместо да слуша стария зингаро, както пра­ве­ло от много години, се въртяло непрекъснато около него и хвърляло с ко­пи­тата си пясък и чакъл върху сръчните му пръсти, които сплитали ракитата с нежно шумолене.

Ядосан, Аталио побутвал магарето с ръце и крака, защото му пречело да си върши работата.

Магарето обаче продължавало да му досажда.

Тогава ядосаният стар човек взел няколко клона от ракита и шибнал ня­колко пъти Юзано с неосъзната ярост.

Един от ударите бил тъй силен, че едното ухо на магарето се откъснало и паднало на пясъка.

Бедният стар човек, тъй влюбен в магарето си, се стреснал, завайкал и се провикнал: “Ах, какво направих?.. Какво направих”?

Умората, нещастието и сълзите замъглили мислите му.

Малко по-късно му се сторило, че чува песен, която разказвала: Спомни си за мъдростта на своите прадеди … порови в градината на спомените и там ще намериш идеи и слънце … не се страхувай от тайнственото дърво на чародейството. Животът пуска корени в клоните на любовта.

Аталио бързо довел магарето Юзано срещу себе си и без да се колебае, за­шил ухото на магарето с ракита. После взел глина и покрил раната.

Ухото на Юзано заздравяло за кратко време и отново, през остатъка от жи­вота си, те били големи приятели.

Филизите на ракитата започнали да никнат около ухото на магарето Юза­но и Аталио, старият човек, нямало нужда повече да ходи да търси ракита сред природата, тъй като сега тя му била под ръка”.

Към края на историята Тоска, която все тъй си стоеше неподвижна, ско­чи на коленете ми, сякаш да изрази радостта си от невероятната приказка.

– Ако магарето Юзано беше близо до нас – казвам й, – бихме могли да пра­вим кошници.

VIII.

НЯКОЛКО ЗАБЪРЗАНИ СИЛУЕТА ОТМИНАВАТ без да ми обърнат внимание, други забавят крачки зад мен и никога не ме задминават. Понякога чу­вам шушукания:

– Коя е?.. Индийка?

– Не, една зингарина. Една скитница.

– Аха…

Времето става все по-мрачно и по-мрачно. Трябва много бързо да на­ме­рим подслон. Замирисва на тъга по родния край.

Въздишам и казвам на Тоска:

– Ела, ела бързо, малка приятелко!

Сякаш ни преследват, бягаме, за да намерим покрив, пък дори и да бъ­де само едно кичесто дърво, дори и една недовършена къща би свършила ра­бота. Едва сме се подслонили и дъждът започва да вали силно. Сядам върху чу­вал с гипс и заспивам неусетно. До сутринта.

Дъждът е оставил локви. Трябва да гледаш в краката си, за да не се оп­ръскаш с кал. Тогава си измислям една игра… Достатъчно е само да прес­ко­чиш или да заобиколиш локвите. Това, което ме забавлява е да науча на та­зи игра и моето малко куче.

– Хайде, Тоска! Едно, две, три, скачай!..

Нейните скокове не всякога са успешни. И бух – в калта. Тъй като пред­виждах резултата, се отдалечавам. Тоска заобикаля локвите много по-лес­но.

Тези малки игри ме забавляват и ми помагат часовете да отминават по-­бързо. Остава само да намеря чешма, за да измия Тоска преди хубавата ми розова рокля да е заприличала на предишната.

Вървя и колкото повече вървя, толкова повече път ми остава.

Така минават месеците. Казвам си: “Каква каша направих на моите пет­найсет години”.

А след това се размислям, че последната пролет в Сесто Календе тряб­ва­ше да направя своя избор… Избрах да тръгна. Вървях напред без да обърна гла­ва назад, както казва традицията… Със спомена от някои пейзажи пред очи­те си.

Вярно е, че от дълго време вървя с една-единствена цел: да прекося гра­ницата, да се намеря отново във Франция.

Често времето остава мрачно. За да си дам кураж, си казвам: “Утре ще е по-светло”. Но утре все пак си е утре. Всеки ден е с мисълта за едно утре, с моята самота в душата.

Малкото ми вярно куче ме утешава с присъствието си и доста често не ми позволява да се разплача. С преминаването на нощта се чувствам още по­вече от никъде, тъй както никога не съм се чувствала. Нямам вече желание да предсказвам бъдещето, нито да продавам моите мидени черупки…

ТОЗИ ДЕН ИМАХ СИЛНА ТРЕСКА, която буквално ми опустошава гла­вата. Жадна съм и усещане за смърт пъпли по кожата ми. Мислите ми са обър­кани и се влача с мъка в двора на една ферма. Сядам до стената, Тоска по­ляга в краката ми. Очаквам услужлива ръка, готова да помогне.

Какво неразумно малко момиче съм… Една ферма е последното място, къ­дето трябваше да отида. Селянин се приближава, най-напред го виждам ка­то сянка. Раздвижвам парещите си устни, за да му кажа със стенещ глас:

– Вода, чаша вода…

Вместо вода усещам ритници от дървениете му обувки в слабините си и неговия ужасен глас:

– Иди да пукнеш надалече, скитницо… Махай се! Хайде, по-бързо се ма­хай!

Тази сцена ще ме придружава дълго, много дълго време…

Бягам в унес от този двор – без звук, без каквато и да е реакция. Из­вед­нъж топлият и сериозен глас на дядо Нарадо милва съзнанието ми: “Ако тъй на­речените цивилизовани хора ти откажат вода, това означава, че са заб­ра­ви­ли, че водата е живот, че те не обичат живота. Тогава продължи пътя си”!

Той ми каза тези думи в Сесто Календе на изхода на табора, когато тръг­вах. Това не бе сбогуване… Това бе едно начало в живота ми.

И тъй, аз продължавам пътя си.

КАЗВАТ, ЧЕ ЕДНО НЕЩАСТИЕ не идва никога само…

ТАЗИ НОЩ ВАЛЯ МНОГО, има от какво да се обезкуражи и най-оп­тимистичният човек. Подслонихме се и спахме в една запустяла плевня. На сутринта локвите отразяваха моята скръб и аз се придвижвах, като ги за­обикалях.

Тоска си спомня уроците, скача ловко далече от моя залутан поглед, ко­гато чувам вой от болка. Шум на внезапни спирачки … и после нищо. Обе­зу­мяла, се обръщам и крещя:

– Тоска!

Виждам как един огромен камион изчезва… Тичам към кучето, про­стря­но в калта. Вече не диша. Сълзите ми мият муцунката й, но има ли смисъл да плача?

Приготвям за Тоска съвсем близо до едно могъщо дърво великолепно лег­ло от мисли. В продължение на няколко часа стоя над него с нежност. Пос­ле с глава, пълна с тъга, поемам отново самотния си път.

IX.

ОТ НЯКОЛКО ДНИ СЕ придвижвам бавно по този планински път, без да гледам пейзажа. Краката ми не са свикнали с изкачване на урви и не могат по­вече да ме носят. Гърлото ми е запушено от сълзи и умора. Топлината пра­ви тромаво изтощеното ми тяло. За да утоля жаждата си, влизам в една кръч­ма с фасада от дъбови дъски. Едва пристъпила прага ставам тъй не­спо­кой­на, че чак ледени тръпки полазват по гърба ми.

В кръчмата има само мъже, потънали в цигарен дим, които ме измерват от глава до пети. Те са строги, навъсени, облечени по селски и може би се съм­няват в моето присъствие.

Най-после успявам да си отворя устата:

– Една чаша мляко.

Пия го и треперя.

Мъжете ме забравят всред шума на приказките си.

Искам да платя, но човекът зад тезгяха не приема и ми предлага втора ча­ша мляко.

Навън съм само една непозната, която преминава и която поглеждат с лю­бопитство. Откакто напуснах моя род, толкова очи са се спирали върху мен, че ако бяха семена, щях да бъда цъфнала градина.

Стоя пред огромен камион, който мирише на свежо нарязани дърва. Ог­леждам го, когато сериозен и звучен глас ме кара да подскоча.

– Какво правиш, момиче, само`, на този глух планински път?

– Искам да отида до границата – казвам тихо. – Далече ли е все още?

– Да, далече е, доста е далече… Искаш ли да те откарам?

Имам доверие на този човек, когото никога не съм виждала. Големият ка­мион е заел цялата ширина на пътя. Вратата е одраскала скалата. Отговарям:

– Да.

Мъжът е нисък и мускулест – като изваян. Неговото лице е загоряло, ся­каш е от червена мед, а ръцете му са грапави.

Той ме повдига, за да му сложи до себе си. Развълнувана съм, че съм се качила тъй високо и тъй близо до скалите на планината. С двете си ръце на коленете, гледам право напред.

Когато ме вижда тъй вцепенена и спъната като дърво, мъжът се смее при­ятно, което ме кара да се обърна по-спокойно към него.

– Как се казваш, момиче?

– Стелина.

– Аз съм Марио – ми казва той.

Усмихвам му се приятелски. Гласът му е съвсем сериозен и заслужава до­верие.

– Какво правиш сама по този път в планината? – ме пита той. – Не ли се стра­хуваш от лоши хора?

Отговарям му сухо:

– Сама съм, от Сесто Календе. Вървях, още вървя, с боси крака, по раз­лични пътища, между габърови дървета и къпини … срещах само обиди и усмивки на деца…

– Сесто Календе! – провиква се Марио изненадан. – Това е много да­ле­че… Това е наистина много далече за пеша. Ти си вървяла в продължение на ме­сеци?

– Не знам… Три или четири месеца може би…

– Не разбирам абсолютно нищо… И какво ще правиш на границата?

– Не ми задавай въпроси – казвам. – Рискуваш да настаниш досадата меж­ду нас.

– Добре, много добре, Стелина. Не се страхувай, аз също обичам сво­бо­дата.

После ми хвърля строг поглед и повишава глас:

– Нещо ме измъчва: ти си само едно дете, а имаш усет за тъжния живот… Не ми отговаряй, това не е въпрос.

За да отхвърля всяко ново питане се усмихвам и подхвърлям:

– На хубаво миришат дървата в твоя камион!

– Мирисът понякога е малко силен, според времето – ми отговаря той. – От три месеца имам тая машина, превозвам дърва на платформата. Дори тя­лото ми мирише сигурно на планински дървета.

Докато говори, въздиша шумно. Имам чувство, че имитира вятъра.

Внезапно остра болка помрачава душата му и той се провиква почти гру­бо:

– Бях затворен двайсет години в един завод за коли… Двайсет години всред мирис на бензин, мръсни масла и старо желязо…

Карам го да замълчи, като му казвам спокойно:

– Защо толкова гняв по твоето минало? Защо не живееш с настоящето?

Един слънчев лъч минава пред очите му. Казва с вълнение:

– Твоята мисъл е свежа като водата на водопад, момиче… Ти ще ми лип­сваш… Чакай, аз ще те сваля. Митницата е на двеста-триста метра.

Едва съм изминала няколко крачки, когато чувам гласа му зад мен:

– Пази се от вълци, момиче!..

А кристалното ехо повтаря: “Вълци … вълци”…

С КОЛКО НОСТАЛГИЯ ОСТАВЯМ зад себе си един дълъг италиански път, блестящ от езера и живописни села, Сесто Календе, езерото Маджоре, свет­лата въздишка на моето детство … езерото Комо, което ме загръщаше със синята си чиста любов… Ще видя ли отново, един ден, нашите коне да тег­лят нашите каравани?..

Скоро ще се озова пак във Франция и пред мен ще се разстели нов път.

Казвам си: “Най-напред трябва да се опитам да премина границата спо­койна”.

Веднага си давам сметка, че нямам никакъв документ за самоличност и че да мина границата, на тая възраст, няма да ми бъде лесно. Бързо трябва да намеря решение. И се провиквам полугласно смеешком:

– Ще се държа мило с карабинерите, за да свикнат с мен.

Правя опити да се усмихвам, но те ми хвърлят злобни погледи. Оставям се да ме води инстинктът. След като набрах еделвайси от една планинска пъ­тека, се търкулнах по хлъзгавия склон в краката на карабинерите.

– Полека – ми казва един от тях. – Ще ме настъпиш!

Сядам на тревата. С безопасна игла, с която закопчавам деколтето на рок­лята си в прохладните вечери, правя малки дупки на всеки еделвайс. Тряб­ва да предизвикам мълчанието, смеховете и изненадите на възрастните. Раз­па­рям подгъва на роклята, за да използвам конците, с които после ще нанижа цве­тята…

Продавам тези огърлици от еделвайси на автомобилистите за по няколко ли­рети, но най-вече с надеждата, че карабинерите ще се уморят да ме гледат и ще ме изгонят натам, където искам да отида – към Франция.

Напротив, така ги разнежвам, че един през друг ми носят неща за яде­не… Когато заспивам, завиват краката ми с едно от техните сака. Любезността им трае три дни и три нощи.. На четвъртия ден рано сутринта един карабинер приб­лижава и ме съветва сухо:

– Защо не продаваш твоите огърлици малко по-далече, там, от страна на френската митница? Хайде тръгвай, бамбина!

Вероятно искат да се махна, но и аз не си позволявам колебание – пре­ми­навам италианската митница с бързината на вятър.

Френските митничари са непреклонни. Гонят ме кресливо:

– Върни се откъдето идваш! Не виждаш ли, че ни пречиш?!

В тишина, изпълнена с тревога, стоя близо до тях. Казвам си: “След дъл­го гледане ще свикнат с мене, ще бъда за техните очи нещо като трева, не­що като дърво”…

Няколко часа по-късно, с тръпнеща надежда се скривам зад техния под­слон, за да изчакам благоприятния момент и да премина във Франция. Сгу­шила съм се в себе си и дебна и най-малкия шум…

Понякога времето тече бавно…

Изведнъж става тихо. Една синьо-оранжева пеперуда каца на крака ми и отлита… Приближавам прозореца на подслона и виждам, че митничарите са заспали. Спирам за миг дишането си и се изтъркулвам стремглаво към Фран­ция … следвана от думите на дядо Нарадо: “Лисицата ще изскочи от там, откъдето очакваш най-малко”.

АКО ВСИЧКИ ХОРА ГОВОРЕХА еднакъв език, нямаше да има гра­ни­ци и земята щеше навсякъде да бъде Земята…

Вече съм във Франция, значи съм постигнала целта си. Не си давам още сметка за това.

Седнала съм в подножието на планината. Студено ми е и си казвам: “Как­во мога да направя с моите следи от стъпки, останали зад мен, след като дру­ги стъпки са ги заличили и когато пред мен се ниже нова върволица от стъп­ки”?

АЗ НЕ ЗНАМ НИТО ДА ЧЕТА, нито да пиша, защото ние не по­се­ща­ва­ме никакво училище с изключение на училището на живота. Пътуването е сми­сълът на нашия живот.

“Скитнико, научи ме на езика на природата и аз ще ти покажа небо­стър­гачите на този свят”, бе казал веднъж един мъж на баща ми.

Старейшините ни преподават мълчаливо знанията си.

Ние познаваме усмивката на птичката и корените на пламъка. И така рас­тем. Тишината е нашият единствен учител!

Гледам облаците и си мисля как поразително приличат на италианските об­лаци, когато чувам един глас да пита:

– От къде идваш, цялата в прах?

Разпознавам мой братовчед, усмихвам му се вместо отговор, защото не­говата поява е като нежна роза върху устните ми.

– Не те познах, Стелина – ми казва той тъжно. – Спрели сме недалеч от­тук, ела.

Първата си вечер във френско село прекарах в една от рулотите на ци­ганския табор. Спах, ядох и смених роклята си. Но призори, винаги при­зо­ри, трябва да тръгна отново. Този път без никаква надежда. Само една мла­­­­да жена ми казва иронично:

– Искаше да видиш Франция… Франция е голяма!

Всичко се е променило, но за мен всичко е едно и също.

Всичко се е променило, защото постигнах целта си. И нищо не се е про­менило, защото пак се чувствнам гонена, както в Сесто Календе.

В ТОЗИ МИГ РАЗБИРАМ, че пътуването ми пеша не е завършило, че це­лият живот е едно голямо пътуване.

Превод от френски

ОБЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ

* Рулота – голяма покрита каруца; фургон, пригоден за жилище.

* Зингари – наименование на ромите в Италия. Във Франция се наричат житани, в Ис­пания – хитани, в Англия – джипси (в последните години все по-настоятелно и в англоезичните страни се прокарва наименованието Ro­many people, Roma man, Ro­many woman).

* Тамариск – южен храст с розови или бели цветове и малки листа.

* През 1938 г. в Италия господства фашистката диктатура на Мусолини, а в Германия на власт е Хитлер.

* В Италия наричат “черни ризи” групировките, които поддържат фашистката диктатура на Мусолини (черната риза е тяхната униформа).

* “Ничия земя” е неутралната зона на границата между две държави.

* Зелени униформи носят немските войници.

* Всяка година на 25 май манушите, зингарите, житаните и хитаните се събират в Сент-­Мари-дьо-ла Мер, за да празнуват и да се молят на Света Сара и Света Ри­та – техните светици.

* През Втората световна война в Италия, и не само там, са се раздавали купони за хра­на през този период на крайна нищета.

* Когато разказвачката говори за гледане на карти, става въпрос за карти с египетски про­изход, 78 на брой, които са по-дълги и обозначени с различни фигури от фи­­гурите на обикновените карти, които са и по-разпространени.

* И във Франция са се намирали хора, които са помагали на немските окупатори и са би­ли участници в операциите на полицията по време на войната.

* “Маки” е място, обрасло с гъсти храсталаци. По време на Втората световна война “ма­ки” наричат и групите въоръжени хора, които се борят срещу немците за ос­­вобождаването на страната си. Принудени да действат в нелегалност, те чес­то се крият в горските зони, недостъпни или не тъй достъпни за немците. На­ричани са и с други имена – участници в Съпротивата, партизани или сво­бод­ни стрелци.

 ЗА САНДРА ЖЕЙА И НЕЙНАТА ПОВЕСТ

Сандра Жейа е непозната на българския читател. Ромка по произход, в своя живот и творчество тя се противопоставя на много от консервативните традиции в своя табор. Още като дете тя напуска табора, разположен край езерото Маджоре в Италия. Така започва нейният дълъг път в живота, който я води до Париж, без до­ри да знае да чете и пише.

Надарена с богата душевност, на двайсет и петгодишна възраст тя публикува своя първи сборник поеми “Треви Мануш”. Скоро след това пише “Муднрави, къде оти­ва приятелството?” и “Номадски луни”. Пише и приказки за деца. Талантът й се проявява не само като писател, а и като художник – тя сама рисува корицата за своята повест “Дългият път на една зингарина”.

Романът е издаден във Франция през 1978 г. С голяма любов и умение писателката пре­създава началото на своя жизнен път чрез образа на Стелина, малкото момиче, ко­ето, също като своята създателка, застава срещу традициите на циганския та­бор и на петнайсетгодишна възраст намира смелост да тръгне сама в живота.

Преводачката

ДУМИ НА РЕДАКТОРА

Преди десетина години  ме потърси жена, която се представи, че е от селище в Ро­до­пи­те. Тя не беше ромка, но беше превела от френски език повест на непозната за мен ром­ска авторка – Сандра Жейа, поне така ми обясни. Преди още да поема ангажимент да прочета ръкописа, й обясних, че дори и повестта да ми хареса, не мога да я издам. Чу­ла за “Andral” и се обърна към мен с такава молба. Изглеждаше интелигентна, но по­обедняла и вече на възраст жена, която беше загубила работата си и видимо из­пит­ва­ща материални затруднения. Не бях в състояние да й помогна. Тогава знаех името на тази жена, днес вече съм го забравил, забравил съм и точно от къде е, а и никъде в предоставените ми страници не е оставила нито името си, нито и каквито и да е би­­ло данни за себе си. В ония години два-три пъти тя се обади по телефона, за да про­вери дали не съм намерил, чрез кандидатстване по някакъв проект, някакви пари, за да може книгата да тръгне. Уви, не можах да я зарадвам.

А беше изключено да пусна повестта в списанието – неговите задачи тогава бяха съв­сем други.

Работата по текста на български беше трудна, наложи се няколко пъти да преработвам ръ­кописа.

Колкото и да търсих в интернет данни за Сандра Жейа и за нейните книги – уви, – не на­мерих нищо. Влизах във всякакви интернет енциклопедии, включително и френски. По­сетих и библиотеката на Френския културен център в София. И там не намерих ни­какви данни. Странна история… Спомням си, че тогава исках от преводачката, ако за­почнем сериозна работа по издаването на повестта, непременно да ми предостави ори­гинала на книгата. Отговорът й беше, че е в някакъв багаж, който тя захвърлила от дълго време  на някакъв таван. При всички случаи има някаква мистификация, ня­каква загадка около този текст. Но мистификациите са също част от литературата, а и от живота… И ако днес го пускам, то не е за друго, а защото е приличен бе­лет­ри­с­ти­чен (и донякъде екзотичен) текст, на места наистина доста книжен, на тематика, на която писатели рядко пишат, особено в днешно време. И, ще кажа още веднъж, – на сравнително добро ниво.

Моля ако този електронен текст попадне в ръцете на въпросната госпожа (дано е жи­ва и здрава) – нека ми се обади на обявения телефон.

И все пак безпокойството не ме оставя:  има нещо смущаващо във факта, че името на ав­торката е непознато на каквито и да е било енциклопедии…

*****************************

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s