Andral 56-57 a, 2010

bresh deshudongu
56-57 * 2010

http://www.ceeol.com
savsavchev@yahoo.com
ssavchev@abv.bg
zarzala.wordpress.com

БАГЕРИТЕ НА УДОБНАТА ЗАКОННОСТ И БАГЕРИТЕ НА МОРАЛА

Огнян ИСАЕВ, Тосен РАМАР, Димитър ГЕОРГИЕВ, Снимки: Валери ЛЕКОВ

И  ЗАМИРИСА НА МОРЕ И … РАЗРУХА

Вече се знае, че определените за събаряне ромски къщи в бургаския квартал “Горно Езерово” са принудително разрушени. Медиите още в деня на събарянето излязоха със страховити заглавия и сензационни писания за ромски бунтове, живи вериги, хвърляне на камъни срещу багери и полицаи. Показваха се снимки на разярени и припаднали роми. И толкова. Сензацията отмина. На следващия ден не се чу и никой не попита къде са спали хората, останали без покрив над главите си, и каква ще бъде съдбата им оттук нататък.

Дни преди да влязат багерите в квартала на Бургас, в последния хубав и слънчев ден на лятото на 2009 г. разговаряхме с председателя на единствената работеща ромска неправителствена организация в черноморския град Митко Доков. “Правим инициативен комитет от хора, живеещи в квартал “Горно Езерово”. Ще изпратим отворено писмо до кмета на общината, до областния управител и до министър-председателя. Това безумие ако не може да се спре, поне трябва да се отложи. Тук са много хора и са много притеснени”… В квартал “Горно Езерово” живеят около две хиляди души. Повечето от тях са местни, не са пришълци, както твърдят институциите. Има не повече от десетина семейства, дошли тук от други градове на страната, научаваме от разговора с Доков. По-голямата част от терена, върху който е разположена махалата, е общинска, останалата е частна собственост. Никой от живеещите там не знае върху чия собственост е градил. Ромските махали в страната след 10 ноември 1989 г. са изоставени от държавата и общините. В тях се влиза само предизборно. След това се забравят. Какво се случва вътре, спазват ли се законите, как живеят хората, каква е инфраструктурата – никой не се интересува. Обхватът на действие на властите по принцип е до границите на махалите. Каквото искат да правят ромите, но да си стоят там – изглежда това е мотото на управниците. Така през годините, оставени да живеят на самотек, хората сами се опитват да решават проблемите си. Кога­то в дадено семейство, живеещо в една стая, се ожени синът, той пристроява още една-две стаи до тяхната къща. Няма кой да му забрани – наоколо всички са близки, а властта е далеко. Такова е положението в почти всички махали в страната. И така си живеят ромите, докато не се окаже, че пречат някому. Тогава законите се стоварват с цялата си строгост върху главите на живеещите вече десетки години в незаконно построените си жилища.

През нощта след срещата ни с Доков дъждът се усили и продължи да вали и на следващия ден. Сутринта отидохме в квартала. По улиците нямаше никакви хора. В едно кафене се бяха събрали получилите известия сами да разрушат домовете си или на следващия ден, 7 септември, това ще направят принудително багерите.

Сред множеството, изпълнило стаята-кафене, се открояваха треперещият 84-годишен бай Исако, който живее в квартала над 50 години, бай Геса – на 64 години, Ангел, който има четири деца и се зарича, че ще се самозапа­ли, Мирка – майка на десет деца, Гълъбина, която настоява да закупи място­то и да запази дома си. “Тука мястото е апетитно и целта е да се прогонят хората. Казват, че сме пришълци от Сливен и Котел, ама не е така. Аз живея тук от 46 години”. – бърше очи възрастен човек. Младеж допълва, че е на 26 години и е роден тук, в къщата, която ще съборят. Мирка стиска полученото преди дни уведомително писмо и пита къде ще отиде да живее, като съборят двете й стаи. Срокът в писмото й изтича, което значи, че от следващия ден тя и децата й също остават без дом. Възрастни жени плачат. Сълзи напират и в очите на младежите. Поетапно семействата получават писма от Регионалната дирекция за национален строителен контрол (РДНСК) с определен срок сами да разрушат жилищата си. Ако не го направят до определената да­та – следва принудително събаряне. Общият брой на къщите, които трябва да се премахнат на този етап, е 54. Във всяка къща живеят не по-малко от пет човека, което означава, че зимата без дом ще посрещнат над 250 жени, мъже, малки деца и болни старци. “Ела да видиш дали къщите са паянтови, както пише в писмата. Ела да ги снимаш!”, въпреки дъжда навън ни кани млад мъж. По калните улици обиколихме махалата до самия бряг на езерото. Както във всяка ромска махала, и тук има както хубави, масивни къщи, така и паянтови, строени за ден-два. “Ето тая я бутат, а оная до нея няма да я бутат. Оная на двата етажа и тя си отива. Гледаш ли, тука хората са си сложили алуминиева дограма… Ела, влез в тая къща… Не се събувай, влизай… Виждаш ли как са се обзавели хората? Виж колко е чисто вътре, а и тях ще ги събарят… Ей там, оная барака остава, а до нея хубавата къща ще я махат. А` сега ми кажи как са определили коя да се бута и коя не”? – емоционално показва и пита водачът ни. Според писмата, получени от хората, всички жилищни постройки, определени за събаряне, се водят тип паянтови. Сред сградите, показани ни от младежа, който ни разведе из махалата, освен паянтови имаше и масивни едноетажни и двуетажни къщи. Минахме и пред къща, която човекът, който досега е живял там, сам е започнал да руши. “Страх ги е, в писмата пише, че ако багерите ги съборят, ще трябва след това да платят. И затова сами си ги бутат” – уточнява младият мъж.

Връщаме се в кафето. Там вече са взели решение четирима представители от квартала, начело с Митко Доков и Румен Чолаков, председател на политическото движение “Евророма” в Бургас, да поискат среща с областния управител, за да го помолят да отсрочи разрушаването на домовете им. Оказа се, че влизането в сградата на областната администрация е трудно. След проведени разговори по телефона от Митко Доков с областния експерт по етническите и демографските въпроси до среща със зам.-областния управител бяха допуснати само Доков и Чолаков. Зам.-областният Златко Димитров до момента не бил запознат със случая, тъй като е в администрацията от няколко месеца. Той поел ангажимент да запознае областния управител с проблема, да проверят обстойно каква е ситуацията, възможно ли е да се реагира и до края на деня да информира ромите дали на следващата сутрин ще се стигне до събаряне на жилища в махалата.  Междувременно в общината разговаряхме със заместник-кмета, отговарящ за устройството на територията, архитектурата и строителството – Костадин Марков. Попитахме каква е тяхната позиция и има ли алтернатива за хората, оставащи на улицата? “Позицията на общината е, че законите трябва да се спазват. Това са обекти, които са констатирани преди две години. Тези хора знаят, че процедурата приключва в крайна сметка със събаряне. Това са предимно хора, които не са от град Бургас, а са от Ямбол, Сливен и други места. Оттук нататък ние не сме готови да дадем специални условия точно за тях. Има социални жилища, с които разполага общината, но там има ред, по който се кандидатства и се изчаква за подобно жилище. През тези две години те имаха възможност поне да направят опит да кандидатстват. Това им е обяснявано неколкократно. Специален ред обаче, по който да ги настаним някъде и със съществуваща подобна жилищна база, община Бургас не разполага. Уточнявам, че все пак Община Бургас констатира това незаконно строителство, но водещ по процедурата по премахването е държавата в лицето на РДНСК. Утре или вдругиден, когато метеорологичните условия позволят, предполагам, че тези постройки ще бъдат отстранени”. – заяви Марков. Единственото задължение на общината в случая било да се съхрани имуществото от къщите, които ще бъдат разрушени. За което те са подготвили общински складове. Същият ден Българският хелзинкски комитет изпрати изявление до медиите, в което заяви, че ако се допусне да бъдат разрушени ромските къщи в Бургас, България ще извърши тежко нарушение на Европейската конвенция за правата на човека. И призова правителството и лично премиера Бойко Борисов незабавно да се намесят, като или спрат планираното разрушение, или осигурят подходящ алтернативен подслон на хората. В махалата до вечерта преди събарянето всички чакаха телефонно обаждане от зам.-областния управител и таяха надежда, че няма да се стигне до разрушаване на домовете им. Но това не се случи. Той се обади, но само за да потвърди предстоящото събаряне. Сутринта на 8 септември в квартала беше прекъснато електрическото захранване на набелязаните къщи. Багерите и полицията влязоха в квартала. Въпреки отчаянието си, хората опитаха да спрат безумието. И останаха без дом. Две седмици след това, отново в Бургас, бяха разрушени още 19 ромски къщи в квартал “Меден рудник”.

 СТОЛИЦАТА – В КВАРТАЛ “НАДЕЖДА” БЕЗ … ВСЯКАКВА НАДЕЖДА

Месец и осем дни след събарянето на ромски къщи в бургаския квартал “Горно Езерово”, след това и в “Меден рудник”, на 15 октомври 2009 г. багерът на непреклонната законност заработи и в столицата. Когато присти­гнахме в столичния квартал “Надежда” на булевард “Рожен”, непосредствено до трамвайната спирка, мястото беше отцепено от полиция. Багерът работеше усърдно. На тротоарите под дъжда стоеше багажът на вече бившите обитатели на постройките. Разглобени легла, дюшеци, шкафове, маси, печки, дрехи в найлонови чували, корита и какво ли не още привличаше погледите на ранобудните минувачи и возещите се в трамваите. Живеещите до снощи на това място стояха извън обсега на отцепения от полицията район и с унили погледи гледаха разрушаването на къщите. Поради ранния час, липса на информация, безразличие или други причини представители на медиите  нямаше. Приближихме се към Траян и Магда. “Ще ви настанят ли някъде”? – попитахме. “Никъде. Оставаме на улицата.” – беше краткият отговор на Магда. Траян е по-разговорчив. От 19 години живеят там. 30 човека споделяли къщата с четири стаи и двете малки пристройки в двора. Има жени с деца, бременни, болни, които сега отишли при съседите на топло. Довечера не знаят къде да отидат. Никой от тях няма постоянна работа. “Ей оня е кметът ни. Нека каже къде да отидем”. – включи се и Магда. Но кметът на район “Надежда” инж. Димитър Димов, като видя журналист с диктофон и фотоапарат, разговарящ с хората, бързо влезе в автомобила си и потегли. Към нас се приближава треперещ възрастен мъж, който от студ или от вълнение, говори трудно. Обяснява ни, че ей там, на отсрещния тротоар до светофара, стоят децата му – жената с бебето и ония малките са му внуци. Цяла нощ не са спали и каквото могли от багажа пренесли при роднини. “Там един чувал, другаде два чувала. Другото къде да го носим? Няма къде! Тука на тротоаро”. – споделя 58-годишният Страхил, баща на шест деца. “Ти защо си без чорапи”? – чуваме женски глас зад нас. Обръщаме се и виждаме униформена жена-полицай да разговаря с босоного момиче. Детето е десетгодишната Гюла. Не й е студено, казва, въпреки че се е обгърнала с якенцето си. Ученичка е, но днес не е отишла на училище, защото им развалят къщата. Не иска да я снимаме, срамува се. Наобикалят ни и други деца. Повечето от тях кашлят лошо. Казваме им да отидат някъде на топло. Те ме гледат учудено. Бончо има три деца. Държи в ръцете си най-малкото. Казва, че сутринта не са имали проблеми с полицията. Просто излезли навън, когато им казали да напуснат къщите. Някаква жена снощи дошла и им казала да изнесат каквото могат, че сутринта в шест и половина ще идва багер да им разрушава къщата. А за какво? “Не знам. От общината нещо…” – вдига рамене 23-годишният мъж и се чуди какво да прави с багажа и къде да отведе семейството си. Връщаме се отново при Траян и Магда, които стоят до покъщнината си на тротоара. Магда вече плаче и проклина. От Траян научаваме, че преди 19 години са се самонастанили в тази къща, която е общинска собственост. Никой от общината тогава не е реагирал. Пожелали да плащат наем, но им отговорили, че не може, тъй като нямали настанителни заповеди. Едва преди пет години завели дело, което обитателите спечелили и продължили да живеят там. И сега изведнъж решили да събарят къщата. “Казват, че от тук ще мине метрото. Ама това е само претекст. Ако е така, защо не бутат и комшийските къщи”? – пита Траян. Жената, която идвала снощи, била от отдела за закрила на детето. Никой от тях не знае как се казва. Дошла да предложи Донка, която има бебе, да живее с детето във временен приют. Тя не приела. Предпочела да остане със семейството си. “Сега се притесняваме тия от закрилата да не ни отнемат и децата. А те са още кърмачета”. – допълва младата майка. Появиха се още от живеещите в съборените вече къщи. Някои от тях донесоха найлони и покриха вещите си на тротоарите. Други ни наобиколиха и в надпревара започнаха да разказват. Никаква заповед не са виждали. Сутринта дошли от полицията, събудили децата и им казали всички да излизат. Не им дали възможност да си изнесат всичко и багерът започнал да събаря. Казали им, че не са от София и да си отиват, а те са си от тук. Дъщерята на 45-годишната Веска е бременна, внучката й е с епилепсия, синът й е глухоням. Димитрина беше увила в одеяло своето дете и гледаше с широко отворени очи. Едни плачеха, други проклинаха кмета, правителството и съдбата си. Накрая багерът приключи работа си и гордо се оттегли. Полицаите се качиха в колите си и поеха към следващото си задължение. Ние също оставихме хората на съдбата им. Адвокат Йорданка Бекирска от БХК е подала жалби от името на 14 човека, живеещи на този адрес. Преди разрушаването на къщите тя е разговаряла с представители на общината, като заявила, че ако тези хора останат на улицата, се нарушават европейски закони. Отговорът бил, че те изпълнявали българските, а европейските нямали никакво значение. Решихме, че няма никакъв смисъл да разговаряме с когото и да било от общината. Отговорът би бил идентичен с този, който получихме миналия месец в Бургас – че законите трябва да се спазват и прилагат, че общината не може да даде алтернатива, че има ред, по който се получават общински жилища и т.н.

Същият ден в столичен хотел се проведе работна среща на тема “Реалности и перспективи в политиките за интеграция на ромите”.

Съвсем цинично. На срещата се обсъждаха основните приоритети и програмни мерки, които да залегнат в 4-годишната управленска програма на правителството, насочени към интеграцията на ромската общност у нас. Тя беше открита от вицепремиера и министър на вътрешните работи Цветан Цветанов, който е и председател на ГЕРБ. Попитахме г-н Цветанов докъде ще се стигне със зачестилите събаряния на ромски къщи в страната, като споменахме за сутрешното събаряне в София и допълнихме, че има заведени дела срещу това, които сигурно ще стигнат и до европейския съд, което не е добре за страната ни. Той отговори, че това е проблем на общинските власти, които са длъжни да изпълняват законовите разпоредби. И че законите са еднакви за всички в страната. А една от презентациите на тази среща бе за жилищните условия на ромите и в препоръките към властимащите имаше следния текст: “Да се обединят, насочат и координират усилията на държавните органи, на органите на местната власт, на гражданските сдружения, на ромската общност и на всички заинтересовани институции в страната за подобряване на жилищните условия на ромите и благоустрояване на кварталите с ромско население”. И така, докато се обмисля и приеме как да се подобрят жилищните условия на ромите, багерът на законността ще продължава да разрушава само постройки, в които живеят роми. И непрекъснато да убеждават, че законът е еднакъв за всички и всички сме равни пред него. Изглежда това омръзва и на хората, защото в интернет форумите по темата попаднах и на “Стига сте отчитали дейност с циганските колиби, подберете незаконно построените дворци на новобогаташите”! Или те са по-равни от равните пред багера на законността?

В МОНТАНА ВСЕ ОЩЕ НЯМА БАГЕРИ

На територията на град Монтана съществуват два ромски квартала – “Огоста” с около 1800 жители и “Кошарник” с около 2 500 жители. Те се намират в двата края на областния град. В началото на 50-те години на мина­лия век ромското население е било съсредоточено в пределите на квартал “Огоста”, застроен по поречието на река Огоста. След проливни дъждове, придошлите води на реката разрушили много от тогавашните къщи и колиби. Голяма част от населението била евакуирана и настанена във временни бараки извън града. През 1972 г. по проект на Община Монтана започва изграждането на новия квартал “Кошарник” в извънградската зона по онова време. Понастоящем кв. ”Кошарник” се населява и от много придошли през последните години от други места ромски семейства. В свободните пасбищни пространства около квартала, те са построили незаконни еднофамилни тухлени къщи без проектни планове и разрешителни от общината. От своя страна общината не е реагирала срещу това незаконно строителство, въпреки негодуванието на местните жители на квартала. В тези къщи се раждат деца, семействата растат и нуждата от жилищна площ нараства. Така “изникват” като гъби все нови и нови незаконни къщички и барачки, населявани от нови семейства. Не по-малък е проблемът и в квартал “Огоста”. Той е ограден от железопътна линия, от реката и от главен път Е-79. Броят на насе­лението с всяка изминала година се увеличава, а разширение на територията на квартала е невъзможна. Единици успяват да закупят жилища извън пределите му – в града или близките села, но повечето остават в старите си домове. Така се появяват нови етажи и пристройки, заемащи части от уличната и тротоарна територия, което нарушава регулацията. Някои от живеещите имат нотариални актове само за старите парцели, други нямат никакви документи за собственост. Но всички живеят с ясното съзнание, че това са техни домове, онаследени от дедите им преди четири поколения. Властта е безсилна да спре тези процеси. Общината не разполага с достатъчно общински жилища, с които да удовлетвори нуждите на семействата. Докога ще продължи това на този етап никой не може да каже. Но какво ще се случи с живеещите в незаконно построените жилища, когато местната власт реши да използва опита на колегите си от Бургас и багерът на законността влезе в ромските квартали на Монтана?

Усилията на ромските неправителствени организации за решаване на проблемите с регулацията на ромските квартали и осигуряване на жилища стигнаха само до включването им като конкретна нужда и приоритет в “Рамковата програма за интегриране на ромите в българското общество”. Същи­ят приоритет беше приложен и в международния договор, който подписа Република България по изпълнение на Десетилетието на ромското включване. Приети са местни стратегии, отново по инициатива на гражданското движение на ромите, но съществуващата институционална дискриминация спрямо ромите на местно и национално ниво води до изработване на нормативни документи само на хартия. Овластените нямат никакъв интерес тези документи да бъдат бюджетно обезпечени. Омаловажаването на представи­телството на ромите в изпълнителната власт води до междуетнически, междусъседски, социални и религиозни конфликти. А несъстоялият се договор между българския гражданин от ромски произход и държавата с нейните институции води до проблеми по регулирането на кварталите и изграждане на нормална инфраструктура. Поради тези причини няма ясни условия ме­ж­ду ползватели и доставчици на услуги като ел. енергия, вода и канализация.

Ромските квартали се намират в покрайнините на градовете, което ги прави стратегически изгодни за големи складови бази, бензиностанции, производствени цехове и др. Очертава се нов проблем между ромите и бизнеса, в който държавата, неизяснила статута на тези квартали, осигурява безпрепятствена възможност на представителите на големия бизнес да се възползват и купуват тези терени на безценица. Представители на националистически партии в местните общински съвети гласуват решения, с които защитават част от интересите на определени граждани и тези решения винаги са в ущърб на ромите. Може би целта на досегашните управляващи е ромското население да се държи в постоянна несигурност, да няма представителство и да бъде манипулирано по време на избори.

И като капак на всичко, като добавим високо качените електромери на стълбовете и зачестилите “грешки” по сметките за ток и вода, недоверието на ромите наистина придобива размери, превръщащи го в мълчалив бунт. А бунтът се превръща в пасивна безпомощност, преминаваща в безотговорност. Безотговорност дори към собственото им бъдеще… И това на децата им.

И ВЪВ ВАРНА СА В ОЧАКВАНЕ

В морската столица на България все още не са влезли багерите на законността. Още на входа на Варна, в лявата страна се надига голяма ромска махала. Голяма част от жилищата в махалата Максуда нямат нотариални актове, което автоматично ги прави незаконни жилища. В разго­вор Николай, който работи в неправителствения сектор по проблемите на Варна и региона, споделя слуха, че парцелът, на който са построени незаконните жилища, е купен от двама братя бизнесмени. Всъщност мястото на ромската махала е изключително апетитно, защото се намира почти до брега на морето, и всеки бизнесмен би наддал за него. “Говори се, че до две-три години ще започнат да бутат къщи, но без кръв няма да мине. Хората имат двуетажни луксозни къщи. Живеят по тези места от дълго. Без бой няма да се дадат. Ще се лее кръв”, споделя с огорчение Николай.
Всъщност слухът за двамата братя бизнесмени във Варна е много показа­те­лен за моментното състояние на неуредените жилищни проблеми на ромите. За жалост държавата, в лицето на общините, не успява да намери точния начин за разрешаването на проблема. За да се спаси и спечели от всичко, дър­жавата продава неуредените ромски махали на едрия бизнес, който от своя страна се опитва с всички възможни средства, включително и с багери, да изчисти терена си, за да го подготви за бизнес-инвестиции. Така държавата абдикира от проблема, а ромите се сблъскват с едрия бизнес – за да спасят домовете си, или да ги загубят, както се случи в Бургас и София.

Бележка на редакцията: Снимките в настоящата публикация не са с особено добро качество, за което се извинявам. Причината е, че някои от тях са правени много рано сутринта (и с непрофесионална апаратура), още по тъмно, когато гражданите още спят и е някак по-”удобно” да се руши, не да се съгражда.

Липса на визия, абсолютна безчувственост, тотална глупост и мнимазаконност – властта в България продължава да отблъсква своите граждани, вместо да ги “привлича”. И това – десетилетия!!! Явленията, описани по-горе са за да се “удовлетвори” електората на някои фашизирани партии, нищо друго, тъй като са “поети” предизборни … ангажименти, представете си.

Управляващите разменят “невинни” услуги помежду си, за да удовлетворят някои по-дребни свои желания и не им пука за много по-сериозните неща…И стъпка по стъпка ни отчуждават…

Статията и снимките препечатвам от блога на Огнян Исаев.

Заглавията и подзаглавията са на “Andral”. Благодаря на Валери Леков за изпратените снимки. Въпреки голямото закъснение(което читателят съзнава, че не е по наша вина), предлагам настоящатапубликация без каквото и да е колебание, тъй като проблемът е наистина много сериозен и много тежък. А и за да докажем, че някои неща не могат и не бива да се забравят… Не е работа само бързо да реагираш и след товада си затвориш очите и да подминеш. На нас не ни отива…

В случилото се може би има и … нещо положително:някои просто те тикат да узряваш по-бързо политически…

Рано или късно и това ще стане,в това нямам ама наистина никакво съмнение.

*****************************************

*****************************************

ВЪПРЕКИ ГЕНОЦИДА МАХАЛАТА ДИША И ЖИВЕЕ СВОЯ СИ ЖИВОТ

– фоторепортаж –

Не бях се връщал в Сливен от доста време, получавах само откъслечни и съвсем неоптимистични съобщения оттам. “Пешо почина”. “Кой Пешо”? “Малкия”. “Стига, бе! Как така”?!? “Ами тъй, отиде си за двайсет дни. Объркали му лекарствата в болницата”…

Няма да скрия, че в последните години подобни съобщения буквално ме засипваха, ама само мен ли?! Сякаш някаква зла прокоба тегне над тая земя – хората не могат да изкарат и шейсет, пенсия не могат да вземат, ей тъй си отиват безкрайно уморени от ширещата се простащина, безчовечност, алчност и зла умисъл на политици, партии и пр. мафиоти да убият човека по всеки възможен начин, да го унижат до крайност, да го тероризират и изтръгнат душата му с ченгел…

Та тъй, върна ли се – все по-малко хора по улиците и край мен: кой го няма вече завинаги, кой – в чужбина, кой – на морето през летния сезон да изкара някой и друг лев, за да “върже” най-, най-необходимото: дървата през идващата зима, хляба, буцата сирене и бутилката водка за събота вечер, че то аман от топлофикации, енергийни компании, банки, застрахователни дружества и пр. мафиотски организации, които тъй дълбоко са се замислили за човека, че му разгонват фамилията отвсякъде.

Тая година обстоятелставта бяха такива, че посетих Сливен през Великденските празници. Един ден млада жена на улицата ме спира и ме кани да видя един чийз и да направя няколко снимки, че да ги пусна в списанието. Бог знае защо ме покани – може би защото видя, че в момента съм с фотоапарат. Аз обичам импровизацията, жената ми се стори позната по физиономия, ама в момента не можах да се сетя, чак след това се сетих, че е снахата на Янко Татуката и че сме всъщност комшии. “Айде”, викам й и тръгнах нагоре по баира – натам не бях ходил, Бог знае защо. Показа ми къщата, където редят чийза, а вляво забелязах чудна къща, боядисана в много сладко тъмнорозово, а току пред нея – прекрасно дърво и не устоях: “Аз след малко идвам, искам да направя малко снимки”. Щрак две-три отляво, щрак две-три отдясно – едни такива мънички улички, казано направо: сокачки. Честно – много ми допадат, има нещо много човешко в тия тесни пространства, в които не можеш да минеш борсушки и да не кажеш на човека срещу тебе “Здрасти”! Направих кадро и на въпрос­ната къща, която снимка наистина считам, че си ми е направо попадение – ами че тая фотография буквално плаче за корица, еха-а-а имах абсолютен късмет, че момичето ме покани нагоре по урвата – дано намерим някакви финанси, за да продължи да излиза списанието, за да видите тая чудесна къща и кадъра, който си е … абе много ми харесва… След това разбира се разгледах чийза, ъ-ъ-ъ то май “чеиз” се казваше, ама то днеска кой пише “правилно”. Вътре – хубава подредба, много чисто, спретнато, четири-пет млади жени шетат и подреждат насам-натам, пък пъстро-пъстро – това пъстрото няма как да го видите на черно-бял печат, но какво да се прави… Разкошни цветове, разкошни катове-катове най-различни плетени, шити, тъкани и какви ли не неща за дома и бъдещото семейство – включително вече е купена и посудата, нищо чудно вече и бебето да чакат – не питах, ама то нашите хора всичко правят наведнъж и навреме… Тъй разбират живота и каквото и да им говорят многоуврелите глави на все-даващите-акъл, те живеят според собствените си неписани закони, тъй както те разбират живота и отхвърлят живота, който другите им предлагат и се опитват да им налагат, като с това отхвърлят философията на торба-акъллиите…

 

 

 

 

 

 

Братята Толю и Весо Милионера

Разбирам, че тая седмица редят чийза, пък сватбата ще е другата събота и неделя. Едно време почваха в петък и свършваха в понеделник, ама днес не е тъй, а какво ли ще бъде след 50 години…

На другия ден, вече Великден, музиката цял ден не спря – минеш-не минеш двайсет крачки и чуваш, че хората са си наредили своя маса, пуснали са си музика и се радват на живота както само те си могат – с китката зад ухото, с широко усмихнати физиономии, нищо, че битието удря всяко от тия семейства, всеки от тия хора през последните десетина-петнайсет години лошо, много лошо. Някак ми светна през този ден – чоглаво ми беше сума време, нямаше настроение махалата, липсваше оная празничност, хубава веселост, индийска театралност, която носим е-е-е чак Оттам… Не че е нямало музики, музики винаги е имало в махалата, но разни чукундурчета се опиват и се оливат алкохолно и просташки и с поведението си повече се гаврят с хората, отколкото да създават наистина добро настроение на себе си и на околните.

Е, хубаво ми беше тоя ден – срещам Милионера и брат му Толю – “Айде, момчета, елате да ви направя по една снимка”, ами и аз се забавлявам, по-нататък минавам през двора на Митито и Цека, а малко по-надолу сватята им качили музиката върху дувара, Гьорги с бяла риза и черни очила вече е на три-четири, жена му начервисана, дъщеря им с малко бебе на ръце и още двама-трима замезват, пийват и играят на наистина хубава музика със страхотен ритъм. Компанията е с чудесно настроение, а тя го придава и на околните – може би това е най-важното.

Да си ходим вече, а до нас – още mwzika: Сийка и компания седят пред свойта си врата, слушат си музиката, гледат минаващите и си конуштисват. Ето я Сийка! Има ли настроение? Жалко, че не можете да видите цвета на китката й!

Има живец у нас! И дано го има! Пък другите да го наричат както си искат!

“А”

****************************************

****************************************

ПЕСНИТЕ „АНАМ-АНАМ” – ПЛАЧЪТ НА ДУШАТА ПРИ РОМИТЕ  МЮСЮЛМАНИ

доц. д-р Христо КЮЧУКОВ, дпн

Институт за ромоложки изследвания Университет „Константин Философ”, гр. Нитра, Словакия

Увод

Всяка ромска група в България и в Европа има свои песни чрез, които „излива” душевната си болка. За испанските роми това са песните „фламенко”, които и до ден днешен се пеят при смърт на близък човек. При тези песни пеенето и плачът се сливат в едно и трудно човек може да остане равнодушен, когато ги слуша.

При ромите мюсюлмани от Североизточна България този тип песни се наричат „анам-анам” (от тур. ез. ana/anne – майка). Песните „анам-анам” спадат към групата на бавните и тежки песни – phare gilja и обикновено в тях певецът изпява болката си по смъртта на близък човек, описва се човешката трагедия, несподелената любов между двама млади и т.н. Те се пеят бавно, много емоционално, с дълбок „макам” и въздействието им върху слушателя  е много силно.

Кратка характеристика на песните „анам-анам”

Това, което отличава песните от жанра „анам-анам” е наличието на макам. Обикновено тези песни са много бавни и с много извивки, като всеки изпълнител има право да променя местата на извивките, така както на него му харесва. Песните се пеят на турски и/или на ромски, а може и едновременно на двата езика. Текстовете са силни и въздействащи, а музиката – бавна, тежка и тъжна.

Понякога тези песни се изпълняват като погребални – за опяване на умрял, особено ако покойникът е по-млад.

Методика на изследването

За целите на изследването бе проведено интервю с млад мъж – музикант, на 27 години от групата на „миллета” от гр. Каварна. Интервюто бе проведено в ромския квартал и бе записано с диктофон с открит микрофон. Информантът е носител на ромския диалект, който се говори в гр. Каварна и разговорът с него протече на ромски език.

Записът бе транскрибиран и анализиран.

За нуждите на изследването бяха транскрибирани и текстове на ромски песни, записани на CD и аудиокасета.

Песните „анам-анам” от гр. Каварна

Амет Атеш е млад музикант-кларинетист, син на известния в Североизточна България музикант Кути. Той е ръководител и на оркестър, който свири предимно на сватби и семейни тържества в Каварна и околните села и градове.

Разговорът с него се води предимно около това от кого и как се е научил да свири и пее. Младият човек започва своя разказ така:

Me sikijom korkorik. Kaka ajom, ek akordijondžus Asanos sijas, ek manuš.

Ajom kaka, eh naši bašalavas, sikavas, ama lijas man koda rom, sikajardas man, kerdas man. Bašalava akana kajrykyn, toçno bašalava.

Аз се научих самичък. Дойдох тук, един акордеонист Асан имаше, един човек. Дойдох тук, ех не можех да свиря, учех се, ама взе ме оня мъж, научи ме, направи ме. Сега вече свиря, точно свиря.

Разговорът ни с Амет се води около неговото семейство – баща, братя, сестри, семейното им положение, къде живеят и т.н. Моят следващ въпрос е за това, какви песни пеят Амет и другите членове на неговия оркестър. Отговорът е „анам-анам”. Амет разказва, че песните „анам-анам” учи от възрастните роми:

Sine kaka ek phuto rom – Makis, Makis, lestar sikijom. Bešavas lesa, davas lavas leske ek šišes rakys, maijaravas les, bašalzajaravas les, me jazyrdy o idos … o dumes jazyrdym mange. Džava khere, sikava len javaš-javaš, sora çalgyjake sar džasa te bašalas, me da bašalavas anam-anam.

Има тук един възрастен ром – Маки, Маки, от него се научих. Сядах с него, отивах вземах едно шише ракия, напивах го, карах го да пее, а аз записвах това … думите си записвах. Отивам си в къщи, уча ги лека-полека, после като ходим да свирим, и аз пеех анам-анам.

По-нататък Амет ми разказва съдържанието на една песен, която я изпълнява Маки. В текста на песента се разказва за млада жена, чийто съпруг е войник. Той се връща в отпуск и една нощ тя умира. Дъщеричката им, която е бебе, остава сираче. При  изпълнението на песента на запис на CD (Rhythm Studio, 2006), Маки казва: Loki me oel amari xurdoski rametlis i pošik! (Да бъде лека пръста на нашето момиче, покойната!). А ето и текста на самата песен:

Demirim

Uçi phendom, Demirim, evljadym,

Uçi da phendom, evljadym,

mi borori merola, evljadym.

Uçi phendom, Zoredžim, evljadym,

i hurdori perola, evljadym,

i hurdori roela çuçorake,

i hurdori roela, evljadym,

i hurdori roela çuçorake, evljadym.

Uši, phendom, komšular,

mi hurdori roela, komšular,

mi hurdori roela çuçorake, evljadym

mi borori merola, evljadym.

(Maki Jorgan, 2006)

Мой Демире

Стани казах, мой Демире, чедо,

стани казах, чедо,

снаха ми умира, чедо.

Стани казах, моя Зьойре, чедо,

детенцето пада, чедо,

детенцето плаче за кърма,

детенцето плаче, чедо,

детенцето плаче за кърма, чедо.

Станете, казах, комшии,

детенцето ми плаче, комшии,

детенцето ми плаче за кърма, чедо,

снаха ми умира, чедо.

(Маки Йорган, 2006)

Друга  песен, която също така трогва със съдържанието си, е песента Goçom – Мой Гочо. Тя също е включена в компактдиска на Амет Атеш и отново се изпълнява от Маки. Текстът на песента разказва за тежко болна майка, която се обръща с молба към невръстния си  син Гочо, да я заведе на лекар. По пътя за болницата майката умира. Както и предната песен, така и тази се основава на истинска случка. Това всъщност е характерна особеност на песните „анам-анам”. Ето и текста на песента:

Goçom

Kariga da te dav

mo çoro da šororo,

аbe anam Salim, be evljadym,

i kariga da te dav,

Goçom, Goçom, be evljadym.

Anam mukav mo anav,

anam gitim ja be Goçom,

anam nanaj amen konikoro be evljadym.

Anam çore da açijam, be evljadym,

anam, çore da kan meras, vaj anam,

i nanaj amen da arkadžikos,

be anam, evljadym.

Anam košsana da ti taligara da

a be da Goçom, be evljadym,

anam naingales man

kaj kaja da bolnica, be evljadym,

be Goçom, be evljadym.

Anam mi rigori da but dukhala

be evljadym, anam mi rigori da but dukhala

abe da Goçom nanaj kon da te dikel amen

anam аrkada-dajak nanaj amen be evljadym.

Anam uçi da phendom

abe da Goçom, be evljadym,

anam uçi da phendom be evljadym,

anam roena pal mande.

(Maki Jorgan, 2006)

Мой Гочо

Къде да си ударя

бедната глава,

майко моя, мой Сали, чедо,

къде да отида,

мой Гочо, мой Гочо, чедо.

Майко, оставям си името,

майко моя отивам си, мой Гочо,

майко моя, нямаме си никой, чедо.

Майко моя, останахме бедни, чедо

и бедни ще си умрем майко моя,

и нямаме подкрепа

майко моя, чедо.

Майко моя, впрегни си каруцата,

мой Гочо, чедо,

майко моя, защо не ме заведеш в болницата, чедо

мой Гочо, чедо

Майко моя, страните много ме болят, чедо,

 майко моя, страните много ме болят,

мой Гочо няма кой да ни гледа,

майко моя, подкрепа нямаме, чедо.

Майко моя, стани

мой Гочо, чедо,

майко моя, стани чедо

майко моя, плачете за мене.

(Маки Йорган, 2006)

Емоционалният текст на песента и тъжната мелодия въздействат на слушателя. Моят събеседник Амет споделя, че често слушателите се разплакват на тези песни, защото са много тъжни.  Всеки слушател свързва песента с някакво свое преживяване или с преживявания на  свои близки.

Разговорът с Амет е интересен и естествено е да попитам как се ражда текст на песен, а той ми отговаря на звучен ромски:

Akana da kan kerav tumenge ek zij, miri “anam-anam” kan kerav tumenge, kaj mukom man me romnasa, kaj but çiles çidijom, dromendar but phirdom, pale djondjum, mo dad mujas. Kajа zij inkendom … mange inkendom kaja zij.

Сега ще ви изпея една песен, моя „анам-анам” ще ви изпея, как се напуснахме с жена ми, за мъката, която прекарах, по много пътища минах, пак се върнах, баща ми умря. Тази песен я направих … за себе си я направих.

И Амет запява:

Košudaversen me Çernora,

adi da be Devlam o-o-o,

vaker mange be Devlam,

vaker mange,

kate da te alakav me kale da Çerna o-of, de,

kate da açijas mi Çerna, Çerno-o-o,

te dikhav tere da duj kale jakhara,

mare da ernom.

Впрегни моята Черна,

айде Господи,

кажи ми Господи,

кажи ми,

къде да намеря моята Черна,

къде остана моята Черна, Черно-о-о

да видя твоите две черни очи,

моя Черно.

Черна е името на любимия кон и прякора на съпругата, с която певецът се е разделил. Много просто, но много убедително е показана голямата любов към любимата жена – той иска да я намери, за да види черните й очи. Всъщност виждаме, че народният гений е в състояние от обикновен проб­лем да направи песен, която да въздейства и пленява.

Песните  „анам-анам” в Североизточна България

В разговора ни с Амет става дума за още един много известен певец на ромски песни „анам-анам” от гр. Каварна. Това е певецът Парно. То също живее със семейството си в ромския квартал. В издадения компактдиск, Парно е записал песен, която е много известна в България. Невин Сали (2006) публикува вариант на песента, която е записана при ромите от Добрич. Тук ще представим песента за бедните деца и самотната майка, която трябва да отгледа децата си въпреки трудностите.

Mi çori dajori

Alçadžyk mešes dalajm,

kyz babasyna jolajim.

Vaj me hurdengo mato da dadoro,

vaj me hurdenge kendi dajori.

Angal mo kher nakesa,

duj parne gjulorende kandesa.

Vaj me hurdengo mato da dadoro,

vaj me hurdenge kendi dajori.

Alçadžyk mešes dalajm,

kyz babasyna jolajim.

(Ibrjam Parno, 2006)

Бедната ми майка

Ниско дърво разцъфна,

момичето бе върнато на баща й.

Вай на децата ми пияният баща,

вай на децата ми истинската майка.

Пред къщата като минаваш,

на две бели рози миришеш.

Вай на децата ми пияният баща,

вай на децата ми истинската майка.

Ниско дърво разцъфна,

момичето бе върнато на баща й.

(Ибрям Парно, 2006)

Вариант на тази песен има и в други райони на Североизточна България. В по-младите си години научих този вариант, който е разпространен в Провадия и Провадийско и във Варна и Варненско. Текстът на този вариант е следният:

Zizoratar so nakes,

parne da gjulorende tu kandes,

bazi-bazi me gozate aesa,

bazi-bazi me gozatar nakhesa.

Vaj me hurdengo mato da dadoro,

vaj me hurdenge kendi da dadoro,

vaj me hurdenge kendi da dajori.

E Varnake asmades,

naši da lijom me Fatmorake basmades,

naši da lijom me romorake basmedes,

bazi-bazi me gozate aesa,

bazi-bazi me gozatar nakesa.

Vaj me hurdengo mato da dadoro,

vaj me hurdenge kendi da dadoro,

vaj me hurdenge kendi da dajori.

През града като минаваш,

на бели рози миришеш,

понякога-понякога се сещам за теб,

понякога-понякога се сещам за теб.

Вай на децата ми пияният баща,

вай на децата ми собственият баща,

вай на децата ми истинската майка.

Асмите на Варна,

не можах да купя на моята Фатме басми,

не можах да купя на жена си басми,

понякога-понякога се сещам за теб,

понякога-понякога се сещам за теб.

Вай на децата ми пияният баща,

вай на децата ми собственият баща,

вай на децата ми истинската майка.

Както става ясно от двата текста – от Каварна и Провадия, – темите са едни и същи, музиката е почти една и съща, с малки различия, настроението е едно и също – тъжно.

В Североизточна България и до ден днешен се помнят песните на известния певец от гр. Варна – Варналъ` Исмаил – Исмаил Варненеца, – който почина преди няколко години. Освен с майсторството като акордеонист, Исмаил Варненеца се славеше и като един най-добрите изпълнители на жанра „анам-анам” в Североизточна България. Характерното при този жанр е, че песните могат да бъдат изпълнявани както на североизточен хорахано ромски диалект, така и на североизточен турски диалект, който се говори от ромите мюсюлмани. Тук ще представя текст на стара ромска песен, в изпълнение на Варналъ` Исмаил (Исмаил Варненеца), която имам в частната си колекция. Песента е посветена на хубостта на младата ромска жена Дьоне, която  е изоставила мъжа си и четирите си деца и въпреки това съпругът й се обръща към нея като възпява нейната хубост.

Djonem

I Djonem, Djonem, Djonem

džanym olan Djonem bej.

I Djonem bej, ah Djonem bej

Uçi da Djonem, ah Djonem bej

i ker mange i kavedžikos, Djonem bej

i te žav te rodav i Djonem

i te žav te rodav, ah Djonem bej

me djortane i hurdorenge i kysmeci Djonedim.

I te žav te rodav i džanym olan Djonem bej

i te žav te rodav i me šukar Djonem bej

i gene da i Djonem

i me da me hurdorenge kysmeci Djonem bej.

Aman but manzinori

hajan mandar mi šukar Djonem

aman but paradžikos ardžadym me Djonem

i gene da mukan Djonem ah Djonem bej

i djort olan hurdore Djonem bej.

Az da çalyštym i but da çalyštym i Djonem bej

gene da ellere ilikler bildiremedim i Djonem bej

ellere i dinlere i dojup edemedim ah Djonem bej.

Моя Дьоне, моя Дьоне,

душо моя Дьоне

моя Дьоне, ах, моя Дьоне,

стани моя Дьоне брей,

направи ми едно кафенце, моя Дьоне,

и да тръгна и да търся, моя Дьоне,

късмет за четирите си деца, моя малка Дьоне.

Много богатство

изяде от мен красива моя Дьоне,

много пари пропилях, Дьоне

и пак напусна, Дьоне

четирите ми деца.

Малко работих, много работих,

и пак добрини не можах

да направя на чуждата жена.

Тук ще представя и още една песен от жанра анам-анам, която зная от баща си и песента се пее на турски… Независимо от товa, че песента се пее на турски, имаме същият стил на пеене – бавно и тъжно:

[Бел. ред.: В оригинала тук следва текст на турски, част от знаците тук не излизат, затова и предпочетохме да съкратим текста. Оригиналът – в печатния вариант на „Andral“.]
 
Пътищата на Варна – от желязо и кремък

превърнах се на пепел

от гледане по пътищата.

Търсих, търсих и намерих половинката си,

черни гарги изкълваха трупа ми

от устата ми извадиха тридесет и двата зъба

изхвърлиха през вратата трупа ми.

Отново ли се затвори резето на вратнята

пак ли се смесиха и ден и нощ,

Разие и лудата Атче

ги подкокоросаха

да ослепеят двете им очи, вай.

Заключение

В заключение трябва да кажем, че песните от жанра „анам-анам” при ромите мюсюлмани представят душевността им, разкриват богатството на устния фолклор на народния певец и показват невероятното им умение да творят и създават текстове и музика с невероятно високи качества. Песните от този жанр не са характерни за другите ромски групи. Те се изпълняват само от групата „миллет”, създават се от народните певци и се предават от поколение на поколение.

Библиография

Амет Атеш (2006). Компакт диск, МК 50658, RS 200673. Шумен: Ритъм Студио.

Сали, Н. (2006). Песенен фолклор при „хорахане рома” в гр. Добрич. В: Кючуков, Хр. (науч. ред.) Ромите и съвременността. София.

***********************************

***********************************

Специално за „Andral“ от Париж:

РОМСКА ЛИТЕРАТУРА или РОМСКИ ЛИТЕРАТУРИ?

Международен научен колоквиум в Сорбоната, Париж IV

Марианна СМИРНОВА-СЕСЛАВИНСКАЯ

На 13 и 14 ноември 2009 г. в Париж (Франция) в Сорбоната – Университета на Париж IV – се проведе литературен Колоквиум под наименование “Ромска литература или ромски литератури”? Колоквиумът бе организиран от Международния център по централноевропейски изследвания (МЦЦИ) към Сорбоната Париж IV под егидата на Министерството на образованието на Франция, Университета в Лимож, Франция (изследователска група 1087 “Човешкото пространство и културното взаимодействие – ЧПКВ), Научния съвет на Съвета на Сорбоната Париж IV, Отдела по докторантура (аспирантура) IV, Програма “Цивилизация, Култура, Литература, Общество.

Това беше второто международно научно мероприятие, осъществено в рамките на проект, посветен на изучаването на литературата на циганите, по идея на Сесил Ковачази (от Университета на Лимож, Франция). Първата подобна среща, организирана година по-рано, на 13 и 14 ноември 2008 г., се проведе в Университета на Лимож, където бяха изнесени доклади по следните теми: граници, теория, история на писмената литература на циганите, проблеми на нейното развитие. Практическо начало на миналогодишната среща станаха специалните издания на списанието “Etudes tsiganes”* (“Изследвания за циганите”), бр. 36 и 37, 2009 г., с публикацията на статии, подготвени от участниците въз основа на прочетените от тях доклади.

Материалите от последния колоквиум също ще бъдат обнародвани в книжки 38 и 39 от т.г. на същото списание.

Цигановедението или ромологията като направление в научните изследвания започва съществуването си от последната трета на XVIII в., но като отделно научно-изследователска територия съществува от относително недалечно време, в последните 20-30 г., за което говорят не тъй много защитените цигановедчески дисертации. При това в продължение на две столетия ромологията се развивала предимно като лингвистично направление и едва в следвоенния период на ХХ в. и най-вече през последните десетилетия е отбелязан ръст на етносоциологически трудове. Изследоатели (а това значи – и пълноценни професионални изследвания) на циганска литерату­ра почти липсват, най-напред поради това, че няма натрупване на писмени литературни произведения от ромски автори. Освен това литературовед, незапознат с реалната циганска култура, традиционно приемана като една от най-”закритите” етнически култури, се сблъсква с проблема за адекватното разбиране манталитета на авторите.

Организацията за подобен международен форум за изследване на ром­ска литература позволи в Париж да се съберат заинтересовани учени от различни области – както хора, които се занимават с академични изследвания на литера­турата и театъра, така и специалисти по въпросите на културата на циганите (антрополози, социолози, лингвисти), а така също и носители културата и езика. Комплексният подход в изследванията се явява насъщно необходим и ефективен метод за адекватното разбиране на етническия текст и, в определена степен, “приближава” менталността на изследователя към менталността на автора. Наложи се антропологическият подход, който разглежда литературния процес и неговите резултати (текстове) от гледна точка на тяхната реализация и функционирането им в езиковото, общественото и културното пространство, т.е. в основните области на човешкото битие.

Ако задачата на първия колоквиум беше обсъждането на антрополо­ги­че­ските, историческите и социологичните аспекти на литературното творчество на циганите, то втората среща бе посветена на разглеждането на конкретни поетически и прозаически текстове в контекста на академически изследвания на ромската литература. При това под “ромска литература” се разбира литература, създадена от автори-цигани, независимо от това на какъв език е писана. На участниците предварително бяха предложени различ­ни модели и подходи при анализа на текстовете, както съвременни, тъй и стари: изследване на поетиката на жанровете, геопространството, митологи­ческите сюжети, анализ на образността и пр.

В проведените дискусии постоянно възникваше проблемът за метода на изследванията на циганска литература във връзка с адекватната оценка на етнокултурните особености на творческия процес. Необходимо е да се отчита, че писмената култура на циганите в исторически план се явява млада, дори твърде млада: литературните публикации като постоянно явление започват едва през 20-те и 30-те години на ХХ в. В много отношения културата на циганите продължава да бъде култура на устната традиция, което определя и особеностите в развитието на нейните литературни форми, и то преди всичко – на поетическите.

В рамките на колоквиума се проведе кръгла маса, в която взеха участие цигански писатели от Франция, Италия и Германия, а от дистанция – и писател­ка от Румъния. Изказванията показа­ха, че циганската литратура, при цялото многообразие на своите “местни” проявления, има ред типични и характерни особености. И една от най-важните от тях е свързана с особеното комуникативно пространство, в което се осъществява писменото литературно творчество на представителите на етноса.

Марианна Смирнова-Сеславинская и колеги по време на Колоквиума.

ДОКЛАДИТЕ:

Сесил Каню (Франция, Университетът Пари Декарт): “Писменият език като резултат от политическата субективация и “малката литература”. Поглед отвън”.

Марианна Смирнова-Сеславинска (Русия, Федерален институт за развитие на образованието): “Вътрешното, външното и “днешното циганско” в публикациите на циганските автори”.

Светлана Прокоп (Молдова, Академия на науките): “Циганската литература в Република Молдова”.

Жан Гемоне (Франция).

Александър Белугин (Лекса Мануш, 1942-1998), поет, прославил в своето творчество индийския произход на циганите.

Беата Едер-Йордан (Австрия, Университетът в Инсбрук): “Литературните произведения на циганите: възможна ли е вътрешната критика”?

Сесил Ковачази (Франция, Университетът в Лимож): “Поемите в проза в циганската литература като сплит на устната традиция и писмения канон”.

Марианна Цвикер (Шотландия, Университетът в Единбург): XXX Orte erschaffen`: “Memory, Heimat and the Claiming of Space in the work of Phi­lomena Franz”.

Елен Ленц (Франция, Университетът в Страсбург): “Жанрът адаптация у Антон Пан и Матео Максимоф”.

Е. Клаудиу Браилеану (Румъния, Областна библиотека “Панаит Истрати де Браил“): “Ерос и Танатос: митологически сюжети за любовта и смъртта в циганската литература в Румъния”.

Агнешка Кабан (Полша): “Съвременни цигански поети в Полша”.

Феврония Новак (Франция, Културен център на Канада): “Женските гласове в циганската поезия: Бронислава Вайс-Папуша и Люминица Чоаба”.

Дейке Вилхелм (Мюнхен, Германия): “Ние искаме да говорим. Ние искаме да ни чуят”. Междукултурен контекст на циганската литература по примера на драмата “Косово, моя любов”.

Имре Д. Мадяри (Унгария): “Циганските писатели-прозаици в Унгария – Лакатош, Остойкан, Йонаш”.

Вероника Дарида (Унгария, Университетът Лорант Етвеш, Институт по теория на изкуствата и медийни изследвания): “Циганският театър в Унгария”.

************************************

************************************

д-р Едуард Клаудиу БРАИЛЕАНУ, Браила, Румъния:

ЕРОС И ТАНАТОС: Митологически сюжети за любовта и смъртта в ромската литература в Румъния

/статията – само в печатния вариант на “Andral” на адрес CEEOL, Periodicals, Bulgaria, Andral/

**********************************

**********************************

Архив „Andral“

Добра Пелишева на 16 години. Сливен, 1936 г.

****************************************

**********************************

Марианна Смирнова-Сеславинская: “Вътрешното, външното и циганското настояще в публикациите на ромските автори” + Приложения – 21 страници /статията – само в печатния вариант на “Andral” на адрес CEEOL, Periodicals, Bulgaria, Andral/

************************************

************************************

Разкази от руския безкрай:

Марианна Смирнова-Сеславинская: “Фатима, горският дух и циганската помада” /само в печатния вариант на “Andral” на адрес CEEOL, Periodicals, Bulgaria, Andral/

Георгий Цветков: “Прахопе”, “Малкият Йоза” /само в печатния вариант на “Andral”  на адрес CEEOL, Periodicals, Bulgaria, Andral/

**************************************

**************************************

“Източник на незабравима традиция”

Разговор с Люминица Чоаба

– Да поговорим за Вас. Коя е Люминица Чоаба?

– Люминица Михай Чоаба е жена, разбрала, че понякога вместо да дишаш с въздух, може да дишаш с думи. С тези думи може да се играе и след това да ги дариш на другите.

– Помогна ли Ви званието “принцеса Чоаба” да увеличите търговския успех на Вашите книги?

– Фактът, че съм дъщеря на най-добрия и най-светлия циганин, крал Йоан Чоаба, за мен е голяма чест. Богатството на този човек беше не в неговото матери­ално благополучие, а в неговата душа и неговия ум.  Благодарна съм на Господ за това, че се родих в това семейство. Казват, че никой не избира собственото си семейство и затова аз се чувствам щастлива всеки път, когато мога да говоря за семейството си и когато мога да кажа, че за мен то е Божи дар. Минах дълъг път, за да стана писател, трябваше да се боря, да се придвижвам постепенно все по-далеч и по-далеч. И успях.

– Отделянето на “циганската” литература не е ли акт на дискриминация (В една категория попадат хора, обединени по признака етническа принадлежност, а не по естетическия принцип на тяхното творчество)?

– В литературата няма нито бариери, нито етикети от този род. Литературата си е чисто и просто литература.

– Какви са според Вас типичните особености на циганската литература в сравнение с литературана на окръжаващото мнозинство?

– Литературата на циганите сама по себе си е културно наследство, съхранено и предавано устно от поколение на поколение в течение на хиляди години. Писмената литература на циганите се е родила скоро.

– Има ли обща черта/черти между циганската литература в Румъния и циганската литература в другите страни?

– Има много общи черти. Циганите съхраняват понякога такива литературни произведения и фолклор на румънците, които самите румънци по различни причини вече са изгубили. Циганската литература е източник на незабравима и незабравена традиция. Всеки, пил от този източник, е създал значими произведения, които ще останат вечно.

– Длъжен ли е според Вас истинският цигански писател да пише непременно на цигански език?

– Писателят на какъвто и език да пише най-напред трябва да знае какво пише. Най-големият критик, който решава кои имена ще останат завинаги и кои ще изчезнат, е времето.

– Какви са литературните сюжети във Вашето творчество и доколко тези сюжети са свързани със събития от реалния живот?

– Литературните теми на моето творчество са Чудесата от Творенията на Господ и всичко, което ни обгражда – от тревата до небесата и дори още по-нагоре, тъй като аз знам, че натам се намира Бог.

– И накрая какво бихте пожелали на критиците, които се занимават с циганска литература?

– Бих им пожелала цялата любов, която ни е дал Господ на нас писателите, да я получат и те. Животът им ще се промени, ако те поделят тази любов с другите.

Люминица Михай Чоаба е родена през 1957 г. в гр. Тарго Карбунешти, Румъния. Пише на ромски език. Книгите й са преведени на английски и немски. 

Бележка на “Andral”: Странно е понякога отношението към нас. Преди десетина години малоумник беше пуснал в пространството великата глупост, подета, впрочем, с готовност от най-различни медии, че хората, които се занимават с ромски проблеми били “роми по професия”. Дори купени муртапчета затътриха насам-натам глупостта, те затуй са родени: да тътрят глупости. След като в един от броевете реагирахме на тая очевидна нелепост и попитахме дали в такъв случай всички български правителствени служители бихме могли да определим като “българи по професия”, а дали и българи, които преди Освобождението са искали да им се плаща с жълтици, за да преминат Дунава, за да освобождават България, също са били “българи по професия” тая крилата фраза бързо-бързо изтля, та потъна вдън земя. В това интервю пък задават въпроса Отделянето на “циганската” литература не е ли акт на дискриминация? Сякаш румънската, френската  или която и да е литература не е отделена от българската, да речем, или от китайската. И кое е дискриминация, тъй и не мога да схвана… Странна ревност и това е най-мекият ми коментар… Защо “тогава” пускам материала? Ами сами си отговорете…

Втора бележка на “Andral”: Търся-търся някакви средства, за да пусна тая книжка и вече е юли 2010 г. но, уви, не мога да намеря. И реших да я изпратя в PDF формат на авторите и на някои приятели, с идеята материалите да влязат в общение, пък било то и по този начин. Изпратих я и до Москва на Марианна и Георгий и Марианна ме уведоми, че въпросите в това интервю всъщност не са на Клаудиу Браилеану, а са анкета на организаторите на Колоквиума в Париж и са задавани и на други ромски писатели по време на заседанията. Какво да кажа, освен че това ме озадачава … още повече…

***************************************

***************************************

Прочетено в интернет

Чехия: Премиерът Ян Фишер изрази съжаление, но не предложи финансова компенсация за жертвите на политиката срещу ромите по времето на комунизма

Чешкият премиер Ян Фишер не се извини за принудителната стерилизация на ромски жени по времето на комунистическия режим.
Фишер изрази само съжаление, но не предложи финансова компенсация за жертвите.
Комунистическите власти в бивша Чехословакия насилствено стерилизираха представителки на ромския етнос като част от демографската политика на страната.
Някои чешки лекари продължиха тази практика след падането на режима през 1989 г.
Повечето от тях твърдяха, че действат от здравословни съображения, но не успяха да обяснят последствията от хирургическата процедура за пациентките си, изтъкват правозащитници.
Чешкият министър по правата на човека Михаел Коцаб също заяви, че правителството изразява съжаление за стерилизацията.
Все още не се знае колко ромски жени са били подложени на такава операция по време и след комунизма.
Службата на чешкия омбудсман преразгледа близо 80 случая през последните години. Няколко засегнати ромки съдиха чешки болници, постигайки различен успех.
През май антиромски клип в кампанията за предстоящите европей­ски избори предизвика скандал в Чехия. В предизборния материал на крайнодясната Национална партия се говореше за “окончателно решение на ромския въпрос”.
Проблеми и сблъсъци между местното население и ромските общности има в страни като Унгария, Италия, Словакия и др.
Освиркванията на Мадона по време на концерта й в Румъния, след като тя говори срещу дискриминацията на ромите в Източна Европа, потвърдиха тезата, че циганите са дискриминирани в тази част на света.
През октомври пореден доклад на Агенцията на Европейския съюз за основните права (FRA) предостави доказателства, че ромите и миг рантите са ­ по отношение на настаняването в частни жилища и социалното настаняване в ЕС.

Прочетено в интернет

Мадона и циганският проблем

Освиркванията на публиката по адрес на Мадона потвърдиха тезата й: циганите са дискриминирани в тази част на Европа.
Дискриминирани са най-вече в Румъния, където броят им е по-голям от всяко друго място, пише Дан Павел, съветник на предишния румънски президент Емил Константинеску, в румънския в. “Зиуя”.
Освиркванията потвърдиха още нещо: на мнозинството не им харесва да им се казва истината в очите – че са расисти, нетолерантни, примитивни.
Последвалите враждебни коментари по адрес на Мадона предста­вляваха втората вълна на същата действителност.
Моралната чудовищност на тези, които я атакуваха, не заслужава да бъде коментирана, а който влиза в противоречие с подобни типове си губи времето. Защото насърчаването на “hate-speech”-а (слово на омразата), расизма, на новите форми на фашизма, са наказателни постъпки. Прокурорите и съдиите са тези, които трябва да си поговорят с тях в съда.
Съществува категория неофашисти, които казват, че омразата им към циганите е само отговор на бруталния, криминален и перверзен характер на представителите на този етнос. Те твърдят, че циганите/ромите са мързеливи, не работят, неграмотни са, лъжат, организират се в банди, крадат, мамят, бият хората по улиците, държат се предизвикателно към цивилизацията и мразят “нециганите”.
В следствие на това “горките” хора от мнозинството се защитават, както могат, срещу агресията на циганите. Иначе нямат нищо против малцинствата, чужденците, другите нации или раси. Писано е твърде много за това колко истина, лъжа, опростенчество, предразсъдъци и отклонения от нормалното има в подобни мнения.
Действителността обаче противоречи на неонацистите.
Спомняте ли си антиунгарския транспарант, разпънат от агитката на футболния отбор “Стяуа” в Уйпещ (Унгария)? Би трябвало да си го спомняте, тъй като “Стяуа”, която играе домакинските си мачове без агитка.
Забравихте ли колко много са политиците и обикновените хора, които не понасят присъствието на Демократичния съюз на унгарците в Румъния (ДСУР) в румънския парламент и управляващите коалиции?
Да напомним ли на неофашистите и за многобройните свидетелства за антисемитизъм в страната, от която над 90% от евреите емигрираха, за отричането на Холокоста?
Мадона трябва да бъде поздравена за таланта й да предизвиква скандали, особено когато докосва уязвими места в морала и политиката на едно общество. Ако беше дошъл някой професор от Харвард, Оксфорд или Сорбоната и беше казал такова нещо, никой нямаше да му обърне внимание.
Често говоря с моите студенти за расизма. Някои от тях бяха станали расисти, националисти, ксенофоби, антисемити, антиамериканци още преди да си дадат сметка какво означава това.
Така са били възпитавани, такава е средата, в която растат. После много от тях се променят радикално, след като се срещнат с преподаватели, които ги карат да четат, да учат, да мислят, след като заминат със стипендия в Западна Европа или в Америка.
Други си остават същите, а някои дори деградират и стават членове или симпатизанти на неофашистки организации.

Дан Павел, в. “Зиуа”
Източник: БТА

Прочетено в интернет

Социално изключени и дискриминирани

Пореден доклад на Агенцията на Европейския съюз за основните права (FRA) предоставя доказателства, че ромите и мигрантите са поставени в много неблагоприятно положение по отношение на настаняването в частни жилища и социалното настаняване в Европейския съюз. Те са подложени на дискриминация при достъпа до жилищно настаняване, на лоши жилищни условия, сегрегация и принудителни изве­ж­дания.
Докладът очертава слабостите и добрите практики в ЕС. Настоява се държавите-членки да обърнат по-голямо внимание на въпроса за сегрегацията при жилищното настаняване и лошите жилищни условия.
Държавите и местната власт следва да прилагат съществуващото законодателство за недопускане на дискриминация и политиките за ромското включване, да увеличат усилията си за по-добро информиране на ромите за техните права и да ги ангажират в планирането и прилагането на политиките в областта на жилищното настаняване.
Директорът на агенцията Мортен Куарум заяви: „Много регионални и местни органи в ЕС не желаят да приемат и прилагат адекватни политики по отношение на жилищното настаняване на ромите. Тези органи трябва да действат без отлагане, тъй като лошите жилищни условия и сег­регацията в жилищното настаняване имат негативно въздействие и върху образованието, заетостта и здравето на ромите.
Например, обстоятелството, че живеят в сегрегирани райони затруднява достъпа на ромските деца до училище, както и намирането на работа и придвижването до работното място за ромите и мигрантите.”
Куарум напомня, че много роми в ЕС са принудени да живеят в нерегламентирани селища без основна инфраструктура, често в почти необитаеми жилища, без перспективи да узаконят домовете си и да подобрят качеството на жилищата си.
Много често районите, в които се намират ромските жилища нямат достъп до обществени услуги, заетост и училища и не са адекватно снабдени с вода, електричество или газ.
В много държави-членки съществува сегрегация, понякога в резултат на съзнателен политически избор, направен от местната власт и/или националните правителства.
В доклада се съобщава за принудителни извеждания от общинските служби по настаняване, включително и на роми, които плащат редовно наемите си. Това става без предизвестие и може да е свързано с полицейско насилие и повреждане на лично имущество.
В много случаи органите не предоставят на засегнатите алтернативни жилища или подходящи обезщетения за извършените отчуждавания.
Дискриминацията на основание раса или етнически произход при достъпа до жилищно настаняване е забранена със закон. Въпреки това в проучване на Агенцията за основните права се посочва, че много роми са обект на дискриминация, която значително се различава в отделните държави-членки.
В една държава-членка 34% от ромите са съобщили за дискриминация при достъпа до жилища. 70% от ромите не знаят, че съществуват закони, които забраняват дискриминацията срещу тях при достъпа до жилищно настаняване, а 71% са на мнение, че нищо няма да се случи, ако съобщят за това. Броят на официалните оплаквания е нисък.
Страните-членки следва да разрешат въпроса с жилищната сегрегация, както и проблема с нерегламентираните селища на роми и странстващи (катунари), наричани в доклада с термина travellers.
Това означава приемане на официални мерки, по-специално във връзка с “културно адекватни” и приемливи жилищни условия.
От държавите-членки се изисква да осигурят редовно събиране на използваеми и значими данни с разбивка по етнически произход относно жилищното положение на роми и странстващи.
Тяхното участие в планирането, прилагането и преразглеждането на политиките в областта на жилищното настаняване е от основно значение, се подчертава в доклада.

БГНЕС

Прочетено в интернет

Източна Европа изпитва трудности в приобщаването на ромите

В ЕС след присъединяването през 2007 г. на Румъния и България живеят около 10 млн. роми.
Насякъде нежелани, отвсякъде гонени, те, както призна Европейската комисия, без да знаят, са се превърнали в “заплаха за социалното единство в Европа”.
Румънското ромско малцинство, наброяващо около 2 млн. души, е най-голямото в Европа, а също и най-мизерстващото.
Организираната просия, проституцията и различните видове трафик, джебчийството или кражбата на банкови карти дадоха възможност на престъпните мрежи, които ги експлоатират, да процъфтяват.
Макар да са идентифицирани и локализирани, тези мрежи – изградени най-често на кланов принцип – до момента се радват на почти пълна безнаказаност.
Повече или по-малко асимилирани по време на комунизма, през 90-те години ромите от Източна Европа изпитаха на гърба си с цялата й тежест социалната цена на икономическия преход.
С разширяването на ЕС институциите постепенно осъзнаха незавидното им положение.
Евросъюзът, Световната банка, неправителствени организации като Фондация “Сорос” отделиха средства и осъществиха информационни кампании.
В началото на първото десетилетие от новия век перспективите за присъединяване към ЕС и изискването за покриване на оп­ределе­ни критерии за членство принудиха румънските власти да се погрижат за това малцинство.
Букурещ въведе “посредници” със задача да повишат посещаемостта на училищата и да разширят достъпа на ромите до медицинско обслужване.
Тези усилия значително отслабнаха, след като Румъния стана член на ЕС.
Според Магда Матаче, която ръководи ромската асоциация “Романи Крис”, Румъния е приела “законодателство, отговарящо на очакванията на Брюксел. За съжаление законите не се прилагат”.
Трябва да кажем, че твърде вялата реакция на Брюксел при насилственото експулсиране на роми от Италия поощрява инертността на румънските власти, отбелязва младата жена.
И днес повечето роми са жертва на дискриминация, която им пречи да получават подходящо образование и да бъдат адекватно включени в пазара на труда.
Все повече от тях се опитват да достигнат западното Елдорадо с благословията на своите управници, които “така се отървават от отговорностите си под претекста на принципа за свободно движение”, отбелязва ромският социолог Николае Георге.
Тази реалност се наблюдава и в другите страни, приемащи ромски малцинства: Унгария, Словакия, както и Чехия, която преди две години Европейският съд по правата на човека осъди за принудително настаняване на ромски деца в специализирани училища за деца с умствени увреждания – обичайна практика в Източна Европа.
Световната икономическа криза очевидно не благоприятства приобщаването на ромите.
Напрежението се изостри. Инициативата на чешки кмет за отне­мане на социалните помощи на задлъжнели ромски семейства миналата година бе аплодирана от крайната десница, която превърна “превъзпитанието на неприспособимите” (разбирайте – ромите), в свой лайтмотив.
Ромите в Унгария редовно са жертва на агресия. Антиромският расизъм се използва като инструмент от партия “Йобик”, която е във възход и от юни м.г. разполага с трима депутати в Европарламента.
Този нов прилив на нетърпимост не отминава и Румъния. Миналото лято няколко ромски къщи в райони, населени главно с румънци с унгарски корен, бяха плячкосани и опожарени.Според Магда Матаче тези нападения са направлявани от дистанция от Будапеща от Унгарската гвардия –крайнодясна милиция, която миналото лято бе официално разформирована.
Унгария и Румъния настояват за създаване на Европейска агенция за ромите.
Макар да приканват към съгласувани европейски действия обаче, и Николае Георге, и Магда Матаче се опасяват, че подобен вид инициативи, целящи да представят ромите като наднационално малцинство, може да представляват форма на антиромска сегрегация.
По същите причини те отхвърлят т.н. политически коректна реторика, целяща систематичното превръщане на ромската общност в жертва.
Двамата се обявяват за разработване на национални политики и настояват за сурови наказания срещу ромските мафиотски мрежи, които дискредитират цялата общност и я превръщат в идеална изкупителна жертва за всякакъв род популисти.

Ариел ТЕДРЕЛ,
вестник “Фигаро”, Франция
“Фигаро” / БТА

Бел.ред.: Докато течеше подготовката на книжката, през април 2010 г. в Унгария се проведоха парламентарни избори, на които партия “Йобик” не само за първи път влезе в Парламента, но спечели 16,7% от гласовете и се оказа трета политическа сила в страната.

Прочетено в интернет

Македония: Раниха 17 полицаи в Скопие

Ръкопашен бой между македонските специални части и роми на пазара за контрабандни стоки в квартал Шуто Оризари

Седемнадесет полицаи от специалните части за бързо реагиране били ранени, а четири коли на вътрешното министерство били повредени на 15 април т.г. при тежък инцидент в населения предимно с роми квартал на Скопие Шуто Оризари.
Инцидентът започнал когато държавни инспектори се опитали да установят произхода на стоките, които са изложени на пазара в квартала. Според говорителя на вътрешното министерство на Македония Иво Котевски той е считан за най-големия пазар на нелегално внесени стоки от чужбина.
Търговците реагирали, местното ромско население се намесило, а пристигналите специални полицейски части били атакувани с камъни и други подръчни средства.
В опита си да овладее положението полицията използвала специални средства, в това число и димки, но били необходими четири атаки преди положението да се овладее.
В опита да се успокои ситуацията се намесил и кметът на квартала Шуто Оризари Елвис Байрам, син на депутата от управляващото мнозинство Амди Байрам. Преди години бащата Байрам бе обвинен и осъден на няколко години затвор заради незаконна сделка с текстил.
Вече няколко години македонската пазарна инспекция се опитва да сложи ред на пазара в ромския квартал, който македонците приемат за най-евтин поради неизвестния произход на продаваните там стоки.
Канал 5, Скопие / БТА

Прочетено в интернет

Забраниха крайнодясна партия в Чехия

Съдът прецени, че дейността на “Работническата партия” е расистка и застрашава демокрацията 
Крайнодясна партия беше забранена в Чехия, защото дейността й е расистка и застрашава демокра­цията.
Това е първото подобно съдебно решение след падането на комунизма през 1989 г., отбелязва АФП.
Върховният административен съд в Бърно забрани Работническата партия, тъй като тя доказано си сътрудничи с неонацисти и се стреми към налагане на тоталитаризъм.
Решението на съда е окончателно и не подлежи на обжалване.
Молбата за рестриктивната мярка беше подадена от правителството.
Партията не е парламентарно представена, но през последните години беше обвинявана, че стои зад атаките дрещу граждани от ромски произход.
Нейни привърженици хвърляха коктейли “Молотов” и камъни срещу полицаи от частите за борба с безредиците, които им попречиха да демонстрират в ромски квартал в град Литвинов през ноември 2008 г.
АФП отбелязва, че напоследък неонацистките демонстрации в различни области на Чехия са се увеличили, а законодателството в страната по отношение свободата на словото и събранията е либерално.
Първата жалба срещу Работническата партия беше депозирана още в края на 2008 г. от правителството на премиера Мирек Тополанек. Експерти обаче заявиха, че е непълна и Върховният административен съд я отхвърли няколко месеца по-късно.
С идването на власт на Ян Фишер борбата срещу екстремизма беше превърната в един от основните приоритети на кабинета.
Vesti.bg

*************************************

*************************************

КОНЦЕРТ НА СВЕТОВНО ИЗВЕСТНИЯ УНГАРСКИ ОРКЕСТЪР “РАЙКО”
София, Народен театър “Иван Вазов”, 7 декември 2009 г.

Помните ли удивителния унгарски оркестър “100 цигански цигулки”? Преживяването и двата пъти, в които съм ги гледал все около новогодишни празници, беше удивително – превъзходни музиканти, стилни изпълнения, изключителна музикална култура. Доколкото знам изпълнителите от Оркестър “Райко” са вземали участие в тия концерти. Те са идвали и по-рано в София, но бях пропуснал тяхното гостуване, затова този път реших да посетя концерта им в Народния театър. Салонът беше препълнен, отвън настойчиво се търсеха билети, кой казва, че хората не ценят качеството и стила?!?
Чухме “Унгарски танц V” на Брамс, “Циганска фантазия” на Фаркаш, “Чардаш” на Монти, “Лека кавалерия” на Супе, “Испански циганин” на Маркина, Офенбах, Ремини, “Танц със саби” на Хачатурян, Масне, “Унгарска рапсодия II” на Лист, Росини, “По цигански” на Сарасате, “Тереполка” на Щраус, “Коронационен вербунк” на Фаркаш, “Циркова полка” (соло на цимбал) на Рейнц и “Чучулига” на Динику в изпълненията на Ищван Шуки, Дюла Фехер, Лоринц Дайи, Йожеф Ханко, Ласло Мохачи, Баранйи Тинадар, Тамаш Мата, Ласло Мата, Тамаш Цуцу, Бенедек Шуки, Ласло Окрош, Ищван Фехер и Габор Матйи.
Както всички световни топизпълнители и оркестрантите от Оркестър “Райко”, убедих се на самия концерт, имат верни фенове. Близо до нас в залата имаше млади момичета-чужденки, които тъй възторжено аплодираха изпълненията (и то през цялото време) и знаеха тъй подробно репертоара им, та това ми се стори истински вълнуващо.
Ето я формулата – изключителен талант, блестящ професионализъм, създаване на световна култура. Музикантите от Оркестър “Райко” имат качества в изобилие и не е случайно, че са обичани изпълнители в целия свят.

“А”

Продължава в „Andral“ 56-57 b, 2010

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s