Andral 58-59 a, 2010

Andral 58-59 a

bresh deshudongu
58-59 * 2010

http://www.ceeol.com
savsavchev@yahoo.com
ssavchev@abv.bg
zarzala.wordpress.com

КАКВО РАДИО? ХВАЩАЙ ПЪТЯ КЪМ ПАРИЖ!

 Валери ЛЕКОВ

“Добре де, ще ти разкажа за палатките, за работата, за всичко което знам, но не споменавай името ми и не ми слагай снимката”. Това е единст­веното условие на един човек, работил две години във Франция. Затова го назовавам просто Жоро.

Жоро е обикновено циганче от пловдивския край. Умно момче е и макар само със средно образование, е амбициозен и предприемчив. Искаше да направи регионално радио в своето градче. Беше кандидатствал с проект пред чужд донор, беше подал и необходимите документи в СЕМ за честота. Донорите проявили интерес, задавали допълнителни въпроси, питали, разпитвали, разговаряли с него. Все пак ставало въпрос за много пари. Дого­во­рили се, когато получи необходимото разрешително за извършване на такава дейност от СЕМ, да го изпрати по факс и те ще преведат първия транш за оборудване на студио с модерна техника. През това време се срещнахме в София –  дошъл да научи повече от най-добрите в радиожурналистиката, да “открадне” най-доброто от занаята. Разказваше с жар какво ще представлява студиото, какви предавания ще прави, с какви хора ще работи, каква музика ще пуска. И така цяла година. Един ден Жоро изчезна от хоризонта. Хубава работа, ама циганска – това е първата мисъл, която минава през главата и на българина, и на циганина, когато някой захване нещо и не го довърши. И след няколко месеца се обади от Париж. Набързо разказа, че как докато чакал лиценз и учил в София, семейството му закъсало яко – и финансово, и здравословно. Прибрал се в градчето си, опитал се да работи в Пловдив, нищо не се получило – хем малко пари, хем не плащали редовно. Изгубил и надежда, че някога ще получи лиценз. Така една топла октомврийска вечер на 2006 г. решил – заминава за Франция. Взел пари назаем от близки и тръгнал към неизвестното.

В края на миналата година се видяхме в родния му град. Покани ме в дома си. С парите, заработил за двете години във Франция, захванал голям ремонт и разширение на къщата. В момента живееше в нещо като гараж в двора. Седнахме на по кафе и Жоро заразказва.

Станало ясно, че лиценз няма да получи. От друга страна паричния проблем на семейството се задълбочил. И с чичо си хванал пътя на гурбетчий­ството. Пристигнали в Париж, където никой не ги очаквал. Вечерта навлезли в парка на някакъв квартал и първата нощ спал в колата, с която го закарали. На другия ден си купил палатка за около 40 евро. От строителен склад взел палети, които сложил под палатката. Намерил почти нов матрак, изхвърлен до контейнерите по парижките улици – поставил го в новото си жилище и така си “узаконил” мястото на пребиваване в парка на квартал “Бабини`” в прочутата европейска столица. А за разнообразие и романтика наблизо до “жилището” му минавала река. След това Жоро започнал да опоз­нава града, да се запознава с други българи, да търси работа и да учи френс­ки. Неусетно минали два месеца. Дошъл края на декември. “Голяма част от хората, когато наближи Нова година се прибират в България. Бяхме остана­ли около 30 палатки. До шест вечерта празнувахме около “домовете си”, а след това отидохме на “Шанз-Елизе” и на кулата. Там прекарахме цялата нощ. Беше страхотно красиво. Кога друг път ще се случи да посрещ­неш Нова година в Париж?!? Прекарахме си чудесно и незабравимо”. – разказ­ва  Жоро.

Около 10 януари 2007 в палатките дошли полицаи – не да ги арестуват или изгонят, а заради застудяването ги разпределили по различни хотели, за да изкарат зимата. До март ги местили от хотел на хотел, без нищо да заплащат. “Във Франция има страхотна социални и здравни услуги. Има специал­ни места, където можеш да обядваш безплатно, да си вземеш вечеря и закуска за следващия ден. Имаше едни хора от Пловдив, които ми показа­ха къде дават храна, дрехи, дори сапун, четка за зъби и паста. Къде може да преспиш, да се изкъпеш. Необходимо е само да се регистрираш и получа­ваш карта, която важи за един месец. Освен това може да ползваш фитнес, басейн. Абе, останах учуден – такова нещо в България не съм виждал”. – говори разпалено той.

Добре де, питам го, какво представляват тези места, където се установя­вате? “Все едно да вземем Борисовата градина в София. Ама най-тъмната и труднодостъпна част, с най-много храсти. Вътре между тия храсти има палатки и живеят хора, дошли от някъде. Така е и под големите мостове по бреговете на Сена. Но хигиената около палатките е ужасна. Палатката ти е тук, а той на метър от нея ходи по естествена нужда. Храната, която остава, също се хвърля около палатката. Бяха ни раздали найлонови торби, в които да събираме остатъците от храна и разните боклуци и когато излизаме навън да ги изхвърляме в контейнерите. Абе, всеки прави каквото си иска, без да се съобразява с никого. И това не ми харесваше, но…”.

Преди да замине Жоро предполагал, че в такива “жилища” живеят са­мо циганите в Париж. Там установил, че много българи и турци от страната ни също спят в палатки. Но както в България, така и там, всеки етнос живее отделно от другия. “При нас имаше 3-4 момчета българи от Пловдивско. След време се запознах и с други българи, които живееха в различни райони на Париж. Срещах хора от Търговище, Пловдив, Кюстендил, Плевен, Стара Загора и всички те си имаха “свои паркове”, където живееха. И навсякъде мизерията беше една и съща”.

Въпреки условията по-предприемчиви захванали търговска дейност в палатковия лагер. Купували продукти, тенджери, чинии, готвели на газови котлони и предлагали на останалите вкусотии от българската кухня – пилеш­ко бутче с ориз срещу евро и петдесет или порция пържени картофки за петдесет евроцента. Имало и една дама, била там от 5-6 години, която прода­вала на изгодни цени български и чужди цигари. И бизнесът вървял.

Жена му сервира вечеря и настоява да хапнем, докато яденето е топло. Синът му показва снимки на мобилния телефон от престоя на баща си в Париж – тук е пред “Нотр Дам дьо Пари”, това е палатковият лагер, това Айфеловата кула, а тази къща я снимал, за да си вземе модела за покрива на своята къща. Връщаме се отново на темата за хигиената в палатките. В нача­лото имал проблем с измиването сутрин. Точили вода в бутилки от чешми в дворове на къщи, близки до парка, в които живеели араби или купували минерална вода и си поливали един на друг.

При такива условия живеели не само българите. Имало руснаци, чехи, румънци, сърби и всяка страна си има свои територии с подобни жилища. Жоро се учудил, когато един ден отишъл на гости на румънски гурбетчии. Те не живеели в палатки, а в собственоръчно направени бараки от различни дървени плоскости. Но вътре в тези бараки луксозното обзавеждане го смая­ло – скъпи кожени фотьойли, легла с матраци, гардероби и какви ли не други екстри. Освен това имали и генератори за ток – и през почивните дни цял ден слушали музика и пиели. Какво работят ли? “С велосипеди обикалят всички райони на Париж и събират всичко изхвърлено, което е или съдър­жа метал, мед, алуминии, хартия и ги продават на френските “вторични сурови­ни”. Това им е единственото занимание на мамалигарите. През целия ми престой там не видях българин да събира такива неща или пък да проси. Всички от България работеха основно в строителството – зидария, мазилка, фаянс, теракота. Моята работа също беше в този бранш. Завършил съм електротехника и прокарвах елинсталации в нови къщи или в къщи след ремонт. Там един контакт да смениш струва 20 евро, а когото работиш по елтабло взимаш между 100 и 300 евро, в зависимост от големината на табло­то, от това колко шалтера има в него. Прокарване на инсталация на къща върви към 1000-1500 евро. Освен това, когато научих езика, си намерих и допълнителна работа в една галерия. Там правих или ремонтирах дървени рамки, окачвах ги и през нощта бях нещо като пазач. Там имаше и компютър с интернет и поддържах редовна връзка със семейството си. Доволен съм от това, което заработих през тези две години”. – откровен е Жоро, въпреки че е попадал и на работодатели, от които не бе успял да си вземе заработените пари. И там ги има такива, но така е, когато работиш на черно.

Срещал е и хора от България, които просто не знаели защо са там. Вместо, работейки, да пестят парите си или да ги пращат на семействата си, те започнали да ги харчат за наркотици и се сринали тотално. Забравили за какво са тръгнали, прекъснали и връзката с близките си.

Французите пък не се притеснявали от чужденците. Учудвали се само на мръсотията, при която живеели. И ако не нарушаваш обществения ред и се държиш нормално, те дори не те забелязват по улиците.

Интересувам се защо живеят в палатки и при такива лоши условия? Трудно ли е там да си намери човек квартира?  Най-евтината квартира била 400 евро, а за да я наемеш трябва да предплатиш за още един месец. “Ако някой е имал готови 800 евро в България, той няма да дойде във Франция – усмихва се Жоро. – Или пък ако ги е взел на заем, за да стигне до там, той предпочита да живее при такива условия, но да ги изпрати обратно. Не знам за другите, но аз реших тези пари вместо за наем, да ги пращам на семейството за месеца. Е, сега от тия условия на живот ме боли тук и там, но какво да се прави. Каквото успях да спестя през двете години – спестих. Когато ми омръзна, си тръгнах, минах през Германия, взех си един миниван за работа тук. Захванах ремонт в къщи, имам парички да захвана и малък бизнес. Дано успея.”

Свечери се, време е да тръгвам. Жоро ме изпраща до края на махалата и аз сякаш неволно питам за идеята за радио. В очите му се появяват сълзи, но се преструва, че не е чул. Ясно – боли го още. Би ли се върнал пак в Па­риж, подавам ръка за довиждане? “А, не – категорично отговаря, но след кратък размисъл добавя: – Пък знае ли човек … може и да се наложи!”

Безгрижно детство. Юли 2010, с. Казичене.

Годишен доклад на

Държавния департамент на САЩ

за състоянието на правата на човека

откъс

Според Министерството на образованието и науката през настоящата учебна година от училище са отпаднали 8820 ученици в сравнение с 14 000 през миналата 2007-2008 учебна година. Повечето от учениците напускат училище по социални и семейни причини.

Броят на отпадналите от училище е най-висок в региони с голям брой роми.

Като цяло, ромските деца получават по-нискокачествено образование, а близо 10% от ромите никога не са посещавали училище. През изминалата година Върховният касационен съд потвърди едно съдебно решение от 2005 г., според което общинските власти в София са виновни за дискриминация, тъй като не са успели да осигурят равни възможности за образование за ромските деца.

Ромски активисти продължават да недоволстват, че въведената през 2008 г. правителствена политика на т.нар. „делегирани бюджети”, при която училищата получават стандартна издръжка за всеки ученик, е повлияла неблагоприятно основно на ромските общности и според тях е довела до закриването на 320 училища. НПО съобщават, че родителите от ромски произход не са склонни да позволяват на децата си да пътуват до нови училища в други градове и че родителите в училищата, приемащи нови ученици роми, често реагират негативно на тяхното идване.

Насилието срещу деца представлява проблем. Според Националния център за изследване на общественото мнение през изминалата година едно на всеки пет деца е станало жертва на насилие в училище. Според Националния статистически институт през 2008 г. 2606 деца са станали жертви на тежки престъпления в сравнение с 2743 деца през 2007 г. Властите често отделят децата от изпълнената с насилие домашна среда и завеждат дела срещу упражняващи насилие родители; но веднъж отделени от семействата си, децата често стават жертви на насилие на улицата или в специализираните институции.

Въпреки липсата на официална статистика, властите съобщават, че браковете между деца, макар и редки в национален мащаб, са обичайни за ромската общност. Освен това, според властите, уговорените бракове и традиционните ромски пазари на булки представляват трафик на хора.

По сведения на властите броят на децата, задържани от полицията за скитничество и просия, през 2008 г. е бил 659 и 1044 през 2007 г. Мнозина смятат, че възрастни експлоатират такива деца, въвлечени предимно в просия, проституция или миене на прозорци на коли. Когато задържи подобни деца, полицията по принцип ги настанява под своя закрила за не повече от 24 часа, освен ако не са настанени под полицейска закрила с прокурорско постановление. Много от тях впоследствие са изпращани в държавни институции за деца.

Прилагането на държавната политика по отношение на грижата за децата е децентрализирано. Правителството финансира насочените към децата социални програми. С цел да подобрят тяхното качество част от общините отстъпват предоставянето на услуги на неправителст­вени организации, но някои НПО продължават да бъдат загрижени относно възможностите на по-бедните общини ефективно да управляват и администрират тази дейност. Въпреки политиката на правителството за създаване на механизъм за алтернативно предоставяне на услуги, страната продължава да се бори с наследената от комунистическия период система от специализирани държавни заведения за деца.

През разглеждания от доклада период в 138-те специализирани институции са били настанени 7190 деца. Броят им е намалял спрямо 2008 г., когато в 140-те институции е имало 7276 деца, а спадът е с 40% спрямо 2001 г., когато институциите са били 165, а децата – 12 609. Повечето от настанените в институции деца са от ромски произход. Осъществяващите мониторинг организации твърдят, че реалният им брой е много по-голям и че правителството манипулира цифрите, като променя терминологията за различните видове институции. Повечето от децата в държавни институции всъщност не са сираци, а са настанени в домове заради увреждания, бедност и други проблеми в семейството.

През изминалата година НПО продължиха да критикуват недостатъците на държавните заведения за деца, като например домовете за възпитание и отглеждане на деца, лишени от родителски грижи, възпитателните училища интернати и домовете за деца с умствени увреждания. Според тях тези места страдат от незадоволителни бюджети, зле обучен персонал и недостатъчен контрол. Някои НПО, между които АРК-България, приветстваха новата стратегия на правителството да систематизира усилията за извеждане на децата от институциите и да използва средства от фондовете на ЕС за тази цел.

В сравнение с предходната година случаите на насилие в институциите за деца бяха по-малко, но на 5 декември три момчета загинаха в социално заведение в Крумовград, след като детонатор от стара военна мина избухна, докато си играеха с него. Домът е реформиран през 2008 г., след като преди това беше определен за закриване, а директорът и двама социални работници бяха освободени от работа до приключване на разследването за смъртта на момчетата.  работник по поддръжката в дома, за когото имаше подозрения, че е дал детонатора на децата, беше освободен под гаранция, а скоро след това се самоуби.

Обществената дискриминация спрямо ромите и други малцинствени групи остава проблем, водещ до периодични изблици на насилие между представителите на различните етнически групи.

Смята се, че ромите съставляват между 6 и 10% от населението, а според доклад на Съвета на Европа от 2002 г. в страната има между 600 000 и 800 000 роми. Според преброяването на населението от 2001 г. етническите турци съставляват 9% от населението. Етническите българи мюсюлмани, често наричани помаци, са отделна група със славянски произход, чиито предци са преминали от православното християнство към исляма; те съставляват между 2 и 3 % от населението.

Дискриминацията на работното място спрямо малцинствата, особено спрямо ромите, продължава да бъде проблем. Безработицата сред ромите е близо 65 %, достигайки до 80% в някои региони. Принципно негативните нагласи спрямо ромите, съчетани с ниското им ниво на образованост, правят достъпа им до пазара на труда по-труден. Много наблюдатели твърдят, че образованието, предлагано на ромските деца, е с по-ниско качество от това, което получават повечето други ученици.

През септември Бургаската община разруши 46 жилища на роми, като остави най-малко 200 души на улицата. Имаше сведения, че по време на разрушаването общинската полиция е използвала неправомерно сила срещу живеещите там роми. Тъй като изгонените обитатели на къщите не са законни собственици на терените, общината в Бургас не им осигури никаква възможност да се настанят другаде. Местни НПО твърдят, че между 50 и 70% от жилищата на ромите са незаконно построени и изразяват загриженост, че и други общини ще предприемат законови стъпки за събаряне на незаконните постройки.

През юли 2008 г. в отговор на жалба, подадена от БХК, ЕСПЧ издаде време­нно предписание за спиране на планираното разрушаване на жилища на роми в София. Съдът изиска от местните власти да му предоставят информация относно плановете си за преместване на обитателите на къщите, особено на децата и хората с увреждания.

Няма развитие по случая от 2007 г., при който група от четирима тийнейджъри преби до смърт 17-годишния ром Аспарух Атанасов. Към края на годината разследването срещу тях все още беше в ход.

На 6 август Европейският комитет по социални права единодушно реши, че страната нарушава Европейската социална харта, като не изпълнява задълженията си да осигури на всяко лице с недостатъчно средства достъп до предлаганото от държавата социално подпомагане. Комитетът излезе с това решение в отговор на приетите през 2006 и 2008 г. поправки в Закона за социално подпомагане, с които се въведоха ограничения във времето, в което гражданите имат право на социална помощ. Съдът прецени, че тези ограничения ще засегнат предимно ромите, жените и други маргинализирани групи, и че достъпът до социално подпомагане не може да бъде обект на ограничения във времето, ако засегнатите лица все още отговарят на основните критерии за получаване на социални помощи.

През изминалата година крайно националистическата политическа партия „Атака” продължи нападките си към ромската, еврейската и мюсюлманската общности в страната. По време на предизборната кампания за парламентарните избори през юли тя си служеше с дискриминационна реторика и публикуваше антимюсюлмански материали във вестника си и на своята електронна страница.

Наемането на деца без разрешително за работа е престъпление и за него се предвижда присъда до шест месеца лишаване от свобода. Законите за детския труд като цяло се прилагат успешно в държавния сектор, но НПО съобщават, че в някои браншове се експлоатират деца (особено в малки семейни магазини, текстилни фабрики, ресторанти, в строителството и при сезонните продажби) и от организираната престъпност (особено за проституция, джебчийство и разпространение на наркотици). Освен трафика с цел печалба от сексуална експлоатация, най-лошите форми на детски труд включват тежък физически труд и опасност за здравето в семейните тютюневи стопанства, особено сред турското малцинство. Правителството продъл­жава своите програми за премахване на най-лошите форми на детски труд чрез образователни кампании за вредите от тях и чрез намеса с цел защита, извеждане на детето от опасните условия, рехабилитация и реинтеграция на децата, заети в най-тежките форми на детски труд.

Главната инспекция по труда съобщи за спад в наемането на работа на деца през изминалата година, който се дължи най-вече на общото повишение на нивото на безработица, предизвикано от финансовата криза. През изминалата година Инспекцията е издала 2765 разрешителни за наемане на работа на деца. През 2008 г. те бяха 5807. Тя е предоставила 58 случая на незаконно наети непълнолетни работници на прокуратурата. През 2008 г. те бяха 194. Освен това Инспекцията е установила 120 други нарушения на законите за детския труд, свързани най-вече с неосигуряване на предпазно работно облекло. През 2008 г. броят на подобни нарушения беше 365.

“АКО ЕВРОПА УЗРЯ ЗА СВОБОДНОТО ДВИЖЕНИЕ НА ХОРА ЕДВА ПРЕДИ ПЕТДЕСЕТИНА ГОДИНИ, ТО РОМИТЕ НИКОГА НЕ СМЕ ПОСТАВЯЛИ ГРАНИЦИ НА СВОБОДНАТА СИ ВОЛЯ”

Разговор на Франческо Мартино, кореспондент на италианския сайт Osservatorio Balcani e Caucaso със Савчо Савчев, редактор на списание “Andral”

виж в блога

ЗА АБСУРДИТЕ ПО ЕВРОПЕЙСКИТЕ ПРОГРАМИ

Интервю на Екип по граждански мониторинг на “Отворено общество” с Камен Макавеев, експерт-консултант към МИГ, гр. Завет, Разградско

виж блога

“КОНТРОЛ ТРЯБВА ДА ИМА, НО ДА НЕ СЕ ПРЕКАЛЯВА С АДМИНИСТРАТИВНИ СПЪНКИ”

Интервю на Екип по граждански мониторинг на „Отворено общество“ с Кадрин Хасанов, младши експерт в Община Разград

виж блога

Зюлфие Исмаилова: “ДОВОЛНА СЪМ ОТ КОМУНИКАЦИЯТА С ЦЕНТЪРА”.

Емил Стефанов: “ИМА НЕВЕРИЕ НА ХОРАТА КЪМ ИНСТИТУЦИИТЕ”…

Разговор на Екипа по граждански мониторинг на “Отворено общество” със Зюлфие Исмаилова – зам.-кмет на гр. Завет, Разградско и с Емил Стефанов, технически асистент на МИГ в града

 

 

 

 

 

 

виж блога

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

“ЧРЕЗ МЕСТНАТА МИГ СЕ НАДЯВАМЕ ДА РЕШИМ НАЛЕЖАЩИ НАШИ ПРОБЛЕМИ”

Интервю на Екипа по граждански мониторинг на “Отворено общество” със Сениха Мустафа, председател на Сдружение “Севги” в гр. Завет, Разградско

 

 

 

виж блога

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Къща в  Завет.

“НЕ ЗНАМ КАКВО СТАВА, АМА ГРАДА УВЯХВА КАТО ГО ГЛЕДАМ”…

Почти репортажно-хаотичен разговор на Екипа по граждански мониторинг на “Отворено общество” със случайни граждани на улицата в гр. Завет до една странна веялка отпреди стотина години, която те се опитваха да ремонтират

 

 

 

 

 

 

виж в блога

“КОГАТО РАБОТЕХМЕ ПО ПРОЕКТА, ДЕЦАТА БЯХА МНОГО ПО-ЕДИННИ”

Интервю на Екип по Граждански мониторинг на “Отворено общество” с г-жа Лидия Йорданова, начална учителка в ОУ “Любен Каравелов”, с. Кардам, Община Попово

виж в блога

Лица от улицата

  

 

 

Бабата на Мария                                                           Мария

 

Митко и Николай. Завет, Поповско                    Гергина

“ТРУДНОСТИТЕ СА НАЙ-ВЕЧЕ ФИНАНСОВИ”

Интервю на Екип по граждански мониторинг на “Отворено общество” с Магдалена Радева, Изпълнителен директор на МИГ – Попово

виж в блога

“ТРУДНОСТИТЕ СА НАЙ-ВЕЧЕ В МОТИВАЦИЯТА НА ХОРАТА” 

 
Думи на Ивайло Иванов, секретар на Община Попово,председател на Фондация МИГ – Попово 

виж в блога 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Село Кардам, Поповско. Витрини-макети в ОУ „Любен Каравелов“, които представят трите основни етноса в България.

виж в блога

„СИГА МЪХЛАТА Й МНОГУ РЪЗГАЩЕНА”…

Разговор на чашка в Горната махала на Сливен

– 3 април 2010 година, Велика Събота. Разговаряме с Баро, той сега ще си каже трите имена, с Янко Татуката и с Патката. Намираме се в дома на Митко Патката, дето е много набожен човек. Той е пръв човек на Бога и на Исус. И пусува Бога. И сега мъ интересува, примерно … Баро, искам да разкажеш за първите си спомени от Махалата. Първо си кажи името.

– Казвам се Баро – Димитър Петров Димитров.

– Къко помниш от детските си години?

– Първите ми спомени са от времето, когато тръгнах на училище. Помна у махалата кък беши, старото време, кък отиваха на работа старите работници – по налъми…

– Коя година ший туй?

– `48-`49 година…

– Помниш го… През зимата ли беше туй?

– Помна го, 7-8 годишен бях. През лятото беше.

– Как през лятото … пък с налъми? Ами през зимата как отиваха?

– Е, през лятото, през зимата се събираха на групи облякъни, тъй съ фащаха и тъй отиваха на работа. През зимата – с цървули.

– Аз съм чувал, че през зимата наш`те хора са отивали с налъми на работа.

– Не, с църули, гумени църули имаха, аз ги помна много добре. Гумени църули имаха.

– И къде работеха?

– У „Гьорги Димитров”, у Бухаза [Боаза], бе!

– Кои цехове бяха там?

– Първи предачен, Втори предачен… Първи тъкачен, Втори тъкачен, Трети тъкачен… „Пети декември” – кадифяната фабрика. Дето леярната беше.

– Защо й казваха тъй, „кадифяната фабрика”?

– Защото кадифе и плюш тъчаха там.

– А-а-а, тъй, значи всъщност ти помниш вече края на 40-те години. Девети помниш ли го?

– Не, Девети – не. Бях малък…

– Не го помниш. Ти коя година си? И какво помниш…

– `41-ва. Помна, че дядо ми, баба ми, майка ми работяха горе Бухаза. Баща ми беше [не се разбираС.С.], майка ми – бубинарка, дядо ми – снованджия беши.

– Как са казва баща ти?

– Петър, Петър Калията. Петър Димитров Бухуров.

– Майка ти кък съ казваши?

– Недка Димитрова Кочева, пак Бухурова са водеше по мъж.

– И какво работеше тя?

– Тя беше бубинарка.

– Той какво работеше?

– Общ работник беше той.

– Колко деца бяхте?

– Ний сме три – сестра ми голямата дето почина – Павлина и Деня.

– Разкажи ми сега за ваш`то семейство, какво си спомняш?

– Ами средно работническо семейство, баща ми ходеше Балкана, дърварян беши навремето.

– Преди фабриката.

– Не, след туй. Тръгна по добитъци, с кътърите у Балкана ходехме.

– И какво правехте?

– Дърва возехме.

– `Ма вий ли ги сечахте или…

– Не, имаше си секачи, а пък ний ги изнасяхме на склад.

– Секачите наши хора ли бяха?

– Не, помаци бяха, турци имаше, цигани имаше, българи имаше… По обекта бяха, по обекти… Там… складирваха ги на фигури, ний ги товарехме, изкарвахме ги долу на пътя, за да т`варат камионите.

– И какво си спомняш оттогава, ти тогава на колко години си бил?

– Ами 9-10 годишен бях, аз съм товарел добитъци. Бяхме много дървари там, много хора бяха там, дес`тина-двайси човека, със семействата си, на колиби спяхме.

– В колко часа ставахте, за да отивате нагоре?

– Баща ми ставаше да търси добитъците, нахраним ги и тогава отиваме на обекта.

– `Ма много рано или как?

– Баща ми става по-рано, към 6-7 часа и отива да ги търси, ний ставахме към 7-8 часа… Сутряната става … всички, които имат катъри, добитъци отиват да си търсат добитъците.

Татуката и Баро, април 2010, Сливен. Месец по-късно, на 5 май,  Баро си отиде. Поклон.

 – Тъй, отивате, работите каквото работите и към колко се връщате обратно?

– Ами то зависи от разстоянието до дървата, там, където са наредени.

– Да, тъй, ама долу-горе към колко?

– Ами вечерта, към 5-6 часа чак са прибирами.

– Значи товарите катърити и ав шамисти съ връщати. И дървата същия ден ли ги продавахти или кък?

– Не, те съ прибират на склад. На връщани от Балкана, към 5-6 часа, за вкъщи си носехми дърва. Там, на Балкана, склад праехми.

– Къде „там”?

– В Балкана, на шосето, на поляната. Камиона там да доди да ги зимъ…

– А-а-а, пък вечерта като съ връщати, товарити катърите, ама вечи с дърва за вас.

– Да. За нас дървата.

– И за зимата колко кубика изразходваши едно циганско семейство? Сига гледам някой приятели зимат 15-20 кубика и ни им стигат. Тугаз кък беши?

– Тугаз пак 14-15 кубика утивъхъ за зимата. Много дърва утивъхъ.

– Добре, искам дъ тъ питам… Сига наш`ти хора живеят малко по-наширочку. Куету сий истина сий истина. Малко по-наширочку живеят пу отнушение … не на парите, по утнушение на прустранството в къщата къдету спът, къдету живеят. Значи идно време беши … идна стая, вътре живеяха сичкити…

– Да, в идна стая спяхми пет чувекъ…

– А, искам малку туй дъ ми ръзкажиш. Кък беши ино времи, примерно 40-те, в началото на 50-те гудини?

– Ут началуту живеехме в идна стая, баба ми и дяду ми живеяха в другата стая.

– Значи къщата беши две стаи саму?

– Две стаи и хъет беши.Тъй си беши.

– Ами кухня имаши ли?

– Не.

– Ами къде готвяха хората?

– Ами на печката. Две стаи, в едната – печката и там готви майка ми. Сичку там.

– И вичерта лягат там дицата, спът и туй е?

– Ами спът. Ами имъхми лигла…

– Лигла имаши ли? Или направо на пода?

– Абу на наруви спяхъ! Имъши някои на ругозки спяхъ. Рухузини дето им викъхъ идно времи. Ут пъпур плетени.

– Да, да.

– Пустилъхъ козяцити, дицата съ нъреждъхъ…

– Козяци… Чи козъци имъши ли идно времи? Аз знам козяци, ама наш`ти хора ползваха ли козяци?

– А-а-а…

Патката: – Удияла, удияла дибели, само вълна.

Баро: – Аз съм спал на козяци.

– Чувал съм, идно времи наш`ти хора кату праели сватби, като канат гости, като туй-онуй … сички спяли на улицътъ. Верну лий?

– Това е верно, бе.

– Щоту сватбата прудължава два-три дена, няма къде да ги сложат…

Патката: – Петък, събута, ниделя и пунделник – четри денъ. Тъй беши!

– Да де, ама съм чувал, чи хората, примерну, петък срищу събута хорътъ висилът съ коту съ висилат и вичертъ спът прид къщата, прид врътатъ там, прид портътъ.

Баро: – Тъй си беши, бе, тъй си беши. Сичкити спяхми вънка – кой нъ дворъ, кой на улицътъ. Тъй си беши… Нъреждъхъ чийзувити, е, четри денъ праеха сватби… В петък носяха хавлията на булката…

Патката: – Тасуви-масуви и роклятъ за събута…

Баро: – Рокля за банята, за събота…

Патката: – Нова рокля за банята. За ниделя – друга.

Баро: – Събута зимъхъ чийза, на баня утивъхъ жинити. А пък мъжети – в ниделя. Само мъже.

Патката: – Само мъжети сабалъм. Млъдуженека, кръсняка…

Баро: – Къпяхме млъдуженека вътре, кръснека къпяше млъдуженека.

Патката: – Койту й кръсник, къпяше млъдуженека.

– Тъй. И цял ден в ниделя к`о съ прай?

Баро: – Ядене и пиене на двора. Лятну времи – на двора.

Патката: – Нямъши ристуранти.

Баро: – В пунделник булката ръзнасяши с идно червену шише ракията и наливаха на чашка и черпеха по улицата. И кой колкото стутинки – даваше там… И в пунделнек – даряваха. Сватбарити. Чурбъжията дъряваши сички хора. И утивъхъ на пъзаря с музикътъ, ду Първу усновну училищи, дажи ду пъзаря утивъхъ с музикътъ. Кой зима тиган, кой зима зъкъчалка, кой зима вилици

Патката: – Маси, стулови… Пъри ни съ даваши.

– Е, ами тугаз хорътъ нямъхъ пъри…

Баро: – И туй беши пударъкът. И съ готвеше в къщата. Мойта сватба беши тъкава! В петък носехме хъвлията. В събута зимахме с къбрулет и с каруца чийза. Вуйчо ми беши кръсник … Кочев … Той доди в ниделя на банята – мъ къпа, мъ пулива, додъх си у къщи. В ниделя праехми подписъ уфициалну И пунделнек ядъхми-пихми, майка ми готви бо-об, свинску със зели и „Дайти пу два лева”, да кажим: ти, аз, тоз, тоз … дайти пу два лева, пу идин лев … дъ си земим вину. Собственика, койту й чурбъжия на къщата дава един път пу идна пахарка с вину, после вечи секи дава по нещу и си зимъми ощи.

– Ут къде зимъхъ вину?

Патката: – Най-многу зимъхъ ду Първу усновну насреща ореха – „Шефка”-та му викъхъ…

Баро: – У Мъхлатъ най-многу прудавъши Пъшата.

– Аз помнъ, чи Пъшата продавъши.

Баро: – А-а тъй. Пъшата прудавъши. Мъслинкътъ прудавъши пу ино времи вину. Бай Люцкан българена прудавъши, Бай Гошу прудавъши… Ама и хората знаеха къде има хубуу вино, ама чисту вину пиеха! Тънка ичкия не пиеха!

Патката: – Да!

– Туй интиресну… Тугаз май ракия ни съ пииши?

Патката: – Пиеха хулиганки само за аператив. Идин и седем беши.

– Е-е, ама то 60-те гудини беши вечи…

Патката: – Поичиту вину, само вину.

Баро: – Само вину съ пииши!

– Черну… Ами къко вину пиехъ наш`ти хора?

Патката: – Черну и червену.

– То черну и червену `се едно!

Патката: – Не е `се едно! Чернуту – кабарне.

Баро: – Абу то кабарне нямъши идно време, бе!

– Бе то каберне нямъши едно време, бе! Недей приказва, бе…!

Баро: – Нямъше кабърне. Черно вино – „Шевка”.

– Е, едното ший „Шевка”, другуту къко ши бъде?

Баро: – „Пъмид”, „Дамят”, ей тъй.

– Ай „Дамят”, „Дамят” бяло вину, бе!

Баро: – Бе то бяло вину, ама някой си прудавъши бялу вину, някой си пиеши бялу вину.

– Искам да ми кажиш кък помниш наш`ти хора кък утивъхъ и къде утивъхъ на баня.

Баро: – Кък нямъ дъ помнъ, аз бях вечи…

– Колко бани имаши у мъхълатъ?

Баро: – У мъхълатъ имаши … Йоргювата баня, Рандювата баня…

– Йоргувътъ баня. Къде беши Йоргювата баня?

Баро: – Е тука тъй долу, ве! Ей сига тука, уттатък туйна…

– Ама кажи къде, щоту ний сига тука си знаем, ама…

Баро: – На „Шейново” тука, „Рандювата баня” къде беши! На 20 метра беши другата баня! „Йоргувата баня”. Ваш`та баня кък съ казвъши там?

Патката: – „Стара ока”.

Баро: – „Стара ока”. Тъй. И долу имъши тука до бай Павел – „Гигувата баня”. Е, тез бяха банити.

– Ъ-ъ, ощи имъши, ощи имъши…

Патката: – После нъпраяха „Градската” – ду Биндзинустанцията, ду Лятнуту кину утгоре.

– Аз помня наш`ти къту живееха в София и аз кату живеех тука при бабъ ми помнъ … дибели тъй … тъквиз тъй гъзести жини и в идна гулямъ бухча сложела чистити дрехи и сичку там коту й трябъ за банята и т-ъъй-и т-ъъй ши вържи краищата ут читир`те страни бухчатъ и я мята на ръката си, фащъ дицата и утивъ на Рандювътъ баня. Ей тъй помнъ!

Баро: – Тъй беши!

Патката: – Аз ни съм зимал дрехи ут тукъ! Саму хъвлиятъ и кисиити у ръцети ми. И пу жапенки.

– А-а, твойта детска работа! Устъви! Жина ни мой тъй дъ утивъ на баня, бе-е! Ъ-ъ, не, не! Тя вятър работа!

Патката: – Дету викаш детска работа…

Баро: – Тъй-тъй. Зимаха си дрехити, сапуна, кисиити – за сапун, за кир, тасувити, кирмиди дъ си търкат мъзолити, връзваха си бухчити и утивъхъ. Ама ни са крадеши!

– Да, ни съ крадеши, наистина.

Баро: – И ги уставяха ей-тъй. Влиза у банята и ни съ притеснява!

– Нещу другу интиресну? Нещу за музиканти, например… Кои музиканти помниш у мъхълатъ?

Баро: – Духовата музика. Най-много вървеши у наш`та мъхъла Духовата музика.

– Кои бяха тез хора?

Баро: – Ут квъртала [Долния квартал – бел. ред.]. Зъмбалиту, Мъмулиту, Джимчикътъ. А пък Зъмбалиту е най-стар. Бай Любен Мусурув – и той беши стар. Меметку ут Квърталъ. Бяхъ Духова музика.

Патката: – Черкезуви…

Баро: – Черкезуви… Ъ-ъ … кък им викъхъ на тез утдолу… Гулеми музиканти съ те, ве!

Патката: – Митоди.

Баро: – Ни е Митоди! Шикерданкуви! Те многу идваха. Зимбалиту и Шикерданку бяха царете на Мъх`лата! За музиката. По-късно – сваку ми Кираев, бай Васил акурдюниста, Лойчоолу с барабанити, на Колчу брат му Петю с кларнету… Е те вървяха напуследък. Карлу клърнитиста. Фащаха ги. Два клърнета и туй беши. Ут наш`та мъхла трумпетисти нямъми! Само Пътятата беши трумпитист. А-а-а, и Консулъ беши бартонист.

– Баритон.

Баро: – Бартон. Голям. Той свиреше с Ходжьолови във Военната музика.

– Като малък кой човек от Махалата тий правел впечатление с нещо?

Баро: – У Махалата … рядко имаше, двама-трима имаше, които бяха буйни. Кату Калийчу, кату Раката, дету гу убиха в зътвора, кату бай Ради …

– Не-не-не, аз не питам за беладжии. Да тий направил впечатление с нещо интересно и тъй да тий устанъл в главата?

Баро: – Дядо ти Дечу ми направи гуляму впечатление…

– Със?

Баро: – Искъши дъ напрай една театрална трупа. Театър дъ играйм. На сватята ми на къщата беши Клубъ там.

– На Маслинката.

Баро: – Да. Организира Чипаниту, Данчу, мене, Динку, Кучи Данку, Гъди Ваню, други някой от мъхълата – Леската, Райчу… Искаше да напрайм идин театър. Иска Клуба да гу напрай кату театър, да утивъми секи ден на рипитиции. Ама ни стана … той … пуръзбуля са вечи нъкрая…

Аз помнъ, че … събиръши ни дицата, разказвъши ни приказки… Добре, друг човек кой помниш – да тий напраял впичатление, да си кажеш: ий, тоз човек, заслужава дъ съ помни…

Баро: – Ами Хаджиолу бай Данчу. Асамбълъ. Той ми праеши впечатление на мене. Събираши тъй хората. Друг някой – Кадуза бат Митко като председател на кварталния… той беши един чувечен, един свестен чувек у наш`та маала. Други – бай Даню Дришката. Майка ти ми напраи гуляму впечатление. Златка Колева. Защо. Защото у мъхлата кату искахми да напраим хоро, идинственити ний тримата съ крипяхми и настоявъхми на Кварталния кумитет дъ прайм хуро! Ний жилаехми дъ бъди хуроту уригиналну! Майкъ ти съ убличъши с нусия…

– Става въпрос за хуроту дето беше за 1-ви май. Уж беши за Великден, пък 1-ви  май.

Баро: – Ами на 2 май гу праехми. 1-ви беши Международния ден на труда, затуй гу праехми на 2-ри хорото. Има по-възрастни от мене – ни помнът тез работи… Сига да гу питаш някой „Къде беши фурната?” той ни знай. Ду тях беши фурната, ни я знай!

– Коя фурна?

Баро: – Андреевата фурна.

– Ай, Андреевата фурна няма дъ я помни! Айде-е-е. Ами Андрея точно срищу Първу усновно, бе!

Патката: – Те трима братя са. И тримата имаха!

Баро: – Сига! Ъ-ъ, не Андрея, Къпъша! Къпъша! Ду вас фурната – на Къпъша беши…

– Аз ни помнъ до нас фурна!

Баро: – Имаше. Мижду Клуба и купирацията. Клубъ беши надългу, беши идин малък клуб. Клубъ, фурната и купирацията. Чапраза дету прудавъши плътове, после там беши вечи купирацията. А до нея беши фурната, по стъпала съ качваха хората. Развалиха фурната и напраиха Клуба.

– Туй ни го помна!

Баро: – После развалиха на Пею къщата, на бай Михал къщата, нали, развалиха там – на Армандови, на … Преди да развалат къщата напраиха … една сцена имаше там. Кату идваха хора отдолу [от властта – бел. ред.] … и Ансамбълъ там изнасяха кунцерти.

– Искаш да кажиш „уфициални хора”…

Баро: – Уфициални хора. И там … аз съм играл на шах там с Русчу, с Миланката, с вуйчу ми Ваню… А пък приди да напраят сцената, имаше чушмя там. Една ниска чишмя беши. И лост имало. Там играели на лост. Аз не помня лоста, ама помна чишмята, чи беши там. След туй аз вечи къту утидъх вуйник…

– Куя гудина?

Баро: – 60-та гудина влязъх вуйник, наш`та улица тугаз я напраяха асфалт. Беши тясна улица. Само идин камион да мини, една къруца да мини. Ут Миленкуви нагоре пък имаши … къмион да мини … по „Преслав” … ни мой. Но като събориха да откриват улицата… На Палякови дадаха апартамент, на Данчито, на тоз, Селяви дето живей, там живееши Танчя, тя онзи ден мина покрай мене даже, тя ми беши кумшийка…

– Данчя?

Баро: – Танчя.

Патката: – На Морския дявол майка й.

Баро: – Не, не, не, не-е! Беши зимала … на Рускиев … баща му кой беши?

– Ай, dikhin, мене пита!

Баро: – А-а, Рускиев не гу ли помниш, бе?

– Аз Рускията гу помна, ама баща му кък да помна?

Баро: – Ами той скору умря! Той зима на Танчя майка й…

– Рускията … дето беши с едни тънки мустачки. Тоз лий?

Баро: – Не-е. Той баща му. Той живей… Чипанивия Данчу къде живей? На Златка, дето пучина. На Цирката дъщеря му. Е, точно там живееши.

– Остави туй. Искам да питам помниш ли нещо, което са разказвали стари хора у махалата. Нещо странно.

Баро: – В смисъл? Помна туй, че едно време нямалу кражби. Нямалу изнасилвания. Нямалу.

– Знам, че едно време Общината давала безвъзмездно празни места на хората да си направат къщи да живеят.

Баро: – Половината квартал от улица „Шипка” нагоре къщити ей тъй са напраени.

– Да ти кажа, когато съм си мислел за махалата… Ний сме дошли не повече от три-четри каруци хора в махалата. И постепенно, в продължение на 1000 години сми станали 10 000 човека. Интирисува мъ нещо дали й запазено като спомен от онуй времи, когато сми душли насам.

Баро: – В нашия квартал са живели много хора, които утидаха да живеят в Долния квартал. Много хора. Старити цигулари съ живели…

– Да, ама те са турски цигани.

Баро: – Не е! Те са български цигани.

– Не е – турски цигани са. Аз съм разговарял с тях. Сичкити, които пазат тез музикантски традиции, сичкити са турски цигани.

Баро: – Не музикантити, не музикантити. Ти устави музикантити. По утсам живееха български цигани. Например на мойти сватя хората са казваши … бай Митю, бай Митю, бе. Добри, дету бажанака му, баща му – също български циганян. Америкуви … сичкити са български цигани. Ут наш`ти цигани.

– Дубруволну ли утидаха или ги накараха дъйдат?

Баро: – Не, бе, дубруволну утидаха. Тука нямъши къде и вечи там са приселяха. Долу беши празно място.

Патката: – „Краставу пуле”. Тъй му викъхъ. Пуляна беши.

– Защо „Краставу пуле”?

Патката: – Ами няма тръни, драки.

Баро: – Аз там служех, там праех стрелба. Дету бяха дарацити. Аз съм ходел там на стрелба. Като вуйник. С халосни пътрони. Учехме са да стрелями. 60-та гудина. Гарата не беши там.

– Знам, помна старата гара. Помниш ли я, бе? Помна и кък минаваше влака по Хамам баир…

Янко Татуката: – Кък няма да я помна!

Патката: – Ду болницата беши гарата. Ay, chukundurya choravas vwgonindar.

– Тугаз пиеха ли хората?

Баро:- Старити хора пиеха. Само вино. Ичкия – не.

– Кога пиеха. Секи ден?

Баро: – А, имаши … някой секи ден пииши. Пу идин литър си пиеха…

– Пу ина ока…

Баро: – Ama i mol da syas lachshi! Дяду ми Кочоолу ръкия много ни пииши! Баба Неда пииши вину.

– Баба Неда?!

Баро:- Аз я помна нея.

– А-а, аз не я помна…

Баро: – Ти си малък. Баба Неда пииши вино, бе!

– Вину. Черно вину пииши…

Баро: – Черно вину. Идваши при баба ми. Tsonke, ker mangi ekh paharka, chsha, papara!

– Ay, papara!?

Баро: – Ay, papara, ami!

– Знам, бе! Е-е-е-е! Ха-ха-ха!

Патката: – Баба ми Руса и тя.

– Те затуй хората били здрави, бе-е-е-е. Ха-ха-ха!

Патката: – Баба ми Минка 98 гудишна умря.

Баро: – Баба ти Неда 90 гудишна умря, бе! Ами баба ти Мунка! Avilas khwrw… Anta, chsha, Tsonke! Бардакия и тя. Леля Мика. Кат` са събираха горе, аз малък. Ай вънка, бе! Аз и систра ми Павлина бягами. Имаши чайници. И бакъри имаши. С бакъра утива за вину или пък с чайника. Утива у Пъшата, у Чукуня…

– Чукуня.

Баро: – Чукуня. Прудавъши вину. И ракия прудавъши. Пузнавъш ли я Чукуня?

– Ами чувал съм, ама не мога дъ съ сетъ коя й…

Баро: – Срищу Илку Коченевия. Кучи Данку къде живееши? Питката ни гу ли пузнаваш, бе? Илку, бе. Кочината, бе…

– Абе няма значение. Аз нарочно тъ питам. За името. Да остани като памет.

Баро: – Да. Чукуня. Стойка са казвъши тя, викаха й Чукуня пу старому.

– Утивъш, земаш ино бакърче вину, колко ши е, два-три литра…

Баро: – Да, толкоз…

– Колко струваши ина ока вину?

Баро: – Ами да ти кажа … на унез пари … 10 лева, ама на днешнити се едно, че 10 стутинки.

– А-а, не-не, скъпи пари бяха…

Баро: – Преди `51-ва гудина. Баща ми дади една пристилка пари за идин катър, бе! Аз работех за 68 лева. Валяци носех. За предачити. А пък после кату напраих 6 месеца на Мечо баща му мъ зима придач, пумошник придач. Докато отида у казармата година и половина бях придач. След това, като са уволних дяду ми викаши „Ай, кай, да та напраим идин снувач и да фаниш зънъят”. Баща ми беши снуванджия. И аз утидъх да стана снуванджия. Ама ни мужах да издържа там.

– Що?

Баро: – Ами щоту мъ дърпаши [не се разбира – бел. ред.].

– Искам сига дъ тъ питам защо са загуби езика у кварталъ? Хората ни говорът вечи изика, зъбраят, младити ептен ни го знаят…

Баро: – Сига ш`ти кажа. Нъ времиту, кугату аз пураснъх, баща ми и майка ми ни ни говореха на цигански, гувореха ни саму на български. И аз ду осем гудишен аз цигански ни знаех. Дукат` тръгна на училищи. Аз цигънски ни знаех. Само питам „Къко казвъш, мо, мамо?” „Къко казвъш, мо, бабо?” Ни говореха пред нас. И ний тъй свикнъхми. И егу, двайси чувекъ дъ сми тука, ний няма дъ гуворим пу цигански, ши гуворим пу български.

– Утвреми-навреми ши съ убадим, ши кажим идна прикъзка и туй е…

Баро: – И ши гувориш някуй скришна дума от дицата си.

– Добре, де. Защо ний ши си бягъми ут изика?!

Баро: – Защоту ний нямъми … ний рабутихми в тикстила. И там рабутихми мижду българи. И ни мой да гувориш друг изик. Кату гувориш цигански и ти вика „Защо гувориш цигански, бе, говориш против мене!” И ний имъми двайси-трийси години работа само с българи.

– Наистяна сми загубили изика. Пък да ти кажа в София къко нъблюдавам. Хората гуворът си изика, пет пари ни дават. И лошото знаеш ли кое е? Хората уж гуворът цигански, пък пулувината думи български.

Янко Татуката: – Да, пък долу Квъртала не е тъй! Понеже дъщеря ми нали там, приказват напрау цигански.

– И хубу праят хората.

Баро: – И аз гу удубрявам туй. Идин наш чувек да бъди кандидат, с две ръце ши гласувам да стани народен представител.

– Да, ама аз няма да гласувам, щото един път гласувах, после видях, че човекъ влези в Парламента да си играй игричкити. Се едно бългърити непременно да гласуват за българян. Чи той може да не е свестен, може да е мошеник, що трябва непременно да гласуваш за него?!?

Баро: – Такъв е!

Патката: – Ами се едно тъ прикарва, туй е!

– Разкажи ми за най-дубрити ти приятели ут дитинство.

Баро: – Най-дубрити ми приятели пучинаха почти. Саму идин устана. Динку. Сички, които бяхми… А-а-а, и Чипанивия устана, ама той дълечи ут тука… Данчу Чипанивия. Ний ут детскътъ гръдина ощи пураснъхми нъедно.

– Не, искам ей-тъй чувешки да ми разкажиш за тях…

Баро: – Най-дубрия ми приятел беши Кучи Данко. С него – кавги, разправии за партии, за едно-друго, но с него двамата не сме съ убидели тъй, кръвно да сми са убидели. Най-много живях с него. И с Динку живея, ама той сига утиди да живей в Калуяново, и той…

– Добре, искам да та питам … приятелство, туй-онуй… На къко са градеши туй приятелство?

Баро: – Ний ут малки … нету са убиждъхми, нету са кръдяхми, ниту нищу. Живеехми си къту братя.

– Значи е имало някаква чистота в отношения между хората…

Баро: – Ши утидим на ристурант, черпим са-прайм, давами еднакво парити. Няма да праим дялба – ти даваш 2 лева, пък аз давам еди-си колку. Имаш пари – черпиш. Нямаш пари…

– Значи основаваши съ на честност, на справидливост, на искреност и на такива неща…

Баро: – Утивали сми и на Карандила, и на Абланово, и на Банити сми утивали пиша -нямали сми разправии…

Патката: – Аз кат нямам, ши мъ черпиш, аз кът имам – аз ши пучерпа.

Баро: – Например идеш, гледаш гу – той гладен. Vakersa: той ни е ял. Хап – даваш и не негу. Наш колку съм давал на Чипанивия Данчу, той беши най-бедния мижду нас. Зимам идин куджак дърва, утивъм в тях, майка му в квъртала беши жината, той живееши сам тука, идна печкъ имъши, зимам идин куджак дърва, хайде у тях, клъдем огъня, там живейм. Казвам на майка ми – ши спа у Данчуви. „Ай утивъйти”. Тя гу пузнавъши.

– Колко гудишни бяхти?

Баро: – Ами 13-14 гудишни бяхми.

– Уважавъхти са и ни са убиждъхти…

Баро: – Многу са уважавъхми! Сига риве кату мъ види.

– Akana mangava ti keras pheryas rromanis. Mw ovil?

Патката: – Аз ни моя, ве, бате!

Янко Татуката: – Mw ovil, va!

E, сега тъ чувам rromanis kersa pheryas … diynu kersa tut…

Патката: – На български казвам, на български…

Ай, на български, до сига rromanis kersas phjeryas, akana na mangisa

Патката: – Ами хай, някуй думи ши ти казвам… Извикай двамата ми сина – идиния 37-гудишен, другия – 34… Ни знаят!

– Achsh-achsh! So, so, so?

Янко Татуката: – Sourru pheryas kerava, va.

– Uriginalnu pheryas kersa rromanis?!?

Янко Татуката: – Да.

Баро: – So si chwlhwya, ozaman?

Патката: – Звизди, ве!

– Oda zhanna, va, ey!

Янко Татуката: – E, питай Бару!

Баро: – Аз ни знам къко й! Аз ни гу знам!

Янко Татуката: – Sourru zhanava! Ama na shi kerava pheryas – danda nanwy man… [говори завалено, много-много не се разбира поради наскоро преживения ударбел. ред.]

– Danda nanwy tut… Mangava ti pucha tut ekh chshipas! Ahwyam, ta danda nanwy tut… Ama kar isi tut? [общ смяхбел. ред.]

Янко Татуката: – Kar isi man! [oda da asala бел. ред.]

Патката: – Ti mutrws tut!

– Achsh-achsh, akana! Yanko, ti avil akana ekh zhuvel … shtarw chuchintsa… So mw kwrws?

Янко Татуката: – Mw manga mangi, va… [общ смяхбел. ред.]

– Ay! Mw ushil?

Янко Татуката: – Mw ushil ami! Sar na ma ushil!

Патката: – Нъ Пепи Миленкув систра му дъ доди!

– Ай, къде гу фанъ ти, глей сига, е-е-ей, маааму стара…

Баро: – Ай, тя цялата си цицка сложи на бартонджията … дето свири на бартона цялата си цицка и запуши бартона! Цялата си цицка я бутна… Изкара си цицката и я сложи на бартона! И запуши бартона! [общ смяхбел. ред.]

– И запуши баритона?! Баритона запуши?!  Ха-ха-ха-ха Сика?!? Сириозну?!?

Баро: – Сийка, ве. Сириозну!

– Их, братко, туй ни бях гу чувал!!!

Патката: – Е, е-е-е, туй ни гу знайш?!?

– На, кълна са, не!

Янко Татуката: – Той ни гу знай…

– К`ъв  и тоз баритон, бе, той многу малък тоз баритон, бе, ха-ха-ха!

Патката: – Ай, ни можа дъ я събире! Тоз ни каза, е, тоз, къту играехми шах. 

– Кипна утвънка!?! Их, туй ни бях гу чувал!!! Той галиба саму там гледа?!?

Патката: – Саму там, ъми!

Eй, мръсник със тебе мръсник!

Янко Татуката: – Otka ami, kati ti dikha!

Патката: – Ъми тя кумшийкътъ му, е, кък?! Срищу нея…

– Ама тя кумшийка ли му й?

Патката: – Ай, кумшийкъ, ъми!

– Аз съ чудъ защо … ставъм приз нущта – лампата му свети и той гледъ приз прузорицъ и тъ-ъ-ъ-й праи пердету … нататък гледа?

Баро: – Мъ тъй ли прайш ама?!? Въй, майко-о-о, той зътуй ли…

Янко Татуката: – Хубаа жина, lachshi i rrumi, ama…

– Lachshi i rrumi?! Oh, mama-a-a-a…

Янко Татуката: – Мойта жина, караха са, сига ни дава вечи да хода там.

– Ker pheryas rromanis.

Баро: – Abu so mw kerwl pheryas rromanis kana na zhanna, va!

Янко Татуката: – Na shi, na shi.

Патката: – Abu oda zhala astsyal lakw barw chuchindi, va! Avrwski na zhala, ta kuliski liski rrumi hoyzila. Туй е!

Янко Татуката: – Dii butsi! Ти разбра!

Их, братко! Kide?

Патката: – Ahwyan? Kati zhala i butsi!

– Kaskanwyru!

Патката: – Ha-a-a! Kaskanwyru!

Баро: – Ama, oda zhansa lis swy si? Kana lela pentsiya, ekh zes ovila barvalu-u-u…

Патката: – Thagar ovila!

Баро: – Ha-a-a! Thagar ovila! Pala ekhi sahatsisti achshwla bokhalu!

– Nanwy nikhachshi… Vwy, devlinka-a-a…

 

 

Продължава в Andral 58-59 b, 2010

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s