Andral 60-61 a, 2011

bresh deshutriningu

60-61 * 2011

http://www.ceeol.com
savsavchev@yahoo.com
ssavchev@abv.bg
zarzala.wordpress.com

Новите емигранти

“БЪЛГАРИЯ Е ДЪРЖАВА НА КРАЙНОСТИТЕ”

Разговор с Георги Николов от Горната махала на Сливен

– Разговарям с Гошо, сина на Колю. Ти сега на колко си години?
– На 36.
– Като завърши училище каква работа почна, какво вършеше?
– Като шофьор.
– Къде?
– В една колбасарска фирма.
– И какво стана, самата фирма фалира или как?
– Да, фалираха. Бяха събирателно дружество, бяха 4-5 човека и много се крадяха.
– Крадяха се един-друг?
– Да.
– Българска фирма ли беше или наши хора?
– Българска.
– И се крадяха един-друг…
– Да.
– Ти си женен, детето се роди и трябваше да почнеш нещо друго? И? Как разбра за Кипър?
– От сестра ми. Първо тя беше там.
– А-а, всъщност най-напред Силви беше там…
– Да.
– Коя година беше туй?
– 2001-а … или 2002-а.
– И какво направихте? Със сестра си заедно ли отидохте или тя се прибра и ти тръгна?
– Да, бяхме един месец заедно, тя се прибра, а аз останах една година. Тя беше само за лятото.
– Тя какво работеше там?
– Селскостопанска работа.
– Каква работа, какво правехте там?
– Аз не съм работил с нея. Тя работеше в едно село, горе в Балкана.
– Помниш ли му името на туй село?
– Статò.
– Около кой град е селото?
– На около 25 км от Пафос.
– Горе в Балкана…
– Да, Тродос…
– Какво е това Тродос?
– Планина.
– Планината Тродос?
– Да.
– И какво береше тя там?
– Там има парници. Там шефа има голяма хладилна база, той всъщност е оттам. Долу в Пафос пък има магазин…
– Голям или малък магазин?
– Голям магазин.
– И продава на едро?
– Не, на дребно. Той си отглежда горе ябълки и други плодове и зеленчуци, има си хладилна база и долу в града пък ги продава. Затворил е процеса.
– Техните ябълки по-вкусни ли са от нашите?
– Много химикали им слагат. Аз с такова впечатление останах. Но аз съм и виждал. Но … може би им разрешават или контролът им е слаб, не знам.
– Тъй, значи ти беше в магазина долу. И какво правеше там?
– Ами отговарях за пет щанда. Цитруси.
– И ти ги зареждаше или какво?
– Да, аз стоя там и наблюдавам – като свърши нещо, веднага зареждам. Те са долу в хладилника. И качвам.
– С какво, с мотокар?
– Не, с асансьор.
– Доволен ли беше от заплащането?
– Ами-и, доволен бях, разбира се. Тогава бяха още лирите, плащаше в лири.
– И беше по-добре, така ли?
– Абе и сега същата работа. Само самите стоки са по-скъпи, заплащането си остана като по-рано.
– И там в тоз магазин остана една година?
– Една година, свърши ми договора…
– И това беше в Пафос, така ли?
– Да.
– С кого живееше там, с наши хора? Как плащахте там, как живеехте – в квартири или..?
– Не-е, там самият магазин имаше цял етаж, колкото е площта на магазина, направен за апартаменти – всички работници живеехме там. То беше…
– Това нарочно ли го е направил така, мислиш?
– Ами сигурно, сигурно.
– Ама всички хора, които работеха в магазина бяха емигранти и живееха там ли, всички?
– Да. Само касиерките бяха техни жени, братовчедки…
– От кои държави имаше работници?
– Имаше сирийци, имаше украинци, имаше египтяни, българи, молдовци…
– Наши хора от махлата имаше ли, освен тебе?
– Нямаше.
– Е, то във вашия магазин е нямало, но на други места в Пафос е имало наши хора, нали?
– Тогава беше трудно, беше с визи, не можеше къкто сега… Свърши ми договора и се прибрах. После – пак отидох.
– Чакай сега. Свърши ти договора, ти си дойде тука, похарчи парата. За колко време я похарчи?
– По-малко от година.
– За по-малко от година… А тука нещо работи ли?
– Започнах в една фирма за дограма. След това заминах с един приятел.
– Защо напусна тая фирма, какво стана?
– Слабо. Не дават пари, не можеш да си посрещнеш нуждите. И работата намаля и трябваше да напусна. Все едно си губиш времето…
– И се принуди пак да отидеш…
– Пак тръгнах, обаче тоз път вече имах информация, че такива хора, с този занаят, са добре платени.
– Говориш за дограмата? И почна да търсиш такава работа?
– Да, аз не съм се уговарял с никой, просто с един приятел работехме известно време заедно…
– Той българян, тука от…
– Не, турчян.
– Ама … от България?
– От България, да. И решихме да отидем. На неговата жена брат й работеше там. Той са погрижи – намери квартира, пое ни… Още като стъпихме там той дойде, взе ни от летището…
– Посрещна ви…
– Да, посрещна ни, заведе ни в квартирата, платихме си и вече си имахме квартира, не да кацнем и да са чудим к`о да прайм. Всичко беше организирано. И си търсих работа около-о три-четири дена и си намерих работа.
– Там как си търсите работа?
– Трябва да знайш езика.
– За колко време го научи?
– През цялото време съм го учил.
– За колко време почна да говориш езика?
– Около-о пет-шест месеца.
– От началото ти беше много трудно?
– От начало само на английски. И може би там ми беше грешката, аз може би щях да го науча по-бързо… Ама ми говореха само на английски, щото знаеха, че го знам.
– Е, да де, ама за сметка на туй пък си научил по-добре английския?
– Да.
– Е-е! Значи няма к`о да съжаляваш! Тъй. И почнахте с тоз човек, намерихте си работа… Там кък си търсиш работа? Отиваш и казваш ”търса работа, търса работа, търса работа“?!?
– Да-а!
– Или по вестници гледаш?
– Не! Тръгваш и търсиш.
– От магазин на магазин, от цех на цех?
– Да.
– Брех ма`а му стара, то лошо! Тъй. После?
– Започнах при един.
– Намери си такава работа, каквато си търсеше?
– Да, намерих си такава работа каквато търсих.
– Турчяна и той започна?
– И той почна, ама на друго място.
– Същото нещо, ама на друго място?
– Същото нещо в друга фирма.
– Значи вий не успяхте… Щото аз останах с впечатление, че вий искахте да почнете нещо собствено да правите?
– Да, туй беше идеята – да напрайм някой лев и да са върнем.
– Тука, не там?
– Да. Ама нещата не са развиха по начина, по който искахме.
– Каква беше причината?
– Ний утидахме… Уговорката ни беше да утидем там за една година и да са върнем… Той извика жена си, детето, майка си, баща си, леля си…
– И са развали работата?
– И-и братовчедите си-и… То стана… Дядовата ръкавичка. К`о ши са занимавам!
– Да. И?
– Той ми осигури, пък аз имах късмета и шефа да ми осигури негова квартира, да си плащам отделно.
– То голямо перо ли е?
– Не.
– В тоз период примерно колко горе-долу взимаше на месец?
– 1250 евро.
– Чисто? В смисъл извън наема, извън…
– Чисто, бе! Не съм плащал нищо.
– А осигуровки, други неща, истории…
– Осигуровките той си ги плаща, аз нямам нищо общо. Той ми й споменавал, че около 700 евро му излиза…
– И ти какво, работи една година там, доволен остана?..
– И още 4-5 месеца…
– Доволен беше?
– Доволен бях, разбира се!
– Що са върна, Гошо?
– Семейството ми й тука!
– Що не я зимà?
– Кой да зèма?! Не мога да я зèма! Те българите си зèха семействата там. Наш к`о напраеха? Осми клас деца – там. Спират училището. К`о прайм?!? Остават без образование! Примерно, Мимито съм я тормозил 13 години да свири на цигулка, изведнъж да й кажа “Ши спреш да свириш на цигулка, ела в Кипър”. Или пък жена ми. К`о ши работи там? Не, аз ши й намера работа… Хората искат поне две думи като ти кажат, да разбереш за к`о става дума! Много е трудно да не знайш езика, трябва, примерно, да работиш с българи. Или с наши хора. Което не е хубаво. От двата варианта е по-добре да работиш с българи…
– В смисъл?
– Винаги става някоя кавга. Голяма завист има, бе, човек.
– Е, как си го обясняваш това? Ти работиш, той работи, какво?
– Ами, примерно, аз не плащам квартира, той дава всеки месец 400-500 евро за квартира, за ток, за вода…
– Ами да си търси лесното, какво има тук да ти завижда?!?
– Ами не мога да ти кажа…
– Тъй. И викаш година и няколко месеца остана, понаправи малко парички, дойде си… Коя година е вече туй нещо?
– 2008-2009. И мислех само да се върна… Ама като се върнах, имаше голяма разлика от времето преди да замина… Като са върнах – съвсем друго! И икономическата криза тогава беше в силата си…
– Почна да са усеща…
– Навънка беше в силата си. Тука беше почнала да са усеща, ама не бе ше толкоз силна, поне още 2-3 месеца. И … пак на камък…
– Значи върна са 2009-а? От тогава к`о прайш?
– Пак почнах работа. На старото място, на дограмата.
– И какво? 300 лева? Без осигуровки?
– Не е 300, над 450 `зимах… Без осигуровки обаче…
– Е, то, добре, ама…
– Ами това е! Даже той мъ извика, аз не съм са натискал да отида. Той мъ извика.
– И колко време работи там?
– След като са прибрах? Ами … година някъде.
– Което означава, че от 4-5-6 месеца, както ми говориш тъй … си без работа…
– От … три месеца.
– Ама ти туй нарочно ли го напрàй, или?
– Кой?
– Ти ли напусна?
– Не, просто не ми се обажда. И дори и аз не знам какво става!
– Добре! И оттук-нататък какво става с тебе? Три месеца без работа?
– Ши почна някъде другаде…
– В чужбина нещо пак? Или вече не ти се ходи?
– Не че не ми се ходи! Ама то и навънка малко стана… Имам много приятели там.
– Ако някъде тръгнеш, пак ли за Кипър?
– Не, искам някъде в Европа.
– Що? Какво!
– Не са хубави хора! Гледат на тебе все едно си им някаква собственост. Ако двамата с тебе си седим тука и някой идва и почва да ти досажда и ти са скараш нещо с него, след пет минути идва целия му род с джипове, с камиони и с бухалки … и ши тъ убият! Разбираш ли?! В тоз смисъл са … туземци. Много са задружни, сплотени и са страхотни националисти.
– Има ли нещо мафиотско в държанието им? Родово мафиотско?
– Нямам представа. Но са много задружни. За тях емигранта не е … няма милозливост! Разбираш ли? Както стана и с мене. Аз си бях купил билет да си тръгна 20 дена по-рано, той ми казва ”Не може, имаме работа“! Е, как, че аз си имам билет, бе, човек, аз съм си дал парите за билет, ти ши ми кажеш да остана при тебе заради твойте глупости! И всъщност … ний нищо не направихме тез 20 дена, ама той си удържа на ината! Да стане неговото!
– Ами ти не можеш ли да му кажеш ”Глèй си работата“ и да си тръгнеш?
– Не можеш, имах да взимам пари от него! 7-800 евро. И аз можех да го съдя. Той вика ”Ши мъ съдиш, ама пак няма да са прибереш навреме“!
– В тоз смисъл, значи, мръсен човек?
– Аз съм работил за него година и няколко месеца! Ти за толкоз време няма ли поне малко да почнеш да си уважаваш работника си?
– Той, викаш, не?!
– Няма, бе, нали туй ти казвам. Не са хубави хора! И всички са такива!
– И туй ли е една от причините сега да кажеш ”Не, в Кипър няма да ходя“!
– Не, тез работи са забравят. Лошите работи. Ама защо да не отида в Швеция, например, където отношението е съвсем друго? Нямам нищо против да отида и в Кипър, обаче … много е зле в момента. Няма работа… Особено в строителството. Наш`та работа зависи от строителството. Като няма строителство къде ши я сложиш тъз дограма?! Плюс туй имоти се купуват само от англичани. Гледаш 60-70 годишни англичани си купуват къщи за 700 000 евро! Кък става тъз работа?! Пък са обикновени хора! Значи теглят заеми. Като спрат да им дават заеми, кой ши си купува в някой пущинак в Кипър къща за толкова пари?!?
– Значи ти си мислиш за нещата от друга гледна точка? Опитваш се да бъдеш далновиден?
– Аз знам, че няма работа. Даже съм питал тоз моя шеф. Той сега … сам си работи. Отиват хора при него, той ги връща. Питат ме хора от Кипър [очевидно гастарбайтери, не местни] по скайпа ”Как можем да намерим тоз човек, за да питаме за работа“, отиват при него, но той не ги взел. Не иска. Няма нужда. Няма работа.

Сливен, август 2010.
Вход на ромска къща.

– Да, очевидно нещата са много зле…
– Много зле. Работят два дни, три дни почиват. Или написва им чек, отиват в банката…
– Е, добре, Силви сега в Брюксел ли е? Ти … нещо не мислиш ли да забиеш нататък?
– Къде да забия! Много ще ни е трудно! Не мога да отида и да й досаждам, разбираш ли?
– Не, не говоря да й досаждаш, но ако нещо се отвори…
– Подхвърлял съм й, но… Да започнеш работа там … някакви номера на социала, тя ми е обяснявала, аз всеки месец трябва да плащам осигуровки, ама дали ще работя тоз месец или няма да работя – аз трябва да ги внеса тез осигуровки. Разбираш ли. Хората не работят по три-четири месеца!
– Колко са им осигуровките?
– Не мога да се сетя, но не са малко пари. Няма проблем да работиш там, само си изкарай социалния номер.
– Но това е трудно, тъй ли?
– Не, но трябва да си ги плащаш. В Кипър е адски лесно. В Кипър преди да си тръгнал можеш да си направиш лична карта. Кипърска. Без проб лем. Работил си шест месеца и нямаш проблем да си извадиш.
– В смисъл, че ставаш кипърски гражданин или как?
– Ами не знам точно, но може би е това, защото аз вече можех и да гласувам.
– А, ами ти и без друго май че можеш да гласуваш и там, защото си гражданин на ЕС.
– В техните избори?
– Няма значение!
– Ами … не знам, аз много се учудих… Не знам дали е така…
– Вчера бях на гости у Рачето, на Пейо Немцов жена му. Нали знаеш, че дъщеря й е в Лондон? Тя отиде там, след известно време изтегли сестра си, децата… И са много добре. Викали и нея: ”Майко, ела“, ама аз, кай, не мога да се навия и … тъй. И … оттук нататък ти имаш ли идея, нещо да правиш или да пътуваш?
– Трябва да се работи… Последното нещо е … да изляза навън.
– Последното?
– Туй ще бъде последният вариант.
– Не ти се излиза?
– Е не ми се излиза.
– Искаш вече да кротнеш…
– Не че се чувствам уморен нещо, ами … трудно е сам…
– Не ти хрумва да отидеш някъде, да се устроиш, после да извикаш жена ти, детето…
– Поне докато не завърши Мимето, не мога да го направя.
– Не ти се иска да я оставиш при баба й и дядо й и вие да тръгнете?
– Не, не ми се иска.
– Тя сега кой клас е?
– Десети.
– Е, тя още две години има, не е кой знае колко… Е … накъде би тръгнал, примерно? Какво би искал да направиш?
– За тука ли става въпрос?
– Ами нещо за бъдещето. Изобщо…
– Ами искам аз да си направя нещо, аз да си работя… Обаче времената са много лоши.
– Нещо дограмичка ли пак или друго?
– Ами дограмата е много хубав занаят!
– Е, добре, ама аз като гледам, мойто момче, вече почти всяка къща си има такава дограма!
– Не, има много за слагане.
– Тъй ли, ами `де да знам, може би пък точно сега, когато не е толкова добре положението трябва пък да положиш основите на нещо, с тенденция в даден момент да скочиш, вече да си набрал инерция, когато на пазара нещата се поотворят. Щото когато нещата станат явни, всеки ще тръгне нанякъде, трудно е да ги предвидиш три месеца, примерно, по-рано…
– Разбира се.
– Добре, ти като млад човек как я виждаш България в момента? Какво ти е мнението изобщо за нещата? Можеш ли накратко да кажеш какво става и какво не става?
– Аз вече не знам какво да мисля…
– В твоето поколение има ли някакво отчаяние или няма?
– Има, разбира се.
– И виждате ли някаква перспектива?
– Абсолютно никаква. Имат перспектива ония, които има нещо реално зад тях, които се облягат на нещо. ”Дай да видим дали не можем да вземем едни държавни пари“… Такава държава сме.
– Може ли да се каже, например, че у нас силно вече са вкоренени мафиотските принципи?
– Разбира се. Такава държава сме…
– И какво, ти виждаш ли някакъв изход като млад човек?
– Не. И винаги ще бъде тъй.
– В смисъл, че вече тъй ни е дадена някаква инерция? Или как?
– Сигурно.
– Много лошо, да?
– Държава на крайностите.
– Ти за себе си казваш, че не виждаш перспектива. Перспектива за дъщеря си виждаш ли? Или ти се иска да има?
– Иска ми се да има.
– С работата на жена ти как са нещата, вървят ли?
– 40 човека останаха само.
– Странно, мааму стара, тоз народ не е престанал да пие, пък и там има съкращения! И винпромите като са зле кой ще е добре тогаз?
– Ами те внасят алкохол…
– Алкохол внасят от чужбина?!? Щото тук няма грозде?!?
– Да, внасят.
– Хм… Странни работи. Иначе като се съберете вашето поколение за какво си говорите? Като се съберете на маса, семействата като си отивате на гости?
– Всеки се оплаква. Ама не се задълбочаваме, приемаме го като даденост…
– Като даденост и търсите индивидуално спасение?
– Ами да.
– Добре, можеш ли да направиш някаква разлика от днешната ситуация в България и ситуацията преди да тръгнеш първия път за Кипър? Защо ти задавам тоя въпрос? Защото аз не мога да направя разлика, аз винаги съм бил тук…
– Ами например най-простото нещо – тогава си взимал да речем 300 лева и си се справял с нещата, днес взимаш същите пари, а те вече не стигат за нищо. И тогава се намираше работа.
– Добре, обещавам ти след една година да продължим разговора…
– Няма проблем. Ако съм тука…
– Ха-ха-ха!

май 2011, Сливен

**********************************

Лица от улицата

На автогарата в Сливен, лятото на 2011 г.

************************************

Продължение от миналата книжка

Европарите – за хората (7)

“НЕ СМЕ СРЕЩАЛИ ТРУДНОСТИ
С УСВОЯВАНЕТО НА СРЕДСТВАТА…
ВСИЧКИ ОБЩИНИ СМЕ ПОСТАВЕНИ ПРИ РАВНИ УСЛОВИЯ”

Интервю на Екип по граждански мониторинг
на “Отворено общество”
с г-жа Йорданка Антонова, младши експерт в Дирекция “Евроинтеграция, фондове и програмиране”
към Община Велико Търново

– Казвам се Йорданка Антонова. В Община Велико Търново съм от чети­ри години, младши експерт съм по “Ев­роин­теграция”. Мога да се похваля, че си слу­жа с четири езика. В Дирекция “Европей­ска интеграция, фондове и програми­ране” работя основно по Оперативна програма “Регио­нално развитие”. Към момента имаме приключили пет проекта на обща стойност 18 млн. лв. В момента текущите проекти са отново по Операти­вна програма “Регионално развитие”. Те са за подобряване на градската среда, за социалната инфраструктура, за преодоляване на свлачищни процеси. Имаме голям проект по Оперативна програма “Околна среда” за над 43 млн. лв. Освен по тези две оперативни програми имаме и друг проект, парите за който идват по финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. При него обект на интервенция са четири детски заведения, три детски градини и една ясла, като дейностите по проекта са реконструкция и модернизация на тези заведения. Наред с проектите, насочени към обновление, реконстру­кция и т.н. имаме и голям международен проект по програма “Интерек 4 С” за над 3 млн. евро, по който си партнираме с още десет инсти­туции, ре­спективно държави, като неговата тема е бизнесът и природата или как да развиваме бизнес в защитени природни зони. Той е с продължителност 36 месеца, като по него мога да кажа, че сме в началото, в момента разработва­ме анализи, т.е. какво е законодателството във всяка една от тези държави с оглед развиването на бизнес в защитени територии.
– Бихте ли споделили с нас информация за проекти, които са приключили миналата година?
– По “Регионално развитие” както казах имаме приключили два проек­та – за реконструкция на отоплителната инсталация на регионалната биб­ли­отека “П. Р. Славейков” и на Археологическия музей. Това беше първият проект, който приключи и който отчетохме на ниво Северен централен район, средствата са верифицирани, респективно възстановени. Както знаете изискванията на управляващия орган са изключително високи и можем да се похвалим, че не ни възстановиха една-единствена стотинка, която пък е в резултат от несъвършенство на екселска таблица, за закръглянето имам предвид.
– Казахте, че нямате проблеми с възстановяването на средствата. Това означава ли, че работите много добре с агенциите. Как го правите?
– Стараем се да поддържаме много добър диалог – когато има нещо, което не ни е ясно, се обаждаме в Русе, където има Представителство на Уп­равляващия орган, питаме и … така.
– Задаваме Ви този въпрос, защото където и да сме отишли и разго­варяли, всички до този момент се оплакваха, че имат проблеми с възстановя­ването на средствата, които се бавят половин година, осем месеца…
– Не, при нас такова нещо няма.
– При нито една програма няма забавяне…?
– Не, няма, както казах работим най-много по Регионално развитие, защото по Оперативна програма “Околна среда” все още чакаме становища на Министерството на околната среда, т.е. там нямаме фактически действително започнати СМР-та и да се нуждаем от средства. Но аванса, който поис­кахме веднага след подписването на договора, дойде много бързо. Също и по Финансовия механизъм. Там изключително бързо се случват нещата, в смисъл, че … отчитаме се, не знам дали имате представа как се случват неща­та по Финансовия механизъм, но за разлика от Оперативна програма “Реги­онално развитие” мога да твърдя, че е по-лесно, защото, първо, докумен­та­цията я искат само в един екземпляр, второ – отчитаме се на английски и няма нужда от толкова много подробности и, трето, това, което важи и за “Регионално развитие” – че средствата идват бързо, т.е. може би добре си правим отчетите.
– А какви трудности сте срещали и срещате при изпълнението на самите проекти?
– Не бих могла да кажа, че сме срещали трудности. Аз лично не съм срещала… Казвам “аз”, но разбирайте и Дирекцията, защото работим в екип.
– Кажете нещо повече за проекта по реконструкцията на Археологи­ческия музей?
– Този проект започна през 2008 г. с подписването на договора на 16 юли, продължителността беше осем месеца, а стойността – над 270 хил. лв. Там направихме обновление на отоплителната инсталация, сградата е обща – на Библиотеката и Музея, – което пък допринесе за по-добрите условия в Библиотеката и ефектът се прояви в увеличения брой посетители, респекти­вно читатели.
– А какви препоръки бихте дали на Ваши колеги, които тръгват в та­зи посока? И по-конкретно, които имат проблеми с възстановяването на средствата, защото това се оказа повсеместен проблем? Даже малко ни учудвате, че пък вие нямате никакъв проблем и точно за това Ви задаваме този въпрос. Колко средства получихте първоначално по този проект, 25%?
– Специално за Библиотеката аванс не сме искали, защото този проект беше за малък период – за осем месеца, но средствата, които ни възстанови­ха е цялата изразходена сума. Не сме изпитвали някакви затруднения и да има напрежение, че, например, средствата се бавят. Аз пък се учудвам, че има общини, които имат такъв проблем.
– Такива проблеми има в Попово, в Завет също…
– Това, което бих могла да посъветвам моите колеги е, когато имат ня­какви проблеми … най-вероятно забавянето се дължи на пропуски в отчета – постоянно ги връщат, казано на по-достъпен език и за да не се получава това … аз което правя е, когато имам някакъв въпрос, да се обадя в Русе, колегите ме консултират, изяснявам си проблема и си пиша каквото са ми казали.
– Значи Вашата препоръка е тези хора, които са в общините да минат специално обучение…
– Разбира се…
– Дали пък това не се дължи на неподходящи кадри?
– Не мога да се ангажирам с извод. Хората, които работят по проекти, се предполага, че са с висок капацитет, но…
– Те хвърлят отговорността върху министерствата, върху администрацията в министерствата, че има текучество в кадровия състав, че отчетите се бавят, че се губят книжа в министерствата…
– Това ме учудва, при нас не се е случвало. Аз, освен в Русе, казах го вече, се е налагало да звъня и директно в София в Министерството на реги­оналното развитие и отговорите от тях винаги са били компетентни, не е имало прехвърляне на отговорност – “колегата го няма”, “обадете се след 15 минути”, пък “той пак го няма”… Такива неща не са ми се случвали.
– А според Вас онова, което вашите колеги споделиха с нас, възможно ли е, едва ли не, че… Те казват, че контактуват директно с министерствата и че там е проблемът… Кажете ни малко повече за тия регионални представителства…

Цикъл „Улички“ –  XVII.

– Те са шест регионални представителства или как да кажа … изнесени центрове на Министерството на регионалното развитие и благоустройството и колегите от Русе са от Главна дирекция “Програмиране на регионалното развитие” към Министерството.
– От Вашите думи стана ясно, че Вие предпочитате на контактува­те с хората, които са по-близо до вас, до Русе и едва тогава да звъните до София…
– Да, защото и когато се отчитаме, и когато изпращаме документацията, тя първо минава през Русе, там я оглеждат и ако имат някакви забележки, ни връщат за доуточняване и едва след това я изпращаме в София.
– Регионалното звено се оказва полезно…
– Да. Да звънят направо в Министерството не знам защо са сметнали, че е по-добре…
– А възможно ли е подходът на Министерството към Вас да е разли­чен от подхода към други общини, да речем към по-малките общини? Такова нещо възможно ли е според Вас?
– Не, не. Всички сме при равни условия.
– Очевидно това, което казвате с Русе е добра практика и заради по-голямата близост, и се пести време за пътуване и контакти…

13 август 2010
Велико Търново

Европарите – за хората (8)

“КАНДИДАТСТВАНЕТО ПО ОПЕРАТИВНИТЕ ПРОГРАМИ
МОЖЕ ДА СТАВА ПО-ГЪВКАВО”…

Интервю на Екип по граждански мониторинг
на “Отворено общество”
с г-жа Росица Димитрова, директор на
Дирекция “Социални дейности и здравеопазване”
в Община Велико Търново

– В Дирекцията, която ръководя, има два отдела – “Здравеопазване”, който се занимава с детските ясли и детската млечна кухня, с училищното здравеопа­зване, с диспансерите на територията на общината и другият отдел е “Социал­ни услуги”, който включва безброй много звена – както домовете за деца и за възра­стни като социални услуги, така и вси­ч­ки видове социални услуги, които днес вече наричаме “Услуги в общността” или “Алтернативни социални услуги”. При нас са Клубовете на пенсионера и инвалида, домашния и социален патронаж, всички програми, които се правят за безработни и в тоя отдел, реално погледнато, е и изпълнението на проекти­те по Оперативна програма “Развитие на човешките ресурси”. В момента по тази програма изпълняваме проект, свързан с осигуряването на асистентите “домашен помощник”. Проектът завършва в края на септември. Преди него, ако не се лъжа от 2005 г., когато се отдели като отделна социалната програма “Асистенти на хора с увреждания”, Дирекцията и моите експерти се занимавахме с осигуряването на този вид услуги, така че имаме доста натрупан опит в предоставянето на услуги в семейна среда. И отчитаме, че на практика това е най-добрият вариант за възрастните хора, за хората с увреждания като услуга, която се ползва и им се предоставя. Защото тук говорим за услуги, които са в средата, в семейната среда, не те да посещават дадена институция, а институцията да отива при тях…
– Качествена услуга…
– Точно така. И в тази насока сме поели ангажимент да продължаваме и да създадем необходимата устойчивост на предоставянето на тези услуги особено за възрастните и за възрастните хора с увреждания. В това отношение и съобразявайки се и с националната политика, не знам доколко вие сте запознати с тази сфера, но през есента ще обявят за първи път дейността “Личен асистент” да се поеме от общините. Тъй като до сега тази дейност беше към Дирекция “Социално подпомагане”, т.е. на общините бяха възло­жени социалните асистенти и домашните помощници, а Дирекция “Соци­ално подпомагане” се занимаваше с дейността “Личен асистент”, като тази дейност беше отправена единствено и само към хората от първа група ин­ва­лидност с чужда помощ, както и децата, които се водят първа група инвали­дност. Тази година ще бъде направен опит малко по по-различен начин да се развива дейността, като основните доставчици на тази услуга ще бъдат общините. Агенцията за социално подпомагане има намерение да въведе и т.н. “индивидуални пакети” или ваучери, т.е. за съответното дете с уврежда­не преценката се прави от Агенцията, дава му се необходимия ваучер и то отива при доставчика с тоя ваучер и очаква от доставчика, в случая община­та, да му предостави необходимите социални услуги, които експерти­те от Дирекция “Социално подпомагане” са преценили и са записали, че са му необходими според неговото здравословно състояние. Към момента към Оперативна програма “Развитие на човешките ресурси” към общината ус­лу­гите “социален асистент” и “социален помощник” се предлагат от още три неправителствени организации, на две от които Общината Велико Търново е партньор. Едната НПО завърши ангажиментите по своя проект, той беше свързан с наемането на безработни хора с увреждания и със съответното обучение, съобразено за хора с по-лека степен на увреждания или такова увреждане, което не затруднява хората да оказват социални услуги на други по-тежко болни. Между другото това е изключително интересен проект, който осъществяваме освен в града, но и в други кметства на терито­рията на Общината. Другата НПО също има партньорство с Общината и работи със същите целеви групи – безработни лица като социални асистенти и домашни помощници могат да работят и пенсионери, и студенти, т.е. всеки, който желае, като се съобразява с ангажиментите си в други сфери, да може да се включи в предоставянето на такъв вид услуги. Разбира се, ако се включи едно трудово ангажирано лице, то ще бъде на определени часове – 2 часа или 4 часа, през които ще се занимава с предоставянето на такъв вид услуги. Едно от моите притеснения е, че както са разписани процедурите по Оперативна програма “Развитие на човешките ресурси”, когато си водещ и изпълняваш проекти от този род, на следващата фаза ти нямаш право да кандидатстваш – така една НПО, доставчик на такъв вид услуга, която отда­вна работи и си партнира с Общината, подаде проект по Третата фаза на “Социални асистенти и домашни помощници” в партньорство с Общината, проектът е одобрен, но на практика през следващите 14 месеца от стартирането на проекта, примерно ако той стартира през октомври или ноември, 14 месеца напред на територията на Общината само тази НПО ще предоставя тези услуги.
– Срещате ли трудности при реализирането на тези проекти?
– Ние може би сме малко по-привилегировани, когато водеща е общината. Защото всички знаем, че, така или иначе, плащанията по ОП “Развитие на човешките ресурси” малко се забавят – казвам това, тъй като в момента говорим за нея, но това принципно важи и за другите оперативни програми, но, както ние тук се изразяваме – взимаме аванс от общината, а когато дойдат парите – ги връщаме. Това, разбира се, е предварително облечено с реше­ние на Общинския съвет, защото знаете, че всяка стотинка от бюджета не може да се разходва без да има колективно решение. Така че ръководството на Общината е внесло предложение, Общинския съвет е приел решение, когато има забавяния по плащанията при изпълнението на проектите, в зависи­мост от възможностите на бюджета да се покриват разходите, за да може, и то най-вече при такива услуги като социалните асистенти, да се извършват плащания. Там заплатите не са високи – те са малко над минималната работна заплата и едно забавяне е демотивиращо както за самия извършител, така и за лицето, ползващо услугите. Защото малко или много напрежението в социалния асистент рефлектира върху потребителя.
– Казахте, че си партнирате с НПО сектора. Какви са впечатленията Ви от тия контакти?
– Партньорството ни е изключително ползотворно. Винаги съм го казвала: това, което ние сме направили като различни услуги от услугите в т.н. Домове, всичко сме го правили в тесен контакт с неправителствени организации.
– Бихте ли споменали някои от тях?
– Много са, може някои и да пропусна… Но от 2004 г. като стартирахме с разкриването и работата по проекти в различни услуги, в т.н. алтерна­ти­в­ни услуги – 2 SMS-a, – ние най-напред с Международната социална служба, Общината беше пилотна, разкрихме две защитени жилища за младежи, напускащи социалните домове плюс Център за социална рехабилита­ция, интеграция и подкрепа за деца и младежи в социален риск и едно преходно пространство, т.е. защитено пространство в самия Дом за деца, лишени от родителска грижа. След като приключи проектът в партньорство с държава­та и финансиран от централния бюджет в момента услугите като финансира­не функционират като преки държавни делегирани услуги. Две години ги управлява неправителствената организация, с която работихме заедно по проекта, след това поради други ангажименти на същата организа­ция не продължихме договора, но сега най-вероятно е тези услуги да ги възложим отново на тях, ако разбира се те приемат да участват в конкурса и го спечелят. С други две НПО, заедно с Министерството на труда и социал­ната политика и Община Велико Търново, имахме щастието да разкрием първия Кризисен център за жертви на трафик и насилие в България, който функцио­нира и до днес. Исканията ни, това, което поставяме на национално ниво във връзка с тези услуги, е да се регламентира методика, която ясно да посо­чва ангажиментите на различните институции, свързани с този процес, за да се избегнат някои неприятни ситуации, които вече сме имали до този момент в тия 4 години.
– Какви съвети бихте могли да дадете на Ваши колеги, които тепърва ще работят по тези европрограми?
– Винаги ми се е искало кандидатстването по оперативните програми да става по-гъвкаво и най-вече режимът за отпускане на средствата да бъде малко по-удовлетворяващ и подпомагащ одобрените бенефициенти. А иначе на колегите си от общините … просто да използват, партнират и да участват по тези програми заедно с неправителствените организации защото от това по-хубаво няма. Не е лесно да се изпълняват проекти по която и да е оперативна програма. Най-лесно е да се напише проект. След това може би не е и толкова трудно да бъде защитен, защото един хубаво разписан проект се очаква, че 90% ще бъде одобрен. Трудното идва после – при изпълнението. Доста бумащина, при отчетите отива много хартия, която по мое мнение излишно се изразходва при положение, че почти всички са вече компютъри­зирани и документите на проверяващите органи могат да се пращат, да се връща обратно информацията и малко да спестим разходите по техника и хартия при отчитанията. Но за мен най-важното, за да вървят проектите както трябва, дори и инфраструктурните, макар там също да има проблеми, е плащанията да вървят равномерно.
– Искате да кажете, че има някакъв проблем при плащанията?
– Знам как се усеща при нас. И по специално по инфраструктурните проекти, където се изпълняват ремонтни дейности от фирми, които чакат фи­нансова субсидия, за да работят. В същото време сме задължени да спазваме графика, одобрен при изпълнението на даден проект и в много от случаите, предполагам не само при нас, Общината тегли кредит, за да може да покрива разходите по изпълнението на някакъв проект. Защото трябва да си платил, да имаш документа, за да го включиш в отчета. По същия начин е и със заплатите на социалните асистенти. Ако не им дадеш заплатите как ще искаш съответно органът, който спуска финансирането, да ти разгледа доку­ментацията, да я одобри и да ти приведе сумата?!
– А лихвите, които плащате по тия кредити … склонни ли са банките да предоговарят с вас, ако има забавяне?
– Каквото и да кажа… Това е ангажимент на финансовата дирекция…
– Тоест казвате, че Общината е склонна да плати всичко само и само работата да върви?
– Точно така. Защото ние в момента изпълняваме по първата вълна на социалната инфраструктура към Министерството на регионалното развитие, извършваме ремонта на два детски дома за деца, лишени от родителски грижи, които са на територията на общината. Общата одобрена сума е около е 2 млн. лв., така че, ако Общината не се беше ангажирала с вземането на кредит и финансовото подпомагане на фирмите, ние нямаше да сме се придвижили в графика, а проектите трябва да приключат до края на декември. Да не говорим пък, ако има забавяне какво затруднение е това за самите деца. Защото ние няма къде да ги изведем докато тече проектът. Трудно е за всички – и за децата, и за екипите на домовете, и за работниците. Но пък от друга страна самите деца активно се включват в целия този процес и както казваме като ги учим на социални умения и като участват, те после ще бъдат ангажирани да пазят онова, което ще им предоставим като по-добри условия. Защото то е за тях, не е за мен, нито за кмета.
– Бихте ли ни казали колко време са се забавяли средствата, които е трябвало да ви се възстановят?
– По нашата програма за социалните асистенти не мисля, че има забавяне, специално по ОП “Развитие на човешките ресурси” като че ли парите вървят по-равномерно, но по “Регионално развитие” … ние след приключва­нето на един проект, който не беше свързан със социалните домове, едва след 6 месеца получихме изравнителната субсидия, а това вече е … доста време.
– Бихте ли ни казали нещо повече по проектите, свързани с ОП “Развитие на човешките ресурси”?
– Там нещата са по-добре от Регионалната програма…
– Правя си извода, че това си зависи от самата община. Ако са мисли­ли да кандидатстват, те са си направили сметката и покриват това, ко­е­то още не е дошло като субсидия…
– Е, да, но дали всяка община може да предприеме подобни действия? Това може да направи само богата община…
– Велико Търново не че е богата община, но на базата на това, че има съгласие и е взето решение на Великотърновския общински съвет, това дава възможност общината, като преценява все пак колко й е изгодно с лихвите, да изтегли кредит, който да се използва за покриване разходите по съответен проект. Колко това е изгодно на общината … не знам.

София, май 2010. Френски културен център.
Изложба от фотографии на Ив Руйар из столичните ромски квартали.

– Може ли само да споменете наименованията на 2-3 организации, с които работите добре?
– О, да. На първо място ще посоча Международната социална служба, след това “Центъра за социални и здравни грижи”, който си е местна неправителствена организация, Дарителско сдружение “Св. Иван Рилски” в село Балван, с което направихме един малък Дом за стари хора с 20 души капацитет, но много хубав … много по-добре, отколкото огромните домове, които сме наследили от преди, които и сега продължават да съществуват, но пък при тях сме подобрили всички условия. В момента работим с Фондация “Екип” пак по ОП “Развитие на човешките ресурси”, в момента много активно работим със “SOS-детски селища България”, изключително добре ра­ботим с Фондация “Милениум”, с която и изпълнихме един проект, който се финансира от държавата – “Дневен център за възрастни хора с увреждания”, така че … има доста голям набор от неправителствени организации, с които работим. Да не забравя Европейския информационен център в нашия град, с който също направихме един “Център за обществена подкрепа”. Мо­же би няма от арсенала социални услуги, регламентирани в закона, които да нямаме в общината.
– А ромски неправителствени организации включват ли се във вашите инициативи?
– Разбира се. Аз не ги деля на “ромски” и други. Ние много добре и то от дълги години работим с “Амалипе”. Преди още да се говори за оператив­ни програми, преди да се говори за предприсъединителни фондове сме работили и продължаваме да работим с тая организация. Даже в момента офисите им са в бившия Пионерски дом, сега се нарича Европейски информационен център, там, където са и офисите на Центъра за обществена подкрепа, Центъра за социална рехабилитация и интеграция на деца и младежи с увреждания и заедно провеждат някои инициативи. Това е една огромна сграда на булевард “България”.
– А имате ли някакъв архив, ако иска човек да се запознае с вашата дейност, с проекти, които сте приключили, да речем, в интернет?
– Доколкото знам сега се работи по това.
– Благодарим Ви за отделеното време!

13 август 2010
Велико Търново

 Европарите – за хората (9)

“АКО НЕ СЕ ЗАРЕДИШ
С ВЯРА И ЕНТУСИАЗЪМ,
НЯМА КАК ДА СТАНЕ”!

Разговор на Екип по граждански мониторинг
на “Отворено общество”
със Спаска Михайлова – експерт по европейски проекти,
Мери Евтимова – председател на Сдружение “Равен старт”,
Мариан Алексиев – член на УП на Сдружение “Равен старт”,
Иван Цанев – председател на Сдружение “Различни, но ръка за ръка”, Таня Искренова – младши експерт “Етнически общности и заетост” в Община Бяла Слатина, Цветомила Спасова – кмет на
с. Бърдарски геран, Николай Остравски – главен експерт в Община Бяла Слатина, Николай Банчовски – председател на Центъра за подпомагане на ромските инициативи, Христо Кирилов – сътрудник в общинската администрация, Евгени Ангелов – директор на Начално училище “Христо Смирненски” в Бяла Слатина

– Казвам се Спаска Михайлова и съм експерт по един от проектите, който се осъществява на територията на Община Бяла Слатина и това е проектът за създаване на местна инициативна група. Това е най-малкото, което мога да кажaа за себе си… Женена, с едно дете…
– Казвам се Мери Евтимова, председател на Сдружение “Равен старт”, Сдружението ни е регистрирано през месец май, така че може да се каже, че нямаме нито опит, нито осъществен проект. Тепърва прохождаме в тая област. Омъжена съм, с две деца.
– Казвам се Мариан Алексиев, член съм на Управителния съвет на същото сдружение, студент съм във Велико Търново и се нуждая от много обучение, опит и контакти.
– Иван Ценов, председател съм на Сдружение “Различни, но ръка за ръка”.
– Аз съм Валери Леков, работя за Националното радио и пиша в някои вестници. Да ви кажа всъщност за какво сме тук при вас. Това е една иници­а­тива на “Отворено общество”. Целта, за която сме дошли и обикаляме няколко района в България, е да ни разкажете за положителни практики, ако има такива, с трудностите, с които се сблъсквате, да изразите ваши мнения как да бъдат по-работещи програмите по европроекти…
Спаска: – Ние можем да ви разкажем с какво се сблъскахме с нашия проект, за който ни помогна “Отворено общество”. Колегите там ни помогнаха и за написването на проекта, а и го изпълняваме с тяхно съдействие. Всички, които присъстват тук, са участвали активно до сега в нашите меро­приятия на местната инициативна група.
– Таня Искренова, председател на бившето вече Сдружение “Алтернатива”, в момента председател на Българския червен кръст в града. Иначе в Общината съм младши експерт “Етнически общности и заетост”…
– Николай Банчовски се казвам, ръководител съм на Бизнес център в … община, от 2003 г. работя на територията на общината, занимаваме се основно с разработване и управление на проекти, до сега имаме пет по-значими проекта на Сдружението. С мои приятели ентусиасти учредихме ново Сдружение – “Център за подпомагане на ромските инициативи”, регистрира­но през 2008 г. и тепърва се опитваме да се включим по-активно в работа по европейските програми. Все още нямаме самостоятелни проекти…
Спаска: – Но пък сте партньори на “Отворено общество” по дейността на МИГ-а.
– Цветомила Спасова – кмет на село Бърдарски геран, не знам аз доко­лко ще бъде полезна, защото кметствата не могат самостоятелно да работят по проекти…
Спаска: – И точно затова сте полезна, за да кажете, че имате нужда от хора като нас…
– Защото кметствата не сме на делегирани бюджети. Но имаме проек­ти, осъществени от читалището в селото и мога да кажа, че имаме опит и в трансгранични проекти.
– Николай Островски се казвам, главен експерт съм в Община Бяла Слатина.
– Аз съм Георги Марков и работя като главен специалист “Проекти” в отдел “Евроинтеграция” на Община Раковски. Работя и в местната кабелна телевизия, която се казва “Каравен”, женен съм с две деца.
– Бисер Петков, аз също работя в общинска администрация – Тетевен, – като старши специалист “Работа в малцинствени групи”. В същото време работя и като журналист в кабелна телевизия “Витаком” като водещ на предаване, ориентирано към малцинствата, което се нарича “Как живеят другите”.
– Значи може да направим едно предаване за нашето училище…
– Да, не е лошо да направим едно предаване и да разкажем и за друга­та страна на ромите, за хора, които са значими и които са допринесли много за общината, за града, за държавата.
Бисер: – Това е едната от целите на нашето предаване – да покажем позитивите на ромската общност. Имам един въпрос – какво е отношение­то на местната кабелна телевизия по отношение на това в нея да работи човек от общността?
Спаска: – Негативно. Но ако вашата телевизия проявява интерес да обучи човек, който бихме могли да пратим при вас на стаж, за да го обучите пак по една програма на “Отворено общество” – “Близо до бизнеса”, – би било много добре.
Бисер: – Точно по тоя начин и аз постъпих на работа там. В момента работя без хонорар, както се казва на обществени начала, но пък показ­ваме всичко добро и положително, което срещаме…
Георги: – Искам да ни разкажете малко повече за вашия проект, знаем, че е по Програма “Лидер”…
Спаска: – Началото на проекта положихме през август миналата година, тогава направихме публично-частното партньорство на местната власт, НПО сектора и бизнеса. Идеята допадна на местните хора с едно-единствено нещо – че това е проект, който се отнася за техните села, че ще се случи тук, на територията на Бяла Слатина и че могат да заложат стратегия, каквато те искат, да работят по неща, които те искат, това, което те ще могат да развият като бизнес, като услуги, като образование и квалификация на своите съг­раждани. Тогава поставихме началото, внесохме проекта и бяхме едни от одобрените от министъра на земеделието и храните, подписахме договора и започнахме изпълнението. Дейностите по проекта са осем – проучване на територията с анкета, за да направим социално-икономически анализ, за да можем да дадем реална снимка на съществуващото в общината, след което да изведем изводи и да си поставим цели за развитието. Другата дейност бяха обученията – как се работи в екип, какво е “Лидер”, сформирахме ра­ботни групи, всяка от групите започна да разработва своята сфера, посети­хме всяко селище, за да видим на място как са нещата, да чуем хората, да видим от какво имат нужда. Присъствах на много от тия разговори и хората искаха да се случват неща и то точно в тяхното село. Всеки кмет е готов с предложения и знае какво е необходимо за неговото село. Друго – направи ми впечатление, че част от земеделските производители са осъзнали, че са­ми не могат да направят нещо голямо и съществено и че трябва да търсят формата на сдруженията. Имаше например предложение да направим проект, за да сформираме едно такова земеделско сдружение по европейски образец, но да си изнесат стопанството извън регулацията на населеното място, за да могат да си покрият разходите за храна и други такива … които са им нужни. Беше отчетено, че в града липсва голям, модерен спортен център за младежи. Друго, което се постави като проблем е подобряването не само на училищната база, тъй като общината има добра политика за работа с училища, читалища и кметства, но за съжаление тя не може да покрие всички нужди. Има необходимост от ремонт на много общински сгради, има нужда от изграждане на медицински център в махалата, на спортен салон на учили­щето и т.н. Появиха се едни такива идеи, които, ако се осъществят, биха подобрили качеството на живот на самите хора в общи­ната. Преди спускаха отгоре някакви планове, но никой не питаше хората от какво имат нужда…

Ромска къща край с. Казичене, Софийско. Юли 2010.

Бисер: – Считате, че чрез МИГ тия неща биха могли реално да се случат?
Спаска: – Да, още повече, че проектите ще се одобряват от местната инициативна група. Ето сега предстои учредяването й, хората ще бъдат от Бяла Слатина и няма как нещата да не се случат! Ще се търси качеството на проектите, ще се гони финансовата устойчивост, но идеята е да се случат колкото си може повече неща.
Бисер: – А как една неправителствена организация реално ще участва в процеса, нали знаете, че тя трябва да има свой собствен ресурс?
Спаска: – В Програмата за развитие на селските райони има нова поп­равка, ново изменение в Наредбата – финансовата помощ за НПО и читали­щата е 100%!
Георги: – Досега беше само за общините…
Спаска: – Включително и за общините, да.
Георги: – А кой е координаторът на проекта?
Спаска: – Николай Банчовски, председател на Центъра за подпомагане на ромските инициативи.
Георги: – Г-н Банчовски, как протича проекта, имате ли трудности в комуникацията с Министерството и Агенцията?
Николай Банчовски: – Единствените трудностите са финансови, тъй като Общината е в много деликатно положение в момента, договорът е склю­чен на 28 декември 2009 г., знаете, че впоследствие орязаха и общинските бюджети с 30% и … това ни е проблемът – че няма финансов ресурс.
Валери: – Не сте единствените, ако това може да ви успокои.
Николай: – Не сме. Поддържаме връзка с други колеги, които се мъчат да правят подобни проекти, навсякъде положението е такова. Засега … се оп­равяме, надявам се да доведем проекта до добър край. Иначе работим добре, екипът е сработен, добре комуникираме с общината и с представителите на бизнеса и мисля, че ще се справим. Щеше да бъде и още по-добре, ако няма­хме тия трудности, но… За съжаление по тоя договор с Министерството на земеделието и храните не е предвидено авансово плащане. Де факто започ­ваме с наши средства и после търсим парите си. А от това, което отчитат колегите, виждам, че парите доста се бавят.
Георги: – А вие в момента правите само технически отчети?
Николай: – Да, но скоро ще имаме и финансов отчет и ще поискаме междинно плащане вероятно на около 50% от стойността на проекта, който е на обща стойност около 170 хил. лв.
Бисер: – А каква е комуникацията ви с министерствата?
Николай: – Засега проблеми не сме имали.
Бисер: – Няма забавяне в срокове, в подаване на информация?
Николай: – Не, засега общуването е нормално.
Бисер: – Някой от министерството да е посещавал на място групата?
Николай: – Не, не. Те нямат и причина да идват – по договора не се предвиждат такива посещения.
Спаска: – От министерството дори съкратиха срока за отговори – вече до трийсет и петия ден получаваме отговори на запитванията си. Иначе с координатора внесохме искане да сменим малко план-графика на дейностите, но досега все още не са ни отговорили.
Георги: – Има ли тук някаква Регионална агенция, с която да комуники­рате или се обръщате направо към Министерството?
Николай: – С Министерството…
Спаска: – Тук няма, но във Враца имаме Разплащателна агенция и Дър­жавен фонд “Земеделие”, а ние сме към тяхната структура.
Георги: – Не сте ползвали техните услуги?
Спаска: – Не. По нашата мярка те все още не играят роля, надяваме се след приемането на Стратегията, след внасянето й и утвърждаването на МИГ от министъра, да започне реалната ни комуникация с тях.
Бисер: – А какво бихте споделили с Ваши колеги, които също работят по МИГ-овете, тук чувам само добри практики?
Спаска: – Ние трудности по самите дейности не срещаме. Аз като експерт съм много доволна от организацията по проекта, тук работим и с хора от общината, и от бизнеса, и от НПО сектора и земеделски производители. Единствено изпитваме трудности с парите – няма как Общината да извади 150-160 хил. лв., за да работим по-спокойно. Това, което мога да посъветвам колегите е най-напред да са много големи ентусиасти и да вярват, че тези проекти, които са специално за формиране на местната инициативна група трябва да се случат и там трябва наистина да си кажат какво биха искали да направят на място от МИГ и … да не се отчайват и да работят и без финанси…
Бисер: – Чухме вече, че има сериозна дейност от ромски НПО, на как­во се дължи тая активност?
Спаска: – Е, не знам, нека те си кажат… Вижте, още в началото на проекта имаше ентусиазъм, а може би е тръгнало и още по-рано. Най-напред в Община Бяла Слатина има доста добро представителство на роми, в Общинс­ката администрация са работили и работят роми, трето, ромското училище и ромската общност не се изолира при никакви мероприятия на Общината. Имахме един голям проект за канализация в ромския квартал – това не се случва често в общини. Построи се парк. Така че, за да са “наравно” ромите, то идва не от днес или от вчера, а от по-стари времена, когато са положени традиции. Още повече, че в Бяла Слатина има и много образовани хора, тук имаме и много висшисти, не само хора с основно и средно образование. Има и много студенти. И тенденцията се запазва. Друг е въпросът, че дори и ромите след това не се завръщат в Бяла Слатина…
Георги: – Ами може би се развиват?
Спаска: – Да. И продължават нататък…
Георги: – Да ни кажете как се развиват проектите на вашата Общи­на и какви са отношенията ви със съответните министерства?
– По отношение на проектите на Общината те са към Министерството на регионалното развитие и благоустройство – за модернизиране на образователната инфраструктура на територията на Общината, – и с Мини­сте­рството на околната среда и водите има два проекта. По отношение комуникацията с министерствата нямаме някакви големи претенции, освен за забавяния на плащанията. Това е основен проблем, който предполагам, че го има навсякъде.
Георги: – А в момента колко проекта реализира Общината и на какви суми?
– По проекта за модернизиране на образователната инфраструктура сумата е 5 млн. лв., за водния сектор, техническа помощ към околната среда и водите е за милион и двеста хиляди, като сега ще кандидатстваме за работния проект – за пречиствателна станция, за довеждащ колектор и частична промяна на канализацията в града. Имаме и проект за техническа помощ за подобряване на работата по отпадъците за 900 хил. лв., който сега го приключваме и може би ще кандидатстваме за реалния работен проект. Това са основните ни проекти. Имаме и проект за домашни помощници и асистенти.
Георги: – Да ни кажете нещо повече за комуникацията с министерст­вата, това е въпрос, който много ни интересува?
– Ходили сме на място и не сме имали проблеми. Когато има неясноти, комуникираме с представителите, които отговарят за нашия регион, общу­ва­ме дори и по телефона, имаме им номерата и на GSM-ите на някои от тях, тъй че нямаме проблеми в това отношение. Искат документи, чес­то има смя­на на бланки, на други формуляри, но … общо взето това.
Георги: – А случвало ли се е, например, да ви искат един документ два пъти?
– Е, някога може и това да стане, но не това е важното.
Георги: – А има ли нещо, което не сме ви питали, а искате непреме­нно да изкажете? Дори и по някакви въпроси към нас като организация, която иска да помогне с нещо, с каквото може?
– Може би щеше да има някакви въпроси от страна на зам.-кмета по техническата част, но за съжаление той не успя да дойде на срещата…
– Има, има грешки отвреме-навреме и в министерствата, но си мисля, че това е нормално. Правим грешки и ние – всички сме хора и грешим…
Георги: – Това забавяне, например, не води ли до забавяне на работата ви?
– При нас забавянето се случва не толкова често.
– По проекта към водния сектор имаме иск за авансово плащане, което се забави половин година, а срокът по принцип е два месеца.
Георги: – Новият министър обеща, че няма да има забавяния повече от три месеца…
– Да се надяваме, че ще спазва обещанието…
– Не е казал колко “по три”, щото…
– Трябва да се помисли за тия авансови плащания, защото с едно плащане от 10% няма как да започнеш сериозно някакъв проект…
Спаска: – Общината няма пари…
– Може би 30% авансово плащане и след това с междинните плащания ще има някакъв шанс да се започне един проект, но така…
Спаска: – Да се скъсят сроковете за авансиране, да се увеличат процен­тите на авансовите плащания, от 10% за общините да станат 30% примерно, НПО-тата не получават или получават много малко авансови плащания, а има необходимост по оперативните програми и проекти и целеви помощи и самите кметства да бъдат бенефициенти или да разработват конкретно предложение. Защото за момента само общината е бенефициент като юриди­ческо лице – по такъв начин ще се скъсят срокове и ще се даде възможност да се случат няколко неща едновременно на едно и също място – да се канди­датства и да се работи по един такъв проект. Защото има кметства, които с помощта на общинска администрация спокойно могат да управляват да речем проект от 200 хиляди евро. Така че ето нещо, за което трябва да се помисли за следващия планов период. И повтарям: скъсяване на сроковете на плащанията, увеличаване процента на авансовите плащания и по възмо­жност бенефициенти да могат да стават и кметствата. Това са ни предложенията.
Цветомила Спасова: – За да могат наистина да се усвояват европейски пари и средства.
Христо Кирилов, сътрудник в общинска администрация: – Защото те са си към общините, но да могат те да си бъдат бенефициенти и с помощта на експертите на общините ще се работи по-добре.
Спаска: – И хората в общината наистина да бъдат експерти, а не да се занимават с цялата тая бумащина, ето тези двамата мъже са се затрупали с книги, с листчета, с хартия, писма, отговори и какво ли не… Друго е да оказват само методическа помощ, подкрепа за самото изпълнение.
Евгени Ангелов, директор на Начално училище “Христо Смирненс­ки” в Бяла Слатина: – Не знам дали имате отношения с Министерството на образованието, младежта и науката. Защото и там имаше проекти по Оперативните програми. Единият проект – “Училище на две скорости. Подпомага­не на деца, изоставащи от учебния материал” на доста места в България приключи през миналата година юни месец, сега идва новата учебна година през септември, а 3 учителки все още чакат по 600 лв. заработени пари по този проект. Всеки ден ме питат! Не говорим за три месеца, говорим за годи­на и два месеца!
Бисер: На какво се дължи това, как си го обяснявате?
Евгени Ангелов: – Не мога да си обясня, преди знаех кой е координатор по този проект от Министерството, сега вече дори не мога да го намеря този човек. Аз вече платих от делегирания бюджет на училището парите на тези учителки, за да не ме питат непрекъснато и да не останат излъгани. Може би извърших и нарушение, нека ме съдят, но масовият коментар, който вър­ви сред всички директори, работили по такива програми – по “Леонардо да Винчи” и другите, – е, че повече няма да участват по европроекти! Три пъти съм го отчитал проекта и парите все още си ги очакваме… Представено – с класьори, с подписи на родители, с документи и фактури – с всичко… Тези деца даже вече не учат в нашето училище.
/Смях в залата/
Георги: – Това е проект по ФАР, сега такова нещо не може да се слу­чи…
Валери: – Сдруженията нещо да споделят?
– Имаме идеи, но тъй като досега не сме имали проекти, не можем да кандидатстваме. Това ни е най-големият проблем на този етап. Трябва да търсим други сдружения с опит. Аз проучих няколко проекта, които много ми харесаха, но не мога нищо да направя. За финансирането – тъй като сме все още нова организация, де факто ние все още нямаме никакви средства. Ако може това да се промени, наистина да има някакви авансови плащания по спечелени проекти…
Георги: – Но ако вие спечелите проект, ще получите 35%, дори и 50% да бъде. Как ще се справите с целия проект?
[…]
– Отговорът е: много добро планиране на дейностите, да имаш много добър екип и … хората да не бързат с взимането на парите.
Спаска: – Тия 20% ние се подписваме, че сме ги взели, а всъщност не сме си взели заплатата, работим без пари до приключването на проекта, са­мо дейност, след 3-4-5 месеца след като свършим, ако Министерството рече, може и да си ги вземем.
– А осигуровките?
Спаска: – Е, за тях няма да говорим, ние си имаме пари за осигуровки… Но пари за заплати нямаме и не взимаме. Това е начинът за организации в обществена полза. Говоря за екипа по изпълнение на проекта, просто няма начин как да се случи. Трябва да изпълниш дейността, защото Министерст­вото те гони, трябва да си издал брошурката, трябва […], дипляните, табели­те – задължително, домашният помощник, примерно, трябва да си е взел паричките защото той работи на друго ниво и там са други целевите групи и … така! Обикновено екипът, който изпълнява проекта работи без пари! Аз затова в началото започнах с ентусиазма и да имаш вяра, иначе няма как да стане. И при мен е така.
Евгени: – Понякога са много къси сроковете за процедурите – от обявя­ването до внасянето на някакъв проект. Понякога в образованието излизат по четири проекта, а ние нямаме дори капацитета да си напишем проектите толкова бързо, срокът е да речем 10 дни и … просто не мога да ги направя за толкова кратко време.
Георги: Ще ви кажа ние какво правим – ако проектът е образователен, в нашата община се правят коалиции между 3-4 училища и се изготвя проект. Освен това сигурно знаете, че има едни оперативни ръководства, които ориентират в голяма степен онова, което ще се случи…
Евгени: – Да, ние това го правим, но сроковете са къси. Друго, което ще кажа – голяма дандания беше в началото на май, че първи клас ще го правим целодневно, ние написахме каквото трябва, сложих климатика, ламинирания паркет, прозорците, щорите и стаята … стои празна. И сега изготвям две седмични разписания за тая стая – едното, че ще бъде класна с двусменен режим и второто, че ще бъде занималня. Поръчах нови мебели за всички класни стаи, за тая стая не смея – ако ги купя, после ще ми искат пак някакви фактури и ще трябва пак да ги купувам или, ако купя мебели за класна стая – обикновени масички със столчета, – и на 12 септември ми кажат “Ето парите”, другите мебели трябва да ги изхвърля, защото ще са ми непотребни! Вече е септември, а още нищо не знам – нито мога да си напра­вя разписанието от РИО…
Спаска: – Лошо е, че има пак такива забавени срокове, всичко се свежда до финансиране. Сега, например, по ОП “Развитие на човешките ресурси” “Социален асистент и домашен помощник” излезоха резултатите трета фаза и имаше “одобрени” и “одобрени” резервни проекти. За тия ре­зервните ще има ли пари или няма да има? Ние получихме писма, че са ни одобрили проектите, но че в момента не могат да бъдат финансирани пора­ди липса на средства…
Георги: – Договорите, които бяха одобрени миналата година едва се­га ги финансират. Моят съвет към по-новите организации е тъй като не можете да кандидатствате по големи проекти, да търсите партньорст­во с община или училища и вие да бъдете част от изпълнителите по този проект. Ако има дейност “Работа с родители” или “Извънкласни дейности”, “Превантивна работа”, “Мобилна работа” и т.н. вие можете да го правите с общината и ще получите малък бонус, че сте работили по този проект. При отчета ще се изтъкне, че вие сте били равноправен партньор и сте реализирали тези и тези дейности, ще натрупате опит и след година-две ще можете сами да тръгнете. Сега в България няма организации, които да дават малко пари – примерно 1000 лв. – както беше преди време. Единствено Фондация “Лале” и “Отворено общество” по т.н. Програма “Овластяване на жени” и пр. Ние тук говорим за големите проекти, които са на областно, на общинско ниво, които са за доста големи средства…
Спаска: – Това значи ли, че добрият вариант е да управляваме по-малко пари, да вършим нещо по-малко и навреме…
Цветомила: – Но това пък има две страни – не може да се работи на парче, защото си кандидатствали за 3000 или за 6000 лв. Така не може да се направи нищо мащабно!
Евгени: – Той говори за младите организации, които участват в МИГ-а, те да участват, за да натрупат опит…
Цветомила: – Община Бяла Слатина е отворена към младите и мога да кажа, че те са активни.
Спаска: – Когато се регистрира МИГ-а и Стратегията, две НПО-та ще могат да се кооперират и ще имат възможност за още една процедура, за още една обява и тогава работата по първия проект ще им донесе опит за втория и като конкретни бенефициенти.
[…]

2 септември 2010
Бяла Слатина

Европарите – за хората (10)

Веска Миланова: “ПРОГРАМИТЕ НЕ СА НАПРАВЕНИ РЕАЛНО ДА СЕ ВЪРШИ РАБОТА”! ПРАКТИКАТА ДОКАЗВА, ЧЕ НЯМА КОЙ ДА ЧУЕ НАШИТЕ ПРЕДЛОЖЕНИЯ”!
Сашо Ковачев: “СИСТЕМАТА Е СБЪРКАНА ФУНДАМЕНТАЛНО. ТЯ НЕ МОЖЕ НИТО КАЧЕСТВЕНО ДА ИЗПЪЛНЯВА, НИТО КАЧЕСТВЕНО – ДА КОНТРОЛИРА”!

Интервю на Екип по граждански мониторинг
на “Отворено общество” с
Веска Миланова, ръководител на проект “Младежка работилница –
шанс за младите роми” и
Сашо Ковачев, председател на Сдружение “Ларго” в Кюстендил

Веска Миланова: – Последният наш проект е по Програма “Развитие на човешките ресурси”. Започнахме го през месец март и предстои да го изпълняваме в продължение на 16 месеца до юни 2011 г. Основната цел на проекта е свързана с хората от ромския квартал на Кюстендил за младежи от 16 до 29 години – да направим крачка към реалния пазар на труда, да “създадем” работилници, в които те да градят градивни умения и трудови навици, които на по-късен етап да им помогнат да намират работа и не на последно място – да ги насърчаваме да започнат собствен бизнес било в системата на занаятчийските предприятия, било по друг начин. Някои от тях участваха, други завършиха, трети отпаднаха, а между тях има и трайно безработни.
– На каква фаза е в момента вашият проект?
В.М.: – Стартирахме ателиетата, които са предвидени, хората премина­ха мотивационно обучение, което се оказа, че беше добро попадение, защо­то младите хора имаха възможността да излязат извън нашия град, да се опознаят с хората, да се сработят с обучителите. Това беше полезно за тях, защото повлия на повечето да направят своя точен избор, някои пожелаха да сменят ателиетата, които бяха избрали в началото. В момента те вече ра­ботят в ателиетата с различен темп, защото е различен броят на часовете, предвидени за отделните ателиета, а и спецификата на отделните ателиета е много различна. Едни дават по-бързо продукт, докато за други се иска повече време, тъй като се искат повече базови знания и умения, за да се започне някакво производство.
– Как е развито тук кошничарството?
В.М.: – За съжаление кошничарството като занаят е изчезнало и това беше причината да включим в проекта и такава дейност, идеята ни беше да възродим точно този традиционен ромски занаят, който в последните години почти изчезна. Младежите са мотивирани, интересно им е и общо взето имат перспектива, защото не са все още кой знае колко хората, които днес владеят този занаят. Една дама – българка, – се е научила да плете кошници, тя работи с младите хора. В същото време ангажираме и хора от квартала, ко­ито са наследници на занаята, имат умения и също се включват като доброво­лци и идват да ни помагат.
– А къде се набавя суровина за тези кошници?
В.М.: – Ох, не ме питайте за това, защото беше голяма перипетия! То­ва е едно от най-трудните неща по тези програми – включването на процеду­рите по доставчиците. Както и вие сигурно знаете това е суровина, която не може да се намери лесно и навсякъде. Първо беше много трудно да намерим фирма, която да открие откъде да ни достави материала, става въпрос за ракитата. То беше в някакъв смисъл и забавно, защото когато потърсихме информация къде се правят кошници, се оказа, че преди време кошници са се плели в затвора в Бобов дол, но днес вече не се правят. Попитахме от къде са се снабдявали с материал, отговорът беше “от затвора в Белене”, който и сега предлагал ракита. Така фирмата договори със затвора в Белене доставката.
– Сега като слушам Вашия разказ си правя извода, че снабдяването с ракита не е само български проблем. В “Andral”, списанието, което издавам, преди две години публикувах интервю с Биргит Игла, която ми разказа за един музей на кошничарството в Гърция, та по този повод тя се беше осведомила от местни хора, че ракита все по-трудно се намира, особено за промишлени цели. Но сега, понеже сме на друга тема, бих попитал освен кошничарско, какви други ателиета осигурихте по проекта?
В.М.: – Другото ателие се нарича “Приложни изкуства”, в което младежите усвояват различни техники за правене на сувенири, при което се използват различни, разнородни материали. Търси се нещо, което е и продаваемо, и интересно, и увлекателно и в същото време забавно за тях да го правят. В момента приготвят едни пана от природни материали, които се оказаха доста успешни и доста интересни за тях. Освен малки пана, които правят върху малка фаянсова плочка и отгоре лепят различни зърна, в момента правят и едни по-големи картини, които са колажи, готвят и една репродукция върху Владимир Димитров-Майстора, изработена по същата технология, получава се също много добре. Така че в това ателие те ще продължат да работят в различни тематични насоки и различни техники – и върху стъкло, и върху керамика, и върху глина с идеята да търсят и да усвоят различни техники и начини за работа с различните материали, което се надя­ваме да им бъде полезно, ако се ориентират в бъдеще към тази сувенирна индустрия.
– А другото ателие?
В.М.: – Третото ателие е “Приложен текстил”, където, когато залагахме това, идеята беше да се върви през традиционните фолклорни костюми – български, ромски, – където учейки се да шият и да изработват такива костюми, те всъщност усвояват много базови умения въобще за професията “шивач”. Младежите имаха възможност да преминат обучение за придобива­не на квалификация, обучението се проведе в Професионалната гимназия по лека промишленост в Кюстендил. Преди да започнат работа, те трябваше да усвоят базови умения, с които да стартират.
– Може ли да споменете някои имена на хора, които водят обучения­та?
В.М.: – В ателие “Приложно изкуство” ги обучават трима човека – Евгени Серафимов е много известен художник, който е и педагог, работи в Пър­во основно училище, един от хората, които в Кюстендил е изключително успешен в работата си с децата и с начина да ги приобщи към професията и да ги накара да работят максимално добре. Другият учител е Елка Георгиева – тя има доста опит за работа с ромски деца, работи в училището в ромския квартал, също с много подходяща квалификация, тя е много креативен човек. Лили Серафимова е третият преподавател, тя също е художник и педагог. В ателие “Приложен текстил” разчитаме на майстор-занаятчия – Катя Хаджийска, – също много добър майстор, тя шие костюмите на драматичния театър, на различни танцови формации и поради тази причина считаме, че ще може да научи добре младежите, за да работят в бъдеще успешно в тази посока. В ателието по “Кошничарство” Елена Славова е дамата, която се занимава основно с младите хора, като разчитаме и на представители на този занаят, които са си от квартала и които я подпомагат.
– Колко роми са включени в тези групи? И на каква възраст са хората, които обучавате?
В.М.: – Възрастовата група е от 16 до 29-годишна възраст, като повече са младежите между 16 и 22 години. В момента 47 човека общо са разпреде­лени в различните ателиета, най-голям е интересът към приложните изкуства, там са 19 младежи, които се занимават много активно и са най-продукти­вни. Спецификата на ателието позволява това.
– А какво е отношението към кошничарството?
В.М.: – Там основно са мъже, не можахме да спазим изискването за равнопоставеност на половете, но и това е обяснимо, защото там се изисква повече и сила, и време…
– А участието на ромите в групите, как мислите, предизвикателство ли е за тях?
В.М.: – Да, за всички е предизвикателство, защото усвояват нови не­ща, някои казват, че отдавна са искали да усвоят такива умения, за други ангажираността им е случайна в избора на ателиета, но за всички се надя­вам, че ще бъде полезно и в бъдеще ще им се отрази позитивно в живота и в практиката.
– А имате ли наблюдения как им се отразява този проект?
Сашо Ковачев: – Такъв проект тук в Кюстендил се случва за първи път в нашия квартал. Със сигурност е ново предизвикателство. Нашата основна цел е свързана със заетост и бизнес инициативи. Затова подбрахме и инициа­тивни младежи, които да работят в тези ателиета. Избрахме ателиетата да бъдат близо до ромския квартал, младежите там се чувстват едновременно и различно, и много по-добре. Влизат в нова среда, с нови приятели и възмо­жности за нова реализация. Това се случва за първи път в Кюстендил. То е ново и за нас – като организация, като тип дейност, която провеждаме в момента.
– По проекта предвижда ли се след това да се организира, да речем, изложба или базар, и дали до този момент са правени такива опити?
В.М.: – Предвижда се периодично да се правят различни изложби-база­ри, които да показват продукцията…
– Различни? Къде?
В.М.: – Най-вече – свързани с традиционните кюстендилски празници, но не само в града. Ние ще търсим възможности в съседни общини и извън тях, но в момента ще бъде на местните празници, когато се събират повече хора и когато има възможност да се правят такива базари. Вече направихме един такъв пазар по време на празника Панагия в Кюстендил – младежите от ателие “Приложно изкуство” имаха готови няколко пана и стегнаха една изложба, на която показаха направеното до този момент. Работите им определено предизвикват интерес, много хора ги разпитваха – как работят, какво правят. И си мисля, че това е едно от нещата, полезни за младежите, които имат възможност да покажат какво са направили, в същото време да са отго­ворни към себе си и да спечелят един клиент и това е нещо, по което ще работим с младите хора.
– Колегата Ви попита колко роми участват в проекта?
В.М.: – Всички са роми.
– А Вие самата как се чувствате в проекта?
В.М.: – Чувствам се много комфортно, защото балансирам между … чука и наковалнята…
– Интересно кой е чука и кой – наковалнята…
В.М.: – Изискванията, чисто формални, на програмата – изискванията, документацията и в същото време – реалната работа с младежите в реалната ситуация. Когато пишете проекта не можете да предвидите всичко, което евентуално би могло да се случи две години след това – какви ще са очакванията на децата, на младежите, какви ще са нещата, които ще имат желание да правят и доколко в рамките на програмата ще можем да отговорим на това. И в тия трудности, в търсене на начините да се справим, привличайки допълнителни ресурси и хора, които на доброволни начала биха помагали, всъщност ни отнема доста енергия, което честно казано, ни идва понякога в повече.
– С времето имало ли е някакъв остър проблем, който се е появил и вие сте разрешили, чрез Вашия разказ нека бъдем полезни и на останалите колеги в България?
– Няма нещо специфично, но голяма част от трудностите са свързани с възлагането на поръчките за доставка, което изключително много спъва работата и всъщност не това е начинът да се подобрява работата, а по-скоро това е начинът тя да се спъва. Човек иска реално да върши нещата и да ги прави по най-добрия начин, опитвайки се да влезе точно в изискванията на програмата, което трудно може да се постигне.
– А как стои проблемът с комуникацията ви с министерството? Впрочем, с кое министерство комуникирате вие?
В.М.: – Договарящият орган е Агенция за социално подпомагане, имат координатор тук, това донякъде улеснява комуникацията, но въпреки всичко общуването е доста тромаво – пишем, чакаме 2-3 месеца някакъв отго­вор, времето минава, понякога си поставен в ситуация да нямаш какво да направиш, така че ето това донякъде затруднява работата – тромава е самата процедура на искане за разрешение, ако пък намерят някакъв проблем – “я, тука го преправи”, това забавя още 2-3-5 дни като го пуснат по “каналния” ред – това са нещата, които идват в повече. И повтарям – проектът е напи­сан, минават 3-4 месеца, за да се “одобри”, минават още няколко месеца докато стартира реално, т.е. от Агенцията се забавят и вместо да започнем през ноември, започнахме през март… От писането до старта е минимум една година, а това е време, което променя много ситуацията. Пак казвам – няма как, когато правиш такова нещо, да предвидиш 100% какво би могло да се случи. Така че апелът ми е тия програми да бъдат по-гъвкави и когато искат някаква промяна, да са сигурни, че тя е важна, реална и е необходимо да се случи и в самата програма да се предвижда възможността за това “случване”.
– А имали ли сте случаи да ви загубят някакъв документ?
В.М.: – Такъв случай сме нямали, но колеги имаха такъв проблем. Но … нищо не се знае – в момента подготвяме първия отчет, което ни е много трудно, т.е. стараем се да отговорим максимално на заданията и изисквания­та – това пък ни бави в подготовката на бюджета…
– Казахте, че от правенето на проекта до неговия старт минава около една година. Заложените средства по определените мерки са едни, а при започването на реализацията на самия проект са вече други. Как съу­мявате да намерите баланса за самия проект?
В.М.: – Това също е много трудно, защото знаете, че цените всеки ден се променят. Една година е много време и за това. И пак казвам – тези процедури много пречат. Ако можем да избираме по-малки доставчици или ако можем сами да избираме на по-малки поръчки нещата, то всичко би било по-успешно. Защото, ето сега ще дам пример с ателието по текстил: Кюстендил е малък град, има един магазин, който предлага едновременно платове, копчета и конци. А ако мога да избирам само платовете, има пет магазина и мога да избера по-добрия, то няма да е “този” магазин. Същото е с копчетата – има пет магазина само за копчета и със сигурност там цените ще бъдат по-ниски. Въпросът е, че ме задължават да пазарувам от едно място всичко, което ми трябва и по такъв начин аз съм принудена да пазарувам от единствения магазин, който предлага всичко. Това натоварва и цените, а донякъде ограничава и избора, а бави и доставките…
– Всички тия трудности, за които говорите демотивират ли ви, т.е. след като завършите този проект бихте ли продължили с проекти по тези програми?
В.М.: – Ние имаме още време до края, дано има повече позитивни неща, но на тоя етап бих казала, че повече по оперативна програма няма да работя.
– Á, това – интересно, я малко повече по тая тема! Е, що така?
В.М.: – Ами трудностите наистина са безумни и то точно в тая насока – на договаряне, на търсене…
– Безумни, в смисъл “абсурдни”…?
В.М.: – Да, абсурдни донякъде. Планираме едно, в един момент казват: не, не, има някакви други изисквания, трябва да ги спазите. Така например стана, сега се сещам, с помещението. Пишем ние проекта, имаме предвид една детска градина, общинска сграда е…
– Тоест вие не се чувствате свободни, за да реагирате на всеки поя­вил се проблем по един по-свободен начин?
В.М.: – Определено не. Ние сме затворени в някакви рамки, с които понякога се справяме, но друг път – доста трудно – в намирането на някакъв баланс…
– И към кого конкретно бихте отправили Вашите препоръки? Към ня­какъв орган, към някой от зам. -министрите, към министър или към някое министерство?
В.М.: – Честно казано от практиката съм си направила извод, че няма кой да го чуе това. Ще ви кажа директно: считам, че тия програми не са направени реално да се върши работа!
– Á?!
В.М.: – Да, така считам! До момента единствено нещо, което се прави по тия програми, е да се събират документации, папки, класьори… Никой не е дошъл да види децата има ли ги, няма ли ги!
– Á така!
В.М.: – Ще ви върнат за почерка или за шрифта, или че тая емблема е по-наляво. Единственото важно е как ще са сложени емблемите, дали ще е написан номерът на проекта, договарящият орган…
– Това означава ли, че се търси някаква формалност в работата, а не…?
В.М.: – Ами не съм сигурност дали това се прави умишлено, по-скоро си мисля, че министерствата, че координаторите са задръстени от бюрокра­ция…
– С други думи – чиновническо отношение към нещата?
В.М.: – Да. Някой иска от тях документация, те я правят и нямат време за друго. Нямат време да ми отговорят на въпрос, който им задавам, защо­то са претоварени да преподреждат папките и листата вътре в тях… И … програ­мите за мене са по-скоро … някакви … архиваторски програми, а не ре­ал­но, за да се върши работа.
С.К.: – Нека кажа, че инициативата на “Отворено общество” по PGF да помогне на организации, общини, на неправителствени организации да стигнат до оперативните програми, да стигнат въобще до средствата на ЕС, които да бъдат използвани за интеграцията, беше блестяща. До този момент такова нещо не беше реализирано и за първи път в България могат да се насочат усилия в тази посока. И нещата тръгнаха добре, в смисъл, че за първи път реални проекти се случват в махали, в училища, в детски градини, в общини… Ето – и този проект е подпомогнат по PGF, разработен е с тяхна консултантска помощ. И който дава надежда за много деца. Но какво се оказа всъщност? Бюрократични абсурди, в смисъл – каквото и да възникне, ние като екип, като организация не можем да вземем решение, трябва да отправим веднага запитване до Агенцията, Агенцията не връща по-рано отговора си от 30 дни, а това блокира системата и ние не можем да работим, а имаме срокове за изпълнение. И то – за всяко елементарно нещо трябва да ги питаме…


– Добре, каква ти е препоръката към хората, които би трябвало да реагират по-бързо? Да се създаде някакъв орган към тях ли, който да посредничи, какво?
С.К.: – За мене цялата система, която функционира в рамките на опера­тивните програми – мониторинговите органи, управляващите органи – е сбъркана изначално, из основи, системата е сбъркана фундаментално! Тя не може нито качествено да изпълнява, нито качествено може да контролира, нито навреме да прави тия неща. Това са абсолютни абсурди – включително и нормативите, които са създадени. Безброй нормативи, които контролират. Всяка програма, всяка схема има постановления, които указват как да става това и то по начин, който е невъзможен.
– Това означава ли, че, по Ваше мнение, хората, които пишат тия изисквания нямат реална представа за нещата кое как става?
С.К.: – Напълно. В Югозападна България вече трудно могат да се наме­рят организации, дори и общини, които да искат да пишат проекти по оперативните програми. Няма навременно финансиране, организациите закъсват, включително и общините…
– Може ли да се каже, че е мудна системата на приемане, на ут­вър­ждаване на проектите и забавянето, за което говорите?
С.К.: – Аз казах – това са бюрократични абсурди. Това е сериозен адми­нистративен парашутизъм. Невъзможно е за работа, за реално действие. Съз­дават много невъзможности, много абсурди. Самите хора, които работят в агенциите, казват, че е така, самите те трудно се справят.
– А според Вас кому е нужно това?
С.К.: – Трябва да намерят инструментите, които да облекчат ситуация­та. Повече контрол на системата и по-малко – бюрокрация. Аз не казвам как­ва е рецептата, нека те да си намерят диагнозата и лекарството. Но според мене е възможно с много по-малко бюрокрация и контролни механизми да се върши повече работа.
В.М.: – Като цяло България прекалява с изискванията по тия европейс­ки проекти… Указанията, които ЕС ни дава едва ли са такива. Ако кандидатствате по програми, които са директно към европейски структури, нещата се случват много по-лесно, много по-бързо, много по-реално, с по-малко главоболия и формалности на документация и т.н. Така че не съм убедена, че Европейският съюз иска това от нас. По-скоро някой от пренапрягане “виждате ли колко можем ние да изработим формуляри за пътна карта, такава декларация, такова заявление и още не знам колко други документи, които се произвеждат именно за да докажем, че … “еди какво си”, с което всъщност нищо не доказваме, освен да задръстваме системата, излишно да сечем гори, за да печатаме тия хартии в по 2-3-5 екземпляра, за да могат да ги четат едновременно на три места, което не знам на кого върши работа в днешното електронно време.
С.К.: – Ще добавя нещо, което за мен е важно: миналата година на 21 декември беше крайният срок за кандидатстването по Оперативна програма “Развитие на човешките ресурси”…
– Образователната…
С.К.: – Да, за образователната интеграция на децата от етническите малцинства, към днешна дата все още няма резултат, никакъв резултат не е излязъл още от конкурса. На територията на Югозападна България има 7 подадени проекта, но 9 месеца по-късно резултат – никакъв.

Заприна Минкова,
участничка в проекта.

Стефан Лазаров,
участник в проекта.

Соня Димчева,
участничка в проекта.

Данаил Василев,
участник в проекта.

Веселин Митков,
участник в проекта.

Кюстендил.
Къща в махалата.


В.М.: – Същото е и с трансграничните проекти, които се подадоха ми­налата година през ноември и декември – все още няма и за тях резултат, обадиха се, че искат още някакви добавки, което означава, че от пускането на проекта до евентуалното му същинско начало ще минат година и полови­на минимум.
С.К.: – Да добавя нещо – ако сега излязат някакви одобрени проекти е най-вероятно кандидатстващите да откажат – първо, учебната година започ­ва, а тия проекти бяха свързани с тая учебна година, това са училища, с техните бюджети … със сигурност ще откажат вече, а това са сериозни пропус­нати ползи за нашите деца. И аз лично много съжалявам, защото бяхме акцентирали на здравно образование, на извънкласни форми за задържане и привличане. Това, което прави в момента Министерството на труда и соци­алната политика е на една среща да си признае, че прагът на усвояемост е много нисък. Те в момента директно предоставят средства на държавни институции по големи проекти в рамките на 20-40 млн., които ще бъдат изпълнявани от тях. Даже мисля, че сума от около 20 млн. вече е дадена на Министерството на здравеопазването за повишаване на трудоспособността във връзка с кампанията за обществено здраве. Почват да наливат по големи схеми на институциите…
– Това означава бюрокрация и захранване на бюрокрацията.
С.К.: – Да, а каква ще бъде ефективността, не се знае…

5 септември 2010
Кюстендил

ЗА ЕВРОПАРИТЕ
И ЗА ХОРАТА

Савчо САВЧЕВ

Повече от двайсет години вече, след ония наистина луди еуфории около Десети, България не може и не може да стъпи на здрава почва. Знам, че ще има хора, които няма да се съгласят с твърдението, един бивш президент, от висотата на други небеса, преди време ни уверяваше, че сме постигнали много, от което той със сигурност и днес усеща нещо, ама работника от фалиралото “Кремиковци” няма как да убеди в свещените си истини. Ние все хлътваме по пагубни идеи – непосредствено след Девети се втурнахме по чужди акъли и започнахме да прекрояваме икономиката си и за около двайсет години вдигнахме толкова много предприятия на тежката промишленост, без и да се запитаме имаме ли в дългосрочен аспект възможността да издържим на световната конкуренция, които, днес, всички до едно, са руини. В ония десетилетия разчитахме на идеи-илюзии, на изкуствено съз­даден пазар, на хаотично изградени кадри и спешена национална психика, докато цялата тая изкуственост в един миг не се стовари върху ни с убийст­вена тежест – тежест, която не можаха да издържат не само нашите баби и дядовци, не само нашите майки и бащи, но не издържаме и самите ние и усещаме, че тая тежест ще бъде непосилна и за нашите деца. Нека спрем до тук все пак, в последните две десетилетия няма публична трибуна, която да не ни втълпяваше, че непременно трябва да бъдем по комсомолско-северноамерикански оптимистично настроени и в никакъв случай да не се поддаваме на някакви си там унило-пошли дисидентско-декадентски настроения. След Десети пък по абсолютно същия комсомолско-съветски, a la 30-те на двадцатый век, начин, но с обърнат хастар, изсмукаха българския дух от съветските духовни безкрайности и го пльоснаха с невиждана готовност в атлантическо-съюзническите и европейски хоризонти. Отпуснаха ни откъмто Брюкселско уж милиарди, но не можем да ги вземем, ония, дето веднага забъркотиха в кацата, сега ги търсят – сещам се за едни авери на г-н президента, за някои кадри на депесарската псевдофилософска кохорта, а и за други партийно-икономически великани.
В Евросъюза сме няма и петилетка. От хубавините му народеца един­ствено усеща това, че Турция и Гърция вече не са заключените с девет кати­нара земи от ония времена и наистина всеки, стига да има някой и друг лев, може да отиде да види Принцовите острови и Санторини. Усетиха го и неколцина червено-розови-лилавосини аграрно-чорбаджийски никому непознати другарчета, станали набързо собственици на бълдър хектари зе­мя от “тук” до хоризонта, по които през юли-август гордо шетат грамадни комбайни, машини, закупени по прословути програми като “Сапард” и тем подобни, дето за тях можеш да направиш проект само ако някой много навътре във философията на тия европрограми ти ги напише. В тия времена подобни помощници обаче бяха само хора, стаили се плътно до тая или оная партия и партийка, или – все едно, – които тая или оная партийка е прию­ти­ла плътно към гръдта си, за да са си взаимоизгодни. Аз те правя милионер, а ти ще ми плащаш всяка година едно-друго, за да угоявам партийния си апарат.
Герберите преди година и половина ни обещаха бърза усвояемост, що­то не стига, че световната икономическа криза ни халоса с мокър парцал по челото (помните ли какво ни чуруликаше Станишев – че при нас криза няма и че сме едва ли не единствените, които ще я избегнат), ами и “ония” бяха тотално бездарни (според ГЕРБ) не само да усвояват европарите, но бяха и далавераджии, заради чиито финансови безобразия замразиха милиарди. И герберите, нека кажем и това, имаха право по тия пунктове на политическото си поведение. Назначи се специален министър по еврофондовете. Целта беше ясна. Месеци по-късно се отчита, че има движение по отношение усвояемостта, макар нито процентите да са тъй високи, та да спасят икономиката ни (друг е въпросът доколко я има изобщо българската икономика днес…), нито системата да се е освободила от бумащината и бюрокрацията, за да се задвижи машината на по-бързи и видими, от всички (не само от “пар­тията”, все едно коя), обороти.
Със сигурност има много системи на контрол по тия европрограми. Една от тия системи е гражданският мониторинг по един или друг проблем. Няма смисъл да разсъждавам дали е важен контролът на гражданина, на човека от улицата по отношение на политиката, по отношение на всякакви други въпроси, които пряко или косвено го засягат, които пряко или косвено се отразяват на неговия живот тук и сега. Съвсем ясно е, че този вид контрол е не само важен, но и абсолютно необходим. Друг е въпросът дали е тъй вли­ятелен, колкото ни се иска на нас – гражданите от улицата, – дали си е извою­вал подобаващо място в обществения и политически живот на страната.
Екип от няколко човека, по проект на Институт “Отворено общество”, се ангажирахме да обиколим няколко области на България, да се срещнем и разговаряме с представители на общини, с кметове, с екипи по европейски програми и проекти, с участници в текущи проекти, в новите инициативи на правителството, на министерствата, на агенциите, да разговаряме и със случайно срещнати хора ей тъй – на улицата. Пътувахме в най-големите жеги – тъй се случи, – общувахме с хора от най-източните земи на България до най-западните й територии. През септември публикувахме, където можахме, нашите интервюта и разговори, в които имаше признания за проблеми, анализи на допуснати грешки, откровени оплаквания от неумиращата бюро­крация, споделен опит за постижения, опасения за бъдещето на един или друг проект, за опропастени надежди и откровен разочарования и какво ли още не…
В тия няколко страници ще предложим на читателите систематизирано проблемите, до които ни докосна нашето пътуване, ще изведем и ония въпроси, които се родиха у нас от допира с хората на България.

Разказ в нова версия на приказката
“Как да се измъкнем от блатото”

Ако твърдя, че до преди пет години НПО сектора работеше много по-добре в България, макар и с много по-малко пари, отколкото в днешно време, сигурно няма да учудя никого. В годините след Десети страната не само изгради слой граждански организации по най-различни въпроси, дали каквото могат с оглед и изгражданите “в движение” умения, опит за влияние и спецификата на неправителствения сектор, и с оглед скромните оборотни средства в него. От няколко години от многото на брой фондации останаха ония, които успяха, нека сега не задълбаваме кои и как го направиха, да се преустроят и прекроят. В нашата обиколка ни направи впечатление, че дейст­ващите организации работят все по-успешно, с теоретично повече средства, разпознават се с добрите си практики за работа с различните етноси (с деца в с. Кардам, вж. интервюто с Лидия Йорданова, и с юноши и възрастни – вж. разговорът с Веска Миланова и Сашо Ковачев в Кюстендил), че по европейските програми и проекти стойностните организации, успели вътрешно да се преобразуват, имат вече разпознаваем имидж сред местните хора, сред общинските власти и другите НПО (Завет, с. Кардам, Попово, Разград, Велико Търново, Бяла Слатина, Кюстендил). Хората, работещи в тях и с тях могат да говорят за трайност на своите контакти с влиятелни институции и личности, с работливи обикновени хора от града и селото, за устойчивост на работещите модели (Велико Търново – вж. интервюто с Росица Димитрова), могат с оправдано самочувствие да изтъкнат иновативното си мислене (Велико Търново) – например с идеята по-леко болните да помагат на по-тежко болните, с което те едновременно се чувстват много по-пълноценни като личности и граждани и едновременно с това подпомагат финансово и самите себе си, – както и с включването на децата и юношите в дейности по конкретен проект, свързан с личния им живот (с. Кардам, Велико Търново, Кюстендил). На нашите въпроси на какво според тях се дължат успешно завършилите им или в момента протичащи проекти всички изтъкваха добрата си комуникация с Центъра, независимо дали това е отделно министерство, отделна агенция или техни регионални представителства (Завет – вж. интервюто със Зюлфие Исмаилова, Велико Търново – вж. интервюто с Йорданка Антонова, Бяла Слатина – вж. интервюто със Спаска Михайлова), някои от тях изтъкват по-големия процент авансови плащания по някои програми, което се оказва изключително важно в настоящата криза и със забавянето на плащанията, проблем, за който ще стане въпрос по-нататък, с готовността на хората да работят в името на осъзнатата си надежда, че с тия проекти всъщност променят своя си живот и мястото, където живеят, съзнанието, че “тия проекти се отнасят за самите тях”, че нещата “не се спускат отгоре, а самите хора казват какво им трябва” (Завет – вж. интервюто със Сениха Мустафа, разговора в Бяла Слатина), на все по-голямата критичност на хора­та към работата на институциите, на експертните консултантски услуги на “Отворено общество” по проектите, както и по провеждания мониторинг, на признанието и убеждението, че реално за първи път подобни програми и проекти “влизат” в махалите, в крайните квартали (Кюстендил – вж. Сашо Ковачев), че с тия проекти се ангажират трайно безработни, които се връщат към активен обществен живот, че се ангажират деца и юноши, прекратили образованието си (Кюстендил) и че с тях се провежда реално обучение и се изгражда връзка с пазара – нещо, което липсва на днешното българско училище. Изтъкна се и това, че чрез нашето пътуване и с нашите публикации огласяваме добрата дейност, добрите практики (информацията на Спаска Михайлова, че в общината е имало и има роми, които работят в нея, че са направили канализация в квартала, т.е. че чрез огласената информация въздействаме и на други кметове и на други роми в други общини!, че са пост­роили парк, че в Бяла Слатина е имало и има висшисти и че тенденцията се запазва и е постоянна).
Всъщност в нашите командировки трябваше не само да видим дали, доколко и как се работи, в разговорите изплуваха и знайни, впрочем, от всички нас истини (напр. за дискриминационното отношение в Кабелната TV в Бяла Слатина – вж. разговора в Бяла Слатина), нещо наистина срамно за хора, наричащи себе си “журналисти”, срамно за европейска България, нещо наистина срамно за 21 век…

Проблемите

На едно единствено място и в разговора с един-единствен човек не беше изтъкнат финансовият проблем – във Велико Търново от Йорданка Антонова. Навсякъде – и в Завет, и в Попово, и в Разград, и във Велико Търново (виж разговора с Росица Димитрова), и в Бяла Слатина, и в Кюстен­дил – на практика за всички хора, с които разговаряхме, това се оказа най-сериозният проблем, препъни камъка за всички проекти. Забавянето на плащанията тормози кметства, общини, организациите от НПО сектора, хората като цяло. Всички. Проблемът поражда безсилие както на средно управленско ниво, тъй и най-долу, където вероятно се усеща и най-силно. Когато търсехме причините, стигахме все до едни и същи неща: разнобоят между институциите – министерства и агенции, разнобоят вътре в институциите (виж интервютата ни с Кадрин Хасанов от Завет, с Магдалена Радева от Попово, с Камен Макавеев от Завет, с Емил Стефанов от Завет, с почти всички участници в разговора в Бяла Слатина и особено интервютата с Веска Миланова и Сашо Ковачев от Кюстендил, които се осмелиха най-остро да изрекат настроенията си – “Програмите тъй са направени, че да не вършат работа. Няма кой да ни чуе” и “Системата е сбъркана фундаментално – тя не може нито качествено да изпълнява, нито качествено – да контро­ли­ра. Бюрократични абсурди, административен парашутизъм, невъзможно е за работа”). В това отношение проблеми не изтъкнаха единствено хората, които са най-ниско долу и са преки изпълнители по някакъв проект и нямат отношения с институциите (виж разговорите ни с Лидия Йорданова от с. Кардам и със Сениха Мустафа от Завет). Мнозина от участниците в нашите разговори изтъкнаха проблеми в своята комуникация с центъра – министер­ства и агенции, и единствено хората от Велико Търново бяха доволни от работата си с Регионалното представителство в Русе, участниците в разговора в Бяла Слатина бяха доволни от деловите си контакти във Враца и зам. -кметът на Завет Зюлфие Исмаилова – от комуникацията й със София. Когато питахме какви са по-точно и по-конкретно най-тормозещите спънки в работата, хората изтъкваха (неизменно!) бумащината и бюрокрацията в ми­ни­стерствата и агенциите, проявата на излишен свръхконтрол, буквоядството и мудността на чиновниците, тромавостта на процедурите, абсурдността на изискванията и невъзможността те да бъдат изпълнени, страха на негово величество чиновника от провал и уволнение, непрестанните рокади в отде­ли, министерства и агенции, изпадането в състояние на блокаж – “нито да ги съдиш, нито да ги оставиш на мира”, – когато се разсъждава как да се излезе от състоянието на амок, предизвикано от неизпълнението на договорите от самата държава, която сама погазва своите задължения и собствените си принципи и закони, а иска изпълнението им, и то стриктно, от институциите по места, от самите НПО организации и от хората, работещи в тях. Целият този хаос създава неверие в институциите и понякога оставаш с убеждение­то, че тия програми са се превърнали всъщност в нов храм за негово величе­ство Господин Чиновника.

Опасенията

Казаното до тук гради кула от опасения, която някои може да възприе­мат и като мираж и досадна метафора, но за други са си доста тъмна реалност с донякъде непредвидими последици. Повечето хора по места – било от НПО сектора или от самите общини, – реагират все по-остро и поне на думи (за сега) са решили повече да не кандидатстват по оперативните прог­рами (Завет, Кюстендил), сериозно безпокойство буди почти изграденото вече убеждение, че държавата едва ли не съзнателно, нарочно е “направила” европрограмите така, че да “не дава възможност на хората да работят” (Завет – “тук нищо не се усеща”, Кюстендил – “няма кой да ни чуе”, “системата е сбъркана”), че чиновниците са виновни средствата да не се усвоят, че с новите решения всъщност се захранва бюрокрацията, нищо друго (Кюстендил). Най-страшно е, разбира се, все по-утаяващото се чувство за безсилие у хората, че надеждите за пореден път се изпепеляват. И ако има най-горе стойностни управленци, би трябвало да си дадат сметка и да внимават за най-същественото – неверието в институциите, неверието в тях самите да не се превърне в нещо перманентно, да не се изроди във “всекидневна” граж­данска настройка. Защото преди близо две години имаше избори, но идват и нови…

Ще наречем нашите предложения
Свитък на вниманието

Всъщност читателите, които са следили внимателно поредицата ще забележат, че повече предложения, които правим по-долу, са на самите хора, тъкмо затова са и най-точни и ценни. Те са:
– кметствата да могат да бъдат бенефициенти (мотивите – в интервю от Завет);
– искане за повече свобода при работа с проектите, да се ограничат ад­министративните спънки (изтъкват го почти всички интервюирани под едва или друга форма);
– програмите да бъдат по-гъвкави – “самата програма да предвижда възможност поправката да се случи” (Кюстендил), самото кандидатстване да бъде по-гъвкаво (Кюстендил);
– банковите гаранции да не бъдат финансови (Попово);
– чиновниците от министерствата и агенциите да ходят на място, за да познават отблизо хората и проблемите, свързани с конкретния проект, с про­ектното задание, нищо, че “по договор” това не се предвижда;
– отговорниците от министерствата да могат да превеждат езика на нормативите и програмите на езика на улицата, защото “хората не разбират езика на програмите, те затова не кандидатстват”, 99% от организациите се нуждаят от помощ (Разград);
– да продължи всекидневната работа с обикновения гражданин, с НПО и с общините;
– необходимостта от засилване ролята на гражданското общество (Завет – за училищното настоятелство);
– да се проявява повече внимание към хората (към децата – Кардам, към хората въобще и то навсякъде, независимо от статуса им в обществото), да се издигне на пиедестал Личността, защото тъкмо тя е в основата на вси­чко.

Всъщност

винаги съм си мислил, че това последното е може би най-важното. Защото съм убеден, че много от негативите в нашия живот произтичат най-вече от чувството на всеки от нас, че тъкмо той знае и умее най-много, че всичко започва и свършва именно с него (проблем още от времето на първи­те секретари на партията, утвърждаван с настойчивост половин век), че в България просто е традиция да не се уважава личността – един изключите­лно траен и костелив проблем, който по скромното ни мнение държавата с изключителна упоритост подхранва още от времето на покръстването. Защото ако уважаваш личността, ще уважаваш и нейните идеи, и дори и да ги отхвърляш по някакви причини, поне би могъл някой ден да ги имаш предвид като евентуална алтернатива.

zarzala.wordpress.com

Цикъл “Улички” – XVIII.

Лица от улицата

гр. Завет, август 2010. Деси.

Сливен. Димитър Русчев.

с. Николаево, Велико Търновско. Русчо на водопой с коня.

Велико Търново. Ингилина гледа на ръка пред Царевец.

******************************************

26 автора взеха участие
в Първия национален литературен конкурс
за детски книги в Гоце Делчев

26 автора от цялата страна са взели участие в обявения в Гоце Делчев Първи национален литературен конкурс за детски книги, предаде кореспондентът на Радио “Фокус” – Пирин.
За участие в конкурса са били представени общо 36 книжки. Те са оце­нявани от тричленна комисия с председател Иван Мишев като основният критерий за оценка е бил книгите да са били написани достъпно за деца и да са издадени през 2009 или 2010 г. Побе­дител в първото издание на този конкурс е Борислав Ганчев от Хисаря за книгата му “Свири щурче”.
Специална награда е присъдена на Тосен Рамар от Монтана за книгата му “Моята баба и белите лебеди”, която е би­ла представена в две издания – на български и ромски език.

Даниела КРАНТЕВА
Радио “Фокус” – Пирин

Списание “Andral”

честити на своя сътрудник и приятел

Тосен Рамар наградата с пожелание за

добро здраве,

лично щастие

и бъдещи творчески успехи!

**************************************

Продължава в Andral 60-61 b, 2011