Andral 62-63 a, 2011

bresh deshutriningu

62-63 * 2011

 www.ceeol.com

 savsavchev@yahoo.com

 ssavchev@abv.bg

 zarzala.wordpress.com

……………………………………………………………

Новите емигранти

“КЪДЕТО И ДА ОТИДА, МОГА ДА СИ НАМЕРЯ РАБОТА,

АМА С 200 ЛЕВА ТУК АЗ НЕ МОГА ДА НАПРАВЯ НИЩО”!

 Разговор с Димитър Александров – Папатака

и със снаха му Мария

– Папатак, сега в момента работиш ли?

– В момента не работя, пенсионер съм.

– Цял живот си работил, обаче. Какво?

– Ами-и-и, от 16-годишна възраст работя. Работех в ТПК „Ковач”…

– Като какъв?

– Като шлосер, след това – фина механика, след това – пак шлосер…

– Аз тъ помна, аз съм по-малък от тебе, ама тъ помна – беше юноша…

– А, като дете, от 6-годишна възраст духам на баща си [т.е. подава въздух на огнището – б.р.], работя ковашка работа.

– Аз тъ помна с чука…

– С чука като станах на 13-14 гудини. Започнах с чука да работя. Ама с тия ръчните чукове – правехме подкови, брадви, лемежи, мотики, каквото падне. Енциклопедия…

– Ами той чичо Живко, баща ти, цял живот туй работеше…

– Да, да, от мънинко дете и той тъз работа…

– Ами ут къде идвa тоз зънъят?

– О-о-о, то туй на генна уснова, дедите му, прадедите му още са били жилизари…

– Кои, я кажи някои имена?

– Ами на моя дядо Димитър, баща му – дядо Пею, – той е бил жилизар…

– Демек и моя прадядо, щото той е и мой прадядо…

– Да, да … са работели `се с това се прехранвали хората – жилизарски истории. Туй им бил зънъята, това са работели. Ама то – ут мънинко до голямо. Той дядо Димитър като почнал, че `сичкити… Той имал шест братя и три сестри. И сичкити са работели в тоя занаят, в тоя бранш. Моя баща е бил изтърсака, най-малкия, майка му гу ражда на пидисе гудини, щото-о баща му бил в коя вуйна не мога да си спомна…

– Или Междусъюзническа, или Балканска, ясно е…

– Да, да, той съ връща … коя гудина от вуйната … и мойта баба забриминява и на пидисе гудини ражда баща ми. И тя се е срамувала, просто защото нейната дъщеря, баба Станка, и тя през туй време е имала мънинко дете. И майка му на баща ми дава детето на дъщеря си – да сучи. Щото се е срамувала…

– Значи тъй… Не само баща ти, ами и ти цял живот си жилизар кату баща си. И къко стана след Дисети, пропадна цялата история…

– Почнаха мъките. И аз нямах пенсия, почнах да работя на пазара с мойта съпруга, работехме там какво работехме, ама… Да се прехранваме. Щото нито пенсия … нямам гудини, и стаж нямах такъв, трябваше да направя поне 15 години втора категория, аз ги нямах, после изгубих 10-12 години, нали работех на пазара. Мойта жена и тя – беше при мене…

– И тя остана без работа…

– И тя остана без работа, децата ми не работеха, нямаха къде да работят. И-и-и положението стана много сериозно. Все пак почнах няк`ва работа, поне децата ми не са влезли в затвора, не са правели лоши работи и ний и на това сме доволни… И на това сме ги научили…

– В последните години цялото семейство отивате в Италия. В коя част на Италия работите?

– Аз започнах да ходя в Италия 2005 г., ноември месец мисля че беше. До 2010 година – вся-я-ка година! В Южната част на Италия – Реджо Калабрия. Пътя за Сицилия надолу.

– То последната област ли е?

– Ами Сицилия е крайната, долу.

– Ами то Сицилия е остров…

– Ами там до вулкана, Етна, … Везувий. Там сме работили. Бране на мандарини, портокали…

– Я спомени някои имена на селища където сте работели.

– Че къде не сме работели…

– Я обясни малко – зад Фоджа, преди Фоджа…

– Ами слизаш на Бари или на Бриндизи и оттам тръгваш до Фоджа…

– Вий с кола отивате…

– И отиваме в тоя град – Сторнара или в Тринитаполи. И там почваме да работим.

 

Италия, околностите на Фоджа, село Борго Мезуноне. Бране на домати, юли 2006 г.

Краят на 2005 г. През декември се бере жълтата мандарина.

– И работите някъде в околностите?

– Ами то там има много, много хектари с насаждения. Много земя с лозя, с домати…

– Значи зеленчуци и плодове?

– Да.

– И вий на какво сте работили, на домати работехте ли?

– На домати сме работили, на лозя сме работили…

– Портокали, мандарини?

– Портокали – към Реджо Калабрия нататък, мандарини… Ама то – към другия край. А пък към Фоджа сме работели само домати, карчофи и … други работи…

– Картофи?

– Карчофи, не картофи, то е друго нещо.

– Е, ми аз оставам с впечатление, че Фоджа е доста далече от Реджо Калабрия?

– Далече е, на около 300-400 километра.

– Фоджа е пò на север, пък Калабрия – на юг…

– Реджо Калабрия – на юг! Надолу вече – към Сицилия.

– Е, добре, наш`те хора дето са вика половината от махалата е там. Как се оправяте там да работите, как се организирате да пътувате нататък?

– Ами как… Отиваш там, тия, които знаят италиански разговарят с главния, който има насаждения там, патрона дет` му викат, и-и-и се уговарят колко чувека иска да му работят – 5 ли, 10 ли, 20 ли, 30 ли – вече зависи от човека, колко му трябват… И съ уреждат нещата – на другия ден или на следващия отиваш и почваш работа. И си изкарваме това, което сме изработили.

– Кога беше по-добре, 2005-а или сега? За заплащането те питам.

– 2005-а ми харесваше повече, но все пак зависи от самите патрони, защото гледам нещо … и самият климат ли, какво става … не знам – повече такива … дъждове и-и-и какво да ти кажа … там, където са портокалите, а пък тука…

– Към Фоджа?

– … страхотна горещина, към Фоджа, към Тринитаполи. Там е страхотно – 40-45 градуса…

– И какво? И ти работиш наравно с всички хора там? На 40-45 градуса…

– Ами работиш, въпреки, че съм на 64 години работя, щото положението … като се върнем тука, какво ще правим?! Никой няма да ти помогне, никой няма да ти даде нищо…

– По колко часа работите?

– Ами колко… Ставаме 4.30-5, почваме към 6 и до 12 часа. До обед. Повече там не разрешават. А пък ако искаш ти евентуално да работиш следобед, почваш от 3 часа нататък. Никой не работи от 12 до 3. Италианците имат определено … не им разрешават, щото е много силно слънцето. И почваме по-късно – в три часа и работим до 5-6 вечерта. Фактически пак става 8-9-10 часа работа – зависи как се чувства самият човек.

– Вие толкова ли работихте или – само до 12 часа и спирахте?

– Аз специално работех само 6 часа – не можех повече. Понякога отивах, ама чувстваш, че … измарям се много … ама младите отиват. За повече пари – заминават.

– А там как плащат – на час или на изработено?

– На час плащат – по 5 евро, по 4-и, някъде – 3 … зависи. Как ще те хване… Като няма работа, като не си работил например 3-4 дена и като няма от къде да вземеш…

– Като си гладен…

– Да, и … се хващаш на тази работа. Но повечето случаи сме работили на добра работа, на хубави пари…

– Я ми кажи 2005-а къде почна работа там? И какво работи?

– Аз работих на мандарините. В Кантинела. Село ли е, град ли е… Сибари, област Сибари се казва там. Към Реджо Калабрия. Там съм работел. На мандарините, за първа година.. Там почнах да работя, 2005-а година.

– И какво ти искаха, за да ти платят примерно 5 евро на час?

– Там бяхме на надница, дават ти 25 евро и за тях работиш до 3 часа следобед – 8 часа. На други места пък ти плащат на касетка – колкото касетки си направиш, той ти дава по 1 евро на касетка. Като направиш 30 касетки – 30 евро. Можеш да направиш 50 и жена ти 50 – плаща ти 100 евро човека.

– Може?

– Може, стига да ти държи. Може 100, може 120! Ама ний отивахме повече в Кантинела при човека там, защото чувахме от други хора, че при него се плаща по-добре. И се плаща редовно, и се плаща честно, нали. Няма да те излъжи.

– Каквото сте се разбрали, мъжка дума.

– Да. Обаче накрая към 2010-а тоз същия ни направи един номер… Молиери ли беше, Молияри ли…

Октомври 2005 г. Италия, област Калабрия, село Сан Фердинандо. Беритба на “спиртна” мандарина.

Краят на 2005 г. Италия, област Калабрия, село Сан Фердинандо. Беритба на мандарина. Парите, изкарани за деня от всички са “хвърлени” на земята – една шега със самите себе си…

– Ами всичко от наш`те хора, от българите. Правят номера, отиват да се оплакват, а пък всичко от тях излиза. Отиват и му казват, че сме зингари, че таквиз сме били, че онаквиз сме били, пък в Италия много мразят циганите. Чуят ли… Те знаят, че циганяна само краде и лъже. Това е! Пък след туй казва: ама вий какви цигани сте, нито крадете, нито лъжете?!? Работите си, много добре си работите, що така? Те мислят, че само крадем и лъжем, щото италианските цигани са такива – само крадат и лъжат, разбираш ли? Такива хора като нас нямат. Те с туй се занимават. Обаче има наши хора, които идват от България … за да почне той работа, отива при човека и му казва „Ами те са зингари”…

– Българяна?

– Българяна.

– Мръсотия прави…

– Прави ти мръсотия и човека започва да мисли за тебе съвсем друго и си променя мнението. Ний специално от 2005-а до 2009-а бяхме добре при него на мандарините и портокалите. Човека ни плащаше нормално, въпреки че плащахме големи наеми – по 130 евро плащахме квартира на човек.

– Това щях да те питам. Работата – добре, а самият живот как е там?

– На италианеца?

– Не, не, интересува ме вашия живот там.

– Ами какъв ще бъде нашия живот! Гледаме да се приспособим. Не можеш да станеш като хората, защото … ний имаме друг начин на живот, те имат съвсем друг начин на живот. Те взимат например по 60, 70, по 80 евро, ний взимаме по 25 евро, той си има къща, ний плащаме наем – наш`те разходи са много по-големи от неговите. На него, хм-хм, на италианеца, му плащат някакви субсидии на дърво, например искаш да си правиш хектари от насаждения на мандарина или на портокал, плащат ти 5 евро на дърво. Без да го плащаш ти, колко години го ползваш… И тоз човек … там на хектари работят, огромни пространства, хиляди дървета. Огромни пространства, големи пари вади той оттам. Окото ти не може да обхване насажденията… И затова той си е богат човека. И всичко си имат – и храната им е екологично чиста, и…

– Вий къде живеете там? Където работите в самото селце, или някъде другаде и се придвижвате до работата? Или на самия кър?

– Да, в самото село… Виж сега, който не иска да плаща квартира и кат` иска да живей като животно, отива на къра там, има някакви съборени къщи, влизат вътре, устройват се вътре – да не плаща… Те правят много пари, наистина, щото не плащат квартира. Ний плащаме 260 евро, ако сме трима стават 390 евро, щото на къра не му търсят пари – да си живей там щом иска, обаче там няма вода, няма баня, няма нищо…

– Скотски живот…

– Скотски живот.

– И той предпочита два-три месеца да живей тъй, за да спести малко пари и тъй…

– Да, да. И си правят много парички, пък ний искаме малко по-друго, щото … свикнали сме на съвсем друг живот. Не може – трябва да има баня! Затова предпочитаме да имаме квартира и да си плащаме. Обаче и квартирите ни бяха едни – даваха ни едни квартири … мале мила! Много лоши квартири, пък искат 130 евро на човек! Италианците много се промениха, не са като едно време. Ама туй всичко наш`те хора го правят! Човека иска да ти даде например 30 евро или 40 за деня, нашия му казва „достатъчно са му 20 евро или 25 евро”, другите ги слага у джоба си. „Аз ще се оправя с тях”, той става като „капо”, разбираш ли? Той ти урежда нещата с патрона, патрона му дава например 50 евро, той прибира за себе си 15 евро, на тебе ти дава 35. 20 човека по 15 евро – 300 евро той си ги прибира предварително.

– Пък той нищо не работи?

– Нищо не работи.

– Тез „капо”, дето им викаш, наши хора ли са или българи?

– Абе наши хора са…

– Тъй. Ами другия ви живот там какъв е, има ли някакви забавления?

– Няма никакви забавления. Ний сме там например все от махалата хора. Събират се там, ще си вземат вино, ракия, ши са пучерпат, ши почнат да играят. Обаче не го правят начесто, щото знаят, че на другия ден – на работа. Е, когато имат рожден ден, туй-онуй – правят го, когато имат някаква радостна вест, повод – правят си го хората. Е, туй е, сичко друго… Иначе… Аз к`о прая – обикалям, като видя евтина стока – зимам. Олио, брашно, кòла… Брашното – като го намеря по 35 цента, зимам 100 кила, връщам са тука и като донеса 500-600 евро и … докъдето стигнат. К` о да прая там?! Ний тука имахме много големи задължения, ама са опраяхми вече почти… Ама вечи не ми са утива, защоту-у не мога да издържам, още през 2007-2008 година ходихме в Сторнара, нямаше къде да отседнем и останахме в една съборетина, уж да не плащаме квартира, като влязахме – тъквез големи плъхове. Двайсет семейства, в палатки и плъховете през нощта скачат отгоре ни, танцуват върху палатките. Един ден даже снахата беше забравила хляб, късат палатката, абе нещо усещам в краката си, ама спи ми се и не усещам, че ей таквиз големи плъхове между нас. Ама аз си спинкам…

– Ха-ха-ха-ха…

– Ха-ха, сутринта ставам, от хляба само корите останали, вътре направили тунел. Ей това е. И от тогава нататък не искам да ходя по такива места. Няма тоалетни, няма елементарни удобства, навсякъде минирано. Няма къде да отидеш по голяма нужда, страшна работа… И съм се отказал от такива работи. По-добре – иди си плати, вземи си квартира и живей като бял човек. Парата – пара, ама туй пък не е…

– Значи ти ако имаш работа и ако работиш по 6 часа на ден и ако ти плащат по 25-30 евро на ден, ако работиш 25 дни в месеца са над 600 евро. И като платиш 130 евро, ти остават около 500 евро. За храна колко даваш?

– Абе колкото сте повече, толкова по-евтино излиза. Ама то пак зависи… Някой му се яде месце, друг иска сладолед, някой има деца. Ами цигарите?! Страшно перо е! По 4 евра е! Ами те тримата пушат – 12 евро на ден!

– Ами само по една кутия ли пушат…

– Нашия Добрин пуши по две кутии…

– Накрая остават ли по 200 евро на човек на месец?

– Абе остава, остава…

– И като работиш … колко месеца работиш на година?

Снахата Мария: – Два месеца, три месеца работа. Върнеш се тука, стоиш 15 дена и после пак заминаваш.

Папатака: Колкото повече сте, толкова по-добре. Ако сте четири човека и вземате по 25 евро – това прави 100 евро на ден. Разбираш ли? Ако си сам – 25 евро. Когато готви за няколко човека, още един – не се усеща.

– Я, ти ми кажи сега кое нещо там не ти харесва?

Снахата Мария: – Не ми харесват квартирите им. Защото плащаш 130 евро на човек… Преди са плащали на къща – да кажем 200 евро, ама вътре може да живеят десет човека. Ти имаш файда на туй нещо, щото по-малко пари даваш. Пък тъй – 130 евро на глава, нито водите им като води, канализациите им не са направени като наш`те – не са хубави – и ти плащаш все едно само и само да не си вън на пътя. Щото лятно време…

– А водата им – не е хубава…

– Не е хубава, само за миене.

– Вие какво пиехте?

– Минерална. На всички българи зъбите им се развалиха. Само дето ги мият, без да пият. Разболяват им са бъбреците.

– Е, защо, нали не пиете водата там?

– Ами в началото не знаят хората и за да не плащат наеми живеят в изоставени къщи или в палатки и пият обикновена вода. Като ти се наложи – пиеш. Щеш, не щеш…

– И от туй нещо, викаш… Че толкоз лоша ли й тъз вода?

Папатака: – Страшни са италианците! Отиваш да наемеш квартира, той ти вика „Вода няма на плащаш, само тока си ще плащаш”, разбираш ли? И ти съ фащаш, не знайш. И гориш само една лампа, пък ти идва сметката за тока – много нещо! А-а-а. Пък те, самата вода, имат кладенци с помпи, те – електрически. И какво става? Ти мислиш, че няма да плащаш вода, пък то си влиза в тока…

– Ти къде работеше преди да тръгнеш за Италия?

Снахата Мария: – В [… не се разбира – б.р.] работех, на чорапите.

– И какво, съкратиха та?

– Ами 9 години и десет месеца имам стаж. Оттам ма съкратиха, почнах в „1 май” на газираното. Там ми намалиха парите и са принудихме да утидем в Италия.

– И от кога, пак от 2005-а?

– Ут 2005-а.

– Къко си работела в Италия?

– Селска работа – чинините сме чистели…

– Чинини? Къко й туй?

– Махаме от чепката мънинките зрънца, чинини са наричат.. И-и после събираме гроздето… Домат, пипер. Мандарина, портокал… То вече си идва последователно на кампании…

– Маслини там няма ли? Аз мисля, че има маслини?

– Маслини има, праскови има…

– Вий маслини брали ли сте?

– Брали сме.

– Къде ти е било най-хубаво? Там, където ти плащат най-добре?

– Лятото е по-добре. Лятото и по-добри пари ти дават, по 5 евро на час ти плащат…

– Що тъй?

– Щото сме по-нагоре.

– По на север искаш да кажеш?

– Да, към Фоджа.

– Колко, колко ти плащат на час?

– 5 евро.

– Защо 5 евро?

– Калабрия при тях са води по-бедна, там за 8 часа ти дават 25 евро, пък във Фоджа за 6 часа зимаш 30 евро. И следобед три часа като утида стават 45!

– Значи 90-100 лева взимаш за един ден! И ти й хубу, нали?

– За един ден! Имаш възможност и квартира да си платиш, и ядене да си купиш, и цигари, и за тука… Рейса да си платиш…

– Ти нали имаш деца? Зимаше ли ги?

– Да, зимам ги.

Стефка Стефанова и Петър Стоянов обядват на нивата. Италия, 2008 г.

Майка и син, септември 2008 г. Ден на почивка в далечна Италия.

– Ами тука – училище?

– 8 клас завърши големия и го зимах с мене там.

– И той спря…

Папатака: – Не можа да си завърши!..

Снахата Мария: – И тръгна на работа… Сега в момента работи с мене.

– А другото дете?

– Тя на 8 годинки. Тя си утива на училище.

– Станимира ли?

– Да, лятото я зимаме с нас…

– Е, какво, с езика кък са оправяте там? Би трябвало вече да знайте езика?

– Да, говорим. Там тряба да знайш езика. Не знайш ли езика – не можиш да са справиш. Трудно е много без език. Италиански език не гу ли знайш, значи да нямаш работа, да нямаш връзка, защото … един италианец виждаш – не го знаеш какъв е, може да е беден, може и богат да е. И предлагаш – „имаш ли нужда от работници”? Спираш на едно кафе и говориш с него. И той ти казва – трябат ми 10 човека. Гледа та, че имаш бус, превоз има, понякога и сам идва да та вземи. „Имаш ли хора”? „Ами имам”. „Колко?” „10 човека”. „Следобед елате на работа”. „Колко плащаш”? Разбирате се. Вечерта веднага парите си ги взимаш.

– А имате ли проблеми със самата работа?

– Работа без трудности няма. Щото си отишъл за пари… И в един момент [като правиш разлика] между наш`та работа тука и в Италия, в Италия е по-трудно, щото … селска работа. Ний тука в България не сме работили селска работа. Ний сме работили в заводи. Аз съм работила тука по 8 часа, там – по 6 часа, но е по-трудно. Ама като ти дават 45 евро и аз … свикнах вече.

– Да, и ти си доволна, щото тука никога не си ги взимала тез пари…

– Зимаш си парите и забравяш умората! Удряш си един душ, ободряваш са, пийш едно кафе и продължаваш пак!

Папатака: – Ут началото е по-трудно. След туй не обръщаш никакво внимание. Виж какво нещо е човека! От началото сичко тъ боли – схванат си, не можеш да вървиш. След няколко дни само тръгваш и няма спиране. Виж к`во нещо е!

– Още нещо искам дъ тъ питам. Срещнала ли си наши хора, на които държанието им там не ти харесва? За живота, за работата – музиките, примерно, простащината… Там тия работи проявяват ли са? Има ли го или..?

Снахата Мария: – Там гу има много повече.

– Там го има много повече… Защо? Не се ли съобразяват, че си все пак на чужда земя, че там човека може да та изгони, че може…

– Не, не. Нашия като е гладен гледа някак си да са приюти към тебе. Да дойде с тебе. После, когато земи 2 евро, ти си никой за него. Той вече е нещо…

Папатака: – Ни тъ познава! Стъпката си променя! Погледа си променя. Казва: „Аз вечи имам пари, за к`во си ми”?! Разбираш ли? А не помни! Няма хатър в тях!

Снахата Мария: – Уважение няма!

Папатака: – Няма уважение, въпреки че си му помогнал, че си му подал едно рамо в труден момент. Няма, братко! В началото ши ти мий краката и ши ти пий водата. След туй като вземи първия месец… Абе ти знайш ли к`о беши, бе! Услужвам им с 1000 лева – нямат пари, зимаме ги на работа там. На работа ги зимаме! И им плащами…

– От къде са тез хора?

– … всички разходи. От наш`та махала са. И им казваме – даваме ви пари, но още първата седмица като вземете, ще ни върнете парите, щото и ний сме зимали на заем. „Нямаш проблеми, само мъ вземи”!

[…]

Снахата Мария: – Имало е цигани от Септември, от Пазарджик, от Самуилово – много са добри, уважителни са. Тука ти говорим за хората от наш`та махала, тука са страшна работа. Иска да не работи, а да зима пари. В един момент … аз съм почнала на 16 години тука и съм свикнала на трудностите и като отида там за мен не е толкоз трудно.

– Той обаче никога не е работил и там му се вижда…

– И той казва: ами той дава 5 евро за работа, пък толкоз труд иска! Ами кък! Кой тоз човек, който ши ти дава 5 евро на час, пък няма да иска да му работиш?!? И като му направя забележка, щото аз съм като отговорник, аз съм уредила работата с мъжа си, аз ги зимам на работа, и почва да говори: „Е-е, голяма работа си”! Ти му помагаш, даваш му хляб в ръцете, той иска твойто парче да вземе!

– Иначе българите се държат по-различно?

– Българите са други. Българи също сме имали на работа, мълчат си хората, кротуват си, работат си, ако има нещо да не е доволен, той си казва „тръгвам си” и толкоз. А тука няма: говори и няма край…

Папатака: – Абе нали ти казвам? Услужваш му, земаш го на работа, той работи една седмица и му напомняш да ти върне парите. „Чакай, бе, също, кай, ут банката ги зима парите! Чакай аз да си върна парите”! Имал и той да връща, и той имал заеми. А-а-а! Ами нали имаме уговорка?! Мръсни, долни хора! И колко пъти им казвам на мойте – недейте зима от наш`та маала! Тези хора са страшни! Нямат никакъв хатър! Гледа той да са оправи, да са докопа до тебе, да ти земи парите, да отиде и после – край. Не мисли изобщо за тебе! Ако много знайш, може и даяка да ядеш, разбираш ли?!?

– Някакви наистина лоши работи там виждали ли сте?

Снахата Мария: – Да са бият?

– Ами и аз не знам какви лоши…

– Ами има. Зимаш го на работа, работи една седмица, после отива при италианеца и му вика „Аз ши ти работа на по-ниска цена, вземи мене на работа”. И става ужас. Ти го знайш тоз патрон, работил си с него…

– А не става ли да отидеш при патрона и да си сключите нормален договор и ти да си сигурен за работата си? И да си знайш, че ши работиш 6 месеца за такива и такива пари, но пък никой няма да ти направи тоз номер?

Папатака: – Договор никой не ще.

Снахата Мария: – Не. На пипера имахме договор. Там работихме плътно три месеца само пипер.

– Къде беше туй?

– В Тринитаполи.

– Добре, в момента доволна ли си от Италия?

– Аз съм доволна много!

– Защо?

– Защото никой в България няма да ти даде 500 евро, толкоз ги слагам, да речем, на човек. Ний сме трима: аз, мъжа ми и сина ми – 1500 евро си ги зимами за един месец! Ний тука тез пари няма да ги земим!

– Никога!

– А с тез пари и ремонтите си правя, и кредит имах 5000 лева – си го плащам, остават ми 500 лева само. А досега съм платила 6 буса! Имам още един да плащам. Зимаме ги на изплащане. Бусовете са по 7000-8000 лева. Сменяме ги често, щото хора караш. Ама работя там и мога да плата!

– Кога се върнахте последния път?

– Януари.

– И кога заминавате пак?

– Сега, на края на април.

– За колко време?

– Ами април като отидем, май месец почваме. Юни, юли, август, септември, до октомври имаме кампания, от ноември почваме мандарините. И там три месеца изкарваме. И януари-февруари пак си идваме.

– И ши си го продължавате туй и … това е?

– Ши си гу продължа, няма да са откажа.

– И няма да търсите нещо друго – примерно Испания, Португалия? Или тука сте вече свикнали…

– Ами тука знайм езика, и като тръгна, и пет години си знам мястото и като си запала буса, знам къде отивам. Пък тъй…

Майка и дъщеря като сезонни работници в Италия, септември 2008 г.

Роми от Сливен като берачи на картофи в околностите на Мадалони, Италия. Май-юни 2008 г.

– Сега искам да ти задам един странен въпрос. Значи едновременно си жител на България… Как я чувстваш в момента България, когато вече 5-6 години живееш десет месеца в годината в чужбина, как я усещаш България?

– Много тежко! Страшно и много тежко!

– Че положението тука е много тежко?!?

– Много тежко е. Особено в Сливен. В Слънчев бряг да отидеш, в един Несебър, в един Ямбол да отидеш – работа има. В Сливен – не. Страхотна мизерия и криза!

– А как я усещаш Италия? Все по-близка ли я чувстваш в годините или..?

– По-близка я чувствам. Аз ако има един такъв момент някой патрон да ми предложи, нали, с Божията воля, да ми даде някаква работа, например в някой магазин да вляза и да ми даде някоя къща, нали, на къща да плащам, мога да остана и в Италия. Има много цигани, които живеят в Италия, не се прибират тука! Къщите им тука ши паднат, казват – „Не мъ интересува”! Там работи, там живей. Има ли работа – има хляб, има всичко. Тука в България работиш за 200 лева, пък и няма работа. Аз съм на 37 години, ши зема да мета улиците?! С основно образование съм, ама 10 години съм работила текстил! Където и да отида мога да си намеря работа, ама с 200 лева аз не мога да направя нищо! И 300 да са!

– И с 500 нищо не става!

– Нищо не е! В Италия една бутилка олио е 99 цента! А тука е 3 лева!

Папатака: – Тука е 3.80, 3.20! В Плевен било 3.80!

– Ами там понеже не е кър, там е Балкан…

Снахата Мария: – Цялата работа е, че тук в България не се работи…

– Ами ний затуй внасяме пиперки от Сирия!

Снахата Мария: – Слага им един препарат и за два дена станал толкоз пипера. Вчера го сял, след седмица го бере… Ама печелат в Италия! И бизнеса им върви, и работата им върви, и ний страниерите им сме доволни!

– Какво значи страниери? Чужденци?

– Да.

– За колко време научихте езика?

– Аз го научих много бързо, щото гледах едновременно и една баба. Два месеца бях при нея. Когато разговаряш само с италианци много по-бързо са учи. И сина ми го научи много бързо. За един-два месеца почна да говори.

– Малките деца учат бързо.

Папатака: – Италианците много го обичат, уважават го. Викат „Микеле, Микеле искаме”. Той е работар, работи лапето, честно работи!

Снахата Мария: – Много работи детето!

– Сега дето ши съ жени?

– Да. Само като го видат, може двайсе човека да са наредени, патрона казва „Микеле ши дойде на работа”. Може сто човека да сме наредени, хората казват „Микеле и майка му да влязат”. И аз им казвам на наш`те хора тъй: „Ти не дадеш ли от себе си, за да тъ уважава тоз чувек… Те са такива. Той иска да усети, че го уважаваш! Много тряба да работиш, да дадеш от себе си… Пък има наши хора не искат да работат – иска да мине там, да си земи парите.

– Ами значи от тука още трябва да преценявате кой да вземете.

Папатака: – Абе нали ти казвам! Тука докато тръгне – големите приказки: „Братко, ши видиш к`о става, ши я изям тъз земя”! Отива там – мързеланко! Въобще не му са работи. Само да гу земиш там да ти прави мръсотии… Той не гледа да работи, той гледа аз к`о зимам. Плюс това ти му намираш работа. Пък тука гладен – няма к`о да яде. Нямат уважение. Неблагодарност!

– И ши си продължаваш, викаш? Няма да са връщаш тука, няма да… Продължаваш си там и това е..?

Снахата: – Да. Докато има работа.

– И все в Италия?

– В Италия. В Португалия сме били 2008-а…

– Какво правихте в Португалия?

– В Португалия работихме в един завод за пилета.

– В кой град?

– В Лисабон, в столицата. 750 евро зимах аз, 750 евро зимаше мъжа ми. Ама изкарахме три месеца и са прибрахме, защото … искахме тука заради Митко. Да не ходи детето, да го знайм къде е, притеснихме са с него. И затуй са прибрахме тука. И след туй – пак в Италия.

– Къде е по-хубаво, как преценяваш?

– В Португалия също беше хубаво. Ако бяхме останали в завода … много добре. Там пък едновременно с това ни хранеха. Ама пилета, ама риба, ама какво не щеш…

– Ами че то заплатата ти става 1000-1100 евро?

– Да. И на края на годината ти дават 13 заплати!

– 13-а заплата или 13 заплати?

– 13 заплати! Туй е много пара! Има едно момче тука, гледаше една баба, на шефа майка му. Само за година и половина момчето си дойде с 20 000 евро! Дойде, взе си голям бус за 20 000 лева, взе си семейството и замина нататък. Започна да си работи момчето. Иначе ако чака тука…

– Значи, викаш, хората от махалата няма да останат тука? Който си намери добър живот, ще си останат там хората?

– Цялата ни мах`ла е в Италия.

– Друг вика „Цялата мах`ла у Кипър”, третия вика „В Гърция пълно с наши хора”!

– Тъй е. Има навсякъде. В Гърция, в Кипър, в Испания, в Италия, във Франция. Ама що си показваме лошотията, туй е много важно?!

– Ами щото човека невъзпитан! Показва си рогите и туй е. Аз не казвам, че другите, като говорят лошо за нас, са прави, ама донякъде е и тъй, щото и ти донякъде даваш поводи за туй.

– Ами не си дава сметка, че е в чужда държава. Не може да си пускаш музики както го правиш тука или си се напил и си седнал на пътя… Къде са намираш? Хората си имат закон. От дванайсет до един…

– Ама и там ли го правят туй?

– Ами правят го…

– И италианците?

– Ами смеят се с тях! И ако ти си случайно с тях по туй време и патрона ти минава… И не знайш какво да правиш! Лоша работа. Има хора… Невъзпитан човек. Обижда. И въобще не го интересува къде се намира.

– Е, добре, сега какво, в неделя правите сватба, Митко пак ще го вземете ли?

– Да, свършваме сватбата на 23-и, тя бременна, остава тука. Бабите, майка ми остават тука – ши са гледат. Ний следващата седмица тръгваме. Наш`та работа почва сега. Отиваме, намираме си квартири, на следващия ден вдигаш телефона и си на работа.

– Всичко е уредено…

– Е, ако трябва да изчакаш един-два дена…

– Тъз година къде започвате?

– В Тринитаполи сме. То е село. Фоджа им е града и около него има много села.. Сторнара, Тринитаполи, Ортанова…

– Мафията, италианската мафия нещо да са интересува от вас?

– Не. Италианците са много уважителни. Стига да умееш да говориш с тях…

– В смисъл лоши работи няма, да виждате някакви лоши неща … няма?

– Не, няма. Ако не му направиш нищо и той няма нищо да ти направи. Ама обидиш ли го… Те са малко интересни! Направо трябва да напуснеш града! Или направо Италия трябва да напуснеш! Щото той ши тъ намери! Ще намери начин да научи къде си… Събират са приятели, правят група и направо … забрави за какво става въпрос!

7 април 2011 г., Сливен

Бел. на “Andral”: Специална благодарност към всички, предоставили снимки за публикацията!

************************************

“Я чупката оттука бе, нещастник!”

 Татяна ВАКСБЕРГ

Френското правителство разврати българските власти повече, отколкото те изобщо можеха да бъдат развратени. Като изгони групово ромите и каза на ЕС да не му натяква за дискриминация, Саркози не просто зададе опасен тон, но и демонстрира, че тоя тон минава.

Какви санкции ще му наложат? Та ЕС никога не е успявала ефективно да се противопостави на временни и по-постоянни възходи на национализма и расизма в страните-членки (изключваме санкциите, наложени на Австрия след идването на Хайдер на власт, понеже тези мерки бяха твърде крехки и оцеляха за кратко). Всичко досега беше оставяно в полето на думите. И колкото и безобидно да беше това поле, дори и в него ЕС не се оправяше бързо, понеже хич не е лесно да пееш правилно на цели 27 гласа.

Случаят с експулсирането на ромите обаче е качествено нова ситуация. Тук вече не става дума за нарастване на обществените симпатии към една или друга крайнодясна партия. Действието не се развива в България или Румъния. Става дума за реална и ефективна политика, предприета в страна, известна със следния принос в световната история: че е люлка на човешките права и мотор за създаването на ЕС.

Досега изработването на европейска политика по какъвто и да е въпрос беше дълъг, тягостен и далеч не винаги успешен процес.

А сега дойде Франция и допълнително качи летвата твърде високо. Сега вече е нужна не просто обща политика, но и политика по най-болезнения за Европа въпрос – имиграцията. И докато се изработва тази политика, ЕС ще трябва да посочи с пръст страната, предизвикала дискусията. Само че как да си представим това – Франция в ролята на лошия? Това е по-скоро филм и е по-вероятно ЕС да не хареса сценария му. И Бойко Борисов няма да го хареса.

Колкото повече една маргинална страна си изгубва посоката, толкова повече се надява, че и големите се излагат като нея.

Инак безобразията може да проличат твърде контрастно.

Огромната отговорност на големите демокрации в ЕС е тъкмо в това да отстояват принципите и целите, заради които беше създаден ЕС. Етническото равенство, свободата на предвижване и на инициатива, солидарността – ако всичко това безнаказано бъде изоставено от самите бащи основатели, то какъв е шансът в него да продължат да вярват страни с традиционна ценностна нестабилност? Този шанс е по-скоро нулев.

От юли до наши дни Франция наруши принципи, които сама беше лансирала в не толкова далечното минало.

Ромите бяха изгонени накуп. Този факт по незнайни причини не намери подобаващ отзвук в България, докато именно в него се съдържа дискриминационният елемент. Когато гониш цяла група с еднакъв етнически произход, експулсирането се нарича колективно и това предполага, че етническият произход е водещият мотив за изгонването (а всички други основания за него са само следващи и по-маловажни).

Вторият елемент – ромите не бяха гонени след поединично разглеждане на техните случаи, последвано от решение на съда, а просто с полиция, която сама беше преценила, че в престоя им става дума за нарушение на законите. Това е втори от фундаменталните факти по случая, които не се радват на популярност. Страна-членка на ЕС, няма право да експулсира гражданин на друга страна на ЕС, освен ако съдът не постанови това.

А тук не просто нямаше съд, ами имаше точно обратното – полицията изгони от Франция дори и такива роми, които по-рано бяха стигнали до съд (в град Лил) и съдът беше забранил тяхното екстрадиране, защото не беше намерил основание за него.

Точно тези два факта са в основата на европейския скандал и точно те позволяват твърдението, че френските действия са сравними с всяко друго масово преследване на хора по етнически признак. Те позволиха на представителката на Люксембург в Европейската комисия Вивиан Рединг да сравни сегашното експулсиране на роми от Франция със “ситуация, която напомня Втората световна война”. В отговор Саркози употреби езика на Пруст, за да каже, че ако Рединг искала да си интегрира ромите, да си ги вземела при нея в Люксембург. Един френски сенатор пък проехтя по радиото с твърдение а ла балкански Милошевич: той каза, че би желал държавата Люксембург изобщо да не съществува. Даже поясни как в исторически план това е могло да се осъществи – ако “през 1867 г. Бисмарк и Наполеон Трети бяха приключили преговорите си по друг начин”. Вярно е, че френският външен министър побърза да се извини за тези думи, но камъкът вече беше хвърлен.

Ами на този фон кой да обърне внимание на българския министър-председател, който без да му мигне окото, съобщава, че няма да защитава 41 експулсирани от Франция български граждани? Много ми се иска да укоря българския премиер за това негово изказване, защото веднага ми хрумва поне един въпрос към него: министър-председателят на коя точно страна се очаква да защити българските граждани?

Карикатура: Христо Комарницки

Но този въпрос не е съвсем истински, той е само façon de parle (елегантната версия на по-изчерпателното “бла-бла”). Нищо не питам премиера, защото предварително знам закъде е тръгнал във вербалния смисъл на думата – за там, където се намира речникът на президента Саркози. Още докато беше министър на вътрешните работи, Саркози се беше изказал красноречиво за децата на бившите имигранти, живеещи в предградията на Париж. Каза на тези френски граждани, че са измет и че той ще ги издуха с пароструйка от градовете им. А това е много крачки по-напред в блатото от твърдението, че няма да си защитаваш гражданите. Предпочитам да питам пионерите в жанра.

Само че това питане вече не е лесна работа, защото изисква специфична езикова подготовка. Нямам предвид френския език като такъв, а нахлуването на улицата в Елисейския дворец. При Саркози говорът стана далеч по-освободен от многовековните френски изисквания за изящество. Преди две години президентът се ядоса на един човек, който го освиркваше по време на някакво тържествено откриване, свали оковите на Молиер и му каза пределно ясно: “Я чупката оттука бе, нещастник!” Малко по-късно във времето и далече в пространството българският премиер бе помолен за пореден път да коментира своя предшественик и той беше изчерпателен като най-ориентираните продавачи от Римската стена: “Да е…а и нещастното копеле”.

Такава невзискателност надали може да се запази изолирано – само в периметъра на езика. Все някога това “чупката” излиза от речника, за да влезе с ботуши в някое гето. По пътя неизбежно се преобръща и културният език – защитниците на гетото се оказват не привърженици на някакви принципи, ами направо любители на някакво престъпно племе, успешно маскирано като група дискриминирани граждани.

И така, докато някой в София или Букурещ не вземе да си зададе логичния въпрос – ами щом чак на “Шан-з-Елизе” правят така, аз защо да не мога?

 Статията препечатваме от Списание “Диалог”, брой 61 от 2010 г.

************************************************

 Платформа за създаване на проекти

 ”В МОМЕНТА ОТ ДЕЙНОСТТА НИ ИМА СЕРИОЗЕН СОЦИАЛЕН ЕФЕКТ, НО ИКОНОМИЧЕСКИЯТ ЕФЕКТ ЗА СДРУЖЕНИЯТА Е МИНИМАЛЕН, ТЪЙ ЧЕ НЕ СМЕ УБЕДЕНИ, ЧЕ ЩЕ ПРОДЪЛЖИМ ДА СЕ РАЗВИВАМЕ В ТАЯ ПОСОКА”

  Разговор с Николай Банчовски, председател на Управителния съвет на Сдружение „Център за подпомагане на ромските инициативи” в Бяла Слатина

 – Би ли се представил?

– Николай Банчовски, председател съм на Управителния съвет на Сдружение „Център за подпомагане на ромските инициативи” в Бяла Слатина. Имаме и едно друго сдружение, в който участва споменатият бизнес-център. Това е сдружение с нестопанска цел, в него работя от 2003 г. най-напред като финансов консултант, после – като ръководител на Центъра. А Сдружение „Център за подпомагане на ромските инициативи” се роди през 2007 г. като плод на съвместната ни дейност с Дома на науката и техниката във Враца по проект, в който бяхме партньори. Целта на този проект беше да се създаде капацитет у ромите в региона да учредяват собствени организации и сдружения, да създават, печелят и изпълняват проекти.

– Каква е личната ти мотивация да участваш в обучението, заради което днес сме тук?

– Икономист съм по образование, завършил съм „Маркетинг и реклама”, но от 2003 г. съм в неправителствения сектор и мога да кажа, че вече съм се специализирал в тая насока. Веднъж – с това си изкарвам прехраната, на второ място – харесва ми това, което върша, защото виждам, че има и някакъв социален ефект за хората в региона, в който живея.

– Конкретно обаче защо участваш в тоя проект, в какво намираш смисъла?

– Като ръководител на „Бизнес-центъра”, а и хората около мен, сме участвали основно в бизнес проекти. Но в последните три години, особено в последните две, сдружения като моето нямат много работа, проектите станаха много трудни…

– Това не е ли откакто България влезе в Европейския съюз?

– Не знам дали основно да го свързвам с асоциирането ни, не съм теоретик, но съм практик и забелязах, че от 2007 г. започнахме да печелим все по-трудно проекти и с колегата решихме да диверсифицираме дейността си като открием ново сдружение и се насочим към социалните проекти, които по-рано не ни бяха приоритет. И … да видим как бихме се справили в тая сфера, дали ще има смисъл. И виждам, че от тия проекти има определено много добър социален ефект, но икономическият ефект за сдружението е почти никакъв… Това ми е първият проект в социалната сфера към Агенцията за социално подпомагане, иначе съм работил по 15 други проекта – сам или с други организации, – и де факто ние се учим в момента. Затова съм и на това обучение, защото много от нещата, които коментираме с колегите, са ми непознати и за пръв път проиграваме такива схеми. Това е нова материя за нас. Честно казано не съм сигурен дали ще продължим да развиваме услуги в тая сфера, защото икономическият ефект е наистина много малък и ако едно сдружение разчита да се самоиздържа от такива проекти, ще е много-много трудно. Това виждам засега.

– Имаш ли някакви препоръки – към организаторите, към програмата, ако щеш – и към Платформата?

– Не съм работил в чужбина, но за мен нещата в България не стоят точно така, както навън. Говоря специално за неправителствения сектор. В белите държави обикновено НПО сектора има сериозен процент финансиране от държавата, чувал съм за 70 процента…

– Говориш за финансиране от Европейския съюз или от държавата?

– От държавата. За да може едно сдружение с нестопанска цел да е социално ориентирано, самото то не трябва да мисли за насъщното си оцеляване, да не мисли за хляба си. Трябва да има осигурени заплати за тия хора и тогава те да дадат наистина всичко от себе си и да вършат онова, с което са се захванали. А ние сега се самоиздържаме и то – 100 %. Така е трудно да гониш социален ефект, той в един момент се занемарява за сметка на оцеляване ни като хора. Затова може би не сме и чак такива професионалисти, тъй като в момента се занимаваме с какво ли не друго, за да се издържаме. Всички имаме семейства, аз работя на две-три места…

– Ами то днес май всеки е тъй…

– А ми се иска да се занимавам с тая дейност, тъй като от нея виждам, че има много добър ефект. Не бих искал да давам акъл на хората, които финансират тия проекти или измислят тия програми, не се чувствам толкова компетентен, за да давам становища, но … ако се помисли за самите сдружения, те самите ще имат по-голяма мотивация за работа. Така ще бъдем по-доволни всички.

– А лично ти какво обучение би искал да направиш? За самия теб, за твои служители или пък за хора, които тепърва започват да работят в НПО сектора?

– Всички обучения за квалификацията и за повишаване мотивацията на персонала за нужни в нашия регион.

– А нещо конкретно имаш ли предвид? Можеш ли да препоръчаш нещо конкретно? Нещо, което ти би направил, например? Някакво обучение по даден въпрос, което ти самият би направил?

– Напоследък при мен, например, идват много хора да търсят работа, но забелязвам, че нямат мотивация. Те разбират малко криво работата, малко дават от себе си, искат веднага да започнат на по-голяма длъжност, на по-голяма заплата. Нямат търпение това да стане постепенно, да се докажат първо, а след това да искат. Затова може би … мотивационни обучения за персонала си мисля, че биха били от полза. За да разберат тия хора, че е нормално всеки да мине през период, в който се доказва, докато заслужи онова, което иска. Това виждам и то ми се „налага” от десетките молби, които идват при мен за работа. Виждам, че хората не са мотивирани – те искат да работят, да получават пари, но не знаят самите те какво трябва да дадат.

– От момента, в който дойдох тук, ми направи впечатление, че всъщност вас тук ви обучават в, как да го кажа .., в европейска бюрокрация. Казвам го в добрия смисъл на думата, тъй като това се оказва абсолютно необходимо… В последните години се доказа, че дори на държавно ниво, на ниво министерства, имаме проблеми с подготовката и отчитането на проекти, ние не можем дори да си вземем полагащите ни се пари от евросъюза. И то тъкмо защото не познаваме добре моделите на работа на евробюрокрацията… Понякога дори – заради формални, формалистични изисквания на ЕС… Не ни ли правят европейците в известна степен малко прилични на тях?

– Има нещо такова… Поне 30 % от нещата, които ни искат, са излишни, според мене. Искам да споделя едно мое наблюдение. Ако едно сдружение спечели някакъв проект, на него като чи ли му лепват някакво клеймо. Примерно, че е “виновно”, да речем. Започват да гледат на него подозрително.

– В какъв по-точно смисъл?

– Започват да го подозират, че прави някакви далавери, едва ли не. И ние трябва всеки ден да се борим с това усещане у другите, да ги убеждаваме, че просто си вършим работата и нищо повече. Вместо да се съсредоточим да си вършим по-добре нашата работа. Цялата процедура на работа, цялата схема на проверки или пък на одит, е така направена, че ние непрекъснато трябва да доказваме, че честно правим каквото трябва. Имаш усещането, че гледат на сдруженията не като на нещо добронамерено, а тъкмо защото постоянно правят някакви „издънки”, ги държат непрекъснато под лупа. Може би има някои колеги, които си позволяват да правят нередни неща, но 99 % от хората, които познавам, си вършат работата съвестно. А ни разследват едва ли не като хора, към които се изпитва постоянно подозрение… Вадим документи от хиляда места, доказваме неща, които често са парадоксални и смешни… Може би българинът не е дорасъл до по-висока степен на доверие към хората… Или пък считат, че българинът не е дорасъл да му се гласува чак такова доверие… Но … прекалено под лупа се гледа дейността ни и понякога ти става дори обидно.

 май 2011

“В КАКВО НАМИРАМ УДОВЛЕТВОРЕНИЕ? В ПОГЛЕДИТЕ НА ВЪЗРАСТНИТЕ ХОРА!”

Разговор с Павлина Ганова, от село Манастирище, област Враца

– Проектът, който спечели читалище „Светлина” е с наименование “Добри дни за уязвимите групи хора в с. Манастирище”, а аз съм ръководител на проекта.

– Каква е личната ти мотивация да участваш в този модул за обучение и всъщност виждаш ли смисъл в едно такова нещо?

– Разбира се. На село има много възрастни хора, които се нуждаят от услугата, която им предлагаме, има и млади хора, които пък имат желанието да помагат на тия хора. Общо взето днес на село няма достатъчно работа, младите няма къде да се реализират и такъв проект донякъде помага и във финансово отношение…

– Ти изпитваше някакви затруднения когато си правеше проекта, когато водеше документацията си по различните стъпки по осъществяването му и една такава инициатива ти се струва навременна? Мислиш ли, че след това обучение ще можеш сама да се справяш с документацията?

– Сама едва ли, пак ще са необходими разговори по телефона и писане на имейли, консултации с колеги и консултанта.

– Колко човека работите по проекта?

– В проекта са включени двайсет и осем домашни помощници, които обслужват петдесет и двама човека.

– Сериозно ли? И това – само в едно село?

– Да. И не сме обхванали всички.

– Че колко човека е това село?

– 1100!

– О-о-о, че то е голямо село? Преди малко един от вашите колеги сподели, че у младите като че ли няма сериозна мотивация за работа – искат веднага сериозно заплащане без да имат опит, без да имат търпението да навлязат в работата… Такива ли са и твоите впечатления?

– Ами то май навсякъде е така. Особено при по-младите. Но при нас младежите не са толкова много. При нас хората, които сме наели, са между 40-45 години. Те са свикнали на труд, свикнали за да полагат грижи, много от тях са и пред пенсия, които не могат да намерят реализация в момента, а в хората, на които помагат, виждат себе си след няколко години! Затова полагат максимални грижи и усилия да помогнат на нуждаещите се.

– А ти самата от кога се занимаваш с тая дейност? И допада ли ти? Би ли се занимавала и в бъдеще с нея?

– От скоро се занимавам с това, допада ми и с готовност бих продължила.

– В какво намираш удовлетворение?

– В погледите на възрастните хора. Когато ги срещна по улиците и когато ми кажат „Павлинке, много сме благодарни от дейността на домашните ни помощници”. И наистина хората могат да разчитат 24 часа в денонощието на нашите грижи. Техните деца са по другите градове, няма кой да ги погледне и затова са благодарни.

– Колко време продължава по принцип тоя проект?

– Дванайсет месеца…

– Само толкова?!? И после?

– Ами … ако има някаква възможност, ще продължи … , ако не…

– Добре де, ако един такъв проект е само за една година … малко нещо ми се губи логиката …Още повече ако хората в нужда наистина виждат смисъл в една такава услуга… Защо нещо с тъй явно добра социална насоченост трябва да се спира, аз не виждам логика наистина?!? Вие задавате ли подобни въпроси на спонсорите, на самото Министерство?

– Задавали сме го и то непрекъснато…

– Спаске, ти какво ще кажеш?

Спаска Михайлова: – Ами аз три години вече работя по този проект и непрекъснато се отварят някакви нови схеми по Оперативната програма, но за съжаление схемата, по която работим в момента и по която сме се събрали днес, няма да има четвърта фаза и продължение и тази дейност ще премине изцяло като дейност на общините. И тогава вече ще стане страшно, тъй като за мен общината не е добър доставчик на социална услуга. Това, което правим ние е чиста социална услуга. Тя изисква пълно игнориране на собственото свободно време, за да можеш да си в непрекъснат контакт с потребителя, както и с прекия доставчик на социалната услуга, така че … не знам какво ще се случи. За съжаление…

– А имаш ли някакво наблюдение на запад как са нещата?

Спаска Михайлова: – Това там са делегирани от държавата дейности, които преминават в неправителствения или гражданския сектор, които се управляват от организации с доказан опит в социалната работа – с достатъчно капацитет и опит, – и които спокойно могат да управляват подобен род дейност. Така че няма проблеми такова нещо да се случи и в България. Но по мое мнение трябва да има много силна воля – политическа и административна, – …

– Може би по-скоро – политическа, тя административната…

Спаска Михайлова: – Не, не е така – политическа воля аз мисля, че има. В България вече има опит държавата да делегира някакви дейности, за съжаление местните власти не проявяват интерес към такива въпроси, защото това за тях е … не знам как да го кажа … чист финансов ресурс…

– Всъщност това не са ли средства, които пак идват от държавата?

Спаска Михайлова: – Те могат да идват в общината директно. Както е например „Домашният социален патронаж”, това се кухните, които готвят и храната се разнася по домовете. Това също може да стане делегирана от държавата дейност – да се даде на неправителствените организации, които най-напред ще подобрят качеството на самата услуга, на самата храна, второ, по мое мнение, ще се намерят много повече потребители за такъв вид услуга…

– И защо не става това според тебе?

Спаска Михайлова: – Защото няма чисто административната воля на общинските представители. На мен ми е пределно ясно какво трябва да се случи, знам и как може да се случи, но за съжаление не съм кмет на общината…

– Павлинке, ти самата имаш ли желание да станеш инициатор на някакъв тип обучение? Мислила ли си по такъв въпрос? Ти самата какво обучение би провела – било с твоя персонал, било с други колеги или пък със съвсем нови кадри на неправителствения сектор? Хрумвала ли ти е някаква идея?

– Може би за чисто техническото разработване на един проект.

– Добре, пълен успех ви желая, момичета…

май 2011

“ОБУЧЕНИЕ КАТО ДНЕШНОТО Е НАЛОЖИТЕЛНО, ТЪЙ КАТО ОРГАНИЗАЦИИТЕ НЯМАТ ГОЛЯМ ОПИТ В ПОДОБНИ ДЕЙНОСТИ”

Разговор със Спаска Михайлова, член на Сдружение „Нов път” в с. Хайредин, Врачанско, експерт към Институт „Отворено общество”, консултант по Платформа „Създаване на проекти”

– Това, което правим в момента е обучение на бенефициенти, които са получили вече средства или са подписали договорите си за получаване на средства по спечелени проекти по Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси” в схемата за Грижа за независимост и достоен живот на лица, самотно живеещи възрастни хора и лица с увреждания в дейностите „Социален асистент” и „Домашен помощник”. В момента това, което правим като регионален партньор на ИОО, е да обучим екипите на проектите, съставени от координатор и ръководител проект, счетоводител и социален консултант на проекта, да подготвят своите документи по изпълнение на дейностите и да направят изрядни своята техническа и финансова отчетност.

– Значи едно такова обучение се налага?

– Абсолютно задължително е поради простата причина, че организациите, които работят в област Враца, от една страна, са малки и нямат необходимия опит, от друга страна – изискванията на Оперативната програма „Развитие на човешките ресурси” и в частност схемата, по която са одобрени проектите, изисква ред документи, последователност в методиката на тяхното ползване и до момента такова обучение, организирано от Министерството на труда и социалната политика и в частност от Агенцията за социално подпомагане, не е имало.

– Придобивам усещането, че едва ли не ви преподават уроци по европейска бюрокрация?

– Ами то е точно така, нашите проекти са по програми на ЕС и всъщност това са техни изисквания. Това, което трябва да се случи за доброто изпълнение на дейностите по проектите, за добрата финансова и техническа отчетност на проектите … това трябва най-напред да се научи и след това да се прилага. Тъй като знаем, че изискванията на оперативните програми за одобрението, за разписването на един проект, както и за изпълнението им са страшно големи…

– Проектът, който тече в момента, беше всъщност идея на някой от бенефициентите, по твоя лична идея или това е идея на самата Платформа, която засяга възможно повече страни от дейността по усвояването на ресурси?

– От тази година ИОО в проекта си за Платформа за създаване на проекти, насочени към ромската общност, има нов компонент, който се нарича „Менторинг”. В този компонент ние като регионални партньори и тъй като през миналата година съдействахме за разписването на тези проекти, консултирахме написването им и те се подписаха от договарящия орган, подписаха договори и сега започва изпълнението им, предложихме на Институт „Отворено общество” да организираме компонента „Менторинг”, в което да се включи едно такова обучение на самите екипи, за да няма връщане на документи, за да няма непризнаване на финансови разходи от страна на договарящия орган…

– Тоест, за тебе такова обучение е абсолютно необходимо?

– Аз мога да помагам единствено с методически указания и ръководство – в онова, което не им е ясно на хората. За екипите по проектите, които тепърва започват, такова обучение е страшно наложително, тъй като една консултация по телефон и от разстояние не дава същия ефект, който има от непосредствения контакт.

– Ако след като свърши обучението бенефициентът има някакви допълнителни въпроси, той все пак може да се обади по телефона, по имейл или както намери за добре, за да направи някаква допълнителна консултация по даден въпрос с консултанта?

– По телефона или на място – няма проблеми.

– Каза, че това вече ти е пети проект. Има ли все още някакви въпроси, на които самата ти търсиш отговори и консултация?

– Нашите проекти са по различни схеми, така че ние непрекъснато правим нещо ново. В момента нашата организация изпълнява два проекта, подкрепени от „Платформа за създаване на проекти”. Това е социалното ни предприятие „Пчела” и другият ни проект, който също е иновативен, е социален парк „Нов път”. Така че по новите схеми, които ще излизат или излизат в момента вероятно и за мен ще има нови неща, които тепърва трябва да уча. Така че…

– Имаш ли някаква нова идея за обучение?

– Да. Веднага казвам повишаване на капацитета на организациите, които вече са стартирали по оперативните програми…

– Какво по-точно имаш предвид?

– Тия организации имат нужда от помощ в административното си израстване, в чисто технически и административен аспект. Екипите имат нужда от обучение, което да ги мотивира не само да участват по проекти, а да се впуснат и в самостоятелна дейност. Защото те са юридически лица с нестопанска дейност, но могат спокойно да извършват и стопанска дейност. Да им покажем нашия пример с нашето социално предприятие и да им покажем по какъв начин те могат да самофинансират социалната си дейност. Искам да пожелая успех на всички колеги, които работят по оперативните програми, тъй като наистина се оказва, че за всички организации чисто документалната страна на дейността им е много трудна. Да им пожелая и още много нови проекти.

май 2011

“ПРИДОБИВАШ ТЕХНИЧЕСКИ И ПРАКТИЧЕСКИ ОПИТ”

Разговор с Иван Ценов, ръководител на Сдружение „Различни, но ръка за ръка” в Бяла Слатина

– В какво виждаш смисъла от подобен тип обучение?

– В това, че придобиваш технически и практически опит. Освен това – консултираш се на място по конкретни казуси, с които си се сблъскал, колегите задават въпроси, отговорите на които утре могат да ти бъдат полезни… Виждаш се с приятели и колеги, обменяш опит и информация. Полезни са такива обучения и е хубаво да се правят по-често.

– А ако ти се предостави възможността ти самият да направиш подобен тип обучение каква идея би предложил?

– Ами например по проекта, който тече при нас в момента. Нарича се “Да подадем ръка” за предоставяне на услугата “Социален асистент” и “Домашен помощник”. След като приключи, може да се направи обучение на стартиращи организации по подобен тип дейност – да им придадем опита си.

 май 2011

“ТОВА МОЙТО ЦЯЛОТО Е ОБЛЯНО В ПОТ”

Разговор с Михаил Михайлов, председател на Фондация „Нов път” в с. Хайредин, Врачанско

– Търсих някаква възможност да кандидатствам с някакъв проект… Всеки гледа да работи това, което разбира и което му е в душата. И с което да се прехранва.

– Е, това е най-хубавото – да работиш онова, което искаш, а не това, което ти се налага…

– Не може двайсе и две години да имаш рутина в една област и в някакъв момент да ги хвърлиш на вятъра, това е най-голямата глупост, която става в България. И търсих начин… Законите у нас тъй са направени, че най-тежката работа не печели нищо. Да речем животновъдството. Наш`те прадеди са дошле с конете, дошле са с кравите, дошле са със овцете и това е било начин, с който сме живели добре и сме били задоволени с всичко. А сега ще внасяш месо откъде ли не. И почнах аз с млечна порода крави – черношарени. Изтеглих 12 000 лв. един заем и започнах. Жената ми вика за тоя заем, но както и да е. Лоши времена и тогава, не че сега са хубави, ама си викам, ще избия чивията. В един момент всичко върви на шест. Взимам хора, но в една такава система не може днес или три дни един работник да ти е много добър, а след това два дни да е пиян… И всичко пада на мене. Аз работя кърска работа, прибирам се като пребито куче, днеска вада до 100 л млеко, лятото пада на 18 стотинки! Всеки знае колко е литър кола или лимонада. Ама това мойто цялото е обляно в пот, бе, братко! Пребиваш се като куче, сутрин ставаш в пет и половина, седем и половина млекото трябва да е на мандрата! На обед да ги доиш, щото има животни се доят и на обед и ти ако искаш да си рентабилен, трябва да го правиш. И се оказа, че липсата на работна ръка и държавната политика мъ принуждава… Цената е малка, няма държавна политика, има политика на прекупвачите. Да речем ние с теб имаме млекопунктове, преработвателни предприятия сме със сирене, масло и еди какво си, ако цената е 18, а другият дава 20 – има конкуренция, от нея печели потребителя. Ама ония веднага се сбират и решават всички да купуват на 18 стотинки, що да дава повече, като има свръхпроизводство?! А мляко много и никой го не ще. И се подиграват с мене. Миналата година на 60 стотинки съм давал литър овче мляко! С девет маслени единици! Ти си производител, за себе си ще си направиш едно тенеке сирене, ама повече какво да го правиш това сирене?! Имам си и месото, и всичко друго, ама имам – примерно, – студент, пари ми трябват. Искаш да живееш по друг начин, да се развиваш. Ама не става. Продадох всичко, ама пари ти трябват и за едно-за друго, парите свършиха. Системата те стяга отвсякъде. Защо? Ако решиш да се занимаваш с нещо, си разбит. При нас имаше един много добър хуманен фелдшер, вършеше си работата. Беше най-добрият фелдшер в района. Ама реши да става политик и за четири години разби машината тотално. Даже ние не сме играли нещо, казал съм само една фраза: „Ако искате да остане един добър специалист тука на село и да не жертвате добрия специалист с лош кмет – не го правете. Щото оттук нататък няма на кого да се доверите за здравето си”. И точно както казах, тъй и стана. Ама за тая дума четири години изядох калая. Така.

Махнах го това нещо и реших да се занимавам с пчеларство, имам си 12 кошера. Ама тъй да го направим, че да има някак си по-голяма полза за повече хора. Говорих с жена ми да направим някакъв проект и решихме да правим социално предприятие “Пчела”. Идеята беше следната – по-добре е да науча няколко роми, които по-нататък пък да научат други и тъй да дам професия на повече хора. По проект трябваше да направим група от 15 човека и ако от тях останат накрая трима пчелари, ще помогнеш на обществото! След което си слагаме в проекта да си направим едно добро пчеларско стопанство, като за нас не беше толкова важна печалбата, за нас по-важно беше каква устойчивост ще има този проект във времето. Ще оставим ли някаква диря или няма. Проектът завърши с 50-те кошера – живи и здрави, – тази година целта ни е да ги увеличим с още 20, и моите – 20 – и да станат общо 100 кошера. И с част от продукцията да направим нещо за обществото – дали ще заведем деца на морето, дали ще купим дрехи или учебници за учениците… А в същото време самото стопанство да се разраства и да върви. Обучихме тия пчелари, в момента за 3 месеца съм оставил трима работници и едно момче да работи като пчелар при мене.

– Защо само едно?

– Аз нямам нужда от повече, не мога да издържам повече. Освен това можеш да му плащаш само временно, сезонно, защото работата е сезонна. През зимата няма какво да се работи. През зимата аз предприех друга тактика – взех рамки за коване на ишлеме. Целта е да го ангажирам тоя човек и през зимата. И тъй стана. Сега вече започна работа при пчелите. Да е живот и здраве … тая пролет е лоша за пчелите – виждаш, че вали, влага е. Ако пекне една седмица пчелите ще могат да съберат нещо, ама дали ще излезе слънцето… Рапицата вече цъфна, може и да съберат… Ама ако не стане, лятото пък може да е по-добре.

– И викаш от толкова пчелари само един остана?

– Само един остана на работа. Три момчета си закупиха кошери…

– А-а-а значи нещо не съм те разбрал, значи идеята все пак е проработила? Въпросът е дали други хора са продължили…

– Проектните задължения за трите месеца си бяха проектни пари. Но се получи един парадокс. Нашите момчета първо питат “Колко пари?”, “Кога ще получа парите” … нямат търпение. Аз донякъде ги оправдавам, защото той гледа семейство, деца има. Трябва да му останат пари да си купи и един кошер. Един кошер не е скъп – на старо е стотина лева. От десет кошера за годината можеш да изкараш 400 лева. Значи през първата година ти се възвръщат кошерите 100 процента. От втората година тоя кошер може да работи вече за тебе.

– Добре – от 50 кошера колко мед можеш да извадиш?

– Ами ще извадиш 2 тона!

– И по колко можеш да го продадеш?

– Виж сега, това беше втората фаза на проекта – реализация на продукцията, търсенето на пазар, на собствен етикет и т.н. В момента „Отворено общество” ни е партньор по проекта, абсолютно много ни помага. Направихме проект за ограда на пчелина. Вземахме място в центъра на Хайредин за офис. Отпуснаха ни пари за ограда на офиса, живот и здраве още не сме почнали строителство, ама оправи ли се времето – веднага почваме, защото много приятели и колеги се оплакват, че се крадат кошерите, краде се инвентар…

 май 2011

“ТИЯ ПРОЕКТИ СА НАЙ-НЕОБХОДИМИТЕ, ЗАЩОТО ЖИВОТЪТ НА НАШИТЕ РОДИТЕЛИ Е МНОГО ТРУДЕН”

Разговор с потребители, домашни помощници и представители на НПО в с. Манастирище, Врачанско

– Казвам се Венера Найденова Ненкова и съм дъщеря на Велика Цветкова Накова. В програмата “Домашен помощник” в нашата община майка ми е от 2005 г. Тя е един от първите потребители, която съвестно си плаща таксите, плаща си абсолютно всичко и е много доволна от домашните помощници, които я обслужват.

– Вие, госпожо, в момента работите ли нещо?

Венера: – В момент съм библиотекар в читалището и работя на 4-часов работен ден към Проекта.

– По кой проект работите?

Венера: – По същия проект – “Домашен помощник”, само че не обслужвам майка си, грижата за нея е поела друга жена.

– А, я, ти ми кажи как се казваш?

– Велика Цветкова Накова.

– Разбрах, че си `34 година родена. Какво си работила?

Венера: – Първо съм живяла на границата.

– На коя граница?

Венера: – На гръцката граница.

– И какво прави там?

Велика: – Мъжът ми беше военен.

Венера: – Ние, нейните деца, сме родени на границата. Там живяхме до `74 година, след което се прибрахме тук. До тогава бяхме в Смолянски окръг, в Родопите. Татко беше командир на застава. Тогава се пенсионира, прибрахме се, майка ми работеше там като счетоводител в Горското стопанство, след това си купихме жилище в София, майка ми в София работеше като счетоводител в “Малчика”, сега “Нестле”, там се пенсионира и после се прибра тук в село Манастирище. Баща ми почина много отдавна и тя си живее оттогава тук и сега има нуждите от тази програма “Домашен помощник”. И е доволна.

Велика: – Много. Много съм доволна. Да. Най-напред ми помагаше Тотка…

– Я, чакай, чакай малко – едно по едно. Ти от какво боледуваш?

Велика: – Аз имам костатроза на крака. Износване на ставите. É от това съм болна. Не мога да се предвижвам ей с тоя крак. Предвижвам се … ама много трудно… Седя си тука вкъщи, навън не излизам. От четири години не съм слизала надолу, не знам какво има надолу из селото.

– А можеш ли нещо из дворчето да си правиш?

Велика: – Правя си някои работи, ама като дойдат да го изорат, иначе аз не мога да копая… А, я така къде има тревичка да я махна, да полея нещо, да оплева – ей така…

– Е, значи ти все пак си вършиш нещо, не си съвсем на легло…

Велика: – Върша си я. Тая по-леката работа си я върша…

Венера: – Тя си върши всичко. Аз не й помагам нищо. Брат ми живее в София, не си идва толкова често, ето виждате тука к`во е, това тя си го прави… И домашния помощник, естествено си й помага.

– А самата Вие тука ли живеете?

Венера: – Не, аз живея на другия край на селото.

– А-ха, стана ми ясно… И какво каза, че първа ти е помагала Тотка? В какво се изразява тая помощ?

Велика: – Пазарува, носи ми хляб, после, ако трябва, ми отчита парите, взима ми ги и ми ги носи, плаща ми сметките, купува ми лекарствата…

– Значи това дето го казват – “домашен помощник”, – напълно си го покрива…

Велика: – Да, да… Да ми помете, да ми изнесе пепелта, леглото да ми изтупа… Някой път ми слага и да ядем… Когато не можем и пипера ми насàди! Някой път, поне я не можем, ще ми сготви и ми … помага!

Венера: – Тя преди няколко години получи слънчев удар, което провокира склерозата…

– Ама това е станало тук, като е работела по двора?

Венера: – Да, да, тука в къщи, беше копала лозето, получи топлинен удар и в началото беше много зле – дори името ми не знаеше. Та я лекувахме, та лекарства, постепенно я пооправихме… И тя зимата беше при мен, ама не можа да издържи и като се пооправи времето, си се прибра тук. И тук се чувства много по-добре, тя в къщи само седеше… А тук си работи.

Велика: – Ами тука си е друго. Тя там си има деца, работа, колкото и да е, е притеснено…

– Тя си има друга работа и ти не искаш да я притесняваш, разбирам те. И какво, Тотка беше най-напред, която ти помагаше?

Велика: – Да, Тотка беше първата…

Павлина Ганова: – Тя Тотка е домашен помощник от започване на Програмата.

– И сега в момента кой ти помага?

Велика: – Сега е Даниела, Даниела Кръстева.

– От това, което чувам, разбирам, че от Програмата има полза…

Велика: – Има, как да нема! И то голема полза!

– Разбрах. Ама когато разговарях преди месец с Павлинка, тя ми каза, че Програмата продължава до февруари 2012 година. После какво ще правите?

Велика: – Ами … така, ще се молим кой да ни донесе хлеб!

– Ще се молим?

Велика: – Ами ще се молиме, какво да правиме?!?

Венера: – Ще направим нов проект!

– Абе то нов проект лесно се прави, ама трудно се печели…

Павлина: Казаха ни, че този Проект няма да има повече фази, а може би тия проекти са най-необходимите. Защото животът на нашите родители на тия години вече е много труден…

– Така те разбирам, че един все пак по-млад човек, който има възможност нещо да направи, дори и да е безработен, дори и нещо да не е добре, все пак може да си намери някаква работа. Докато един човек, който вече е с болести и е в напреднала възраст, помощта, която му се оказва е повече от наложителна…

Павлина: – Така е. Но има и по-млади хора, които са много болни. Например Снежана Михайлова, тя е на 54 години, но е с карцином, с отрязана гърда, в тежко състояние, съпругът й е със слаб инсулт и тя е млад човек, но ето че и тя се нуждае…

– Да, да, разбира се, аз не говоря за сериозно болните хора, сериозно болен може да бъде и съвсем млад човек и на 20… Добре, така и така почнахме да говорим сериозно по темата, Павлинке, как виждаш нещата реално след февруари 2012-а? Как би могло да стане според тебе? Ти си един обикновен човек, който реално се е сблъскал с проблемите и реално е работил по тях? Какъв акъл би дала на хората, от които зависи нещо да се направи?

Павлина: – Ами ако ЕС не иска или не може повече да финанссира такива проекти, може би правителството на България трябва самò да поеме някаква инициатива да разработи и да реализира подобен проект… Чрез Министерството на социалните грижи…

– Още нещо ще те питам: понеже и те самите знаят до кога ще действа сегашния проект, те самите проявяват ли някаква грижа или интерес – било от Министерството на социалните грижи или някой от другите служители от Министерски съвет, – задават ли ви тоя въпрос, как да го продължим, щом като има такъв сериозен социален ефект подобен проект? Интересуват ли се въобще?

Павлина: – Да, интересуват се. От социалното министерство, в АСП-то като отиваме, като отчитаме едно или друго, непрекъснато поддържат контакти с нас, даже мога да кажа – почти ежедневно. И със счетоводители, и с координатори в агенциите – имаме ли проблеми, имаме ли нужда от нещо, имаме ли дори и технически съвет за работата по проекта… Да не говорим за възрастните хора, че мониторинга по проектите е много завишен. В началото не е имало чак такива изисквания, но сега координаторите по проектите изцяло отговарят за мониторинга. Лицата, които подлежат на обслужване, поне през месец, тъй като ние сме вече с много хора – 53-ма възрастни и продължават да идват желаещи да бъдат обслужвани, – …

– И какво правите като има повече желаещи, а няма, да речем, пари?

Павлина: – Домашният помощник поема още един човек.

– А в момента с колко човека е ангажиран той?

Павлина: – Всеки от тях, който е на 4 часа, обслужва един, а тези, които са на 8 часа – по двама. От Агенцията получихме съгласието, одобрението им, тези които са на 8 часа да намалим присъствието им при потребителите. Тези, които обслужват по двама човека, но потребителите им са малко по-жизнени, т.е. могат някои от нещата и сами да си ги вършат – примерно може да си изчистят в къщи, могат да си сготвят, – сме се разбрали хората, които са им домашни помощници да поемат и трети човек. И вместо да остават по 4 часа дневно при потребител, да остават при трима човека по 2 часа и 40 минути, за да можем да обслужим максимално количество хора, максимален брой нуждаещи се хора.

– Точно това ми беше въпросът, защото ако Програмата няма финансова възможност да поеме още домашни помощници, е невъзможно…

Павлина: – Заплатите, които получават хората са едни и същи, само се преразпределя времето при болните и възрастните.

– Е, това не бих казал, че е много добре, защото и те самите повече се изморяват, пък и грижата за болните става при всички случаи по-малка. Но пък от друга страна, може да се помогне на повече хора

Павлина: – Когато стартира Проектът, той беше за 25 домашни помощника, но когато се появиха повече желаещи, АСП-то ни разрешиха веднага и не сме имали никаква спънка да назначим повече бройки, но да им разделим часовете и така да им разпределим времето и да внимаваме с потребителите, че едновременно да не остават недоволни хора от обслужването, но и да назначим повече домашни помощници.

– Ти го каза много хубаво, но въпросът ми беше друг – интересуват ли се от самото министерство как да продължи инициативата, когато свърши тая Програма?! Тъй като е явно, че от подобна дейност има нужда и смисъл?!? Имат ли някаква идея?

Павлина: – Предполагам, че ще заемат самите те да организират пак нещо такова.

– Нищо не казват обаче?

Павлина: – Не, не казват. И те, и ние знаем, че последната фаза завършва на 1 февруари догодина. Правителството засега нищо не казва, нищо не се говори. А това са масови проекти в България и правителството няма начин да не се заинтересува, тъй като много възрастни хора ще останат на произвола на съдбата. Не мога да си представя, че правителството няма да се заеме с тоя проблем!

Венера: – Ама то трябва да се заеме, защото когато се захванахме да го правим тоя проект, беше в период, когато общината нямаше право да кандидатства по тези програми, право да кандидатстват имаха неправителствените организации. И макар дейността на домашния помощник да не е свойствена за читалището, което е юридическо лице с нестопанска цел, се заехме да го напишем тоя проект, председателят на читалището е само работодател на този проект, а после си наехме хора, които могат да бъдат ръководител на проекта и координатор и реално да движат нещата.

Павлина: – И въпреки всичко… Читалищата са масово явление в България. Никой не може да ограничи дейността на едно читалище…

– Те са много оригинално явление за България, никъде другаде няма подобни структури.

Павлина: – Читалището в случая беше една алтернатива. Дори Общината да нямаше възможността да кандидатства, който има желание и има интерес хората му да са добре, намира начин… И същото може би ще важи и за правителството. Има ли правителството желание…

– Абе ако то има желание, ще стане, ама дали има желание, там е въпросът…

Венера: – Е-е-е, това вече е далече от нас, много е високо…

– Абе само ние си въобразяваме, че е чак тъй високо. От къде дойдоха тия хора, нали от народа, да не би някой от тях да е някаква аристокрация…Отидат горе и се самозабравят…

Цеца Никитова: – Аз съм за първа година домащен помощник. Първо ми бяха две бабета и после вече ми сложиха още едно – майка ми, – да се грижа и за нея. Преди години работих към социалния патронаж, пак имаше едни такива програми към кметствата – тогава се грижех пак за възрастни хора, особено едното бабе си ме има направо като нейна дъщеря, тя е на 95-96 години… И много сме си близки. Даже като стартира програмата към читалището, дъщеря й изрично беше казала аз да си я поема. Проблеми почти … нямаме, въпреки че са възрастни, някой път – по-обидчиви.., но пък и ние не трябва да забравяме, че и ние сме тръгнали натам…

– Хубавото на тия програми е, че едновременно помагат на възрастните хора, а заедно с това дават и работа, заетост на по-младите и те не се чувстват изолирани.

Цеца: – Хубавото при нас беше, че ни дадоха възможност ние да си изберем потребителите и това е плюс, защото никой не ни наложи хората, на които да помагаме…

– Е, да, не е работа да не се разбираш с някого, а именно той да ти се падне да го обслужваш.

Венера: – Аз например предпочитам да обслужвам друга жена, майка ми я обслужва друга жена. И това си го признавам, при мене тя проявява капризи.

– Предният път като разговарях със Спаска, тя сподели, че има вероятност тия проекти да минат към кметствата, но беше убедена, че една неправителствена организация се грижи много по-добре за възрастните хора и не е работа на община да се занимава с тоя проблем. Вие какво мислите?

Павлина: – Поддържам мнението на Спаска, тъй като общините имат по-други, общински задължения.

– Те следва да имат други рефлекси… Не е работа на общината да гледа възрастни и болни хора…

Павлина: – Да. Когато се е случвало една община да се занимава с подобна дейност, е имало случаи хората да се пренасочват към друга дейност, да се свърши нещо спешно и при това положение изостава пък тази работа. Ако проектът е към общината, аз решавам, че тая и тая домашна помощничка трябва да свършат нещо, защото пък мен ме притиска общинската работа. И пренасочвам хората. Докато сега тия хора са обвързани с друго нещо и не мога да ги задължа да свършат каквото и да е друго. Те си знаят задълженията, сутрин идват, подписват се в офиса на проекта и тръгват да си вършат работата. Не бих казала, че общината ще се справи по-добре с подобни проекти.

Венера: – Общината има сега и други проекти по “Развитие на човешките ресурси”. То са електричарски курсове, то са други неща. И им стават много дейностите. Вече казах, че за читалището тая дейност не е свойствена, но когато си назначиш други хора, работата се върши. И за нас остава удовлетворението, че благодарение на това, че проектът минава като проект на читалището, на 28 човека им е намерена работа и си взимат заплатите, а при тая безработица това никак не е малко. Павлина добре го каза, тъй като тя е и общински служитгел и много добре познава едната и другата работа и може да направи разграничение. Организацията на Спаска Михайлова се е специализирала в социалната дейност – тя си знае, отъпкала си е пътеката и според мене така е по-добре. И при подготовката на документацията, и в самата работа и в отчета накрая.

Цеца: – Може ли да си похваля ръководителката?

– Може, как да не може!

Цеца: – Едно ще кажа – ако Павлинка ми е у къщата, до сега сто пъти да съм я изгонила! Тя не си знае дома – винаги е на линия! През нощта да й позвъниш за нещо, тя е на работа и винаги ще ти помогне, ще се отзове! Тя осъмва в офиса на проекта. Много е добра в работата си!

– Ама със сигурност пък се чувства удовлетворена от това, което върши… Нали знаеш човек, когато не харесва едно нещо, как бяха? Няма значение дали е мъж или жена…

Цеца: – Явно е така. Нейното работно време е доста удължено. Тя почва от 10 часа вечерта, понеже ми е пред погледа, живея до кметството и ми е пред очите. Благодарение на нея много от нещата вървят! Много хора се хранят благодарение на нейния труд, така че … доволни сме!

Венера: – Ами то ние случайно ли сме й гласували доверие?!?

Павлина: – Възрастните хора ми знаят телефона, знаят, че съм на работа и ми звънят кажи-речи по всяко време. Даже леля Веца Инчевата оная нощ ми звъня в единайсет през нощта на служебния телефон в кметството. “Павлинке, аз съм паднàла от леглото, Вики си не вдига телефона, какво да правя сега”? “А ти защо мислиш, че аз в 11 съм тука в кметството”? /смях/ Те така са свикнàли с проекта, с хората, с помощниците си, че знаят, че 24 часа в денонощието когато и да ме потърсят, ако домашния помощник не отговаря, аз ще им помогна с каквото мога. И те разчитат изцяло на услугите по проекта.

Венера: – То си е и разговорка. Едната каже едно, другата друго… Носи й новините от селото, клюките…

– Значи домашния помощник играе ролята и на вестник…

Павлина: – То си им влиза в задължението – да им прочетат новините, да им донесат клюките… И може би за тях е много по-важно днес да си поговорят с някого, а манджата и тя може да си я сготви и сама. За тях е важно добрата дума, човешкото присъствие, добрата новина, зимно време да им донесат дръвца, да им изчистят печката и така…

Латинка Георгиева, председател на Читалище „Светлина” в с. Манастирище, Врачанско: – Проектът, по който работи читалището и неговите партньори – кметството и Фондацията на Спаска – има обществена значимост. Защото по проекта се осигуриха работни места за около 30 човека и се обслужват над 50 човека и като погледнеш станахме колектив от около 100 човека, които работят задружно. Хората са ни търпеливи и знаят, че работят със стари хора. По тоя начин и в читалището се събират повече хора, което е много важно, тук социалната среда е по-добра. Така и институциите в селото – читалището, кметството, училището – виждат реалните потребности на хората и имат възможност да откликват на тях по-адекватно.

Михаил Михайлов, председател на Фондация “Нов път”: – Нашите села са със застаряващо и болно население. Нуждата от този проект е много-голяма. Разликата от подобните програми от преди – оспозните програми, – е, че хората сега си плащат, макар и символично, но те участват и със свои пари, в зависимост от размера на пенсията. Получава се между 20 и 25 лв. такса на месец.

– А какво значи оспозни програми?

Павлина: – Подобни програми, но към общините, те бяха актуални по времето на Масларова. Тогава обслужващите ги наричаха социални асистенти, но потребителите не плащаха такса. А сега на базата на пенсията плащат съответен малък процент на месец – стотинки на час обслужване.

Михаил: – И се получава между 20-25 лв. И в началото това беше проблем. Проектът не можеше да си намери потребители, по простата причина, че до този момент услугата е била безплатна. Не казвам, че практиката на Масларова е била порочна, нещата бяха разработени по друга формула. Но там нещата се криеха – по този начин се криеше безработицата, докато сега не е тъй. По стария начин се наемаха 100-150 човека и контролът не беше ефективен. Докато сега са много по-малко, но има контрол, когато са 30 работници. Всеки от тях гледа да си гони работата, да си я върши, знае потребностите на хората, за които се грижи и взаимно си се контролират – единият иска, защото плаща, макар и символично, другият пък си работи както трябва, за да не си загуби работата.

– Разбирам, че нещата сега са измислени по-добре и се практикуват по-добре…

Михаил: – Сега безработицата е много по-голяма, тогава съм защитавал програми за по 400, по 800 човека на община, примерно казано. В нашата организация бяха 70 човека на база община. Но проблемът днес е, че общината ревнува, че такъв проект е взет от неправителствена организация.

– Значи има все пак някакво противодействие между общините и неправителствените организации…

Михаил: – Да. На тях им е неудобно да ти го кажат това, но аз представлявам НПО и не се притеснявам да го изтъкна. Не казвам, че работата с общината не е ползотворна. Но вече нещата са съвсем различни. Кметът работи с програмата много добре, единствената полза на читалището е, че може да намери работни места, че може да консолидира хората на база читалище и хората да продължават да идват тука като в собствен дом. Това не е новост при нас – винаги е било така, хората са приучени да идват тука от деца. Тук постоянно кипи живот, цялото село минава оттук от сутринта. Но има хора, които ревностно обсъждат, че читалището се е превърнало в социален дом. В същото време какво да бъде едно читалище?!? Но хората, които говорят, се дразнят, че нямат подобни проекти…

– Ами че да си спечелят проект…

Михаил: – Аз с болка казвам, че вместо читалищата да се гордеят, в очите на другите си имат неприятности едва ли не заради това, че най-малкото осигуряват работни места. А от социална гледна точка би било добре всички читалища да имат такива проекти. За да може тая безработица да намалява. За мен е добре дори да се покаже, че хората работят добре и че няма от какво да се срамуват. Те го правят заради хората, не заради себе си. По проекта на читалището не му се полага дори техника – компютър или принтер или друго. И го правят за хората. Манастирище е едно от най-задружните села. Работил съм тук седем години и познавам много добре хората – те са честни, точни, толерантни. Тук хората са най-задружни, най-уважителни и с тях се работи много леко.

 юли 2011

“НЕ СЪМ АНГАЖИРАНА ПОЛИТИЧЕСКИ. ОСНОВНАТА ЦЕЛ НА ФОНДАЦИЯТА Е ДА КОНТРОЛИРАМЕ АСТМАТА”

Разговор с Кина Атанасова, председател на Фондация “Болни от астма” в Ямбол

– Разбрах, че работиш в общината?

– Вече не. От 16 май ме освободиха от работа.

– По каква причина?

– По политически причини. Кметът счита, че в действията ми има политически мотиви, а аз не съм ангажирана политически и в тези неща не се намесвам. Основната причина е, че Фондация „Болни от астма” покрай събарянето на 20-и блок, участва активно в защита на хората, които живееха там. Ние им намерихме и доставихме помощи. Тръгнахме да търсим от „Червения кръст” химически тоалетни и палатки за настаняване, а кметът се обади в София да не ни се дава нищо и че с тези хора…

– Че той какъв е, ако е дерибей в Ямбол да не би да е дерибей и в София?

– Ами така е! Ние отидохме до София – бяха ни обещали палатки и химически тоалетни, дрехи за хората, храни, но така и не получихме нищо – върнахме се с празни ръце. И от септември месец…

– Значи в София послушаха вашия кмет?!

– Да. И до 16 той се чудеше как да ме освободи от работа. За съжаление е така – кметът има думата…

– Щом като разговорът тръгна към блок 20, какво стана с тия хора последно?

– Ами тия хора бяха на палатки до блока в празното пространство, изкараха зимата в много трудни условия, преди месец кметът издаде заповед да се махнат и палатките и хората се настаниха под реката, някои от тях си направиха там колиби…

– Около реката някъде…

– Да, други…

– От какви материали?

– От подръчни материали.

– От подръчни материали?! От найлони и от клони?

– Да, за съжаление е така.

– И колко човека са общо?

– Бяха останали около 100 човека. Никак не са малко.

– 100 човека! Сутринта четох във вестниците, че хората, които са имали собствени апартаменти в 20-и блок, сега съдят общината да им се заплатят апартаментите…

– Те на първа инстанция вече спечелиха делото, в момента делото ще се гледа на втора инстанция, тъй като кметът още няма решение какво да прави с тия хора, тъй като им дължи около 1 милион лева и общината трябва да им ги плати.

– От тия хора от блок 20-и има ли хора, болни от астма, болни от туберкулоза?

– Много хора от тях са болни от астма, туберкулозата също много силно върлува между тях, в момента част от тия хора са преминали лечението, някои в момента са на лечение. Ние продължаваме да издирваме хора, които са живели в 20-и блок и са болни от туберкулоза.

– Има ли болни, които са живели около блока?

– Има доста хора.

– Има ли българи, заразени от болестите?

– В момента бих казала, че заразените българите са даже повече.

– Сериозно?

– Да. Но българите още в началото вземат мерки, докато нашите хора са малко трудни в отношението си към лекарствата и изобщо към лечението…

– Що така, какво..?

– Ами не искат… За циганите туберкулозата е един вид … проказа за тях и другите не искат да общуват с болните. И от тази гледна точка болните се притесняват да признаят, че са болни и да започнат лечение.

– Срамуват се, така ли?

– Много се срамуват… Това е основната причина. Ние много дискретно разговаряме с всички хора поотделно…

– Я, чакай… Нека сложим малко ред в разговора… Разкажи ми най-напред за твоята фондация и след това ми разкажи конкретно за този проект.

– Фондация “Болни от астма” е учредена през 2004 г. и до сега се занимава с проблемите на болните от астма в България. Само в Ямбол Фондацията има над 1000 члена…

– Какво значи “члена”?

– Хора, с които работим – подпомагаме тия хора. Имаме около 200 болни деца, с тях работим сериозно – лечение, профилактика. Основната ни цел е да се контролира астмата. Да ги научим кога и как да си вземат лекарствата, защото много от хората не знаят как да си ползват лекарствата. Новите съвременни лекарства са с дозировка – човек трябва да си отвори инхалатора и да си вземе дозата. При неправилно вземане на дозата, лекарството не може да повлияе, тъй като самото лекарство е прахообразно. И се изсмуква. Ако човек не може правилно да го изсмуче, това значи, че дозата не може да повлияе правилно на лечението. И с пулмолозите в Ямбол, които са трима човека…

– Какво точно значи “пулмолог”?

– Специалисти по белодробните заболявания. Тези лекари се занимават конкретно с децата, обясняват им как точно да се взима лекарството, работят и с родителите. Децата два пъти в годината ги пращаме на лечение.

– Колко болни от астма има в Ямбол?

– В Ямбол има 1000 човека.

– Ти отговаряш само за Ямбол или за цяла България?

– За България. Организацията работи на територията на цялата страна. Имаме 16 офиса в страната.

– И ти си председател на всичките..?

– Да.

– Оле майко! И в България колко са болните от астма?

– Около половин милион са регистрираните болни.

– А от туберкулоза колко болни има в Ямбол?

– В момента болните от туберкулоза роми в област Ямбол са 11 човека, от които има и едно 7-месечно бебе. Бащата и бабата са болни, детето – и то.

– Кога се появи туберкулозата в Ямбол? Ти имаш ли някаква “история на болестта”? Бях дете, когато се чуваше, че има някакви комшии покрай нас, които са болни от туберкулоза, но това е било някъде през 50-те годинии се обясняваше с войната, но от тогава много дълго време не беше се чувало да има такива случаи. И изведнъж някъде след промените чух, че наново се е появила туберкулоза…

– От 2004 г., от когато се занимавам с болни от астма наблюдаваме и болните от туберкулоза. От тогава поне 10-15 човека на година минават през болниците. Това са случаите на открита туберкулоза. Скритата туберкулоза тепърва трябва да бъде открита, тъй като много от близките и контактните се заразяват, но не знаят, че са заразени.

– Какви са първите симптоми на болестта?

– Висока температура, кашлица не по-малко от три седмици. Тия хора задължително ги изследваме. Изследва се храчка.

– Тук има ли лаборатория?

– Да, има. От самия проект. Има средства, от които работим конкретно с болницата и всички хора, които се откриват от нас, се придружават до съответното отделение на болницата, за да се направят рентгенография, да се изследва храчката и да се направи манту. Тези изследвания показват дали лицето наистина е болно.

– И на какви етапи минава самото лечение?

– Лечението е с продължителност от три до шест месеца. Ако хванем заболяването в самото начало, болният прекарва курс на лечение от три месеца в болницата, след което го проследяваме дали през останалото време до шестия месец той си взема редовно лекарствата.

– Значи има и възрастни, има и млади?

– Да, и много млади хора има…

– Основната причина каква е?

– Недохранване. Лоша хигиена…

– Лоша храна, лоша хигиена… Безпаричието.

– Ами то е основното, то като нямаш пари, не се храниш добре и оттам организма отслабва и човека се разболява. Хората ядат каквото намерят. Днеска изкарва например два лева от железа и яде каквото може да купи… Това е…

– Казваш, че в момента има около 1000 човека болни от астма. Там как минава процесът на лечение?

– Астмата не се лекува. Ако децата до пубертета не предолеят това заболяване, то си остава за цял живот. Защото астмата се дължи преди всичко на алергии, тя е на алергична основа. Ако астмата бъде открита навреме и лечението бъде проведено навреме и с постоянство, ако детето ходи на профилакториумите, само тогава може болестта да има затишие. Но в по-късен етап астмата винаги може да бъде провокирана и да се появи отново.

– Дори и да оздравее, дори и да се излекува…

– Няма гаранции, че след време няма пак да се прояви… Ако болестта се появи при възрастни хора, при тях няма лечение, има тъй наречения „контрол на астмата”. И нашата цел е тази – да постигнем контрол. Как хората да контролират астмата си и как пристъпите им да бъдат по-малко. И при съвременните методи на лечение, ако лечението се провежда правилно, болестта може да бъде контролирана.

– И няма пълно излекуване?..

– Няма, има временно затишие, но пълно лечение няма.

– Как става даването на лекарства на тия хора? Те сигурно са безплатни…

– Безплатни са. И за астмата, и за туберкулозата.

– Можеш ли да ми разясниш механизма на работа на фондацията? Значи вие сключвате договор с лаборатория, с клиника, с болница… Как?

– С болница. Ние сключваме договор директно с Министерството. По отношение на туберкулозата договорът ни е сключен с Министерството на здравеопазването, в който договор пише, че ние трябва да подпомагаме дейността на болниците. И основната ни работа е това – да ходим по населените места, там, където има компактно ромско население, в махалите, сред хората, които живеят най-зле. По отношение на туберкулозата отговаряме за област Ямбол, а по отношение на астмата – за цяла България.

– А ако забележиш някакви сиптоми на туберкулоза извън Ямбол какво правиш?

– Обаждаме се на колегите. При нас имаше случай на починала жена, на която непосредствено преди да почине, й откриха туберкулоза. Тя имаше и много други заболявания. Веднага тръгнахме да търсим, за да изследваме, близките на починалата. Оказа се, че жената е родом от сливенския край, от тамошните села. От списъка, който имахме от близките на жената, препратихме информацията на колегите от Сливен, за да отидат на място и да изследват хората там.

– И как приключи този случай конкретно?

– За наша радост се оказа, че близките нямат туберкулоза, всичките бяха изследвани. Дори и съпругът й, който е вечно пиян, много трудно го хванахме, за да бъде изследван, не беше болен. Той си е алкохолик и аз се съмнявах, че може да е прихванал, но се оказа, че не е…

– Ами то във вените му тече алкохол, то вирус там не вирее…

– Една сутрин го издебнахме много рано, преди още да се е насмукал и направихме необходимото, за да го изследваме…

– Колко човека работят във Фондацията? Колко човека ти помагат в работата?

– В организацията в момента работят девет човека и всички помагат. Те са на заплата – на граждански договор. Трудово са осигурени, но на граждански договор.

– Каква е разликата с трудовия договор?

– Че на трудов договор се плащат малко повече осигуровки. Една част от тия хора работят и на други места.

– И къде ти е офиса?

– В центъра, вторият офис е в ромската махала, където е офисът на здравните медиатори.

– А превенцията как я осъществявате? Всъщност не е ли превенцията най-важната?

– Основното в работата ни е превенцията. Събираме хората, изнасяме здравни беседи. Беседите се водят от човек на РЗИ – бившите РИОКОЗ. Хората имат много въпроси, болните са много и боледуват от много болести. Работим с тях съвместно, работим много добре с тях и то отдавна – откакто е създадена организацията. На месец имаме поне по две-три здравни беседи.

– Къде провеждате здравните беседи?

– В махалата.

– Колко махали има в Ямбол?

– Две. Едната е ромска, другата – турска. Турската е разделена – едната част е турска, другата – гагаузка. Гагаузите са около 1000 човека, турците – около 3600. А ромите са над 10 000. Беседите ги изнасяме преди всичко в заведенията, в кафенетата, те там се събират хората, най-вече младите хора. Целта ни най-вече е да обучим младите. Имаме 20 доброволци от ромската махала, които ни помагат в кампаниите – ходят и събират хората. Целта ни е те самите да говорят помежду си за болестите – как да се предпазват, как да се лекуват. Да говорят за заболяванията открито – това ни е целта. Да научат другите, че в това няма нищо срамно и да обърнат внимание на болестта си още в ранен стадий.

– Имаш ли някаква информация за други заболявания, които се появяват тук?

– Нямаме случай на СПИН, правили сме две години подред изследвания. Но открихме сифилис, има около 30 човека, които са проституиращи мъже. Има и от други населени места – идват от Сливен, от Бургас, събират се, опитваме се да изследваме и тях…

– Гей общество…

– Гей общество, да, то беше заформено в самия 20-и блок. Сега, след като събориха блока, тия хора се пръснаха между къщите, по СПИН програмата нашата цел е да работим отново конкретно с тия хора…

– Вие работите и по СПИН програма?

– Да, те са около 30 човека и част от работата ни е да обучим група от млади хора, които да говорят открито, да раздават презервативи, да не се притесняват да говорят за проблемите си. И ако някой забележи, че друг започва да взима наркотици, да ни уведоми, за да започнем да го следим за поява на сиптоми на болести. При нас не се вземат твърди наркотици, поне нямаме такава информация, но има хора, които пушат трева. От месец и половина проучваме местата, където се събират, но нямаме информация за твърди наркотици. Държим връзка и с полицията. Твърдите наркотици масово се срещат сред българите.

– С някаква друга дейност твоята фондация занимава ли се?

– Работихме по различни проекти и изследвахме сърдечните заболявания сред ромите, правим гинекологични изследвания, ще имаме кожно-венерически лекар, ако евентуално се открие болен, за да се вземат мерки веднага. Ще проследяваме и заболяванията от хепатит.

– Като говориш, имам чувството, че имаш обща здравна картина на областта. Как я определяш, общо с няколко думи, за Ямбол?

– В Ямбол нещата са много зле. Хората, които живяха в 20-и блок нямаха нито врати, нито прозорци, тоалетните бяха разбити, нямаше и вода в блока. И всъщност от там започна разпространението на болестите. Всички зарази плъзнаха оттам. Затова нашите усилия години наред бяха насочени конкретно към 20-и блок и най-близките къщи. Доста неща открихме. Пред блока имаше една чешма и хората от блока и около блока ползваха тая чешма. Тогава открихме много жълтеница. Там перат, там се мият, там – всичко…

– Искам да ми кажеш дали получаваш някаква подкрепа тук от властите на Ямбол. От София явно имаш помощ, от Ямбол някой помага ли ти?

– От общината никой не ни подкрепя.

– Как си го обясняваш, защо община Ямбол не се интересува от проблемите на хората?

– Не знам, не мога да си обясня поведението на кмета ни.

– Ти остави кмета, тъй или иначе кметът днес или утре ще го сменим, друг ще дойде, но дали ще се променят нещата, това е по-важното?

– Ами те се интересуват от ромите само преди избори, тогава се обещават много работи и след това много бързо се забравят. Но … вината е в нас самите. Ние се продаваме…

– Ами човек се продава защото е беден и защото трябва да нахрани децата си. Те нарочно те държат на ръба на оцеляването, за да те купят на възможно най-ниската цена, то е ясно… Няма как да те купят ако си богат! Те затуй те оставят беден, за да могат да те купят.

– Така е, хората нямат ток, нямат вода. Ние им говорим и ги мъчим да си платят тока. Защото те реално пак го плащат – вземат от съседите си ток, но им плащат по-скъпо. Тарикати от наш`те роми им продават ток и им взимат по 50-60 лв. на месец. Ако те си платят старите задължения на енергото, след това могат да им пуснат тока…

– Е, да, ама те като са натрупали големи сметки, лихвите стават високи и става сложно…

– И тия хора ще плащат много по-малки сметки, отколкото сега плащат на някой. И не могат и това е… На палатки са, пък ако видите сателитните чинии как са опънати… Ей това не го разбирам…

– Абе те сателитните чинии са безплатни, първо им ги слагат без пари, два-три месеца нищо не плащат за кабелна телевизия, трудното идва след туй – те те зарибяват и ти като свикнеш с кабела, след туй не можеш да се откажеш от него, защото той ти дава онова, от което се нуждае душата ти – простор, външен свят и по-хубав живот. И ти го изживяваш на екрана…

– И наш`те хора имат голяма вина. Трябва да се работи конкретно с тия хора, години наред никой не е работил с тях.

– Има ли хора, които духовно да са израснали, да са се изучили? Да четат по-настойчиво, да се забелязва това, да имат желание да кандидатстват някъде, нещо да учат?

– Има много малко такива хора. До преди две години имаше много малко дори със средно образование. Образованието не се цени кой знае колко в Ямбол. От две години работим конкретно с училищата…

– Как? По тия медицински програми или и по друг начин?

– Не само по медицинските програми. И по образователни програми. Запознаваме ги с кандидатстудентските програми, да кандидатстват за стипендии. Опитваме се да ги научим, че образованието е ценност. И мисля, че започнаха да го разбират. Но много време ни трябваше, за да започнем реална работа с родителите. Да ги убедим, че образованието е важно за децата. Ако те искат децата им да имат добра работа и да живеят по-добре…

– А иначе имаш ли помощ от някакви ромски организации? Знам, че тук има и други организации, навремето правих някакви интервюта с отец Иван и с млади хора, които бяха в неговата орбита?

– За съжаление – не. Има няколко регистрирани организации, които са в частна полза, но не правят нищо.

– Май всеки работи за себе си…

– Самите хора, които ръководят тези организации, са неграмотни. Как може един човек, който ръководи една организация, да е неграмотен и да искаме от него да прави нещо за хората?! Единствената организация, която работи известно време беше Фондация “Интеграция и развитие на малцинствата” на Иван Георгиев…

– Отец Иван? Той сега работи ли?

– Работи в Бюрото по труда. Трудов медиатор е. Но като организация нямат никакви проекти от няколко години.

– Ти виждала ли си един брой на “Andral”, който навремето посветих на Ямбол? Тогава писах и за блок 20, направих интервюта с Иван и с млади хора, писах и за временната трудова заетост тук? Преди една година пак писах за блок 20…

– Не, тоя брой не съм го виждала…

– Ами аз тогава оставих двайсет бройки от списанието, не стигнаха ли до тебе?

– Не.

– Ще потърся и ако намеря – ще ти изпратя… Искаш ли да кажеш още нещо за твоята организация, за работата, която вършиш?

– Моята организация се разраства и работата нараства.

– Туй означава, че и болните се увеличават?

– Ще разширяваме превантивната работа с хората от ромската общност…

– Това ми говори, че и твоята работа ще става все по-професионална?

– Точно така! Имаме намерение да вземем на работа поне още 4-5 човека, целта ни е заболяванията вътре в общността да намалеят. Да обърнем повече внимание на профилактиката. Да научим хората, че трябва да ходят профилактично на лекар. В същото време учим хората да си плащат осигуровките, за да няма толкова много здравно неосигурени хора.

– Да, защото това се отразява много пряко на неговото здраве…

– Като здравен медиатор работих две години и половина в Община Ямбол и знам, че имахме 860 човека здравно неосигурени. Успяхме да намалим бройката наполовина. Но постигнахме това с много работа сред хората. Не са ли здравно осигурени, няма кой да им обърне внимание, няма кой да ги лекува. Програмите няма да продължат вечно. Това е! В момента наистина има програми и те са насочени към здравно неосигурените лица. Ние издирваме тези хора, за да проследим техния здравен статус. В същото време усилията ни са насочени да ги убедим, че за всички останали заболявания те трябва да бъдат здравно осигурени. Държавата няма да им опрости нищо и ако те не се погрижат сами за себе си, няма кой да се погрижи за тях…

– Ще става все по-трудно и по-трудно за тях… Усещала ли си елемент на дискриминация сред лекарите?

– Не. Няма дискриминация.

– Сред лекарите тук има ли роми?

– Няма. Но дискриминация не съм забелязвала. Напротив – обръщат на хората много голямо внимание. Като отидем на място, като придружаваме пациент…

– Вие плащате ли на лекарите нещо?

– Плащаме, но не на лекарите. Болницата има също сключен договор с Министерството на здравеопазването и оттам се плаща на болниците за лечението.

– Сериозни средства ли са това?

– Доста сериозни.

– Да не би да няма дискриминация точно заради това? Или…

– Не знам, може би… Но аз не съм забелязвала дискриминация…

– Знаеш ли защо те питам? Защото тъй или иначе, когато един човек има дискриминативно отношение, все някога това не може да не се забележи…

– Лекарите, с които работим години наред, са сериозни хора, сред тях няма дискриминация. Напротив, много държат на работата си и са много сериозни.

юли 2011

 ********************************

Цикъл “Улички” – XIX.

ФРАГМЕНТИ И МЕТАФОРИ

Савчо САВЧЕВ

Преди ден бях в Сливен – едно полуразрушено селище от постиндустриалния период. Ако някой се чуди защо говоря тъй нелицеприятно за родното си място, ще го помоля да се огледа в пространствата между площада и пазара, по улиците около училище “Цанко Церковски”, пред съда, по на север около гимназията. И само там ли… Откакто се помня Сливен винаги е бил управляван от хора без душа, от хора, които не милеят ни за историята му, ни за културата му – най-много да милеят или за партията си, или за хотелите си и стадионите си – тоест за собствения си бизнес… Ама то едно и също. А от двайсет години пък все идват хора на власт, които дерат много твърдо и много яко: с мустаци или плешиви – все едно, – но винаги пределно нагли и пределно плоски. Ама то си е казано: всеки народ си заслужава управниците…

* * *

Преди няколко дни имах работа около японското посолство и тъй като подраних, влязох в едно бая лъскаво кафене зад сградата на посолството (за съжаление не се сетих да погледна как се казва заведението). Чашка кафе “лаваца” и чаша натурален сок от ябълка ми струваха скромната сума 4.30 лв. Имал си бол пари, дал си, казах си. Но понеже ми се случва далеч не за първи път, реших да споделя наблюдението си.

Да пиеш „лаваца” в България означава да се тормозиш с нещо много мътно и отвратително горчиво, много некачествено и много скъпо в чашка на марката “Лаваца”, чието съдържание обаче няма нищо общо с истината. Само се чудя защо “LavAzza”, кафе еспресо № 1 (както твърди в рекламата фирмата производител), не е констатирала досега въпросното сриване на своя имидж, за да предприеме съответните мерки… Изглежда на ония, които ги представляват у нас, просто не им дреме…

Преди десет години бях за десет дни в Италия и обиколих четири града. За дните на своя престой вероятно съм изпил най-малко 50 кафета в най-различни кафенета. Никъде и нито веднъж не си позволиха да ми сервират ерзац кафе – тогава, в годината преди Италия да приеме за валута еврото, всяка чашка кафе ми струваше между 1200 и 1500 лирети, т.е. между 1.20 и 1.50 лв. Изводите – повече от ясни.

* * *

Всеки ден някой излиза от релси – от хубав живот, разбира се. В това няма нищо необикновено, случва се и в най-добрите общества. Като нашето, например. Хубавото засега е, че гръмват бушоните на най-неподходящите хора – ще направят беля, после ще се каят трижди, ще си объркат още повече живота и то защо? Щото уж работят, пък не могат да си платят едно никакво парно. Като оная учителка, дето грабна детски пищов, за да плаши гарги като себе си и дето остана без работа. Щото уж са примерни и възпитани граждани, както са ги възпитали и както разбират живота, пък същият този живот, що ли?, им се плези и им навира в лицето смърдящия си задник. Като тоя пишмян похитител от новозагорско, поредният романтик на оперетното криминално ежедневие. Айвол-айвол… Хората ограбиха три Българии и са с кристално чисти лица (нали ги виждаш ката ден по телевизиите!), ти не взе и стотинка и сега ще лежиш поне десетилетие, ако не направиш още по-сериозна глупост…

Медиите с настървение замляскват поредната си дъвка, ох, какъв кеф за всички тути-кванти телевизии, поне три дни – нова тема, до гушата от политици, сересета, втръснали социолози, йоско, брендо и още изписани вежди на кохортите наши момчета, дето нацията непременно трябва да счита за герои… Зрителят току наднича към екрана като клюкарка през плет – то аслъ аман от иванчо-андрейчовци, барековци, празнословия и изкуствени цици. Чу ли, ма, Цуре, не`къв ограбил банка…

Меверейците – пак голям кеф – тъкмо с такива произшествия оправдават милиардните си бюджети. То не бяха роти от полицаи, дивизии от отряди за бързо реагиране (?!?) и какви ли още не, тия какви ли ще ги дъвчат ако, не дай боже, им се наложи да се справят с професионални терористи… Нали си спомняте “брилянтните операции” отпреди години?

Но днес да въздъхнем, все пак! Както вървим, неизбежно ще дойде ден, когато ще сме много по-кахърни от подобни банкови авантюри…

* * *

За някои мъртви и мълчанието е много.

* * *

Всяка година ми се налага да си изваждам документ за актуално състояние. Когато си подавам заявката в сградата на Окръжния съд в Сливен, ми искат 5 лв. съдебна такса плюс 1.50 лв. такса за банката и аз си ги плащам без каквито и да е съмнения в правомерността на исканото. И веднага след това ми искат още 15 лв., като ми казват, че ги “дължа”. На въпроса защо ми искат още пари и то три пъти повече от нормалната съдебна такса, отговорът е, че “Информационно обслужване” АД (чиито представители ми искат въпросните 15 лв.) имат договор с Висшия съдебен съвет. Аз наистина не знам как в страна, член на ЕС, някой може да си позволи да иска два пъти да се плаща за едно и също нещо и то на територия на правораздавателен орган. На гишетата вдигат рамене, че са на “най-ниското равнище” и ми дават съвети да се обърна към по-висшестоящи техни представители, показват ми и договора, на който отказват обаче да ми дадат копие, за да се запозная с него, да го атакувам като журналист, гражданин и потърпевш било в съда, било в друга инстанция. След като тази година за пореден път се наложи да вдигна скандал и да “разговарям” неотстъпчиво в коридора на първия етаж на съда на гишето на Информационно обслужване, след това в стая 4, където има чиновнички на съда, след това с г-жа Албена Ганчева – съдебен администратор на горния етаж и най-накрая с г-н Мартин Данчев – говорител на съда, ми беше “позволено” да не плащам въпросните 15 лв. и да ми бъде издаден исканият от мен документ, аз, въпреки всичко, реших да направя каквото мога, за да предотвратя финансовото вироглавие на „ИО” АД към данъкоплатеца-обикновен гражданин, който трябва да търпи своеволията пък дори и на чиновниците от Висшия съдебен съвет. Днес пиша тук, имах желанието да изпратя този сигнал и до Омбудсмана Константин Пенчев, но от неговата е-страница ме сепнаха, че най-големият и сериозен защитник на гражданите в България не се занимава (нещо, повече от странно) със сигнали, които касаят … Висшия съдебен съвет. Затова се обърнах най-напред към “Господари на ефира”, които до този момент, уви, … не са се обадили, може би ще се наложи да прибегна до съдействието и на някоя европейска институция, тъй като тия хора в Окръжния съд в Сливен е съвсем ясно, че, меко казано, прекаляват. Както читателят разбира тук не става въпрос само за моя милост, а въобще за отношението към човека и европееца в България – нима е редно ВСС буквално да мами хората и да им иска пари за нещо, за което съдът вече е взел своето?! И ако наистина Информационно обслужване АД в някаква степен оказва помощ на съда, което може би е верно – те си знаят, – не е ли редно двете институции да си поделят процентите от изискуемата съдебна такса? Поставям накратко следните въпроси с надеждата, че има все пак институции в България, на които не им е безразлично как се развиват отношенията между гражданите и правораздавателните институции:

– Защо в Окръжен съд в Сливен вземат пари два пъти за издаването на един и същ документ? (това, че не съдът, а „ИО” АД иска втората такса мен не ме грее, парите излизат от моя джоб, а и съдът видимо толерира чиновниците на „ИО” АД, нали гишето им е в техните коридори)!

– Кой е позволил на Окръжния съд в Сливен да оперира с мои данни както му е изгодно, с данни на гражданите на Сливен, и да ги раздава на когото и да е друг, пък дори и той да е ВСС, това правомерно ли е, когато се цели финансова изгода?!? И то всяка година?!

– Защо може да ми искат пари “по този договор”, но не могат да ми дадат копие на въпросния договор между “ИО” АД и ВСС? Г-жа Албена Ганчева отказа да ми съдейства за получаването на копие от този договор, съдействие от г-н Мартин Данчев получих само дотолкова, доколкото той бе любезен да ми даде датата на която е сключен той: 22.06.1999 г.

– Това, което правят на гишетата в съда в Сливен и на гишето на “ИО” АД, е дублиране на дейност и само по себе си – неправомерно използване на лични и всякакви други данни в името на неправомерна (по мое мнение) финансова изгода!

Пиша тия редове в знак на възмущението си като журналист и гражданин. Две години пренебрегвах желанието си да реагирам с надеждата, че някой от споменатите тук правни институции все пак ще се вразуми и ще отмени или ще атакува правомерността на въпросния договор, но по всичко личи, че всеки у нас си тълкува нещата както си му е изгодно.

И наистина почваш да се чудиш правните институции у нас  “право” ли раздават или “криво”?!?

* * *

Първанов си го каза: “нека говорят каквото си искат, ще стане онова, което трябва”. Иначе двайсет години ни уверяваха, че нещата не са дирижирани и не се дирижират…

* * *

Бог е … идея. Идея за нещо. А какво – в хилядолетията всеки е решавал сам за себе си. Било отделен човек, било общност – която и да е тя…

* * *

Пазете Кеворкян – всички експонати от музея на соца стават все по- ценни!

Пазете Сидеров – той е утрешен експонат от българския музей на неофашизма!

Пазете ги като очите си тия двамата и всички около кохортата им – те са духовни братя и неоценими експонати от бъдещия българо-ерменски музей на конспиративната дружба, мрака и мизантропията!

Но посетите ли тия три музея внимавайте много – не прескачайте въжетата, колкото и каменно-усмихнатите им личица да ви примамват – около подобни кандидат-гении на злото нищо не вирее и дори и статуите им са много миазно-заразни! Единият говори за България като Бълхария. Какъв пиедестал й отрежда!!! Другият умопомрачително се раздвоява между Хитлер и Левски. Да живей!

Това може да се случи само у нас…

Боже, пази сладкия сън на всички прокурори, взети заедно!

******************************

Продължава в Andral 62-63 b, 2011

Advertisements

One comment on “Andral 62-63 a, 2011

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s