Andral 66-67 b, 2012

Andral 66-67 copy

bresh deshushtarwngu 
66-67 * 2012

http://www.ceeol.com
savsavchev@yahoo.com
ssavchev@abv.bg
zarzala.wordpress.com

*******************************

Иван Ненов

110 години от рождението
на големия български художник

виж в блога

**************************************

ПО ПОВОД
ЕДНА НОВА КНИГА

Владимир ТОРОМАНОВ

Център на тази вечер е книга със скромното заглавие ”Зарзалки или приписки в несвяст“.
Авторът Савчо Савчев няма да го видите в предавания на мощни телевизии или пък да го чуете като събеседник в радиоефира.
Спомням си, че преди няколко години Цвета Хубенова в друг контекст е споделила, че истински стойностните хора не са във фокуса на медийното внимание.
Такъв стойностен творец е Савчо Савчев.
Сега няма да говоря за литературно-критическите му текстове, нито пък ще споменавам белетристичните му изяви.
Голям е приносът на Савчев при съставянето и издаването на Ромски речник. Вероятно ще минат години, за да се оценят тези усилия като значими за цялостната култура на държавата ни.
Обикновено при такива поводи съм наблюдавал, че натовареният да представи конкретна книга използва случая да изтъкне себе си като прони­кновен наблюдател. Ще се опитам да избегна подобна съблазън, тъй като Савчо Савчев е личност, която заслужава внимание в по-широк обществен смисъл.
У него има нещо Донкихотовско. Той не спира да вярва в това, че не­щата могат да бъдат други, че нещата трябва да се променят. От друга страна го мори безпомощен негативизъм към случващото се, което го кара да споделя в един фрагмент: ”Въпреки пълното безсмислие на живота, не ни остава друго, освен да направим възможното поне мъничко да го осмислим“.
Това парче от мозайката на ”Зарзалки“ противоречи на усилията на автора да вижда корените на прародителите си далеч на Изток и в желание­то му да има изграден у нас храм, който да е [обърнат] към хиндуистката религия.
Големите световни религии заклеймяват чувството за безсмислие. Те дават рецепта за смисъла. Човек е част от Вселената и Вселената е вътре в него. Потвърждава го наблюдението на Савчев (не съм сигурен, че е негово откритие), че езикът е жив организъм.
Така че, приятели, нека не позволяваме на съмненията за липса на смисъл да ни потопят в безпътица.
От друга страна и двамата с него сме споделяли, че наблюдението на Томазо ди Лампедуза в романа ”Гепардът“ ”Нещата трябва да се променят така, че да останат същите“ ще продължава да е актуално за доста сфери на световното устройство на малката ни планета.
Все пак тук, в България, познавам не един и двама души, които се опи­тват да променят нещата към по-добро. Невинаги усилията им се виждат на момента. Но рано или късно се вижда плод от положените стремления и стъпки.

В основата на изданието ”Зарзалки“ са публикации от списание ”Андрал“, което Савчев години наред – от края на 1998 година – се опитваше да списва. Не само се опитваше, но и списваше без особена подкрепа по финансирането и разпространението му.
”Андрал“ се превърна в един остров на средоточие по теми и проблеми, свързани с културата, обичаите, историята, художественото наследство, въжделенията на наши сънародници, които не крият, че имат ромски произход и държат на своята ромска идентичност.
Съжалявам, че поради финансови причини в настоящата книга не е включен богат снимков материал, който се съдържа между страниците на ”Андрал“ – стари снимки от лични архиви, които заслужават да са част от съкровищницата на държавния ни архив. Както и снимки от по-ново време, които документират всекидневието на наши сънародници.
Темата за идентичността през последните години е доста актуална и може да бъде обект на разглеждане в различни контексти. За България това понятие е особено интересно като се прибави и историческия Балкански контекст.
Конкретно за книгата ”Зарзалки“ ще се спра телеграфно (поради ограниченото ни тук време) само на някои от многото социокултурни аспек­ти (разглеждани във фрагментите), които ме провокират.
Умишлено ще избегна въпроса за белетристичните и публицистични таланти на автора. Всеки, който е чел неговите фрагменти, ще се убеди, че се наблюдава закърменост с най-доброто от българската и световната литера­тура (което е било достъпно до нас – преди няколко десетилетия). Има я Ботевската рязкост и укоризненост към сънародниците, пропива ни хуманизма на Достоевски и на други руски класици…
Но да се върнем към центъра на ”Зарзалки“ – ромите като битност, култура, ситуираност у нас и в Европа.
Понятието роми започна да се налага отпреди 20-тина години у нас.
Има известни спорове. Мнозина от ефира предпочитат да говорят за цигани. Но може би желанието за оттласкване от понятието циганин се крие в отрицателните смисли, които някои автори, а и ние във всекидневие­то волю или неволю сме употребявали.
Една от централните теми в публикациите на Савчев е свързана с ромския език. Тъй като не съм специалист в тази област, ще кажа само, че визиите на Савчев относно ромския език (въпреки неговите презастраховки, че не е лингвист), са доста убедителни – визирам аргументацията на неговите тези.
В една от статиите си С. Савчев полемизира с Йордан Радичков (мир на праха му) относно негово произведение, в което бащата нарича чернички­те си деца, които са в калта, ”лебеди мои“. Наблюденията на Савчев тук са интересни. Но в самата статия като че ли се смесва тълкуването на фикционалното и тълкуването на определена субективна визия на писателя-класик като личност, а не като творец. Любопитно е това втурване на Савчев към прочита на художествен текст и отскока към лична визия. Но тъй като става дума за автор, който е бил жив по време на писането на текст, а днес вече не е между живите, не съм сигурен, че е редно да се задълбава в темата. Но тя е продиктувана в друг аспект и може би в друг контекст е интересно да се полемизира. Освен това любопитно е да се помисли как би възприел визира­ния разказ на Радичков един читател в Южна Африка или на Карибите, или пък в също така далечна Япония!

На стр. 63, малко след пасажите, свързани с конкретния разказ на Радичков, авторът на ”Зарзалки“ казва: ”Тоя народ праща експедиции на Антарктида, и тъй трябва и да бъде, но не вземе да изследва нещата в собстве­ния си двор“. Това обвинение към ”народа“ (доколкото може да приемем това понятие днес) звучи основателно. Но нали самият Савчев се занимава с изследване. Иначе той е прав, че наистина неправителственият сектор не полага достатъчно усилия да изследва нещата у нас по отношение на идентичностите. Въпреки че според мен, през последните години има раздвиж­ване в тази сфера и знам за няколко форума, които бяха посветени на тези теми и на които аз за съжаление нямах физическа възможност да отида.
Друго проникновено наблюдение може да се открие на стр. 65, в което се казва: ”Това, че ромът днес не пази нищо от своята си истинска религия, е най-голямата му загуба за всички времена!!! Тя е неизмерима във всяко отношение. Загубил религията си, той е загубил философията си, морала си, културата си, знанията си – всичко. Той е дете без корен, дете без родители, дете на праха по дългите пътища, дете на вятъра и снежната фъртуна“.
Това се отнася за всяка общност. До голяма степен това е валидно за мнозинството хора у нас.
През тоталитарния период мисията по премахване на духовните корени бе осъществена невероятно успешно. Виждаме, че и днес представители­те на Българската православна църква са далеч от тежненията на своите съ­народници. Не ги видяхме при наводнението в село Бисер, не ги виждаме да помагат на деца, които са останали без дрешки. Усилията на отделни представители на свещеническото съсловие не се забелязват.
По същия начин може да се каже, че липсата на религиозни ценности е в основата на моралното състояние на част от хората, които принадлежат към ромския етнос у нас. Тези хора в някои случаи лесно попадат и в лапите на някои чуждестранни секти, които под прикритието на грижа за ближния търсят други дивиденти.
На страниците на ”Андрал“ Савчев задава въпроси, които не са във фокуса на вниманието у нас. Но са значими за настоящето ни като страна, която членува в ЕС. Става въпрос за основателни питания като: Кой обитава Европа? Това ”клуб“ за богати ли е или общност, съставена от способни да посрещат предизвикателствата на новото време хора, които открито приветстват новосъздадените културни групи и общности? Каква е ролята на Европа на световната сцена? Тази идея не съдържа ли вътрешен конфликт? Савчев се опитва, съобразно вижданията си, да отговори на някои от тези въпроси.
В списанието Савчев е публикувал и писмо (това става през 2001 г.) до министъра на образованието и науката във връзка със случай, отнасящ се до репортаж на една телевизия от Варна. Журналистическият материал доказва дискриминационно отношение на една учителка и нейните възпитаници към ученик със смесен българо-арабски произход. Савчев иска сурово наказание за учителката.
Но в други текстове той неведнъж цитира публикации в медиите, кои­то също са потвърждение за дискриминационни навици в широката ни медийна среда. Това е много сериозен въпрос, който наистина заслужава обществено внимание и усилията на интелектуалците. Тъй като пораженията от дискриминацията могат да се окажат фатални за бъдещето на България както по отношение на ценностите, които смятаме, че са европейски, така и за териториалната ни цялост.
По страниците на ”Зарзалки“ ще се срещнем с именити наши интелек­туалци като Михаил Арнаудов, Атанас Далчев, до които е имал шанса да се докосне Савчо Савчев. Но той не робува на авторитети. Той е способен да спори и с хора, които стоят на висок пиедестал. И това, когато става дума за отстояване на хуманистични ценности.

Бележка на редактора: Това са бележките на литературния критик Влади­мир Тороманов по повод новата ми книга, по собственото му признание ”не­завършени“. Трябваше да ги прочете на представянето й на 4 април 2012 г. в Галерия ”Сердика“ на Министерството на културата. Това не стана – Владо пак беше зает, внезапно от ”службата“, където работи, го бяха прати­ли да взима някакви книги далеч-далеч зад Окръжна болница и дойде в края на вечерта, когато присъстващите се черпехме вече с кафе и газирано. Затова и не публикувах неговите размисли в блога си zarzala тогава – най-напред поради това, че не успя да говори на самата вечер, а и поради … неизменното ми неудобство, че става дума за самия мен. Но се реших да пусна тия бележки тук – бих публикувал на Владо каквото и да напише, най-вече заради това, че в последните години той, бог знае защо, не може и не може да намери време да спастри и да издаде най-сетне нова своя книга. Какви ли не генийчета в тия двайсетина години ни обстрелваха със завидните си глупотевини, Владо обаче все не може да намери време, а може би и начин, да напише и да издаде нещо свое. Владо, казвам ти го съвсем приятелски: наистина ще ми бъде приятно да се стегнеш и да изнена­даш всички ни с нещо ново!
Заглавието на тази публикация е на редакцията.

Кафе, приятели, усмивки, думи

и малко снимки, отглас от представянето на ”Зарзалки или припис­ки в несвяст“ в Галерия ”Сердика“ на Министерството на културата на 4 април 2012 г., организирано от Тосен Рамар, Митко Георгиев и Валери Леков.

Натюрморти с книга, цвете и два празни стола.

В началото – Валери Леков – поет-сатирик, журналист, актьор-самодеец,
почетен гражданин на Сатурн … като четец.

И думи на Митко… 

И малко публика…  

Приятели и колеги…

 И думи на Венци…

И още малко публика…

И пак Венци – ТV лъвът в действие…

Коста Еленков, Владо Тороманов и моя милост.

И накрая – няколко думи и от автора…

[С благодарност към Рамар, Митко и Вальо: момчета, бъдете здрави!]

******************************************

Сарасвати. Бенгалия, XI в.

ВИДНИ ИНДИЙЦИ ЗА ”БХАГАВАДГИТА“

БАЛ ГАНГАДХАР ТИЛАК (1857-1920)

Eдин от най-изтъкнатите дейци на националноосвободителното движение, човек с лъвска натура, с неукротима енергия – истински ”бик сред Бхарата“, както би било казано за него в ”Бхагавадгита“ – е преди всичко човек на действието и затова той разбира поемата главно като учение за безкористното действие, посветено на благото на Индия и в крайна сметка – на цялото човечество. Огромния (почти 1 000 страници) труд върху ”Бхагавадгита“, написан в затвора през 1910—1911 г., той озаглавява „Тайната на Бхагавадгита” или „Учение за йога на действието”. Произведението на Тилак, сътворено на маратхи, е преведено скоро на хинди, английски и на повечето съвременни индийски езици. То е популярно в Индия до ден-днешен и периодически се преиздава.
В стремежа си да вдъхнови съотечествениците си към активно действие Тилак непрекъснато подчертава именно този аспект на учението на ”Бхагавадгита“ (а той безспорно присъствува в поемата), като всичко друго измества на втори план. При обяснението на думата йога в ”Бхагавадгита“ той се позовава на шлока II, 50, където се казва, че ”йога е изкусност в дей­ствието“. Работата е ясна – всички отенъци на този тъй необикновено многозначен термин не се покриват от споменатото определение, но Тилак не се нуждае от това: той чисто и просто постъпва като воин, който окършва вейките (ведно с листата и цветовете) на подходящ клон, за да направи от него тояга. Такъв подход към текста не може да бъде наречен нито обективен, нито научен, което е предизвикало и раздразнението на У. Хил (1928, с. 278). Но, повтарям, Тилак е имал свои цели и изхождайки от тях, той е на­пълно прав. Не бива да си го представяме и като някакъв простодушен кшатрия, захванал се с неподобаващо за него занимание на учен. За разлика от твърде много политици, писали за индийската култура както преди, така и след него, Тилак притежава пространни, придобити още през детст­вото с помощта на учител знания не само за ”Бхагавадгита“, но и за двата сборника епос, за много от пураните, дхармашастрите и още редица други текстове. Той например е един от първите, повдигнал въпроса за литература­та на пураните-подражания на ”Бхагавадгита“, и фактически е изготвил пълен списък на многочислените ”гити“, разхвърлени из епоса и пураните. Все още с интерес се четат неговите бележки относно такива важни (за индийско­то съзнание от всички времена) термини като дхарма, карма, мокша, направени въз основа на огромен фактически материал.
Твърде сполучливи са коментарите на Тилак върху голям брой стихове от ”Бхагавадгита“.

АУРОБИНДО ГХОШ (1872-1950)

Знаменит бенгалски мислител, през младите си години активен борец за свободата на Индия, по-късно изцяло отдаден на мистиката и богосло­ви­ето; през целия си живот се е обръщал към идеите и образите на ”Бхагавад­гита“. И в монументалните си философски синтези ”Божествен живот“ (1935), ”Л йога“ (1921) и в специално посветените на поемата ”Очерци за Гита“ (1922) той се стреми да намери в наставленията на Кришна някакъв идеал на чиста духовност, инвариант на религията, който да е лишен от как­вато и да било сектантска, както и национална изключителност. За съжале­ние в тези търсения има доста абстрактно, разсъдъчно резоньорство, тъй свойствено за всички синкретични пророци (между другото думата ”синтез“ е една от любимите в речника на Ауробиндо) и тъй далечно от духа на ”Бхагавадгита“ с нейното неизменно обръщане към конкретното, опреде­ле­ното действие (на тялото, на мисълта, на любовта, на вярата), но напразно би било да се търси нещо подобно в тежката реторика на бенгалския мистик. Наред с това обаче не може да му се отрече поразително дълбокото проникване в текста. Промъквайки се през гъсталака от ”клонести“ (да из­ползуваме образ от самата ”Бхагавадгита“) изрази, попадаш на забележител­на интуи­ция – било за жертвата като космически принцип за обмяна на енергии, било за йога като универсална форма за съществуването на всичко живо, било за непрекъснатостта на знанието, било за тантристките тенденции в ”Бхагавадгита“… Универсалността, разбира се, е присъща за учението на ”Бхагавадгита“ (наистина там тя е артикулирана по друг начин) и това в края на краищата прави основателни някои обобщения на Ауробиндо. Като цяло книгата му за поемата не може да не бъде призната за забележително явление в историята на нейното тълкуване.

МОХАНДАС КАРАМЧАНД ГАНДИ (1869-1948)

За пръв път се обръща към изучаването на ”Бхагавадгита“ по време на студентството си, на около двадесетгодишна възраст. По-късно си спомня как двама негови приятели англичани го помолили да прочете с тях ”Бхагавадгита“, как му било неудобно да им откаже и как това в края на краища­та го накарало да прочете поемата в английския превод на Е. Арнолд. ”Бхагавадгита“ му направила неизгладимо впечатление и оттогава Ганди не се е разделял никога с нея. Той казва: ”Винаги когато съм в затруднено положение, се обръщам към моята Майка Гита и не е имало случай тя да ме остави без утешение“. Или: ”Моят живот беше изпълнен с външни трагедии и ако те не са оставили по мен видими следи, това се дължи на учението на „Бхагавадгита“.
Понякога, както сам разказва, Ганди търсел съвет от ”Бхагавадгита“ наслуки: разтварял със затворени очи книгата където му попадне и прочитал онзи стих, на който слагал пръст. Този начин може да изглежда наивен, но да не забравяме, че Ганди е бил религиозен и не се е стеснявал от наивността си в общуването с бога; освен това подобен начин на ”употреба“ на текста … се опира на твърде древни представи. През 20-те години Ганди събира размислите си върху ”Бхагавадгита“ в малка книжка под заглавие ”Анасактийога“ (йога на непривързаността), която по-късно, допълнена със статии, очерци и т. н., се превръща в сборника ”Гитамата“ (Майка Гита), преиздаван нееднократно до наши дни. Според Ганди основното в учението на поемата е анасакти – безкористното действие, като подчинява на идеала на това действие дори толкова важния за него идеал на ”невредителство“ (ахимса) и смята, че второто е необходимо средство за постигане на първото. Проповядвайки своята религия на ”неувреждането на нищо живо“, Ганди, естествено, навсякъде е срещал хора, които непрекъснато му повтаряли, че ”Бхагавадгита“, виждате ли, утвърждава нещо напълно противоположно: призовава към участие във война, да се убиват враговете и т. н. В отговор Ганди с рядка проницателност говори, че изобразената в ”Махабхарата“ (и по-точно в”Бхагавадгита“) война не е история, а символ: войната на Пандавите и Кауравите е драматизирано изображение на борбата на доброто със злото и всички призиви от рода на: ”Започвай битката!“, и пр. трябва да се разбират в духовен смисъл, като призиви да се победи злото у самия себе си. Такова разбиране на събитията в епоса според мен е не само извънредно задълбочено, но и най-правилното. Без да се говори дори за доводите на учените (Саркар и др.), според които през историческия период, съответствуващ на събитията в ”Махабхарата“, битка с така описаните размери явно не е могла да съществува, може да се посочи, изхождайки от съвършено други съображения (и естествено, извън всякаква зависимост от принципа ахимса), че изобразените в ”Махабхарата“ събития добиват смисъл само ако се тълкуват в символичен, ритуален план. Твърде интересни и поучителни (в това число и за историята на културата) са и разсъжденията на Ганди за ”жертвата“ (яджна) в ”Бхагавадгита“, разбирана като ”действие за благото на другите и извършено без стремеж за отплата“.
Независимо, че толкова крайно символизиране на жертвата най-ве­роятно да няма място в ”Бхагавадгита“, все пак развитието на понятието (от ведийските ритуални текстове през упанишадите, ”Бхагавадгита“ и по-нататък) води до смисъла, посочен от Ганди…
Тези два-три примера от екзегетиката на Ганди – техният брой може да бъде лесно увеличен – показват колко плодотворен и дълбок е бил този удивителен човек, който … говореше за най-сложните неща с прост вестникарски език.

ДЖАВАХАРЛАЛ НЕРУ (1889-1964)

Ако съдим по собствените му признания, той се запознал с ”Бхагавадги­та“ твърде късно. В книгата си ”Пробуждането на Индия“, която до голяма степен има автобиографичен характер, Неру пише: ”Винаги с неохота съм се залавял да чета религиозни книги. Не са ми били по сърце техните абсолю­тистки претенции… И все пак бях принуден да се заловя за тези книги, защото да не ги познавам, не беше достойнство, а често пъти представляваше сериозна пречка… Много трудно ми бе да си наложа да прочета изцяло многото техни раздели, защото, колкото и да се стараех, не можех да създам у себе си достатъчен интерес към тях“. Свидетелството на такъв човек за ”Бхагавадгита“ е особено ценно, тъй като показва в известен смисъл границата на плодотворността на текста в условията на екстравертното съзнание.
В поемата Неру вижда преди всичко положението на личността в със­тояние на безизходност: ”В период на криза, когато разумът на човека се измъчва от съмнения и се терзае от противоречиви задължения, той все повече се обръща към ”Бхагавадгита“, за да търси светлина и ръководство, защото това е поема, създадена в епоха на политическа и социална криза и нещо повече, в епоха на криза на човешкия дух“. Затова авторът търси в ”Бхагавадгита“ (и разбира се, намира) преди всичко учението за действи­ето: ”Тъй като за съвременна Индия е твърде характерно дълбокото разоча­рование … този призив към действие притежава особена притегателна сила. Това дей­ствие може също да се изтълкува от съвременни позиции като действие за подобряване на социалните условия и като практическо, безкористно, пат­риотично и благородно служене на обществото“. В заключение на своите размишления за ”Бхагавадгита“ Неру пише: ”В нея има нещо неостаряващо и способно постоянно да се обновява – някакво вътрешно качество, състоя­що се в способността към … устойчивост и равновесие въпреки конфликтите и противоречията. Във всичко това има някаква уравновесеност и единст­во“.

***************************************

***************************************

Проституцията като … дълг

За хиляди момичета в някои части на Централна Индия проститу­цията е религиозен и социален дълг. В някои общности, които живеят по протежение на националната магистрала в щата Мадхя Прадеш дори съще­ствува обичай, когато навърши 12 години най-голямата дъщеря да се ”посвещава“ на проституцията. Заработеното отива за издръжка на мъжките членове на семейството.

По VESTI.bg
08.06.2012 г.

***************************************************

***************************************************

Писмо от Румъния

Good afternoon, mister Savchev!

I’m trying to write a dictionary of Spoitor.
I’m kindly asking you to advise me on a free lexicographic software
that I can use for this.
Which one you used for your Dassikanu-Rromanu and vice versa?
What terms of permission are in order to use yours?

Moisescu Sorin, Calarasi, Romania

My answer:

I don`t understand your problem. Make the software, mister Cristian!
S. Savchev

В началото на юни 2012 г. получих е-съобщение от Румъния с горната молба. Признавам, че не можах да схвана какво точно иска от мен г-н Moise Sorin Cristian. В знак на внимание към направеното от него и с извинение за очевидното недоразбиране в нашата кореспонденция пускам в новия брой на списанието изпратените ми от него материали.

************************************

************************************

ДОМИТЕ –
ПЛЕМЕ, УПРАВНИЦИ, НАРОД, КАСТА

М.В. Смирнова-Сеславинская
Г. Н. Цветков

Какво е означавало дом [d.om] в древността.
Развитие на многозначността на названието дом/домба.
Социална динамика на носителите
на самоназванието дом/домба в Средновековието.
Маргинализация на племената

Какво е означавало дом [d.om] в древността

Както вече видяхме, в периода от началото до края на I хилядолетие от н.е. положението на хората, които се самонаричали дом/домба/думбари особено във вътрешните части на Индия се изменило коренно. От неза­висими племена, имащи свои традиционни територии, те постепенно се превърнали в етно-социални групи. В същото време, като имаме предвид съществуването на няколко племенни територии на домите в долината на Ганг и в долината на Инд, трябва да се предполага, че етническата и социал­ната история на различните териториални подразделения на домите се развивала по различен начин.
Както показва историята на Индия, включването в кастовата система на племената в коловозите на низшите социални групи е свързано с географското разпространение на индуизма: с усвояването на обработваеми земи и с широкото разселение на брахманите, носители на кастовата идео­логия. Този процес започнал в епохата на империята на Гуптите и получил широко развитие.
Очевидно е, че от трите зони на разселението на домите – района на Ганг, северните части на Инд и нейните низини около Кач и съседните области на Северен Гуджарат – културата на брахманизма най-рано от всичко се разпространила в областта на басейна на Ганг, тъй като те по-близо от всичко били близки до ”същината“ на индуистката култура в долината на Джамна-Ганг. В началото на нашата ера долината на реката Гхагра – традиционните земи на домите в басейна на Ганг – станала територия на ранното разселение на брахманите, броят на които в късните времена в района между Джамна и Гхагра съставлявал около половината от цялото брахманско население на Индия. В ранните етапи на установяването на варно-кастовия строй племенната върхушка на индуизираните племена обичайно се вливала в състава на елита, макар най-вече и най-често на ниските етажи на нейните местни подразделения; основното население попълвало низшите зависими слоеве. Дом-Катарите, запазващи своите земеделски владения в района на Горакхпура, очевидно дълго време представлявали остатъци от тази племенна върхушка в състава на местните раджпутски касти.
От тези известни нам зони на разселението на носителите на самоназванието дом [d.om], с техните независими племенни образувания в същия този период от време – в началото на християнската ера – ясно е, можем да свързваме единствено обществата от доми в долината на Инд. От първия век на н.е. Северна Удумбара губи независимостта си, очевидно, до епохата на Гуптите е била съставна част от местните царства, управлявани от гръко-бактрийски властители и кушани. Сведенията за развитието на южните племена на удумбара в този период са по-неопределени. Кач, названието, което най-напред споменава, струва ни се, Панини 1, от древността та до епохата на късното Средновековие се определя като независима ”страна“, периодически влизаща в състава на други, по-големи царства и империи (на Маурите, по-късно – на Западните Кшатрапи, влели се в империята на Гуптите), а после като голяма област на царство, имаща отделно управление. Едно от късните споменавания на Кач като автономна самоуправляваща се област, доказано се явяват надписите на Бхима I [Bhima I] (1086 г. от н.е.), в които Кач се нарича ”Кача-мандала“ (Kaccha-mandala) 3. В същото време Кач е била, явно, неустойчива, тъй като сама по себе си Кач, както вече споменахме, винаги е била малко населена и непригодна за живот територия – тя представлявала най-вече ”фабрика за сол“, а солта е била особено ценна суровина в епохите на древните времена и Средновековието. Основното население в областта Кач очевидно винаги е била концентрирана в крайбрежната зона, окръжаваща полуострова от север и е била свързвана с търговията със сол. Икономическият интерес към тази област от страна на съседните територии – от една страна, и неговата ненаселеност говорят за нейната зависимост от съседните области Малва и Синд.
От началото на н.е. в Северен Гуджарат навлизат саки (Западните Кшатрапи) и катхи, а от периода на джато-гурджаро-раджпутското преселение основно население на Кач стават раджпутите. Но е възможно в периода между походите на Александър Македонски и до преселението на раджпутите населението в областта да е било нееднородно по етнически състав, както и населението на съседен Синд. Като съдим по топонимическите названия на Гуджарат в периода на Майтраците, домите/домба/домара в VI-VII в. от н.е. са съставлявали част от населението във владенията на Майтраците (Катхиявар, Северен Гуджарат); може да се предполага съществуването на традиционни поселения на доми или ареали на тяхното преселение и в областта Кач. Косвено това се потвърждава от данни на А. Кънигхам за това, че старото название на Кач е Удумбара. Това, очевидно, е свързано със старата традиция на назоваването на големи независими територии – тъй наречените ”страни“ – не по квалифициращи имена – мандала или деша, а по названието на основната етническа общност 4.
Източниците, които ни предоставят конкретни споменавания за доми/домба говорят за тяхното съществуване отначало като независими племена, а от епохата на Средновековието – като етно-социални групи. В същото време ранните източници позволяват да се говори и за развитие на многозначност на названието удумбара и за съществуването на негови високостатусни значения в догуптския период. Най-напред преносът на названието на племето на територията на неговото разселение на топонимичес­ките названия изобщо. На второ място при развитието на държавността с една и съща дума вече се назовава не само племето и неговата територия, но и самата държава, страната, а също така и съсловието на нейните управници и вòйни.
Названия като Маедра, Кулута, Шалва, Куру, Панчала, Удумбара и пр. са обозначавали едновременно и племето, и територията на неговото разселване и държава. Показателен в това отношенвие е списъкът на значенията на думата от индоар. джанапада [janapadá] – един от основните термини в социалната организация в историята изобщо на индийската държа­вност. Употребата на тази дума в древните и средновековни текстове указва следните негови значения: народ, страна, държава; населена територия (антиномия на ”град“); жители на страна 5. Споменатите ред значения са резултат от развитието на семантиката на думата. Така джанапада се е разбирала като административен термин в древна и Средновековна Индия, който означа­вал управлявана територия. В същото време ранният й изначалeн смисъл е ”територия на племето“, тъй като джана [jána] е ”род, племе, народ“.
Известно е, че названието Удумбара е означавало едновременно страна в Панджаб (и нейната територия) и жителите на този район 6. Така къщо и Кач дълго време се именовал Удумбара, като обозначавал територията на населяваното от него племе. Многочислени населени пунктове, произхождащи от името Дом, Домба, Домбар също се явяват илюстрация на преноса на названието на народа върху неговата територия.
Освен това в индийските републики с името сангхи или гани се самонаричали кшатриите на тази гана. Този принцип е фиксиран от Панини като граматическо правило при образуването на обозначението на жителите от названието на ганите и сангхите. К. П. Джаясвал, като се позовава на Панини (V.3.114-117) във връзка с това пише: ”… да вземем известните нам Малави, наричани Малои от историците на Александър [Македонски]. Не-брахманите и не-кшатриите от сангхите на Малавите са могли да се наричат Малавя [Mālavyah], в същото време когато кшатриите са могли да се наричат Малава [Mālavah] като и в двата случая множественото число било Малава [Mālavah] 7. И добавя: ”Този момент от развитието на индийско общество е противопоставен на племенния стадий“ 8. С други думи споменатият принцип на образуването на названията възниква в стадия на развитието на държавността.
Развитието на високостатусното значение на названието дом/удумбара се потвърждава от редица факти. Това е не само общото споменаване за удумбара като племето раджаня в текстовете на Панини и като кшатрии в текста на ”Махабхарата“, но и запазването на брахманските касти с названието Удумбара [Udumbara] и Аудумбара [Audumbara] в Гуджарат и Малве, Думба в областта Панджаб и раджпутската каста с името Адамвира [Adamvira] в Раджастхан. При това споменатите брахмански касти, според индийските източници, произхождат от кшатрийските. Джайнските текстове нареждат домва сред народите млечха, т.е. указват ни, че те са били независими народи вън от областите на разпространение на кастовото (общество и по всичко си личи, става дума за домите от вътрешните и източни части на Северна Индия. Названието Дом-Катар, зафиксирано в северната част на басейна на Ганг, по значение съответства на обозначението на кшатриите.
Г.М.Бонгард-Левин обръща внимание на това, че наред със съсловното деление в ганите е съществувало и по-широко подразделение: на вътрешни (antara, abhyantara) и външните (bahīra) жители 9. Ред изследователи изказват мнение за съществуването на гражданство (bhakti) в някои гани и сангхи. Към този извод, на основание свидетелствата на Панини и неговите коментатори, идват К.П. Джаясвал, а след това и В.С. Агравала 10. Както счита К.П. Джаясвал правото на гражданство се разпространявало не само върху жителите на изконната територия на гана, но и на населението на онези райони, които са били присъединени към нея. Като пример за ”страна“ със съществованието на бхакти (bhakti) Кашика привежда сангхята на мадрите (Madraka) и личхавите (Vŗjika). Такова развитие на социалната терминология отразява постепенната трансформация на племенните общини в традиционата държава, в основата на управлението на която се съчетавали принципите на родово-племенната и териториалната организация 11.
При това, както указва историята на пред- и раннодържавните образу­вания етнонимът на доминиращия народ може да даде наименованието на племенната територия, а в бъдеще – и на държавното образуване и да се разпространи върху присъединените територии и население. Това разпространение може да стане или по силов път, или по пътя на културната експанзия. Например названието на русите се пренесло върху територията на тяхното местообитание и държава (Русия), което се разширило включвайки в своя състав историческите земи на ред народи, живели по тия земи (нерус­ките жители на Русия се наричат русияни). Румъния [Romania] е получила своето наименование, тъй като е била част от Римската империя – [Roma]. Тези примери ни доказват, че в процеса на социалното развитие на народа, неговото географско разпространение и укрепването на неговите етносоциални връзки наименованието започва да поема нови смисли, някои от кои­то, свързани със социалния статус, се генерализират, с други думи стават всеобщи. Именно това последно обстоятелство може да обясни ”двойното“ название на някои групи население като тяхна двойна идентичност: принадлежност към политически съюз, от една страна, а от друга – етническа принадлежност. На този принцип ”поглъщането“ на малките племена от по-големите племена, които са и социално по-силни на територията на общото местообитание е основана системата на социалната организация на народите-номади (да напомним, че част от домките, дхомбките влизат в състава на различните племена на Пакистан).
Освен това историческото название на местността, на което пребивава даден народ, може да бъде пренесено върху него самия от съседни народи или прието от самия народ. По този начин различните подразделения на етническата общност могат да носят родовите названия или названията на територията, върху която живеят. Не е изключено част от групата на предците на съвременните цигани да е носила двойно название: дом и лар: (традиционото наименование на областта в низината на Инд е Лар) и поради това живеещите в Синд доми теоретически е могло да се наричат лари, т.е. жители на Лара.
Пример за обобщаващ екзоним (външно название) се явява обозначе­нието джат, с което арабите наричали всички индийци, които били извън зависимостта от тяхната етническа принадлежност и съответстващи самоназвания.

Развитие на многозначността на названието
дом/домба [d.om/d.omba]

Като подлагаме на анализ употребата на думата дом [d.om] в източници от втората половина на I хилядолетие от н.е. и отнасящи се към обществата на Северозападна Индия, може да се предположи, че в спомената област думата d.om до първите векове на I хилядолетие от н.е. е било многозначно. Тази многозначност от своя страна е била свързана с разширяване значението на названието d.om, станало в резултат от разширяването на географската и обществена сфера на влияние вън от ареала на първоначалните носители на това название.
Да приведем тия значения d.om/d.omba/od.ombara, потвърдени в източниците (джайнистки текстове, данни от Плиний, Панини, Брихатсам­хита, Махабхарата, пураните, нумизматически, топонимически и етноними­чески данни):
1. като етноним – обознавачал е племето, в наше време – етносоциални групи или касти с етнически произход (дом, домба, удумбара, ламбади);
2. хабитат на племето в резултат на преноса на названието на племето върху територията, на която живее (Удумбара, Дамбарападрака, Дамари-патака, Думраон, Домангарх, Туламба и пр.);
3. съсловието на войните и управниците на съответното племе (Дом-Катар, брахманите Думба, Туламба и пр.);
4. като ”страна“ (политически съюз, пред- или раннодържавно образувание) и нейната територия (Аудумбара, Одумбара);
5. възможно е други етнически групи, живели в зоната на влияние на този съюз или раннодържавното образувание.
По този начин названието d.om/od.ombara в предгуптския период е развило ред значения, свързани с резултатите от социалното развитие на неговия носител. Затова и посоченото название може да се разглежда като елемент от социалната терминология на индоарийските диалекти в зоната на неговото разпространение в епохата на късната древност и ранното Средновековие. От тази гледна точка е интересно да се съпостави неговия семантически (смислов) ред със значенията на другото название, също така имащо етно-социална природа. Много показателни са, например, значения­та на думата русь в древността, които привежда големият руски историк от края на XIX в. В. О. Ключевский 12:
1. племе;
2. съсловие (дружина, която съпровожда княза);
3. област;
4. покорените народи и земи, върху които се разпространява властта на Русия (най-напред това значение откриваме в известията на Константин Багрянородни);
5. държавна територия 13.
Както виждаме социалното развитие на етническата общност води до развитие на множествеността на значенията (полисемия) на първоначално­то етническо название, свързано със защитата на правата върху територия­та и разширението на етно-социалната база на носителите на самоназвание­то.

Социална динамика на носителите на самоназванието
дом/домба в Средновековието

Сведения за домите като низша социална прослойка се появяват в следсредновековната епоха в етапа на завършване на образуването на кастите в трудовете на Ал Бируни, Хечамандра и Калхана.
Ние, явно е, трябва да считаме, че индуизацията на домите е станала най-напред в централните части на Северна Индия, обхващаща области на тяхното местообитание в Долината на Ганг. Най-древните брахмански племена се концентрирали в Каннаудж и Бенгалия, области граничещи от запад и изток с района на Гхагра, старата племенна територия на домите в басейна на Ганг и именно там най-напред са се развивали традиционните кастови установявания на индуизма. Много бавно са протичали тия процеси в по-отдалечените и труднодостъпни поли на предпланинските и планин­ски области, към които се причисляват Кашмир, Кумаон, Гархвал.
Това, че в XII в. думата дом [d.om] се разпознавала като дума от речника на деши (диалектизъм, обикновено от неарийския речник) може да ни говори по косвен начин, че в тази епоха тя вече е влязла в употреба, но може би само в някои райони, доколкото тогава е изисквала обяснения и коментари. Това предположение е в унисон с обстоятелството, че в оценката на историците, завършващият етап от установяването на кастовата система с оформянето на строги разделения между кастите и строгата кастова ендогамия можем да определим в периода между втората половина на VII и края на XII от н.е. 14 Този промеждутък от историческото време се явява най-”тъмен“ (т.е. най-слабо осветлен от исторически източници) в история­та на Индия, когато територията й се поделяла от редица малки княжества, във всяко от които етно-социалните процеси са имали свои особености и в кои­то положението на едни и същи етнически групи е могло да се различава съществено. При това съществуващите източници указват, че в края на този период в ”зоните на брахманизма“ домите били вече припознавани като низша каста. Ако конкретизираме тази датировка следва да предположим, че Ал Бируни само е фиксирал низшето положение на домите, установено към началото на XI в., то означава, че тази ситуация вече е съществувала в крайна сметка и в по-ранен период.
”Раджатарингини“ свидетелства за съществуването на етно-социално разслоение в областта на Кашмир през X в., но не и за строги кастови прегради. Домите (домбите) очевидно са били етно-социална група, чието принизено положение, в сравнение с други групи, е било свързано с отсъствието на права на владението върху земята, в резултат на което те са изпълнявали ”служебни“ (в това число) и воински задължения. Така също и в прихималайските области Кумаон и Гархвал домите са били основно производително население на областите и техните висши (в икономическо отношение) слоеве могат да встъпват в брачни отношения с раджпутите. Несъблюдаването на брачната ендогамия (а може би по-правилно е да се каже нейното недоразвитие) в тия райони е запазена и до днешните време­на, като при това е известно за масовото проникване там на брахмани и раджпути от равнините от VII-VIII в. от н.е.

Марианна Смирнова-Сеславинская и Георгий Цветков.
Октомври 2008 г., София.

Във вътрешните части на Индия положението на домите е несравнимо по-лошо и формираната там каста на домите, очевидно, трябва да се отнесе около VI-XI в. от н.е. Това съответства на съвременните оценки за времето на формиране на кастовата система.
В началото на периода на проникването на процеса на кастообразуване в долината на Инд може да се съди по времето на включването на тези земи в състава на империята и на индуистките царства, но това е само предположение. Така макар и голямата част от Северозападна Индия през IV-VI в. от н.е. да влиза в империята на Гуптите, в северозападните райони на Панджаб, в Гандхар, Кашмир и почти по цялата долина на Инд, включително и Синд, са управлявали потомци на шаките и кушаните; политическото и културно влияние на Гуптите върху населението на тези области е било незначително 15. Ясно е, че няма основание да се говори за установяване на кастата на домите [d.om] в зоната на Инд непосредствено след VI в. от н.е., тъй като през VI-VII в. в Синд и Раджпутан нахлули племената на гурджарите, които в началото на своето разселение в Индия съхранили скотовъдските си традиции и племенната си социална организация. Затова и, явно, процесът на образуването на кастите в тези области трябва да се свързва с някои по-късни периоди на индуизация на раджпутите и гурджарите, преди всичко в Източен (индийски) Панджаб и в зоните на големите градове на Синд. При това общинните безкастови традиции са оставали силни в големи части на Голям Панджаб и са определили по-късно развитието на сикхизма в тези области 16. Взаимодействието на носителите на самоназванието дом/домба с местните племена е станало на принципа на племенната консолидация, а не по етно-социална стратификация. По такъв начин названията на подразделенията на ред племена на джатите и белуджите в прииндската зона показват, че в техния състав са се влели крупни племена от доми.
В областите на Кач процесът на формирането на кастите също така е свързан с индуизацията на раджпутите. Една от групите е възможно по произход да е поддържала отношения с домите, представлява подразделението тумбел от кастата чаран (музиканти и генеалози), които се считат преселенци от Синд. Част от племенното население от областите на низините на Инд също е влязла в състава на племенното население на Синд.
Като имаме предвид особеностите на етно-социалните процеси в долината на Инд през IV-VII в. от н.е. и особеностите на икономическите отношение в тази област, а така също и силното етно-генетическо влияние на джато-гурджарските племена, може да се предполага, че там носителите на самонаванието дом/домба са били племена, които водели номадски начин на живот, чиято стопанска дейност е била свързана със скотовъдчески или полускотовъдчески традиции. По мнението на В. Восканян характерът на иранските заемки в езика на ромите показва, че техното преселение би трябвало да отнесем не по-късно от VIII в. от н.е. Причина, ясно е, били започналите от края на VII в. от н.е. арабски нашествия и насилствените преселения на прииндските племена, описани от арабските автори от тази епоха. Като имаме предвид проведеното от нас изследване, няма причина да считаме, че названието на предците на ромите, мигрирали или преселени в този период от зоната на Инд, може да определим като социално непълноценно и унизено кастово население, каквито днес са носителите на названието дом [d.om] в основната част на Индия. Очевидно е, че в прииндската зона самото име на племената с това название се явява етноним/ендоним. 17

Маргинализация на племената

Както видяхме, и по-ранните (от началото на н.е. до втората половина на I хилядолетие от н.е.), и по-късните исторически източници (началото на II хилядолетие от н.е.) свидетелстват за развитието на значения като дом/домба [d.om/d.omba] в зоната на развитието на класическите кастови традиции, които указват отрицателната социална динамика на тези групи от населението на Индия. Така за по-малко от хилядолетие е станало снижението на социалния статус на домите. В крайна сметка в основата на този процес е лежало етно-социалното разслоение и развитието на имуществените отношения в индуисткото общество от феодален тип. Последното обстоятелство се явява съществено за разбирането същината на процесите на маргинализация сред низшите социални групи с посочения етнически произход. Станалото в Средновековието преосмисляне на положението на основното, заето с производство (земеделци и скотовъди), население и причисляването му към кастата на шудрите е било свързано с преразпределението на земеделските владения: от този момент нататък повечето хора се явявали не владетели, а арендатори на земята и по този начин достъпът на низшите социални слоеве до владението на земята бил отрязан. Дори в прихималайската зона, където положението на домите в наши дни е неизмеримо по-високо, отколкото в останалите части на Индия, в своята по-голяма част те се явяват онази част от обществото, която не владее земя (такова е било положението на бащата на царицата на домбите в Кашмир през X в., например, неговият стремеж и цел били да получи правото на наследствени земеделски имоти).
Що се отнася до първоначалната индуизация на племената, най-вече във вътрешните части на Индия, то тук става дума за прогонването им от племенните земи, за фактическото отнемане на традиционни територии, което заставило племената да придвижват стопанствата си в по-малко пригодни за производство екологически зони. Алтернатива на това станала маргинализацията в рамките на индуистките градове и села, набъбнали на местата на традиционните племенни територии. Развитието на нискостатусни значения на названията дом [d.om] е свързано с приемането на двойна идентичност от страна на домите: от една страна те останали членове на собствената си етническа общност, а от друга – тази общност сама по себе си станала сегмент от по-широкото и сложно структурирано индуистко общество. По такъв начин общността дом се превърнала в кастовата група дом. Този процес повлиял на преосмислянето на названието дом в езика: под думата доми започнало да се разбира не общност, а социална група. Нейният ранг в кастовата йерархия се оказал нисък, основната причина за което е социално-икономическото отслабване на общините на домите от по-силните и икономически развити индоарийски общества от басейните на Ганг и Джамна и свързаната с това социално-икономическа дискримина­ция на общините с такъв племенен произход.
Примери за подобно изменение значенията на думите, обозначаващи социални категории от население в много голяма степен представлява същинската история на индийската социална терминология. Катализатор на тези изменения и развитието на социалната терминология се явяват, както вече видяхме, самите социални процеси.
Процесите на маргинализация на автохтонните групи – носителите на названието дом – довели на голяма част от територията на Индия названията дом/домба да започнат да се възприемат като епонимни (обобща­ващи) названия на слоя нечисти касти от низшето социално ниво. По всяка вероятност трансформирано в кастово название, обозначението дом/дом­ба е могло да се разпространи дори и върху социални групи, които по своя произход са нямали отношение към етническтие групи дом/домба. Така например в съвременна Индия това название се прехвърля и върху представителите на низкокастовите общини, които в различни части на субконтинента произвеждат плетени изделия, занимават се с кремацията на мъртвите, с риболов, с музициране, а също така се счита, че название­то на низшите нечисти касти на доми се явява обобщаващо обозначение за бившите аборигени. Ведно с това антропологическата нееднородност на домите в Индия и техният различен социален статус в различни части на суб­континента ни задължава да се замислим не само за това как всъщност се е развило формирането на кастовите и етносоциални групи от доми, но и за това какви са били етногенетическите контакти, определили възможните различия между племената – носителите на самоназванието дом/домба в древността.

Превод: С. Савчев

Бележки:

Настоящата публикация е Глава 8 от книгата на М.В. Смирнова-Сеславинская и Г Н. Цветков
”Цыгане. Произхождения и культура“, Социално-антропологическое изследование, ”Парадигма“, Москва-София, 2009.

1 Baines Ath., Ethnography (Castes and Tribes). Strasburg, 1912. P. 25.
2 Panini IV. 2. 133; IV. 2. 126. Цит. по Sankalia, H. D. Studies in the historical and cultural geografphy of Gujarat. Poona, 1949. P. 48
3 IA. VI. 193-4. Цит. по Sankalia, op. cit. P. 185.

4 Sankalia, op. cit. P. 21.
5 Turner. Dictionary of Indo-Aryan languages. P. 281.
6 Przyluski J. Ancient People of the Punjab. The Udumbaras and the Salvas. Calcutta, 1960. P. 22.
7 Jayasval, K. P. Hindu polity. Bangalor, 1955. P. 29.
8 Ibidem.
9 Бонгард-Левин. Ресспублики в древней Индии. Вестник древней исстории, 1966, №3, стр. 22).

10 Jayasval, op. cit. P. 99-100; Agrawala V.S. India as know to Panini. Lucknow, 1953. P. 430-431.
11 вж. по подробно в Ж. Баландье, “Политическая антропология, М., 2001, стр. 131-135.

12 В. О. Ключевский е един от първите, разбрали значението на метода за анализ на терминологията за изследванията в областта на историята и културата на обществото; на основата на този метод са съставени неговите Специални курсове върху история­та на Русия.
13 В. О. Ключевский. История на Русия. Специални курсове. Москва, 2003. стр. 120-124. Също така и в: В. О. Ключевский. Терминология на руската история. част I-II. 1885-1886. Ръкопис.

14 Blunt E.A.H. The Caste System of Nordern India. London-Madras, 1931, P. 29.

15 Кудрявцев М. К., Северные области Южной Азии//Этногенез и этническая история народов Южной Азии, М., 1993, стр. 35.
16 Кудрявцев М. К. О роли джатов в этнической истории Северной Индии. М., 1964, стр. 1, 6-7; Гусева Н.Р. Сикхи: община, обычаи./Гусева Н.Р. Индия в зеркале веков. М., 1964.

17 Ендоним е ”вътрешното“ название на общността, самоназванието.

**********************************

**********************************

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s