Andral 70-71 a, 2012

Print

bresh deshushtarwngu 

70-71 * 2012

http://www.ceeol.com
savsavchev@yahoo.com
ssavchev@abv.bg
zarzala.wordpress.com

На корицата: Митична фигура на жена с рог на главата. Мозайка, Израел. От Блогосфера.

*****************************************

Във Франция:

ШАМАР ПО БЪЛГАРСКИЯ РАСИЗЪМ

Димо РАЙКОВ, Париж

Историческа победа на България във Франция. Но извоювана от … мра­зе­ните бг-роми…
Зная, че отново ще предизвикам “законния” гняв на бг-”патриотите”. Зная, но пиша този текст, защото – това пък го знае всеки, който е прочел поне една моя книга – повече от всичко обичам истината.
Пиша този текст също така и отново с надеждата, че все още има свестни българи, чиято мисъл не е податлива на елементарното, но толкова ефикасно действащо у нас правило на силните на деня – разделяй и владей! Мрази другия – съседа, болния, възрастния, бедния… За да не надигаш глава срещу истинския виновник за постния и преминаващ винаги в мизерия твой животец…

Dimo Raykov

Писателят Димо Райков на Тържеството по случай 10-годишнината на списание „Andral“. 21 януари 2009 г., Градската библиотека – София.

За какво всъщност става дума?
За това, че от 26 август тази година [става дума за 2012 г. – бел. ред.] е премахната таксата за започване на работа на българи във Франция, такса, ко­ято бе около 1000 евро и която бе обида – значи не можеш, независимо, че си член на ЕС, независимо,че европейската конституция прокламира като неотменна ценност възможността на всеки неин член да има право на труд навсякъ­де из общността – да започнеш работа като мияч и чистач, ако работодателят ти не плати тази такса, тоест ти трябва да я платиш…
От 1 октомври пък разрешените професии се увеличиха двойно. Сега ве­че не само можем да работим преди­мно като обслужващващ персонал, но и в информатиката, банките…
И причина за това са … ромите. Тези роми, за които човек може да проче­те такива неща във Фейсбук и Интернет, че…
Още преди шест години присъствах на първата в историята българска стачка на българи срещу френското правителство – тогава бяха издигнати тези искания за достоен труд – участ­ниците пак бяха роми! Да, нашенски, ама чисто нашенски роми…
И после се заредиха ромските български протести във Франция.
Аз може би бях единственият българин, който присъства на тях два-три пъти. Казвам единствен, защото направих опит да привлека нашенци, но никой не откликна – кой, аз с ромите, абе, Райков, ти за луд ли ме имаш, как така ще тръгна с мангалите… Да, така ми казваха българите…
А сега същите тези са вече първи с документите… И чакат на опашка пред френските служби… И аз чакам. Но мен ме е срам. За разлика от тях. Защото знам, о, как само знам, чия всъщност е тази българска победа…
Но пак ще повторя – тази победа бе дело не на българска­та власт, не на анонимните бг-европейски, а и всякакви нашенски депутати, не на “великите” българи, които обиждат и мразят събратята си, а тя, победата, е дело на тях, на обекта на обидите и омразата, тоест на ромите…

Komarnitski 2

Карикатура на Христо Комарницки, в. „Сега“ от 11 март 2013 г.

Победа – голяма, уника­лна за българското овче търпе­ние, Победа наисти­на историческа – на България над Франция! И то на “чужд” терен… Всъщност на коя България…
Но хайде – все пак това е победа, и то каква! А победата се празнува, на­ли?
Затова – да празнуваме… С надеждата – дано, дано примерът на бг-роми­те да прихване, дано…
За да дойде голямата победа! Победата над онова вътре в нас… След която няма да имаме нужда от победи като горната…

От Блога на Димо Райков

ДЕЦА С КИБРИТ В РЪЦЕТЕ

Влад РИВЛИН, Тел Авив

1980 г. Представители на циганската общност в град Дахау се обръщат към местната община с молба да им разреши да открият свой културен център. Отказът на местната власт е решителен и енергичен.
Своя отказ властите на Дахау се мотивират с това, че „местните жители и без това достатъчно са страдали от печални асоциации, свързани с техния град и съществуването на подобен център може само да увеличи това негатив­но възприятие“. (Дословно: The municipality of Dachau harshly rejected this pro­posal, however, stating that the citizens of that town had already been stigmatized sufficiently by the sinister memories that the name Dachau evokes; the Gypsies would only add to the negative image of the community).
Този отказ е последната капка, препълнила чашата на търпението на ме­стните цигани. Старците, преживели нацистките концлагери, и младите хора обявяват гладна стачка, за да привлекат вниманието на обществеността към своите искания. Провеждането на гладната стачка хората имат намерението да осъществят направо в мемориалния комплекс на Дахау.
Градските власти заплашват участниците в гладната стачка с арест и зат­вор за срок от година, ако те се осмелят да пристигнат в мемориалния комплекс, който се намира на мястото на бившия концлагер.
Но хората не се уплашват и отиват там.
– Махайте се, нарушавате покоя на мъртвите! Тук е свещено място! – крещят охранителите.
– Ако някой има моралното право да бъде тук, това сме ние, оцелелите же­ртви, – с достойнство им отвръща старецът, бивш затворник от концентраци­онния лагер.
Те са всичко на всичко двеста човека, обявили в тези пасхални дни на вече далечната 1980-а година гладен протест направо на територията на компле­кса Дахау. Всички те бяха цигани.
Правителствата, СМИ, правозащитниците оставят това събитие без внимание, но всички те в същото време са много загрижени за нарушаването на свободата на словото и липсата на демокрация в бившия Съветски съюз.
Вероятно поради своята крайна заетост правозащитниците, борещи се за демокрация, не забелязват милионите убити и осакатени виетнамци, изчез­налите без вест или зверски убити салвадорци, аржентинци, чилийци или уни­щожените до пеленаче в ония години индианци от Гватемала. Къде да си спомнят за циганите, по чудо оцелели в нацисткия ад..? Но това – съвсем между другото…
Циганите са народ, който беше изтребен два пъти в течение на век. Първо – в нацистките концлагери, в гетата, където просто ги разстрелваха ведно с евреите и съветските военнопленници, както беше например в Бабий Яр. И втори път – след войната, когато се прикриваше истината и се унищожаваше самата памет за трагическата история на този народ.
В материалите на Нюрнбергския процес можем да намерим отделна сек­ция, посветена на масовото унищожаване на евреите. Но няма да открием подобна секция, посветена на геноцида на циганите, които нацистите унищожава­ха по същия начин, както унищожаваха евреите.
Освен това виновниците за Холокоста на циганите и в частност онези, които бяха виновни за псевдонаучната основа на нацистката наука, свързана с този процес, съдът на ФРГермания … оправда, като пренебрегна провежданата денацификация.
Роберт Ритер – дипломиран психиатър и главен нацистки експерт по „циганския въпрос“ в Третия райх, – заемал при Хитлер отначало длъжността директор на специално създадената „Изследователска станция по евгеника и биологическа популация“ при Имперския отдел по Здраве и Чистота, а от 1941 г. оглавил Института по криминална биология (името говори само по себе си) в Главния отдел по Имперска безопасност на Третия райх. Той продължил сво­ята кариера и след краха на нацисткия режим, наистина, вече в доста по-скромен статус.
Лъженаучните изследвания на Ритер и неговите помощници послужили за обосновка за унищожението на циганите в цяла Европа. Оцелелите жертви на Пораймос (така циганите наричат своя Холокост) се опитаха да привлекат Ритер към съдебна отговорност, но съдът във Франкфурт оправдава нацисткия съучастник „поради недостатъчно улики“.
На Ритер в никакъв слуай не трябваше да му се разрешава да се „труди“ като психолог към кметството на Франкфурт вече в демократичната ФРГ, та до самата си смърт през 1950-а. В една от версиите той се е самоубил, по друга – бил умрял от високо кървно, явно преразвълнувал се по време на съдебния процес…
Сухи от водата излизат и помощниците на Ритер Ева Жустин (Eva Justin), Адолф Вюрц (Adolf Würth) и Софи Ерхардт (Sophie Ehrhardt). Във ФРГ те правят административна и научна кариера. С тях се здрависват, съвместно с тях работят други хора, те наверно имат другари и приятели. И, вероятно, за нико­го от техните другари, приятели или сътрудници тяхното минало не е било проблем, както това минало не е било проблем и за правителството на ФРГ.
В оправданието на нацистките помагачи няма нищо удивително, доколкото следвоенните власти на Германия постановяват, че всички приети закони и постановления до 1943 г. против циганите са … легитимни, доколкото са били обусловени не от политика, основана на расови предразсъдъци, а са се отнасяли за действията на престъпници: «The Federal Republic of Germany de­termined that all measures taken against Roma before 1943 were legitimate official measures against persons committing criminal acts, not the result of policy driven by racial prejudice». С други думи, депортацията на всички цигани от Германия и Австрия в лагерите за унищожение на територията на Източна Европа, от гледна точка на законодателите на демократична Германия, са били легитимни, както и обявяването на цял народ за престъпен, разбира се, ако тези постановления, заповеди и депортации са били осъществени до 1943 г.
Между другото, заповед за тоталната депортация на германските и австрийските цигани в лагерите на смъртта дава не друг, а райхсфюрера на СС Хайнрих Химлер през декември 1943 г.
Самата подготовка на депортацията на циганите в концентрационните лагери започва още през 1934 г. Първите депортации нацистите осъществя­ват още през 1936 г., когато няколкостотин цигани са били въдворени в кон­цен­траци­онния лагер Дахау по заповед на Химлер.

Dahau

Концлагерът Дахау.

С други думи антициганските закони в Германия са били приети още преди Хитлер. От април 1928 г. циганите са се намирали под постоянния надзор на полицията, независимо от това с какви занятия преживяват. Да пояснявам, че подобна практика е изключително грубо нарушение на каквито и да са права и човешки свободи, мисля за излишно.
Германия не е единствена в своето отношение и практика по отношение на циганите. Сходно отношение към циганите-жертви на нацисткия геноцид е налице в много страни на просветена Европа.
Концлагерът Лета (по името на чешко село) просъществува от 1939 до 1943 г. Планиран от властите на марионетния режим като трудов лагер за престъпници, Лета бил превърнат от нацистите и техните помагачи в концен­тра­ционен лагер за циганите изобщо. Повечето от въдворени­те там не доживяват до 1943 г., когато лагерът е ликвидиран. Те умират от глад, от липса на топли дрехи, от тежък физически труд, от побои и други издевателст­ва от администрацията на лагера. Доживелите 1943 г. препращат в Освиенцим или в друг лагер, предназначен за цигани – Ходонин, в Моравия. Остават не много хора. След войната хората от администрацията на двата лагера не стигат до възмездие, тъй като ги осъждат „условно“.
Комендантът на лагера Лета Яновски (Janovský) е оправдан, като били пренебрегнати показанията на пазачите и бившите затворници. Охранителите Йозеф Хайдук (Josef Hejduk) и Йозеф Луначек (Josef Lunáček) са обвинени в изтезания и убийства на въдворените, но първият бил оправдан, а вторият се отървал с условна присъда, тъй като съдиите не повярвали на показанията на бившите затворници, тъй като … имали криминално минало.
Убеждението за циганите като народ на углавни престъпници и до днес е не само разпространен стериотип, но, както показва и следвоенната история, служи и за напълно легитимен предлог за оправданията на нацистките убийци и техните сътрудници, ако, разбира се, става дума за мъчения и убийства на цигани. Неведнъж оправдание за зверствата по отношение на въдворените е била фразата „необходимост, доколкото става дума за опасни углавни престъпни­ци” (Уикипедия).
Против коменданта на лагера в Ходонин Блахинка (Blahynka), където условията са били същите, както в лагера Лета, изобщо не били повдигнати никакви официални обвинения.
Днес на мястото на концлагера Лета има свинеферма. А там, където се е намирал концлагера Ходонин, днес може да се види ресторант за туристи.
Циганската общност в Чехия неведнъж се е обръщала и към чешкото правителство, и към Европарламента с искането да се премести свинефермата от територията на бившия концлагер в Лета.
Европарламентът дори прие специално постановление по този повод, но след това се оказа, че средства за преместването на свинефермата на друго място няма нито Чехия, нито Евросъюза. Явно всичко се е пренасочвало към войната в Ирак и Либия, а днес средства са необходими за войната в Сирия. Господа, къде ви е съвестта?!? Нали винаги сте били за спазването правата на човека?!?
Накратко казано и свинефермата, и ресторантът и днес са си на същите места: върху костите на убитите от нацистите цигани.
През 2005 г. група роми положи паметен знак в памет на концлагеристи­те недалеч от Лета. Но този знак, един камък, беше много бързо премахнат от местните власти.
Не бива обаче да си мислим, че Геноцидът на циганите е забравен от всички.
През 1982 г. канцлерът на ФРГ Герхард Шрьодер най-накрая призна, че е имало геноцид на циганите. Неговият приемник Хелмут Кол потвърди заяв­лението на своя предшественик. Циганите-жертви на нацисткия геноцид най-накрая получиха правото на компенсации от Федералното правителство на Германия. Наистина по онова време от тези хора не бяха останали много…
За Пораймос-а бяха написани книги и заснети филми, Па­ул Полански написа книгата „Черна тишина“. Но остана недоверие към свидетелствата на жертвите на нацистките преследвания, пренебрежение към паметта на жертви­те на Циганския Холокост от чешкия лагер Лета или моравския Ходовин. Никой не преследва нацистките убийци и техните помагачи, убивали циганите тъй, както става с жертвите и на други мсста.
И днес са „валидни“ издевателските формулировки, обосновавали в миналото преследванията на циганите като необходимост в борбата с криминално проявените. Между другото аналогични формулировки са се използвали от нацистката пропаганда и против евреите, утвърждаващи, че Германия трябва да се справи с криминалността и най-вече с евреите (наред с циганите).
Грешно и крайно опасно е да се мисли, че проблемът за справедливостта по отношение на Холокоста на циганите е проблем изключително и единствено на самите цигани. Може да говорите колкото ви е угодно за култа Шоа (масо­вото унищожение на евреите от нацистите), но не може да се отрече фактът, че паметта за Шоа създава морална и юридическа бариера, целта на която е да не се допуска повторение на геноцида не само по отношение на евреите, но и на който и да е друг народ или човешка общност. Нали от подобна участ не е застрахован никой: геноцидът в Руанда и Дарфур (и това са само отделни примери) е потвърждение за това. Фактът за масовото унищожение на евреите днес е признат, в една или друга степен, от повечето държави по света и това признание е бариера за реабилитацията и възхвалата на нацизма. Онези, кои­то днес се опитват да отричат Катастрофата на европейското еврейство, съзнават или не, разкриват пътя на реабилитацията, а възможно е, и на възхвалата, на нацизма.
Същото е и с отричането на Холокоста на циганите. Непризнаването на Пораймос открива широк път за реабилитацията на нацизма, а ведно с това – и за нови геноциди.
До сега човечеството осъди едни геноциди и остави без внимание други. Но дали това е истинската причина геноцидите да са тъй чести в неговата исто­рия?
Изглежда човечеството тъй и не се издигна над семейните и национални­те ценности, изглежда не е дораснало до това юридически да отрече и осъди веднъж завинаги убийството на човек от човека.
Ние, хората, както и преди, си оставаме деца с кибрит в ръцете. Такова в крайна сметка е моето виждане. И ако бъркам, ще бъда радостен.

За написването на този текст са използвани материали от
«THE ROMANI ARCHIVES AND DOCUMENTATION CENTER».

*******************************************

Стихотворение

Писмо до един приятел

Владимир ТОРОМАНОВ

На Савчо Савчев
3 октомври 2005 г.

Майчината смърт ни удря като камбана –
оглушителният звън ни отнася дълбоко във вътрешностите ни.

Вината ще ни държи будни нощем
като лай на пощуряла кучешка глутница,
отекващ с кошмарно ехо в междублоково пространство.

Няма да ни спасят от чувството за вина
пламъчетата на свещите за Бог да прости,
нито пък яростта, с която скубем троскота от гроба…

Приживе ТЯ ни е досаждала:
да не прекаляваме с пиенето,
да не пушим, да спим по-редовно.
Кой ще изброи резените ябълки, круши и дини,
които ни е поднасяла – да се подсилим с витамини.

Майките ни
Майките ни

Те се товареха от пазара
със зеленчуковите съкровища на всеки сезон –
да ни сготвят най-вкусната манджа
с едничката утеха поне за миг да ни зърнат уталожени
от световните въпроси, с които се товарехме,
без да забелязваме великата им грижа.

Всъщност ТЕ са най-съкровената вселена на изначалната любов –
онази, която не очаква отплата,
нито пък скъпи дрънкулки, лимузина, елитен курорт
или друго в лукс категория.
Незабележима обич.
Преданост,
стъпваща на пръсти около нас –
ТЕ и така се изнизаха от този свят –
почти незабележимо
както слънцето на залез.

Карл Фридрих Шинкел

Карл Фридрих Шинкел. Литография с перо, около 1815 г.
Най-значителната графична творба на големия пруски архитект.
Майка и дете прекосяват гробище по посока на светлата фасада на готическа църква. Над двете фигури величествено се извисява огромен дъб.

От каталога по повод изложбата „Изкуството от времето на Гьоте“, София, 1985 г. Литографията е от музея „Херцог Антон Улрих“ в Брауншвайг.

*****************************************

Стихотворение

Тосен РАМАР

Ramar 2

* * *
Безпаметно пленени
от невежество
редят се на брега,
за да изкъпят Егото си във водата.
Плен след плен…
Ден след ден…

Уморих се аз да съм реката.

04. 03. 2011

***************************************

Лютви Местан: ДПС не иска да превърне правото
на майчин език в задължение

Интересът към предмета спада
заради лошата организация – за него няма дори учебници

Интервю на Ванина Стоянова

– Г-н Местан, ДПС предлага обучението по майчин език да бъде задължително, но каква е европейската практика?
– Има най-различни форми на изучаване на майчиния език. Ние не сме склонни да абсолютизираме конкретния формат. Интересува ни как се реализира в съдържателен план обучението по майчин език. Ние нямаме държавен стандарт за съдържанието на този предмет. Е, какъв е този предмет тогава? Няма дефинирани цели на обучението, не се знае защо се провежда и затова твърдя, че има някакъв общ бланкетен запис в закона (за училищното образование), който изразява един не просто формален, но и куртоазен подход – да кажем, че не нарушаваме правата на малцинствата, там да има някакъв текст, пък каквото стане. Това е несериозно. Трябва да се знае защо имаме обучение по майчин език, какви са целите, с какви компетентности ученикът трябва да излезе от системата на средното образование, така както законът дефинира компетентностите, целите и съдържанието на всички останали учебни предме­ти. Затова предложението ни е да влезе в общообразователната подготовка, за да са ясни целите и характеристиките на обучението по майчин език.
– Има много етнически езици в България. Вие какво разбирате под майчин език?
– Това е езикът на малцинството, или ако терминът ви притеснява, на етническата общност, група, към която ученикът и родителите му се причисля­ват с акта на самоопределението. Изразът „малцинствен език“ не е измислен от нас, това е легален термин, защото това е наименованието на европейската Харта за регионалните или малцинствените езици, а терминът е легален и от българското вътрешно право, защото България ратифицира Рамковата конвен­ция за защита на малцинствата с декларация, която гласи, че ще се прилага спрямо лицата, принадлежащи към малцинствата. Тоест със силата на закон сме приели термина „малцинство“. Въпросът ви какво правим с онези деца на по-малки общности, които живеят в България – естествено е, че трудно можем да си представим клас от 2-3 деца, но тези деца не са виновни, затова трябва да има разпоредби, които предвиждат индивидуална форма за обучение.

V klas, Kotel

В клас. Котел, 2003.

– Кой ще ги обучава?
– Има немалко деца, които вече изучават и румънски език и явно има преподаватели по този език. Ако няма, ще се проведе държавна политика за подготовка на тези кадри. Защото, ако ми задавате въпроса може ли да се обвърже едно конституционно право – разпоредбата на чл. 36 е абсолютно категорична, не можем да обвържем изпълнението на конституцията с количествени параметри. Ако има условия за създаване на паралелки, се сформират паралелки и се назначават учители. Там, където няма достатъчно деца за паралелки, се минава в индивидуална форма на обучение и един учител може да обслужи 15-20-30 деца под формата на индивидуална подготовка.
– Включва ли кадровата политика на ДПС обучение на учители по турски език?
– Веднага бързам да отговоря, че кадровата политика за подготовка на учители не може да бъде политически ангажимент нито на ДПС, нито на БСП, нито на ГЕРБ. Това би било едно абсолютно недопустимо политизиране на една деполитизирана система, каквато е образователната. Това непременно, непременно – и затова са ни предложенията в закона – трябва да бъде ангажимент на българската държава.
– В последните 10 години броят на децата, които изучават майчин език, е намалял почти наполовина.
– Броят им спада драстично и бързам да кажа, че това не е резултат от липсата на мотивация или на изчезваща мотивация. Обратно, силно мотивирани са децата, но отливът се дължи на изключително лошата организация на обучението и проблемите не само че няма да бъдат решени с новия закон, а те ще бъдат абсолютно задълбочени, защото законовите гаранции за минимум 3 часа седмично, които тази власт наследи от предишни управления, сега се премахват и всичко ще зависи от личната воля на един или друг министър. Ние очакваме от мнозинството да проумее, че този техен подход, заложен в закона, е грешен. Очакваме предложения, които да гарантират екзистенц минимум часове седмично, през които ще се провежда обучението по майчин език. Второ, да е ясно, че ще има стандарт за учебно съдържание по майчин език. Трето, на базата на този стандарт да се разработи учебно съдържание и да се утвърдят нови учебници. Сегашните са отпечатани преди 21-22 години. Тях вече ги няма, как си представяте обучение без учебници? Да се възстановят уволнените инспектори по турски език в регионалните инспекторати. Очакваме съгласие по тези абсолютно неотменими, задължителни ангажименти от страна на Министерството на образованието.
– Но през тези 10 години нищо не се е променило в статуквото.
– И това трябва да се промени. Въпросът с включването на майчиния език в общообразователната подготовка (бел. авт. – при задължителните предме­ти) не цели да превърнем едно право на ученика в задължение. Искаме да уредим адекватно задълженията на специализираното министерство. Едва ли някой може да бъде принуден. Но! Ако предметът е включен в раздела за общообразователна подготовка, това ще породи задължение за Министерството на образованието. Естествено, който се запише да учи майчин език, от него вече няма да се иска всяка година да подновява молбата за изучаване на този предмет. Понеже обучението ще засяга само онези деца, за които този език е майчин, понеже не им пише на челото, те трябва с единичен, изначален акт да заявят: „За мен турският език е майчин и затова искам да го изучавам“ и край. Сега всяка година се искат молби. Това пречи за планирането на щатовете и на финансирането и въобще е едно унизяване на детето всяка година да изяви волята дали иска, или не иска да учи майчин език.
– Г-н Местан, вие все пак бяхте председател на образователната комисия в предишния парламент. Защо тогава не уредихте този въпрос?
– Нещата по време на нашето управление не бяха толкова зле, но и не се решиха в съответствие с нашите очаквания. Това ще го кажа с огорчение, защото не бягам от неудобни въпроси. За съжаление, независимо дали сме в опозиция или в управлението, по някои деликатни теми ДПС не среща разби­ране както от своите политически опоненти, така и от своите политически партньори. Не разбирам противопоставянето на майчин и на официален език. Те не си противостоят, да бъдем наясно. Противопоставянето на идентичността на интегритета издава дефект или дефицит на достатъчно демократично мислене, защото ако някой проповядва разбирането: „Вие вземете се откажете от майчиния език, от идентичността си, за да се интегрирате“, той ме призовава да се асимилирам. Това не може да бъде. Дори смятам, че разговорът за майчиния език по принцип върви не в най-правилната посока. Ако поканим и експерти, не само лингвисти, но и психолингвисти, ще чуете, че ефективното усвояване на майчиния език е базисно условие за нормалното развитие на личността, първо, и второ, е базисно условие за ефективно изучаване на официалния български език. Затова ние бихме подкрепили идеи за застъпването на билингвистичния подход. В сравнителен план самото обучение по майчин език ще прави ефективно усвояването и на книжовния, официалния български език, включително и чрез сравняването на синтактични конструкти, на граматически и други специфики между двата езика. По този начин ученикът ще изучи едновременно и майчиния си език, и ще бъде много по-подготвен и по официалния език.
Аз не чух никакви насрещни предложения. Мълчи се, няма абсолютно никаква диалогичност и смятам, че не чувам отговор на нито един свой въпрос в тази комисия. Има много митове, много страхове, с които е обрасъл проблемът за майчиния език.
– И в други държави е така. Защо Турция не признава други езици?
– Разбирам, че на Балканите има много страхове, породени от признаването на идентичността. Затова обект на дискриминационно отношение точно заради тези страхове са и всички български общности, които живеят извън пределите на България в други балкански страни. Това е причината за недоволството на българите от Западните покрайнини, за българите в Македония, за българите и в други държави, съседни на нас. Аз бих искал България да даде пример с едно много изпреварващо отношение за начина, по който организи­ра обучението по майчин език в страната, за да има аргументи да иска същото порядъчно отношение към българските малцинства, които живеят извън пределите на страната. Това е геополитическото измерение на предложението ни. В противен случай всеки път, когато поставяме въпроса за организирането на обучението по български език в Западните покрайнини, съседите могат да се сетят да попитат: „А вие как го правите във вашата страна?“ Разбирате ли? Време е балканските народи да осъзнаем, че сме обречени да живеем заедно, не просто едни до други, а заедно със своите различия и тези различия не бива да ни пречат и да се възприемат като заплаха за националната сигурност на която и да е страна.

в. „Сега“, 28.09.2012

************************************

ПРОБЛЕМИТЕ В РУСИЯ И УКРАЙНА
ИМАТ СВОЯ СПЕЦИФИКА

Не знам поради каква причина преди месец започнах да получавам почти всеки ден документални материали на украински и руски език, в които са отразени съдби, тегла и различни проблеми на обикновени хора, обитаващи северните огромни пространства на Украйна и Русия. Можех да ги прочета и забравя тия мейли, можех и да не ги прочета, можех и да не ги препечатвам в списанието. Но си мисля, че огласяването им и в България в отделен блок не е лишено от смисъл. Няма да убеждавам когото и да е в смисъла, ако някой не го вижда, каквото и да му говориш – все тая… А че ги пускам в оригинал, на украински и руски, също не виждам проблем – в „Andral“ съм печатал на английски, немски, сръбски, защо не и на други езици?!? Който има желание да разбере съдържанието, ще намери начин да навлезе в проблемите и емоциите на тия хора и ако не друго, поне вътрешно да прояви съчувствие.

Савчо Савчев

День боротьби проти расизму і ксенофобії

Щороку 21-го березня людство відзначає Міжнародний день боротьби за ліквідацію расової дискримінації. В Україні у цей день проходять різноманітні акції, присвячені цій даті. Наша сьогоднішня програма присвячена висвітленню проблем расизму та ксенофобії в українському суспільстві.

11.04. 2013 г. В 21.30 в офис

нашей организации ворвались вооруженные полицейские в количестве 50 человек они окружили мой дом со всех сторон, руководили которыми высокие чины из Ростовской областной полиции один из которых майор Любарский Михаил Григорьевич. До этого его подчинённый майор Поляков Борис Станиславович со своими подельниками ограбил меня забрав крупную сумму денег и золота, избил и пытался похитить меня. Полицейские забрали большую часть не секретного архива нашей организации, а это более десяти тысяч документов. Не описав эти документы не внеся их в протокол, не показав их понятым, они покидали их в мешки не опечатали и вывезли в здание областного ФСБ. При этом они вывели из строя, сломали, все компьютеры организации разбили мониторы. Взломали толь, что отремонтированный сейф откуда похитили золото. Из пиджака висевшего в гардеробе похитили 80.000 рублей. Забрали мои личные документы паспорт, ИНН, пенсионное удостоверение. Полицейские пытались подбросить в мое домовладение наркотики. Но этого им не дали сделать прибывшие члены нашей организации. В злобе им приш­лось покинуть мое домовладение при этом они высказывали угрозы, что на основании изъятых документов они найду возможность сфабриковать на меня уголовные дела. Такие же обыски по надуманным причинам прошли во многих некоммерческих организация Южного Федерального округа. Это милицейский террор. Президент Российской Федерации оперативно отреагировал на эти события снят с должности начальник и его заместитель полиции Ростовской области. Но беспредел продолжается против виновных полицейских не возбуждаются уголовные дела. Что позволяет им продолжать свою преступную деятельность. Из ходя из изложенного считаю необходимо продумать организацию мирных акций протеста.

Павел Лиманский, Ростов на Дону, Россия

Это было в 1980 году.
Представители цыганской общины в городе Дахау обратились к местному муниципалитету с просьбой разрешить им открыть свой культурный центр. Власти города ответили на просьбу цыган энергичным и решительным отказом.
Свой отказ власти Дахау мотивировали тем, что «местные жители и так достаточно страдают от печальных ассоциаций, связанных с их городом, и на­личие подобного центра может лишь ещё более усилить это негативное вос­приятие». (Дословно: The municipality of Dachau harshly rejected this proposal, however, stating that the citizens of that town had already been stigmatized sufficiently by the sinister memories that the name Dachau evokes; the Gypsies would only add to the negative image of the community.)
Этот отказ стал последней каплей, переполнившей чашу терпения местных цыган. Старики, выжившие в нацистских концлагерях, и молодёжь объявили голодную забастовку, чтобы привлечь внимание общественности к своим требованиям. Провести голодовку протеста цыгане намеревались прямо в мемориальном комплексе Дахау.
Власти города пригрозили участникам голодного протеста арестом и тюремным заключением сроком на один год, если те осмелятся прийти в мемориальный комплекс на месте бывшего концлагеря.
Но люди не побоялись и пришли.
– Убирайтесь, вы нарушаете покой мёртвых! Это священное место! – кричали им охранники.
– Если кто-то имеет моральное право находиться здесь, то прежде всего мы, выжившие жертвы, – с достойнством ответил им старик, бывший узник концентрационного лагеря.
Их было всего двести человек, объявивших в эти первые пасхальные дни уже далёкого от нас сегодня тысяча девятьсот восьмидесятого года голодовку протеста прямо на территории мемориального комплекса Дахау. Все они были цыгане.
Правительства, СМИ, правозащитники оставили это событие без внимания: все они, видимо, в это время были озабочены нарушением свободы слова и отсутствием демократии в СССР. Вероятно, по этой же причине крайней занятости правозащитники, боровшиеся за демократию, не заметили миллионов убитых и искалеченных вьетнамцев, пропавших без вести или зверски убитых сальвадорцев, аргентинцев, чилийцев или вырезаемых под корень в те годы индейцев Гватемалы. Где уж им было вспомнить о цыганах, чудом уцелевших в нацистском аду?!.. Но это так, к слову…
Цыгане – это народ, который убивали дважды в течении одного века. Сначала в нацистских концлагерях, в гетто и просто расстреливая вместе евреями и советскими военнопленными, как например, в Бабьем Яру. А второй раз – после войны, когда замалчивалась правда и уничтожалась сама память о трагической истории этого народа.
В материалах Нюрнбергского процесса мы можем найти отдельную секцию, посвящённую массовому уничтожению евреев. Но мы не найдём такой же секции, посвящённой геноциду цыган, которых нацисты уничтожали точно так же, как и евреев.
Более того, главных виновников Холокоста цыган, в частности, тех, кто подводил псевдонаучную базу под этот геноцид, суд ФРГ … оправдал, несмотря на проведённую в ФРГ денацификацию.
Роберт Риттер – дипломированный психиатр и главный нацистский эксперт по «цыганскому вопросу» в Третьем Рейхе – занимал при Гитлере сначала должность директора специально созданной «Исследовательской станции по евгенике и биологической популяции» при имперском отделе Здоровья и Санитарии, а с 1941 года возглавлял Институт криминальной биологии (название говорит само за себя) в главном отделе имперской безопасности Третьего Рейха. Он продолжил свою карьеру и после краха нацистского режима, правда, уже в гораздо более скромном статусе.
Псевдонаучные исследования Риттера и его помощников послужили обоснованием для уничтожения цыган по всей Европе. Выжившие жертвы Пара­имос (геноцида цыган) пытались привлечь Риттера к судебной ответственно­сти, но суд во Франкфурте оправдал нацистского пособника «за недостатком улик».
Риттер как ни в чём ни бывало продолжал трудиться психологом при муниципалитете Франкфурта уже в демократической ФРГ до самой своей смерти в 1950 году. По одной версии он покончил собой, а по другой – умер от высокого артериального давления, видимо, переволновавшись во время суда.
Сухими из воды вышли и помощники Риттера – Ева Жустин (Eva Justin), Адольф Вюрц (Adolf Würth) и Софи Ерхардт (Sophie Ehrhardt). Все они сделали в ФРГ административную и научную карьеру. С ними здоровались, с ними вместе работали другие люди, у них наверняка были друзья и приятели. И, вероятно, никому из друзей, приятелей или сотрудников не мешало прошлое этих людей, как не мешало оно и правительству ФРГ.
В оправдании нацистских пособников, пусть и со скользкой формулировкой «за недостатком улик», нет ничего удивительного, поскольку послевоенные власти Германии постановили, что все принятые против цыган законы и постановления до 1943 года являются … легитимными, поскольку были обусловлены не политикой, основанной на расовых предрассудках, а касались уголовных элементов: «The Federal Republic of Germany determined that all measures taken against Roma before 1943 were legitimate official measures against persons committing criminal acts, not the result of policy driven by racial prejudice». Иными словами, депортация всех цыган из Германии и Австрии в лагеря уничтожения на территории Восточной Европы, с точки зрения законодателей демократической Германии, были легитимными, как и объявление целого народа криминальным, разумеется, если эти постановления, приказы и собственно депортации были приняты или осуществлены до 1943 года.
Кстати, приказ о тотальной депортации германских и австрийских цыган в лагеря смерти отдал не кто иной, как рейхсфюрер СС Генрих Гимлер в декабре 1942 года.
Сама же подготовка к депортации цыган в концентрационные лагеря началась ещё в 1934 году. Первые депортации нацисты осуществили в 1936 году, когда несколько сот цыган были отправлены в концентрационный лагерь Дахау по приказу Гимлера.
К слову сказать, антицыганские законы в Германии были приняты ещё до Гитлера. С апреля 1928 года цыгане находились под постоянным надзором полиции, независимо от рода своих занятий. Пояснять, что подобная практика является грубейшим нарушением гражданских прав и свобод, я думаю, не имеет смысла.
Германия не одинока в своём отношении и практике по отношению к цыганам. Сходное отношение к цыганам-жертвам нацистского геноцида суще­ствует во многих странах просвещённой Европы.

Svidet. za uchastie na teatwr Romen vwv frontovi kontserti po br. na II svet. voyna

Свидетелство за участие на Московския театър „Ромэн“
във фронтови концерти по време на Втората световна война.

Концлагерь Леты (по названию чешской деревни) просуществовал с 1939 по 1943 год. Планировавшийся властями марионеточного режима как трудовой лагерь для уголовников, Леты в конце концов был превращён нацистами и их пособниками в концентрационный лагерь для цыган. Большинство его узников не дожили до 1943 года, когда лагерь был ликвидирован. Они умерли от голода, нехватки тёплой одежды, тяжёлого физического труда, побоев и издевательств администрации лагеря. Выживших в 1943 году депортировали в Освенцим или другой концлагерь для цыган – Ходонин, в Моравии. Таких оставалось к тому времени уже немного. После войны, администрация обоих лагерей либо вообще не понесла никакого наказания, либо отделалась условными сроками.
Комендант лагеря Леты Яновски (Janovský) был оправдан, несмотря на показания охранников и бывших узников.Охранники Джозеф Хайдук (Josef Hejduk) и Джозеф Луначек (Josef Luáček) обвинялись в пытках и убийствах заключённых, но первый был оправдан, а второй отделался условным сроком, поскольку судьи не поверили показаниям бывших узников по той причине, что … у них было криминальное прошлое.

Moskovski tsig hor s rwkov. Ivan Gr. Lebedev

Московски цигански хор с ръководител Иван. Гр. Лебедев.
Факсимилето и снимката препечатваме от книгата „История цыган. Новый взгляд“, издание на Руската академия на науките.

Восприятие цыган как народа уголовников до сих пор является не только распространённым стереотипом, но, как следует из послевоенной истории, послужило вполне легитимным предлогом для оправдания нацистских убийц и их пособников, если, разумеется, речь шла о пытках и убийствах цыган. Не раз оправданием зверств по отношению к заключённым служила «необходимость, поскольку речь шла об опасных уголовниках» (Википедия).
Против коменданта лагеря в Ходонин Блахинка (Blahynka), где условия были точно такие же, как и в концлагере Леты, вообще не было выдвинуто никаких официальных обвинений.
Сегодня на месте концлагеря Леты находится свиноферма. А там, где находился концлагерь Ходонин, теперь гостиница для туристов.
Цыганская община Чехии не раз обращалась и к чешскому правительст­ву, и к Европарламенту с требованием перенести свиноферму с территории бывшего концлагеря в Леты. Европарламент даже принял специальное постановление по этому поводу, но потом оказалось, что денег для переноса свино­фермы в другое место ни у чехов, ни у Евросоюза нет. Видимо, всё ушло на войну в Ираке, Ливии и теперь вот в Сирии. Госдеп, ау! Вы же там всегда так болеете за права человека!..
Короче говоря, и свиноферма, и гостиница сегодня на своих прежних местах: на костях убиенных нацистами цыган.
Году в 2005 группа цыган установила памятный знак в память об узниках концлагеря недалеко от Леты. Но этот знак, попросту камень был очень быстро снесён местными властями.
Нельзя сказать, что Геноцид цыган забыт абсолютно всеми.
В 1982 году канцлер ФРГ Герхард Шрёдер наконец-то признал геноцид цыган. Его преемник Гельмут Коль подтвердил заявление своего предшественника. Цыгане-жертвы нацистского геноцида наконец получили право на компенсации от федерального правительства. Правда, к тому времени их осталось уже не много…
О Параимос были написаны книги и сняты фильмы, в частности, Пау­лем Полански была написана книга «Чёрная тишина». Но осталось недоверие к свидетельствам жертв нацистских преследований, пренебрежение к памяти жертв Параимос, как например в чешском Леты или Ходовин. Никто не преследует нацистских убийц и их пособников, убивавших цыган так же, как это происходит в случае с жертвами Холокоста.
Остались в ходу расистские издевательские формулировки, обосновывав­шие в прошлом преследования цыган как необходимость борьбы с криминалом. К слову сказать, аналогичные формулировки использовались нацистскими пропагандистами и против евреев, утверждавших, что криминалом Германия обязана целиком и полностью евреям (наряду с цыганами).
Ошибочно и крайне опасно полагать, что проблема справедливости в деле о Холокосте цыган является исключительно проблемой только самих цыган. Можно сколько угодно говорить о культе Шоа (массового уничтожения евреев нацистами), но невозможно отрицать тот факт, что память о Шоа создаёт моральный и юридический барьер, цель которого – не допустить повторения геноцида не только в отношении евреев, но и любого другого народа или человеческой общности. Ведь от подобной участи не застрахован никто: геноциды в Руанде и Дарфуре (и это лишь отдельные примеры) тому подтверждение. Факт массового уничтожения евреев признан сегодня, в той или иной степени, в большинстве стран мира, и это признание является барьером на пути реабили­тации и глорификации нацизма.
Те, кто сегодня пытаются отрицать Катастрофу европейского еврейства, ведая или не ведая, тем самым открывают дорогу для реабилитации, а возможно, и глорификации нацизма.
То же самое и с непризнанием Холокоста цыган. Непризнание Параимос открывает широкую дорогу для реабилитации нацизма, а вместе с ним и для новых геноцидов.
До сих пор человечество осудило одни геноциды и оставило без внимания другие. Не это ли та самая причина, из-за которой геноциды являются столь частыми гостями в истории человечества?!
Похоже, человечество так и не поднялось выше семейных и националь­ных ценностей, так и не доросло до того, чтобы юридически определить и осудить раз и навсегда убийство человека человеком.
Мы, люди, по-прежнему остаёмся ребёнком со спичками в руках. Таково, по крайней мере, мое видение. И если я ошибаюсь, то очень этому рад.
Для написания данного текста использованы материалы «THE ROMANI ARCHIVES AND DOCUMENTATION CENTER».

Влад Ривлин
vladrivlin@gmail.com
Тель-Авив, Израиль

Бел. ред.: Вижте по-горе преведен материала и на български – С.С.

Виховання дітей в ромських родинах

Виховання дівчаток у ромській родині в основному здійснюється мамою, бабусею, загалом жіночою половиною громади. Вони формують світогляд, вподобання, традиції. Сучасні події суспільного розвитку ставлять нові цілі та завдання перед підростаючим поколінням. І як важлива роль дорослих помітити нові проблеми, інтереси, тенденції у житті дівчинки.
Інколи батьків з ромських родин звинувачують у байдужості до виховання власних дітей, недостатній увазі до їхнього майбутнього. При цьому звинувачують одночасно всіх. Аби показати вам, шановні телеглядачі, що це не так, запрошуємо переглянути нашу передачу.

З повагою, Мирослав Горват

Президенту Российской Федерации Путину В.В.
ул. Ильинка, д. 23, 103132, Москва, Россия
http://www.letters.kremlin.ru/
Копия в Средства Массовой информации Российской Федерации
Копия председателю Правительства Российской Федерации
Копия в Европейский центр по правам Ромэн (цыган) ERRS
Копия во все государственные учреждения РФ
Копия во все Ромские (цыганские) организации РФ

От Кравченко Нины Николаевны
проживающей г. Ростов на Дону
Пролетарский Район пос. Кириловка дом № 1 тел. 89282263506
limpavel@yandex.ru

Открытое письмо

Уважаемые господин Президент России Владимир Владимирович Путин.

Я Кравченко Нина Николаевна 01.10.1989 года рождения, родившееся в станице Успенская Бело Глинского района Краснодарского края, всю свою жизнь прожившая в России по национальности цыганка вынуждена обратится к Вам как в последнею инстанцию. Пройдя все законные пути в получении личных документов, с двумя малолетними детьми отстояв многочасовые очереди, проехав тысячи километров, потратившая огромные для меня денежные средства на оплату всякого рода пошлин, гонораров адвокатам и посредникам, в получении паспорта гражданки России, я столкнулась с произволом чиновников УФМС России которые сперва просто посылали меня обращается в разные регионы России, но когда им все же пришлось принять у меня заявление о гражданстве, рассмотрев его в течении двух месяцев посылают меня в суд. Судьи же приняв мое заявление рассмотрев его в течение двух – трех месяцев посылают меня в УФМС России, опять обращаясь в УФМС России, я опять получаю ответ обращаться в суд и проходить все инстанции вновь.
Так прошло шесть лет, в связи с чем у меня и моей семьи сложилось мнение, что власти России из за моей национальности просто не желают приз­навать меня за гражданку РФ и выдать мне документ удостоверяющий мою личность паспорт России. Из за чего, я не могу устроится на работу и вынужде­на собирать милостыню, оформить личные документы на моих детей, оформить пособие на детей, зарегистрировать брак, зарегистрироваться по месту жительства, оформить полис медицинского страхования, полис пенсионного страхования и многое другое. Из за чего, я и мои дети постоянно страдают.
Единственным документ с фотографией, который я имею и с помощью которого я могу хоть как то передвигается и жить, это удостоверение Ростовской региональной общественной организации Ромэн (цыган) «Амала» в кото­рой, я состою. Многие мои соотечественники смирились с тем, что не имеют личных документов и прекратили сражаться за их получение. Но по совету руководителя нашей организации Павла Лиманского, я все же решила попробовать обратится к Вам следуя примеру моего любимого артиста Жерара Депардье, которому Вы не корысти ради, а по своей душевной доброте помогли получить Российский паспорт.
Уповая на ваше милосердие, человеко любые, национальное мировоз­зрение, Я Прошу Вас в соответствии с пунктом „а“ статьи 89 Конституции Ро­ссийской Федерации данное мое обращение считать моим очередным заявле­нием о приеме в гражданство Российской Федерации и удовлетворить его. Зная, что вы часто бываете в нашем регионе, мы бы могли увидятся с вами в городе Ростове на Дону, где за ужином вы бы могли вручить мне мой паспорт, в знак благодарности и восстановление законности мы бы цыгане Ростова на Дону пели и танцевали для Вас. Это бы показали средства массовой информации на весь мир, что вы также милосердны к бедным как и богатым, что цыган в России считают за своих граждан, и это бы было хорошим примером для многих цыган России не сдаваться, не падать духом и бороться за свои права.

Из за моей неграмотности с моих слов записано

Павлом Лиманским. Верно.

Подпись: …………………
Кравченко Н.Н.

Приложение: фотокопии документов

Да! Поистине велика
Расея, но нет нам цыганам в ней места! Самое страшное то, что с нами никогда не будут считаться! Никогда! Я это знаю твёрдо! Кравченко Нина Николаевна не просто жертва режима Путина – она жертва чисто русского бюро­кратического монстра! Все эти „обращения к Путину и его ментам – пустое детское занятие! Не разжалобить кремлёвских лилипутиков. Это бесполезное занятие. Только смех и издевательства вы услышите в ответ! Да и Европейский Суд по Правам Человека вам не поможет! Никому мы не нужны! Где цыган­ские „дея­тели“? Голову в песок, как страусы прячут? Таких как Кравченко Н.Н, в странах бывшего СССР десятки тысяч! Я уже упоминал о тех мерах, которые будут применены к ромам. Тех, кто не граждане РФ, выдворят и пойдут они опять бродить по свету, пополнив ряды миллионы бездомных апатридов (лиц без гражданства)! Москва вашим слезам не Верит! Пора переходить на откры­тые протесты. Время „молчания цыган“ в РФ подходит к своему завершающему этапу. Не надейтесь на „больших цыган“! Они сами бояться и, думаю, что не напрасно. Никакой власти мы не нужны! Кремлю было бы выгодней всех цыган выгнать из Расеи, куда-нибудь на историческую родину, типа в Индию. Но и в Индии мы не нужны! Там своих нищих девать некуда!

Идём, рома, сквозь беды и века
Не зная Родины своей и назначенья
Нас оттолкнула Господа рука
И обрекла на горькое презренье!
Кому народ-скиталец, полунищий
Понадобится?
Ну скажи мне, брат!
Цыган всегда, везде чужой и лишний,
Нам Бог и тот, наверное, не рад!

В этих строках вся правда, о которой так любят болтать кабинетно-паркетные „романтики“. Эти слова вряд-ли вызовут восторг. А слёзы, пролитые нашим бедным народом, за все века своего тяжкого кочевья – это самый из океанов! Это Большой Океан Горьких Цыганских Слёз!

Лёма Крымский

В Украине сейчас
вместо бывшего „паспортного стола“, придумали ДИС (дэржавна иммиграционна служба)! Это что-то, с чем-то! Больше пяти тысяч семей не имеют никаких документов и надежда, что они когда-то у них появятся – нулевая! Так у нас „заботятся“ о ромах. Всё просто. Справки которые торебуют в ДИС, а их более 30 (ужас), получить не представляется возможным. Везде страшные поборы, издевательства, высокомерное „пошли вон“! Вдобавок ко всему, требуя взятку, не гарантируют, что паспорт гр. Украины вы получите! Каждая справка стоит от 250 грн. (1000 руб.)! Штрафы за несвоевременное получение паспорта и подобные издевательства. Требуют свидетелей (двух-трёх), через нотариуса заверенные свидетельства очевидцев, типа жили вы тут или нет, берут до 400 грн. (1900 руб.) с каждого свидетеля! В общем кошмарная ситуация! Мать 5-х детей не может получить паспорта на всех своих детей! Хотя родились они в Крыму и живут там же, требуется бумага, что они не выезжали за границу! Идиотизм! Вот такие у нас дела в Украине! Ромалэ! Я предлагаю создать международный комитет, который будет заниматься исключительно паспортизацией ромов! Идея не новая. Есть опыт? Расскажите нам.

Леонид Селимов
romlemakrimskiy@mail.ru

РОССИЙСКАЯ ФЕДЕРАЦИЯ

Региональная ОБЩЕСТВЕННАЯ ОРГАНИЗАЦИЯ Ромэн (цыган) «Амала»

344111 Город Ростов-на-Дону
тел. 88632263506
Ул. Кржижановского д. 245
limpavel@yandex.ru
Исх.. № 2258 от 04.03. 2013г.

Обращение к Ромской рассылке

После публикации открытого письма к Президенту России В.В. Путину ко мне стали поступать звонки из УФМС России по Ростовской области с угрозами и требованиями, чтоб я не давал ход этому и другим делам.
На что я ответил отказом после чего 04 марта 2013 года примерно в 18.00 в мой дом ворвались трое вооружённых преступников которые угрожая мне пистолетом начали избивать меня и членов моей семьи. Затем они против мо­ей воли выволокли меня на улицу и потащили в припаркованный их автомобиль Ленд Ровер белого цвета по гос номерами Т 804 ТУ 61 региона.
В автомобили со мной остался один человек остальные зашли в дом взломали сейфы и похитили 30.000.000 (тридцать миллионов рублей), что примерно эквивалентно одному миллиону долларов США. И золотые украшения, золотые монеты общим весом один килограмм.
Оставшийся со мной в автомобиле преступник вытащил у меня из кар­манов сотовый телефон, фотоаппарат, диктофон, деньги в сумме сто тысяч рублей. Пока находившийся со мной преступник засматривал награбленное. Я смог открыть заднюю дверь автомашины и выбежать. Я смог убежать, что и спасло мне жизнь добежав до первого телефона я позвонил по 02 в полицию рассказав об вооружённом нападении, но сотрудники полиции долго не приезжали. Когда они приехали, то нападавшие скрылись.
Никого не задержали но затем приехали сотрудники милиции из обла­стного ОВД и стали давить на меня чтоб я не жаловался и не куда не обращал­ся поскольку документов на похищенное у меня нет, сотрудники полиции угро­жали мне, что они то они найдут за что меня посадить. Я отказался идти с ними на сделку. Вызвал своих адвокатов снял побои и готовлюсь завтра подать заявление в правоохранительные органы.
В связи с чем я не могу пока отвечать на письма читателей прошу понять меня правильно.
Ромале, зная что многие захотят помочь мне это можно сделать лишь продолжив давление на Президента России он обязан вмешается в соответст­вии с конституцией.

Павел Лиманский
Ростов на Дону. Россия

Искренне сочувствую
Павлу Лиманскому и его семье!
Поздравляю вас товарищи ромалэ! Началась „зачистка“ недовольных. Паша Лиманский принадлежит к категории цыган, которых ещё никому не удавалось сломить и запугать. Кто организовал этот „наезд“, будут выяснять правоохранительные органы. Только от этого ничего не изменится и в итоге могут обвинить самого Лиманского, в том, что он блефует. Первое:1лям баксов! Откуда? Налоги не, платишь? Что за золото? Не находится ли что-то из изделий в „розыске“? Второе: Павел Лиманский такой – сякой врёт всё! Нет у него 1ляма баксов, не было у него кило золота, поэтому, есть смысл возбудить уголовное дело за введение в заблуждение следственных органов. А дальше вообще мрак!!!!!
Есть другой сценарий, в котором просто рассматриваются варианты „отступления“. Но это в худшем случае.
Есть предложение. Международный Союз Ромов обязан жёстко отреагировать и обратиться в соответствующие международные правозащитные организации.
Если мы рома оставим Пашу Лиманского в беде – то и с нами это может случиться! Кто сомневается?
Наступает момент истины. Мы узнаем: КТО есть КТО!

Сегодня главная городская газета
„Вечерний Ростов“ напечатала не большую заметку об совершенном на ме­ня нападении которую, я размещаю ниже. По моему заявлению проводились следственные действия в ходе которых установлен один из нападавших граби­телей который пытался похитить меня им оказался действующий сотруд­ник полиции областного отдела полиции майор Поляков Борис Станиславович, который добровольно выдал следователю ряд похищенных у меня ценных вещей. Но деньги или золота пока не найдены ведется следствия.
К делу подключились работники УСБ ГУ МВД РФ по РО проверку прово­дит Попов Артем Евгеньевич опер уполномоченный управление отдела собст­венной безопасности при МВД России по Ростовской области, который проводят служебную проверку действий своего сотрудника который на своем рабочем месте не находится, и со слов сослуживцев находится якобы на больни­чном.
Подтверждением того, что за данным нападением на меня и мою семью стоят спецслужбы которые руками сотрудников полиции творят беззаконие и произвол, служит то что со времени нападения на меня не какие оперативно розыскные действия не проводились меня и мою семью даже официально не опросили. А лишь только через моего адвоката сотрудники полиции предлагали вернуть мне награбленные деньги с условием чтоб я забрал свое заявление. В случае отказа грозятся убить меня или сфабриковать против меня дело за якобы торговлю наркотиками и похищения людей. По реакции сотрудников полиции видно, что они в замешательстве не знают, что делать ведь районные полицейские не могут возбудить дело против своих начальников из областного отдела полиции.
Уважаемые читатели Ромской рассылки, я понимаю, что вы все желаете пoмощь мне за это Вам огромное спасибо.
И помочь вы можете тем, что разместите статью открытое письмо к президенту России и другие мои статьи на просторах интернета на любых сайтах, на своих страничках в социальных сетях и так далее. Чем больше будут размещены мои статьи тем больше шансов, что Президент России услышит своих граждан Российских Ромэн.
Наш лозунг не врать, и не боятся. Вперед, Ромале.

Ромале, огромное Вам спасибо за то, что не остались равнодушны к проб­лемам своих соотечественников и нашли время дать советы и прокомментировать мои статьи. В данной статье, я хочу дать комментарии по поводу ответа на мою статьи Людмилы Нефедовой.

Людмила написала: Паша, привет. Наш Президент обратил внимание на проблемы цыган 31 января 2013 г. зампред правительства Козак подписал комплексный план мероприятий по социально-экономическому и этнокультурному развитию цыган в РФ см. в интернете и одним из 20 пунктов яв­ляется как раз вопрос о документах, удостоверяющих личность цыган где УФМ прямо предписано выявлять таких людей и всячески им помогать поэтому лучше не терять время и снова идти в УФМС сегодня ситуация изменилась. Желаю удачи Паша я в бахтало тырьяса семьяса. Людмила.

Из выше размещённого сообщения видно противоречие сперва Людмила излагает (президент обратил внимания на проблемы цыган) но затем гово­рит, что заместитель Правительства России Козак подписал какой то план мероприятий.
Но тогда причем тут президент России он скорей всего даже и слухом не слыхал об этом плане. Наша же цель добиться личной встречи президента России с руководителями Ромских организаций России, или хотя бы услышать из его уст желания обратить внимания на проблемы Российских Ромэн. Ромале, хочу обратить особенно ваше внимания на то, что цель нашей обществе­нной работы это не выставить нашу нацию выше других сделав её привилеги­рованной наций в России, наша работа заключается лишь сделать так что права граждан России Ромской (цыганской) национальности не ущемлялись. Руководство России делает ошибку, когда принимает законы под каждую национальность или народность.
Пример тому закон о казачестве, закон по туркам месхетинцам, закон о северных народов, и так далее.

Далее Людмила пишет: „не теряйте времени и снова идите в УФМС“.

Уважаемая Людмила,
уже более трех раз мы ходили в УФМС и получали один и тот же ответ как под копирку написанный. И если мы будем ходить хоть, сто раз результат будет такой же и об этом нам говорят сами работники УФМС. Я очень часто беру за руку обратившегося ко мне цыгана и вожу его по учреждениям УФМС стою с ним в многочисленных очередях, присутствую на приеме, поэтому, я на своей шкуре испытываю и изучаю методы работы этой организации. За двадцать лет общение с работниками УФМС я собрал около ста килограмм переписки. Сделал тысячи фото, добивался улучшения работы и все напрасно. Мы не смогли наладить нармальную работу этого ведомства и скорей всего нашим детям придется просто добиться, чтоб эта организация была ликвидирована.
Но вернемся конкретно к заявлению Кравченко Н.Н.
Вот один пример как проходило рассмотрение ее заявления. После сдачи его секретариат областного УФМС нам позвонили из ОФМС Пролетарского района г. Ростова на Дону и просили прийти с документами для рассмотрения поданного заявления. Прейдя в УФМС мы попали на прием к инспектору, который занимается вопросами гражданства. Инспектор при нас стала рассмат­ривать наше заявление и тут я обратил внимания, что инспектор держит только первую страницу нашего заявления присланную ей по факсу. Прочитав его она отвела „знаете, рассмотрев ваше заявления я отказываю Вам в граждан­стве РФ поскольку вы не представили полагающиеся документы“. На что я ответил: уважаемая, но вы ведь прочитали лишь первую страницу нашего заявления, но есть и вторая и есть двенадцать страниц приложения к заявлению с копиями всех необходимых документов. На что инспектор мне ответила, что из обла­стного УФМС куда мы сдавали заявление ей прислали факсом лишь первую страницу без приложений. Поэтому якобы на основании присланных ей доку­ментов то есть первой страницы заявления она выносит решение отказать в гражданстве и рекомендует обратится в суд. Все формально легко и быстро в очередной раз решилась судьба человека.
Технически это происходит так у инспектора в компьютере заранее заготовлены образцы отказов открыв такой бланк она вносит туда фамилию зая­вителя число номер и все на выдачу. На индивидуальные ответы заявителей дается размытый общий стандартный для всех ответ УФМС, где на двух листах всего лишь перечисляете в вкратце действующие законодательство. Это видно из ответа УФМС от 19. 02. 2013 года фото копию которого я приложил к открытому письму президенту России В.В. Путину.
Что касается совета других ромэн снова обратится в суд тоже могу пояс­нить следующие, поскольку из ответа УФМС ясно не сказана причина отказа в выдаче паспорта РФ. Не ясно разъяснено, что конкретно делать заявительницы, не прокомментировано определение суда законно оно или нет, ошибочно или нет. В своем ответе УФМС не разъясняет почему опять необходимо обратится в суд.
Из практики и основываясь на законодательстве суд не рассматривает заявление по которым ранее уже было вынесено решение или определение. Если определение об отказе заявление было вынесено законно, то обращайся хоть сто раз ответ будет один.
Поэтому в суд снова идти я не вижу смысла. Я думаю, что нужна третья сторона, которая бы могла конкретно указать кто из сторон УФМС или Суд нарушает законодательство кто виновен? Этой организацией могла бы стать Прокуратура РФ, которая должна рассудить почему гражданина России, мать двоих детей, гоняют уже шесть лет между собой две организации – УФМС и Суд. Зная конкретного виновного, тогда мы сможем обратится в суд и потребовать компенсировать все издержки. И разорвать этот замкнутый круг. Но как поведет себя Прокуратура, пойдет ли она против суда и УФМС? Это покажет время. Но из практике прокуратура обычно также дает размытый ответ, посылая заявителя туда на кого он и жалуется. Получится очередной замкнутый круг: УФМС-Суд-Прокуратура-УФМС.
И только лишь по этому мы просим вмешается президента Ро­ссии, который, согласно конституции, должен быть гарантом законности.
Пользуясь случаем хочу довести до читателей следующие иногда все же нам удается заставить суды принять аналогичные заявления по которым вы­носятся решения так случилась с многочисленной цыганской семьей глава которой еще при советском союзе был зарегистрирован в Грузии. Мы помогли ему обратится в суд где было вынесено ниже размещенное решение суд.

Описание: G:\предзедент РФ\решение суда по Петренко стр. 1 по 009.jpg Описание: Описание: G:\предзедент РФ\решение суда по Петренко ср. 2010.jpg

Казалась все победа человек и вся его семья получат паспорта. Но придя с этими решениями суда в УФМСВ данном случае города Шахты Ростовской области мы услышали следующие: что одного решения не достаточно нужно получить справку из аналогичной службы в Грузии о том, что заявитель и члены его семьи не имеют гражданства Грузии. Как раз в это время отношения между странами ухудшились до того что Грузия закрыла свое посольство в России. Что делать? Загран паспорта, чтоб выехать в Грузию у людей нет, Российских документов, чтоб купить билет на поезд нет. Написали письмо в Швейцарское посольство где велся прием документов для Грузии. Из швейцарского посольства пришел ответ, что обращения граждан в посольство за всякого рода документами осуществляется лично по предварительной записи. Получился оче­редной замкнутый круг который мы так и не смогли разорвать. Поэтому вся многочисленная семья, а это более пятнадцати человек живут лишь с единым документом удостоверением Ростовской Региональной общественной организации Ромэн (цыган) <Амала> лишь трое братьев Петренко получили цыганские паспорта. Данных примеров тысячи и всегда у УФМС есть повод отказать в выдаче паспорта – документа удостоверяющего личность. Из чего можно сделать лишь один вывод, что Российская федерация умышлено делает все чтоб россияне ромской национальности не могли получить личные документы.
Изучив проблему я думаю Российское государство делает ошибку свя­зы­вая получения документа удостоверяющего личность с отсутствием или наличием гражданства РФ. Если человек по каким либо причинам не может оформить гражданства РФ, или ему просто не хотят давать его, таким людям Россия обязаны выдать документ удостоверяющий его личность. Допустим пластиковую карточку, где бы были указаны его личные данные и его статус нахожде­ния на территории РФ. Или касательно цыган, Россия, могла бы признать Ромский паспорт за документ удостоверяющую личность. Это бы упростила и удешевила решение вопроса о наличии личных документов у Ромэн.

Ромале, жду ваших комментариев и советов.
Павел Лиманский, Ростов на Дону, Россия.

***************************************

А вие колко роми познавате?!

Огнян ИСАЕВ

Преди шест месеца, когато бях в САЩ по програма за обмяна на опит, организаторите ме помолиха да им представя ромския въпрос в Европа.
Реших да направя нещо нестандартно. Вместо да говоря онова, което се говори в такива моменти, избрах олицетворяващи ромското положение снимки с кратък текст към тях.
„Антиромските настроения растат главоломно и на никой не му пука“, беше озаглавена една от снимките. Лично аз никога не съм се сблъсквал дире­ктно с антиромски чувства. Разбира се, бил съм обект на непряка дискриминация, но обикновено това е трудно да се докаже. Причините са известни.
Разбира се, карало ме е да се чувствам зле. Но винаги съм смятал, че ЕС, националните институции и законът могат да защитят различните хора и разнообразието от дискриминация и расизъм. Все пак мотото на ЕС все още е „Единство в многообразието“. Защо ви говоря за антиромски настроения ли? Ще разберете.
Преди месец търсех да наема апартамент в София. За целта се свързах с агенция за недвижими имоти, тъй като не исках да губя време в търсене на обяви във вестниците и звънене на собственици. Когато влязох в офиса на агенция­та, ме посрещнаха много топло и заедно започнахме да оглеждаме обявите в тяхната база с данни. „Чудесно! Това жилище би било перфектно за теб! Искаш ли отидем на оглед тази вечер в 19 часа?“, каза жената, която ме обслужваше. Не вярвах, че ще бъде толкова лесно.

Propoved v getoto, 1999

Проповед в махалата. София, Батолова воденица, 1999 г.

Отидохме на оглед на апартамента в уговореното време. Посрещна ни възрастна жена, която ни обясни детайлите за половин час. Каза ни, че е пенси­онер и получава около 200 лева на месец. Затова е решила да отдаде апартамен­та под наем, за да свърже двата края. Изпрати ни до вратата с усмивка на лице. Споразумяхме се тя да говори с дъщеря си, която живее в Западна Европа, и след това да ни осведоми за решението си.
На следващия ден с нетърпение чаках обаждане от агенцията. За мое учудване това се случи доста късно – чак следобед. Жената почна да ми говори за други апартаменти. Бях объркан. Попитах я за апартамента, който бяхме посетили. Тя каза: „Възрастната жена каза, че ти си циганин и затова няма да отдаде апартамента на теб“. Бях шокиран. Чувствах се ужасно.
Една възрастна жена ми каза, че съм циганин и затова не ми е позволено да наема апартамента й. Аз безполезно същество ли съм? Аз социален паразит ли съм? Не, не съм! Различен ли съм от нея? Да, аз съм различен! Допринасям ли за обществото по някакъв начин? Да, правя го! Гражданин ли съм на България? Да, аз съм гражданин на България! Какво, по дяволите, тогава иска тази жена от мен? Аз съм сигурен, че тя иска да спра да съм циганин. Но аз съм и се гордея с това. Потресаващо.
Уговорихме се да посетим друг апартамент. Няма да повярвате, но се случи нещо по-смешно и по-трагично. Собственикът на втория апартамент ни посрещна с черна тениска, върху която пишеше „Аз не искам да живея в циганска държава“. О, Господи! Това е тениска на националистическата (аз я наричам фашистка!) партия „Атака“. Съдбата явно бе решила да ме тества този ден.
Разбира се, влязох да огледам жилището. Мъжът ми обясняваше нещо, но вече мислех за съвсем други неща. Не наех този апартамент. Оставаше и да го наема. Започнах да се шегувам със себе си… „Представяш ли си този човек да те покани на протест на „Атака“ някой ден, ако наемеш апартамента му?“. Да покани точно мен. Аз, който се боря срещу расизма. Аз, който водя битка за равни възможности. Аз, който проповядвам уважение към разнообразието. Аз…
Всичко това ми се случи преди повече от месец. От дистанцията на времето изглежда доста смешно и забавно, но не е. Вижте насред какво се озовах малко по-късно. Качих се на метрото от станция „Сердика“ и слязох в ж.к. „Надежда“, на станция „Бели Лом“. Там бях отседнал при приятел за няколко дни.
Вървях към изхода бавно и замислен. Точно пред изхода имаше тълпа. Беше ми интересно какво става и за какво са се събрали. Какво да видя, Боже мой? Джамбазки… Това беше протест срещу циганите, организиран от най-големите циганомразци в България – активистите на партиите ВМРО и „Атака“. Щастлив съм, че сред тях не видях мъжа, чийто апартамент огледах по-рано. Усмихнах се, защото си спомних какво ми беше казал един приятел: „В „Надеж­да“ няма надежда“.
Беше наистина стресиращ ден, не мислите ли? Прибрах се вкъщи жив и здрав. Разказах на приятеля си какво ми се случи. Той се разсмя. Да, картината е смешна, но повече е трагична и критична.
Включих лаптопа, за да проверя електронната си поща. О, Боже! Какво да видя? Среща на Националния съвет за сътрудничество по етнически и инте­грационни въпроси, свързана с ромите, е била проведена в същия ден. Това е органът, който създава политиките за приобщаване на ромите в България и отговорен за изпълнението националната стратегия за интеграция на ромите. Председател на тази институция е вицепремиерът Цветан Цветанов.
Стана ми смешно. Как може…? В една държава, в един град, в един ден са се провели работна среща за ромска интеграция и протест против циганите. Двете събития са протекли в идентично време, независимо, че са взаимноизключващи се. Наистина искам да разбера как организаторите на антицигански протести получават разрешение за провеждане на събития, които законът уж наказва?!
В чл.162, ал. 1 от Наказателния кодекс се казва: „Който чрез слово, печат или други средства за масова информация, чрез електронни информационни системи или по друг начин проповядва или подбужда към дискриминация, насилие или омраза, основани на раса, народност или етническа принадлежност, се наказва с лишаване от свобода от една до четири години и с глоба от пет хи­ляди до десет хиляди лева, както и с обществено порицание.“
Това не е първият такъв протест, но явно на никого не му пука. По същия начин получи разрешение „протестът“ пред Баня Башъ. Със сигурност това ня­ма да е и последната подобна проява. Ако пък някой реши да подаде жалба до прокуратурата за подобен казус, просто ще попадне в черна дупка.
След тези случки у мен възникнаха следните въпроси: Имат ли европей­ските политически партии собствени стратегии и политики за справяне с ромския въпрос? Или просто имат идеи как да купуват гласовете на силно маргинализираните и зависими роми в деня на изборите? Или просто чакат да дойдат на власт някой ден и да започнат с дългите „преговори и разговори“ с ромските организации.
Аз не питам дали правителствата и ЕС имат такива стратегии, защото те са длъжни да имат – само заради елементарния факт, че в Европа живеят над 15 милиона роми. Тези въпроси минават през главата на всеки ромски активист, но за жалост много малко хора ги изричат на глас. Очевидно повечето се отдават на лукса, наречен „дипломация“.
Но откога официалните документи са по-силни доказателства от реални­те действия? Откога ромската интеграция се е превърнала от кауза в икономическо поле и бизнес? Откога не-ромите, работещи по ромския въпрос, имат правото да мразят ромите и да се държат расистки спрямо тях?
Кога големите лидери ще признаят, че има антиромски движения във всичките държави-членки на ЕС, и кога ще направят нещо ефективно, а не са­мо на хартия по този въпрос? Все въпроси без ясен отговор.
Би било добре всички онези, които казват „Някои хора не харесват цига­ните, защото те не са образовани, те са мръсни, опасни, неинтегрирани…“ да си отворят очите, ушите и умовете. Защото много хора не харесват циганите само защото са цигани. Без значение дали са облечени по етикет или в дрипи, дали миришат на катерици или на „Шанел“, дали са с 5 дипломи или смешно неграмотни, включени или изключени, богати или бедни…
Но със сигурност повечето от тези, които мразят ромите най-вероятно не познават нито един циганин. И нашата работа е да работим по този въпрос, защото хората трябва да се опознават, за да се разберат. Защото те живеят на една улица, в едно населено място, в една страна, на един континент и в един свят…, но не се познават. Това е предизвикателството, което стои пред нас.
А не само да пишем или да подписваме хартийки, да отчитаме или изпъл­няваме проекти, да показваме желание за справяне с проблема, като прегърнем ромските деца за снимки пред международните медии. Да, трудно е, но не е невъзможно.
Но нека да продължим с антиромските чувства и формите, под които се появяват. Преди известно време в сайта на Президента Националната страте­гия за интегриране на ромите в България беше кръстена „National Strategy In­te­grate Mangali“. От Дондуков 2 се извиниха за случилото се и поеха ангажимента изключително стриктно да следят каква информация и по какъв начин се публикува на сайта на президентската институция.
Името на файла се смени на „National Strategy Integrate Roms“, което само доказва, че президентството няма експерт в тази област и влиза от трагична в смешна ситуация.
И до там. Наказали някого. С какво го наказали, сигурно само наказа­ният знае. А това, че се накърни достойнството на над 10% от българските гражда­ни на никой не му пука. Нещо повече – авторът на прословутото заглавие продъл­жава да е на работа и със сигурност някой ден ще се наложи да вземе важно решение, което засяга „mangalite“, както ги нарича той/тя.

В ЮГОЗАПАДНИЯ УНИВЕРСИТЕТ…
Антиромските настроения не свършват в президентството. Те са и сред академичните ни среди, което не е тайна за никого. В Югозападния университет един от преподавателите по Основи на правото не пропуска лекция, в която да не оплюе или обвини „братята роми“ (така ги нарича) пред студентите от различни специалности.
Без дори да допуска, че в залата може да има ромски младежи, докторът по право се развихрил като расистко шило по ромския въпрос. На една от лекциите обаче ромска девойка се осмелила да му опонира с аргументи, при което той се извинил.
Тя го попитала: „Аз как да убедя моите колеги, че ромите не сме такива, каквито ги описвате, при положение, че авторитет като Вас застава пред тях и им казва какви вредители сме и трябва да … изчезнем от лицето на земята?“. Той пак се извинил и й казал, че е изключение, а тя му отвърнала: „А знаете ли колко изключения има като мене?“, след което настъпила тишина в аулата.

ВЪВ ВЕЛИКОТЪРНОВСКИЯ…
Във Великотърновския университет преподавател по политическа психология засегнал темата за спазването на правата на всички хора. За да се аргументира по-добре дал следния пример: „Не може да се спазват правата на ромите, а да не се спазват правата на българите. Едното не трябва да бъде за сметка на другото“.
Подобно на своя колега от ЮЗУ той не допускал, че може да има роми сред студентите му. Точно тогава обаче ромски младеж вдигнал ръка и го попитал: „Кажете ми в кой български документ са описани правата на ромите, които нарушават правата на българите. След като давате такъв пример, би следвало да сте запознат. Или просто говорите по принцип? Защото добре е колегите да знаят, че няма такъв документ. Има само политически упражнения по тази те­ма“. Преподавателят замълчал.

В ПЛОВДИВСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ…
В Пловдивския университет преподавател от Философския факултет изнасял лекция за варварите и елините. Обяснявал, че варварите никой не ги разбирал. Те били груби. Рушели всичко. Били грабители. За да го разберат студентите, решил да даде актуален пример: „Абе, циганите, бе! Нали ги знаете?! Те са днешните варвари!“, изръсил ученият.
Преподавателят бил изненадан от ответна реакция, която дошла от ау­ди­торията – от ромски студент, който учи философия. Той попитал препода­вателя: „В какъв контекст давате този пример? Вие разбирате ли ме? Учтив ли съм с вас? Какво съм разрушил? Кого съм ограбил? Вие не давате релевантен пример, а създавате образи в главите на колегите“, завършил студен­тът. Преподавателят се извинил.
В същия университет друг преподавател по политология задал следната тема за дебат на студентите „Може ли ром да бъде началник на държавна ин­ституция?“. За жалост сред студентите нямало роми. Сетете се какъв бил изводът на студентите от дебата. Изводът е „Няма толкова образовани роми, които да заемат такъв пост!“. Честито – нищо ново под слънцето в съзнанието на хората, които познават ромите от телевизията.
На никого не му пука, че в почти всички сфери у нас антициганизмът разцъфтява.
„Лидерите мислят за следващите поколения, а политиците – за следващи­те избори“. Това е също надпис, който видях на протест в Щатите.
В контекста на пълзящите нагоре антиромски настроения и чувства е добре всеки да си отговори дали е лидер или политик.

Блогосфера,
декември 2012

**************************************

Изображение0354

Угърчин, 30 септември 2012.

Деца играят в … гробищата, докато бащите им копаят нов гроб… (1)


19

Цикъл „Улички“, XX.

*******************************************

Една нощ с „Антипън“

Валери ЛЕКОВ

Преди 10 години през нощта на пътя София – Кюстендил.
– Добър вечер! Или добро утро. Дайте документите на колата, книжката и личните карти на пътниците!
Пътният полицай ни гледаше подозрително – в старата Жигули пътува­хме четирима мургави мъже. Колегата му обикаляше и оглеждаше колата. Из­вадих документите, събрах личните карти на момчетата и ги подадох през сваления прозорец на колата.
– Заповядайте – казах.
– От къде идвате толкова късно? – попита полицаят, докато разглеждаше документите.
– От участие в София– обади се Димо, който все бързаше да каже нещо изтъкващо.
– Какво участие? Да не сте оркестър?
– Не, артисти сме, самодейци – доуточни и Стефан.
– Да бе, артисти – наведе се и с фенерчето започна да осветява лицата ни и да сверява снимките от личните карти. – Я отвори багажника на колата!
Слязох и отворих. Багажникът беше пълен с чанти и сакове. Навярно полицаят си е помислил – “Ей сега ги спипах” и с ехидна усмивка се обърна към мен:
– Какви са тия чанти, какво има в тях?
– Костюми.

ANTIPUN-1983 g.

„Антипън“ – 1983 г.

Другият полицай също дойде отзад, видя пълния багажник и заповяда:
– Я всички слезте от колата.
Слязоха и останалите. Шики ме гледаше учудено, Стефан спокойно си запали цигара, а в ухиления поглед на Димо се четеше насмешка.
– Абе много чанти носите. Я ги свалете да видим какво има вътре – втори­ят полицай вече вярваше, че са заловили банда крадци.
Всеки от нас си свали кой чанта, кой сак и чанта и на фона на светлината от фенерчето пред погледите на полицаите аз и Стефан започнахме да вадим женски дрехи – рокли, пенюари, сутиени, перуки, различни шарени забрадки, мъжки панталони, сака и вратовръзки, гердани, гривни, червила и гримове. Димо, който играе ролята на циганче-лепилар измъкна натурално мръсния си парцалив сценичен костюм. Шики извади старо войнишко кепе от строителни войски, зимен войнишки клин, очила без стъкла, мъжки шлифер, руса перука, шарена риза …
Полицаите се шашнаха и не знаеха какво да кажат. Сигурно са си мислили – тия или са крадци и крадат всичко, каквото намерят, или са клошари. Ние се спогледнахме и започнахме да се смеем.
– Ние сме ромска група за хумор и сатира – разиграваме скечове. Тази вечер играхме в бившия Партиен дом в София, по случай 8-ми април – Международния ден на ромите. Лично министърът на културата ни даде тази грамота за принос в утвърждаването на ромската културна идентичност – изпях на един дъх аз и показах грамотата.
В този момент се почувствах като мъжката половина от известния поп­фолк дует Марко и Снежина. И него го спрял катаджия за нарушение на пътя, а той му казал: “Чакай бе, брато, не ме ли позна, аз съм Марко и Снежина?”
– А, пари не ви ли дадоха? – полюбопитства единият, след като хвърли поглед на грамотата и реши за себе си, че казваме истината.

Antipyn_v_Plovdev_2005

„Антипън“ – 2005 г., Пловдив.

– Платиха ни само пътните и вечерята.
– Е, щом сте артисти, я изиграйте нещо – ненадейно предложи вторият.
Стана ни още по смешно. Само това не ни се беше случвало – да играем в три часа през нощта, на пътя между София и Кюстендил, пред публика от двама скучаещи пътни полицаи, които до преди малко си мислеха, че сме крадци. Е, няма начин. Уточнихме скеча, надянахме по част от костюмите – да личи че сме жени, измъкнахме от багажника и реквизит, една метла – да се сетят, че сме метачки и започнахме нашето представление, като по Шекспир:

Жади, хайде стига мете.
Дай да поседнем тука двете.
Остави го тоз боклук,
ела, ела седни тук.
Имаме началник нов,
като ракета на НАТО е готов,
ако ни види да седим
ще ни издуха като дим.

Сядай, после на площада ще метем,
пък дано някой гаджо да оплетем.
Лельо Анжелина, месеца отмина
– иде Нова година,
работиме с метлата –
ни аванс, ни заплата.

Виж сега какво излиза
пари няма – общината е в криза.
Но ти си млада, хубава, тук не се мъчи.
Работи на магистралата, че си ромка, не ти личи.
………………………………………………

И така нататък! В скеча неграмотните метачки говорят за лошия си началник, взимат отношение за образованието на ромите, интеграцията, за ромските лидери и прословутата Декада на ромското включване, за политиката в страната и невярващи вече в нищо завършват с:

Каквото и да стане,
ние няма да разберем.
Хайде ставай,
дай да изметем,
че довечера е Коледа,
със старите и с децата
в къщи ще се съберем.
Ще попеем,
ще поплачем,
Божия късмет ще изберем.

След финала полицаите заръкопляскаха.
– Кой ви пише тези неща? – оцениха не само играта, но и текста в стихотво­рна форма.
– Ние.
– Браво! Айде, бегайте – свойски ни подадоха документите, вече окончате­лно убедили се, че не сме банда крадци.
По пътя продължихме да се шегуваме помежду си за случката. Не бяхме сърдити на полицаите за проверката и тарашенето на багажа – все пак такава им е работата и те си я вършеха. Не се сърдехме и за нощната игра – играли сме при какви ли не условия и пред каква ли не публика. Изнасяли сме програми в Бобовдолския затвор – чудесна публика по разбираеми причини, в Монтана, Плевен, Пловдив, Перник, София, Кюстендил, Свиленград, Дупница, по сватби, кръщенета, абитуриентски вечери, мутренски партита /там беше най-страшно, но взехме добри пари/. Е, вече имахме участие и в пътнополицейска културна вечер.

lek 087
И от дума на дума се върнахме с двадесет и няколко години назад. Върна­хме се в началото на далечната 1981 година, през миналия век. Началото на нашата “творческа кариера”, когато бяхме ученици. Спомнихме си за нашия откривател и ръководител Георги Младенов, Бог да го прости. Българинът Жо­ро, израстнал в циганската ни махала, който разбираше и говореше ромски по-добре от нас. Той ни вдъхна тази любов към изкуството и ни поведе по този път. Учеше ни как да се храним с нож и вилица, как да бъдем кавалери на дамите, как да общуваме с хора и какво ли не още. Стари партийни членове, през онези години, идваха при него да им говори за международните събития. Почина млад, преди да навърши 25 години. В негова памет запазихме името на групата – “Антипън”. Тогава бяхме 11-12 човека, сега сме само четирима. Бяхме деца, сега сме мъже – всеки със семейство и деца. Всеки от нас работи по нещо друго, за да изкарва прехраната на децата си, а “творим” и репетираме, когато сме свободни. Шики навремето беше избягал от донаборната школа за шофьори в Перник, за да участва в окръжния преглед на естрадно-сатиричните групи. Тогава се класирахме за Републиканския преглед в Разград и завоювахме сребърни и бронзови медали. Сега Шики намира начин да излъже и избяга от жена си, когато трябва да играем някъде. По принцип съпругите ни казват, че сме циркаджии и не гледат с добро око на това, което правим. Имат право – не печелим пари от тази дейност и вместо да сме при семействата си през свободно­то време, репетираме някъде или играем някъде. Но и ние имаме право. За нас това е повече от хоби – не само релаксираме и прекарваме приятно свободното си време. За нас това е нужда – така се зареждаме с енергия. И мисия – чрез езика на хумора и сатирата да показваме недъзите на ромската общност и на обществото като цяло, да провокираме хората да се променят към добро.

v Samokov

„Антипън“ в Самоков.

– Момчета помните ли как в Стара Загора изкарах акъла на Цар Киро? – обади се от задната седалка Димо. В колата се разнесе мощен смях. Че това забравя ли се? Цар Киро е почетен гост на ромски празник в Стара Загора. В центъра на града, пред общината, има концертна програма – певци, оркестри, танцови състави. Ние ще играем там за първи път. Никой нито ни знае, нито познава. След приветствията на официалните лица програмата започва. Официалните лица стоят в дъното на сцената, а пред тях се развиват действията. Има охрана, която не позволява никой да се докосне до величеството. Идва нашия ред. Излизат Шики и Стефан и започват. Димо, с мръсните дрехи и найлоновата торбичка в ръце, трябва да се появи след секунди. Да, но официалните лица, които се заливат от смях, му пречат. И Димо решава да поблъсне точно Цар Киро – той да му направи път да мине. Царят се обръща към него, стряска се от вида му, скрива усмивката си и казва на охраната “Абе, махнете оттук този дрогиран просяк”. Човекът помислил, че Димо иска от него пари. За малко не пропадна появяването на Димо на сцената. Добре че до Царя стоеше организа­тора на програмата. “Оставете го, той е от тия, които гледаме”. При появата на Димо на сцената публиката падна от смях. Само на Цар Киро не му беше до смях. Притесни се, че се е изложил човека.
Влязохме в Кюстендил. Погледнах часовника – почти пет сутринта. А в шест трябваше да съм на работа. Работех като шофьор на маршрутно бусче. Димо беше по временната заетост, Шики – дърводелец, Стефан – в обувния завод.
– Да пием по кафе и направо на работа – предложих.
В барчето на Симо нямаше никой. Барманът, дремещ на стола, се развесе­ли като ни видя.
Към днешна дата равносметката ни е такава – Стефан, с цялото си семейство, е в братска Испания. Работят всички и са добре. Димо и съпругата му са в Кипър – там им се роди момиче, а синът му учи в България. Шики и аз сме тук и поддържаме огъня. Към нас се присъединяват от време на време Яница /българско момиче с луда циганска кръв/ и Иван. Последното ни съвместно участие бе на Василица в препълнената спортна зала в Дупница. Там се убедих­ме, че все още има нужда от нас! Значи – продължаваме!

От Блога „Записки от близкия Сатурн”

**************************************

Архив

Наука за всички

Циганите

Те не разбиват атомите, не пращат делегации до обществото на народите, но те са горд и стар народ със своя култура, която заслужава внимание. Изглежда, че Индия е тяхното отече­ство. Езикът им, романският, е един индуски диалект, който произхожда от санскритския, езикът на арийските преселници в континентите. Така, макар че циганите говорят арийски, расово, изглежда, принадлежат към жителите на Дравидиан в Индия, къде­то арийците са ги намерили и са ги за­робили. Сигурно е, че в първите столетия на християнството, циганите са напуснали своето отечество, защото се явят във Византия през единадесетото столетие. Един атонски монах споменава за тях през 1100 година. Той ги описва като големи магьосници, очевидно имащи връзка с дявола.
На балканите те остават през течение на няколко столетия, като постепенно се приспособяват към известни занятия, усвояват голям брой гръцки и славянски думи и възприемат много религиозни вярвания и обичаи от своите не романски съседи. Полека-лека загубват религията, ако са имали такава, която техните прадеди са донесли от Индия. Тъй добре се настаняват на балканите, че мнозина смятат, че тук е тяхното отечество.

Semeyna sofra,50-te,Radko i Keta

Сливен, семейна софра, 50-те години. Може и да е сватба,
ако съдя по стойката на двамата млади в дъното.
Снимката ми е предоставена от Кета и Радко, благодаря.

Когато циганите станали доста многобройни, византийските благородници се опитали да ги превърнат в роби — тях, които никога не са поз­навали робството, а са живели като птички небесни. Цели племена били принудени тогава да се махнат и се за­селят на големи колонии като станат дървари в гористите области, златотърсачи в Трансилвания или готвачи и бавачки в добри семейства. Така циганите прекарват като роби в Ро­мъ­ния до към средата на тринадесетото столетие. Обаче у някои от тях, инстинктът към свободата бил още твърде силен, за да се подчинят на робството. Те бягали и се настанявали в големите планини, като се разделяли на различни по големина групи, избирали си главатар, който ги водел в близки или далечни набеги за грабеж. Намиращи се в постоянна опасност, застрашени да бъдат убити, ако ги хванат, циганите образували тези незаконни банди и станали постепенно професионални крадци, с увеличава­ща се умраза срещу властите, които ги преследвали.
В края на 14 столетие, условията така се изменят, че циганите почват да нахлуват в западна Европа. Водени от главатаряте си, които се държали, като същински феодали, преговаряйки с представителите на градовете, които посещавали, циганите тършували и крадели на ляво и на дясно. Докато главатарят спирал в най-хубавата част на града, придружаван от своите пажове, които водели кучетата му и, прикрепени към ръцете си, соколите му, неговата дружина не се радвала на същите почести, а оставала да станува пред портите на града. Главатарят при такива случаи показвал някаква папска „грамота“ (често забравяна), с която се „поканвали“ всички христи­янски князе да подпомогнат както него, тъй и другарите му, които били много набожни, но били изгонени от турците от Египет. Благодарение на тези измислени разкази, се явило вярването, че циганите са египтяни.
Циганите посетили Хилдерхайм през 1407 г., Болоня през 1422 г. и Париж през 1427 г. В края на столети­е­то те пристигнали до Британските ос­тро­ви и Испания, а в началото на 16 столетие цигански катуни са се срещали в Скандинавия и Финландия. Европа била изпълнена с тях; животът им, след като властите узнават, че са измамени с „папската була“ и ласкателния език на главатарите — циганските барони, става непоносим. От друга страна оплакванията против циганите, в разните страни, се увелича­вали, поради което почнали да издават закони против тях. Наказанията и мерките постоянно се засилвали, докато стигнали крайния си предел със заповедта на Вилхелм Фридрих I пруски, според която всеки циганин, който стъпи на пруска земя, трябвало да бъде обесен. Ясно е, че за да се прибег­не до такава строга мярка, всички по-раншни се били оказали безполезни. Щом изобщо се появявала мярка, която засягала и застрашавала главатарите, хитри­те романи преминавали границата на съседната страна. Тогава Централна Европа изобилствувала с малки, независими държавици. Заповедта на Вилхелм Фридрих била издадена през 1725 г.; цели три столетия различните правителства се отнасяли с циганите по подобен начин, което ги довело до пълно отчаяние. Докато циганите са обикновено кротки, те стават опасни, когато ги преследват. Те са доволни щом бъдат оставени да си живеят както те си искат — както техните прадеди.

Mama,K.Vasilev,Dyakov, yanuari 1951 g

Статията е от началото на 1947 г., а тази снимка е от същата епоха, четири години по-късно – януари 1951 г., затова я пускам. На нея са група роми от Сливен, които импровизирано са си направили снимка за спомен. Различавам учителя Курти Василев (на преден план), най-отдясно – гинекологът Йордан Дяков, седналият с детето е Ганчо Ганушев (стоматологичен техник), Дора Дечева (моя майка, в ония години отчетничка в ДВТК „Г. Димитров“), с мустаците е албанецът Керим (ако не бъркам името), пред чиято сладкарница е направена снимката. Другата жена и мъжа зад нея не разпознавам.

През 1761 г. императрица Мария Тереза австрийска, се отнесла по- благосклонно към тях. Тя се опитала да образува колонии, дето те да се зало­вят за земеделие и др. Макар нейни­ят опит да не е имал голям успех, някои правителства я последвали и по-раншните строги закони били забра­вени.
Към края на същото столетие, немският учен Грелман публикувал една книга в Германия, с която се опитвал да установи индийския произход на романите; след него всички европейски филолози почнали да се интересуват от презираните до тогава скитници. Писатели и драматурзи от този период започнали да описват псевдо- цигански характери, художниците — да рисуват техните катуни с невероятно изглеждащи цигански типове.
Междувременно, много артисти почнали да прекарват един безгрижен живот, наречен „бохемски“, като употебявали френското название за циганите — бохеми. В песните също почнали да възпяват свободния, весел живот на циганите. Известни са рус­ките цигански романси, Пушкиновите цигани и др. Най-автентичните рабо­ти за циганите написва Георг Бороу [Джордж Бъроу – бел. С.С.] и възбужда интереса към техните произведения.
Едва след това циганите, макар и съвсем неосведомени за изменението на настроението спрямо тях, почват да чувствуват една по-дружелюбна атмосфера, съвземат се малко, но само малко от своето праотческо недоверие спрямо домопритежателите и почват да се заселват в покрайнините на европейските градове. Наистина, много малко от тях са свикнали да живеят в къщи, но техните деца почват да се смесват с ония от крайните квартали и голяма част от расовата уединеност на романите изчезва.
Само някои от най-упоритите но- мади продължават да странствуват. Те са, вероятно, наследниците на истин­ските цигани. Те посещават всички па­наири, жените им носят големи торби и хлопат от врата на врата, обикновено с дете на гръб, обвито с парцали. Понякога, поради лошото време, се позастояват край някой град, но не за дълго: щом изгрее слънцето и те тръгват на път с пъстро боядисаните си коли. Те обикновено говорят своето романско наречие, но завеси скриват техния интимен живот от външния свят. Макар и оскъдни познания на езика им, проявяване на такт и известен интерес към техните вярвания, би допринесло много за проучване на живота им.
От средата на миналото столетие до началото на първата световна война цигани почнаха да се проявяват в разните отрасли на живота. Така, виждаме ги като съдии, лекари, инженери, артисти, даже свещеници и офицери в разните страни. Поради своята веселост, циганите се проявяват твърде много като танцьори и музиканти, особено в някои страни, като Испания, Унгария, Румъния — дето са се запазили силни музикални традиции между тия народи. Срещат се обаче и в други европейски страни. Те се подвизават и като борци, боксьори и тореадори.
По отношение на религията, между тях има много християни и мохамедани. Романската им кръв може добре да се прояви, ако попадне в добра среда. Противно на общото вярване, цигани не се намират повече в списъците на престъпниците и, според сведенията на разните полицейски организации, много редки са случаите на големи престъпления между тях. Мнозина обаче се проявяват в дребни кражби и то повече на хранителни продукти.
Току преди войната, много прогре­сивни страни бяха взели различни ме­рки, за да приобщат циганите към съвременния живот. Създадени им бяха училища с учители цигани; в Югославия се издаваше вестник на цигански език; в Москва има цигански театър с актьори и слушатели цигани.
И у нас има цигани скитници и такива, които са установени на постоянно местожителство, в отделни махали, в градовете. Някои от циганите са мохамедани, други — християни. Те са възприели известни наши обичаи, като напр. лазаруването по Връбница, когато ги виждаме, облечени с красивите си, пъстри шалвари и окичени с цветя и пера. Циганите са сръчни кошничари, калайджии, ковачи, коритари, носачи и пр. Те са също добри преносвачи и колари.

Списание „Наука за всички“,
кн. 6, февруари 1947 г.

Бел. на редактора: Преди време Митко Георгиев сподели, че нашият прия­тел Валери Леков му изпратил статия отпреди повече от петдесетина години от старо, отдавна несъществуващо просветителско списание. Заинтригувах се и когато се срещнахме с Вальо го помолих да я видя. Броят на списанието започва с любопитна статия за Томас Алва Едисон, а статия­та, която предизвика вниманието ни и която препечатвам тук, е непод­писана, редакционна е, вероятно на редактора Кирил Сеизов. Ще призная своята неинформираност по отношение името, нямам самочувствието на специалист по общокултурна и журналистическа проблематика в първите години след Девети. Не знам и как се е възприела и звучала в ония времена от читателите на „Наука за всички“ тази статия и дали им е казала нещо ново, днес има доста повече материали и изследвания, тъй че на хората, които са вътре в проблематиката, тя едва ли казва нещо непознато. Но я пускам тук, защото ми се стори, че в някои отношения тонът й е далеч-далеч по-различен, по-толерантен, по-възпитан и интелигентен от многото и много глупости и диващини, които се пишат и говорят повече от две десетилетия вече от какви ли не двупръсточели (и „професионалисти“, доста от които дори с … „научни“ титли, но и от все по-тлъстата гнъс форумманиа­ци, обвита в анонимност и с псевдоними, изживяваща в мрежата звездните си мигове), които доказват, че е твърде съмнително дали като „пристъпваме в бъдещето“ ставаме по-„човеци“. Защото, да си призная, в последно време все повече ми намирисва идеята за „венеца на природата“…
В публикацията е запазен оригиналният правопис.

Архив

Изображение0498

Повестите на Катарина Тайкон

От столетия шведските цигани са лишени от политически и гражданс­ки права: не са били допускани до избирателните урни, не са можели да се заселват в градовете, не получавали помощи за безработица, не са били приемани в училищата. По време на Втората световна война, когато на шведите са давани продоволствени карти, циганите са лишени от купони. Нещо повече – те живеят под непрекъсната заплаха, че могат да бъдат изселени от Швеция и пратени в нацистки концентра­ционни лагери, където били прибрани повечето от циганите на средна и западна Европа.
Срещу тези несправедливос­ти през шейсетте години въстава една млада неграмогна циганка – Катарина Тайкон, която по-късно се прочу като талантлива писателка.
Катарина жадува за образова­ние, но не я допускат до нито едно шведско училище. Тя заве­жда дела срещу влас­тите, обръща се към печата, призо­ва­ва общественото мнение, докато най-после, когато е навършила 26 години, получава разрешение да учи. Тя посещава училище само две години, то те са й достатъчни. Щом усвоява азбуката, потъва в света на книгите, като понякога за една нощ прочита по два романа. А един ден прописва…

Katarina Taykon

В началото на 70-те години се появява на бял свят първата повест на Катарина Тайкон „Катици“. Героинята е едно дяволито момиченце с дълги чо­рлави коси, с басмяна пола и елече, което е закопчано с безопасна игла, защото Катици вечно къса копчетата си. Ала под крехкото младо телце се крие голямо огнено сърце. Катици покорява читателя със своята жизненост, човечност и топлота. Повестта бе преведена веднага на норвежки, датс­ки, английски, немски. Насърчена от успеха на първата си повест, цига­нката-писателка поднесе на своите читатели още пет книги все с Катици като героиня. За тях видният шведски критик Бепе Волгерс пише следното: „На всички деца пак ще кажа: смятам, че трябва да прочетеш тази книга. На всички майки и татковци ще кажа: някой рекъл – децата имат чисти сърца и затова имат ясен поглед – поради същата причина децата не страдат и от предразсъдъци. И все пак един ден предразсъдъците ще проникнат и в техните сърца. Питам се кой е изказал горната мисъл? Да не би да си ти? Тогава мисля, че и ти трябва да прочетеш тази книга“.
Повестта на Катарина Тайкон дей­ствително смекчиха коравосърдечието на политиците и спомогнаха да се подобри уча­стта на шведските цигани. Още едно доказателство за силата на писателското слово.

Светослав КОЛЕВ
в. „Пулс”, 25. 09. 1984

***********************************

Лица от улицата

na yanko dwshterya mu

Rromanu lachshipi, Sliven, 2002.

devoyka s karamfil

Rromanu lachshipi, Sofia, 2001.

Ivan Manyanata

Иван Маняната, Сливен, август 2012.

Изображение0360

Майка и дете, София, септември 2012.

Диптих

Изображение0364         Изображение0366

Детето от спирката на трамвая.
София, ноември 2012.

********************************************

Видяно в мрежата

ХОЛИ –
ПРАЗНИКЪТ НА ПРОЛЕТТА

„Холи“, или фестивалът на цветовете, е един от най-обичаните религиоз­ни празници за хиндуистите. На този ден те изпращат зимата и посрещат пролетта. В продължение на два дни милиони се събират и по традиция се замерят с цветен прах.

VESTI.bg
02.04.2013

Holi 1

Holi 5

Holi 2

Holi 8

Holi 4

Holi 7

Holi 6

Прочетено в интернет

Борис Георгиев: Не виждаме бъдеще
в собствената си страна

Boris GeorgievСнимка  „Дейли Мейл“

Английският вестник Дейли Мейл публикува материал за евентуа­лното голямо нашествие на бъл­гари и румънци във Великобритания след година.
Главен герой в статията е олимпий­ският медалист на България от Атина през 2004 г., Борис Георгиев, който е от ромски произход.
Боксьорът избяга в Англия през 2009 г. и си смени името на Боби Джордж. Сега той се е завърнал в България заедно със семейството си, за да посети родния квартал „Факултета“.
„Няма нищо за моите цигани тук“, казва той. Доста хора от „Факултета“ вече са тръгнали за Англия, защото не виждат бъдеще в собствената си страна, пише английското издание.
Законите в островната държава са по-благоприятни – там могат да си намерят жилище и да получават сериозни помощи.
Самият Георгиев се е установил в Лутън. „Циганите не работят, защото обикновените българи не им вярват. Дискриминирани сме като цигани. Трябва да третираш всеки еднакво.
Нормално е да искат да се махнат оттук. Но ще дойде ден, в който и Великобритания няма да може да дава помощи на хора от Европа и оста­на­лия свят.
Циганите ни просто се опитват да стигнат до там преди това да се случи“, казва още Боби Джордж.

SPORTNI.bg, 24.12.2012

Прочетено в интернет

95% от ромите в „Столипиново“

си плащат тока. Тази изненадваща констатация е направена в доклад на „Отворено общество“ „Факти срещу митове“, който бе представен днес в Пловдив. По данни на EVN-България през 2007 г. само 3% от ромите са си плащали тока, а към дне­шна дата – цели 95%. Причина­та се дължала на промяна в политиката на компанията. В „Столипиново“ електрическите таб­ла са поставени на достъпно за наб­людение място. В самия квартал са разположени 4 каси, а в дружеството са назначени роми, които да консултират потребителите.
Съвсем различна била картинката в други ромски квартали – там се трупат огромни, несъбираеми комунални дългове, тъй като електрическите табла са поставени на височина над 6 метра, а сметките се събират от наместници-роми.

в. „Сега“,
29.01.2013

Прочетено в интернет

Съд на ЕС: българското дело за електромерите по стълбовете

Нели ОГНЯНОВА

В Официален вестник на ЕС е публикувано съобщение за решението на Съда на ЕС по дело С 394/11 Белов/ЧЕЗ. Става дума за електромерите, които в някои квартали и населени места в България се поставят на електри­чески стълбове на 7 метра височина.
Заключението на генералния адво­кат беше, че
● когато електромерите се поставят на електрически стълбове на недос­тъпна височина от 7 м, е налице prima facie случай на непряка дискриминация въз основа на етнически произход,
● но такава мярка може да бъде оправдана, доколкото има за цел да предотврати измамите и злоупотреби­те и да допринесе за осигуряване на качеството на електроснабдяването в интерес на всички потребители при определени условия.
Съдът обаче намира, че не е компетентен да се произнесе по отправените от КЗД преюдициални въпроси:
„решението, с което Комисията за защита от дискриминация трябва да приключи производството след сезирането на този орган на основание член 50 от ЗЗДискр. се доближава до решение от административен тип и не се отличава с правораздава­телен характер съгласно практиката на Съда във връзка с понятието „юрисдикция“, записано в член 267 ДФЕС“.

Блогосфера

Andral 70-71 grwb

Продължава в Andral 70-71 b, 2012

Advertisements

One comment on “Andral 70-71 a, 2012

  1. Zarzala's Weblog каза:

    […] Andral 70-71 a, 2012 […]

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s