Andral 70-71 b, 2012

Print

bresh deshushtarwngu 

70-71 * 2012

http://www.ceeol.com
savsavchev@yahoo.com
ssavchev@abv.bg
zarzala.wordpress.com

На корицата: Митична фигура на жена с рог на главата. Мозайка, Израел. От Блогосфера.

Продължава от Andral 70-71 a, 2012

*******************************

Прочетено в интернет

Прессекретаршата на Плевнелиев – пред уволнение?

На Мария Иванова, бивша водеща на икономически новини в БНТ, а след това – прессекретарша на Плевнелиев като министър, е наложено дисциплинарно наказание

Прессекретарша­та на президента Мария Иванова e наказана с предупре­ж­дение за уволнение заради срамния гаф в първото новогодишно слово на държавния глава Росен Плевнелиев.
Днес, десет дни по-късно, има съоб­щение от президен­тската канцелария, което, кой знае защо, е изпратено само до някои медии.
Мария Иванова, бивша водеща на икономически новини в БНТ, а след това – прессекретарша на Плевнелиев като министър, получи грозната и по­дигравателна антинаграда „Златен скункс“ от предаването „Господари на ефира“. Когато я прие, тя съобщи, че се прави вътрешна проверка в служба­та й.

Prezident i sekretarsha

„Концепцията [?!? – препинателните знаци на „Andral“] е наша. За техниче­ската реализация се доверихме на БНТ. Тук нямаме монтажисти, оператор, архив“, заяви преди няколко дни Иванова.
За всеки зрител е очевидно, че клип, покриващ част от обръщението на държавния глава, не може да бъде излъчен по държавната телевизия без да е гледан много пъти от много хора. Затова опитите и в БНТ, и в президентската пресслужба да бъде прикрит виновник (виновници?) бяха странни. Едва сега става ясно, че Мария Иванова е трябвало да поеме вината за глупавата грешка красотата на българската природа да бъде илюстри­рана със снимка от Аспен, Колорадо.
Наложено й е дисциплинарно наказание според Кодекса на труда, кое­то след година ще бъде заличено от трудовото й досие, се твърди в днешното съобщение.
Веднага след Нова година от БНТ заявиха, че „при изготвянето на клипа подборът на снимковия материал е извършен съвместно от екипите на БНТ и Пресцентъра на Президентст­вото“.
Самият Плевнелиев също трябваше да се оправдава вместо да посочи виновника. Президентът реагира седем дни след гафа и заяви, че се гордее с новогодишната си реч, която написал сам, а тези, които говорят за гафове се отнасяли с неуважение към институцията на държавния глава.
Наказание имаше и във фирмата „Балкантурист“, където беше уволнена служителка публикувала на сайта снимката от Аспен като илюстрация за красотата на… Родопите.
Подобен конфуз не се случва за първи път в екипа на президента Плевнелиев. През юли миналата година текстът на „Национална стратегия на Република България за интегриране на ромите“ (2012-2020) беше публикувана на сайта на президентсвото в PDF формат, а файлът беше наре­чен 13.NationalStrategyIntegrateMan­gali.pdf.
И тогава беше обявено, че е разпоредена проверка, но с мълчание бяха отминати въпросите дали е намерен виновникът и дали е бил наказан…

През VESTI.bg
10.01.2013

ВЪПРОС КЪМ ПРЕЗИДЕНТА

Господин Плевнелиев, колко още гафа трябва да направи някой от Вашите служители, за да бъде наказан адекватно? Срам ме е от Вас, че държите при себе си човек, който е пряко отговорен за глупостите в екипа Ви, това Ви го казвам като български гражданин. Наистина е жалко, че държите толкова на човек, който не за първи път доказва, че е и политически, и журналистически НЕГРАМОТЕН!!! И че дори и не прикрива РАСИЗМА СИ!!! Нима толерирате расизма на хората около Вас?!? Ако има прокуратура в България, то тя би следвало да се самосезира за политическия гаф на Иванова, подчертан в информацията по-горе. Не, не реагирате нито Вие, нито прокуратурата… Гафовете на Вашите служители се превръщат във Ваши гафове щом като не вземате релевантни мерки, за да не Ви дискредитират и като личност, и като държавен глава. Изглежда не разбирате, че те пряко унизяват президентската институция и работят и против партията, която Ви издигна като държавен глава!

********************************************

Лица от улицата

General i vnuk

Внук и генерал. Живот на улицата.
Сливен, август 2012.

********************************************

Прочетено в интернет

Граждани искат оставката
на Божидар Димитров

Инициативен комитет от Пловдив призова за оставката на директора на Националния исторически музей Б. Димитров, съобщи БНР. Причината е дискриминационно изказване на историка срещу ромите в предаване на национална телевизия.
От комитета настояват също Дими­тров да се извини за думите си, че чужденците, които си купуват българско гражданство, имат повече принос за развитието на България, отколкото живеещите в ромските квартали на Пловдив и София „Столипиново“ и „Факултета“.
Създаването на инициативния комитет е само първата стъпка срещу подобни изказвания на езика на омра­зата и насаждането на етническа дискриминация, заяви Яшар Асан, който е бивш общински съветник от ДПС, вече напуснал партията на Доган.
Първо, нашият историк трябва да си навие часовника, защото във „Факултета“ и в „Столипиново“ има хора квалитетни, които допринасят за България. В момента в България кой чисти улиците, кои са общите работници в България? Мисля, че трябва да живеем в синхрон, с мир и красота, защото това е за мен като „Столипиново“. Сигурно и във „Факултета“ има много кадърни хора, които ще излязат и ще кажат „не“ на това. Моята молба е към Бойко Борисов, нека да вземе строги мерки срещу този човек, коментира пред БНР Яшар Асан.
Докторът по философия Асен Колев, член на инициативния комитет, заяви, че за изказванията на проф. Димитров ще бъде сезирана Комисията по дискриминация. Към правителст­вото ще се обърнем, към Европейс­ката комисия също ще се обърнем с писмена жалба. Крайно време е българ­ското общество да разбере, че не печели от това, оплювайки населението на квартал „Столипиново“, коментира Колев.
Това не е първият случай, в който изказване на Божидар Димитров предизвиква обществен скандал. През 2010 г. в интервю за „Дневник“ той използва квалификацията „шибан народ“ спрямо българите. С думите „Защо бе, майка му стара, защо е толкова злоба, бе?! Е т’ва не мога да си го обясня при тоя шибан народ, при тия шибани колеги“ Димитров коментира пред „Дневник“ твърдението на архео­лози, че се е прибързало с обявяването за мощи на свети Йоан Кръстител, намерените край Созопол части от ръ­ка, лицева част и зъб.
Директорът на НИМ беше министър без портфейл в правителството на ГЕРБ, но беше освободен през февруа­ри 2011 г., след като преди това пода­де покрай скандала с посланиците, сътрудничили на бившата Държавна сигурност. След освобождаването му постът на министър без портфейл бе­ше закрит, а отговорностите прехвърлени към вицепремиера и финансов министър Симеон Дянков.

в. „Дневник“, 10. 01.2013

ОТГЛАСИ

Бележка на редактора: Преди повече от година Рамар ми прати материал, озаглавен „Страх“, който публикувах на страницата си zarzala на 9 октомври 2011. Очеркът или репортажът, както искате, предизвика сериозен отклик и писмена реакция, която пуснах в „Andral 64-65 а“ от 2011. Наскоро влязах в секция от блога, който май не бях забелязал до този момент: Comments I`ve made. Там видях текст, предизвикан от публикацията, който не познавах и прочетох. Стори ми се силен, затова го предлагам тук. Изрично подчертавам, че някои квалификации в него не прие­мам. Не познавам автора, нямам каквато и да е връзка с него, не знам и в коя държава живее. Ако му попадне тая бележ­ка, нека се обади – острият поглед, острите думи дори и да отхвърлям пора­ди една или друга причина, са различна гледна точка и широко скроения човек би трябвало да може да им „дава ухо“, дори и само за да съумява да предпазва личната си визия от подобни пристъпвания на добрия тон. Ето и самия текст.

harbinger said 1 year ago:

Това, което е станало в трамвая преди година с пловдивския актьор Киси­мов, се разигра пред очите ми и през 1998-ма година (тогава беше второто ми посещение на Родината откакто избягах още по Живково време в средата на 80-те; третото беше през 2000-ната и смятам четвърто ПОВЕЧЕ НИКОГА ДА НЯМА!)
Беше вечер и трамвай номер 5 шумно тракаше към Княжево. В трамвая имаше двадесетина човека – всички те седяха, само някакъв младеж стоеше прав на задната платформа. Изведнъж на спирка “Лагера” нахълтаха седем или осем хлапака с твърде екстравагантна външност – в стил “Хеви Метъл” (между тях и две момичета). Понеже влязоха отзад (нещо недопустимо в градс­кия транспорт на Цивилизования Свят, където качващите се трябва да минат покрай шофьора или ватмана!), те тутакси се озоваха до стоящия на платформа­та момък. С бърз поглед забелязах, че макар младият човек да не беше с типични­те расови белези на ром, беше възмургав. Още от първата секунда нахълталата банда “хевиметъли” се разкрещя: “Разкарай се, мръсна маймуно! Няма да пътуваш в един трамвай с нас!”
Момъкът нищо не каза, само ги гледаше ужасено. Понеже очевидно започваше скандал, ватманът забави тръгването, поради което един от “метълите” се провикна: “Аре бе, ватмана, к’во дремеш?! Тръгвай!” Учудих се, че ватма­нът се подчини – като хипнотизиран. Момента на затварянето на предната врата беше използуван от друг млад човек, който изглежда беше преценил, че сам той е достатъчно мургав, та да привлече и той гнева на “скинхед-боговете” върху себе си и буквално се изниза през затварящата се врата – с риск да бъде заклещен…
Скинарите започнаха да ритат младежа на задната платформа.
Огледах насядалите по седалките граждани, които се бяха разположили като статуи в музей – вцепенени, с вяли и апатични лица. Всеки като че ли ис­каше да каже: “Това не ме интересува! Това са си техни работи, а аз трябва да си запазвам моята кожа!” Провикнах се: “Какви са тези бе? Нацисти ли са?” Никой не ми отговори, само ме погледнаха с учудване…
…Бандитчетата се опитваха да съборят жертвата си на пода, за да могат по-лесно да я “обработват” с ритници. Момъкът се беше вкопчил в тръбите, които опасват задната трамвайна платформа и очевидно се стараеше в никакъв случай да не падне, защото вероятно ясно съзнаваше, че падне ли, това ще има фатални последствия за него. В това време един от гражданите се отдели от инертната маса наблюдатели и – аз и той – се приближихме до вилнеещата скинарска сган. Човекът, който беше с вид на пенсиониран интелектуалец, кротко ги попита защо правят това. Тарторът на гамените – тип с подчертано сини “арийски” очи и ослепително бяла “арийска” кожа, – изсъска:
– А ти защо се набъркваш между шамарите, бе дъртак? Или си мръсна комунистическа свиня? У вас – червените свини – не е останало нищо българско и затова защитавате всяка мръсна маймуна. Нали сте “интернационалисти”…
Докато хулиганът изричаше това, ме споходи мисълта, че такова исте­рично поведение е обяснимо само с прекомерна доза наркотици. Изродът ръкомахаше, като че ли искаше да нападне с юмруци целия свят. След като свърши да говори, “ариецът” се набра на мускули, заловен за горната тръба на трамвая, вдигна крака и с всичка сила заби токовете на тежките си обувки в главата на “мургавия”. Главата на жертвата изтрещя в трамвайното стъкло, което се пукна, а наоколо всичко се изпръска с кръв. Момъкът обаче, почти издъхнал, се държеше неистово вкопчен за дръжката, само и само да не падне долу, защото тогава щеше да бъде свършен…
В този момент трамваят стигна до спирка “Хиподрума” и разтвори врати­те си. Незнайно как повикан, в трамвая влезе един полицай и каза: “Я да видим кой е виновния тук!”. Гаменската паплач светкавично се изниза покрай “блюстителя на реда” и потъна в тъмнината на квартала наоколо, а полицаят извади белезниците и закопча с тях полумъртвия “мургавелко”.
Така че, драги ми сънародници: колкото и да си играете на демокрация, на избори, на партии, на вотове на недоверия и оценки кой ще е най-добрия президент и кой – най-добрия премиер, трябва първо и преди всичко ДА СМЕНИТЕ НАРОДА СИ с някой друг, защото народът ви е ФАШИСТКА МЪРША!
Сега ясно ли ви е защо повече кракът ми няма да стъпи в “милата осмърдяна Родина”?

Изображение0353

Угърчин, 30 септември 2012.
Деца играят в … гробищата, докато бащите им копаят нов гроб… (2)

ПРАСЕ

Бойко ЛАМБОВСКИ

Цигани пърлили прасе в Казанлък, газовата бутилка гръмнала и опърли­ла 3 циганчета. Трагичният инцидент предизвика маса иронични, дори саркастични коментари в блогосферата. Въпросът е там, че газовата бутилка гръмнала, защото пърлячите я турили в гореща вода, за да повишат налягането.
Някои от коментарите бяха доста, таквоз, обидни. От типа на „граната в ръцете на маймуна“ и прочее…
Искам да защитя ромската братия от тия унищожителни критики. Не знам точно как, но искам. Ромската братия, разбира се, често обърква някои неща, които изискват технически познания и акуратност при боравенето с различни уреди. Самата братия обаче, особено тази нашата, никога не се бие в гърдите колко ловко пипа високотехнологичните джанабетини (впрочем невисокотехно­ло­гич­ните – също).
При все това майката родина (щото е доказано, че европейската рома е потеглила преди много столетия от Индийския субконтинент) е една от най-бързо развиващите се технологично нации в света. По брой потребители в интернет Индия борави с деветцифрени числа, и вече здраво захранва света с компютърни специалисти. А едно от най-умните наши момчета – Веско Топалов, подпряно хем от родна публика и родни фирми, преди две години не успя да надвие индийското (тоест в крайна сметка ромско) умно момче Вишвинатан Ананд в най-умната игра на света – шаха.
Че ромата ни инак няма самочувствие, е вярно. Смята се, че циганите миг­ранти са произлезли от най-низшата каста в Индия, тоест те високо самочув­ствие не са имали и преди онзи исторически преход. Порази ме една циганска пословица, не мога да я забравя. Тя е символ на това самочувствие: „Живеем, колкото да не е светът без хора“ – гласи тя.
Нека все пак, във връзка с въпросното прасе и газовата бутилка кажем, че далеч не само ромата произвежда примери на световната глупост.
И ние – белите българи, произвеждаме, хем дори в сферата на високите политически решения. При атомните електроцентрали също. И французите произвеждат, и американците произвеждат. Понеже чета любопитни дописки от различни агенции, си спомням с умиление една такава – шейсет и няколко годишен американец искал да си свали задното колело на колата в собствения гараж. С ремонтни цели. Въртял с ключа, но болтът заял, не поддавал. Чукал с чука, тц. Чичото се ядосал, решил се на крути мерки. Донесъл си пушката. Решил да стреля в болта, белким го размърда и после по-лесно отвърти. От многобройните рикошети в малкото бетонно помещение получил няколко тежки рани, макар не смъртоносни. Разбил и доста нещо по колата. Шерифът ко­ментирал сетне, че човекът бил сериозен и отговорен. Шерифът не разбирал от какво е станала тази беля. От присъщата на човеците глупост, ще ни се да подскажем.
С покойния ни писател Атанас Славов, живял дълго в Америка, но роден и завършил живота си в Сливен, говорихме няколко пъти за циганите. Славов беше написал книга за тях. Твърдеше, че е грешка, загдето светът се опитва да ги променя и интегрира. Имат си своя философия и свое отношение към света, които са само привидно изменими, смяташе Славов. Всъщност си остават вътрешно каквито са, явно то е част от Божия промисъл, ако има такова нещо изобщо.
Deep inside – сещах се аз, и му цитирах една песен на Paul Revere&The Ri­ders-Cherokee people. Може да туря и връзка, но отвътре съм си червенокож, пеят в тая хубава песен за индианците чероки.
Циганите, като всички хора на планетата, не могат да бъдат сложени в един калъп. Хитлер се опита да направи от тях калъпи сапун, както и от евреи­те. Циганите не само го преживяха, но и не сториха от това международно законода­телство и филмова индустрия по-сетне.
„Никой не може да работи толкова, колкото циганите“ – ошашави ме един мъж, построил си замък до созополското село Равадиново. Не знам как беше омагьосал десетината чирпански роми, които му работеха, но те наистина се трудеха като фадроми.
По-горе споменах Франция. До Марсилия разтуриха ромски лагер и го опожариха, а френският вътрешен министър Манюел Вал по-рано поясни, че „страната му отказва да приеме цялата тази мизерия“. Върхът на парадокса е, че Франция и други западни страни искат да накарат България и Румъния да се справят с „ромския проблем“. Такава инициатива прилича, както сполучливо ко­ментира един форумец, на стартираща „Десетлетка на изключването“, следваща прословутата и безумна „Десетлетка на включването“. „Справяне“ е да върнеш ромата в България ли? Че ромата е волно племе – ходи, където си ще. Ако светът вижда справянето като депортация, то дали същият този свят няма да ахне, ако решим да депортираме ромите си обратно в Индия?
И „включване“ в какво? В живота, както го вижда Вал ли? Но ромите живе­ят на тази земя не от по-скоро, отколкото Вал и неговите предци. Те се включват в живота по свой начин, който – биологично погледнато, не се знае дали няма да се окаже по-дълговечен. Дори във философски аспект.
Помня едно предаване, в което социоложки, социални работнички и пси­холожки бяха в студио с две ромки. Темата бе ромската раждаемост и нищета. „Защо раждате толкова, като нямате пари да си гледате и образовате децата?“ – наскочиха белите жени двете циганки. Едната циганка се оказа твърде устата.
– Раждаме по много деца, щото обичаме децата! А вие българките не раждате, щото повече обичате само да спите с мъжете! – отвърна така или почти така тази нахалница.
И обърка нравоучителния по замисъл сценарий безвъзвратно. Ромите все объркват – я с горелка, я с език. Непоправима работа.

в. „Сега“, 02.10.2012

20

Цикъл „Улички“, XXI.

ФРАГМЕНТИ И МЕТАФОРИ

Савчо САВЧЕВ

„1983, 28 март, Хасково
Бях и в Хасково, на „Южна пролет“. Запознах се с Красимир Дамянов – весела пиянка, добър човек, но на всички се харесва“.
Това съм отбелязал в хвърчащи Дневникови бележки преди трийсет години. Тъй съм го усетил. Днес, потопил се в „Студентът по хармония“, не бих го повторил. Когато се видяхме последния път му се зарадвах много, нямах вест за него от „Дневникът на една пеперуда“, един чудесен роман, който не получи подобаващото му се внимание и който съм забутал някъде или съм дал на някого непременно да го прочете, а той е забравил да ми го върне. Не написах и ред за „Пеперудата“ – вече не помня защо, дали защото съм бил в поредния си душевен луфт, дали защото „има бои-няма платно”, дали… Но в която и книжарница да влезех тогава, който и приятел и познат да срещнех, все говорех за книгата на Краси. Сега си купих най-новата му работа и отново питам тоя и оня: „Защо не я продавате, книгата е страхотна?!“ Няма отговор… Оказа се, че и „така“ не става… Българската сергия и днес ти предлага какъв ли не белетристичен чуждестранен зарзават, но, както и преди трийсет години, манталитетът си е същият… Пък и книгата, литературата влезе в някакви странни духовно-интелектуални сфери, подобно други видове изкуства, разседът на идейно-интелектуалното привика нови жанрове, нов вид форми, които или ти киселеят, или са с лизет на … безвкусен техницизъм или откровена педерастия.
Първо впечатление: нещо много симпатично и по хлапашки лекомислено „ай-е, копеле“ (без доза лекомислие накъде?!?), което ме приобщи към себе си веднага, потопи ме в ония клокочещи дни непосредствено преди Десети и веднага след Датата, когато тъй дълго таеното мълчание, недомлъвки, необяснимости, случайни открития, страх и надежда изригнаха по напълно непознат за нас начин и ни изправиха пред емоционални, психически и всякакви други крайности, или възходи и падения като видим резултат.

KD i kniga
Още: цинизъм, но плащане с истински пари, а не с облигации без покри­тие от 50-те, 60-те, че дори и 70-те, когато възрастните си въобразяваха, че пазят „ценни книги“, пък то си бяха една от измамите на оная система, т.е. най-обикновени красиво изрисувани хартийки. Цинизъм – да, но не и вулгарност, интелигентно прорязване плътта на времето, резки и отчетливи мазки с остри, бистри и релефни психологически нюанси на характери и сетивност. Дали пък не приписва дяволиадни черти на персонажите, които са си може би лично негови, дали пък не сугестира съзнателно? Не, след стотина страници, се оказва – не… След стотина страници се уверяваш, че и първоначалното впеча­тление за лекомисленост, за някакъв лековат оптимизъм, е измамно. Формула­та е: „всичко на масата!“ и то от гледната точка на „твореца“, на онзи който сът­ворява – в това винаги има нещо от „елитарността“: ти си избраникът, ти си „издънка“-та на Онзи горе. И когато нищо друго не ти остава, какво, освен всекисекундно да опитваш да „продадеш душата си“ на Другия, пък то виж, че някои дори успяват („аз съм гений, аз съм гений, аз съм гений“), когато „разсе­дът“ позволи и струйката намери път и бликне неочаквано – за възхита или вселенска злоба на околните и за, вероятно, безмерна тъга и поемане и на последните капки от сатанинската течност, т.е. фаустовското „плащане“ според сключения договор.
И схващаш, че „Баладата“ на Краси е литература на скъсаните междупо­коленчески връзки, окъпана от сарказъм и някаква особена милост, от нега към … самия теб отпреди трийсет… Няма връщане, днес си повече от мнителен, днес трябва да играеш ролята на медиатор на новите поколения, които може и да не са чували дори за глътналото цели литературни времена „априлско поколение“, за да осветлиш реалиите на едвавчерашната литературна история. (Горко на живите да видят срива на бившата си интелектуална монументалност, нищо, че продължават да подмолстват). Няма връщане, днес вече си усетил в пълна мяра завистта – черна или бяла, – прекрачил неусетно граници, но запазил ли си тръпката от радостта от направеното от другия, а той може да бъде и приятел, си „по“ човек. Ритни тавата! Ако можеш, разбира се…
От доста време ми се иска да кажа нещо повече за моето поколение, стрито между две епохи и издухано от шепата на времето… Не знам кога ще стане. Все по-ясно е, че нещо съумяха да съградят пилигримите, пръснати по някаква причина, видели свят, необременени от сковаността на ония времена, свободно общуващи с други култури и езици. „Около него всичко е литература“, но духът трябва да е готов за „това“, а то се постига и с малко по-„различна” био­графия. Все повече човек и герой размиват граници – „нима има значение в днешно време дали си ти или не“, – едва ли е случайно, че „Студентът по хармония“ не търси и грам условност, а всичко е „онази действителност“ дори и с истинските имена на персонажите си. Литературни герои сме самите ние, разплатата е окончателна и категорична. Посоката е раздробеност на съзнанието, а спасението, може би, е в „съзаклятието за неидентичност“. В порива да твориш. Душата пърха около формата, резонира в трепет да улови съдържание­то (смисъла). Краси е майстор, той не само свободно вае, по-важното е, че чрез формата постига дълбочина. Фактурата на повествованието е жива, няма я тъй характерната за предното белетристично поколение унила съзерцателност, застиналост на сетивата и разсъдъчност и той не случайно дори надменно и с доза ирония разчиства „сметки“. В ония времена дори действото беше мнимо, все правеха пленуми и конгреси, за да остане всичко по старому. И това нямаше как да не се отрази и в литературата, пък и в критиката. Докато след промяната наистина „нещо се случи“ (Дж. Хелър), кратерът експлодира неудържимо. И не е само Краси Дамянов, озарен от ония дни. След него е много вероятно и други да осмислят по-дълбоко и по-сериозно оная епоха, време е. [Преди време Любен Петков издаде „Градът на истината“.] Дамянов открива за българската литература и нови мотиви, чест е да осмислиш в различна трактовка социални и политически процеси като междуетническите напрежения.Особено в днешните фашизоидни времена, когато пак безчинстват „ония“ или техните физически и духовни синове и внуци.
И е хубаво, че Краси придава интелектуална подплата на повестованието, словото е органично, зряло, не маниерно. А идеята за гениалност… Идеята за гениалност е крайната мярка, тя е осмислена като „абсолютното спасение“ от „абсолютната безсмисленост“, когато само „тя“ ти остава… Но се питам това не е ли отново европейската мяра за нещата, христианската проекция за аватара, европоцентризъм, от който не можем да се „остраним“. Защо не мога да се сетя за друга религия, която да идентифицира човеко-бога с гения, с онзи, който е на ръка разстояние от „вечността“, от „докосването до Бог“, от ореола на светата личност?!? Другите религии решават проблема по различен начин. Те не говорят за гений, те говорят за полубог, за пророк (Толстой е имал самосъзнание на пророк). Което е доста по-различно. Или бъркам?
[Думи от писмо до автора: „За Виктор… Беше леке. (Извинявай, Краси). Особено късната му битност е повече от категорична. И понеже не го уважавах … не съм го и чел. (Навремето, мисля, че прочетох само „Ций Кук“, когато излезе и месеци преди смъртта му някъде срещнах негова статия, която беше смислена). Може и да не съм прав, но за мъртвите или … истината (моята) или нищо. В тия години много-много повече ценя истинския приятел и добротата човешка, отколкото гения. Пък и гении тъй много в литературата, виж добри хора – все по-малко. Още веднъж – извинявай, ако нещо от казаното те наранява“].
Има сантимент в книгата на Краси Дамянов, има сантимент и в моето отношение към нея и нейния автор. Краси, ще го повторя, радвам се на книгата, радвам се на онова, което правиш.

* * *
Днес Човекът не е венец на Природата, днес човекът е … „неочаквано … добра Комбинация“…

* * *
Журналистически бисери (5)
TV+, „Защо Индия“
Махатма Коце Калки, най-добрият певец сред стоматолозите и най-доб­рият стоматолог сред певците: „Аз не съм човек, който може да се побере в тес­ните дрешки на една религия“…
Yes-s-s-s, велико…

* * *
Журналистически бисери (6)
На улична сергия преди дни гледам атакуващо манекенства книга със странно заглавие: „Осно­ви на българизма“. Луксозно издание. Цената й беше неприлично висока за жадните за наци-родолюбие и високопатриотично четиво – 30 стотинки. Авторът е човек, който преди месец поразхвърли за няма и седмица в най-луксозния хотел на Париж повече от 30 бо­на (в неговите лъскави салони явно много активно се е борил за бъдещето на българската нация, какво друго да е правил…), днес за­щи­тава неувяхващите комунистически при­нципи на Уго Чавес и се кланя доземи в Москва на негово имперско величество Владимир Владимирович, а от съвсем вчерашното близко минало се помни нарцистичното му битие на поразголен манекен на … самия себе си и светлите зик хайл идеи.
Освен ярко изявени анархисти и радетели на авангардизма в миналото, днес Ямбол ражда не само кметове нацисти, но неволно пръква и бая волни политици…
(Във времената преди Десети в училище имаше предмет, наречен „Осно­ви на комунизма“, с претенцията да замени никому ненужната … прашасала западна философия).
Очаквам следващото заглавие на выдающийся публицист и политик да бъде „Основи на идиотизма“ – в годините на българската демокрация той даде солидна индикация, че тия работи ги разбира дълбоко. Пък и би му отивало…
* * *
Днешната реклама е пропита от съзнанието за „неизбежната“ липса на качество в съвременното производство. Във времената, когато качеството на всяка създадена вещ е било задължително, нещо, разбиращо се от самосебе си, не е имало никаква нужда от реклама, особено пък от реклама в днешния смисъл на думата. Рекламата днес се ражда от осъзнато „знание за неизбежно­стта“ от липсата на качество и осъзната лъжа, недостойно манкиране на загри­женост да облечеш, нахраниш и уседнеш „масата“. Знанието е в това да говориш (да пълниш главите, да манипулираш читателя, слушателя, зрителя), че земните ресурси са на привършване, а ти самият да ползваш в пълна мяра високото качество и несъмнен комфорт на тия естествени ресурси. Да защитаваш дисертация, че кравите и овцете е много по-добре да живеят в естествени условия в планината и по ниските горски местности сред високи треви и бистри потоци, вместо да тънат в собствените си лайна в маломерни оборни пространства, това съм го виждал с очите си!, и да се чудиш защо тия крави не раждат (информа­ция за „научно“ лице с претенции да става „доктор“ отпреди трийсет и пет години в някакъв пловдивски аграрен институт, когато на мода бяха АПК-тата и ПАК-овете), когато човечеството хиляди и хиляди години е отглеждало кравите и овцете си в проверени условия, си беше чиста проба партийна социалистиче­ска глупост, простотия и откровена машинация, самооблъщение, че нещо си „измислил“ и „твориш“. Да се връщаш към кирпича и сламата (това пък днес!), за да рекламираш някаква технология, позната на същото човечество от хиля­ди и хиляди години … не е ли е същото?!? Преди години пренебрегвахме черния хляб (белият беше социален лукс и шик), днес го „предпочитат“, като отвсякъде ти предлагат хляб, изкуствено потъмнен с незнайни „овкусители“, бои и пр. Преди стотина години учехме австрийци и унгарци да садят домати и грозде, днес те ни дават акъл как се сàди пипèро… Найлонът, шушлякът, талашитът и пр. новотии на съвременната цивилизация навлязоха през 60-те и 70-те, из­куствените торове не бяха познати на българския селянин до края на 50-те („новите технологии“ бяха висша мо­да през следващото десетилетие, купища партийни документи ги насаждаха като задължителни норми, като играеха ролята на днешните „блазнещи“ tv реклами), шпековият салам си беше шпеков салам и без някакъв си нарочен стандарт „стара планина“, млякото си беше мляко, а не „данон“, мозъкът и съзнани­ето на производителите, на хората не бяха изкривени, неморални и мафиотизирани, както е сега (трябва ли да се доказва?!?) и както, никакво съмнение!, ще бъде в бъдеще. Истината се замества от рекламата, от лъжата, от манипулацията, всекиминутно ти пълнят главата с високостойностното „к`во рисуваш бе-е-е-е, леонардо“, (тук разбирай като повсеместна метафора за съвременна нашенска tv естетика и изисканост)…
Разбира се, че има изключения. Като човек, неизкушен от рекламоизсле­дователски претенции и амбиции, който никога не си е поставял изрична грижа да следи бълващото световно производство на агенции и автори, помня и изключително стойностни реклами на Johnie Walker, примерно, (дори не знам чии са) с дълбоки и фино оркестрирани идеи, истински изящни визуални миниатюри, които няма как да не впеча­тлят.

* * *
Наскоро в трамвая срещнах Здравко Чолаков. Той ми препоръча една книга за книгата – разговор между Умберто Еко, Жан-Клод Кариер и френски журналист, аз пък му говорих за новия роман на Краси Дамянов. В първия момент не се сетих за препоръчаната ми книга. На следващия ден я намерих, „е, че аз че съм я виждал“. Не бях я купил, преди години нямаше как да я пропусна, днес пък няма как да притежавам всичко от книжния пазар. Споменавам случая, тъй като се сетих за теза, засегната и в „Това не е краят на книгите“ – препоръчаната ми от Чолаков: в нея Умберто Еко говори за явлението Vanity Press. Под Vanity Press Еко фиксира издателствата, които издават с пари на авторите собствени­те им съчине­нийца с единствената цел груба печалба, или както казват и днес някои в маха­лата, търгофия… Преди години на „Вито­шка“ срещнах Владо Левчев, още не беше се върнал окончателно в България, тогава и той засегна темата от малко по-друг ъгъл, доколкото помня думите му в Щатите явлението маркирало нискостойно­ст­ния самиздат. Дали помня автентичността на казаното? Понякога съм се убеждавал, че спомените ми играят полуневинни шегички… Разминаването за различната гледна точка за същността на явлението е видно и ако греша, моля да бъда извинен. Но тук за друго ми е дума­та. Не мисля, че въпросното явление е кой знае какъв проблем. Много по-важно е дали една книга е добра или не. Винаги ще има хора, които биха искали да пипнат като книжка собственото си, събрано между кориците, „творчество“ и да се порадват (със собствените си пари!). Е, кое му е лошото?!? Да не би ако издателство хареса един ръкопис и го издаде, а той няма нито паза­рна, нито естетическа стойност да е нещо, по принцип, по-добро?!? И толко­ва рядко ли се случва? Има други много по-сериозни морални проблеми, на които съзнателно не обръщаме достатъчно внимание или пък изобщо не ни пука от някакви си морални казуси… Примерно в днешно време да се облагодетелстваш обилно от мръсните „идеи“ и пари на тъй наречения „преход“. Или в ония времена еди-кое си издателство никога да не е пускало книги на български автори, а и дебюти, но за някои да е правило странни изключения. Или да имаш възможността да си издаваш безценните съчинения в известни или никому неизвестни издателства на изток и на запад, финансирани с, както се казваше тогава, твърда валута (ето това е същинско Vanity Press), с неумело прикрити привидно „национални идеи“, но явлението, явлението как да именоваме?!? Примерно незабравимите трудове на другаря Ж. (нали си спомняте Pergamon Press на един милиардер, дето неволно падна зад борда на яхтата си?), издадени на запад (и със сигурност веднага хвърлени в кофите)… И на толкова още люде, включително и писатели, с главната умисъл à дано някой ги забележи в Стокхолм… И толкова още други неща… Именно те много по-сери­озно деморализират, именно те са много по-големият проблем…

V chas po fizichesko

В час по физическо. Сливен, 6 основно, 2000.

Priyatelki, Sliven, 2000

Приятелки. Сливен, 2000.

Прочетено в интернет

Индиец заживя на дърво

Той се храни единствено с плодовете на дървото и с храна,
която получава от загрижени роднини

image

Отвратен от съпругата си индиец живее вече девет месеца на дърво, след като хванал половинката си в леглото със съседа, съобщи местна медия.
Индиецът Санджай прибегнал до крайната мярка, след като хванал любимата си в изневяра, но тя отказала да се извини за своите действия.
Потърпевшият се храни единствено с плодовете на дървото и с храна, която получава от загрижени роднини, разкри сестра му пред местен вестник.
„Храни се и спи на клоните. Не слиза дори за роднините си“, сподели тя с разтреперен глас и просълзени очи.
Властите обаче не се ме­сят. Според полицията мъжът не върши нищо нередно, което означава, че мо­же да остане на дървото колкото пожелае.
Предполага се, че съпругата на Санджай е избягала в дома на своите родители.
Никой от познатите му не я е виждал оттогава.

VESTI.bg
20.12.2012

Индия екзекутира

оцелелия атентатор от терористичните атаки в Мумбай през ноември 2008 г., съобщи BBC. Преди три месеца Върховният съд на Ин­дия потвърди смъртната присъда на Мохамад Аджмал Касаб за нападенията, погубили 166 човека, а държавният глава отхвърли молбата му за помилване. Касаб бе обесен в затвора на щата Махаращра. 24-годишният пакистанец бе член на радикалната ислямистка групировка „Лашкар-е-Тайба“ и бе осъден на смърт през 2010 г. Останалите девет тежковъоръжени нападатели откриха огън в железопътна гара, взеха заложници в два хотела, нападнаха ресторант и полицейски участък и след престрелка бяха разстреляни от силите на ре­да. Касаб е участвал в нападението на гара „Виктория“, когато бяха убити 52-ма човека.

По в. „Сега“, 22.11.2012

Почина Рави Шанкар

Ravi Shankar

Почина царят на ситара Рави Ша­н­кар, предаде Ройтерс.
Световноизвестният индийски музикален ви­ртуоз напусна този свят на 11 декември 2012 г. в болница в САЩ на 92 години след сърдечна операция.
Рави Шанкар печели световна слава след участието си в музикален фестивал в Мексико през 1967 г. В края на 60-те оказва влияние върху творче­ството на „Бийтълс“ и особено върху Джордж Харисън, който го нарича „кръстник на световната музика“.

****************************************

Джайниски храм, Ранакпур

Джайнистки храм. Ранакпур.

****************************************

Индустриалец дари 2,3 млрд. долара на благотворителна организация

Индийският милиардер Азим Пре­мжи, собственик на високотехнологичната група „Уипро“ (Wipro) е дарил 2,3 милиарда долара (1,74 милиарда евро) на благотворителна организация, работеща в сектора на образованието, предаде Франс прес.
Азим Премжи, който изгради империята си, започвайки с предприя­тие за олио, дари през 2010 г. 2 мили­арда долара на същата фондация, която носи неговото име.
Премжи е прехвърлил акции за 2,3 млрд. долара от компанията си в полза на институцията, която финансира програми за подготовка на индийски учители и за изграждане на училища, се посочва в комюнике на „Уипро“.
Състоянието на Премжи се оценява на 16 млрд. Долара според класацията на най-богатите хора в света на американското списание „Форбс“ за 2012 г.
„Най-богатите би трябвало да допринасят съществено за създаването на един по-добър свят за милиони хо­ра, които нямат техните привилегии“.
Това заяви Премжи неотдавна при влизането си в клуба на милиардерите филантропи „Гивинг пледж“, създаден от съоснователя на „Майкрософт“ (Microsoft) Бил Гейтс и американския инвеститор Уорън Бъфет.

VESTI.bg, 24. 02. 2013

4954905992_59e94f0d89 (1)

Тадж Махал, акварел.
От Flickr.

18 стъпкани при паническо бягство
в Индия

18 индийци бяха стъпкани от пани­чески бягащи хора след спиране на електричеството по време на молитви край река Ганг, предаде Франс прес.
Осем от жертвите са деца, останали­те са жени. Поне още 20 души са ранени и откарани в болница, от тях шестима са в критично състояние.
Стотици молещи се индуси се били събрали край реката в град Патна, ща­та Бихар, за да се молят на Бога Слънце по време на религиозния празник Чхата, съобщил за АП източник от по­лицията.
Хората, изпълнили временна бамбукова платформа към реката, побягнали панически, опитвайки се да се измъкнат на брега.
Според АФП в Бихар пристиг­нали близо 400 хиляди вярващи в бога слънце. На мястото на инцидента имало най-малко 50 хиляди души.
Такива нещастни случаи стават че­сто в Индия по време на религиозни празници.
През септември девет души загина­ха при сходни обстоятелства в Източна Индия.

VESTI.bg, 20. 11. 2012

Над 100 души загинаха
при блъсканица в храм

Над 100 души загинаха и 150 бяха ранени при блъсканица в хиндуистки храм в туристическия щат Раджастан, Западна Индия, съобщи Франс прес, като цитира представител на местните власти.
Нещастието станало в град Джодпур, където рухнала стена по пътя към храма „Чамунда“. В храма се събрали над 10 хил. души, за да участват в ре­лигио­зен празник, посочва АФП.
Падналата стена убила няколко души, но и предизвикала паника сред останалите, които се втурнали ужасени навън, при което десетки са били стъпкани и изпомачкани от тълпата.

VESTI.bg, 30. 09. 2008

Индия се надява на напредък
в свободна търговия с ЕС

Германия и Индия се надяват на бърз напредък в прегово­рите по сдел­ката за свободна търговия между Делхи и Европей­ския съюз, заявиха външните министри на двете страни, цитирани от „Франс прес“.
„В германски и в европейски интерес е да поставим на ши­рока основа и да разширим стратегически връзките си с Индия“, каза германският външен министър Гидо Вес­тервеле след среща с индийския си колега Салман Куршид. „Искаме да отворим допълни­телно икономическите си връзки. Споразумението за свободна търговия между ЕС и Индия би било голяма стъпка от взаимен интерес за подсилването на рас­тежа и просперитета в Европа и Индия“, допълни той.
По думите на Куршид сделка на широка основа за търговия и инвестиции ще помогне да се сбъднат мечтите на индийската индустрия и младите хора.
Той посочи, че Индия търси от гер­манските фирми „големи инвестиции … основно в производството и инфраструктурния сектор, както и във въ­зобновяе­мите източници на енергия, където Германия вече напредва бързо в нашата страна“.
ЕС води преговори със страните от МЕРКОСУР, Канада и Индия. Преговорите със САЩ се очаква да започнат скоро.

в. „Дневник”,
29.01.2013

8425929957_ca1d432a1a

Музикант. От Flickr.

Лица от улицата

Изображение0286

Бай Кольо обущаря. Сливен, август 2012.

Untitled-5

В разговор за миналото. Угърчин, 30 септември 2012.

Нови книги

buk 1

„Отвъд митовете и предразсъдъците: Ромите в България Beyond myths and prejudices: Roma in Bulgaria“, Институт Отворено общество – София.

buk 2

„Румънските, българските, италианските и испанските роми – социално включване и миграция“. Сравнителен доклад. Bukureşti, 2012.

buk 3

„Доклад относно публичните политики за интеграция на ромите в България и основните проблеми на социално-икономическото включване на ромската общност. Институт Отворено общество – София, 2012.

Klaus

Клаус-Михаел Богдал. Измисленият образ на циганите в Европа. История от възхищението до презрението. Suhrkamp, Берлин, 2011.

Puj aw arde, m`och`o

Moise Sorin Cristian.
Puy, aw arde, M`o ch`o!

Прочетено в интернет

Франция отменя помощта за роми,
които доброволно се връщат в родината си

Министърът на вътрешните работи на Франция Манюел Вал обяви, че Париж прекратява практиката да изплаща помощи на роми, които добро­волно се завръщат в родината си, предаде агенция „Франс прес“, цитирана от БТА.
„Редица неправителствени органи­зa­ции – и тук, и в чужбина – смятат, че ефектът от изплащането на помощи е отрицателен. Ние ще променим това“, заявил Вал, цитиран от агенцията. Те­зи помощи „доведоха до създаването на порочен кръг между Румъния и Франция“, подчертал министърът.
По данни на редица източници, броят на ромите имигранти в страната остава на практика постоянен – между 15 и 20 хиляди души, тъй като и доброволно заминалите, и експулсирани­те системно се завръщат.
Досега Франция плащаше по 300 евро на възрастен и по 100 евро на де­те за завръщането на роми от страни членки на ЕС в родните им страни.
Миналата година такава помощ са получили 10 600 души, в това число 2000 деца, съобщи „Франс прес“, като се позова на данните на френската Служба за имиграция и интеграция.
Министър Вал не обяви от кога ще влезе в сила решението за отмяна на помощите. Той подчерта, че Франция ще продължи с принудителното премахване на ромските лагери и ще оказва помощ за намиране на работа на ромите в собствените им страни.
Френският президент Франсоа Оланд в предизборната си кампания беше обещал, че няма да изселва роми от лагери, ако не е ясно къде ще отидат те, но месеци след като спечели изборите, продължи политиката на предшественика си Никола Саркози. С това той предизвика и ново наблюде­ние от Европейската комисия за това дали френските власти спазват европейските правила.

в. „Дневник”, 07.12.2012

Франция кани български представители
на оглед на ромски гета

За първи път властите във Франция са поканили български представи­тели да участват в инспекциите на незаконни ромски лагери в две предградия на Париж, съобщи БНР. Инициативата бе приветствана от посланика на България във Франция.
Полицейски представители на па­рижката префектура за първи път заедно с българския МВР аташе към посолството са направили оглед на два незаконни лагера в частни имоти в предградията Бобини и Монтрьой, съобщи посланик Марин Райков.
В тези лагери бяха идентифицирани действително български роми – в единия случай 18 души, в другия случай 6 души, в абсолютно мъчително битово положение. Бяха проведени разговори с тях. Но при всяко положение те нито са били арестувани, нито са започнати процедури по тяхното репатриране, уточни дипломатът.
Българският посланик приветства новия подход на френските власти, стига да се спазват правата на българс­ките граждани.
Не смятам, че този общ подход мо­же да бъде разглеждан като предпоста­вка за някакви негативни стъпки или пък за аргументиране на необходимо­стта от репатриране. Те засега са законно пребиваващи. От друга страна, ако те бъдат върнати в страната поради това, че са било в незаконно положение, било защото са извършили съответно нарушения, винаги сме били отворени към сътрудничество.
До края на 2012 г. Франция плащаше на роми, които доброволно се връщаха по родните си страни. Практиката обаче показа, че полза от мярката няма и тя беше отменена. По данни на редица източници броят на ромите имигранти в страната остава на практика постоянен – между 15 и 20 хиляди души, тъй като и доброволно заминалите, и експулсираните системно се завръщат.
Франция плащаше по 300 евро на възрастен и по 100 евро на дете за завръщането на роми от страни членки на ЕС в родните им страни. Миналата година такава помощ са получили 10 600 души, в това число 2000 деца, съобщи „Франс прес“, като се позова на данните на френската Служба за имиграция и интеграция.
Френският президент Франсоа Оланд в предизборната си кампания беше обещал, че няма да изселва роми от лагери, ако не е ясно къде ще отидат те, но месеци след като спечели изборите, продължи политиката на предшественика си Никола Саркози. С това той предизвика и ново наблюде­ние от Европейската комисия за това дали френските власти спазват европейските правила.

в. „Дневник“,
12.01.2013

Деца намериха
и върнаха
портфейл с 300 лв.

Двама четвъртокласници от Начал­ното училище “Св. св. Кирил и Методий” в пазарджишкото село Черногорово са намерили портфейл с 300 лв. и са го върнали на собственика му.
Децата са от ромски произход, а за доблестната им постъпка разказа класната им ръководителка Петрунка Станкова, съобщава в. „Монитор“.
През голямото междучасие Иво Димитров и Илиян Караджов отишли да си купят закуски от близък магазин, когато до кошче за смет видели черен мъжки портфейл. Децата го взели и се върнали в училище, за да го предадат на учителката си. Тя го отворила и видяла вътре надиплени едри банкноти – общо 300 лв. Имало още банкови карти и лични документи, по които открили собственика и му върнали портфейла.
Възрастният господин бил на седмото небе от щастие и нямал думи, за да благодари на малчуганите. За да възнагради честните деца, им дал по 10 лв. С парите те си купили сладкиши, а кметът на селото Емил Захариев ги завел на почерпка в „Макдоналдс“.
„Когато в голямото междучасие ги похвалихме пред цялото училище, ос­таналите ученици бяха много впечат­лени от постъпката им, а в часа на класния също коментирахме, че така трябва да постъпват и другите деца”, разказа класната ръководителка Ста­нкова.
Тя определи Иво и Илиян като много добре възпитани деца с родители, които държат на честните и добри прояви. Майката на едното момче работи в Кипър, а бащата изкарва прех­раната на семейството като строител. И двете фамилии, като разбрали за случката, ги похвалили за честността им, споделиха децата.
Иво всеки ден пътува от съседното село Тополи дол, където живее, а Илиян си е от Черногорово.
„Доброто е у всеки и може да се прояви в неочаквана ситуация. И в училище те са много добри ученици, с радост участват в празници, посвете­ни на християнството, и неотдавна дори са коментирали в часа на класния темата за добрината и честността“, разказа началната учителка, която държи новините да не се пълнят само с лоши събития, а подобни безкористни постъпки да бъдат поощрявани.
Двете момчета не се приемат като герои, но са горди и поласкани от вниманието към тях в училище. Иво и Илиян обичат математиката, единият иска да стане строител, а другият – автомонтьор.

Dir.bg,
24.01.2013

Прочетено в интернет

„Берлинале“ защити
Джафар Панахи и ромите

Павлина К. ЖEЛЕВА

„Той трябваше да бъде тук“ – плакати с този текст се появиха пред Двореца на киното в Берлин преди прожекцията на снимания в пълна нелегалност филм на иранския режисьор Джафар Панахи „Спусната завеса“ (Parde). Както се очакваше, поканата на „Берлинале“ към правител­ството на Иран да разреши на режисьора, осъден на шест години затвор и с 20-годишна забрана да снима филми, да пътува до Германия не бе уважена.
Това се случва за втори път, след още като през 2011 директорът на фестивала Дитер Кослик покани носи­теля на „Сребърна мечка“ от 2006 (Offside) за член на международното жури, но той не получи разрешение да напусне Иран. Тогава Панахи написа писмо до фестивала, което председателка на журито Изабела Роселини прочувствено прочете пред престижната публика.
Вместо Панахи тази година в Берлин пристигнаха сърежисьорът му Камбозия Партови и изпълнителката на женската роля Мариам Могхадам.
В „Спусната завеса“ Партови изпъл­нява ролята на писател, принуден да се крие, за да може да пише, а Могха­дам играе ролята на млада жена, склонна към самоубийства. В къщата на писателя е и малкото му куче, чийто живот също е застрашен, тъй като от телевизионен репортаж става ясно, че в Иран кучетата са обявени за „нечисти“ животни и подлежат на физическо унищожение.
„Да не работиш работата, която обичаш е много трудно“ – каза Партови в Берлин. От един момент нататък изпадаш в депресия!“ На често задава­ния въпрос: „Очакват ли се последст­вия за Панахи след показа на филма му в Берлин?“ Партови отговори: „Не можем да предвидим нищо. Все още нищо не се е случило. Чакаме. Не знаем какво ще ни донесе бъдещето.“
Сниман с изключително ограничен екип и с оскъдна техника, филмът вече получи множество положителни оценки от международната критика. Сцените, в които писателят покрива прозорците на нелегалната къща с черни пердета, бяха оценени като директно внушение на страха, в който е принудена да живее опозиционно настроената интелигенция, част от която е и самият Панахи. Филмът, който започва и завършва с подчертано дълъг статичен кадър, показващ живота навън през желязна решетка, се възприе като метафора на несвободата.
Пресата остана заинтригувана от образа на енигматичната млада жена, която според Партови символизира „стремежа към самоубийство“. Запитан дали това е скритото желание на Панахи, той отговори: „Не, Джафар никога не е мислил за това. Но ако на мен ми забранят да работя, така както му забраниха на него, много вероятно е подобна идея да се роди в съзнание­то ми.

Berlinale 1

Член на журито, присъдило награда на филм за мир, държи плакат в подкрепа
на иранския режисьор Джафар Панаби, който е един от режисьорите на филма „Спусната завеса“ (Parde) на 63-ото издание на „Берлинале“.

Фотограф: Fabrizio Bensch
REUTERS

Особено вълнуващи са моментите, в които на екрана се появява истинският Панахи. Видимо уморен и посърнал от психологическия стрес, на който е подложен, той показва себе си чрез обичайни действия на ежедневие­то: пие чай, взема си душ, подрежда предмети. Във филма си Панахи не забелязва присъствието на писателя и жената. Вместо това си представя кадри, в които бавно изчезва в морето, а после бързо се връща на брега. Те бяха оценени като „драматични и поетични“, а целият филм – като „порив за свобода“, кореспондиращ с думите на режисьора: „Истина е, че ме лишиха от възможността да виждам света цели двадесет години и ме осъдиха на мълчание. Но не могат да ме лишат от способността ми да сънувам.“

Berlinale 3

Сърежисьорът на Панахи – Камбозия Партови
и изпълнителката на женската роля Мариам Могхадам.

Фотограф: Tobias Schwarz
REUTERS

Наясно с тежестта на положение­то си Панахи общува със света чрез пис­ма: „Принуден съм да се подчиня на пленничеството, на което ме обрекоха похитителите ми. Затова ще трябва да търся изявата на мечтите си във фил­мите на други хора. В тях се надявам да намеря онова, от което съм лишен!“

Новият филм на носителя на „Ос­кар“ („Ничия земя“, 2001) Данис Тано­вич „Епизод от живота на един събирач на желязо“, с който босненският режисьор се представи в конкурса на „Берлинале“, разказва и показва истинската история на бедно ромско семейство. За да осигури прехраната на съпругата си и двете си дъщерички, Назиф събира железни отпадъци и ги продава в пункт за вторични сурови­ни. Един ден обаче му се налага да заведе бременната си жена си Сенада до болницата, защото плодът, който носи, е мъртъв. Здравна осигуровка, разбира се, тя няма, а 500-те евро, ко­ито му искат лекарите, за да я оперират, също липсват. Отчаяни, Назиф и Сенада се връщат в дома си, където междувременно са спрели тока. В продължение на десет дни животът на Сенада е в опасност…

Berlinale 2

Режисьорът, носител на „Оскар“, Данис Танович с истинските герои, които
играят себе си в неговия филм „Епизод от живота на един събирач на желязо“.

Фотограф: Tobias Schwarz
REUTERS

„Прочетох за тази история във вестник в края на 2011 малко преди Коледа. Веднага отидох при семейството, което ме посрещна изключително радушно. Предложих им да пресъздадем случилото се във филм, а двамата да участват в него“ – каза Танович в Берлин. В желанието си да снима бързо той се отказва да пише сценарий и изцяло се доверява на документални­те разкази на двамата съпрузи и на близките им. Всички участници във филма играят себе си с изключение на лекарите: първият, който на два пъти отказва да направи спешната операция, и вторият, който се съгласява, без да знае, че здравната книжка, която в крайна сметка Сенада представя, принадлежи на друга жена.
Благодарение на опита си като документалист Танович успява да приключи снимките само за девет дни и с много малко пари. „Най-голям брой дубли трябваше да направя на сцените с децата. Те са очарователни, но с тях винаги е по-трудно“ – допълни Танович в Берлин.
Международната преса високо оцени антидискриминационната позиция на режисьора и думите му: „В какви хора се превърнахме? Възможно ли е петнадесет години след войната в Босна, когато бях свидетел на то­лкова много кураж и себеотрицание, днес обществото ни да обърне гръб на социално онеправданите и да се прави, че не забелязва ужаса, в който живеят?“
Въпреки твърденията за заглъхването на впечатляващата румънска филмова вълна оказа се, че те отново не отговарят на истината. Заради високите си художествени качества филмът на младия румънски режи­сьор Калин Петер Нетцер Pozitia co­pi­lului („Позиция на дете“) успя да заеме второто място в традиционната класация на престижното списание Screen International. Оценена като „сурова и непоколебима“, историята за трудния контакт на властна майка с порасналия й син по сценарий на един от най-талантливите автори на румънското кино – Разван Радулеску, вече е сред сериозните претенденти за награда. Критиката специално отбеляза изпълнението на великолепната Луминица Ге­оргиу в ролята на просперираща ар­хитектка. Поведението на героиня­та й, която, след като разби­ра, че при катастрофа 34-годишният й син е убил убил дете, бе наречено „уни­кално“ заради до болка реалистично­то пресъздаване на паталогична и обсебва­ща склонност към надмощие – над всички и над всичко.

в. „Дневник“,
14.02.2013

**************************************

Madurai, Tamil Nadu

Мадурай, Тамил Наду.
От Flickr.

ОДУМБАРА –
СТРАНАТА НА ДОМИТЕ

М.В. Смирнова-Сеславинская
Г. Н. Цветков

Продължение от “Andral” 68-69

ЮЖНА УДУМБАРА

Социално развитие на Южна Удумбара

Сведенията за южноудумбарските племена в сравнение със сведенията за северноудумбарските са доста по-оскъдни и това най-вече е свързано с отсъствието на нумизматически източници: Южна Удумбара не е секла свои монети. Липсата на собствени монети говори за това, че:
1. племето е представлявало всъщност териториална община, която е търгувала натурално или е използвала някакъв еквивалент вместо метални пари (продуктов, като в качеството си на еквивалент е можело да бъдат и живот­ни); както споменахме по-горе източниците съобщават за съществуването в късната древност в зоната на Инд на такива преддържавни образувания, които, в същността си, са били териториални общини;
2. племето е представлявало само по себе си териториална община, влизаща в по-голямо държавно образувание, което използвало вече свои монети.
Що се отнася до Синд, то в ония времена той е бил доста гъсто населен от автохтонни племена (вж. гл. 9). Известно е, че законите на Ману са забранява­ли да се посещава тази област, тъй като този район още в първите столетия на християнската ера се считал за “нечист”, край, населен от “народи низки и не­дос­тойни”62. По това свидетелство можем да разберем, че племената на Синд в този период не изпълнявали предписваните от брахманите ритуали и не са съблюдавали предписанията, установени в кастовото общество. Значително влияние за формирането на населението на Синд оказали и проникналите там, както и по Горното течение на Инд, скито-ирански племена, чиято инвазия, явно, се засилила към края на I хилядолетие пр.н.е. и по-нататък, в резултат на което по цялото Долно течение на Инд се образували гнезда от техни владе­ния, наричани кшатрапии или сатрапии. За резултат на етно-генетическите процеси, протичащи в течение на столетия в тази зона може да се съди по карта на разпространението на типа раси, съставена в началото на XX в. от М. Мeйер и др., която показва разпространението на “скито-дравидския” тип в зоната на лявото крайбрежие на Синд, Кач и цялото западно крайбрежие на Декан63. Макар такава расова типология да е твърде условна, тя, очевидно, се явява отражение на тези реални генетически процеси, довели до появата на своеобразен смесен расов тип.
Като имаме предвид съществуващите източници, можем да предложим на читателя ескиз на политическата история на Синд и Северен Гуджарат и ня­кои свидетелства на древните за характерологията на населението там.
През VI в. пр. Христа раннобудистките съчинения говорят за 16 “велики държави” в Северна Индия – махаджанапад, – от които едва две се намирали в областта на Инд – Гандхара и Камбоджа, – но те се намирали в северната част на Инд. И в по-късните времена, до началото на епохата на Маурите (IV в. пр.н.е.) в прииндската зона е нямало други големи етно-териториални обединения. Затова можем да считаме, че в епохата на гръцките информанти Южна Удумбара е представлявала сама по себе си териториална племенна об­щност, явно, равноправна с други, подобни на нея, образувания. Ситуаци­ята е могла да бъде променена в епохата след завоеванията на Александър Ма­ке­дон­ски, ко­гато племената от прииндската зона вече са влезли в по-големи обединения.
Какви са били тези обединения? След похода на Александър борбата за вла­деенето на земите в прииндската област се разгоряла между гръко-бактрий­ските царе и представителите на индийската династия на Маурите (IV-II в. пр. н.е.). В течение на почти два века земите на Инд са били част от империя­та на Маурите (тук трябва да имаме предвид, че в съответствие с принципите на управление на оная епоха, отразени в “Артхашастра”, местните сангхи и гани са запазвали някаква форма на самостоятелност и самоуправление). Отслаб­ването на позициите на Маурите на север и на запад в Индия през II пр. Христа следва да се свързва със завоевателната политика на елинистически­те представители на Бактрия, които “покорили повече народи, отколкото самия Александър”64. Тази политика довела до това, че в Северозападна Индия възникнало т.н. Гръко-Бактрийско царство, което се простирало от Кашмир до бреговете на Аравийско море65. Според свидетелство на Страбон на юг гръко-индийските царе са владели низините на Инд (очевидно Делтата и съседен Кач [Kutch/Cuch]) и Саураштра (на полуостров Катхиявар [Kathiawar])66 – вж. карта 11. Най-могъщ от гръко-бактрийските властители бил Менандър (средата на II пр. н.е.), наричан “повелител на морските пристанища, рудници, градове и митници”67. Но и гръко-бактрийците не изменили принципите на управление, при които териториално-племенните образувания запазвали вътрешното си самоуправление. В. Тар пише: “Империята на Менандър, както и на Ашока, се състояла от “свободни” народи, които всъщност били суверенни държави. Системата на управление на Менандър в някаква степен приличала на тази на Селевкидите и била опора на гръко-македонските поселенци в градове­те и во­енните колонии”68.
Струва ни се, че в епохата на гръцките информанти на Плиний (IV пр. н.е.) социалното развитие на Южна Удумбара е било на ниво племенна територи­ална община. Тя трябва да е била забележително териториално образувание по Долното течение на Инд, защото е спомената в индийските историко-литературни източници, а под името Одонбеорес [Odonbaeoraes] – и в гръцкия източник “Естествена история” на Плиний (карта 8)69. Струва ни се обосновано мнението на А. Канингхам, изказано през XIX в., че споменатото в “Периплус Эритрейского моря” Мамбарос [Mambaros] е само “изкривено име на Аудумбара, всъщност древното название на Кач”70.
А.А. Вигасин, като проанализира характера на сведенията, влезли в основата на “Естествена история”, прави извод, че трудът на римския автор е бил написан на основата на несъхранилата се работа на гръцкия учен Диодор, съпровождал Александър Македонски в неговия индийски поход. А.А. Вигасин отбелязва, че самият подбор на сведенията за индийските племена у Плиний (а значи и у Диодор), в отлика от трудовете на други автори като Мегастен или Ариан, носи ярко изразен етно-политически характер: съставителя на записките за народите на Индия най-вече го е интересувало тяхното местоположение, въоръжението им, числеността на войските им, с други думи – тяхната боеспособност71. В този смисъл самото споменаване на Южна Удумбара в античния източник може да я е характеризирало като племенна община, която би могла да окаже потенциална съпротива на гръцките войски.
За уточнението на етническата карта на прииндската зона в късната древност можем да се облегнем и на свидетелството на Херодот. Като се движи от север на юг, той описва няколко типа индийци. Той пише, че индийците, живеещи на север около пустинята72 много приличат на бактрийците. Това, без съмнение, са индо-арии. Жителите на юг, жестоко разбити от персите, били с тъмен цвят на лицето и приличали на етиопци. Й. Пржилуски, като се позо­вава на Г.Дж.Раулинсон, счита, че можем да ги определим като дравиди73. Освен това Й. Пржилуски обръща внимание на още един народ: “… в изследвания­та на Херодот се отделя недостатъчно внимание на онези жители на Индия, които Херодот “помества” между ариите на север и дравидите на юг. В тази средна зона гръцките историци различават два типа население: рибари, които живеят около блатата на морското крайбрежие и сменящи своите жилища на по-топли места с помощта на бамбукови лодки, а след тях – нома­дите падеи [Padaioi], които ядат готвено месо… Индийците, които познавал Херодот, не са били нито арии, нито дравиди; той изрично отбелязва тяхното присъствие в блатистия район, където Плиний по-късно “помества” племето удумбара; тях той описва много по-подробно, отколкото другите индийци, без съмнение и затова, че неговите информанти са ги познавали много по-добре, отколкото останалите”74.
Наистина Херодот пише за жителите от Делтата на Инд, че “се хранят със сурова риба, която ловят с бамбуковите си лодки (лодката се прави от едно коляно на този гигантски бамбук). Тези индийски племена носят дрехи от тръстикови влакна. Тръстиката режат в реката, после я разстилат на пластове, сплитат я както се сплитат рогозки и я носят във вид на ризница”75. Тук трябва да напомним, че и през XIX в., та и днес дори в Източна и Северна Индия производството на изделия от бамбук и тръстика е било основно занятие на домите, а някои групи доми са се занимавали и с риболов. Както се убедихме от приведения по-горе откъс, тези два занаята могат да бъдат свързани с битието на хората в една и съща природна зона.

РАЗСЕЛЕНИЕ НА ПЛЕМЕНАТА НА ДОМИТЕ
ПО ДОЛНОТО ТЕЧЕНИЕ НА ИНД

Южна Удумбара Плиний ситуира в Кач (карти 8, 11). Но е известно, че Кач в по-ранни времена се наричала много по-обширна област, а не само самия полуостров Кач, обхващащ и северната брегова ивица с линията по матери­ка на Качски Ран (Ран са блатата между самия Кач и континента) (карта 11).
В по-късните епохи сведения за Удумбара като автономно етнотеритори­ално образование няма. По всяка вероятност територията на общината е влязла като съставна част в по-големи племенни, а на някакъв следващ етап – към раннодържавни местни обединения. Кач от векове е имал много тесни контакти с населенията на съседните територии: на северозапад – със Синд, а на югоизток с Катхиявар и с други прилежащи към него територии, които по-късно станали част от Северен Гуджарат. До раджпутскато завоевание Кач периодически се влизал в зоната на влияние на големите империи. Тук от древността се наблюдавала интрузия на сакски племена. В началото на „раджпутския“ период Кач се заселва от кланове на Лунната и Слънчевата династия и по-нататък съставлява част от владенията на раджпутите. През VII в. от н.е., според записките на Сюан Цзян, Кач политически се подчинавал на Малва.

Карта 8
Реконструкция на картата на Индия по данни на
„Естествена история“ на Плиний Стари
(Вж. Вигасин А.А. Карта Индии в „Естественной истории Плиния Старшего“/
Вестник древней истории, 1999, № 1)

Karta 8

На картата Одомбара [Odonbaeorae] е обградена с елипса.

Х.Д. Санкалия пише най-вече за селския характер на поселенията в средновековния период в района на Кач, Катхиявар и Гуджарат. Освен това той има интересно наблюдение за населението на тази област: ”Един малък, но важен извод произтича от идентификацията на топонимическите названия на Гуджарат в периода Чаулукя76 – разселението на хората. Не можем да си представим от колко народи е била населявана тази провинция, тъй като нямаме сведения от записки, дори и някъде да съществуват. Но развитието на населените зони, малките и по-големи пътища по целия Гуджарат съответства на развитието на областите на съвременните поселения и транспортни пътища. Струва ни се, че в по-късните времена са се появили малко нови села между старите поселения. Откриват се много напуснати селища, което може да свържем с миграцията към големите градове. Различните подходи в анализа на характеристиките на народонаселението в тази област дават едни и същи резултати, което показва, че в епохата на Чаулукя Гуджарат е бил населен така, както е и днес и че централните райони на Гуджарат винаги са били населени гъсто, а в Кач винаги населението винаги е било малочислено“77. В същото време Кач, заедно с Катхиявар, винаги е бил важна част на Гуджарат. Целият този район е ”морското око“ на Индия. Тук са много древните, още от времето на протоиндийската цивилизация, морски пристаница.
Що се отнася до домите, то Кач от древни времена би трябвало да бъде традиционна територия на племето удумбара, което, видно е, в продължение на дълго време е съставлявало значителна част от местното население – както споменава А. Кънингхам названието Аудумбара “фактически се е използвало като име на провинция Кач поне от времето на Плиний”78. Като се съди по всичко, поселенията на домите по южната част на прииндската зона излизали извън пределите на съвременен Кач, племето се разпространявало и в съседните области. Във връзка с това напомняме за топонимическите названия, съхранили се в Южен Синд и Кач (карта 9). Две от тях е възможно да имат стара история. Това са Дамбар [Dambar] на границата с Белуджистан и Дха­марка [Dhamarka] в центъра на Кач.

Карта 9

Територии на племето удумбара в зоната на Инд
през V-IV пр.н.е.
(по древноиндийски източници)

Karta 9

Допълнителни и ценни сведения за разселението на домите в областта на Кач, Катхиявар и Гуджарат в миналото ни дава анализът на старите топони­мически названия на Гуджарат и прилежащите му области, обозначени в надписите в следгуптската епоха. Това са имена на стари населени пунктове, по-голяма част от които вече не съществуват. Някои от тях, които съдържат етнонима дом, привежда Х.Д. Санкалия в труда си „Изучаване на историческата и културна география и етнография на Гуджарат“:

Дамбара-падрака [D.ambarapadraka]79
Надписът се отнася към периода на династията Майтрака [Maitraka], която властвала на територията на съвременен Гуджарат някъде около VI в. от н.е. до 767 г. от н.е. Суфиксът -падрака [-padraka] означава място за обитаване, селце и окръг, а така също и път, който води към тях. Този топонимически суфикс е вероятно на поне 2000 години. Според запазени надписи Дамбара-падрака се намирала в Ануманджи-стхали [Ânumaňjisthalî], местност, чието точно разположение днес не може да се определи.

Дамари-патака [D.âmari-paţaka]80
Период Майтрака. Точното местоположение не може да се определи. Обозначението “патака” [paţaka] и традиционната му употреба в среднове­ковния период позволяват да се направят интересни изводи за възможните принципи на социална организация и социален уровен на домите в зоната на Гуджарат и Кач.

СОЦИАЛНОТО РАЗВИТИЕ НА ДОМИТЕ
ПО ДОЛИНАТА НА ИНД В РАННОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ

Древните обитатели на земите на съвременен Гуджарат били създатели­те на древната цивилизация от долината на Инд, които, както днес вече е доказано, са били протодравиди81. Те дошли в Панджаб около 2500 г. пр.н.е., основавайки много градове. Упадъкът на тази цивилизация се свързва с период на големи наводнения в района на делтата на Инд в края на II хилядолетие пр.н.е. Някъде от 1500 до 500 г. пр.н.е. в района на Северен Гуджарат властвали представителите на Лунната династия ядава [Yadavas], племе известно от „Махабхарата“. Столица на ядавите била Дварка [Dwarka], разположена в крайния запад на полуостров Катхиявар (карта 11). По време на събитията от голямата война между Пандавите и Кауравите управникът на племето на шалвите обсадил Дварка, но бил разбит от Кришна (вж. глава 10). След това Гуджарат, заедно с Катхиявар и Кач, влязал в империята на Маурите, а в началото на нашата ера на територията на Катхиявар проникнали сакските племена – Западните кшатрапи. През IV в. от н.е. цялата територията на изток от Кач влязла в импе­рията на Гуптите, но Кач останал под властта на кшатрапите. През VI в. от н.е. властта преминала в ръцете на Майтраците, чиято столица, Валлабхи (в съвременната област Валабхипур [Valabhipur]), се намирала в Източен Катхиявар. Именно към този период се отнасят споменаванията в надписите за топонимическите названия, съдържащи етнонима дом (d.om). Към този период се отнася и появата на премето на гурджарите, а така също и на племето катхи, устано­вили се в Саураштра на Катхиявар. Западен Гуджарат и Кач по това време се подчинявали на властителите на Синд.
Що се отнася до подробностите по отношение ранната етническа история на Кач в домюсюлманския период, то още в края на XIX в. Дж. Бърджис казва: „Ранната история на Кач, общо взето малко изследвана, е скрита в мрак. Трошиците информация, достигнали до нас от известните източници, са на Сюан Цзян“82. Да се обърнем към неговите „Записки от западния край“ (около 640 г. след Христа), където Сюан Цзян описва Кач с няколко думи: „Това царство заема кръг около 3 хиляди ли, размерът на столицата е около двайсет ли. Населението й е многочислено и всички семейства живеят в богатство. Тук ня­ма цар. Тази страна е зависима от царството Малава83, на което тя прилича по своя климат, плодовете на земята и нравите на своите жители. Съществуват десетина манастира, в които живеят около хиляда поклонници на Буда и където се изучава едновременно Голямата и Малката колесница. Има също така и няколко десетки храмове на деви с многочислени еретици“84.

Pushach na opium Джодпур, Раджастан

Пушач на опиум.
Джодпур, Раджастан, от Flickr.

Като говорим за населението на Кач, винаги трябва да имаме предвид, че областта Кач традиционно била наричана географска област, по-широка, от­колкото е самият полуостров, област, която включва цялата крайбрежна зона около Качки Ран. Качки Ран е много сурово място, представляващо солени езера, пресъхващи периодически и превръщащи се в солена пустиня, а след това отново наводняваща се. Х.Д.Санкалия, като анализира топонимическите названия в областта, пише за традиционата малочисленост на населението на полуострова. Затова е възможно „многочисленото“ население, за което говори Сюан Цзян, да се отнася за населението на крайбрежната зона. Отсъствието на „княз“ може да означава, че в Качка област са живели племена, над които e нямало единен вожд или че това са били племена с егалитарно устройство. Зато­ва тази област би следвало да управлява наместник, по твърдението на Сюан Цзян, назначаван от Малва. Прави впечатление това, че Кач е бил по-тясно свързан със Синд, отколкото с Малва: макар географски Малва да е съседна на Кач, тя всъщност е друга културно-историческа област. Днес е трудно да се отсъди колко точен е бил в своите наблюдения Сюан Цзян, възможно е през VII в. от н.е. Кач икономически да е бил по-тясно свързан с Малва. Възможно е политическата подчиненост на Кач от Синд да е била периодическа и нестабил­на. Нумизматическите данни дават много ограничена информация около полити­ческата история на Синд: „Древните нумизматически свидетелства, открити в Синд, са твърде откъслечни. Малкото количество сасанидски монети и една-­две, принадлежащи на партите, кушаните и кшатрапите, няколкото едва съхранили се образци от арабски парични знаци и немногото малки монетки от тънка мед, на които си личат санскритски букви – това е всичко, останало до днес. Много по-късните мюсюлмански владетели са използвали монети, произведени по различно време в Кабул или в Дели, които, по време на цялото им управление, са били изцяло получени чрез събирането на данъци“85. Оскъдицата на нумизматически свидетелства през средновековния период в голяма степен е свързана с упадъка на търговията през средните векове в цяла Индия, упадък, чиито два пика са били през III и VI векове от н.е. През този период почти изцяло е било прекратено производството на парични знаци и търговските връзки, които основно са се развивали на регионално ниво, са преминали към натурална обмяна. Освен това географски разширяващата се земеделска цивилизация и увеличението дела на обработваемата земя засил­вали аграрния характер на икономиката през този период. Що се отнася до Синд, който до първите векове от н.е. се считал за „нечист край“ заради „нечисто­тата“ на населяващите го племена, то той, като погранична зона на индийския и иранския ареали на културно влияние, в много отношения и в бъдеще е съхранил своя „селски“, „племенен“ характер. През 1949 г. Х.Д.Санкалия пише: „И до се­га се забелязва свирепият, дързък, войствен характер на народите, населяващи Синд и съседните страни на север и на северозапад от него“86. Той отбелязва също така „дивия, неразвит характер на страната Кач“87, което говори за културната близост на Кач и Синд.
За присъствието на групи доми в Кач в средновековния период говорят упоменатите по-горе топоминимически надписи в Гуджарат в периода Майтрака (VI-VIII в. от н.е.). Суфиксът -патака [pataka], влизащ в състава на наз­ванието Дамари-патака, е много древно топонимическо обозначение88. Той много по-често се среща в надписите на Майтраците (VI-VIII в.) отколкото в следващите периоди, но според Х.Д.Санкалия, в надписите той се появява не по-рано от периода на династията на Раштракутите (VIII-X в. от н.е.)89. Доколкото названието Дамари-патака е открито в надписите на Майтраците, то сме длъжни да го датираме не по-късно от осми век. Но към времето на възникване­то на надписите това население очевидно е съществувало и доколкото -патака всъщност е много древен суфикс, е възможно населението, което то е обозначавало, да е съществувало повече от едно поколение.
Дословно патака означава „половината или част от селото, или вид поселение или единият бряг на реката“. Употребата на това название в ранната джаянска литература позволява по-точно да се определи неговият смисъл. Х.Д.Санкалия пише: „Там pâdaga [падага] обозначава място на живот вътре в селото90. Значи първоначално pâţaka, pâdaga, pâdâ [патака, падага, пада] би могло да означава голям, но отделен дом или поселение вътре в селото. Постепенно обозначението на тази част от селото може да се е пренесло на самото село, а понякога става и название на града… Като правило думата или името, което предшества или определя частицата -патака, е било име на човек или на група хора или название на племе. Ако се установят тези племенни названия, то ще бъде събрана ценна информация за разните поселения или „колонизации“ [местности]“91.
Трябва да си даваме сметка, че във всеки случай, ако не става дума за квартал вътре в селото, а за отделен дом, то „домът“ в древна и средновековна Индия сам по себе си е представлявал голяма къща със стопански пристройки, стопанство (или иначе казано „чифлик, имение“), в който е живяло голямо патриархално семейство, част от рода. Такъв „дом“ е бил част от селото и голямото семейство в него, като се е разширявало, е могло да образува отделно селище или квартал.
За съжаление в надписите не е указано точното териториално разположе­ние на Дамари-патака. Но повечето надписи споменават за населени пунк­тове, разположени на територията на съвременен Северен Гуджарат, включително полуостров Катхиявар. В същото време в ранния период, т.е. през VI-VII в. от н.е., раджпутите били разстелени повече в западните земи, и от тях се разпростирали на изток и, както вече казахме, Кач първоначално е бил колонизиран от раджпутите от Лунната и Слънчевата династия. Но доколкото названието на селото се споменава в надписите на династията на Майтраците, която властва­ла в Северен Гуджарат и чиято столица се намирала в Източен Катхиявар, и поради липсата на по-точни данни можем да предположим, че това поселение е могло да се намира в областта Катхиявар или на изток от нея.
Анализът на названието Дамари-патака ни позволява да направим два извода за домите в зоната на Северен Гуджарат:
1) през 8 в. от н.е. в тази област домите са могли да бъдат раз­селени сегментарно, т.е. сред други местни групи население;
2) доколкото са живели вътре в поселението, то те не биха могли да бъдат мислени за крайно оскверняващи другите групи.
Общо погледнато, разселението на домите в южната част на прииндската зона в средновековния период, по всичко личи, не е било ограничено само до Кач. За времето на появата на селища на доми в тази област можем да съдим само приблизително: указанието за населени пунктове в надписите означава само, че към времето на споменаването те вече са съществували.
Фактически топонимическите названия, споменати в древните надписи или съхранени до днес – това е всичко, което имаме като конкретни данни за историята на домите в района на Кач, Катхиявар и Гуджарат.
Макар индоарийският диалект Кача, каччхи [kacchi], да се отнася към езика синдхи, той се сближава със съседните диалекти на езика гуджарати; а според изследванията на Дж. Грирсон от началото на ХХ в., значителна част от населението на Кач е носител на диалектите на гуджарати. Това, очевидно, трябва да се свързва с ранното влияние на езика и етническия компонент на гурджарските и раджпутските племена, преминали в този район при преселе­нието. Очевидно географското положение на Кач и традиционното съ­ще­ст­ву­ва­не на два културни центъра в него (Синд и Малва, свързана културно с Раджпутана и Гуджарат) е определило миграцията на полуострова и състава на неговото население както в средновековието, тъй и в по-късните епохи. Така преброяванията на населението отбелязват, че през XIX в. по-голямата част от населението на Кач е била придошла: те били бежанари от Синд и Малва. Част от тях дошла от Тхал Паркар (район на Синд на северния бряг на Качски Ран), а последните били преселенци от Катхиявар и Гуджарат92. Според преписката, част от тези хора били раджпути, принадлежащи към племената на Слънчевата линия93. По такъв начин раджпутското население изменило до голяма степен предишната етническа картина в Кач.
Но анализът на кастовия състав на Кач в късния период показва възможното традиционно присъствие на домите в районите на запад от Кач, в Синд. Така, като анализираме данните за Кач от XIX в. по племена и касти, в групата Чаран (Châran) намираме следните подгрупи94:
1) Каччела (Каччи) [Kâchhelâ (Kachhi)] (от областта Кач)
2) Марува [Mâruvã] (от Марвара – Раджастхан)
3) Тумбел [Tûmbel] (от Синд)
Ако наименованията от първата и втората подгрупи са свързани с терито­рията на техния произход, то названието на третата е свързана с друг признак. Възможно е то да извежда към етнонима ţumba/d.umba95. Във връзка с това нека обърнем внимание на това, че чаран е каста на традиционни музиканти и разказвачи, при това марува и тумбел са семейни „бардове“ на местния раджпутски клан Джадея [Jâd.ejâ]96, изпълнители на местен фолклор. По това те са близки с музикантите-генеалози от Панджаб (дум или мираси), като се отличават от тях само по това, че тумбел не се занимават със съставянето на генеалогия.
Като разглеждаме племенния и кастов състав на Синд от XIX в., ние откриваме там Каччело [Kâchhelo] (преселенци от Кач, име, което произхожда от местност, не от етноним), а освен това, както казахме по-горе, големи подразделения, влизащи в състава на племето на джатите и белуджите: Дамбхар [Dam­bhar] и Дамки [Damki]97, Даммар [Dammar]98 и Думки [Dûmkî]99.
Сведенията на Сюан Цзян и топонимическите данни от надписите за нас са особено важни: те характеризират социалното развитие на домите от Долен Инд през VII-VIII след н.е. Именно през тази епоха арабите се появили на северозападното крайбрежие на Индия (втората половина на VII в. от н.е.) и завладели Синд и осъществили голямата депортация на част от населяващите го племена в Антиохия и ал-Мачича (около 710 г. от н.е.). Може да се направи извода, че домите от Долен Инд са живели в основни линии в селски условия, съхранявали са племенната си организация и общество, към което можем да ги причислим, не са знаели строги кастови ограничености. Ясно е, че тези доми, живели в областта Кач, Катхиявар и в най-източните земи на Северен Гуджарат, са били уседнали – във всеки случай затова говорят названията на поселенията Дамбара-падрака и Дамари-патака. Но от това, което знаем за социалното развитие и племената на Синд, ние, очевидно, сме длъжни да предполагаме, че там домите са съхранявали повече „див“ и подвижнически инстинкт и племенна организация от егалитарен характер (племенна демокрация и липса на обединителната фигура на вожда).

РЕЛИГИЯ

За вярванията на племената на Южна Удумбара можем да съдим само приблизително, тъй като нямаме преки източници по темата – такива, каквито са нумизматическите находки от Северна Удумбара.
По данни на Сюан Цзян през първата половина на VII в. от н.е. в Кач бил разпространен будизмът, но имало „много дева-храмове“, т.е. на индуистки божества. Както и в района на Панджаб, и в зоната на съвременен Гуджарат може да се говори за широко разпространение на култа на Шива от дълбока древност. Това е дало отражение в гуджаратските топонимически названия от периода до Чаулуците (в Гуджарат те управляват през VI-VII в. сл.н.е.), фикси­рани в надписите от онова време и се отнасят до Шива и свързаните с името му названия: Анкулешвара [Ańkuleśvara], Маннатха [Mannâtha], Кайава­тара [Kâyâvatâra], Нандипури [Nândipurî], Лингатадагика [Lińgatadâgikâ], Линга­ваташива [Lińgavataśiva], Вилишвара [Viliśvara], Шивабхагапура-вишайя [Śi­vabhâgapura-viśaya], Шиватратайджа [Śivatrâtaïjja]100.
Доколкото, както видяхме, домите са били добре разселени в южни­те об­ласти на Долен Инд и на изток от тях, то не бива да се изключва влиянието върху тяхната култура на нито един от местните култове.

Hramwt na Slwntseto

Снимка 7. Храмът на Слънцето. Кашмир, Бхаван.
Приблизителната дата на строежа на храма е 490-555 г. от н.е.
Cole H.H. Illustrations of ancient buildings in Kashmir. London, 1869.

Археологическите и особено топонимическите източници показват, че най-важните от тях са били култът към Шива и култът към Божеството на Слъ­нце­то. Култът на Слънцето в древността бил широко разпространен в Западна и Се­верозападна Индия (снимка 7). Култът на Шива преобладавал в Гуджарат до X в. от н.е.
На територията на Кач най-значителните древни храмове също са хра­мо­вете на Шива и Слънцето. Суря (богът на Слънцето) е бил любим обект на поклонение на населението на Кач още по времето, когато е бил завладян от раджпутите (VI-VII сл.н.е.)101 и се е съхранил и по-късно, доколкото предците на раджпутите сами били слънцепоклонници. Будизмът, чиято крепост в последните векове пр.н.е. бил Северен Панджаб, е имал свои поклоници в Кач и в по-ранната епоха преди VII в., към който се отнася свидетелството на Сюан Цзян, но, както и в други области на Индия, в Кач той е бил по-скоро религия на елита, отколкото на широките маси, които се придържали към своите традиционни вярвания. За това говори неголямата численост на будистите, а така също и споменаването на Сюан Цзян, че в Кач има „много еретици“ (т.е. небудисти).

УДУМБАРА СЕВЕРНА и ЮЖНА:
КУЛТУРНИ И ГЕНЕТИЧЕСКИ ВРЪЗКИ

Ако обобщим данните от източниците, можем да кажем, че племената на домите били достатъчно многочислени в низините на Инд, но не стигнали до такова ниво в развитието на държавността, както домите от Северен Панджаб. С времето, явно, те са могли да се разселят достатъчно нашироко в областта на Синд, Кач, Катхиявар и югоизточните части на Гуджарат. При това на тяхната територия сред друго население, както може да се съди по топонимическите данни, са могли да съставят сегментирани ядра от различен брой хора. Що се отнася до по-подробните сведения за социално-икономическото развитие на народа удумбара в тази област и за неговите връзки с населението на Северна Удумбара, то, както пише Й. Пржилуски, „ние не знаем … разбирала ли е тая общност, носеща общо название, съществуването на политическия съюз, или става дума единствено за общност по отношение на език и произход“ 102.
Като проанализирахме традиционите занятия на съвременните етно-кастови групи, наричащи себе си домбари [Dombari] и живеещи в Декан, ние откриваме, че групите, днес изкарващи си прехраната с музикални представле­ния и дребни кражби, в ония древни времена са се занимавали с тъкачест­во. При това, както уверяват данните от антропологическите изследвания – с „грубо тъкачество“, – което говори за консервация на примитивни майсторски прийоми, а така също и за използването на груби естествени материали, към които могат да се отнесат както растителни влакна, така и вълна. Споменатите в приписките домбари както по име, така и по занятие са близки до групите дхумбари [Dhûmbârî] от Кач, които си изкарват прехраната като артисти и въжеиграчи. Сега е трудно да се каже дали тези групи водят произхода си от домите/домбите, разселени в древността и ранното средновековие в Кач и свързаните с него райони, и има ли практикуваният от тях занаят тъкачество корени от ония древни времена, или споменатите домбари са се преселили в тези области по-късно. Но ние можем да предположим, че в миналото между двете племенни територии на удумбара на Инд са могли да съществуват култу­рни и икономически връзки. Още повече, че е възможно да става дума за една голяма общност от древността, с времето разделена на две (или повече?) териториални образувания, които са съхранявали връзки помежду си.
И тъй, културно-историческите изследвания показват, че населението на Югозападен Панджаб в ранното средновековие било етнически твърде близ­ко до населението на съседен Синд, още повече, че става дума за общ генетичес­ки произход с населението на тези области от родствени индо-арийски народи и племена на древната страна на територията на Синд – Саувира103. През X-XIII в. формирането в Мултан на карматско княжество, а впоследствие включване­то му в състава на държави, които били бреме за Лахор и Дели, скъса­ло за дълго време връзките с югозападен Панджаб и Синд и оказало влияние на протича­щите тук етногенетически процеси104.

ВИШВАМИТРА
И БРАХМАНИТЕ НА УДУМБАРА

По-горе споменахме, че на някои монети от втория тип, намерени в Северен Панджаб, е изсечено изображение на мъжка фигура с надпис „Вишвами­тра“ [Viśvâmitra] (снимка 5в). Тъй като надписът е върху фигурата, може да се предположи, че изображението е илюстрация към надписа. Вишвамитра сам по себе си е една от култовите фигури на индийския брахманизъм. Счита се, че произходът на всички брахмански племена извежда към седемте риши105 – брахманите-мъдреци. Ето и техните имена:
1) Бхригу [Bhrigu]
2) Ангира или Ангираса [Angirâh]
3) Атри [Atri]
4) Вишвамитра [Viśvâmitra]
5) Кашяп [Kasyap]
6) Васиштха Vashisht]
7) Агасти [Agastî]
От всеки от тези мъдреци са произлезли няколко групи готри или родове106, също изхождащи от някакъв прадед, свързан с родството си с мъдреците. Така например от Вишвамитра произлезли десет групи готри, всяка от които е свързана със свой прадед. Източниците – Вайю-пурана и Брахманда-пурана, Харивамша – свързват произхода на племето удумбара с групата на готрите Кушика [Kuśika] или Каушика [Kauśika]107. В книга трета на „Ригведа“, чието авторство се приписва на Вишвамитра, той сам нарича себе си син на Кушика108.
Подразделението, носещо името на Каушика, се явява първото от десетте (а това значи, че е от най-древните) традиционни брахмански групи, чийто произход възвежда към Вишвамитра. В Гуджарат до наши дни се е съхранила брахманската готра Удумбара [Udumbara], която, счита се, води своя произход от Вишвамитра и от групата Каушика109.
Освен родовото и функционално разделяне, паралелно съществува и териториален принцип на деление на брахманските групи. На териториален принцип брахманите се делят на две основни подразделения: Гаур-брахмани и Дравида-брахмани, всяко от които наброява по пет основни племена. Терито­ри­ята на традиционното разселение на племената на Гуар-брахманите е Север­на Индия, откъдето в древността част от тях се преселила в южните области: най-напред в Гуджарат, а по-късно – в Декан и неговите южни области Карнатик, Телингану. Тези преселени племена получили названието Дравида-брахмани. Река Нарбада станала естествена граница, отделяща територията на Дравида-брахманите от брахманите Гаур. Названието Дравида, очевидно е свързана с това, че основната област на разселение на тази част на брахманските племена се явава традиционно „дравидска“ територия111.
Между петте „племена“, т.е. древните териториални подразделения на брахманите Дравида, едно се нарича Гурджар и в него влиза готрата на брахма­ните Удумбара [Udumbarâ]. Брахманите Аудумбар [Audumbar] в съседна Малва112, се явяват, очевидно местно подразделение на същата тази готра.
Информацията за брахманските готри, отнасящи се до Удумбара, ни се струва необикновено важна за нас. В подкрепа за достоверността на сведения­та, свързана с родовите подразделения, се изказва М.А.Шеринг: „Същинските готри, а също и много други готри, произлизащи от тях [които утвърждават принадлежност към първите заради престижа – бел. М.С. и Г.Цв.] водят началото си повече или по-малко от едни и същи брахмански родове. Кога и как те са се разпространили в по-голямата си степен остава неизвестно. И още, доколкото брахманите са били необикновено внимателни по отношение чистотата на своята кръв, предполагам в най-висока степен, че вероятно готрите, които носят едно и също название в различните брахмански подразделения, имат една и съща родова готра-предтеча“113. Потвърдени от ред източници, сведения­та за брахманските готри удумбара показват приемственост на названията на тези брахмански групи от названията на древните племена удумбара. Ясно е, че тук става дума не толкова за приемствеността на названието, а най-вече за генетическа връзка. В полза на това говори и съвременното предназначение на брахманите удумбара, които обслужват низшите касти.
В полза на аборигенния произход на брахманските подразделения удумбара, аудумбар и думбу свидетелстват и тяхната ендогамност, характерна за низшите брахмански касти, и териториалната ограниченост на тяхното разпространение в зоните на Раджастхан – Гуджарат и Северен Панджаб. Така обичайното отнасяне неарийска жреческа прослойка към брахманските слоеве е било дълъг процес и такива касти са се признавали единствено в местностите на тяхното традиционно разселение. Очевидно голямото количество на музикални групи доми, а така също и на доми-приказници, гадатели и знахари в областите, прилежащи към зоната на Долината на Инд, се явява доказателст­во за съществуването при тях на добрахманска епоха на ритуално-жреческо със­ловие, което изпълнявало ритуалите във форма на музикално-танцови действия, нещо характерно за ранните форми на религията. Тези племенни жреци губели своите функции в неравната борба с брахманите за паството, но тяхната историческа памет все още съхранявала информацията за това, че някога техните предци (а тези умения и занятия се предават в родовете столетия) са били висши слоеве „интелектуалци“, които не са се занимаваи с „черна“ работа. Именно затова много касти разказвачи, генеалози и бродещи артисти от типа чаран и други – винаги възвеждат себе си към „деградиралите“ от общението с низшите касти брахмани114.
Както видяхме, приведените по-горе данни говорят за съществуващите връзки между Северна и Южна Удумбара, поне що се отнася до връзките меж­ду брахманските групи на двете територии115. Ще разгледаме по-подробно историята на Вишвамитра, от когото, както казва традицията, произхождат брахманските групи думба, удумбара и аудумбар.

ИСТОРИЯТА НА ВИШВАМИТРА

Нека се обърнем към извънредно любопитни предания, подробно разка­зващи за мъдреца Вишвамитра и неговото семейство. Първият изключително важен аспект в тази история: майката на Вишвамитра, за да зачене, прегърнала дървото удумбара (смокиново дърво, смокиня). К.К.Дасгупта счита, че такава асоциация служи за обяснението на произхода на името Вишвамитра и неговото изображение на монетите на Аудумбара, и в същото време показва, че племето удумбара е било тясно свързано със смокиновото дърво като към то­тем, името на което то носило в качеството му на етноним. Другият интересен факт разкрива връзката на Вишвамитра с рода Каушика. В началото Вишвамит­ра се наричал Вишваратха [Viśvaratha]. Той бил кшатрийски властител в Каня-ку­бджа [Kanyakubja] (съвременен Каннаудж). Вишвамитра пожелал да приеме статуса на брахман и затова приел аскеза, която продължила дванайсет години. В продължение на целия този период, който съвпадал с властването на Васиштха [Vasistha], той въдворил своята жена и сина си в жилището на отшелниците в страната Кошала [Kosala], където те страдали жестоко от засухата, продължила дванайсет години. След дванайсет години аскеза Вишвамитра и неговото семейство се върнали в родната си къща. Според някои източници Вишвамитра е бил внук на Каушика, а според други – негов син. Освен това бил или шурей, или зет (на брата на жена си или на мъжа на сестра си) Бхаргава [Bhargava] и чичо на Джамадагни [Jamadagni]. Всички те били кшатрии, а също та­ка били известни като учени брахмани и основатели на брахмански готри. Брахманските писатели потвърджават, че десетте брахмански готри са били основани наистина от кшатрии, които „станали“ брахмани. Е.А.Блант по този повод пише: „Тази теория, струва ми се, цели потвърждение на отда­внашната идея, свързана с Вишвамитра: че той едва ли не сам поискал да бъде осно­вател на брахманска готра. Но нищо не потвърждава твърдението, че Кау­шика, Бхаргава и Джамадагни също „станали“ брахмани; а фактът, че тези кшатрийски князе са дали своите имена на брахманските готри, потвърждава друга теория – че брахманите понякога наричали своите готри на имената на сво­ите кшатрийски управници. И накрая цялата традиция потвърждава изво­да, който може да бъде направен от будистките източници116: в ранната епоха кшатриите са били върхушката на обществото, а брахманите са били просто жреци“117. С други думи, тъкмо брахманите са се „прилепвали“ към кшатрий­ските готри, с което сами издигали своя социален статус.
В същото време съществуват данни, които потвърждават кшатрийския произход на ранните брахмански готри. Изследователите на историята на Индия пишат, че в ранните етапи от развитието на брахманизма брахманите са се борили с тия кшатрии, които започнали да претендират за брахмански статус. „Тези претенции са се основавали на съхранилите се в съзнанието на кшатриите-войни преживени събития за всеки от най-важните от рода като Брахма-кшатриите, с други думи патриарсите-войни, изпълняващи в доварно­вото общество и функцията на жреци“118. Тази древна социална функция нами­ра потвърждение в традициите на някои съвременни групи от населението на Индия. Така например влизането на главата на рода и в ролята на жрец в тра­диционните ритуали се е съхранило и до наши дни в някои низши касти, например в кастата камад в Раджастхан и Панджаб. Освен това, кшатрийските генеалогии указват, че Вишвамитра е бил почитан от много кшатрии, които искали да бъдат негови потомци.119

8235513554_c3d802cf81_bРитуално къпанe в Ганга. От Flickr, 2012.

Връзката на Вишвамитра с Каннаудж, един от главните центрове за разпространението на идеологията на брахманизма, отразява реален исторически факт: представителите на различни брахмански готри мигрирали от Долината на Ганга и Джамна в източна, южна и западна посока, и, устроили се в новите територии, основали нови брахмански готри. Брахманските касти, по всяка вероятност, са се формирали в двете Удумбари по едно и също време – и днес в долината на Кангра, на територията на бивша Северна Удумбра, съществува брахманската каста Думбу [Dumbu]120, а в Гуджарат – кастата Удумбара. И тъй като гуджарат­ската каста е свързана с Вишвамитра, а изображението на Вишва­митра се появило на монетите на Северна Удумбара (светец-покровител на която той е могъл да бъде, по мнението на К.К.Дасгупта), това е доказателство, че между двете територии е съществувала връзка. Възможно е тази връзка да е била връзката между метрополия и колония, състоящата си от редица компа­ктни самоуправляващи се поселения – това ние днес едва ли бихме могли да разберем. Във всеки случай връзката между южните и северните територии на домите не се е ограничавала от общността на езика и произхода.
Що се отнася до генетичните връзки на брахманските групи на двете Удумбари, то отговорът на въпроса дали това са били придошли брахмани или местни брахмани, кръвно свързани с населението на Удумбара – може да се се изясни ако проанализираме изворите на култа към Рудра-Шива. Така образът на Шива, който всъщност е слят от ведическия Рудра и местния Шива, се е влял в брахманския пантеон в края на I хилядолетие пр.н.е., както е станало и в други случаи при включването на местни богове в системата на индуизма. Обслужващите местното население жреци изглежда постепенно са влезли в низшите слоеве на местното брахманско съсловие и с течението на столетията са продължавали да обслужват местното население, попаднало в категорията на низшите касти.
Ако се върнем към историята на символическото рождение на Вишвамит­ра от смокиновото дърво, трябва да кажем, че у много местни племена на Индия е съществувал, а накъде съществува и до днес, ритуал на сключване на брак с дървото-тотем. Ясно е, че това предание отразява в символична форма генетическата връзка на брахманите Удумбара с населението на Удумбара (с неговите управници).
Още по-точно може да се говори за приемствеността на названието на управляващите кланове, което, както предполага Кънингхам, се е запазило в съвре­менното название Адамвира [Adamvira] или Адмера [Admera]. Това име обозначава подразделението на раджпутите Джохия [Johiya] в Панджаб121. К.К.Дасгупта счита също така Адамвира като изменен вариант на наз­ванието Аудумбара [Audumbara] (а може би и на неговата пракритска форма Одумбара [Odumbara]). Приемането на имената на управниците и брахманските готри (семейства и родове) от племенното име е била норма в ранните държавни и преддържавни образования. Граматикът Панини, един от най-известните дре­вноиндийски автори, чиито текстове са от най-ранните източници по отношение проблемите на културата, историята и индоарийския език на Индия, въвежда специал­ни правила за употребата на тези названия122. Според тези правила всички родове и касти получават имена, свързани с племенното (родовото) „държавообразуващо“ племе. При това формата на названието може да има някои специфики. „Например, известните Малави, са наричани Малои от историците на Александър [Македонски]. Не-брахманите и не-кшатриите от сангхата на Малавите са могли да се наричат Малавя [Mâlavyah]123 в същото време когато кшатриите са могли [да се наричат] Малава [Mâlavah], а множественото число и в двата случая е било Малава [Mâlavah]“124.

ПОЛИТИЧЕСКА И СОЦИАЛНО-ИКОНОМИЧЕСКА
СИТУАЦИЯ В ПРИИНДСКАТА ЗОНА
В КЪСНАТА ДРЕВНОСТ И РАННОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ

Политически изменения

Ако в началото на управлението на кушаните (около II в. пр. Христа) Северна Удумбара е била самостоятелна държава, по времето, когато влиза в състава на империята на Маурите, става ясно, че още в края на кушанския период, през I от н.е., тя е загубила своята самостоятелност. „Находки на удумбарски монети, които биха могли да се датират по-късно от I в. от н.е. няма. Очевидно е, че с възникването на Кушанската империя самостоятелната държава Удумба­ра престава да съществува и се е вляла в обединението Мадра, територията на която обхващала и района Силкота [Шакала – бел. на М.С. и Г.Ц.] в Панджаб, още повече, че освен в долината на Кангра, монети Удумбара се намират в Панджаб…“125. Ако Северна Удумбара в този период се е намирала под властта на Кушан и е била съставна част на царството на Менандър, то Синд и Кач, а това значи и южноудумбарските племена – са били под управлението на Западните Кшатрапи, или Сатрапи126. След падането на Кушанската империя, та до IV от н.е. докато се е формирала империята на Гуптите, настъпва период на поли­тическа раздробеност. По това време в Западен Панджаб представителите на Кушанската династия пазели своите незначителни владения; в Гуджарат, Раджастхан и Малва управлявали Кшатрапите, в долината на Ганга съществували държавни обединения, в това число и от републикански тип127. През IV в. от н.е. в Западна и Северозападна Индия били запазени републикански обединения и част от тях били под зависимостта на Гуптите. Такива са били яудхеите, арджунаяните, малавите и мадрите128. По произход последните две названия са свързани с народите на Северна Удумбара129, чиято територия вече се била вляла в обединението Мадра през I в. от н.е. В периода на Гуптите по цялата долина на Инд кушаните и кшатрапите запазили малки владения.
Нашествията на ефталитите започнали в края на V – началото на VI в. от н.е. и най-напред засегнали Панджаб и Синд, макар войските им да са навлизали и във вътрешността на страната. Ефталитите са известни със своята жестокост към местните хора, с тия си качества се прославил управникът Михиракула, чиято резиденция се е намирала в Шакала, и в резултат на чието управление народите от северозападните области на Индия мигрирали към вътрешността на страната. Владетелите на Мандасора и Магадхи, предполагае­мите наследници на Гуптите, изгонили ефталитите, но самата империя била вече силно отслабена и през VI в. прекратила съществуването си130.
С появата на ефталитските племена, а също и с масовото придвижване на саките към западните части на Северозападна Индия се свързва появата, някъде около VI в. от н.е., на племената на джато-гурджаро-раджпутската общност. В прихималайската зона основната маса гурджари, които били пастирски народ започнала да се слива с кхасите, а тази част, която представлявала класата на войните, се отъждествявала с брахманите и кшатриите. Част от гурджарите заели Раджпутана, където основали раджпутските княжества131. Основната ма­са от тях се придвижила в района на съвременен Гуджарат (който обхваща от запад полуостров Катхиявар, а от изток и юг – северозападната част на Декан). Там започнали да управляват раджпутските родове на гурджарите и с времето, с участието на местния субстрат, се сформирала етническата общност на гуд­жаратите.
Територията на Южна Удумбара в късната древност също влязла в съста­ва на империята на Маурите. В следващия период, когато в горните течения на Инд (Панджаб) управлявали Кушаните, долните течения на Инд се намира­ли под управлението на кшатрапите или ранните саки (най-вероятно от II в. сл.н.е.). По-късно тези земи влезли в империята на Гуптите, но реално полити­ческо и културно влияние Гуптите в долината на Инд нямали – там продължа­вали да управляват потомците на кушаните и кшатрапите (карта 12). Населе­нието на Кач, част от което били потомците на южните племена удумба­ра, изпитвали културното влияние и на Гуджарат и Южен Раджастхан, и на Синд. В постгуптския период политическото влияние на източните територии трябва да е било по-силно, както показва ситуацията от първата половина на VII в., когато Кач се намирал под владичеството на Малвите.

УПРАВЛЕНИЕ НА ПЛЕМЕННИТЕ ТЕРИТОРИИ
В СЪСТАВА НА ЦАРСТВАТА

Трябва да се каже, че в късната древност включването на малки царства в територията на по-големите, като правило, е предполагало съхраняването на някаква самостоятелност и принципи на самоуправление. Изследователите на древноиндийската държавност пишат, че „анализът на структурата на свето­устройството в концепцията на „Архашастра“ на Каутиля, сведенията за … политическите образувания през I-V в., ни дава възможност да твърдим, че те са се строяли като обединение на традиционни социални организации, съхранява­щи, в рамките на разглежданите царства, своята структура, администрация [т.е. племенни вождове – бел. авторите]… Уважението, оказвано на царя с ме­стни традиции, от местните първенци, от служителите на цели формирования и съхраняването на връзките с тях, осигуряването на тяхната лоялност както в политиката, така и в реалната практика, е било едно от най-важните средства, които гарантирали относителната цялостност на царството“132.
Както показват антропологическите изследвания, при прехода от социална организация, устроена на принципа на родството, към „традиционно държавно устройство“, принципът на управление, чрез който местните кланови власти съсъществуват съвместно с държавните дори и тогава, когато държавната структура доминира над родовата, се явява универсален за различните култури“133. Такъв принцип е лежал в основата на отношенията и между гани­те-сангхите и по-големите държавни обединения134. Ако говорим за големите империи, примерно империите на Маурите и Гуптите, то анализът на индийската социална терминология от късната древност и средновековието дава възможност да твърдим, че част от влезлите в техния състав провинции се управлявала от наместници, а част от етно-териториалните образувания, или „царства“, съхранили цялостност в рамките на империята, просто плащала дан, като с това съхранявала някаква автономия в управлението.
Гуптите не оказали политическо и културно влияние върху населението от долината на Инд, но различните области в тази зона в различни периоди, както в догуптската, тъй и следгуптската епоха, са влизали в състава на малки и средни местни царства и княжества, и ни се струва реално, там да е продължавал да действува описаният в „Артхашастра“ принцип на управление.

СОЦИАЛНО-ИКОНОМИЧЕСКОТО РАЗВИТИЕ
НА ПРИИНДСКАТА ЗОНА

Като се съди по приведените данни, още в предгуптския и гуптския пери­оди в западните области на Северна Индия са били запазени неголеми обеди­нения от републикански тип. Тяхното социално развитие било смущавано от ин­вазията на странстващи групи от територията на днешен Иран. Саките били традиционно скотовъдчески народ, кушаните – също, в културата на които продължавали да играят голяма роля традициите на странстващите племена. В същото време влиянието на ранните саки е несравнимо в сравнение с вредите, нанесени от културата на ефталитите, чието нахлуване и управление през V-VI в. оказали непоправими щети в социално-икономическото развитие на Северна Индия и особено на пограничната индо-иранска зона. Културата на завоевалите била архаична и съхранявала чертите на номадския и полуномадс­ки бит. Във връзка с това изследователите на Индия отбелязват, че макар през VII в. от н.е. вредите от ефталитските нашествия, в основни линии да са били „изконсу­мирани“, „причините за упадъка на много градове от северо-западната зона се свързват не толкова с разместването на стопанско-политиче­ските пластове и центрове през I в. от н.е., а най-вече с преимущественото разпространение на скотовъдческата култура в зоната на древните градове“135. Сюан Цзян описва някои области на Панджаб и горните течения на Инд като един от районите с признаци на упадък и разрушения на градове. Той пише: „Китайският посланик в страната на ефталитите Сун Юн, посетил Северозападна Индия през 518 г. от н.е. при царстването на Михиракула, описал е-да (ефталитите) като хора, заети с мигриращо скотовъдство – за това говори изречението, „през лятото народът търси прохлада в планините; през зимата хората се разпръсват към селата“136. Нарисуваната картина е типична за жителите на афганските плани­ни и възвишения. Що се отнася до южните области от доли­ната на Инд или Синд, то в древността това бил район на номадско скотовъдство, както и голяма част от Раджпутана137. Местното население, свързано с проникналите тук саки от Иран, както и после при раджпутите, е могло да има егалитарни традиции в общественото устройство, при което земите били поделени между различните кланове, които нямали единен управник. С тази особеност в устрой­ството на ирано-скитските племена, следва да се свърже традицион­ната социална орга­низация, съхранена у племената на пуштуните и кохистанците, разселе­ни в областите на съвременен Пакистан138. Възможно е с тази особеност да е била свързана и липсата на единен управител в областта Кач през VII в. Известно е, че в периода на преселението на саките самият полуостров Кач се е заселвал с племената на раджпутите, които подчинили живеещите там племена.

Svetlina v oushata

Видения от Индия, юли 2005.
От Flickr.

Установяването на съвременната кастова йерархия в западните райони на Северна Индия трябва без всякакво съмнение да се свързва с влиянието на брахманизма, затова и упадъкът на будизма и постепенното отслабване на влиянието му в северозападните територии в гуптския и особено в послегуптския период означават засилване на процеса. Явно различните териториални образувания по течението на Инд в този период са се намирали на различни стадии на обществено развитие с различна степен на социално разслоение на общест­вото. Затова в резултат на „експорта на брахманизма“ в различни райони на прииндската територия кастовата идеология, в съчетание с местната социална специфика, е започнала да създава различни варианти на йерархия. В същото време, нова вълна на скотовъдчески племена в средновековния период, започнала с нахлуването на ефталитите или белите гуни, означавало архаизация на обществените отношения и затормозяване на социалното развитие. Последвалото масово преселение на саките било продължение на този процес.
По такъв начин в историята на социалната култура на западните, приин­дски части на Северна Индия (Панджаб и Синд) се оказали силни некастовите тенденции, в резултат на което там се зародило и получило развитие движение­то на сикхите. Джатските племена на Синд, а също така съседните племена на белуджите с ирански произход, както видяхме по названията на племенните им подразделения, частично погълнали старите племенни групировки на домите.
През VII-IX в. част от племената на домите от Синд, по всичко личи, е би­ла преселена от арабите на територията на съвременен Ирак, в Междуречието на Тигър и Ефрат.
В същото време на голяма част от индийския субконтинент названието дом [D.om] с течение на вековете започнало да обозначава зависимо население от най-ниските социални слоеве. Ще разгледаме споменаването на домите в средновековните литературни източници на фона на историческите събития и факти.

Превод С. Савчев

Бележки

62 Чатърджи, пос. съч. стр. 74-75.

63 Meyer W.S. et al. Atlas 1931 edition. Prevailing Races / Imperial Gazetteer of India. Vol. 26. P. 12. В зоната на десния бряг на Синд картата указва “турско-ирански” тип, което от­ра­зява етническите реалии, установили се очевидно в средата на II хилядолетие от н.е.

64 Страбон. География. XI, 11, 1. Приведено по: Страбон, пос. съч.

65 Ганковский. Народы Пакистана, стр. 70.

66 Страбон. География. XI, 11, 1; XV, 1, 3. Приведено по: Страбон, пос. съч.

67 Милиндапанха, VI, 19.

68Tarn W. The Greeks in Bactria and India. Cambridge, 1938. P. 258-259.

69 Pliny, op. cit. Vol. II. P. 395.

70 CASR. Vol. XIV. Calcutta, 1982. P. 117.

71 Вигасин А.А. Карта на Индия в “Естественной истории Плиния Старшего” / Вестник древней истории, 1999, № 1, стр. 35-36.

72 Очевидно тук става дума за пустинята Тар в Западен Раджастан.

73 H.G. Rawlinson. Intercourse between India and the Western world. Cambridge, 1916. P. 21. Цит. по: Przyluski, op. cit. P. 25.

74 Przyluski, op. cit. P. 25

75 Херодот. Вж. в: Геродот. История. М., 1999., стр. 211-212.

76 II X – XIII

77 Ibid. P. 44.

78 CASR. Vol. V. Calcutta, 1875. P. 155.

79 Sankalia, op. cit. P. 62.

80 Ibid. P. 66.

81 Бонгард-Левин. Към проблема за генезиса…, стр. 15.

82 Burgess J. Archæological survey of Western India. Report on the Antiquities of Kâthiâwâd and Kachh 1874-75. London, 1876. P. 190.

83 Съответства приблизително на района Малва в югоизточен Раджастхан.

84 Цитати от „Записки за западните страни“ на Сюан Цзян/Индия в литературных источ­никах III-VIII вв., МГУ, 1984, стр. 143; Burgess, op. cit. P. 190-191.

85 Cousens, op. cit. P. 12.

86 Sankalia, op. cit. P 50.

87 Ibid P. 83.

88 Е.Н.Успенска предполага, че двете приведени названия могат да бъдат имена на един населен пункт, а вариациите падрака и патака – санскритски и пракритски ва­ри­анти на една и съща форма. В същото време Х.Д.Санкалия извежда суфикса падрака към друга форма – вадра.

89 Ibid. P. 56, 66.

90 Bohtlingk O., Roth R. Sanskrit-Worterburck. Pt. IV. Petersburg, 1865. P. 630. Цитирано по Sankalia, op. cit. P. 56.

91 Sankalia, op. cit. P. 56.

92 Khakhar D.P. Castes and tribes in Kachh./ Indian Antiquary. Juni 1876. P. 167.

93 Всички раджпутски кланове се делят на четири линии: Слънчева, Лунна, Огнена и Змийска. Най-статусни и „чисти“ се считат първите две.

94 Khakhar, op. cit. P. 169.

95 Според Пржилуски в австроазийските езици церебралното ţ може да премине в t.

96 Названието Джадея е свързано с древното название на клана на управниците Яда­ва. Коментарът е на Е.Н.Успенска.

97 Sherring, op. cit. Vol. 2. P. 351.

98 Jukes, op. cit. P. 167.

99 Sherring, op. cit. Vol. 2. P. 365.

100 Sankalia, op. cit. P. 87. По мнение на Е.Н.Успенска, някои от тези названия имат дра­видски корени.

101 Burgess, op. cit. P. 215.

102 Przyluski, op. cit. P. 25

103 Ганковский. Народы Пакистана, стр. 108. За това източник е: Ал-Истахри. Китаб ма­салик ал-мамалик, стр. 177. Цит. по: пак там.

104 Пак там, стр. 108.

105 У ромите се е съхранила дума рашáй [рашъ`й – Сливенски диалект, бел. С.С.] „све­ще­ник, поп“, има­ща общо с произхода на индо­ар. риши.

106 Готра – патрирод, т.е. род, в който родовото наименование се предава по мъжка ли­ния.

107 Vâyu-Purâna. Vol. 1,2. Calcuta, 1880-1888. Anandasrama Press, 1905. P. 91, 97-98; Brah­mâňda-Purâna, Venkateswara Press. Bombay, 1913. III, 66, 70. Harivamśa. Edited by Nilmani Mukhopadhyay, Asiatic Society of Bengal. Calcutta, 1858. Цит по: Dasgupta, op. cit. P. 6, 38.

108 Ŗigveda, III, 33, 5. Цит по: Dasgupta, op. cit. P. 6.

109 Brough J. The Early Brahmanical System of Gotra and Parvara. A translation of the Gotra-Pravara-Manjari of Purusottama-Pandita. Cambridge, 1953. P. 147-148, 153, 157.

110 Родови, териториални и други принципи, като се пресичат, „разбъркват“ названията на ед­ни и същи брахмански готри, които просто се разглеждат от различен аспект – ро­дов, териториален и пр.

111 Дравидите са автохтонни племена на Индия, счита се, че в процеса на преселението на ариите са били притиснати към Южна Индия.

112 Sherring, op. cit. Vol. 2. P. XXIII.

113 Ibid. Vol. I. P. 7.

114 Успенская Е.Н. Концепции джати-дхарма и кула-дхарма в идеологии кастогого об­ще­ство//Четвертые Торчиновские чтения. Философия, религия и культура стран Востока. Материалы научной конференции. СПб, 2007.

115 Dasgupta, op. cit. P. 7

116 Този извод се потдърждава не само от будистки, но и от индуистки източници.

117 Blunt, op. cit. P. 33-35.

118 Гусева Н.Р. К вопросу о „тёмных“ и „светлых“ арьях. / Историческая динамика расовой и этнической дифференциации населения Азии. Москва, 1987.

119 Сеславинская М.В. Танец Тератали в земледельческих ритуалах Раджастхана. / Совет­ская этнография, 1990, № 3.

120 Sherring, op. cit. Vol. 2. P. XXVIII.

121 Cunningham, Ancient geography… P. 281.

122 Panini. V. 3. 114-117.

123 Буквално „малавски“ или принадлежащи на малавите“.

124 Jayaswal, op. cit. P. 29.

125 Семашко, пос. съч. стр. 108

126 Davies C. An historical atlas of the Indian peninsula. London, 1954. P. 14-15.

127 Бонгард-Левин Г.М. Древняя Индия. История и культура. Санкт-Петербург, 2003, стр. 192.

128 Пак там, стр. 194.

129 Przyluski, op. cit. P. 6-8.

130 Кудрявцев, 1994, пос. съч., стр. 35.

131 Grierson, op. cit., 1916. Vol. IX, pt. 4. P. 14.

132 Лелюхин Д.Н. Концепция идеального царства в „Артхашастре“ Каутильи и проблема структуры древноиндийского государства / Государство в истории общества, Москва, 2001, стр. 15.

133 Този принцип е показан в материала за индийските и африканските общества. Вж.: Баландье Ж. Политическая антропология, Москва, 2001. стр. 132-134.

134 Редица индолози датират „Артхашастра“ в епохата на Маурите, но политическите отношения, които са описани там, в по-голяма степен съответстват на типа малки дър­жави, а не на империи. Затова други изследователи отнасят „Артхашастра“ към периода „между империите“, за който е характерно съществуването на малки княжества и не­ста­билни държавни и племенни обединения, т.е. – към първите векове на н.е.

135 Медведев Е.М. Города Северной Индии в VI-VII вв. (по данным Сюань Цзяна) / Страны и народы Востока. Вып. XIV, Москва, 1972, стр. 174-175.

136 Hiuen-Tsiang. Chinese Accounts of India (629-645 A.D.), vol. I-4, Calcutta, 1958 (Si-Yu-Ki, Buddist Records of the Western World). Vol. 1. P. XCI. Вж. Медведев, „Города…“, стр. 173.

137 Медведев Е.М. Очерки истории Индии до XIII века. Москва, 1990, стр. 125.

138 По подробно за това вж. глава 16.

Andral 70-71 grwb

One comment on “Andral 70-71 b, 2012

  1. Zarzala's Weblog каза:

    […] Andral 70-71 b, 2012 […]

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s