Andral 72-73 b, 2013

Andral 72-73 koritsa

bresh deshupanjwngu 

72-73 * 2013

http://www.ceeol.com
savsavchev@yahoo.com
ssavchev@abv.bg
zarzala.wordpress.com

Продължава от Andral 72-73 a, 2013

*************************************

*************************************

Odori si o kham

Bajro Bajrić

Nano

Dukhado si mo ilo
Thaj mati si mi frima baxtali
Asvale si me kale jaka
Sose, none, naj sa baxtali?

Mangav o džili, o kham mangav
O bršind, e čiriklja, thay e rača
Sose san mange dukhadi, none
Kana ka avav sigate tuče?

Ka avav tuče ke sabavora
Kana o avgo kham ka bijandol
Ka teljarav mo šoro
Tuče, none, ke čuča te perav

Natasha Ach 1

Наташа Ач, илюстрация към поетичната книга
на Байро Байрич “Слънцето е там”, Загреб, 1999.

Pharni romani chaj

Rat si:
I balvalin but phudela
ki pasutni tikni koliba
O tavani kotar i tenekija vazela
O čhinto phuro Žućo phašljola
O bokhale khandoja pozala našena
Phagjovena o phurane grede
O čhon khatende garadilo
O phage kotota kotar o Fićo ko drumo bešel
A angle sine čače nev auto
Sa trujal amende si gunoja, kante
Thaj nesave plastike
Ko than džami ko phendžere
Isi nesave šarime partalja
Ko rupke ko odola partalja
khuvela o šarlaipe
Šundžola pe krlano o xrkipe
Gova si o phurano rom kaj sovel
Ko suno dikhel pli len
I len katar o ternikano dživdipe
Ko suno dikhol e c`re, vordona thaj e grasten
Ko suno dikhol e dživale ainča thaj livadžina
Thaj dikhola late, ple kamlja
Vov dikhol ko suno ple parne romane čhaja

Natasha Ach 2

Наташа Ач, илюстрация към поетичната книга
на Байро Байрич “Слънцето е там”, Загреб, 1999.

Uštadi romani kjemana

O baro maripe reslilo
Thaj ki amare phurane kjera
Morajlasam te muka
i kjemana thaj i gitara

I kjemana akana phašljovel
Uštadi ki nesavi čik
i gitara trujal i kor
Obesisarde me praleske

I kjemana dukhadine čutil
Phagi akana ko upaš
Phabardo si akana amaro gav
Phabardili i phurani škola

i gitara agja bešel
Truyal i kor me praleske
Po dživdipe terno gja xasarda
Ko bibaxtalo akava maripe

Natasha Ach 3

Наташа Ач, илюстрация към поетичната книга
на Байро Байрич “Слънцето е там”, Загреб, 1999.

Sačijako ilo

Dikhava i phurani salčin
Gote phaše o džami
Dikholpe lako kašt
sar e crte katar mo dživdipe
Sar terni, sar sar zeleno
Pherdi thakatesa thaj dikibasa
Bešel voj akana dukhasa
Ki phuv voj dičhol
Sar te phene si gajlelija
Malaksimi, armanduni
Khanči paro, terno khaš
trujal o ilo čhičhidol
Asa tuče
Vačare, dilo si akava
Katar čho ilo pherel
Ako vačare, ta si tut
Tegani lateda si gova
Lako si khaštuno
Čhiro si baralo
lako ilo ni šundolpe
Džikaj čhiro xoxavne čhalavol

Natasha Ach 4

Наташа Ач, илюстрация към поетичната книга
на Байро Байрич “Слънцето е там”, Загреб, 1999.

Odori si o kham

Odori ki iztočno Zagrebaki rig
Odori kaj so o kham ande javin ikljol
Odori me dostora dživdinen
Odori si e bahtale lumijake manuša

Odori e čiriklja anglal e sabavora džangjavona
Odori o čhorolipe, a i baht si trujal amende
Odori džiljasa kerela pe buti trujali lende
Odori dikhela pe i manušikani buti

Odori o kham e žhaven thačarelaten
A čhon rakjate takjarel
Odori e Roma – plo dživdipe dikhena
Odori bijanela pe, odori merela pe

Natasha Ach 5

Наташа Ач, илюстрация към поетичната книга
на Байро Байрич “Слънцето е там”, Загреб, 1999.

Dromoro baš o kamipe

Dromoro – iv, balval thaj brego
Ko xor sem, a tu ko brego
Nakhav tutar, mangljipe čherav
Pharo si, iv perel, balval phudel
Duraldan šundol e ruveski vika
Dur san mandar kamlije te avav tute
Katar o jekh drom angli mande xutla khanči
Phangla mo drom, phutarda pe jaka
Phangla sa e droma ko brego
Ko brego kaj san tu, kamlije mirije
Irisalilem
Ni dromoro naj više
Palal naj kaj te džal pe
Gndisarav, katar o jekh drom asajlem
Ej, manušalen, me da sem dilo
voj vačarda, te šaj ka avav
A me gova ačhardem sar akharipe šukaripasko
Thaj ake akana iklilem dilo
A gndijsardem kaj ka avav lako dasa
Em gjate, ko iv bešava
E palune dakikora dživdipaskere ginava
Seima ki late, dikhava lako muj
Kamlije mirije, komšiko mirije

Natasha Ach 6

Наташа Ач, илюстрация към поетичната книга
на Байро Байрич “Слънцето е там”, Загреб, 1999.

Maestro

E phurane rankosa
Par dolapencar
Thaj par phurane čhurencar
Olencar o Rom phirol
te ikalol kaj love

Čadorja, kikave kalaisarav
Brusinava čhurika
Vikini ko glaso
Thaj giljavi, bašali
Èhumini sine džesa

Natasha Ach 7

Наташа Ач, илюстрация към поетичната книга
на Байро Байрич “Слънцето е там”, Загреб, 1999.

*************************************************

*************************************************

Нови книги

Изображение0522

Gunter Grass. Ohne Stimme. STEIDL.
Гюнтер Грас. Без глас. STEIDL.

Тази книга в джобен формат побира три речи на Нобеловия лауреат Гюнтер Грас, писани през годините. Припомняме на читателите, че “Andral” в кн. 11-12 от 2000 г. публикува като уводен материал още тогава словото, озаглавено “Без глас”, дало името и на настоящата книга. Тази реч беше произнесена на 11. 10. 2000 г. в Страсбург на Световна конференция против расизма, расова­та дискриминация, ксенофобията и нетолерантността. Тогава, след публикацията, пуснахме и редакционна беле­жка, в която между другото се казваше: „Това слово не е известно на широката българска общественост, за разлика от наскоро издадената и разграбена автобиография на Хитлер. Нито един български вестник дори не информира своите читатели, че такава конференция се е състояла, нито един вестник, списание, радио или телевизия не посмяха да популяризират това слово. Нека читателят си зададе въпроса защо и да търси отговорите най-вече в себе си“…
Сега едва ли бих добавил нещо. Освен може би един въпрос: дали и днес ня­кое българско издателство би застанало срещу неофашистките вея­ния в обществения живот на България и би поело риска, финансов или друг, да публи­кува на български тази книга?
Хуба­вото на демокрацията е, че тенден­циите са различни, или поне би трябвало да бъдат различни, би трябвало и всички те да могат да дишат сво­бод­но в общест­веното пространство, за да има движение и развитие на нови идеи. Уви, у нас многогласие­то е крайно недолюбвано. Поне от 69 години. Или, ако щете, от 1332 лета…
Преди 13 г. речта на Грас бе­ше преведена от английски на прияте­лски начала от Надя Немцова, която днес си вади хляба в Англия. Сега пак нямаме възможност да преведем и предложим на читателите есетата на немс­кия нобелист… Уви…
Прочее, Бог да Ви пази, г-н Грас!

„Andral“

****************************************

****************************************

При Циганките

Драматизация по едноименната новела на Мирча Елиаде

mircha_iliade-au_th

В своето белетристично творчество забележителният американско-румънски философ, културолог и писател Мирча Елиаде /1907-1986/ тръгва от идеята на Кант, че Пространството и Времето не съществуват активно, а са плод на чиста­та интуиция, като развива концепцията си, че Възвишеното или Сакралното съвсем не е изчезнало от света, че съществува и днес, макар и примесено със Земното, Профанното.
Разположени в неповторимото пространство на довоенния Букурещ, с наже­жените от лятното слънце асфалтови улици, с чокойските каменни къщи-дворци, с градините-оазиси и кварталните кръчми – местата, в които се раждат митовете и символите на Мирча Елиаде – героите в тази фантастична проза са обикновени, незабележими хора, водещи най-банално съществуване. Но в определен момент /без самите те да разберат!/ правят фатален, фантастичен „скок във Времето”. И останали в същото „букурещко пространство”, но вече в друго време, в друго измерение, не подозират, че нещо се е случило, че светът около тях се е променил. Твърдо убедени, че всичко си има своята непоклатима логика, те не могат да проумеят непоследователността на нещата, абсурдността на света, в който живеят.
Мирча Елиаде създава един неповторим, оригинален, фантастичен свят – твър­де странен и дори езотеричен, в който поезията на старата градска улица се слива с поезията на древните митове, дошли сякаш от глъбините на Земята…

Огнян Стамболиев

РЕЗЮМЕ

П Р И  Ц И Г А Н К И Т Е

Фантастична драма в 11 сцени по едноменната новела на Мирча Елиаде

Драматизация и превод: Огнян Стамболиев
Действащи лица:
Гаврилеску, учител по музика
Хилдегард, негова любима
Файтонджията
Кондукторът
Старицата
Трите момичета /Циганките – Еврейката, Гъркинята и Циганката/
Възрастният господин от трамвая
Кръчмарят
Съседи, съседки

/Някои от второстепенните роли могат да се изпълнят от 1-2 актьори/

Действието се развива в Букурещ през 30-те години на ХХ век.

КРАТКО СЪДЪРЖАНИЕ

Горещ летен ден в Букурещ. Гаврилеску, скромен учител по музика, се качва на трамвая на път за дома си. Разговорът му с един от пътниците се завъртва около английския офицер Лорънс Арабски /който, както се изразява Гаврилеску, като бил в Арабия един ден “лятната жега го ударила в главата като сабя!”/. После става дума и за голямата стара къща, в която живеят Циганките. В един момент Гаврилеску вижда, че е забравил чантата с нотите си у Мадам Вотинович, където е бил последният му за този ден урок по пиано. Решава да слезе от трамвая и да се върне обратно, за да си я вземе. Но горещината по улицата е непоносима, и привлечен от прохладата на близката сенчеста градина, той влиза в къщата на… Циганките.
Там го посреща млада и красива циганка, която го завежда до малката къща на старата циганка-гадателка. Старицата го черпи с кафе и сладко и му предлага среща с едно от трите момичета от къщата, а те са: еврейка, гъркиня и циганка.
В полутъмната стая трите красавици започват да пеят и да танцуват пред смаяния Гаврилеску и настояват той да познае коя от тях е Циганката.
Смутен и объркан от неочакваната и странна ситуация, той не успява да реши загадката и дава два погрешни отговора. Тогава в неговата памет изплува образът на фройлайн Хилдегард, неговата първа и голяма любов, младата жена, с която е учил музика в Берлин, и която впоследствие е изоставил заради настоящата си съпруга Елза. С танца на трите момичета завършва играта на разпознаване и те се оттеглят. Останал сам, изтощен от непоносимата горещина, Гаврилеску задрямва. Събужда се след известно време, но установява, че е останал без дрехите си – голото му тяло е увито в някаква завеса, която го стяга до задушаване. Освобождава се с усилие и най-сетне напуска дома на Циганките, като преди това разменя няколко думи със Старицата.

Второ действие

Гаврилеску се връща по местата, където е бил по-рано през същия ден. Но се оказва,че всичко там е напълно променено. Много хора са починали, други са се преместили, а неговата съпруга Елза, която го е очаквала месеци наред, е решила, че е изчезнал безследно и се е преселила в Германия.

Всъщност са минали не няколко часа, както е предположил Гаврилеску, а цели дванайсет години!

Останал съвсем сам, отчаян, накрая на душевните си сили, Гаврилеску решава да се върне при Циганките, тъй като няма къде другаде да отиде. По пътя той среща Файтонджията /с когото се познава от младите си години/. Пристига в дома на Циганките. Посреща го Старицата и го изпраща при единственото будно момиче в къщата /”Тя никога не заспива, дори през нощта…”/. Гаврилеску отваря някаква врата и в този миг пред него се появява… Хилдегард, която го е очаквала. Двамата излизат от къщата. На улицата ги очаква Файтонджията.
Повежда ги към „гората, по оня, по-дългия път”, както нарежда момичето…
Гаврилеску е готов да приеме всичко това за сън, но разбира, че разговорът на Хилдегард и Файтонджията е напълно реален…
“Всички сънуваме. Тъй започва. Като в сън…”, усмихва се Хилдегард…

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ
СЦЕНА ПЪРВА.
В ТРАМВАЯ

ВЪЗРАСТНИЯТ ГОСПОДИН: Ужасна горещина! Направо непоносима! Такава не помня от деветстотин и пета!
ГАВРИЛЕСКУ: Наистина е много горещо. Но аз мисля, че интелигентните хора трябва да понасят горещините по-леко. А какво да кажем за Полковник Лоурънс. Вие, господине, чували ли сте за Полковник Лоурънс?
ГОСПОДИНЪТ: Не, не съм чувал.
ГАВРИЛЕСКУ: Жалко. Всъщност и аз не знам много за него. Но ако се беше качил в този трамвай, непременно щях да го заговоря. Много обичам да разгова­рям с интелигентни хора. Тези дни срещнах едни младежи. Май че бяха студен­ти. Много умни момчета. Чаках трамвая заедно с тях и ги слушах. Говореха за Полковник Лоурънс и за приключенията му в Арабия. Каква изумителна памет имаха само! Цитираха цели страници от неговата книга. Имаше една фраза, която много ми допадна – за жегата, която го посрещнала него, Полковник Лоурънс, някъде там, в Арабия, викали му още Лоурънс Арабски, да, жегата го ударила право в главата! Пронизала го като сабя! Представяте ли си като сабя! Да, ужасната арабска жега го пронизала като сабя!
КОНДУКТОРЪТ /приближава се до Гаврилеску и му подава билет/: Моля, господине, вашия билет.
ГАВРИЛЕСКУ /търси си порфейла/: Моля, да ме извините. Никога не помня къде ми е портфейла.
КОНДУКТОРЪТ /усмихва се любезно/: Нищо. Имате време. Още не сме стигна­ли до Циганките.
ВЪЗРАСТНИЯТ ГОСПОДИН: Циганките?! Ах, тези нагли и безсрамни Циганки! Още ли са там?! Това е направо скандално! Какъв срам за града! Тези пропаднали жени трябва да се махнат веднага оттам!
/пауза/ Музика
ГАВРИЛЕСКУ: Каква красива градина! Наистина, каква градина… Вече започна да се свечерява…
ГОСПОДИНЪТ: Да, Циганките трябва да се махнат оттам! Тези долни улични­ци!
ГАВРИЛЕСКУ: Има и много стари орехови дървета. Чувал съм, че орехът започва да прави хубава сянка, чак като стане на трийсет години. В жега като днешната е истинско удоволствие да поседнеш под сянката на такова огромно дърво. Блазе им на хората, които живеят там..
КОНДУКТОРЪТ: На Циганките ли…
ГАВРИЛЕСКУ: Да, разбрах, че са циганки. Познава ли ги някой? Откъде ли може да са дошли?
КОНДУКТОРЪТ: Тука са от двайсет години, господине. Откакто се преместих от Брашов. Аз съм родом от Брашов.
ГАВРИЛЕСКУ: Пътувам по тази линия три пъти седмично… Заради греховете си станах учител по пиано. Завърших Берлинската консерватория… Казах “за­ради греховете си”, защото не съм роден за учител. Аз съм артист, по-точно музикант…
ГОСПОДИНЪТ: Тогава трябва да ви познавам. Ах, да, разбира се! Вие сте госпо­дин Гаврилеску, учителят по пиано. Господин Гаврилеску, аз имам племенни­чка, на която давахте уроци по пиано преди пет или шест години, не помня точно. Да, през цялото време се питах откъде ли ви познавам…
ГАВРИЛЕСКУ: Да, аз съм Гаврилеску. Давам уроци по пиано и пътувам често с трамвай. През пролетта, когато не е прекалено топло и духа вятър, да пътуваш с трамвай е истинско удоволствие. Стоиш си до прозореца, трамваят лети по релсите, а ти гледаш отрупаните с цвят градини… Прекрасни градини! Както ви казах, пътувам три пъти седмично точно по тази линия. И винаги чувам да се говори за Циганките. Много пъти съм си задавал въпроса: добре – да предположим, че наистина са циганки, но откъде ще имат толкова пари? Та тази къща е истински палат, с няколко градини, с тези стари дървета, това е цяло състояние!
ГОСПОДИНЪТ: Скандално е, че тези същества са още тук! Какъв срам! Трябва да се махнат! Незабавно да ги изселят! Още утре!
ГАВРИЛЕСКУ: Ах! Сигурен бях, че нещо съм забравил днес, но не знаех какво! Да, чантата, чантата с нотите! Забравил съм си чантата с нотите у Мадам Войтинович. Имах урок у тях. Отилия, нейната любима племенничка, е моя ученичка. Да, много мило момиче. Хубаво, интелигентно… Да, заприказвах се с лелята и забравих чантата. Колко неприятно! Ще трябва да сляза и да се върна сега. Уф, в тази ужасна жега! … Ще сляза от трамвая…
/Слиза от трамвая/

СЦЕНА ВТОРА.
НА УЛИЦАТА

Шум от улицата.

ГАВРИЛЕСКУ: Внимавай, Гаврилеску! Остарял си, губиш паметта си… Не, на четиридесет и девет един мъж трябва да е в разцвета на силите си… /спира се, оглежда се/ Ще седна на тази пейка… Да, изпотих се… /изважда кърпичка и бърше потта от челото си/
Това ми напомня за нещо… Да, Гаврилеску, някога, преди доста години, на ед­на такава пейка, ти седеше, без стотинка в джоба… Не беше чак толкова горещо, но пак беше през лятото… Хората сега отиват на курорт… Да, спомних си: беше в Шарлотенбург. И тогава ти, уважаеми господин Гаврилеску, седеше на една пейка, на слънце, но беше гладен и без стотинка в джоба… Да, когато си млад и си артист, понасяш всичко по-леко… Няма ли го още трамвая? Ах, колко е горещо?!
/Става, прави няколко крачки, за да види дали не идва трамвай. После се връща на мястото си, застава до една стена. Прави си вятър с шапката./
Пауза. Музика.

СЦЕНА ТРЕТА.
В ДВОРА НА ГРАДИНАТА

МОМИЧЕТО /хваща го за ръката, шепнешком/: Господине, не искате ли При Циганките?
ГАВРИЛЕСКУ /след дълга пауза, смутен/: Къде? Къде? Какво, какво казахте?
МОМИЧЕТО: Попитах ви: не искате ли при Циганките?… Елате, господине, елате, ще ви заведа сега при циганките… Елате, елате….
/Хваща го за ръката и го повежда към стара къщурка, сгушена между огромни люлякови и бъзови храсти. От нея излиза много стара жена и се запътва към него./
СТАРАТА ЖЕНА: Кажи, господине, кажи… какво ще иска сърцето ти днес? Циганка, еврейка или немкиня?
ГАВРИЛЕСКУ: Не… немкиня, не…
СТАРИЦАТА: Тогава кажи: циганка, еврейка или гъркиня?… Триста леи. Не е много…
ГАВРИЛЕСКУ /усмихва се/: Ах, колкото три урока по пиано! Без да смятаме билетите за трамвая.
СТАРИЦАТА: Ти, господине, да не си музикант? Сигурно ще ти харесат.
ГАВРИЛЕСКУ: Да, музикант съм. Заради греховете си станах учител по пиано, но мой идеал винаги е било чистото изкуство, голямата музика… Живея само заради духовното… Извинете, но никога не мога да намеря портфейла си, когато ми е най-нужен… /рови из джобовете си/.
СТАРИЦАТА: Не бързай, господине, имаш много време. Още няма три…
ГАВРИЛЕСКУ: Извинете, но вече трябва да е четири. Точно в три аз приключих с урока си у Мадам Войтинович. Ах, да, намерих портфейла! /брои парите/ Ето: триста леи, заповядайте!
СТАРИЦАТА /на момичето/: Заведи го в павилиона, момиче.
/Двамата тръгват към павилиона./
МОМИЧЕТО: Господине, вървете с мен… Господине… Помислете си добре, да не се объркате: циганка, гъркиня или еврейка?
ГАВРИЛЕСКУ: Но къде ме водите?
МОМИЧЕТО: В павилиона. Тъй заръча Баба. /Бутва го за лакътя и го повежда./
ГАВРИЛЕСКУ: Каква илюзия! Каква илюзия!.. Дойдох тук заради прохладата, заради природата… Господи, колко съм развълнуван. Не знам защо… Трудно ми е да си го обясня…
/Замечтано./ Хилдегард! Ах, скъпата ми Хилдегард! Не съм мислил за нея вече двайсет години. Беше моята голяма и тогава единствена любов. Да, жената на моя живот… Моята голяма любов!…
/Момичето изчезва./

СЦЕНА ЧЕТВЪРТА.
САЛОН В КЪЩАТА НА ЦИГАНКИТЕ

Полумрак. Изведнъж започва да става по-светло. Завесите се вдигат бавно, пропускайки постепенно светлината на ранния следобед. Само една от завесите не се е помръднала. Пред Гаврилеску, само на два метра разстояние, стоят три красиви, леко облечени, млади момичета, които леко пляскат с ръце и весело се смеят.
ПЪРВОТО МОМИЧЕ: И така, господине: ти вече ни избра. Кажи сега какво ис­каш, какво ще си избереш: циганка, гъркиня или еврейка…
ВТОРОТО МОМИЧЕ: Да видим сега дали ще познаеш коя е циганката?
ГАВРИЛЕСКУ /изпуска сламената си шапка, гледа ги втрещено, сякаш вижда нещо отвъд тях, след дълга пауза/: Жаден съм! Ужасно съм жаден!
ПЪРВОТО МОМИЧЕ: Баба ти изпрати малко кафе/подава му кръгла табличка с чаша кафе и малко кафениче/.
ГАВРИЛЕСКУ/отпива жадно/: Ах, ужасно съм жаден.
ВТОРОТО МОМИЧЕ: Сигурно кафето е още горещо. Пий го по-бавно, на малки глътки, че ще се изгориш. Внимавай!
ГАВРИЛЕСКУ: Жаден съм, ужасно съм жаден! Може ли малко вода?
ТРЕТОТО МОМИЧЕ /поднася му кана с вода и чинийка със сладко/: Баба ти изпраща и малко сладко от рози.
ВТОРОТО МОМИЧЕ: Сладко от рози и малко ягодов сироп.
ГАВРИЛЕСКУ /пие жадно вода, после успокоен, въздъхва/: Госпожици, ще ме извините ли, но бях много жаден. Чух, че някойси Полковник Лоурънс…
/Трите момичета започват силно да се смеят. Гаврилеску ги наблюдава учуден, после започва да се смее и той./
ГАВРИЛЕСКУ: Госпожици, защо се смеете?
ПЪРВОТО МОМИЧЕ: Смеем се, защото ни нарече “госпожици”… Тук сме При Циганките… Не сме никакви госпожици!
ВТОРОТО МОМИЧЕ: Не е вярно! Не я слушай! Смяхме се на теб, защото те е страх… Да, страх те е, страх те е, господине!
ГАВРИЛЕСКУ/силно засегнат/: Госпожици! Съвсем не ме е страх! Вие просто не знаете с кого си имате работа. Аз съм Гаврилеску – и съм артист. Музикант. И преди да стана беден учител по пиано, да, заради моите грехове – живях ка­то истински поет. /Патетично/ Госпожици, на двайсет години аз се запознах, влюбих се и обикнах моята единствена и несравнима, прекрасна Хилдегард!… Ах, защо ми припомнихте сега за трагедията на моя живот?… Случи се нещо ужасно, но точно какво? Наистина, не мога да си спомня сега. Оттогава минаха цели двайсет и девет години… Наистина, не бях мислил за моята Хилдегард от дълги години… И изведнъж, преди малко, като влязох тук, при вас, прекрасни госпожици, си спомних, че някога и аз съм имал една благородна страст, че съм обичал Хилдегард!…
ВТОРОТО МОМИЧЕ: Да, той се страхува! Страх го е! Наистина се страхува! Хвана го страх още от вратата! Страхливец! Страхливец!
ТРЕТОТО МОМИЧЕ: Да, затова беше толкова жаден!
ПЪРВОТО МОМИЧЕ: И затова съвсем си оплете приказките… Да, господине, ти ни избра, но сега те е страх да ни разпознаеш! Дори не искаш да ни огледаш добре! Страх те е! Страх те е, господине!
ГАВРИЛЕСКУ: Господи, аз нищо не разбирам. Каква става тук?
ПЪРВОТО МОМИЧЕ: Господине, просто трябваше да ни разпознаеш още в началото: коя от нас е циганката, коя еврейката, и коя гъркинята…
ВТОРОТО: Опитай се, щом казваш, че не те е страх! След като твърдиш, че не си страхливец! Отгатни сега! Веднага! Отгатни! Коя е циганката?
ГАВРИЛЕСКУ: Ха, това вече ми харесва. Значи, след като съм музикант, вие мислите, че живея в облаците, че си нямам понятие от нищо, дори как изглежда една циганка?!
ТРЕТОТО: Хайде, разпознай ни! Коя е циганката?
ТРИТЕ /заедно/: Хайде, отгатни, веднага!
ГАВРИЛЕСКУ /посочва едното от момичетата, с по-мургавата кожа/: Ти! Ти си циганката!
ТРИТЕ /заедно/: Не позна! Не позна! Не позна!
/Трите момичета започват да въртят Гаврилеску в кръг като в самодивско хо­ро/
ТРИТЕ /заедно, в хор/: Не позна! Не позна! Не позна!… Ах, той падна!… И заспа!… Не, трябва да го събудим! Не бива да спи! Да го събудим!
/Гаврилеску пада на килима и заспива. Пауза. Музика. След като се събужда, той вижда, че едното от момичетата е коленичило на килима пред него./
ГАВРИЛЕСКУ: Какво става тук? Къде съм? Дълго ли съм спал?
ПЪРВОТО МОМИЧЕ: Не, господине. Не се притеснявай! Изобщо не си спал. Само се унесе за малко.
ГАВРИЛЕСКУ: Но какво направихте с мен, за Бога! Чувствам се като замаян, сякаш съм пиян! Ах, Господи, съвсем се замаях!…
/Гаврилеску се оглежда с учудване наоколо. Помещението изглежда напълно променено. Изпълнено е с различни паравани, странно осветени, наполовина покрити с шалове пи бродирани покривки, създаващи илюзията за алкови. Всъщност това са три отделни паравани, които събират рисунките си като в ед­но златистозелено огледало./
ГАВРИЛЕСКУ/силно смутен и замаян/: Какво става тук? Какво направихте с мен, за Бога?
ПЪРВОТО МОМИЧЕ /шепнешком, с усмивка/: Ти просто не ме позна, господи­не. А пък аз ти направих знак с очи, че не аз съм циганката. Господине, аз съм… гъркинята.
ГАВРИЛЕСКУ /възкликва, замечтан/: Гъркиня! Ах, Елада, вечната, прекрасна­та, възвишената Елада!… Когато обичах Хилдегард, аз не сънувах нищо друго, освен нашето пътуване до Гърция… Атина, Акропола….
МОМИЧЕТО /прекъсва го/: Бил си глупав. Не трябва да сънуваш, трябва да любиш…
ГАВРИЛЕСКУ /силно развълнуван/: Да, спомням си добре, бях на двайсет, а тя нямаше и осемнайсет. Беше много, много красива. И двамата бяхме млади и красиви…
/В този момент Гаврилеску оглежда дрехите си. Облечен е в странен костюм – широки като шалвари панталони и къса туника от златистожълта коприна. Той отива до едно огледало, трудно му е да се познае./
ГАВРИЛЕСКУ: За Бога, защо съм с тези дрехи? Господи, колко са странни! Какви са тези противни турски шалвари! При това копринени! Ами тази туника?! Туника от жълта коприна?! Жълта коприна! Ха- ха!… Господи! Какъв цирк?! А, ето тук, има огледало! Сега ще се видя. Господи, колко е странно това? Откъде се взеха тези палячовски дрехи? Сякаш съм в някакъв турски харем!… Просто не мога да се позная… Сънувах, че пътуваме из прекрасната Гърция. Беше не­що повече от сън. Нещо, което започваше да става реалност… И тогава нещо се случи… Но за Бога, какво се случи?… Да, беше също като днес, един много горещ летен ден, да, ужасно горещ!… Видях пейка, отправих се към нея и усетих, че горещината ме удря направо в главата, удря ме като сабя в тила… Не, не това беше историята на Полковник Лоурънс Арабски. Чух я от едни студенти, докато чаках трамвая. Ах, да, имаше и някакво пиано!
МОМИЧЕТО /шепнешком, хваща го за ръката/: Господине, ела с мен!
/Двамата тръгват до другия край на сцената. Гаврилеску се връща към авансце­ната./
ГАВРИЛЕСКУ: Ах, да, спомних си вече. Беше лято, същото като сега. Хилдегард замина с родителите си за Кьонингсберг. Беше ужасно горещо. Аз останах в Шарлотенбург. Вечер, когато ставаше по хладно, излизах да се разхождам из парка. Под дърватата. Бяха високи, стари, с гъсти сенки. Обикновено нямаше хора. Непоносимо горещо беше. Никой не смееше да излезе навън от къщи. Един ден, там, под дърветата, зърнах едно младо момиче, което плачеше силно. Криеше лицето си с ръка. И това, което ме учуди тогава, че събу обувките си и вдигна краката си върху малкия куфар пред себе си, сложен върху каменната пътека.
Казах си: “Гаврилеску, ето едно наистина нещастно създание…” Откъде да предположа, че… Госпожице, аз тогава бях млад, красив, с душа на артист. И гледката на едно такова изоставено младо създание можеше само да ми разбие сърцето… Заговорих я, опитах се да я утеша… Тъй започна трагедията на моя живот… Казваше се Елза… Но аз се примирих. Казах си: “Гаврилеску, тъй трябва да бъде!” Да, лош час! Такива сме ние, хората на изкуството, хора без късмет!
/Пристигат и другите две момичета./
ДВЕТЕ МОМИЧЕТА: Добър ден, господине! Добре дошли При Циганките.
ВТОРОТО МОМИЧЕ: Хайде, господине, хайде да си поиграем! Няма ли да отгатнете коя от нас е циганката?
ТРЕТОТО: Хайде, опитай се да ни разпознаеш! Циганка, еврейка и гъркиня!… Страх ли те е ? Нищо лошо няма да ти се случи.
ГАВРИЛЕСКУ: Не, съвсем не ми е сега до игри, госпожици. Помислих си за трагедията на моя живот… И тъй, ако не бях влязъл тогава с Елза в онази бирария… Или ако бях влязъл, но имах пари у себе си, и ако можех да платя сметка­та, сигурно моят живот щеше да бъде друг, съвсем друг. Но се случи тъй, че в момента нямах пари и Елза плати сметката, а на другия ден трябваше да обико­ля едва ли не целия град, за да намеря десетина марки и да си платя дълга. Но така и не успях да намеря. Всичките ми приятели и познати бяха заминали за ваканцията извън града. Беше в самия разгар на лятото, беше ужасно горещо, много горещо…
ТРЕТОТО МОМИЧЕ: Пак го е страх… Да, страх го е!
ГАВРИЛЕСКУ: Чакайте, оставете ме да продължа. Три дни подред не можех да намеря пари и всяка вечер отивах при Елза да й се извинявам. И след това заедно отивахме до същата бирария. Ах, ако поне малко държах на достойнст­вото си, нямаше да приема това! Но какво да се прави? Бях гладен, бях млад, бях и хубав… Хилдегард замина на бани, а пък аз постоянно бях гладен. Имаше дни, в които нищичко не хапвах. Какво да се прави: живот на артист…
ВТОРОТО МОМИЧЕ: А сега какво ще правим? Времето лети, не чака.
ГАВРИЛЕСКУ: Сега ли?… Сега е приятно и топло. Харесва ми много у вас, вие сте толкова хубави, толкова младички. Стоите сега пред мен и сте готови всеки миг да ми поднесете сладко или кафе. Но аз не искам нищо повече. Чувствам се много добре, дори отлично. И си казвам: Гаврилеску, тези момичета искат нещо от теб. Достави им радост. Щом като искат да ги разпознаеш, разпознай ги! Но все пак, внимавай! Внимавай! Защото, ако сгрешиш, те ще те завъртят на хорото си и няма да можеш да се оправиш чак до сутринта… значи искате да позная коя е циганката. Добре, ще се опитам… Сега ще ви кажа…Ето, тази там е циганката! Тази със зеления воал! /Посочва момичето със зеления воал./
ПЪРВОТО МОМИЧЕ /на другите две/: Какво стана? Защо не може да ни разпознае?
ТРЕТОТО МОМИЧЕ: Да, нещо му стана. Спомни си нещо и потъна, направо се изгуби в миналото.
ВТОРОТО МОМИЧЕ: Господине, аз съм еврейката. Не съм циганката, драги господине. Еврейката съм. /Изчезва зад паравана./
ГАВРИЛЕСКУ/въздъхва/: И тя изчезна! Ах! Да,трябваше да се досетя. Имаше нещо особено, нещо странно в очите й. И носеше фин копринен воал, през който се виждаше всичко, но все пак беше воал. Напомни ми за Стария завет… За Библията…
ВТОРОТО МОМИЧЕ /избухва в смях/: Не ни позна, господине, отново не ни позна! Така й не разбра коя е циганката…
/Музика. Второто момиче съблича дрехата си и се завъртва в кръг. Започва да танцува бавно, после запява./
Песен на Второто момиче.
Вокал без текст.
ВТОРОТО МОМИЧЕ: /запява/
ПЪРВОТО МОМИЧЕ: Кажи сега, гъркиньо, какво щяхме да правим?
ТРЕТОТО МОМИЧЕ /шепне/:Господине, ако беше познал, щеше да бъде много хубаво. Щяхме да пеем, да играем, да те разходим из всичките стаи на къщата. Да, щеше да бъде много хубаво!
ГАВРИЛЕСКУ /с тъжна усмивка/: Да, щеше да бъде много хубаво.
/Първото момиче, Циганката, съблича дрехите си и започва да танцува./
ГАВРИЛЕСКУ: Ах, ето едната от тях вече танцува! Как хубаво танцува!
ТРЕТОТО МОМИЧЕ /на Първото/: Ах, кажи му и ти, Циганко! Кажи му колко хубаво щеше да бъде, ако беше познал!
Третото момиче също се съблича и танцува.
/Гаврилеску отива до пианото и започва да свири… Звучи музика от Шуман. След малко спира и разбира, че е останал сам в стаята./
ГАВРИЛЕСКУ /оглежда се тревожно/: Къде сте? Госпожици! Къде отидохте? Къде се скрихте? Госпожици, къде сте? /Започва да обикаля стаята и да ги търси./ Напразно се криете, все едно ще ви намеря! Моля ви, обадете се! По-добре се покажете…
/Гаврилеску започва да се блъска в параваните и да се препъва в креслата и завесите./
ГАВРИЛЕСКУ /крещи/: Какво ви става?… Пуснете ме да изляза… Сигурно си мислите, че ме е страх! Нищо подобно!… Пуснете ме, пуснете ме! Приех тази иг­ра на криеница, само защото ми стана жал за вас. Да, това е истината! Жал ми е за вас! Още в началото ви разбрах: вие сте невинни деца, затворени тук, в този странен дом, При Циганките, и си казах: “Гаврилеску, тези момичета сигурно ще ти скроят някаква шега. Престори се на измамен, остави ги да повярват, че не можеш да отгатнеш коя е циганката…” Това е играта!… Да, това е само игра! /Вика силно./ А сега вече си поиграхме и трябва да излезете на светло!
/Ослушва се. Смее се. След миг дочува стъпки. Обръща се рязко, опитва се да докосне някого с ръката си, но така й не успява да види някого./
ГАВРИЛЕСКУ: Няма никой. Добре. Ще почакам… Чакам… Да, виждам, че не знаете с кого си имате работа… А можех да ви науча да свирите на пиано. Да обогатя музикалната ви култура. Да ви запозная с музиката на Роберт Шуман. Господи, каква красота е това! /Възкликва/: Божествена музика!… /Бърше потта от лицето си с ръкава на туниката./ Кой ли ме накара да се водя по ума на тези деца? Пардон! Казах „деца” само от любезност. Не, вие съвсем не сте деца. Вие сте нещо съвсем друго. Знаете какво сте: циганки. Да, циганки без никаква култура. Прости циганки… Коя от вас знае, например, къде се намира Арабия? Коя е чувала за Полковник Лоурънс?… Ей, къде сте? Къде се скрихте?
/Гаврилеску започва силно да се поти. Съблича туниката и ядосан започва да бърше врата си с нея, после я мята върху голия си гръб като кърпа. Пипнешком търси паравана, зад който счита, че са скрити момичетата. В един момент изгубва туниката си, продължава да се поти още по- силно. Събува шалварите и започва да бърше с тях лицето и цялото си тяло. Изведнъж скача силно упла­шен./
ГАВРИЛЕСКУ: Кой? Кой ме докосна? Пусни ме! Пусни ме да си ида! /Разтър­сва тялото си. Започва да се брани и слепешком да размахва шалварите над главата си. Задъхва се от горещината. Изгубва шалварите. Разбира, че е гол. Снишава се, запълзява по килима. Търси шалварите си. Открива някакви разхвърляни предмети: кутии, шалове, възглавници, чадъри, топки, кошници, дрехи, бельо… Постепенно, напълно изтощен, пада и задрямва – отпуска се върху килима, разперил ръце и крака. Диша неспокойно, тежко…/

Tiganci1_4859
СЦЕНА ПЕТА

/След малко Гаврилеску се събужда и силно разтревожен и уплашен, тръгва по сцената. Блъска се в мебели, паравани, огледала и различни предмети, събаряйки част от тях. Стига до дъното на сцената, до прозорец, през който нахлуват гласове и смях, тракане на столове върху пода, сякаш от цяла група хора. Поглежда се и с ужас установява, че е гол, доста слаб, с подут и увиснал корем, такъв какъвто не се е виждал до този момент. Хваща някаква завеса – започва да я дърпа, за да се увие. Завесата се запъва – не иска да се откачи. Гаврилеску се отпуска с цялата си тежест. И тогава тя, завесата, го увива и стяга, дръпва го към стената… Пауза. Затъмнение…/
ГАВРИЛЕСКУ /събужда се/: Колко ли дълго съм спал?…А защо съм гол? Къде са ми дрехите? Ще откача тази завеса и ще се увия, господи, какво става тук? Има ли някой?… Ало! Има ли някой?
ГЛАС: Кажи, господине, кажи…
ГАВРИЛЕСКУ /шепнешком/: Какво да ви кажа? Вече всичко ви казах. Това беше. Дойдох от Германия с фройлайн Елза. Оженихме се. Заживяхме в Букурещ. И двамата бяхме много бедни. Започнах да давам уроци по пиано…
БАБАТА: Искаш ли още кафе?
ГАВРИЛЕСКУ: Не, благодаря, не искам, пих достатъчно, няма да заспя от това кафе тази нощ.
БАБАТА: Я кажи сега какво стана? Какво правихте с момичетата?
ГАВРИЛЕСКУ: Играхме на криеница. Те, разбира се, не знаеха с кого си имат работа. Аз съм сериозен човек, артист, преподавател по пиано. Дойдох тук, воден от най-обикновено любопитство. Казах си: „Гаврилеску, ето ти случай да се запознаеш с някои хора. Не знаех, че става дума за наивни, детски игри. И представете си: изведнъж се видях без дрехи, гол, и чух някакви гласове, а пък не се виждаше никой…
БАБАТА: Колко време ти търсихме шапката. Момичетата обърнаха всичко наопъки, само и само да я намерят…
ГАВРИЛЕСКУ: Вината беше изцяло моя, признавам. Но аз не знаех, че ако не ги позная на светло, ще трябва да ги търся, по-точно да ги хвана на тъмно. Никой нищо не ми обясни. И повтарям, щом се видях гол и усетих как завесата се увива сама около мен, като някакъв саван, да, честна дума, беше като някакъв саван…
БАБАТА: Колко се измъчих, докато те облека. Да, ти никак не искаше да те облека и през цялото време се дърпаше…
ГАВРИЛЕСКУ: Господи, колко горещо беше само! Едва не се задуших, щях да умра!
БАБАТА: Да, беше много горещо…
/Отдалече се чува металният звън на трамвая./
ГАВРИЛЕСКУ: Ах! Как лети времето! Заприказвах се и ето, че забравих да отида да си прибера нотите. Забравих ги у Мадам Войтинович, имах урок там, нейната дъщеря, госпожица Отилия, е моя ученичка… Ах, извинете, трябва да тръгвам. Радвам се, че се запознахме. Довиждане.
/Отива към вратата, покланя се леко. Излиза./
/Пауза. Затъмнение. Музика./

СЦЕНА ШЕСТА.
НА УЛИЦАТА.
ЖИЛИЩНА КООПЕРАЦИЯ

/Гаврилеску чука на една врата. Тя се отваря широко, на прага се появява млада жена, но вече с бледо, повехнало лице./
ЖЕНАТА: Какво обичате, господине?
ГАВРИЛЕСКУ /притеснен/: Извинете, госпожо, забравих си чантата. Запри­казвах се и я забравих. Имах малко работа в града и затова не успях да мина по-рано, извинете…
ЖЕНАТА: Не разбирам. Каква чанта? За какво става дума?
ГАВРИЛЕСКУ: Госпожо, ако вечеряте, не бих искал да ви притеснявам. Знам къде я оставих. В гостната, до пианото.
ЖЕНАТА: Но кого търсите, господине?
ГАВРИЛЕСКУ: Мадам Войтинович. Аз съм Гаврилеску, учителят по пиано на госпожица Отилия. Не съм имал досега удоволствието да се запозная с вас, госпожо…
ЖЕНАТА: Господине, сгрешили сте адреса. Тук е номер осемнайсет.
ГАВРИЛЕСКУ /усмихва се, смутен/: Да, знам, че това е номер осемнайсет. Разрешете, познавам този апартамент от пет години идвам три пъти седми­чно тук. Може да се каже, че съм член на семейството.
ЖЕНАТА: Как казахте, господине? Мадам Войтинович ли?
ГАВРИЛЕСКУ: Да, Мадам Войтинович, лелята на госпожица Отилия…
ЖЕНАТА: Мадам Войтинович? Не, не съм чувала за нея. Тук живеем ние, семейство Попович. Можете да влезете и да проверите. Мъжът ми го няма сега, но децата са тук…
ГАВРИЛЕСКУ: Съжалявам, наистина, съжалявам. Съвсем не исках да ви прите­сня. Време е за вечеря. Но знаете ли, утре сутринта имам други уроци и нотите ще ми трябват. А те са в чантата,която забравих в гостната, до пианото. Школата на Черни с всички мои бележки…
ЖЕНАТА: Не мисля, че мога да ви разбера. Тук живеем ние, семейство Попович. Тук сме от четири години…
ГАВРИЛЕСКУ: Невъзможно! Та аз бях тук само преди няколко часа. Имах урок с госпожица Отилия от два до три. А после разговаряхме с Мадам Войтинович.
ЖЕНАТА: Точно тук? На улица “Преотеселор”, номер осемнайсет? Невъзможно е, господине!
ГАВРИЛЕСКУ: Да, точно тук. Отлично познавам този апартамент. Ще ви кажа къде е пианото. В салона е, до прозореца.
ЖЕНАТА: Но ние нямаме пиано, господине. Можете да бъдете сигурен, че това пиано не е тук. Да, тук няма никакво пиано. И не знам да е имало. Попитайте на горния етаж.
ГАВРИЛЕСКУ: Благодаря ви и извинете. Ще попитам на горния етаж, но ви давам честната си дума, че до три, три и четвърт аз бях точно тук, в този апарта­мент…
/Изкачва се до горния етаж и чука на вратата.
Излиза възрастна жена с престилка./
ВЪЗРАСТНАТА ЖЕНА: Кого търсите, господине?
ГАВРИЛЕСКУ: Добър ден, госпожо! Извинете, боя се, че обърках апартамента. Търся Мадам Войтинович.
ВЪЗРАСТНАТА ЖЕНА: Мадам Войтинович живееше на първия етаж, но се премести, замина за провинцията.
ГАВРИЛЕСКУ: Отдавна ли замина?
ВЪЗРАСТНАТА ЖЕНА: О, да, отдавна. Наесен ще станат осем години. Замина веднага щом се омъжи госпожица Отилия.
ГАВРИЛЕСКУ: Любезна госпожо, мисля, че грешите. Аз ви говоря за Отилия Пандели от шести клас на лицея “Кралица Елизабета”, племенничката на Мадам Войтинович.
ВЪЗРАСТНАТА ЖЕНА: Да, и аз ви говоря за същата Отилия. Познавах ги доб­ре и двете, и лелята, и племенничката. Когато се преместихме тук, госпожица Отилия тъкмо се беше сгодила за онзи майор. Мадам Войтинович за нищо на света не искаше да й разреши този брак и беше права имаше твърде голяма разлика във възрастта им. Госпожица Отилия беше почти дете, нямаше още деветнайсет. За щастие срещна Джорджеску, инженер Джорджеску. Вие може би сте чували за него?
ГАВРИЛЕСКУ: Изобретателят Джорджеску, нали?
ЖЕНАТА: Изобретателят Джорджеску, нали?
ГАВРИЛЕСКУ: Моля да ме извините. Мисля, че сбърках етажа. Довиждане… /Тръгва си./ Не мога да повярвам. Честна дума. Всичко се обърка. Ах, Гавриле­ску, Гаврилеску, започнал си да оглупяваш. Да губиш паметта си. Объркваш адресите… Сега, да хвана трамвая до дома. Малко се позахлади… Тази ужасна жега… Какъв безкраен ден! Каква бъркотия!…
/Затъмнение./

СЦЕНА СЕДМА.
В ТРАМВАЯ

/Шумът на трамвая./
ГАВРИЛЕСКУ /подава банкнота на Кондуктора/: Господин кондуктор, моля, един билет.
КОНДУКТОРЪТ /поема банкнотата, но веднага му я връща/: Господине, но то­ва вече не върви. Сменете тази банкнота в банката.
ГАВРИЛЕСКУ: Как да не върви? Защо да не върви?
КОНДУКТОРЪТ: Ами, че тези банкноти излязоха от обръщение преди година. Сменете я в банката.
ГАВРИЛЕСКУ: Странно! Как така?! Днес сутринта вървеше. И при циганките беше валидна. Имах още три като тази и При Циганките при приеха и трите…
КОНДУКТОРЪТ: Не бива да говорите за Циганките.
ГАВРИЛЕСКУ: Защо? Нали всички говорят за тях! Аз минавам три пъти седми­чно оттук, с този трамвай и мога да ви кажа, че…
КОНДУКТОРЪТ /прекъсва го/: Пак потърсете, може да имате и други пари. Ако нямате, ще трябва да слезете на първата спирка.
ГАВРИЛЕСКУ /изважда от джоба си портфейл и нервно отброява няколко монети/: Моля, вземете.
КОНДУКТОРЪТ: Но вие ми давате само пет леи, а билетът струват десет.
ГАВРИЛЕСКУ: Как? Днес пътувах със същия трамвай и билетът беше точно пет леи?
КОНДУКТОРЪТ: Господине, билетите струват десет леи от пет години!
ГАВРИЛЕСКУ: Но аз ви давам честната си дума, че…
КОНДУКТОРЪТ: Най-добре е да платите разликата, или ако нямате още пет леи, слезте на първата спирка…
ГАВРИЛЕСКУ: Странни работи. Как е възможно да променят цените на трамвайните билети? Не мога да повярвам! Аз пътувам всеки ден най-малко по три-четири пъти. А един урок по пиано е сто леи. Една банкнота като тази. А сега и тази банкнота не вървяла. Трябва да отида да я сменя в банката… Сега ще сляза…
/Слиза от трамвая./
/Затъмнение./

СЦЕНА ОСМА.
НА УЛИЦАТА. ПРЕД ДОМА НА ГАВРИЛЕСКУ

Гаврилеску се опитва да отключи вратата на жилището си, но не натиска звъне­ца. Натиска го силно, няколко пъти, после чука силно, удря с юмруци.
ГАВРИЛЕСКУ: Ето, че съм вече у дома. Само да отключа. А, защо не влиза този ключ?! Как е възможно да не става?! Тогава, ще чукам!
СЪСЕД /от един прозорец/: Какъв е този шум, господине? Какво е искате?
ГАВРИЛЕСКУ: Простете, господине, не знам какво се е случило с жена ми. И ключът ми се счупи. Не мога да се прибера вкъщи.
СЪСЕДЪТ: Защо ще се прибирате? Кой сте вие?
ГАВРИЛЕСКУ: Значи сме съседи. Не съм имал удоволствието да ви познавам. Казвам се Гаврилеску и живея тук, с моята съпруга, Елза…
СЪСЕДЪТ: Тогава сте сгрешили адреса. Тук живее господин Станеску, но не си е вкъщи. Замина на курорт. На Херкулесовите бани.
ГАВРИЛЕСКУ: Извинете, но мисля, че вие грешите. Тук, на номер сто и едно, живеем ние, семейство Гаврилеску, аз и жена ми, Елза. От четири години сме тук, в това жилище…
ДРУГ СЪСЕД /от прозореца/: Престанете, господа, не можем да заспим от вас. Какво, по дяволите, става тук?
ПЪРВИЯТ СЪСЕД: Този господин претендира,че живеел тук, в жилището на господин Станеску…
ГАВРИЛЕСКУ: Не претендирам, а това е моето жилище и аз няма да позволя на никого… Не, най-напред трябва да разбера къде е отишла моята Елза. И за­що не ми отваря? Какво може да се е случило с нея?
ВТОРИЯТ СЪСЕД: Ами, попитайте тогава в полицията. Там сигурно ще ви помогнат.
ГАВРИЛЕСКУ: Защо в полицията? Да не би да й се е случило нещо лошо? Не, не, не може да бъде! …Сигурно е излязла някъде! И все пак, толкова късно… Не може да я няма!… Ах, Мадам Трандафир! Да, Мадам Трандафир, как не се сетих веднага!
/Звъни на съседната врата. Вика силно./ Мадам Трандафир! Мадам Трандафир!
ПЪРВИЯТ СЪСЕД: Оставете я да почива бедната!
ГАВРИЛЕСКУ: Спешно! Спешно трябва да говоря с нея. Сигурно тя ще знае къде е Елза.
ПЪРВИЯТ СЪСЕД: Оставете я да почива в мир. Господ да й прости греховете. Тя отдавна почина.
ГАВРИЛЕСКУ: Невъзможно е! Та аз говорих със самата Мадам Трандафир днес, в десет сутринта.
ПЪРВИЯТ СЪСЕД: Сигурно я бъркате със сестра й, Екатерина. Мадам Трандафир почина точно преди пет години…
ГАВРИЛЕСКУ /след пауза/: Така ли?! Странно, много странно…

СЦЕНА ДЕВЕТА.
В КВАРТАЛНАТА КРЪЧМА

ГАВРИЛЕСКУ/към Кръчмаря/: Добър вечер! Вие не сте ли господин Николае?
КРЪЧМАРЯТ: Да, аз съм. /след дълга пауза/ Май ви познавам…
ГАВРИЛЕСКУ: Искам да ви попитам нещо: знаете ли къде е Мадам Трандафир?
КРЪЧМАРЯТ: Ах, да, Мадам Трандафир… Да, тя почина. Почина преди пет го­дини. Бог да й прости греховете…
ГАВРИЛЕСКУ: А Мадам Гаврилеску, Мадам Елза Гаврилеску?…
КРЪЧМАРЯТ: Ах, да, Мадам Гаврилеску? Какво ли стана с нея?… Още не се знае. Да, полицията търси съпруга й, който изчезна, съвсем неочаквано изчезна, да, не можаха да го открият нито жив, нито мъртъв, сякаш изведнъж потъна вдън земя! А бедната Мадам Елза го чака, чака и най-сетне замина при семейството си в Германия. Разпродаде нещата си и отиде. Нямаха кой знае какво, бедните. Дори мислех да купя пианото им…
ГАВРИЛЕСКУ: Значи, замина за Германия… А отдавна ли замина?
КРЪЧМАРЯТ: Отдавна, доста отдавна. Няколко месеца, след като изчезна господин Гаврилеску. Тази есен ще станат дванайсет години. И вестниците писаха…
ГАВРИЛЕСКУ /шепнешком/: Странно… А аз, ако ви кажа, днес сутринта, давам ви честната си дума, че не лъжа, че днес сутринта говорих с нея… С Елза. Дори обядвахме заедно. Мога да ви кажа какво точно ядохме…
КРЪЧМАРЯТ: Да се е върнала?
ГАВРИЛЕСКУ: Не, не се е върнала. Защото никъде не е ходила… Довиждане, господине.
/Гаврилеску се покланя леко и излиза. Пауза – музика/

СЦЕНА ДЕСЕТА.
НА УЛИЦАТА

Гаврилеску върви бавно по улицата. Застига го файтон.
ФАЙТОНДЖИЯТА: Накъде, господине?
ГАВРИЛЕСКУ: При Циганките.
ФАЙТОНДЖИЯТА: Тогава качвайте се, ще ви закарам за два наполеона.
ГАВРИЛЕСКУ: Съжалявам, но не разполагам с много пари. Останаха ми сто леи и малко дребни. Стоте ми трябват, за да мога да вляза При Циганките.
ФАЙТОНДЖИЯТА: По-скъпо е. Няма да ви стигнат стоте леи.
ГАВРИЛЕСКУ: Аз толкова платих днес следобед. Лека нощ.
ФАЙТОНДЖИЯТА: Усещате ли този аромат? Това е Царицата на нощта. Прекрасно ухае! От градината на генерал Николеску. Затова обичам да минавам оттук, всяка нощ. Страшно ми харесват цветята.
ГАВРИЛЕСКУ: Значи имате душа на артист.
ФАЙТОНДЖИЯТА: Да, много обичам цветята. А също и конете. Конете и цветя­та. На млади години работих в едно погребално бюро… Каква красота! Шест коня, облечени в черно и златно, и цветя, цветя, купища прекрасни цветя!… Ех, отмина младостта. И всичко се промени. Остарях, останах сам в живота. Сега съм нощен файтонджия с един-единствен кон… И той е стар като мен… Значи отивате При Циганките?
ГАВРИЛЕСКУ: Да, по личен въпрос. Бях там днес следобед и станаха куп бърко­тии…
ФАЙТОНДЖИЯТА: Ех, циганките… Ако не бяха циганките…
ГАВРИЛЕСКУ /усмихва се тъжно/: Да, всички тук говорят за циганките… Искам да кажа в трамвая, когато минахме с него оттук… /пауза/.
ФАЙТОНДЖИЯТА: Да минем оттук. Да скъсим пътя. И оттук ще стигнем до къщата. Ще видите как е разцъфтяла Царицата на нощта…
ГАВРИЛЕСКУ /замечтано/: Имате душа на артист.
ФАЙТОНДЖИЯТА: Идвах тук с погребалната кола… Колко хубаво беше! … Господине, защо не се качите?
ГАВРИЛЕСКУ: Съжалявам, но нямам достатъчно пари…
ФАЙТОНДЖИЯТА: Нищо, качете се… Няма да ви взема пари…
/Гаврилеску се поколебава за миг, после се качва./
ФАЙТОНДЖИЯТА: Някога погребенията бяха много богати и красиви… С много, много цветя… Ех, отиде си това време. И младостта си отиде… Ето, че стигнахме. Но изглежда, че вратите са затворени. Ще трябва да позвъните…
/Гаврилеску, който е задрямал в колата, се сепва, става, слиза бързо от файто­на. Отива до желязната врата. Търси звънец. Точно в този миг вратата се отваря. Влиза в двора. Отива до къщичката. На прага седи Бабата и дреме. Той я бутва лекичко и тя се събужда./
ГАВРИЛЕСКУ: Добър вечер, аз съм Гаврилеску… Създадохте ми доста неприят­ности…
БАБАТА: Късно е. Няма никой… Ах, ти ли си бил, музикантът… Добре… Но ос­тана само немкинята. Тя никога не спи.
ГАВРИЛЕСКУ /развълнуван/: Немкиня ли?
БАБАТА: Сто леи.
/Гаврилеску започва нервно да рови из джобовете си за портфейла. Изпуска го на земята./
ГАВРИЛЕСКУ: Моля, да ме извините. Не мога да си намеря портфейла. Много съм уморен. Беше един ужасен ден. Много, много странен ден… /Подава й парите./ Ето, вземете, сто леи, нали?
БАБАТА /поема банкнотата/: Мерси. Гледай сега да не се объркаш и да не се изгубиш. Тръгни направо по коридора и почукай на номер седем. Три пъти! И кажи: „Аз съм, изпраща ме Баба.“ Разбра ли?
/Пауза. Затъмнение. Гаврилеску върви развълнуван, като брои вратите. Говори си сам на глас: „Гаврилеску, внимавай пак ще се объркаш, не тринайсет, не петнайсет, а седем! Номер седем! Тъй каза Баба, да преброиш седем врати!“/
ГАВРИЛЕСКУ: Ах, ето го и номер седем. Ще почукам сега. /чука три пъти/.
ХИЛДЕГАРД: Моля, влезте.
ГАВРИЛЕСКУ /смутен/: Простете! Ах, госпожице! Сигурно съм сбъркал вратата… /след пауза/ Хилдегард! Хилдегард, ти ли си?! /Изпуска шапката си./
ХИЛДЕГАРД: Откога те чакам? Търсих те навсякъде…
ГАВРИЛЕСКУ /шепнешком/: Бях в бирарията… Ах, ако не бях с нея в бирария­та, нямаше да се случи нищо… И ако имах пари у себе си… Но плати тя, Елза, и аз, разбираш ли, се почувствах задължен… А сега е късно, нали? Много е късно…
ХИЛДЕГАРД: Какво значение има? Хайде да тръгваме!
ГАВРИЛЕСКУ: Но аз вече нямам дом, нямам нищо. Беше ужасен ден… Заприка­звахме се с Мадам Войтинович и си забравих чантата с нотите…
ХИЛДЕГАРД: Ти винаги си бил разсеян, скъпи мой. Нищо, хайде да тръгваме.
ГАВРИЛЕСКУ: Но къде? Къде? Вкъщи се е настанил някой, забравих му името, някой, когото не познавам… И сега го няма. Заминал на курорт…
ХИЛДЕГАРД: Ела с мен. /Хваща го леко за ръката./
ГАВРИЛЕСКУ: Но аз нямам никакви пари. Тъкмо когато са увеличили цената на билетите за трамвая и дори са сменили парите…
ХИЛДЕГАРД: Ти си все същият. Все се страхуваш…
ГАВРИЛЕСКУ: От моите познати тук не е останал никой. Всички са напуснали Букурещ. Отишли на курорт или в провницията. И Мадам Войтинович, от която бих могъл да взема пари назаем. Казват, че била заминала за провинцията… Ах, шапката ми!
ХИЛДЕГАРД: Остави сега тази шапка… Няма да имаш повече нужда от нея. Дай ми ръката си.
ГАВРИЛЕСКУ: Но това е много хубава шапка. Почти нова е.
/Опитва се да освободи ръката си от ръката на Хилдегард./
ХИЛДЕГАРД: Ти наистина ли нищо не разбираш? Не разбираш ли какво се случи сега, преди малко? Наистина ли не разбираш?
ГАВРИЛЕСКУ: Страшно съм уморен. Извинете ме. Беше ужасен ден… Но сега като че ли се чувствам по-добре… Добре, да излезем…
/Момичето го дръпва леко. Двамата излизат от къщата./

СЦЕНА ЕДИНАДЕСЕТА.
ПОСЛЕДНА.
НА УЛИЦАТА

/Навън ги очаква Файтонджията, задрямал в колата. Момичето го събужда. После изтиква леко Гаврилеску пред себе си, да седне във файтона. След него сяда и тя./
ГАВРИЛЕСКУ: Да седнем във файтона. Я, файтонджията е заспал… Аз се закле­вам пред теб, Хилдегард, давам честната си дума, че нямам и пукнат грош.
ФАЙТОНДЖИЯТА: Ах, бях задрямал, извинявайте! Накъде, госпожице, господине? И как да карам? Бавно или по- бързичко?
ХИЛДЕГАРД: Карай към гората, по оня, по-дългия път. И по-бавно. Не бързаме…
ФАЙТОНДЖИЯТА /леко удря с камшика/: Ех, младост! Младост!
/Гаврилеску хваща Хилдегард за ръката. Отпуска глава върху възглавницата и гледа небето./
ГАВРИЛЕСКУ: Дай ми ръката си, Хилдегард! Така! … Хилдегард, знаеш ли, любима, нещо става с мен, но не знам точно какво. Ако не те бях чувал да говориш сега с Файтонджията, сигурно щях да си помисля, че просто сънувам… Че всичко това не е истина, а само един сън. Да, сън, че наистина си тук…
ХИЛДЕГАРД /обръща се към него и се усмихва/: Всички сънуваме, любими. Всички… Винаги тъй започва. Като в сън. Да, винаги започва като в сън… Като в сън…

Мирча Eлиаде (1907-1986) е много известен изследовател-културолог с несъмнен принос в развитието на религиоведението. Живял е в Индия, където подго­твя дисертация за йога, бил е преподавател по Философия в Букурещкия университет, в Сорбоната, бил е професор в Ка­тедрата по История на религията в Чикагския университет. Професор на няколко европейски и американски университета, неговите книги са преведени на много езици в целия свят.

Превода препечатваме от сайта на Румен Леонидов “Факел.bg”.

**************************************

**************************************

Из “Печални тропици”

Клод ЛЕВИ-СТРОС

Claude-Levi-Strauss

I. Пътни бележки

Като се оглеждам назад

Моята кариера се реши с телефонен звън в девет сутринта на неделно есенно утро на 1934 г. Звънеше Селестен Буг­ле, по онова време директор на École nor­male superieure. Той вече няколко години ме покровителстваше, но с ня­ка­кво сдържано разположение: най-напред заради това, че не бях възпитаник на École normale superieure, второ – всъщност главното, – затова, че не при­на­дле­жах към неговата „ясла“, към която той изпитваше особени чувства. Нямаше съмнение, че г-н Бугле не можеше да намери по-добър кандидат, за­това и ме попита тъй отривисто:
– Все още ли желаете да се занимавате с етнография?
– Разбира се!
– Тогава подайте кандидатурата си за преподавател по социология в уни­верситета на Сао Паоло. Покрайнините на града са пълни с индианци, а вие можете да им посветите почивните си дни. От вас се иска да дадете окон­ча­тел­ното си съгласие до пладне.
Думите „Бразилия“ и „Южна Америка“ тогава не значеха кой знае колко за мен. Въпреки това аз и сега виждам много отчетливо картините, възникна­ли в главата ми в резултат от неочакваното предложение. В моето съзнание ек­зотичните страни се противополагаха на нашата, а думата „антиподи“ прие по-богат и по-наивен смисъл, отколкото буквалното й значение. Много бих се удивил, ако някой ми беше казал, че някакъв вид от животинското или рас­тителното царство може да изглежда еднакво в различните точки на зем­ното кълбо. В моите представи всяко животно, всяко дърво, всяка тревичка бяха длъжни да бъдат съвсем различни, още от пръв поглед да намерят своята тропическа природа, Бразилия в моите представи бяха туфи от огънати палми, скриващи здания с причудлива архитектура и потънали в аромат кадилници. Този детайл, свързан с обонянието, може би се породи от това, че звучението на думите „Brésil“1 и „grésiller“2 несъзнателно се възприемаха ед­накво. Но именно благодарение на него – и въпреки целия придобит опит, – и сега мисля за Бразилия преди всичко като димящо благовоние.

Levi-Stros 1
Когато днес се оглеждам в тези картини, те вече не ми изглеждат тъй произволни. Разбрах, че точността на описваната ситуация е резултат не толко­ва на всекидневното наблюдение, колкото на търпелив и постепенен подбор чието неустойчиво понятие, навяващо аромата на благовоние, вече напира за употреба. Научната експедиция в по-голямата си степен не е да покриваш някакви земни разстояния, а в това да правиш открития в посетените земи: мимолетната сценка, фрагментът от пейзажа, размишленията и изводите с годините – само те позволяват да разберем хоризонтите, които иначе не ни говорят нищо.
В този момент странното предположение на Бугле относно индианците постави пред мен много други проблеми. Защо той реши, че Сао Паоло, дори и, както каза той, в покрайнините си, е град на индианците? Май беше сбъркал Сао Паоло с Мексико сити или с Тегусигалпа. Този философ, написал някога книга за „Кастовото деление в Индия“ [C. Bouglé. Regime des Caste] не беше се сблъскал нито веднъж с въпроса не трябваше ли преди да е бил в страната, да бъде убеден, че положението на индианците трябва да наложи сериозен отпечатък върху което и да е етнографско изследване. Известно е, впрочем, че той не беше единственият официален социолог, проявяващ подобно безразличие, с примери за което продължаваме да се сблъскваме и днес.
Бях много удивен, когато на обяд у бразилския посланик в Париж чух неговото официално изявление: „Индианците? Уви, скъпи ми господине, ето вече няколко десетилетия откакто всички те изчезнаха. О, това е много печална, много позорна страница в историята на моята страна. Но португалските колонизатори от XVI век са били хора алчни и груби. Трябва ли да ги обвиняваме, че са споделяли общата жестокост на нравите? Те хващали индианците, завързвали ги за гърлата на топовете и живи ги разкъсвали като стреляли с гюллета. Ето как са приключили с тях. В качеството си на социолог в Бразилия ще намерите удивителни неща, но индианци … не мислете за тях, вие няма да намерите нито един…“.
Когато днес се връщам към тези думи, ми се струва невероятно, че те бя­ха произнесени от представител на висшите кръгове на Бразилия през 1934 г. Помня какъв ужас обхващаше тогавашния бразилски елит при всеки намек за индианци и по-общо, намекът за първобитните условия на техния живот във вътрешността на страната, с изключение на признанието за кръвна­та връзка с някоя баба-индианка като причина за неуловимо екзотичните черти на нечие лице (за негърската кръв добрият тон предпочиташе мълчанието). В индианската кръв на бразилския посланик нямаше никакво съмнение и той би могъл дори да се гордее с това. Но живял от малък във Франция, той беше загубил представа за действителните процеси в своята страна, чието място в главата му беше заела някаква официална и изтънчена щампа. Но доколкото някои впечатления беше невъзможно да се забравят, той, както и другите, предпочиташе да очерни репутацията на бразилците от XVI век, вместо да разказ­ва за любимите занятия на мъжете от поколението на неговите родители и дори от времето на собствената си младост, а именно да събира в болниците дрехите на заразените и умрели от едра шарка европейци и да ги простира ведно с други „подаръци“ покрай пътеките, ко­ито още се ползваха от индианските племена. Резултатът от това беше блестящ: в щата Сао Паоло, с големината на Франция, който на картите от 1918 г. все още се обявяваше за две-трети „неизвестна тери­тория, населена изцяло от индианци“, през 1935 г., когато пристигнах там, нямаше нито един индианец, ако не се броят групи от няколко семейства, настанени по крайбрежието и продаващи в неделите по плажовете на град Сантос тъй наречените редки предмети. За щастие индианци все още тук-там живееха, ако не в предградията на Сао Паоло, то на три хиляди километра от него, във вътрешността на страната.

1 Бразилия.
2 Пукам, пращя /когато, напр., горят дърва/.

На кораба

За учените зората и здрачът са едно явление, така са мислели и гърците, доколкото са ги обозначавали с една и съща дума, която си меняла смисъла единствено от това дали е ставало въпрос за вечерно или за утринно вре­ме. Това смешение на понятията прекрасно изразява главната идея на теорети­ческите построения и странното пренебрежение към конкретната страна на нещата. Нека която и да е точка от Земята непрекъснато се колебае между зоната на падането на слънчевите лъчи и зоната, в която светлината си отива от нея или се връща към нея. В действителност няма нищо различно между вечерта и утрото. Изгревът на слънцето е прелюдия, залезът – увертюра, която би се изпълнявала в края вместо в началото, както в старинните опери. Обра­зът на издигащото се слънце веднага намеква за времето, което ни очаква: мрачен и мъртвешки бледен, ако първите утринни часове се окажат дъждовни; розов, лек и пенлив – ако ясната светлина блести ярко. Но при смяната на де­ня утринната заря не предрешава нищо. Тя дава основание за метеорологиче­с­ка прогноза и ни казва: ще вали или времето ще бъде хубаво. Ако говорим за слънчевия залез, то това е съвсем друга работа. Това е завършен спектакъл с начало, средна част и край, нещо от рода на миниатюрна картина на сраже­нията, триумфите и пораженията, които следват едно след друго в течение на дванайсет чàса. Утри­нната зора е само началото на деня, здрачът – негово повто­рение.
Ето защо хората отделят повече внимание на залязващото, отколкото на изгряващото слънце. На тях зората им дава само допълнителни сведения към показанията на термометъра и барометъра; за по-малко цивилизованите тя означава единствено фазата на Луната, полетът на птиците или колебания­та на приливи­те и отливите. В същото време залезът на слънцето възвисява хората като обединява в тайнствени конфигурации перипетиите на вятъра, студа, горещината и дъжда, в които преминава физическото им съществуване. Потоците на съзнанието се четат както неясните съзвездия. Когато по небето започне играта на цветовете на заника, селянинът спира на пътечката, рибарят удър­жа лодката, а „дивакът“-индианец, седнал до затихващия огън, при­ми­жа­ва с очите.

Levi Stros 2

Споменът е велика наслада за човека, само не и тогава, когато той се оказва буквален, тъй като не всички биха се съгласили наново да преживеят вече преминалите през главата им теготи и страдания, за които те, въпреки вси­чко, обичат да говорят. Споменът е самият живот, но в друго качество. Зато­ва и когато слънцето се приближава към гладката повърхност на спокойната во­да или неговият диск разрязва гребена на планините, наподо­бяващ твърд и нащърбен лист, човек открива именно в тази бързотечна фантас­магория средоточието на непроницаеми сили, изпарения и светкавици, чиито неясни стълкно­вения тъй смътно е чувствал у себе си в течение на целия отминал ден.
Както стана ясно, днес зловещите сражения се водеха само в душите, тъй като незначителността на външните събития не оправдаваше подобен атмосферен разгул. Този ден не се отличаваше с нищо. Към четири следобед – име­нно тогава, когато слънцето, в половината от пътя си, вече губи резкостта на своите очертания, но все още съхранява сиянието, когато всичко се смесва в гъста златиста светлина, като че ли с намерението да натрупва, за да замаскира някак­ва подготовка, – нашият параход промени курса. Никой, впрочем, не обърна внимание на това, тъй както нищо тъй ярко не въплъщава геометрическо­то преместване както промяната на посоката в открито море.

Stros korab i nebe
Там няма никакъв пейзаж, който да свидетелства за бавното придвижване в далечните ширини, за преодоляването на изотермите и плювиометрически­те криви. Петдесет километра път по сушата могат да създадат впечатление, че сте се пренесли на друга планета, в същото време пет хиляди километра, преминати в океана, могат да не променят впечатлението, още повече на нетре­ни­рания поглед. Нито грижата за маршрута или ориентацията, нито сведенията за земи невиждани, но присъстващи в замисления хоризонт – нищо не занимаваше мислите на пасажерите. На тях им се струваше, че са заключени вътре в сбитите граници на отрано определения срок не за преодоляването на някакво си там разстояние, а по-скоро за изкупление на своята привилегия. Тях ги превозваха от единия до другия край на земята, докато те не си мърдаха и пръста – само бяха поунесени все още от късния си сън и ленивите трапези, които отдавна бяха престанали да им носят чувствено удоволствие и се бяха превърнали в развлечение, запълващо само пустотата на дните.

Untitled-7Untitled-9

Статуетки от камък и дърво с митологически персонажи.

Впрочем, защо трябваше да се проявяват някакви усилия? Беше добре известно, че някъде в гръдта на тази голяма кутия има машини, а около тях – някакви хора, които ги привеждат в действие. Затова и тези хора не бяха обезпокоени от това да приемат посещения, както и пасажерите не бяха обезпокоени от това какво те вършат, а офицерите – от това да показват едните на другите. Оставаше единствено лениво да влачат нозете си по палубата. Матросът със скъпернически мазки, нанасящ боята по вентилационната тръба, стюар­дите в сива униформа, тласкащи четка с влажен парцал по коридора на първа класа, – само те служеха за доказателство за равномерното отчитане на милите по вода, чийто плисък неясно се чуваше изпод ръждивия корпус.

Untitled-11

Глинен съд за вода.

В шест без двайсет привечер небето на запад се оказа претрупано от някакви сложни съоръжения, долу съвършено хоризонтални, подобно морето, от което, тъй изглежда, небето се беше откъснало, повдигнало се по непонятен начин над хоризонта или отделило се от него с невидима кристална пластина. Зад неговия връх се вкопчваха и спускаха от страната на зенита под влияние­то на някаква обратна тяга неустойчивите грамади на надигналите се пирамиди със застинали отоци в стила на онези гравирани изделия, които можеха да претендират за изображения на облаци, на които обаче приличаха са­мите обла­ци, дотолкова техният вид привикваше представата за полиран и позлатен релеф от дърво. Това объркано скупчване, закриващо слънцето, се отделяше от тъмни краски с редки проблясъци по върха, откъдето се прокрадва­ха езиците на пламъците.

26800042_673384854c

От Flickr.

Още по-високо в небето светлите многоцветни ивици помътняваха от небрежни кривулици, изглеждащи нематериални, състоящи се изключително от светещи структури.

7586528084_fa242f5c2b

От Flickr.

От север основното съоръжение бе по-тънко, повдигаше се от синджирче от облаци, а зад него, много далеко, се отделяше по-висок пласт, кипящ на върха.
От страната, която беше най-близо до слънцето – все още невидимо, – светлината обшиваше тези изпъкнали украшения с мощни белези. Близо до север релефните образи чезнеха и оставаше самият пласт, попиващ в морето.
На юг все още е видима същата полоса, но тук тя се увенчаваше от грамадни облачни сплитове, удобно разположили се подобно космологически долмени3 върху димящите опори на гребените.

7748305590_9f582fb0ba

От Flickr.

Обърнеш ли се с гръб към слънцето и погледнеш ли на изток, можеше да забележиш две струпващи се една над друга групи от облаци, изопнати по дължина и разделени от падащите слънчеви лъчи върху плоскостта на въздушно­то, преливащо от розови, люлякови и сребристи отблясъци, укрепление.

През цялото това време зад небесните рифове, затулващи запада, бавно пълзеше слънцето. То се спускаше все по-ниско и някои от неговите лъчи пронизваха непроницаемата маса или си проправяха път като разрязваха обла­чната преграда на кръгообразни сектори, различни по площ и интензивност на осветяването. Понякога светлината се сбиваше подобно свит юмрук и през облачния маншон се провиждаха всичко на всичко един или два просветкащи и опънати палеца. Или пък от облачните пещери се стрелваше октопод.

7713175412_0ab032ed44

От Flickr.

В залеза на слънцето се наблюдаваха две много различни фази. В начало­то светилото се изявяваше като архитект. И едва когато неговите лъчи стават отразени, а не преки, то се преобразява в художник. Току-що скрило се зад хоризонта и светлината намаляваше и образуваше всеки следващ миг все по-сложни конс­тру­к­ции. Пълната светлина е враг на перспективата, но между деня и нощ­та се намираше място за архитектура колкото фантастична, толкова и мимоле­тна. С настъпването на тъмнината всички конструкции се преобразяваха по­до­бно прекрасно украсена японска играчка.

cyclone2

От Flickr.

Точно в шест без петнайсет привечер се забелязва първата фаза. Слънцето стоеше вече ниско, но още не беше докоснало хоризонта. В момента на своята поява изпод облачното съоръжение то се показваше като пукнат яйчен жълтък, заляло в светлина ония части от облаците, от които то все още не беше се отървало. Това изливане на светлина бързо се сменяше с негово отстъпление; покрайнините стават матови и в това пусто пространство, образувано сега от разстоянието между връхната линия на океана и най-ниската граница на облаците се вдигаха вълни от изпарения, току-що просветнали и прозрачни, а сега резки и тъмни. В началото плоски, те все повече придобиваха обем. Фазата на живописта откриваше широка аленееща лента, бавно повдигаща се от хоризонта към небето.

7333617052_d5c69ddb69

От Flickr.

Малко по малко високите съоръжения отстъпват на сумрака. Масата, която целия ден обхващаше западната част на небето, се показва сплескана подо­бно метален лист, осветен от огън, в началото златист, след това с цвят на цинобър и най-накрая – на вишна. И ето, че вече вишневият огън разтваряше, преследваше повърхността и отнасяше във вид на частици, буквално огънати в спазми, облаците, които постепенно изчезват.
На небето се появяваха многочислени, подгонени от дим плетеници; из­гле­ждаха разпънати във всички посоки: хоризонтално, под наклон, пер­пен­ди­куля­рно и дори в спирала. Слънчевите лъчи, ако имаме предвид как угаснаха (нито дàли, нито взели лък, наклонен или повдигнат, тъй като за да бъде доко­снат, бяха нужни струни), по ред палеха отначало една, а след нея друга цветна плете­ница. В началния момент всяка от тях ни се представяше отчетливо, оп­ределена и чуплива, но твърда като армирано стъкло. След това тя се разтва­ряше, като прегрята от пламък материя, сгъстена от цветове и губе­ща своята индивидуалност, разстилаше се във все по-тънка пелена, докато не изчезнеше съвсем от сцената, даваща път на нова, току-що родена плетеница. В края на краищата оставаха едни нищо и никакви неясни, преливащи един в друг цве­то­ве. Така в бокал цветните течности с различна плътност отначало се разполагат една над друга, а след това бавно почват да се смесват, неглижирай­ки привидната устойчивост.
След това ставаше много трудно да следиш зрелището, което сякаш повтаряше разрива през няколко минути, а понякога и през секунди, в отдалечени точки на небето. На изток слънчевият диск едва се беше докоснал до противоположния хоризонт, когато внезапно на голяма височина пристъпиха украсени в ядно-люлякови тонове облаци, до този момент невидими. Това зрелище бързо се разгръщаше, като се обогатяваше с детайли и отенъци, след това започна да изчезва отдясно наляво, като изтрито от уверени и бавни движения на нечия ръка. След няколко секунди остана само гланцовата шиста на небето по-ниско от укрепленията на облаците. Тяхната окраска премина в бели и сиви тонове, докато небето розовееше.
От посоката на слънцето пламенееше нов пласт. Тъй като неговите червени лъчения отслабваха, многоцветието на зенита, което все още не беше изиг­рало своята роля, бавно придобиваше обем. Повърхността в ниското се позлати и избухна, върхът, преди това просвяткващ, прие кестенови и виолетови тонове. Цялото построение изглеждаше като погледнато под микрос­коп: хиляди ситни влакънца, едва подкрепящи скелета, образуваха бухналите форми.
Сега преките слънчеви лъчи изчезнаха съвсем. На небето бяха останали само розовият и жълтият цвят: скарида, сьомга, азбест, слама, но и тази неярка гама също се разсея. Небесният пейзаж се възраждаше в съчетания от бяло, небесносиньо и зелено. Но някъде на хоризонта все още продължаваше недълго­вечният и независим живот. Отляво незабележимата мъгла внезапно се обозначи с причудливи смешения на тайнствени зелени тонове, които постепенно приеха червена окраска – отначало ярки, после тъмни, виолетови и, накрая, с цвят на въглен. И ето вече няма нищо, освен неравната линия, оставена от въгления молив върху зърнистата хартия. Отзад небето беше в жълто-зелени алпийски тонове, а ивицата оставаше непрогледна, с резки контури. На западната страна на небето неголемите златни хоризонтални браздици просветкваха още минута, но на север вече беше почти нощ: грапавото укрепление носеше със себе си само побелели изпъкналости под варовиковото небе.
Нищо не изглежда тъй тайнствено, както съвкупността от винаги една­к­ви, но непредсказуеми в своите комбинации, преходи, посредством които нощ­та пристъпва, за да смени деня. Нейният печат се появява на небето вне­за­п­но, съпроводен от неувереност и тревога. Никой не е способен да предугади каква форма ще приеме – и то само в този един-единствен път, – появата на нощта. Някаква непостижима алхимия превръща всеки цвят в безчислени варианти, когато е добре известно, че върху палитрата за това е необходимо да се изстиска не една тубичка. Но възможностите на нощта да смесва краски са безгранични, тъй като нейният спектакъл е феерия: розовият цвят прелива в зелен. Оказва се, не бях обърнал внимание, че някои облаци станаха яркочер­вени, поради което небето за контраст приемаше зеленото, макар всъщност то да беше розово, но с много бледен отенък, което не можеше повече да се бори с необикнове­но резките свойства на новия цвят. Не го бях забелязал тъй като преходът от златистия към червения тон предизвикваше по-малко удив­ление, отколкото от розовия към зеления. И тъй, нощта настъпва буквално с измама.
Във вакханалията на златото и пурпура нощта беше започнала да ги подменя с тяхното отрицание, като заменяше топлите нюанси с бели и сиви. На небосвода бавно се разкри морски пейзаж от грамадния заслон на облаците, които се разтягаха във вид на паралелни полуострови, – в колебание дали да дадат или да отнемат пясъчен бряг с изтеглени в морето ивици суша, – вид, често видим от самолет, летящ на неголяма височина и наклонен към крилото си. Тази илюзия се засилваше от последните отблясъци на деня, които, като осветяваха под много остър ъгъл облачните остриета, им придаваха релеф. Об­лаците заприличаха на непоклатими скали, моделирани също от светлина и сенки, но вече в други часове, сякаш светилото се беше уморило от работа със своите проблясващи резци по порфира и гранита и се беше присег­нало към немощните въздушни материали.
Тъй като небето се очистваше, на фона на облаците, приличащи на крайбрежен пейзаж, се появиха плажове, лагуни, множество островчета и пясъчни кредички, запълнени от инертния небесен океан, покриващ фиордите и вътрешните езера с разпадаща се пелена. И тъй като небето обточваше тези облачни стрели, даваше вид, че е под океана, а морето, по навик, отразяваше цвета на небето, небесната картина възпроизвеждаше отдалечен пейзаж, на фона на който отново сякаш беше приседнало слънцето. Впрочем, достатъчно беше да погледнеш морето, намиращо се долу, за да се отвлечеш от този мираж: то вече не беше нито разгорещената пластина по пладне, нито грациозната и къдрава повърхност във времето на късния следобед. Лъчите на светлината, падащи почти хоризонтално, осветяваха само неголеми вълни откъм лицевата им, обърната към него страна, докато противоположната беше изцяло тъмна. По такъв начин водата изглеждаше релефна, с отчетливи сенки, подчертани от вдлъбнатини, като в метал. Прозрачността изчезна.
И тогава, както става обикновено, но винаги неуловимо и мигновено, вечерта отстъпи място на нощта. Всичко се измени. В небето, непрозрачно на хоризонта, а във високото – мъртвешки-жълто и преминаващо към зенита в синьо, – се разстелиха последните облаци, приведени в движение в края на деня. Много скоро те се превърнаха в мършави сенки с болезнен вид, подобно подплънки към декорация. Тъй след спектакъла, на вече неосветената сцена изведнъж забелязваш осакатеността, нетрайността и мимолетността на декора, разбираш, че действителността, чиято илюзия те успяха да създадат, беше привикана не от тяхната природа, а от някакъв трик на осветеност или на игра на перспективата. Те току-що бяха живи като се променяха всеки миг, а сега изглеждаха застинали в скръб посред небето, готови да се слеят с неговата възвръщаща се тъмнина.

1 Древни погребални съоръжения във формата на каменни късове, понякога пол­з­вани за погребения в продължение на стотици години.

II. Новият свят

„Капанът“

Levi-Sros 3

В Дакар се простихме със Стария свят и, минавайки остров Зелени нос, стигнахме онзи съдбоносен седми градус северна ширина, където по време на своето трето пътешествие през 1498 г. Колумб, взел вярната посока към Бразилия, се отклонил на северозапад и по някакво чудо две седмици по-късно не минал край Тринидад и бреговете на Венецуела.
Приближихме зоната на екваториалния штил – към „капана“, обезспокоявал мореплавателите от предишните времена. Ветровете, духащи в двете полукълба, стихват в подстъпите към тази зона, безпомощно увисналите платна седмици не помръдват и от повей.
От съвършено застиналия въздух ти се струва, че се намираш в закрито пространство, а не в открито море; тъмните облаци, чиято неподвижност не се нарушава от какъвто и да е ветрец, се спускат ниско долу под собствената си тежест и бавно се разпадат в самата вода. Със своите увиснали краища те биха плиснали нейната гладка повърхност, ако инертността им не беше тъй голяма. Осветеният под тях, от лъчите на невидимото слънце, океан проблясва в отсъстващия в небето масленомонотонен нюанс на мастиления цвят, който нарушава обикновеното светлинно съотношение между въздуха и водата. Отметнал глава назад, виждаш по-правдоподобен морски пейзаж, сякаш небето и морето са сменили местата си. По станалия съвсем близък небосклон – тъй пасивна е стихията и слаба светлината – лениво бродят няколко шквала – невисоки и разстелени колони, още повече прикриващи мнимата височина, отделяща от морето покрития с облаци небосвод. Сред тези сближаващи се повърхности корабът се плъзга с някаква тревожна нервност, като че ли го застрашава опасността да се задъха ако излезе от предела на отреденото му време. Понякога преминава шквал: като се приближава, той става безформен, запълва пространството и шиба палубата със своите тесни и дълги ремъци. После, оказал се от другата страна на кораба, той отново приема зрима форма, като едновременно с това губи звуковата си същност.
Морето се беше лишило от всякакъв живот. Пред носа на кораба, устойчи­во и отмерено прорязващ вълните, биещи във форштевена, повече не се виж­даха черните пенещи се вълни, останали от стадата делфини, грациозно изпреварващи белопенния бяг на вълните. Хоризонтът не се разрязваше от струята на фонтана, издухвана от делфина-великан; от интензивно синьото мо­ре беше изчезнала дори флотилията наутилоси с техните нежни ципести платна в люлякови и розови тонове.

risunka

Орнаментални рисунки на кадиувеу.

Дали от другата страна на „капана“ не ни чакат всички ония чудеса, които са се явявали на мореплавателите в миналите векове? Да браздят девствените простори на океана ги е привличал не толкова стремежът да открият някакъв нов свят, колкото желанието да се убедят в истинността на събитията от древността. Те намирали потвърждение на митовете за Адам и Ева, за Одисей. Когато по време на първото си пътешествие Колумб приближил бреговете на Антилските острови, той, може би, е вярвал на това, че е стигнал Япония, но още повече, че е открил земния рай. Четирите столетия оттогава не са били в състояние да унищожат онзи разрив със Стария Свят, благодарение на който в течение на десет или дванайсет хилядолетия Новият Свят е останал встрани от бурните събития на историята. Тук е съществувало, явно е, нещо друго. Бързо разбрах, че ако Южна Америка вече не е била Едемът до грехопадението, то тя все още оставаше „златният век“, е, в краен случай за хората, които имаха пълни джобове. Рай за хората, какъвто той се е видял на Колумб, продължил да съществува и едновременно с това умирал в сладък живот, предназначен поне за богатите.

glava na momiche

Красавица кадиувеу през 1895 г., по рисунка на Боджани.

Небето, зацапано със сажди в „капана“ и неговата давеща атмосфера са не само очевидни признаци на екваториалната зона. Те като че ли олицетворяваха онези условия, в които се срещнаха лице в лице Старият и Новият Свят. Разделящата ги навъсена стихия, мъртвият штил, където злите духове, струва ти се, набират сили, служат за последна мистическа преграда между двата свята, още вчера тъй далечни и чужди. Попаднали от Европа в Америка, първите свидетели не могли да повярват, че този друг свят е също тъй създаден за хора. Континентът, едва докоснат от човека, се явил пред пришълците, чиято алчност вече не могла да бъде задоволена за сметка на техния собствен свят. Много скоро, след този втори смъртен грях, започнало да се преосмисля всичко: бог, морал, закони. Едновременно всичко се подлагало на съмнение от противоречивата и реална проверка и което по право било променяно. Били подложени на проверка Едем, „златният век“ на древните, източникът на младостта, Атлантида, Хесперидите, Пасторалите и Щастливите острови1. Картината за по-чистото и щастливо човечество (което, разбира се, не било такова в действителност, но тъй се е виждало поради тайни угризения на съвестта) задължавала да се усъм­ниш в божественото откровение – спасението след смъртта. Никога по-рано човечеството не било преминавало през такива мъчителни изпитания и никога повече то няма да узнае нищо подобно дори и веднъж на милион километри от земното кълбо да бъде открита още една планета, населена с мислещи съще­ства. Ние знаем, че теоретически тези разстояния са преодолими, първите мореплаватели мислели, че хлътват в небитието.

kovani moneti

Украшения на кадиувеу от ковани монети и игли за шиене.

За да се оцени абсолютният, тотален, принципиален характер на тези дилеми, чиито решения увиснали на шията на човечеството през XVI век, си струва да припомним някои епизоди. В същата тази Еспаньола (днес остров Хаити), където през 1492 г. се наброявали около 100 хиляди индианци и където два века по-късно били останали не повече от двеста човека, загиващи дори не толкова от едрата шарка и от побоите, колкото от ужаса и отвращението от европейската цивилизация, колонизаторите изпращали комисия след комисия за установяване на тяхното естество. Ако индианците са действително хора, следва ли техните потомци да се считат за потомци на десетте изгубени колена Израилеви? Или за монголи, добрали се тук на слонове? Или за шотландци, дошли до тук няколко века по-рано под предводителството на крал Медок2? Били ли са те от породата на езичниците или това са бивши католици, кръстени от свети Тома, впоследствие станали еретици? Нямало дори убеждението, че това са хора, а не някакви изчадия на дявола или пък животни. Такова било мнението на крал Фердинанд, който през 1512 година изпратил бели робини в Западна Индия с единствената цел да възпрепятства испанците да се женят за индиански жени, „които са далеч от разумните същества“. У колонизаторите усилията на Лас Касас3 за отмяна на робския труд предизвиквали по-скоро недоверие, отколкото възмущение. „Тъй че какво – възклицавали те, – сега не трябва да се ползваме и от товарните животни ли“?

risunka 2

risunka 3

risunka 4

Рисунки, татуирани по тялото.

От всичките тези комисии една по право е най-известна, състояща се от монаси от ордена на Свети Йероним, която трогва както с щателността на подхода си към делото, твърдо забравено след 1517 г. в колониалните начинания, тъй и с това, че тя хвърля светлина върху настроенията на умовете от ония времена. В хода на сегашното психосоциологическо разследване, изпълнено по истински съвременни изисквания, на колонизаторите предлагали въпросник с цел да изяснят дали индианците са били „способни да живеят от собствения си труд, подобно на селяните от Кастилия“. Всички отговори били отрицателни: „В краен случай може би техните внуци. Затуй, че индианците са много порочни, е съмнително и това“. Доказателства? „Те избягват испанците, отказват да работят без възнаграждение, а тяхната извратеност стига до там, че даряват своето имущество, не отхвърлят другарите си, на които испанците са отрязали ушите“. И като единодушно заключение: „За индианците би било по-добре да бъдат роби, отколкото да останат животни на свобода“.

Zhena kadiuveu

Жена кадиувеу.

Последната точка в този обвинителен акт е поставена няколко години по-късно със следните думи: „Те ядат човешко месо, нямат правосъдие, ходят голи-голенички, ядат сурови бълхи, паяци и червеи… Те нямат брада, а ако случайно израсте, бързат да я оскубят“ (Ортис. Пред Съвета на Индия, 1525). Впрочем в същото това време и на съседния остров (Пуерто Рико), според свидетелството на Овиедо4, индианците улавяли белите и ги умъртвявали като ги потапяли във вода, а след това седмици пазели удавниците, за да разберат дали телата им се поддават на тлен. Като сравняваме тези разследвания, можем да направим две заключения: белите прибягвали до социалните, докато индианците имали доверие в естествените науки, и в същото време докато белите обявявали индианците за животни, вторите се съмнявали в убогостта на испанците. При равно невежество, последното, безусловно, е по-достойно за човека.
Изпитанията на ума внасят още по-голяма патетика в смута на душата. За първите пътешественици всичко било неизвестно. В „Облика на света“ Пиер де Айи5 е разказал за неотдавна разкрития и във висша степен щастлив род человечески, състоящ се от пигмеи, макроби и дори обезглавени. Пиер Мартир събрал описанията на чудовищните зверове: змии, приличащи на крокодили; животни с тела на бик, но с хобот както на слон; риби с четири крайници, бича глава, с хиляди брадавици на гърба и броня на костенурка; tyburons, гълтащи хора. А всъщност това са били боа, тапири, ламантини или хипопотами и акули (на португалски tubarâo). Но всички измислени тайни са се приемали като разбиращи се от самосебе си. Дали Колумб, за да оправдае внезапното изменение на курса, поради което той не стига до Бразилия, не е отбелязвал в своите донесения за необичайните обстоятелства, с които най-напред се е сблъскал в тази винаги влажна зона: горещини и зной, които не позволяват дори да се спуснеш в трюма, тъй силни, че бъчвите с вода и вино са се взривявали, почерняло зърно, а салото и сушеното месо гранясвали за седмица. Слънцето жарило тъй немилостиво, че флотилията едва не изгоряла жива.

risunka 5

risunka 6

Рисунки по тялото. Възпроизведени от Боджани /горе/ през 1895 г. и от автора – долу, – през 1935 г.

Дали Колумб именно в тия води не е срещнал сирените? Макар, ако говорим истината, той ги видял в края на първото си пътешествие в Карибско море. „Три сирени – разказва той, – изправиха телата си над повърхността на океана и макар те да не бяха кой знае колко прекрасни, както ги рисуват художниците, техните кръгли лица имаха определено човешка форма“. Ламантините са с кръгла глава, с увиснали гърди; тъй като самките кърмят малките, като ги придържат към себе си с перките си, такова отъждествяване не е тъй учудващо за онази епоха – когато описвали памука (и дори тъй са го рисували), го наричали дърво с овни – дърво, на което вместо плодове, овни са увесени за гърба си, на които само е трябвало да острижеш вълната.

risunka 7

Рисунка на кожа.

Когато в „Четвърта глава на Пантагрюел“ Рабле, несъмнено позоваващ се на записките на мореплавателите, върнали се от Америките, за първи път рисува карикатура на онова, което етнолозите днес наричат система на родст­вото, той също върви по тънък лед, тъй като е трудно да си представи такава система на родство, в която старикът може да нарича малкото момиче „татко“. Във всичките тези случаи на съзнанието на XVI век не му достигало елемент много важен, отколкото знанието – научното мислене. Хората от онази епоха не били способни да възприемат цялото многообразие на вселената. Както, впрочем, и днес в изобразителното изкуство някакъв примитивист, възприел едва външните особености на италианската живопис или на африканската скулптура, но не и тяхната многозначителна хармония, не е способен да отличи фалшивото платно от истинския Ботичели или стойносттта на миниатюра от фигурките фанг6. Сирени и дърво с овни е нещо друго и много по-дълбоко от обективните заблуди: в умствен план това по-скоро е грешка на вкуса, повреда на ума, който – не обръщаш внимание на гениалността и изтънчеността, проя­вявани в други области, – бил слаб в наблюдението, което все пак не влече порицание, а по-скоро извиква уважение към резултатите, получени въпреки тези недостатъци.

risunka 7

Култура Хоупвел (САЩ – изток).

risunka 8

Култура Чавин. (Перу – север).

Първите слаби огънчета, забелязани от Колумб, които той приел за знак от някакъв бряг, идвали от морската разновидност на светещите червеи, заети със снасянето на яйцата си между залеза на слънцето и изгрева на луната. Земя той още не могъл да види. Но сега аз предугаждам нейните огньове в нощта, минаваща в безсъние, на палубата в очакването на Америка. Присъствието на Новия Свят се усещаше още от вчерашния ден, макар той все още да е невидим. Брегът е твърде далеч, без значение от промяната на курса на кораба, тръгнал от Кабо-Сан-Агостино до Рио паралелно на бреговата линия. В течение най-много на два или три дни ще плуваме покрай Америка. За края на пътешествие­то ни говорят морските птици: пискливите фаетони, буревестниците тирани, които в полет заставят глупишите, северни морски птици, да изхвърлят от устата улова си. Те дръзват да се отдалечават от сушата. Колумб разбрал това от горчив опит, когато още по средата на океана той ги приветствал като вестители на неговата победа. Що се отнася до летящите риби, които се изхвърлят от водата посредством удар на опашката си по повърхността й и преодоляват разстоянията с разперените си плавници (техните сребърни проблясвания искрят навсякъде над синьото горнило на морето), то те с времето стават по-малко. Новият Свят дава на приближаващия го мореплавател знаци преди всичко с ароматите си, извънредно неприличащи на онова, което си е представял още в Париж благодарение на словесното съзвучие. Трудно се обяснява това на онзи, който не е вдъхвал този аромат.

Отначало ти се струва, че морските мириси от предните седмици вече не циркулират свободно, а се препречват от невидима стена. Вниманието се спира на мириса на друго свойство, което не може да се определи, ако се уповаваш на някакъв предшестващ опит. Планинският вятър, редуващ се с оранжерийни аромати е квинтесенция на растителното царство със специфична свежест, тъй наситена, че е в състояние да изпаднеш в състояние на обонятелно опиянение. Това ще разбере само онзи, който е усетил с носа си екзотическия, току-що нарязан листец, чийто аромат си вдъхнал най-напред в някаква бирария, затънтена в бразилската пустош, на медено-черния шнур от тютюневи листа – fomo do rolo, започнал да ферментира и оплетен на въженце с дължина от няколко метра.
Но когато в четири сутринта на следващия ден Новият Свят се появява на хоризонта, неговият зрим образ се представя достоен за неговия аромат. В течение на два дни и две нощи се разстила грамадна планинска верига, грама­дна, разбира се, не по височина, а по безкрайността на хаотично преплитащите се хребети, в които е невъзможно да различиш нито начало, нито край. На много стотици метри над вълните планините издигат стените си от гладък камък – грамади от предизвикателни и необуздани форми, които понякога си съг­ле­ждал в разтворените от вълните пясъчни замъци и не подозираш, че в края на краищата на нашата планета те могат да имат и такива огромни мащаби.
Това впечатление за безкрайност е свойствено за цяла Америка: изпитваш го навсякъде, както в града, тъй и в селото. Аз съм го усещал и на брега, и на платото на Централна Бразилия, в Боливийските Анди и Скалистите планини на Колорадо, в предградията на Рио, в Чикаго и по улиците на Ню Йорк. Това са улици като улици, планини като планини, реки като реки, но откъде това усещане за залутаност в непривична обстановка? То идва от съотношени­ето между ръста на човека и размера на явленията тук и се е разминава толко­ва, че обикновената мяра е невалидна. По-късно, напуснал Америка, почти несъзнателно възвръщаш тази способност за адаптация, която възстановява привичните връзки между понятията; това протича незабелязано, за нея узнаваш само по нещо, прехвърчало в мозъка ти, когато напускаш самолета.
Но тази вродена несъразмерност на двата свята прониква в нашите разсъждения и ги деформира. Онзи, който обявява Ню Йорк за уродлив, всъщност е не повече от жертва на илюзията на възприятията. Не настроил регистрите си, той упорито съди за Ню Йорк като за град и подхвърля на критика авенюта­та, парковете, паметниците. Разбира се, обективно Ню Йорк е град, но онова зрелище, което той предлага на нашето европейско възприятие, се измерва с величини от друг порядък от пейзажите, с които сме свикнали. Ако говорим за американските пейзажи, то те ще ни въвлекат в много по-различна система на пространството, за която нямаме еквивалент. Така красотата на Ню Йорк откриваме не в неговата градска същност, а в неговия преход – неизбежен за нашите очи щом едва сме престанали да упорстваме – от град към ниво на изкуствен пейзаж, където принципите на урбанизма вече не действат, където значимите ценности се крият единствено в мекотата на осветеност, в изящест­вото на детайлите, във величествените бездни в подножията на небостъргачите и сенчестите долини, осеяни, като с цветя, от пъстрите автомобили.
След всичко това се чувствам в още по-затруднено положение, когато разказвам за Рио де Жанейро, който ме отблъсква, независимо от прославената си красота. Как да се изразя по-добре? Струва ми се, че пейзажът на Рио не е на нивото на неговите собствени размери. „Захарната глава“ – Корковадо, всички тия прехвалени места изглеждат на влизащия в малкия залив мореплавател като коренчета, тук и там стърчащи в беззъба уста. Почти винаги обвити от кални тропически облаци, тези географски обекти не са в състояние да запълнят със себе си хоризонта: той е твърде широк, за да ги удовлетвори. За да получим пълна представа, трябва да приближим залива на заден ход и да го съзерцаваме от скалите. Откъм страната на морето и заради илюзията, противоположна на тази, която дава Ню Йорк, природата тук изглежда като някакъв строеж.
Размерите на малкия залив на Рио не се възприема с помощта на визу­ал­ните ориентири: бавното предвижване на кораба, неговото маневриране между островите, свежестта и ароматите, внезапно повеяли от планините, прилепнали към неголемите хълмове, отрано установяват някакъв своего рода физически контакт с цветята и скалите, които все още не съществуват за пътешественика като видими предмети, но вече формират у него образа на континента. И тук отново се сещам за Колумб: „Дърветата бяха тъй високи, че ти се струваше, че докосват небето; и ако правилно съм разбрал, техните листа не окапват: както ги видях зелени и свежи през ноември, такива изглеждат в Испания през май; някои дори цъфтяха, а на други зрееха плодове… Накъдето и да се обърнех, на­всякъде пееше славей в съпровод на птици от всевъзможни породи“.
Америка е континент, който те задължава да го признаеш. Той се състои от всякакъв сорт образи, които привечер оживяват облачния хоризонт над заливите. Но за новодошлия тези движения, форми, огньове все още нищо не значат: нито провинциите, нито селищата или градовете, зад тях трудно ще предположиш планините, прериите, долините и пейзажите; те не могат да предадат действията и труда на отделните, не познаващи се един-друг хора, всеки от които се е затворил в тесния кръг на своето семейство и своя си занаят. Но всичко това е обединено от единно съществуване. Онова, което мен сега навсякъде ме обкръжава и потиска е не безкрайното разнообразие на предмети и хора, а единната и потресаваща субстанция – Новият Свят.

1 Атлантида, Хесперидите, Пасторалите, Щастливите острови – на древните карти названията на нови земи, чието съществуване не винаги се е потвърждавало.

2 Поетическите повествования на уелските (а не шотландски) бардове говорят за плаване до Америка. „По старо предание такова пътешествие е извършил през XII в. синът на галския крал Оуен Гуинид, когото наричали Медок об Оуен Гуинид. Бар­довете … разказват, че Медок открил на запад обширна плодородна земя, населена с не­обикновени хора, език и нрави, които поразили галските мореплаватели. Пат­ри­о­тите от Уелс предполагали, че става дума за Флорида. Да колонизира тъй об­ши­рна територия малочислената група от гали не могла и Медок се върнал в Ев­ропа“. Съ­об­щението за плаването на Медок „в Америка“ днес се счита за малко прав­доподобно (вж. М. Стингъл. Индианци без томахавки, М. 1978).
3 Лас Касас (1474-1566) – испански хуманист, историк, публицист. Живял дълги го­дини в Централна Америка (Хаити, Куба). Известен с трудовете си „История на Индия“ и „Апологетическа история“, в които описва политическата история на Но­вия Свят, а така също и животът на индианците. В тях той защитава ин­дианците от жестокостта на испанските колонизатори. Двете съчинения дълго време не би­ли отпечатани и едва в края на XIX в. – първото, а второто – в началото на XX век, – видели бял свят.

4 Гонсало Фернандес де Овиедо (1478-1557) – испано-американски историк, дълго време живял в Америка (Никарагуа, Хаити). Публикувал двайсет книги под общото наз­ва­ние „Обща и естествена история на Индия“.
5 Пиер де Айи – френски кардинал. Занимавал се с космография. Неговият труд „Об­разът на света (1440 г.) за първи път е публикуван през 1483 г.

6 Фанг – народи (от езиковото семейство банту), населяващи Камерун, Екваториална Гвинея и Габон. Славили са се с изкуството на дърворезбата и обработката на сло­нова кост. Идването на европейците предизвикало техния упадък.

Гуанабара

Заливът се врязва направо в сърцето на Рио и хората от кораба се стовар­ват в самия негов център, когато втората му половина – Нови Ис – сякаш е погълнат от вълните. И в някакъв смисъл това е вярно, доколкото най-напред първоначалният град е бил просто един форт, намиращ се на скалисто островче, покрай което току-що мина параходът и който, както и днес, носи името на основателя на форта Вилганьон1. Тъпча с нозете си авеню Рио Бранко, където някога са били селцата на индианците туминамба, а в моя джоб е съчинението на Жан де Лери2, настолна книга за всеки етнолог.
Преди триста седемдесет и осем години [т.е. през 1556 г.] Жан де Лери пристигнал тук с десетина други жители на Женева, протестанти, изпратени от Калвин по искане на Вилганьон, негов бивш съученик, който се отказал от католическата вяра едва година след своето заселване в залива Гуанабара.
Вилганьон бил странна личност. Той сменил множество занятия и се сблъскал с всички съвременни нему проблеми на епохата, сражавал се против турците, арабите, италианците, шотландците (похитил Мария Стюарт, след което станал възможен бракът й с Франциск II) и англичаните. Виждали са го в Малта, в Алжир и в битката при Чересоле3. И вече почти в края на своята бурна кариера, когато той, изглежда, се е посветил на фортификационното изкуство след някакво професионално разочарование, той решава да се отправи за Бразилия. Но и там гради планове в съответствие със своя неспокоен и честолюбив дух. Какви са намеренията му в Бразилия? Да основе колония и, разбира се, да утвърди властта си в нея, а като най-близка цел – да изгради пристан за преследваните протестанти, които биха искали да напуснат метрополията. Сам католик, а може би и волнодумец, той е под покровителството на Колини4 и кардинала на Лотарингия. След кампанията по вербоване на привърженици и на двете вероизповедания, което осъществил също и на публични места всред разпътни хора и избягали роби, на 12 юли 1555 г. той могъл в края на краищата да качи 600 човека на два кораба – смесица от пионери, представляващи всички съсловия, и пуснати от затворите престъпници. Пропуснал само жените и продоволствията.

Swpruzi bororo

Съпрузи бороро.

Отплаването е изморително. Корабите на два пъти се връщат в Деп5, накрая, на 14 август, окончателно вдигат котва и веднага започват трудностите: свади на Канарските острови, негодна питейна вода на борда, скорбут. На 10 ноември Вилганьон хвърля котва в залива Гуанабара, където французи и португалци от много години оспорват влиянието си там.
Привилегированото положение на Франция на бразилското крайбрежие в този период повдига любопитни въпроси. То, без съмнение, започва в начало­то на века, чийто белег са многобройните френски експедиции (между другото, през 1503 г. и на Гоневил, върнал се от Бразилия със зет индианец), почти съвпаднали с откриването на „Земята на Истинския Кръст”6 от португалеца Кабрал през 1500 г. Струва ли си да задълбаваме повече? Може ли единствено от фак­та на присвояването именно от французите на името Бразилия на тази нова зе­мя (засвидетелствано още от XII в. в качеството му на наименование, пазено, впрочем, в най-строга тайна, на митическия континент, откъдето произлизали дървесните багрила) и наличието на многобройни термини, заимствани от французите от индианските диалекти без посредничеството на иберийските езици: ананас, маниока, мравояд (тамандуа), тапир, ягуар, сагуни (маймуна-скачач), агути, ара, кайман, тукан, коати, акажу и пр. – да се направи извод, че тази депска легенда за откриването на Бразилия от Жан Кузен7 четири години преди първото пътешествие на Колумб има някакво основание? Истина ли е, че на кораба на Кузен се е намирал един от Пинсоните8, този именно, който ободрявал Колумб, когато в Палос9 той кажи-речи бил готов да се откаже от своето намерение? И все пак Пинсон командва „Пинта” в първа­та експедиция, и с него Колумб се е старал да се съвещава всеки път, когато трябвало да сменя курса. Друг Пинсон, като следва курса, от който година по-рано се отказал Колумб, стигнал Кабо Сан Агостино, което му осигурило честта да бъде първият истински откривател на Бразилия и лишило Колумб от една славна титла. Ако не стане някакво чудо, този въпрос никога няма да бъде решен.

Nalike

Налике –
“столицата” на местността, населена от кадиувеу.

На острова насред залива Гуанабара Вилганьон основава Форт Колини. Строят го индианци, те снабдяват с продоволствия малката колония, но, бързо изгубили желанието да дават без да получават нищо, те побягнали, загърбили селцето си. Фортът бил обхванат от глад и болести. Вилганьон започва да проя­вява характера си на тиранин – каторжниците се бунтуват, подлагат ги на изтребление, в същото време избухва епидемия, която се прехвърля на материка; немногочислените, съхранили вярност към мисията, индианци били заразени, осемстотин човека умират.
Вилганьон пренебрегва светските работи, преживява духовен катарзис. В общението си с протестантите той приема тяхната вяра, обръща се към Калвин, с молба да му бъдат пратени мисионери, които биха го наставлявали в но­вата вяра. Ето такова е било плаването през 1556 г., в което участвал Лери.
И тук цялата тая история приема тъй странен обрат, че аз се удивлявам как до този момент тя не е прелъстила нито един писател или сценарист. Какъв филм би станало от това! Изолирана на континента, неизвестна подобно чужда планета, нищо не знаеща за неговата природа и хора, неспособна да обработва земята за осигуряването на собственото си препитание, зависеща във всички свои нужди от непознатото население, срещнала пришълците със същата ненавист, връхлетяната от болести шепа французи (тръгнала срещу всички опасности, за да избегне разприте с метрополията и да основе огнище, където могли да съсъществуват различни вярвания в обстановка на търпимост и свобода) попаднала в собствения си капан. Протестантите се стараят да обърнат в своята вяра католиците, а те – на свой ред – протестантите. Вместо да работят, за да осигурят съществованието си, напролет те спорят в безразсъдство. Как следва да се тълкува тайната вечеря? Трябва ли да се смесва водата и виното за освещаване? Святото причастие, обрядът на кръщенето служат за тема за истински теологически турнири, след които Вилганьон ту се обръща към протестантската вяра, ту се отказва от нея.

Lager

Лагер на брега на река Машаду,
в който живяхме заедно с племето тупи-кавахиб.

Работата стига до там, че пращат емисар до Европа да се консултира с Калвин, за да разреши той по своя воля разрешаването на сложните въпроси. В същото време стълкновенията се засилват. Възможностите на Вилганьон са на привършване. Лери съобщава, че по цветовете на костюмите му можело да се съди за неговото настроение и нетърпимост. В крайна сметка той се обръща против протестантите и започва да ги мори от глад; те престават да участват в общия живот, преселват се към континента и се присъединяват към индианци­те. Онази идилия, която се наблюдавала в отношенията между тях трябва да отнесем към шедьоврите на етническата литература – “Пътешествие в бразилската земя” на Жан Лери. Краят на това приключение е печален: женевците ще успеят, макар не и без трудности, да се върнат у дома на френски кораб. Сега и думите не могли да действат тъй, както когато пътували за Америка, когато били в силата си и весело “обирали каймака”, т.е. ограбвали по пътя си срещнатите кораби; на борда се възцарил глад. Плъховете и мишките на борда – последните припаси за ядене, – вдигнали необичайно високо цената си. Водата била на привършване. През 1558 г. командата хвърлила котва в Бретан полужива от глад.
В същото време колонията на острова се разпада в обстановка на наказа­ния и терор. Ненавиждан от всички, предател за едни и ренегат за други, страшен за индианците, уплашен от португалците, Вилганьон се отказва от мечтите си. През 1560 г. Форт Колини, попаднал под командването на неговия племенник Буа ле Конт, минава в ръцете на португалците.
В Рио преди всичко се старая на уловя ехото от онези отдавнашни събития. Веднъж това ми се удаде, когато от Националния музей беше организи­рана археологическа експедиция по брега в дълбините на залива.
Катерът ни пренесе в пещта на плажа, където ръждата беше разяла изхвърлено от морето старо корито. То не беше, разбира се, от XVI в., но въпреки това внасяше някаква историческа съразмерност в хоризонта, където нищо не отразяваше историческия ход на времето. Над града надалеч бяха надвис­нали облаци и стената от ситен дъждец не спираше от ранина. Отвъд крабовете, пъплещи в черната кал и по корените на дърветата (като ги гледаш е невъз­можно да определиш имат ли развитие техните форми в процеса на растеж или това става в резултат на разложението) на фона на гората мокрите силуети на няколко сламени колиби се отделяха извън всякаква времева определеност. Още по-нататък в бледата мъгла се къпеха от откоси планинските склонове. Като приближихме дърветата, стигнахме целта на визитата си – пясъчна кариера, от която селяните неотдавна откопали останки от глинена посуда. Разпознавам парче керамика от индианците тупи, ако съдя по белия ангоб с червен кант и тънка плетеница от черни ивици – лабиринт, предназначен, както казват, злите духове бъдат заблудени и да не се доберат до човешките кости, положени някога в урните. Обясняват ми, че можем да отидем с кола до пункт на около петдесетина километра от центъра на града и да останем там за седмица заради разкалялия се от дъжда път. Това би ни позволило по-плътно да се приближим до миналото, което не би могло да промени меланхолията на мястото, където Лери се излъгал, може би, в своите очаквания, гледайки ловкото движение на смуглата ръка, оформяща с помощта на влажната с черен лак шпатула „хиляди калоподобни рисунки, като шарките от пресичащи се линии и други забавни дреболии”, за значението на които питам в ръце с мокрия отломък.
А моето първо съприкосновение с Рио беше различно. Ето аз за първи път в живота си съм от другата страна на екватора, в тропиците, в Новия свят. По какъв основен признак бих могъл да позная, че тази тройна промяна се е извършила? Какъв глас ще ми оповести това, каква нота, досега нечувана, ще прозвучи в ушите ми? Моето първо наблюдение е никакво: намирам се в са­лон.
Облечен по-леко от обикновено и като тъпча вълнообразната чернобяла мозайка на уличната настилка, забелязвам в тесните и сенчести улици, разрязващи главния проспект, особена атмосфера. Преходът от покрити помещения към паваж не е тъй рязък както в Европа. Магазините, ако не обръщаш внимание на разкоша на витрините, разтоварват стоката дори на улицата; като че ли не е тъй важно дали си навън или вътре. Наистина улицата служи не само за придвижване на хората; това е място, където те пребивават. Бойка и мирна по едно и също време, по-оживена и по-добре защитена от нашите улици. Сякаш смяната на полукълбата, на континента и климата са довели в определен момент само до това, че са направили ненужно тънкото стъклено покритие, което в Европа създава изкуствено сходни условия: отначало ти се струва, че Рио възсъздава под открито небе известните покрити магазини в големите европейски градове или залата на парижката гара Сен Лазар.
Обикновено под пътешествие се разбира придвижването в пространст­вото. Но това е недостатъчно. Всяко пътешествие едновременно се вписва в пространството, времето и в социалната структура. Всяко впечатление се поддава на определение единствено по отношение неговото взаимно съотнасяне с тези три оси, а доколкото пространството само по себе си има три измерения, то, за да си съставиш за пътешествието адекватна представа, ще ти трябват в края на краищата пет измерения.
Стъпил на бразилска земя аз веднага почувствах, че се намирам от друга­та страна на Атлантика и екватора и съвсем близо до тропика. За това свидетелстваха много неща: горещината, спокойна и влажна, освобождаваща те от привичната тежест на вълнената дреха и снемащата противоречие (което аз усещам като се обръщам назад в качеството й на едно от постоянните величини на моята цивилизация) между дом и улица; впрочем, скоро ще разбера, че вместо него веднага възниква друго противоречие – между човека и брусата [тук и по-нататък под “бруса” се разбират равнинните пространства, обрасли с гъсти храсти – бел. на издателя]. Тук има също така палми, непознати цветя, а на витрините на кафенетата – грудки от зелени кокосови орехи, от които, като ги обелиш, извличаш свеж и сладък сок.
Когато сравняваш градове, разделени от големи разстояния както в географско, тъй и в историческо отношение, различията се усложняват и от техните нееднакви ритми. Малко да се отдалечиш от центъра на Рио, – който тогава имаше подчертан стил от началото на века, – попадаш на спокойни улици, на дълго авеню, обшито от подстригани палмови, мангови или палисандрови дървета, където всред градините се издигат позавехтели вили. Тропиците изглеждат по-скоро старомодни, отколкото екзотични. За тях свидетелства не растителността, а дребните архитектурни детайли и следите от онзи облик на живота, който напомня не толкова за оставените зад теб огромни разстояния, колкото за незабележимото оттичане на времето.
Рио де Жанейро е построен не като обикновен град. Разположен в нача­лото в равнинна блатиста зона, обгърнала залива, той се промъкнал между отвесните хълмове, които го притиснали от всички страни подобно пръсти в твърде тясна ръкавица. Градските пипалца, понякога дълги двайсет-трийсет километра, пълзят в подножията на гранитните образувания, чиито склонове са тъй отвесни, че по тях не може да се задържи каквато и да е растителност. Понякога на някоя изолирана тераса или в дълбока тясна цепнатина все пак се забелязва островче от гора, наистина девствено, тъй като местността е недостъпна, независимо от близостта й с града. Когато летиш със самолет всред разкошни растителни ковьори, ти се струва, че преди да се приземи в подножието на хълмовете, той ще надене венче от тези коридори, от които вее свежест и величие.
Градът, тъй добронамерено разположен към хълмовете, се отнася към него с пренебрежение. Кълбовидните сфери от гранит, застинали в огромен блок, като чугун, излъчват неистов зной, и морският вятър, продухващ дъното на клисурите, не може да се издигне до върховете. Може би градостроителите ще могат да решат този проблем, но през 1935 г. мястото, заемано от човек в обществената йерахия на Рио, се измерваше с висотомер: колкото по-ниско е зае­маното от него стъпало на социалната стълбица, толкова по-високо се нами­ра неговото жилище. Фавелите на бедняците са се покатерили по хълмовете, къ­дето чернокожото население, облечено в протрити дрипи, сътворяваше на китари ония тревожещи душата мелодии, които по време на карнавала се спускат от възвишенията и препълват града.
Градът се мени и по дължина, и във височина. Струва си да се отправиш по една от градските пътеки, извиваща се между хълмовете, тъй че много скоро пейзажът започва да изглежда градски. Намерих се на Копакабана, провинциално градче със своя търговийка и дюкянчета, впоследствие настръхнало от небостъргачи.
Последният спомен, свързан с Рио, е свързан с моето окончателно отпъту­ване: хотелът на скалата Корковадо. До там се добирахме с планинска зъбчата железница, набързо издигната всред сипеите и приличаща ту на гараж, ту на високопланински приют с кабинки за управление: нещо от рода на Луна-парк. И всичко това заради това да прехвърчиш по дължината на незастроени терени, кални и каменисти, които нерядко са почти вертикални, за да попаднеш на върха на хълма в неголяма едноетажна постройка от имперския период, облепена с изкуствен мрамор и измазана с охра. Там обядвахме на приспособена под терасата платформа, издадена над безкрайните скупчени бетонни здания, колибки и всякакви други градски конгломерати; само вместо заводски тръби, уместни да бъдат граници на този причудлив пейзаж, на заден фон се откриваше изгледът на тропическото море, преливащо и атлазено, с разливащо се над него безкрайно лунно сияние.
Връщам се на кораба. Той вдига котва и пръскащ всичките си светлинки, достига открито море, което ти се струва, че оглежда движеща се едноока от­ломка на улицата. Вечерта се разфучава буря и сега морето се бунтува подобно търбух на сит звяр. В същото време остатъци от облаци забулват луната, а вятъ­рът ги размотава на зиг-заг, на кръст и на триъгълници. Странните фигури като че ли са осветени отвътре; на черния фон на небето картината прилича на северно сияние, приспособило се към тропиците. Отвреме навреме през обла­чните видения прозира късче от червеникава луна, която минава, отново се появява и изчезва подобно блуждаещ и тревожен фенер.

1 Никола Дюрон Вилганьон – католически монах, – акостира с експедиция в залива Гуанабара през 1555 г.
2 Жан Лери (1534-1611 г.) протестантски мисионер-калвинист, живял около година сред индианците тупинамба, обитавали тогава крайбрежието на Бразилия. В Европа Лери се върнал през 1558 г., а през 1578 г. излиза първото издание на неговото съчинение “История на пътешествието, извършено на земята Бразилия, иначе наричана Америка”. Тази книга съдържа сведения за културата, обичаите и езика на индианците тупинамба.
3 Чересоле – село в Пиемонт, където през 1544 г. французите разбили испанците и войските на Свещената Римска империя.
4 Адмирал Гаспар де Колини, приел протестантската вяра, станал глава на хуге­нотите във Франция.

5 Деп – пристанищен град в Северна Франция.
6 “Земя на Истинския кръст” – така Педру Кабрал нарекъл открития през 1500 г. от него участък от бра­зилското крайбрежие.
7 Френски мореплавател, открил, може би, през 1488 г. бразилския бряг.
8 Испански мореплаватели. Мартин Пинсон командвал каравелата “Пинта” в Първата експедиция на Колумб (1492-1493 г.), а неговия по-малък брат Висенте – караве­лата “Ниня”. През 1500-1509 г. Висенте Пинсон открил нови земи в Южна и Цент­рална Америка.
9 Пристанищен град на брега на залива Кадис в Испания.

Превод С. Савчев

Andral 72-73 grwb

Към „Andral“ 72-73 a, 2013

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s