Andral 74-75 a, 2013

Andral 74-75 koritsa

bresh deshupanjwngu 

74-75 * 2013

http://www.ceeol.com
savsavchev@yahoo.com
ssavchev@abv.bg
zarzala.wordpress.com

Репортаж на един пилигрим

Kumbh Mela:
седмица на най-големия религиозен празник в света

Атмосферата е на истински духовен спектакъл,
с мигащи неонови светлини, пищни парадни платформи, а оглушителните високоговорители внушават
религиозни послания денонощно

На всеки 12 години, милиони поклонници се събират за Kumbh Mela, там, където се сливат реките Ганг и Ямуна близо до Алахабад, Индия. Поклонни­ци­те се къпят в свещените води, за да се пречистят. Kumbh Mela е едно от най-важните поклонения в индуизма, на което се събират най-голям брой поклоници от целия свят.
Много наблюдатели описват Kumbh Mela като религиозен панаир. Атмосферата е като на духовен спектакъл, с мигащи неонови светлини, изобразява­щи сцени от Махабхарата, пищни фасади декорират богатите ашрами-лагери, а оглушителните високоговорители излъчват религиозни послания 24 часа в денонощието.
Спринтираме, за да хванем влака до Алахабад и забелязваме, че всяка врата на всяка кола буквално е провесена от хора. Не можем да се качим на която и да е кола. Два дни по-късно, тълпи обграждат жп гарата в Алахабад и в трес­кав­ото бягяне загиват 36 души, а ранените са няколко десетки повече.
Намирането на автобуса е лесно. Цената е само 105 рупии (около $ 2) на човек. Тарапаната обаче е голяма и пътуване от 75 мили ни отнема почти шест часа.
Гладни и уморени, пристигаме в Алахабад в 11 вечерта и търсим да се настаним в предварително резервирани места за нощувки. В 2 часа сутринта успяваме все пак да намерим нашия лагер – две брезентови палатки. Девет души сме настанени в нашата палатка. Цената е 500 рупии ($ 10) на човек на вечер. За стиска слама на земята изглежда скъпо.
Странно и оглушително е общуването по обществените системи на Кумбха Мела, а тук те изобилстват. Освен от нашата палатка, дрезгави писъци на човека-глас и викове от високоговорителя, наподобяващи бълнуване на лунатик – подобни викове се чуват отвсякъде. Звуците са твърде високи и писъците се връщат до нас на вълни и изкривено. Все пак тъй съм капнал, че заспивам веднага.

Saints

Сутринта преди да си тръгнем търсим нещо за хапване и по-добри места за спане. Сто метра по-нататък някакви хора ме питат как се справяме. Много добре, отговарям, но ще се чувствам по-добре след обяд.
Мъжете представляват обществото Samajwadi и се представят като “социалистическа демократична политическа група”. Те са разпънали няколко много пренаселени палатки в Kumbh и предлагат почивка на поклонниците. Поднасят ни много пикантен обяд и ни канят да прекараме нощта при тях. По-късно научаваме, че лидер на партията им е бивш професионален борец.
Скитаме се цял ден. Палатките са навсякъде, улиците са разположени успоредно и перпендикулярно на Ганг. Метални листове покриват основните пътища, за да не стават дълбоки коловози от кал и пясък. Петнайсет временни понтонни моста пресичат Ганг и още два – Ямуна. Полицейски патрули се виждат на всяко кръстовище. Вода и ток са прекарани до всеки лагер.
Целта на всичко това е да попаднеш на sangam* – мястото на сливането на Ганг и Ямуна. Най-щастливи са онези, които се къпят там, на sangam-а има лагери, които представляват голяма открита площ, където къпещите се скупч­ват, за да потопят във водите.
Mauni Amavasya Snan е най-важният ден за къпане!
Нашите домакини ни събудиха в 2 и половина сутринта, за да извървим петте мили до sangam-а. Тълпите вече са огромни. Светът в прашно-червено извън палатката изглежда по начина, по който на Марс би трябвало да изглеждат неговите най-яростни прашни бури.
Пием чай и ядем samosas за 5 рупии (10 цента). Остава да се изкъпем.
Спокойствие от тълпата може да се намери изглежда на място на около половин миля от Sangam. Жените се къпят облечени, мъжете са по бельо. Отивам по-надолу и влизам във водата. За разлика от индийците не се потопих изцяло. Не искам водите от реката да напълнят устата ми. Индусите вярват, че Ганг е чиста по дефиниция, тъй като тече направо от небето, но на мен не ми се вярва съвсем.
След това всички се радваме, че вече сме пречистени. Един мъж поставя червен Tilak на челата ни. Някой ни дава благословени сладки, наречени прасад.
Вечерта е много пъстра, фотографираме дивно украсените фасади на ашрамите. Повечето индуистки организации в Индия имат осезаемо присъствие в палатките на града по време на Kumbh. Някои от тези лагери – наричани ашрами – са малки, но някои групи са издигнали много палатки и в тях има десетки ученици.
Пред нас е особено интересен лагер (с полилеи!). Поканени сме вътре от Свами Вивекананда Giri. Той ни предлага да останем толкова дълго, колкото искаме.
Да бъдеш поканен в ашрам в Kumbh като гост в дома на някого е особена чест. По време на Kumbh ашрамите не начисляват такса за настаняване. Те предлагат безплатна храна за всички гости, често и на минувачите извън портите на ашрама.
На възгласите на потопените във водите и на виковете от лагерите отгова­рят странно украсени Babas (свети мъже) и един гуру от Бангладеш. Двама от тия Babas са с изрисувани върху телата им бели и червени платноходки. Гуруто ни омайва:

Спри часовника,
забрани бомбите,
дой кравата,
не забравяй Рама!

k12_59465253

Искаме да присъстваме на пуджа в 9 ч. сутринта. Пуджа е религиозен ритуал, изпълняван като приношение към определен бог. Сега пуджа е за Дурга, богинята, известна с убийството на демона на биволите Mahishasura. Пуд­жа е дълъг и пълен контакт. Пръскат вода в косите ни, полагат tilaks на нашите чела и втриват маслодайни билки в ръцете ни. Хвърлят ориз на образа на Дурга и ориз, сусам и топено масло в ритуалния огън.
Спираме за нещо разхладително и тичам към Андрю, един приятел от дома. Всеки път, когато в магазина спира чужденец, за да си купи кока-кола, продавачката казва на Андрю, който е наблизо, че неговите приятели са тук. Към хумора на продавачката се присъединява и Андрю.
Утре е основен ден за къпане. В 3 часа сутринта съм буден и пия чай, а тълпата вече се е събрала в двора на ашрама. Някои от учениците държат сребърни жезли. В четири и половина с пеене и викане тълпата излиза от главната порта.
Не виждаме каквото и да е за превоз навън. Даваме си сметка, че трябва да ходим четири или пет мили до Sangam-а.
Поддържаме бърз ход. Смесваме се с други групи. Губим предната половина на групата от ашрама. Скоро се губят още хора, а духовното лице, което ни води, не знае мястото на срещата.

_65760190_bathing_scavengers_afp

Питаме многократно за посоката до самия край на пътя, по който са разположени Naga Baba лагери. Naga Babas са голите садху или аскетите. Това са хора, които са се отказали от материалните придобивки, те се покриват с пепел и пушат хашиш.
Седим извън палатката и пием чай. Странна гледка е да се видят някои религиозни практики на разсъмване, при които мъжете изпитват мъжествата си и видимо страдат, но това всъщност са установени духовни ритуали.
Намираме и се качваме в странна за нас платформа. Тя е покрита с нещо подобно на плувка, банери, креп хартия и гирлянди. Ремаркето е с трактор, хората от всяка колесница се гордеят с богато украсения трон. Когато гуруто се ка­чи, санитари­те покриват главите си с пъстри чадъри.
Нашата “колесница” поема половин дузина момчета от съпътстващия ашрам, ние сме трима, а има и пет по-възрастни жени. Други 20 ученици ходят зад нас.

slide_283937_2170287_free

Всеки гуру в Kumbh иска да бъде участник в шествието. Огромни тълпи плъзват по пътя. Полицията е въоръжена, строга и държи множеството да пази ред. Ние ръкомахаме като същински знаменитости. Придружителите на Свами отговарят с пожелание за здраве на всяко повикване. Всеки е с висок дух.
Ние караме на около миля до Sangam-а. Слизаме от тракторите, а те паркират на специален паркинг. Хиляди хора хвърлят дрехите си и тичат към реката. Трябва да си вземем багажа, никога повече няма да видим отново трактора, с който дойдохме до тук. Когато се обърнах, нашата група от Ашрама беше се изгубила. Търсихме ги по брега на реката, но не успяхме да ги намерим.

praying

Къпем се сами. Потопявам се три пъти по традиционния начин. След това пазя багажа и дрехите, докато моите приятели се къпят. Обличаме се и се отправяме далеч от Sangam-а и пресичаме през един от понтонните мостове на Ямуна. Всеки остава със своите ярки впечатления от религиозния празник Kumbh Mela.

* Sangam (на езика телугу – [думата идва от санскрит]) означава сливане. Това може да се отнася до място или време, в които две или повече от две реки/култури/хора от различен произход или с не тъй много прилики, се срещат помежду си, при което се получава нова “самоличност”, нова култу­ра, ново име.

Превод от английски
Някои от снимките са на BBC News India

Varanasi_Ganges_River_india_by_phototheo

Ганг при Варанаси.

***************************************

***************************************

Ildiko Peli 2

Илдико Пели, рисунка
към преводната книга на Федерико Гарсиа Лорка “Romane romancura” на
“Orpheusz könyvek”, 1995, Унгария.

Циганин съм
и не искам да се интегрирам

Огнян ИСАЕВ

„Този страх у вас ще превъзмогнем лесно. Ще скрием тайната – и да не ви е страх! Не го ли разбират, грехът не става грях! Осъжда го светът, когато стане знаен. Човек не върши грях, ако грехът е таен”, е вкопчваща се в човешката памет мисъл на главния герой от комедията „Тартюф” на френския драматург Жан-Батист Молиер, написана през 1664 г., но намираща израз и днес.
Удовлетворяващо предизвикателство е да отговориш на личното отноше­ние на актуален политик по въпроси и ситуации, за които е заставен да отгова­ря като избран от народа на България, тъй като се слави с реторическите си умения, конструктивната си преценка и безпристрастната си визия. Защото доскоро маса народ се заблуждаваше, че той и неговите съмишленици са сред малкото, които почитат либералните ценности и никога няма да си позволят да изпаднат в локвата на политическо лицемерие, за да възкръснат. Но сякаш локвата е по-привлекателно лепкава от здравия разум.
Българския евродепутат Станимир Илчев се възползва от правото си да се изкаже по доклада на ЕК за по-нататъшното прилагане на националните стратегии за интеграция на ромите. Аргументите и тезите, които изложи, освен че са неясни и висящи, те са разочарование за либералния свят. Мнението на нашия евродепутат по ромския въпрос е в стил на умишлен неолиберален расизъм, който вече е налазил в бюрократичните среди и не притеснява никого. Не дразни дори сетивата и на самите институции, които би следвало да санкционират за подобен вид прояви, защото те дават тон как този вид стилистика се демонстрира орално и се документира.
По време на първото за есенната сесия на Европейския парламент засе­дание на комисията по Правосъдие, Граждански свободи и Вътрешен ред господин Илчев призова за сериозно преосмисляне на досегашния подход за интеграция на ромите. Би било наистина интересно да чуем в детайли за какъв подход говори господин Илчев. Нека да не забравяме, че неговата политичес­ка сила е участвала 8 години в управлението на страната. Наистина би било любопитно да разберем какъв модел за интеграция на ромите е използвала държавата по това време. Не на последно място, нека да ни светне къде потъна­ха 70 млн евро по предприсъединителните фондове на ЕС за интеграция на малцинствата и с кои техни представители е работело правителството на НДСВ и Тройната коалиция?! Очевидно, господин Илчев се опитва да влезе в ролята на незнаещ човек. Едва ли не е наясно, че откакто държавата се е ангажирала с този свой въпрос (под външен натиск) тя няма нито подход, нито метод, нито начин на работа. Или, ако има подход, то той се свежда до „разделяй и владей”, или до модифицираният му вариант „обърквай и владей”. Това е една от многото причини за набъбването на килимчето, защото 20 години всеки замита ромите под него. До там. Никой не се интересува какво се случва под килимчето след изборите.

Ildiko Peli

Илдико Пели, рисунка
към преводната книга на Федерико Гарсиа Лорка “Romane romancura” на
“Orpheusz könyvek”, 1995, Унгария.

Той изтъкна, че докладът е направен професионално и с чувство на отго­ворност, но той ни поднася картина, която добре познаваме. Какво направи господин Илчев за промяната на тази добре позната на него картина? На него откъде му е позната тази картина? От екрана на телевизора? От някой високопарен доклад на скъпоплатен експерт по ромите? Или може би се е преместил да живее в ромски квартал?
Според евродепутата ни в ромската среда се зараждат процеси, които или не следим внимателно, или подценяваме. По негови думи тези процеси ще ни отведат до още по-проблемни ситуации в страните с най-висока ромс­ка концентрация. Нека да сподели господин Илчев за течащите процеси. Той яв­но е потопен в ромската среда. След тази теза вече не бива да имаме никакви съмнения, че той живее в ромска махала. Но той ли не знае, че от близо 15 го­дини в ромската среда текат идентични процеси? Оцеляване – по принцип, обнадеждаване – предизборно, купуване и продаване на гласове – по време на избори, и биене на шута в стил „нали ви платих” – след избори. Всички тези процеси текат със солидната подкрепа на колегите му от различните политически полюси, а някои бивши коалиционни партньори и дори рожби на неговото НДСВ.
Честно казано на хората им омръзна от високопарна мъглява философс­ка риторика. Защо Илчев и другите български евродепутати не кажат какъв ад е по време на избори в ромските махали, а и не само тогава? В какъв контро­лиран страх живеят тези граждани на Европа? Защо не кажат, че тези хора не могат да гласуват и живеят свободно, тъй като всички входове и изходи са завардени от контролно-пропускателни пунктове на органите на реда, и всички под строй се водят към урните? Това ли са условията за честни избори в България? В такива условия ли гражданите гласуват по съвест? Защо не кажат как се компрометират адекватните лидери на мнение в ромските махали? Или това са приказки само за маса, напоследък популярна като задкулисие?
„Нека да ви кажа, че в България тенденцията е към превръщане на ромите в доминираща група. По неофициални данни от 2007 г. насам те всъщност са вече такава група сред децата. Това означава, че след 20 години българите и ромите в трудоспособна възраст ще бъдат в най-добрия случай 50 на 50 про­це­нта. А след това? Готови ли сме да обсъждаме вероятността една от държавите в съюза да бъде с предимно ромско население?”, с това нашият евродепутат продължи изказването си. Очевидно Станимир Илчев не се притеснява да използва данни, прокламирани от „Центъра за демографска политика”, който е филиал на квазипатриотите от ВМРО. Определено неговото вътрешно притес­нение отговаря на тяхното твърдение, което го подтиква да ги цитира несъзнателно, но прецизно. Това страхува ли ви, господин Илчев, ако смея да попитам с новоизлюпеното глаголно съгласуване? Нали се борим за единна политиче­ска нация, а не за етническа такава? Къде се разминаваме? Доизкажете се. Всъщност от кога взехме да гледаме кой какъв е в Европейския съюз? Нали всички сме еднакви? Или, ако трябва да използваме израза от един расистки виц – нали всички сме зелени? Обаче, сякаш някои са по-светло зелени, а други по-тъмно зелени.
„И не случайно вече се наблюдава сред ромите нарастващо нежелание да участват в усилията на държавата за интегрирането им – масов отказ от образование, дори при условие, че то се предоставя безплатно до определен момент и съпровожда с някои стимули, слабо владеене на официалния език, настъпателно преобразяване на средата за живеене според неписаните ромс­ки стандарти”, по тази начин се развихри евродепутата от групата на европейски­те либерали. За какво безплатно образование говори, господин Илчев? За онова, в което ромите винаги са на последните чинове? За онова, което вместо да научи децата как да се справят в живота, учи учителите на ромски език и как да танцуват кючек, в което няма нищо лошо, но не това е крайната цел, нали? Роми, които що-годе са образовани граждани на България, които владеят официалния език що-годе добре, отказват да се интегрират. Не искат да се интегрират в една система, която постоянно ги отхвърля и омаловажава усилията, които полагат, за да бъдат не интегрирани, а добри гражданин и да се чувстват достойни хора. Искат да са това, което са и са били техните родители. Не искат да са нито по-светло зелени, нито по-тъмно зелени. Искат да запазят себе си и идентичността си. От това страдат много български граждани, но сякаш роми­те страдат доста повече, защото са една гама по-малко граждани от другите. Този факт е добре да се споменава не с цел предизвикване на съжаление или изграждане на образ на жертва, а защото истината трябва да се знае. Да, по закон и всички купища документи, които е подписала България, всички сме равни като Дунавската равнина. Реалността, обаче, е съвсем друга. Поне такова е усещането на много роми. А усещането е най-истинската мярка.
Да, ромите не искат да ходят на училище, защото не виждат смисъл от ходенето в училище – то не им прави живота по-добър и не ги прави равнопоста­вени в очите на такива евродепутати като господин Илчев. Напротив, то ги прави изключения както за него, така и за общността им. Никой не иска към него да се отнасят като към изключение. Голяма част от ромите не владеели официалния език? Откровена лъжа. Не го владеят съвършено, както и другите етнически малцинства и много българи. Но защо никой от евродепутатите ни не пита на колко ромчета българската образователна система осигурява възможност за изучаване на майчиния език, при положение, че е подписала конвенции и стратегии за осъществяването на тази възможност? За какво им е да учат майчиния си език? Нали това питане не се отнася за българите в Запад­ни­те покрайнини, които искат да учат български?! Все пак става дума за ромите. Защо Илчев и другите му колеги не обясняват как изключват образованите ро­ми? Защо не споменават за изолирането им от политиката, бизнеса, културата, медиите…?! Да бъдат искрени и да си признаят колко от големите политичес­ки формации в България могат да преглътнат предизвикателството ром да им во­ди листата или да бъде техен кандидат за изборна длъжност? Пак ли ромите не са готови? Пак ли лидерите им са престъпници? Пак ли…?
Неписаните ромски стандарти за живеене са нещо ново в политическата реторика. Определено много роми биха искали да се запознаят със съдържани­ето на този термин. Ромите не са извънземни. Нямат летящи кораби. Да, мисти­чен народ са, но не са ачовеци. Когато човек оцелява в борбата си той се устройва така, че да му е удобно и добре. Разбира се, по никакъв начин не могат да се оправдаят бараките и землянките, които оформят някои ромски махали и гета (би следвало да правите разлика между гето и махала!) под доволния поглед на българските институции в предизборна обстановка. Така че, тези неписани ромски стандарти за живеене могат да се окажат само плод на реторическа фантазия. Знае ли се, някои инженери може би полагат сериозни усилия за утвърждаването на тази теза. Но начинът на живот, който са заставени и оставени да водят не малка част от ромите, е по-скоро нов метод за самоволно оформяне на модерни концентрационни лагери, на които би завидял дори Хитлер. Нерядко ромските махали и гета се превръщат и в музей на изкуството. Често при тях идват разнообразни изследователи и журналисти, които дават сърце и душа да се докоснат до циганското, за да опишат от какво има нужда ромското, или да уплашат нормалните граждани със зловеща репортажна снимка и статия. Липсват само пропускателните пунктове и билетите за посетители. И доктор Менгеле.
„Зрее ли сред ромите опасната за самите тях представа, че щом са много, ще им се осигуряват все повече помощи. Кой ще им обясни, че това е подвежда­ща и погрешна нагласа?”, е друг въпрос, който поставя българският нагъл либерал. Защо нагъл ли? Защото тази нагласа я създадоха те, фалшивите либерали и социалисти. Те превърнаха не само ромите, но и голяма част от българските граждани в пасивни обекти. От активни субекти бавно и постепенно те превърнаха българския гражданин в чакащ и зависим от всички държавни системи. Впрочем, политиката и на това правителство е подобна, което получи солидната публична подкрепа от червения Цар Симеон II, към чиято партия принадле­жи евродепутатът Илчев. В този ред на мисли няма как да не го попитаме знае ли броя на българските граждани, които получават социални помощи? А знае ли колко от тях са роми? А знае ли какъв процент от националния бюджет са тези помощи? А знае ли колко пари се пилеят за подслушване, например? Определено са няколко пъти повече от социалните помощи. Скоро очакваме от ев­ропейската трибуна да се появи претендент, който да твърди, че плаща тока и водата на ромите. Няма как да не се съмняваш, че такива политици гледат повече телевизия, отколкото четат и следят тези процеси отблизо, което нищо чудно да се окаже факт.
Не на последно място българският евродепутат предложи на докладчика и председателя на комисията наистина старателно да се огледат и ревизират моделите за ромско интегриране в различните държави, някои от досегашните елементи да се променят и категорично да се равнопостави идеята за “повече възможности за ромските общности” с идеята за “повече отговорности пред лидерите и организациите на ромските общности”. Страхотно. Само дето нищо ново не казва. Тези сладки приказки сме ги чували и чели много пъти. Това говори само едно – че господин Илчев изобщо не е наясно с документите, които са приети и подписани от българските правителства през годините по този въпрос, или пак влиза в режим на разсеяност. Това не бива да ни учудва, защото неолибералния националистически популизъм не е чужд на това поколение политици, към което принадлежат много български управници.
Всъщност много роми биха искали да изкрещят – „Циганин съм и не искам да се интегрирам. Не искам да се интегрирам, защото някой иска да ме интегрира някъде, без да ме пита аз какво искам”. Не искат да се интегрират, защото не е ясно какво се крие зад фразата “ромска интеграция”. Защото интеграцията измести разбирането за гражданската роля и ромите не само не полу­чиха възможност да разбират правата си, но и отговорността да вземат сами решение за живота си. Защото в крайна сметка ромите не разбират какво се очаква от тях, след като се интегрират – да се откажат от езика си, културата си, роднините си, от кафявата си кожа… така и не разбраха.
За жалост, Илчев е прототип, по който се развиват много български политици. Те имат две реторики. Едната е за пред Европа, а другата за вкъщи. Когато трябва да блеснат като конструктивни критици, виждат цялата картина и се отнасят достойно към нея. Това се случва най-често пред Европа и други международни организации – напоследък много рядко сме свидетели на такива актове. Когато политикът тип „Илчев” трябва да направи лъскаво и незабравимо завръщане, за да го огреят домашните прожектори дълго, рязко, по нашенски захапва ромското месо, защото то винаги е кърваво. Храни се до захлас. Защото друго не може.
Възмущението, от лицемерният начин на водене на политика в стил „Ил­чев”, е огромно. Когато искат да ни интегрират, сме роми, а те са от загрижени по-загрижени за нашите права и свободи пред висшия ешелон на властта в Ев­ропа. Но когато дойдат избори, за типа политици „Илчев” ние ставаме цигани, които струват не повече от 20 лв. Някои може да струват малко повече – все пак говорят сходен български. Все пак са интегрирани по критериите на Илчев.
Няма как, когато едни хора веднъж ги третираш като роми, а после като цигани, да искат да бъдат част от нещо, което е само в нечия глава. Няма как да им говориш от европейската трибуна със силно чувство за загриженост за тех­ните ограничени възможности и усилията, които те трябва да положат, за да са част от нещо неясно. Няма как, защото в следващия момент същите поли­ти­че­ски личности се появяват с чанта пари в т. нар. от тях цигански махали, за да закупят достатъчно цигански гласове. Няма как от трибуната да пръскаш морал, ценности и отговорност, а в следващия момент да блеснеш в друга далавераджийска светлина пред циганите или ромите. Така ги объркваш. Те се чудят дали си бил сериозен и искрен, в случая от европейската трибуна, тъй като в реалния живот правиш съвсем други неща. Разбира се, това не се отнася пряко до господин Илчев, а към средностатистическия високопоставен български политики, на когото често му се налага да взима решения, които определят курса на държавата. Сигурно и вие ще се объркате, ако даден ром ви звучи изключително дипломатично от високата трибуна, а в следващия момент ви предлага гласове от циганската махала. Разбира се, няма как да отричаме съществуването на такива роми, пардон – цигани. Всъщност, някой поставя ли този проблем с купуването и продаването на гласове пред евроатлантическите ни партньори, защото той сериозно клати автентичността на демокрацията у нас, нали така?
И още веднъж: цигани са тези, които искате да ги купувате по време на избори, а ромите са тези, които искате да ги интегрирате през останалото време.
Добре, че ги има ромите. Иначе с кого ще плашат родителите децата и въшливите родолюбци бабите, ако не с циганите. Честно казано на всички им омръзна от тези роми, пардон – цигани. Цигани внасят контрабандно захар, Цигани източват милиони от ДДС, Цигани изнесоха милиони в офшорни фирми, Цигани митничари рекетират и грабят по границата, Цигани строят молове и перат пари, Цигани държат българската енергетика, Цигани управляват контрабандата с цигари… България изчезва заради тях – циганите. Не заради ромите, а заради циганите, които с осъдителна присъда напускат страната като царе. Грешка – братя Галеви май бяха българи.
Кир Спитама е казал следното, по повод типа поведение, което демонст­рира европолитика „Илчев”- „Възприел съм тактиката никога да не давам вид, че съм огорчен, когато ме обиждат варвари. За щастие най-обидните им думи са ми спестени. Тях те пазят един за друг. Ние, останалите, имаме късмет, че гърците се мразят помежду си много повече, отколкото мразят нас, чуждоземци­те”. Знаем, че Станимир Илчев знае, че Европейската комисия готви едни близо милиард евра за ромска интеграция в България. Въпреки това, бихме го посъветвали да не изпада в подобен експертен ентусиазъм.
„В общността на глупаците има една част, наречена лицемери, които не­престанно се учат да лъжат себе си и другите, но повече другите, а в действи­те­лност лъжат повече себе си, отколкото останалите“, Леонардо да Винчи. Нека да не се самозалъгваме. Всичко, което се случва в момента е едно дежа вю. Преди около 100 години ситуацията е била идентична – икономически и финансо­ви кризи, слаби солидарни системи, зараждане и засилване на националистиче­с­ката реторика, държавите започнали изграждането на ромски гета, с цел превенция на престъпността. Бавно се положили основите на Втората световна вой­на, след която сред най-пострадалите са били ромите.
Нашият апел е да не допуснем историята да се повтаря. Това, че някои от нас са я забравили, не означава, че всички трябва да я преживеем, за да я преоткрием.

От блога „Прочети нещо различно”

**********************************

**********************************

Захари от село Чубра,
или бъдеща България

Бойко ЛАМБОВСКИ

“Аз съм нещо като мост –
между моите хора и света,
между простотията и образованието,
между суеверието и вярата”

Защо се завтекох към това циганско село не мога да кажа съвсем ясно. Може би защото присъствах (доста случайно) на среща на медици. Там между професорите дадоха думата и на няколко роми, които разказаха що е то “здравен медиатор”. Захари приказваше смислено. За разлика от често по-емоционалния слог на хора от неговия етнос, той не търсеше ефекти, не украсяваше постижения, не разваляше скромното си изложение с приблизителности или откровени недостоверности.
Та завтекох се да преборя някои предубеждения, сигурно и мои, затова. Село Чубра е близо до Петолъчката след Сливен, намира се на десетина километра от Сунгурларе. В Чубра живеят предимно цигани. Може би затова във въпросното село се вижда, че има живот – деца по улиците, младежи на маса с бири направо на главната, любопитни погледи иззад ниските дувари. Търся Захари, Захари Атанасов. В селото той е известен човек, макар и млад. Не всички го обичат, но че се ползва с уважение, ползва се.
Захари ме води у дома си, къщата му е нормална, чисто поддържано жилище, в двора има голямо куче и стар фиат. “Тук идват тези, които имат нужда – разказва той. – Приемам ги направо вкъщи. А после, ако трябва, паля колата и до града – до болницата. Пиша молби, попълвам формуляри, анкети, каквото трябва.”

656343
Захари работи “здравен медиатор”. Националната мрежа на здравните медиатори е учредена през 2007 г. от лекари, медицински сестри и от самите медиатори, от обучителите им и от граждани. Здравният медиатор е човек, който носи здравна култура на хора, най-вече от малцинствата, които нямат такава. А малцинствата по ред причини живеят не само бедно, но и маргинално – те прибягват до допир с медицината само в най-краен случай. Предубедени са, понякога – недоверчиви. Понякога с право недоверчиви. Не търсят доктори, но и докторите не ги търсят. Първите често смятат, че вторите ги гледат отвисоко и ги третират като досадни мухи. Вторите често мислят, че първите не знаят какво искат, не могат да платят за него, патят от акъла си, куца им и членоразделната реч и хигиената и изобщо – контактът не буди ентусиазъм. Разбира се, има изключения, но тук говорим за общите впечатления.

656341

Захари и Стефка знаят, че нищо не е по-важно от образованието.

656344

Захари, Самуил и Десислав.

Здравният медиатор е този, който трябва да осъществи връзката. Между своите, които са подвластни от силни чувства като свян и гордост, и между медиците, които често изпитват пренебрежителност и досада, когато пациентите им са роми.
Захари попаднал на офертата за здравен медиатор случайно. Търсел усилено работа. Нека кажем, че в Чубра работа се намира трудно. Мнозина са емигрирали в Гърция и Португалия. Той тъкмо се бил регистрирал в бюрото по труда преди половин година, когато научил, че в Сунгурларе набират здравни медиатори. Успял да напише мотивационното писмо последния възможен ден. Взели го. Може би защото бил убедителен на интервюто. Изкарал 15-дневен курс във ВМА – София, по медицински познания. Финансирала проекта фирма “Глаксо Смит Клайн”, която разработва ваксини за рак на маточната шийка. Дали поради развитите речеви умения, добити поради факта, че Захари е и пастор в местната евангелистка църква, дали поради сдържания му нрав, но дори го назначили отговорник на цялата група.
Докато говорим в двора, се приближават две момченца. Това са синовете на Захари. Питам с известна боязън как се казват. С боязън, защото от обиколки в ромски квартали, че и по български детски градини съм се изумявал колко бързо разцъфтява новата ономастика на прехода: Джанети, Исусовци, Сюзън-Ванеси, Силвестровци и прочее сополиви отроци се въдят все по-масово в иначе печалния демографски пейзаж на татковината. Захари е кръстил синовете си Самуил (на 7 г. ) и Десислав (на 5 и половина). Самият той е на 37. Споделя ми, че не смята за правилно да имаш много деца, при това да си ги създал на съвсем млади и глупави години, и да се чудиш как да ги изхраниш и образоваш после.

656342

Кирчо и Еми уважават Захари хем за помощта,
хем защото “учи на добри работи”.

Като най-важно нещо на този свят Захари смята образованието. Свикнал е да работи от малък. Добър е в строителството, умее да зида, но досега знанието и книжките смята за свой приоритет. Родителите му възпитавали него и тримата му братя в трудови навици и честност. Работили са в Коми, в дърводобива, майката като готвачка, таткото като секач. Захари завършил училище в руския град Усогорск. Поради интересите си към образованието и духовността станал пастор, сега учи също така във Висшия евангелски богословски институт в София.
Към нас се присъединява съпругата на Захари Стефка. Тя разказва, че двамата се оженили много късно по ромските стандарти – той бил на 25, тя – на 24. Искали да живеят по свой модел, в който образованието е на по-предно място.
Затова са убедени, че ще правят, ще струват, но ще гледат да образоват добре Самуил и Десислав, като им намерят хубави училища, по възможност в големи градове. Иначе нямат нищо против селския живот, стига да има работа. След малко идват и Кирчо и Еми – младо комшийско семейство.
Работата на Захари като здравен медиатор и пастор е да води свои съселяни по болници, но и да ги учи на правилен живот.
– Че какво е правилен живот? – питам го. – Аз вече 53 години живея и не съм сигурен, че знам това добре.
Захари се замисля и бавничко, но доста сигурно отвръща:
– Първо, да не се краде, да не се лъже. Да не си мързелив. Да се учи човек, да се образова всеки ден. Който знае малко повече, може да научи още повече и да го разбере. Който не знае, не ще да чуе нищо, а и да чуе, не разбира. И е по-див, по-буен. А хората не трябва да се карат.
– Че как да не се карат – чудя се. – Аз се карам с жена си. Политиците се карат. София се тресе от протести. Вие не протестирате ли? – питам семейството.
Те ме гледат снизходително. Имат достатъчно проблеми всеки ден, битови, за оцеляване. Политиката им се вижда лукс, за хора с по-малко проблеми от техните. Какви проблеми, питам? Ами такива – идва, примерно, свръхразтревожен комшия, плаче, жена му глътнала хапове, искала да се трови. Хайде с колата на Захари до града, хайде в болницата, хайде да се пише и разказва какво станало. Докторите гледат недоверчиво. А жената боса – дори папуци няма. Или семейство иска да осинови дете, но не знае къде, не знае какво да пише, 16 документа трябва да се попълнят. И Захари пише, ходят по детски домове, търсят дете за осиновяване. Точно такова семейство са всъщност Кирчо и Еми. Разказват:
– Много сме доволни. Той ни вдъхнови. Сега ще имаме детенце.
Захари пък е доволен от жена си Стефка. Много му помагала, защото доста от ромките искат да се предпазват от бременност, но се срамуват да говорят с него направо. Поставянето на спирала, възможността да планираш раждането на дете е нова опция за населението на Чубра, но става все по-популярно.
Питам го накрая не иска ли да ходи в София, да ходи на гурбет в Англия, да избере Терминал 2… Не съм сигурен, че ме разбира веднага. Когато ме разбира, се чуди:
– Че защо, аз съм български гражданин, всичко може да е добре и тук, в Чубра. А с компютъра мога да видя всичко навсякъде.
Тъкмо тръгвам, Кирчо и Еми викат:
– Абе, всеки се кара с жена си, без това не може! И Захари се кара!

в. “Сега”, 09.07.2013
Снимки: авторът

********************************

********************************

Изображение0237

Майка и син на Кайнака, Сливен, Горната махала, август 2012.

**********************************

**********************************

„МНОГО СМЕ НАЗАД В МИСЛЕНЕТО.
А ТО ВОДИ СЛЕД СЕБЕ СИ ДРУГИ НЕЩА“

Разговор с приятел на име Димитър
(на когото като деца му викахме Туни), това – в началото.
Постепенно в разговора се събраха трима със същото име.
Интересното е, че и тримата в изминалите 23 години са излизали многократно на работа в чужбина, защото в България не могат да работят. Бог знае защо

Изображение0576

– Казвам са Димитър Петров Пашов, на 62 гудини съм, на 10 октомври ши ги направа.
– Къде тъ свари 10-ти?
– 10 нуември? `89-а?
– Интирисува ма не къде та свари дена точну, а къде работеше.
– При брат ми, държахме цеха под аренда на „Ковач”.
– Къде точно са намира цеха?
– Точно под „Динамо”. ЗММ, „Динамо”, отдолу „Динамо”. То сига там има идна бинзиностанция.
– К`о стана с тоз цех после?
– Ами … многу пари почнахме да пичелим. Брат ми съ уплаши. Почнаха да гу викат у полицията… Ут`де толкуз пари… Многу, ама многу пара приз унуй времи и той съ уплаши и-и-и…
– Няма да та питам от`де толкуз пари…
– Не! Туй е с труд! Той използвà връзките си в София в Министерството едно-друго и му дадоха на всички агромашини договорите на него. За тия пътни машини – багери, булдозери. На него му ги дадоха по договор. На годината Агромашина-София – 50 комплекта, Агромашина-Благоевград – 100 комплек­та… Разбираш ли?
– Тъй! После к`о стана с тебе?
– После аз утидъх при Росен, Милионера дету му казват, черния Росен. Строителна фирма, пак си бях снабдител.
– Е защо отиде при него?
– Ами аз избягах от брат ми…
– Нещо почнахте да не се разбирате ли?
– Да, да. Бях като работник, пък уж съм арендатор. И-и утидъх при Росен.
– После?
– После… Ут Росен…
– През коя година излезе за първи път в чужбина и защо?
– О-о-о, аз много отдавна излизах – по екскурзии, по…
– Не-не-не, става дума за работа. Защо трябваше да излезеш първия път и къде? И с Росен к`о стана, той фалира ли или какво?
– А-а, аз работих … колко години при него, той ми водеше, стаж, осигуровки, всичко. Обаче фирмата на брат му фалира, оня с патериците, Жоро.
– Сещам са.
– Дължаха много пари, той започна да са занимава с внос-износ за Сърбия, аз гу уредих, някакви китари, някакви плании-млании. И там бая пари…
– „Плании”, к`ой туй плании?
– За дърво, дето заглажда дървото, дето режи…
– Машини…
– Машини, те са настолни, малки. И там загуби бая пари, тъй разправят…
– А ти защо не изнасяше?
– Ами аз си бях работник при него. Бях много добре – взимах 1000 лева, ходехме по екскурзии, в командировки в Германия, Полша, Чехия…
– И си беше доволен? После какво стана?
– После разбрах, че отива на фалирване и напуснах.
– Коя година е туй?
– `92-`93 – там някъде. После почнах при Дечко Черния…
– Не мога да са сета…
Папатака: – На наш`та Моца, на Радко Пеев, горе там…
Туни: – После почнах при Папи. Долу срещу КАТ. При негу работих 2-3 години, туй е вече 2000-а година. Сина ми тръгна за Италия. Той беше един от първите, които тръгнаха за Италия.
– Добре, как разбрахте, че в Италия има работа?
– Ами на сина ми един приятел му каза, те тръгнаха двамата. На тоз прия­тел негов приятел пък бил в Италия. Работи един-два месеца там, татко, кай, бъбреците ми не са добре, какво да пра`я? Тръгвай си, викам. Лапиту си дойде… Абе, викам, аз що не тръгна? Той остана, аз утидъх…
– Сам ли тръгна?
– Сам.
– Защо?
– Ами вечи нямането та кара. Не стигаха парите. И рискувах – ни език, ни дявол. Ами … ибал съм ма`а му. И … тръгнах. Данчо Мишката … той тръгна по-рано със сина ми.
Папатака: – На Пею Дънàната…
Туни: – Той мъ чакà там на гарата. Във Фоджа.
– Е-е-е, тъз Фоджа ши я напрайм българска прувинция направо!
– Че то си беше така, бе! Отначало беше много трудно. Няма пари, език не знайш…
– Как пътувахте?
– Оттука – с бус до Милано. От Милано фащаш влака – и … Фоджа. В началото беше много трудно. Запознаваме са с един украинец, ами аз кай ши въ зема на работа.
– Ами кък са разбрахте, на руски?
– На руски. Зема мъ чувека, цигари ми носи, вода ми носи и след туй си удържа парите.
– Отначало какво правехте?
– Домати, беряхме домати.
– Ама такива като наш`те или малките, дето им викат чери-домати?
– Тефтерчето си гу паза. Първия ден изкарах 7 евро на тез – чери-домати.
Папатака: – Ех, братко, ха-ха…
– Първия ден изкара 7 евро, цял ден?
Туни: – Да. На другия ден вече 12 евро, после 18 евро, 25 евро… И стигнах… Много пари вадехме след това. Спяхме по обори, по … ей такива изоставени сгради … къде ли не сме спали. И … полека-лека тръгна работата.
– И к`о сега, първия ден 7 евро и ти к`о си викаш?
– Аз не съм са утчаял, ама много момчета си тръгнаха още първия месец. Горещо, езика не знайш, не си свикнал на такава работа, трудно ти й. И … викам си тъй няма да стане тъз работа – на него му дават 7-8 евро на един кацетон 200 килограма домати…
– Какво е туй „кацетон”?
– Пластмасова касетка, която събира 200 кг домати. На него му дават 7-8 евро, на нас ни дават 3 и половина. И решихме да си напрайм една хубава бригада и да отидем пред една църква, спиш на тротоара. Ама там има плоча над тебе и ако вали дъжд не тъ мокри.
– Туй е във Фоджа?
– Покрайнините на Фоджа – Борго Мезуноне. Отидахме там и още на сутринта в 5 часа идват колите на каповците [кàпо – чорбаджията, собственика, боса – бел. ред.]. „Трябват ми 20 човека”. „Айде наш`та бригада!”. А-а-а, вечерта … гледаш – 50 евро надница.
– На всеки…
– Да. Екстра работа. Засилихме – давай-давай-давай, докато дойде септември-и-и.
– Тъй. Чакай малко. Колко време са доматите?
– Зависи кога ги сейш. Едното поле е сято на 5-и, другото до него – на 10-и, другото – на 20-и – таман свършиш едното, другото почва.
Папатака: – Абу много домати, бе…
Туни: – Много домати, то там снабдява цяла Европа с домати, тоя район.
– И?
– Дòди септември, намаля работата. Айде, викам, неска няма да утивъм на работа. Ши си зема ядене, пиене, няма да рàбота… Хъшлаците като ма чуха – ами и аз няма да утивъм, и аз няма да утивъм… Пък аз си бях напраял една връзка с падрето на църквата. Те там я ремонтирваха. Дай ми, викам, една шпатула – да помагам. Ами, вика, кък ши работиш без пари? „Без пари ши работа, да мине времето!” На български му говора, ама са разбираме. Падрето ми даде костюми, дрехи, фанели, даде ми визитка, ако ви закачи полицията, обадете ми са на мене, вика.
– Туй – хитро!
– У неделя ши стана, ши измета пред църквата, ако има локви – водата ши махна. Той мъ гледа къко прая – абе, Микеле, защо? Аз, викам – като додат хората да им е приятно…
– Защо ти викат Микеле?
– Ами там тъй ми викат…
Папатака: – Ами и на мене тъй ми викаха – Микеле.
– Щото и ти си Димитър…
Папатака: – Да, затуй. Митко – Микеле.
Туни: – Аз сега в Кипър съм Димитри. Както и да е… На Веско приятела са обажда на Данчо. „Къде сте”? „Ами там и там, на Борго Мезаноне, хапваме-пийваме”. Имате ли хора да дойдем да берем… А-а преди това нещо друго се сетих. Вече се бяхме осъзнали когато отиваме на пулето да берем доматите. Дали са едри, какви са. Не е като сляп кон да влезеш. Ако са дребни – не берем. Както и да е. Обадих се. „Ши дойдете ли”? „Да, тръгваме”. И идва да на зима-а-а. Това става към три часа. Преди да тръгнем, идва една тумба 5-6 чувека от мъхлàта – Бабàка, кумшията ти…
– Малкия? Тъй…
– À, к`о ста`а, бе? Ами тръгваме, ай идвайте с нас! За два часа ний – по-старите – изкарахме по 28 евро. Аз са пазарих по 7 евро на кацетон. Бабакови напраяха по три кацетона – изкараха по 21 евро. А-а, кай – то туй сладка работа! Ама брахме ей такива домати. Обрахме му полето за два-три дена, всяка вечер си плаща чувека.
– Всеки ден са плаща…
– Не е да чакаш, не е някой друг да та урежда и да ти зима парите… Тоз чувек има трактори за оране, работи с лемежи, такива истории. Утивъм аз при тез дитайли, той мъ пита „К`о прайш тука, к`о гледаш”? „Ами, аз викам, у България туй работех”. „Ами ай кай да упрайм плуга”. Пък има чувека оксижен, електрожен, бормашина, всичко има. И ни пита: който иска да устани, ши бъди при мене до края на септември, един месец ши живей тука при мене. Той има две стаи обзаведени. От 1 ноември започваме да бирем броколи и цветното зели – кàволи. Лапетата не останаха, аз останах. Да напрайм римонта. Пък бъкел италиански ни знам.
– Ама почваш вече по една-две думи да разбираш…
– Да, да.
– Туй къде й? Пак във Фоджа ли й?
– Не, в Асколи Сатраяна, града на Микеле Плачидо. Щото има едно друго Асколи в Северна или в Централна Италия, там някъде. Не… Около Болоня – там има едно друго Асколи. И му помагах на чувека. Мина идин месец, напраехми римонта на плуга – той купи шведска стомана, аз с оксижена си режа, с карбофлекса едно-друго – върви работата. „Браво, Микеле, браво, Микеле” – напраехми плуга. Мина месец и половина – аз не зимам пари. „Дай ми 50 евро за цигари, за туй-онуй”. Храни мъ човека, живея при него, не плащам ток, газ, вода – нищо. Ама след месец и половина ми идва на акъла, че ако нещо са скараме, ши остана на улицата. Тъй-тъй, викам, проблем, сина ми съ убади. „Вèни, вика, – ела”. Утидъхми у къщата му. „Колко пари искаш, колко време няма да си тука”? „Ами, викам, ши съ върна за Нова гудина”. Доди новата гудина и аз айде тръгвам обратно. Обаче преди да са върна, момчетата ми казаха, че има курс за език при „Каритас”, дето са хранехме. Дават ти тетрадка, химикал и почваш от а, бе. 45 дена можеш да спиш при тях. Изкарах го тоз курс. Един ден мъ срещна едно момче и ми вика, пък аз го бях зимàл на работа при мене, „човека не ще да та види, не ще да чуй за тебе”. За италианеца. Не му повярвах, щото аз с човека не съм са карал. Ама гледай какви хора има! […] Сутринта в 5 часа има автобус. […] От утре, вика, си на работа. […] Много хора съм оправил за работа.
– Колко време работи при него?
– 4 години.
– 4 години?!
– Да, 4 години. […] Полицията гони нелегалните работници. Изгониха ги тез момчета. Аз си останах сам при него. Рабòта си… Казваше ми „Микеле, трябват ми десет чувека”, аз утивъх у града – нъмиръх ги: пуляци, укръинци, румънци… Идвът сутринтъ и тъй си работът.
– Туй коя гудинъ й вечи?
– Туй – 2004 вечи.
– Имаше ли разлика в заплащането отначало, когато беше при него и тогава?
– Не. Той когато ми каза „Ши устаниш ли при мене?”, ми каза, чи ши ми дава 750 евро зъплата. Работиш-не работиш – получаваш си парите. Пък тугас сизона беши идин дъждовен – рàбутиш 10 дена, 20 – пучивъш. Мойта работа – да карам трактора – с празни касетки, с пълни касетки, когато трябва да пулива – той Папатака трябва да ги знай, сигурно ги й виждал, – трябат два трактора – идиния да изтегли системата, другия да примести маркуча. И туй ми беши работата. Някой път той излези – утива в Рома, Нàпули – „Микеле, толкуз часà тряба да утидиш да спреш помпата и системата”. Да приместа системата, на другия ден да е гутова за другия блок. И туй ми беше цялата рабута – 750 евро на месиц. Нямаше много работа – дъждовни дни много.
Папатака: – Пък кату почнът тез фиести, мале!
Туни: – А, да, пък там фиести – много! Приз седмица – фиести.
Папатака: – През август месец особено…
– Е, к`о пра`йти на тез фиести?
Туни: – Ни са рàбути. Чудиш съ цял ден… Ай качвай се у кулàта и – където ни скимни. Нàпули, Рома, Флуренция… Минавъми пу мъгистралити. Огньовити – пруститутки негърки. Има ли огън – има пруститутка. Пита мъ: „Дъ ти плата ли една?” „Ай карай, карай”.
– Колко струва една пруститутка там?
– 10 евро.
Папатака: – Те инè жини-и…
Туни: – И-и, аз ни зимам зъплата. „Дай ми 50 евро”. Той къде мъ пиши, къде ни мъ пиши… Особено кату сме двамата, аз тряба да му дам 1000 евро, той ми иска 250 евро. Забраял човека, особено двамата като сме. Той имаше една. „Айе, Микеле”. Оставя ма у ристоранта: „Яж-пий-пуръчвъй си, аз като са върна ши управя сметката”.
– Италианка?
– Италианка. Жинà му обаче идин ден ми вика: „Микеле, ши ви дърпам ушити! Къде бяхте снощи?” „А-а, викам – на пица”… Пък ний съ ръзбиръми с негу придварително.
– Той колко гудини беши?
– Дъ й бил една-две гудини по-малък ут мене.
– У-у-у той по-малък?! О-о-о!
– Ама много хубав чувек беши. Ама рабутяга, той там… Ако другаде доматити съ бирàт, при нас зилени съ ощи. Вода много. Инà гудина броколи каули карат, ина гудина пшиница, ина гудина – думати.
– Те си знаят хората и си ги въртът…
– И ми викаше: „Микеле, иди закачи за тор”, брокола – толкоз. Пръсним туртà, той съ качва, щото бързо я пръскъми. Пусним вуда и на другия ден брокола – толкоз, айде, бирем.
Папатака: – Много бържи. Вичерта – гу гледаш толкуз, сутрянта го виждаш толкоз!
Туни: – Амониева силитра. Кату свърши казана – друг казан слагаш, друг казан слагаш. Тъй. То си й нагласено колко да пуска, пярката гу разпръсква. То – по норма там…
– Питам, защото съм чувал, че на един квадратен метър трябва строго определено куличество, ама хората прекаляват, слагат повече и затуй когато ядеш домата или пиперката все едно найлон дъвчиш…
– Пярката пръска в диаметър около 5-6 метра, да речем 5-6 реда, след туй трактора обръща на следващите 5-6 реда, той си знай на колко да обръща машината, след туй пускаме водата и – туй. А идват – изследват. От заводити, които ши изкупат стоката, идват и изследват. Дебним ги да си тръгнат и … веднага закачаме тортà и водата след нея. Особено … броях. Съседния блок пшиница – 40 зрънца. Нашия клас имъши 80 зърна. Хората ожънаха, наш`та ощи зилèна. Беши много тъбиетлия моя чувек. За работа … работохолик.
Папатака: – Италианците са страхотни работяги.
Туни: – Една вечер кай „Микеле, ши додиш ли да пумогниш”? À тъз система да сминим, à другата, а-а гледами, то – съмна са! Е, сега, к`о ши прайм?! Ше`йда да дремна два часа и излитаме, кай! Къде мъ караши, обикаляхми цяла Италия кату хаймани! Както и да е. Викам му: „Тряба дъ`йда да прая сватба. Матримонио.
– Тъй ли й на италиански?
– Да. Куга ши тръгниш? На еди куя дата. Добре. Значи утре си тръгвам, вичерта утивъм у тях, изкара титрадката… Колко… Аз учаквах да зема там 3-4 хиляди евро… Много пара, много нещо. Дади ми ги. Дажи сутрянта вика „Антуанета, закарай Микеле у града”. Пък имъше на идин банкер жина му – много мъ хъресваше, много… Кату идваше на гости, придù да влези у къщата, идваше при мене и ми носеше платà, десерти, мезета, лазаня…
– Никога не съм ял, отначало даже мислех, че е някаква риба…
– О-о-о, те там мъ хранеха. Аз живеех тука, те – на разстояние до супера. Или до Куцови. Дъщеря му с колата – щрак, носи ми яденето. Една вечер ми носи, вярвай ми, ей толкоз пържола. Със сос. Сутрянта мъ пита: „Вкусно ли бе­ши”? „Да, викам, много”. Знаеш ли какво беше? Кавàла – конско”.
– А-а-а, то оттам идва „кавалерия”, кавалиере…
– И-и-и-и, мойта снаха ми напрай една торбичка, парите тука и-и-и аз си тръгвам, петък сутрянта, у събота ши дойди буса. И момчетата: „У тебе кай много пари, от тебе няма да мръднем”. На Харибиту сина му, Тошо…
Митко: – Добър вечер, момчета, да сти живи и здрави…
– Айде, Митко, сядай, яж, ей ти чашката, черпи са… Ако искаш смокини мезе, късай направо от дървото, мий на чешмата и яж… Ако искаш друго – на масата… Туни, ти продължавай, аз ши донеса още една вилица…
Туни: – Приди дъ си тръгна зимàх две бутилки уиски, инà диня – дъ ги пучерпъ за сватбата. Хапнахме-сръбнахме – там на вагоните. Додах си. На … кой … април си додах? […] Много тежък инфаркт съм изкарал, аз не помна.
– Е как стана с тоз инфаркт, ти нищо не каза?!
– Ами … вечерта ядах някаква манжда лютива и към 5 часа сутрянта тука нещо ми пàри-пàри-пàри, туй, викам, ут чушката, мама й, станах, пих инà вода, а-а-а по инò време почнаха болки. Чакай, викам, да стана да са поизмия…
– Усетили са?
– Пръснах са на лихена [легена – бел. ред.], освежих са, разбрах, чи ши стани нещо… Усетях са… И-и-и … почнаха по-силни болки, дум-дум на дувара… Сина ми у нас беши. Стана, обадяха са веднага на бърза помош, те пък веднага дòдаха, късмет. Пръùха ми там веднага кърдиограма и мъ усети жинàта: „Ня`а да мърдаш, ня`а да прайш нищу”! На стол мъ снеха – Слав и Висилин. Помна – до спешното. Оттам – не помна нищо.
– Кой тоз Слав?
– На кумшията сина му. А-а-а към 2 часа са събуждам…
– Добре, бе, ти как си го обясняваш тоз инфаркт? Там си работял, получавал си пари, не си имал някакви притеснения…
– Много хора ми казаха – ут смяна на климата. Да кажеш, че нямах пари и съм са притеснявал… Аз с много пари си додах от Италия…
– Не, не, значи не от притеснения, в тоя смисъл…
– Отдавам го, много хора ми казаха … от смяна на климата…
– Не си прекалил с някаква женска история предната вечер?
– Не, не, аз си бях тука. Аз там си имах…
– И … какво стана после?
– И станах аз в 2 следобед – ни болка, ни дявол…
– Колко дена беше в болницата?
– 4-5 дена, те повече не държат…-
– 4-5 дена, излезе си и все едно че ти нямаше нищо?
– Да. Ут къкто мъ изписаха от болницата, съм `се тъй – няма ми нищо.
– Коя гудина беше туй?
– 2004-а.
– Значи 9-10 години. И после?
– Напраях си сватбата… Дицата… Единия отиде в Гърция. Дъщерята и тя. Утидаха у Гърция – не можаха нищо да напраят, отидаха у Кипър. Сина щеше да утива у Англия, кой му каза „не е хубуу там, кък`о билу там, ягоди, спели на полето, не плащали… И той са отказа, сестра му са обади от Кипър и той замина. Грабна са той и аз останах сам тука. След месец-два тилифона звъни – дъщерята: да додиш тука да гледаш детето, ш`ти прата пари. Ами хубуу. При­стигнах, те мъ чакаха на аерогарата…
– Е, добре, ти имаше ли право да останеш в Кипър, тогаз още не бяхме в Европейския съюз? Щото знам, че Митка, Пешо големи проблеми са имали…
– Късметлийска работа… Де да знам… Те май бяха у Съюза вече…
– Те коя гудина влязаха?
Митко: 2007-ма, аз бях 2008-ма там.
– Ний влязахме 2007-ма.
Митко: – Или 2006-та май, една гудина приди нас.
Туни: – Една гудина приди нас, сега си спомням, че влязах не с червен паспорт, ами с картата. Нито мъ прувиряваха, ни нищо къту слязах от самолета. Ни пичàт, ни нищо. Утидъ-ъ-ъх. Първити дни дъщерята устàви някакви пари за цигари, за биричка, хубуу. Детето почна [да ходи на] дом. Живеем всичките заедно. Тъй, викам, няма да стане. От утре всеки да си знай свойто – на тебе може да ти се ядат пържоли, на мене може да ми са яде боб. Разделих ги.
– Кой раздели, чакай сега, кой раздели?
– Сина и дъщерята. Да не са на обща кухня.
– Е, к`во лошо има?
– Ми как! Двамата сме на обща кухня, ракията ни – обща, идват ти гости, ти сипваш от ракията, от общата ракия. Днес тъй, утре – тъй, ти к`о…
– Искаш да кажеш, че не си знайш сметката, всеки да си знай сметката.
– À! Ши са скарати за едното нищо, няма да са погледнити цял живот. Разделих ги. Аз устанах при сина ми.
– В кой град бяхте?
– В Никозия, столицата. Гледам под блока магазин. Един ден му викам на човека „Дай тоз маркуч да полея”, на български му говора. Взех го от ръцете му. Той тъй мъ гледа. Пък то горещо – да са хладà. Цял ден стои ли са самичък горе?! Полях. После той – тука, тука полей, ей там, доматите полей. Накрая ми даде една кутия цигари. Пък снахата ми даде една тетрадка, химикал и вътре написала 10 думи – да ги научиш, кай! Утре пак – нови думи. Един ден жена му на сайбията – „Димитри, бъра-бъра”. Не я разбирам. Снахата доди, ами мъжа й ши влиза в болницата на операция, кай, иска по един час сутрин и вечер да работиш – да вкарваш и да изкарваш касетките от хладилника. „О кей”! Дават ми по 5 евро на час. Ох гиди-и-и! Дяду Митю 10 евро кату има… В понеделник – един час. Ами тряба кай да чакаш – ши доди стоката. Още един час. Разтоварвам щайгити, нареждам ги. Станаха 15 часа. Той вече си излезе от болницата. Ами тряба кай до додиш да заридим магазина от големити супермар­кети – ка­то „Лидъл”, „Кауфланд”, там е по-евтену, той си слага надценката и си прудава. Туй – два пътя у седмицата. Накрая на седмицата са събрали 80-90 евро. Екстра!
Митко: – Една българска заплата…
Туни: – Да. И оттам – „Ела следобед, ела утре сутрянта” – завърта са една работа около 4-500 евро на месец. Един ден една кумшийка беше й са схванала ръката – „Димитри, кажи на снаха си да доди да мете и да мий пред блока, вътрешния двор“, блока е на буквата П, има три входа. „А-а-а, викам тя снаха ми мàстре [началничка], викам, кога да го прави туй, аз, викам, ши гу поема. Колко ши ми плащаш”? „260 евро. По един час на ден искам от тебе, напраи си график”. Понеделник – нашия вход, вторник – отвънка зад блока и пред блока, сряда – врати, прозорци, гаражи, четвъртък – малкити два входа, петък – пак отвънка и събота само нашия вход. Туй ми й работата. И тъй почнах. Утидъх детето да гледам и вече шеста година – още съм си там. Той иска да ма осигуря­ва, ама аз му отказах. И … слава на Бога, свикнах там и там ми й по-хубуу да ти кажа… Даже чакам да доди ниделята, там си имам идин мой чувек… И да си утивъм…
Митко: – На петата гудина – пенсионер…
Туни: – А-а-а – не, на тринайстата година можи да са пинсионираш…
– И аз съм чувал за 13 гудини…
Митко: – В Гърция, не в Кипър!
Туни: – Навсякъде в Европа е 13 гудини…
Митко: – Знам случай, човека има 5 години стаж и са пинсионира…
– Е, може да е някакъв по-особен случай, можи чувека да е болен нещо… Щото 5 гудини е малко, не знам. Е, тука … 37 гудини и … я вземеш 200 лева, я – не…
Папатака: – Абе уреждат си живота хората, за к`о да устават тука?! Имат работа, добре платени са, децата им при тях…
Туни: – А-а-а унуката вечи 6-и клас стана, той българския вече го срича, пък гръцкия гу знай перфект. Тя и дъщерята не може да си доди вечи… Докато лапито не си свърши училището… Тя таман пък тогаз ши напрай гудините за пенсия и кату навърши 60 гудини ши си земи и пенсията.
Папатака: – Ами зет ти сигурно и той тъй!..
Туни: – И той тъй, и сина тъй… Ама сина няма да изтрай 13 гудини…
– Той колко е вече там?
– Ами той кара шестата си гудина там.
– Е що няма да изтрай? Иска да си доди тука и да остани без работа?!
– Ами … те са по-млади…
Митко: – След 13 гудини […]
Туни: – Аз съм доволен, толкоз време съм там. На две места излязах в чужбина…
– Сега колко ти й пенсията?
– 350 лева някъде…
– И там 500 лева български падат ли ти или повече?
– А, повече. Абе аз там пумагам на децата, на мене си уставям 20-30 евро на седмица за тютюн, за едно-друго. Не закачам децата за нищо.

Laslo Nagi 3

Ласло Наги, рисунка
към преводната книга на Федерико Гарсиа Лорка “Romane romancura” на
“Orpheusz könyvek”, 1995, Унгария.

Митко: – Хладилника да е пълен, за кафе да има…
Туни: – Да. На сина си давах цялата заплата, сега са преместях при дъщеря ми, давам й половината. И аз, викам, да си напрая някой лев да имам, всичко става… Ей сега, за да си дода пръснах … колко … 120 и 20 и 80 – 220 евро.
– Само за пътуване? Отиване и връщане?
– Да, със самолет през Турция. Истанбул-Никозия – час и половина. Зад седалката има лаптоп, аз играх шах! Даже кацаме и го матирах, ха-ха.
– Кой матира?
– Компютъра матирах…
– Компютъра матира?! Аз помислих – пилота…
– Сериозно, бе, играх на шах! Има филми, има детско, има всичко…
– Значи, викаш по-хубуу ти й там? Защо?
– Да. Там е много по-спокоен живота. Аз с 5-600 евро ши карам … и си плащам и квартирата! Щото сега паднаха много наемите. Там е за живеене на старини.
– Митко, ти там какво работеше?
Митко: – В строителството, 50 евро на ден.
– Чакай, сега, искам нещо да ми обясниш! Кипър беше толкова добре, през тия години чувах какви ли не хубави неща за Кипър, как тъй изведнъж тъй сериозно ги засегна и тях кризата?
Туни: – Защото влязоха в Евросъюза. Сега оттам ги натискат.
– Е, нещо не ми става ясно, знам, че кипърската лира беше много силна, беше по-силна и от английския паунд и бяха толкова добре тия хора… Изведнъж… Четох, че руснаците там са направили нещо…
– Там руснаците си вложиха милиардите и направиха нещо. Една неделя банките затвориха и са разбра, че няма да отворят в понеделник.
– Руснаците си изтеглиха изведнъж парите оттам ли, какво…
– А може би Евросъюза направи на руснаците…
Митко: – Знайш ли кък си го обяснявам? Кипър влязаха в Европейския съюз, подшушнаха на народа да тегли големи заеми и още-още те плащат големи лихви и не могат да излязат от туй положение.
– Виж, те могат да ти отпускат големи заеми, ама ако ти имаш акъл в главата и не теглиш безразсъдно, ши ти хванат онъз работа…
Митко: – Ами снаха ми изтегли 10 000 кредит и ако си тука в България не можеш са управи, щото няма работа, безработица! Тя там работи, ама днеска и там трудно!
Туни: – Там кредитите са пуснаха, когато стана войната…
– Коя война?
– С турците.
– Е, че туй много отдавна!
– Турците стигат Никозия до днешната граница, чакат ги руснаците и англичаните и им казват „до тука сте”. И тугаз са разделя Никозия на две. Гърци­те си оставят имотите, всичкото – от Фамагуста като почнеш до Никозия. Бягат. Към Никозия, Ларнака, Лимасол, Пафос. Тогава Макариос… Пуснаха им големи заеми да си строят къщи. Без лихви. Макариос. Тогава Кипър е бил безмитна зона. Какво да влязат в Евросъюза и…
– Уж за добро, пък за лошо…
– Тез велики държави…
– Виж, за Италия разбирам, за България разбирам, ний сме наистина в Европа, ама Кипър, те са толкоз далече, да искат да влязат, а бяха толкова добре, за какво им беше да влизат, малко ми й чудно…
– Има държави като Англия, Германия, Франция, които са добре икономи­чески, другото сичкото е батак – Испания, Португалия, България, Италия…
– Ако си в едно семейство и ти си добре, а сина ти – не е, му помагаш по някакъв начин, а не да го експлоатираш, както правят Германия, Англия и Франция… Ако не помагаш туй не е семейство…
– Не е. Спряха 5 и 6 блок, за да внасяме ток от Франция…
– И са занимават с глупости – нямал си право да продаваш криви краставици, ши прудаваш само прави краставици, сякаш туй е най-важния проблем на Евросъюза… И не е въпроса за внос на тока, въпроса май е да ни са вдигнем икономически…
– Когато започна кризата в Кипър, президента каза „минаваме си пак към лирата”. На другия ден контейнерите с милиардите дойдоха в Кипър. Когато беше голямата криза в Гърция, гърците бяха на крачка да си върнат драхмата. Отпуснаха ли им милиардите веднага?
– Не веднага. Те гледат още повече да ги заробат… Отпускат им заеми с големи лихви.
– Аз не мога да ги разбера тез работи! Ши отпускат пари за пътища, за не знам какво, пък народа няма к`о да яде… Що не отпуснат пари за заводи! Като са Евросъюз да направят сделки помежду си държавити, да направат филиали на големи фирми на едно, на друго място, създай работа на хората! А не само пътища.
– Те пътищата са много важни.
– Аз съм съгласен, ама като няма какво до сложиш на масата!
– Донякъде ши са съгласа с тебе, щото като няма какво да пренасяш по тез магистрали…?! Ама те гледат да направат основните неща, които да не възпрепятстват бизнеса. Ама лошото е, че те май друго не прават. Пък и те наш`те магистрали нали ги гледаш – днеска ги строят, утре ги ремонтират.
– Ти пътувал ли си с кола по „Тракия” от София?! `Се едно по селски път са движиш! Ама … остави туй, говорехме за Кипър. Банките една седмица затворени. Руснаците не могли да си изтеглат парите, дажи чухме, че готвели покушение на президента…
– Кой президент, бе?
– На Кипър, бе!
– Е, кой иска да го убий?
– Няк`ъв руснак, там са носи слух. Искал килъри да праща. Ами туй не е малко – над 100 хиляди – 22 процента остава за държавата.
– Ами хубуу са ги направили, щото те руснаците изнесаха сума ти пари там.
– И другия ден банките останаха празни. Една седмица преди да ги затворят, президента са убажда на свои хора да си изтеглят парите, щото има нещо да става…
– Ама и туй не е работа! Самия президент да предупреждава свои хора да си изтеглат парите, ама х-ха!
– Не е! На роднини, на руснаци… Затуй останаха празни банките. И сега искат да съдат президента.
– Ами те там руснаците мафиоти, к`ви да бъдат…
– Мафиоти ами. Идва при нас там един „Мерцедес” – черен. Чорбажията вика: „Димитри, руснаци идват. Много пари”. Няма! Руснак да видиш навънка – или мафия, или държавна сигурност”. Руснак не работи, украинците работат!
Митко: – Абе не е точно тъй – аз работих при един руснак, работеше заедно с мене чувека!
– Е, ти си видял, той не е…
Папатака: – Руснацити са упраяха…
Туни: – А-а, какво говориш, Москва стана втори Париж, бе…
– Е кък няма да са управат, преди няколко години един галон от 18 долара скочи на 120 долара… Че да не беше и повече. Пък те имат нефт да за­леят света. Кък няма да са управат?
Туни: – Глей к`о ши направат с газта! Много газ, много нещо има там!
– Абе рано или късно и то ши свърши, хората предупреждават, че Близкия изток има нефт още за двайсетина-трийсе години… Колко е истина – не знам.
Митко: – Там е работата – суматоха създават. Пък дали е истина…
– Ами истина е…
Туни: – Ами щом почнаха да праят и електромобили…
– Да, ама те засега бягат от производството на електромобили, защото са вложили неописуеми милиарди, а и много милиарди печелят от бензиновата индустрия. И ако трябва да се преустроят в другата индустрия, ши трябват много големи капитали. Ей туй е цялата работа. Гледат да източат нефта и чак тогава ши са убърнат към другото…
Туни: – Тя земята куха отдолу, бе…
– Абе тя още не е куха, ама ши стане куха – като изтеглят нефта, после като изтеглят и газта и тугаз наистина ши стане куха.
Туни: – Много хора станахме, почнахме да й тежим на земята.
Митко: – Само преди трийсе години с каква техника бяхме, сега с каква техника сме! Доди времето да пазаруваш с чип. Нямаш ли чип, няма да имаш права никъде…
Папатака: – Абе точно туй го пиши в Библията. Всичко и всички ши бъдем с чипове. Няма крадени коли, няма тоз и оня да са загуби. Веднага та намират къде си и що си.
Туни: – Пък има и друго – аз съм свикнал да работа. Ей тука по цял ден стоя. Добре, че права ремонт. Ако не е туй – цял ден чашката, картите… Само глупости. Пък там – имаш си някаква цел, режим…
– Добре, оттам как я виждаш България?
Туни: – Много назад.
– Защо?
Митко: – Много, ама знайш ли к`ой туй много?!? И културата им нямаме, и…
Туни: – Нямаме тяхното мислене. Нямаме го.
– Тяхното какво е?
– Работа! Работохолици. Няма да видиш пред блока някой да седи – има си парк. Няма да видиш хартии, хвърлени по улиците. Всички боклуци са събират разделно. Туй е дребна работа, ама… Там няма човек, който неска да са напий и утре да каже: „А-а, няма да ида на работа”…
Папатака: – Наистина сме много назад в мисленето.
– Искаш да кажеш, че там хората имат по-голяма съвест или как?
Туни: – Да. А то съвестта влече след себе си и други неща. За работа, за бита, за вкъщи, за шофиране…
– Би ли останал там?
Туни: – Ако съм по-млад … няма да остана. Ши тръгна за друга европейска държава – Италия, Испания, Германия. Там е Европа. Кипър е все едно … селото на Европа.
– Селото на Европа или междината между Азия и Европа?
– À, à, нещо такова.
– Би ли отишъл… В Родос беше ли?
– Не, не съм ходил.
– Колю е бил в Родос и там, вика, едновременно се чувства Азия и Европа…
Туни: – Ако сме на морето, примерно в Ларнака или Лимасол – може би ши остана. Живота там е съвсем друг. Все едно си в Несебър. Или Слънчев бряг. Има движение – кораби, различни хора… В Никозия няма главна улица, главната им улица … `се едно до отидеш оттука до супера и си в турската част. Туй е.
– Ти имаш ли право да отиваш в турската част?
– Да, показвам си личната карта и нямам проблеми. Там даже ми е по-приятно, защото все едно съм в мъх`лàта. Самите сгради, самите улици, самите хора…
– Тъй ли?!? Там по-евтино ли е?
– Много по-евтино.
– Пускат ли гърци в турската част?
– Пускат.
– Пускат?!? Е, що тогава тая граница?!?
[…]

13 август 2013 г.
Сливен

**************************************

**************************************

ПОЛІКУЛЬТУРНЕ ЗАКАРПАТТЯ
РОДИННО ВІТАЄ ДІТЕЙ
МІЖНАРОДНОГО МІЖНАЦІОНАЛЬНОГО
ДИТЯЧОГО ТАБОРУ
“ДЖЕРЕЛА ТОЛЕРАНТНОСТІ”

16 липня 2013 року 87 дітей 7-13 років із 12 національних громад України взяли участь в урочистому відкритті Міжнародного міжнаціонального дитячого табору «Джерела толерантності».
Конгрес національних громад України (КНГУ) вже традиційно є організатором Міжнародного міжнаціонального дитячого табору «Джерела толерантності», який цього року проходить з 16 по 27 липня 2013 року у туристичному комплексі «Водограй» – мальовничому куточку Закарпатської області, у Мукачівському районі, смт. Чинадієво.
Учасники табору – діти – представники національних громад України – болгари, вірмени, гагаузи, євреї, кримські татари, поляки, німці, роми, росіяни, румуни, татари, українці, зможуть зануритися у різнобарв’я культур національних спільнот України.
Табір 2013 року організовано за підтримки Конгресу національних громад України, Євро-Азіатського єврейського конгресу, Міжнародного фонду «Відродження», ООО «Інфопульс – Україна», Посольства Швейцарської конфедерації в Україні, Посольства Королівства Нідерландів в Україні, Посольства Федеративної республіки Німеччини в Україні, МБФ «Ксена», ГО «Есперо», Міжнародної організації міграції, благодійних внесків батьків.
Метою проекту є виховання міжнаціональної та міжконфесійної толерантності, протидія ксенофобії, формування активної громадянської позиції у дітей національних спільнот, поширення знань про національне розмаїття України та інших країн. У таборі працюють фахівці – представники національних громад України, які пройшли спеціальну підготовку на семінарах КНГУ.
Табір працює за унікальною методикою занурення у національну культуру, яка передбачає організацію спеціально розроблених освітньо-виховних заходів – занять з історії, традицій, звичаїв та культури, сімейних цінностей, гуртків, ігор, ранкових та вечірніх групових та загальних заходів, рухливих ігор та спортивної програми, дискотек, екскурсій, що спрямовані на формування толерантної поведінки, усвідомлення національної та конфесійної приналежності, поваги до різних національних культур і релігій, здатності розуміти один одного та співіснувати на полікультурній українській землі маленьких і дорослих громадян України.
Графік проведення національних днів у таборі: 16.07 – День толерантності, Відкриття табору, 17.07 – Вірменський день, 18.07 – Кримськотатарський день, 19.07 – Єврейський день, 20.07 – Болгарський день, 21.07 – Екскурсія, 22.07 – Німецький день, 23.07 – Ромський день, 24.07 – Український день, 25.07 – Румунський день, 26.07 – Урочисте закриття, 27.07 – Від’їзд.

FOT_1940

FOT_9674

FOT_1302

FOT_2123
Довідка. Проект дитячого міжнаціонального табору «Джерела толерантності» діє з 2002 року. Табір відбувається влітку та триває в залежності від фінансування від 12 до 21 дня.
Місце проведення постійно змінюється з метою апробації та впровадження розробленої методики роботи з дітьми – представниками різних національних громад в усіх куточках України та для розширення географії проекту й знайомства учасників табору з особливостями різних регіонів нашої країни. Для участі в таборі діти виконують конкурсну роботу та мають бути активними членами національної громади, носіями мови та культури.
З 2006 року впродовж літа Конгрес національних громад України проводить по дві зміни табору.
З 2011 року проект табору було започатковано у Молдові, який успішно діє й понині.
З 2012 року проект розпочав свою роботу у Грузії та став переможцем серед проектів, які опікуються вихованням толерантності у дітей та молоді.
Загалом з 2002 року у проекті взяли участь близько 4000 дітей з 25 національних громад України, Білорусі, Молдови, Вірменії, Грузії, Азербайджану.
Також з 2008 року у проекті беруть участь діти із сімей-біженців які потрапили в Україну з Анголи, Афганістану, Ірану, Конго, Киргизстану, Узбекистану, Таджикистану, та інших «гарячих» точок планети.
Унікальною методикою організації та проведення дитячого міжнаціонального табору «Джерела толерантності» оволоділи біля 250 вихователів з України, Молдови, Білорусі, Грузії, Вірменії, Азербайджану, Польщі.

Більше про заходи проекту «Джерела толерантності» можна дізнатися за адресою в Інтернеті http://www.tolerspace.org.ua

Минкультуры Украины одобрило проект по сохранению Коллективной Памяти в Бабьем Яру

25 июля 2013 Научно-Методическим Советом Министерства Культуры Украины под Председательством В.В.Вечерского была одобрена Техническая документация границ захоронений Бабьего Яра и прилегающих Кирилловского, Еврейского, Мусульманского, Караимского кладбищ в г. Киев.
На усмотрение президиума научно-методического совета был представлен важный документ по сохранению Коллективной Памяти народов Украины, пострадавших от германского нацизма ценой утраты жизни — более 100000 только в одном месте с более 8 миллионов граждан Украины, среди которых 1,5 млн. евреев было уничтожено в Украине немецкими нацистами только за то, что ими родились. Каждая жизнь из потерянных 8 млн. лишена была права обогатить этот мир своим присутствием, научными и культурными достижениями и многими другими человеческими ценностями.
Нам никогда не забыть трагедию уничтоженных 8000000 народа Украины, Холокоста Киевской еврейской общины, из которой 34000 были спланированы уничтожены в Бабьем Яру немецкими нацистами в течение 2-х дней, из общего числа в 60000 уничтоженных в Бабьем Яру евреев за время немецкой оккупации, более 40000 жертв других народов Украины, украинских патриотов, таких как Елена Телига.

Ildiko Peli 3

Илдико Пели, рисунка
към преводната книга на Федерико Гарсиа Лорка “Romane romancura” на
“Orpheusz könyvek”, 1995, Унгария.

Вечные Души благословляют с небес нас всех за нашу преданность святому долгу Коллективной Памяти.
Бабий Яр стал символом многочисленных братских могил по всей Украине, где жестоким способом немецкий нацизм уничтожил несравненный человеческий материал, только за то, что они родились евреями, только за то, что не соответствовали этническим критериям немецкого Рейха — славян, цыган, военнопленных, перечень жертв бесконечный.
Министерство Культуры Украины за последние годы приложило огромные усилия для увековечения памяти жертв немецко-фашистской оккупации кровавого 20-го века, придав статус национального памятника многим историко-культурным памятникам, среди которых памятник национального значения — концлагерь Цитадель «Шталаг-328», памятник местного значения — захоронения Старого еврейского кладбища, из могильных плит которого немецкие нацисты укладывали дороги и строили сооружения.
По утвержденной технической документации поставлена задача необходимости запрета персонификации усилий в сохранении Коллективной Памяти всех народов полиэтнической украинской среды.
Уничтожение и застройка Бабьего Яра и прилегающих кладбищ было начато в советское время, и, к сожалению, продолжается по сегодняшний день.
В последнее время постоянно появляются многочисленные планы построения сооружений общественного назначения на этой мемориальной территории.

Laslo Nagi risunka

Ласло Наги, рисунка
към преводната книга на Федерико Гарсиа Лорка “Romane romancura” на
“Orpheusz könyvek”, 1995, Унгария.

Именно с целью соблюдения законодательства Украины в сохранении мест захоронений, установлении их границ, была создана техническая документация по установлению исторических границ Бабьего Яра и Кирилловского, Еврейского, Мусульманского, Караимского кладбищ в г. Киев.
Представительство Американского Объединения Комитетов для евреев бывшего Советского Союза на протяжении многих лет занимается охраной кладбищ в Украине.
Вместе с Общественным комитетом «Бабий Яр» организации-заказчики провели исследовательскую работу с целью установления с точностью до 1м. исторических границ прилегающих к Бабьему Яру кладбищ.
Работа по сопоставлению топографических карт и схем территорий за последние 150 лет была проведена высококвалифицированным специалистом-фотограмметрист из Института Геодезии Львовского НУ «Львовская Политехника». После этого работа была проверена в государственных предприятиях «Картография» и «Киевгеоинформатика» (Киевское государственное предприятие геодезии, картографии, кадастровых и геоинформационных систем), которые предоставили положительные заключения.
После этого работа была передана на рассмотрение Комитета по сохранению еврейских кладбищ в Европе, эксперт которого осмотрел территорию и документы на месте. Соответственно было получено заключение от Главного Раввина организации Елокима Шлезингера (Лондон, Великобритания) о правильности определения границ захоронений Бабьего Яра и прилегающих кладбищ. Заключение было также получено от Рабина Давида Шмидла (Атра Кадиш, Нью-Йорк, США).

В состав документации входят:

1. копии 10 топографических карт военных аэрофотосъемок из разных архивов Украины, России, Германии, США.
2. План территории градостроения урочища Бабий Яр состоянию на 2008г. с нанесенными границами кладбищ и динамикой их изменений за 189 2-1924р.р.
3. План территории градостроения урочища Бабий Яр состоянию на 2008г. с нанесенными границами Еврейского и Кириловского кладбищ и динамикой их изменений за 1924-1969 г.г.
4. План территории градостроения урочища Бабий Яр состоянию на 2008г. с нанесенными границами Еврейского и Кириловского кладбищ и динамикой их изменений за 1951-1969 г.г.
5. План территории градостроения урочища Бабий Яр состоянию на 2008г. с нанесенными максимальными пределами Еврейского и Кириловского кладбищ течение XIX-XX веков.
6. Аерофотоплан территории градостроения урочища Бабий Яр состоянию на 1943г. с нанесенной ситуацией по состоянию на 2008г. и пределами Еврейского и Кириловского кладбищ за 1924-1969 г.г.

В состав рабочей группы вошли –

Организации-заказчики:
Представительство в Украине Американского объединения комитетов для евреев бывшего СССР, директор — М. Шейхет;
Общественной комитет для увековечения памяти жертв Бабьего Яра,
сопредседатель — акад. НАНУ М. Попович
Рабочая группа:
Б. Четвериков, ассистент кафедры фотограмметрии и геоинформатики Института геодезии НУ «Львовская политехника»
В.Нахманович, ведущий научный сотрудник Музея истории г. Киева
Экспертные организации:
Государственное научно-производственное предприятие «Картография», директор — д.г.н. Р.И. Сосса
Киевское государственное предприятие геодезии, картографии, кадастровых и геоинформационных систем «Киевгеоинформатика», первый заместитель директора — А. Дишлик.
Комитет по сохранению еврейских кладбищ в Европе — Президент и Председатель Совета Раввинов, Раввин Элоким Шлезингер (Лондон, Великобритания).
Атра Кадиш за сохранение святых мест — Раввин Давид Шмидл (Нью-Йорк, США).

От имени Раввинов, Заказчиков, Рабочей группы, экспертных организаций выражаем благодарность Правительству Украины, Министерству культуры Украины, Департамента культурного наследия и культурных ценностей, института памятниковедения Министерства Культуры Украины за создание законодательных норм и сохранения историко-культурного наследия Украины, за изучение представленной Технической документации и вынесения на рассмотрение Научно-методического совета.

************************************

***********************************

Цыгане: пугающее племя
или устоявшийся стереотип?

«Окно в Россию», Россия

Цыгане… Почему отношение к ним определяет у нас давно устоявшийся стереотип? А какие они на самом деле? Почему одни зовут их «ромами», а другие «цыганами»? Об этом и многом другом в проекте «Окно в Россию» рассказала настоящая цыганка из Молдавии Алуна Лепадату…

Aluny_Lepadatu_1
«Я родилась и живу в Республике Молдова в традиционной ромской семье и не понаслышке знаю, что такое нацменьшинство и как ему живётся. Интересен и тот факт, что ромы в любой стране мира являются этническим меньшинством. Но греет мысль о том, что наши лидеры в 1971 году на Всемирном ромском конгрессе приняли решение о национальном флаге и гимне «Джелем, джелем».
Так же ромы были признаны единой нетериториальной нацией. До сих пор в европейских организациях, имеющих отношение к ромам, спорят, являемся ли мы нацией или этнической группой. Ведь на юридическом языке, чтоб быть нацией нужно обладать политической силой и территорией. Так же ведутся активные споры о названии данного народа: „ромы“ или „цыгане“. В России предпочитают слово «цыган», в то время как Европейское сообщество придерживается самоназвания – ромы, так как внутри общества мы себя так называем: ром – как единица общества, ром – человек, ром – мужчина, муж.
В Европе категорически против слова «цыган» (Gipsy, Tsigan). Такое негативное отношение связанно с древним значением этого слова, имеющее оскорбительный характер. Я, представляя интересы ромов на международных встречах, часто попадала в непростые ситуации. Раньше я всегда позволяла себе называть наш народ gipsy на мировом уровне. Меня поправляли, со мной спорили и пытались убедить, что я совершаю страшную ошибку, оскорбляя своих среди своих. Но я никогда не была против слова «цыган»! Мне не хочется думать, что столько лет до сих пор наш народ унижали и оскорбляли одним лишь названием. Простой люд не знает этимологии слова и не вдавался никогда в подробности.
Но слово «цыган» каким-то волшебным образом собрало в себе дух прекрасной культуры, темперамента, музыкальных мотивов и ярких красок жизни и свободолюбия! «Цыган» – звучит красиво и гордо, а «ром» – достойно и равноправно. Сегодня я применяю слово «ром» в официальном контексте, а «цыган» – в культурном.
К сожалению, СМИ предали слову «цыган» устрашающую окраску. В сводках новостей ТВ или в печатных изданиях, если было совершенно преступление, журналисты обязательно заостряют внимание на национальной принадлежности виновника, если он цыган. Если преступление совершил человек другой национальности, то его называют гражданином Молдовы, Украины, РФ… И как журналист я уверена, что СМИ ответственны за образ ромов в обществе. Какую характеристику журналисты им дают, так их и воспринимают читатели. Ведь мнения в обществе складываются в первую очередь благодаря масс-медиа.
С 14 лет я стараюсь защищать права ромов. Будучи ученицей школы, я стала волонтёром и начала активно проявлять свои способности в пользу ромскому обществу. Поначалу меня приглашали на конкурсы юных поэтов, где я читала стихи собственного сочинения. В своих стихах я поднимала проблем своего народа, «больные» темы, раскрывала красоту культуры и красок, не боялась судить. На протяжении нескольких лет принимала участие в ежегодном фестивале «Limba noastra» („Родной язык“), проводимый в Бюро Межэтнических отношений. Мои стихотворения печатались в различных детских журналах и в онлайн-изданиях. Я писала стихотворения на русском, румынском и ромском языках. Сейчас стараюсь перевести свои работы на английский, даже хочу издать небольшой сборник.

…Но «дети солнца» всё ж восстали.
Друг другу руки подавали.
Ни что их не смогло сломить.
Не удалось их дух сгубить.
С тяжёлой ношей на спине –
Печать страданий на лице,
Сквозь беды, голод прорываясь,
Глаза цыган вверх поднимались.
Сейчас трагедия сынов
Видна в морщинах стариков.
Но скрашивают их улыбки
Надежды, цели и попытки.
За что же нас так не любили?
За что жестоко так губили?
Быть может нам не суждено
Найти ответа одного.
Но знаю я наверняка,
Что «детям солнца» помогла
Привстать с колен с земли сырой
Вера в бесценный дух родной.
Аккорды песни возрожденья
Играют в душах с восхищеньем.

У нас в Молдове более 20 лет существует телепрограмма «Петало Романо» (в переводе – «Цыганская Подкова», символ счастья). С малых лет я мечтала вести эту программу, ведь я всегда понимала, что образ моего народа искажён, что основное население страны не понимает этот народ и его особенности. Не говоря уже о негласном отказе восприятия ромов как себе подобных.
К сожалению, почти каждый представитель ромского этноса сталкивался с дискриминацией на национальной основе. И я не исключение. Люди боятся неизвестности, их пугает то, чего они не знают и не понимают. Я всегда хотела продемонстрировать, что ромы ничем не отличаются от других людей. Конечно у всех народов свои особенности, которые нужно уважать, как часть культуры всей страны.
Руководствуясь этой мечтой, перешедшей в цель, я поступила на журфак в Молдавский государственный университет. К счастью, попала на практику в программу «Петало Романо» и там же осталась работать на два года (до окончания университета) как ведущая и редактор программы. Мы с нашей командой поднимали социально важные вопросы ромского населения Молдовы, напоминали о культурных ценностях, восхищали публику выдающимися личностями наших кровей. Идеей же программы было показать реальную ситуацию, настоящую жизнь цыган. Возможно, когда основное население узнает истинную ситуацию и жизнь ромов, они станут относиться к нам по-другому.
Рома – достаточно закрытая группа. И закрыты они так же из-за страха дискриминации. Но они всегда готовы открыть не только свои двери, но и душу тому, кто «пришёл с миром». Но благодаря закрытости нашего общества многие традиции, обычаи и ромский/цыганский язык, которого до недавнего времени не было в письменном виде, сумели сохраниться. Я считаю, что именно ромский язык – та самая характеристика, которая объединяет всех цыган мира. За два года работы с командой программы «Петало Романо» мы проделали хорошую работу. Наши выпуски номинировались на премии в различных конкурсах, участвовали в фестивалях за рубежом. В 2010 году мы получили Диплом от Телекомпании как самая рейтинговая программа редакции «Содружество».
Одна из моих программ была посвящена Дню памяти жертв Холокоста. Это был короткометражный документальный фильм, и нам удалось отыскать выживших жертв Второй мировой войны, прошедших Буг, и взять у них интервью. Эти душещипательные воспоминания никого не оставили равнодушными. Было очень тяжело подготовить данную программу. Во-первых, морально: мы просматривали Интернет в поисках информации, фотографии, архивы Молдовы, Румынии и Украины, находили фотографии из концентрационных лагерей, интервью… Все эти страшные кадры запечатлелись у нас в памяти надолго. Члены творческой группы говорили, что ночами им снились жертвы геноцида. И действительно тяжело было свыкнуться с этой темой и воспринимать её, как необходимо журналистам – нейтрально.
Во время интервью мы узнавали такие подробности, от которых мурашки по коже бежали. Ведь нашими героями стали выжившие жертвы ромского геноцида времён Второй мировой войны.
Окончив университет в Кишинёве, я уехала учиться в Венгрию и этим летом завершила образовательную программу Roma Graduate Preparation Program (RGPP) при Центрально-Европейском университете в Будапеште. Это специальная программа для ромских студентов, желающих получить высшее образование за рубежом. Мой профиль – политология и международные отношения. Я несказанно рада, что мне посчастливилось быть студенткой RGPP – это уникальная возможность для наших студентов, которая даёт шанс ромской молодёжи построить для своего народа благоприятное будущее. И я стремлюсь сделать такое будущее для своего народа».

Коментарий:

Говорить, „что в Европе категорически против слова „цыган“ – преувеличение. Есть мнение, что слова „gypsy“ или „цыган“ во всех их многоязычных вариантах непременно несут негативные коннотации. Но есть и другие мнения, в том числе официальные определения. В британской системе образования используется абревиатура GRT (Gypsy Traveller Romany) как обобщающий термин для этих групп. Никаких негативных коннотаций первое составляющее не несёт. Существует и уйма ситуаций, когда Gypsy в английском несёт положительные, несколько романтические, хотя и слегка архаичные коннотации – как и когда-то в СССР и царской России начала прошлого века.
Я разделяю мнение, что и „цыгане“ и „gypsies“ возникли как следствие ассоциации рома с кем-то ещё. „Ацыганои“ в византийских источниках существовали до биологического появления рома как народа. Мы более или менее договорились, что предки Gypsies вышли не из Египта, а из Индии. Есть однако теории, что и теперешнее самоназвание „ром“ тоже является продуктом ассоциации с румским султанатом в Анатолии, а Рум – просто унаследованный топоним от осколка Римской империи. Ничего уникального в таком привнесённом самоназвании нет. Ещё в начале 19-го века сохранялась память того, что евреи тогдашнего запада России говорили на славянском языке, а идиш и „самоназвание“ ашкенази пришли позже как результат влияния намного меньшей, но гораздо более образованной немецко-еврейской этногруппы, с которой у восточно-европейских евреев, возможно, и не было тогда совершенно никакого биологического родства. Некоторые ирландские пэйви теперь уже всерьёз верят в то, что они Romanies. Всего три поколения назад эта подмена идентичности использовалась только в отношениях с полицией, которая с большим уважением относилась к Romanies и считала только их „настоящими цыганами“, а не просто бродягами.
Я никогда не сталкивался с желанием быть единой нацией среди рома, с которыми я встречаюсь ежедневно уже 14 с лишним лет. Это – созвездие культур с общим корнем, но с минимальными связями между ветвями на последующих стадиях. И чем дальше, тем меньше связей. Мне приходилось читать, что генетическая близость двух соседствующих групп рома в Болгарии может быть меньшей, чем в близость венгров к шведам. Этот факт молекулярной генетики, возможно, и является наиболее понятым в настоящее время аспектом уникальности рома.
Рома из разных этногрупп, оказавшись вместе, например в Лондоне, не отрицают некоей общей идентичности, но в жизни смешиваются редко. Я знаю несколько примеров крайне конфликтных в культурном отношении браков между рома-галициаками из Польши и словенска рома из бывшей Чехословакии, которые и говорят-то на схожих диалектах. Сейчас можно встретить интернациональный цыганский репертуар, когда например, ром из Польши будет исполнять цыганскую песню из Югославии, а то и „цыганскую“ музыку Бреговича. Что в этом удивительного? Среди звёзд музыки сейчас полно рома, почему и не повзаимствовать у них? Однако причём здесь нетереториальные нации? Они точно нужны разного рода бюрократам… Нужны ли цыганские институции и бюрократы самим цыганам?

Валентин Коваленко
Лондон, Великобритания

Интересный подход. Может быть и так, но всё же самоназвание рома пошло от названия народа Византии „ромеи“, а настоящие название этого народа утерянно. То что народ этот из Индии нет никокого сомнения, потому что название каст осталось до сих пор.

Олег Козловский
Минск, Беларусь

Сама формулировка „цыгане: пугающее племя или устоявшийся стереотип?“ – построена (мягко выражаясь) некорректно.
Ром, цыган, джипси, синти, люли, джятты, домa, боши и т.д., не более, как местные названия нашего народа. Нас в Крыму называют „чингене“, так нас зовут и в Турции. Суть в том,что нам по большому счёту, было всё-равно как нас называли, потому-что мы сами себя зовём (ВО ВСЁМ МИРЕ) – РОМА,РОМАЛЭ!!!
Другое дело, как мы относимся к „несвоим“ этногруппам. Отдельный вопрос. Сложный вопрос, и я бы не хотел об этом говорить. О музыке и танцах, о Бреговиче, которого очень уважаю и люблю его музыку. Он был в прошлом году у нас в Крыму, на джаз-фестивале „Коктебель-Джаз“.
Так-же нет желания вступать в пустую полемику по теме „как нас теперь называть“? Рома или Цыгане? Пустой разговор. Валентина Коваленко уважаю и понимаю. Мы с ним знакомы давно. Ещё с времён Саркози (депортация цыган из Франции). Валентин знает тему цыган не понаслышке (в отличии от цыганологов, выезжающих на свои полевые исследования), поэтому с его понятиями солидарен.
Нам всем ещё предстоит пройти путь самопознания, самообразования, путь становления, как народа имеющего свою общую историю, историю, которая искажена и сфальсифицирована. Придёт то время, когда наши потомки поймут, что их предки прошли нелёгкий путь, сквозь трагедии, войны, в которых гибли миллионы ни в чём не повинных цыган. Это не голые высокопарные словечки. Это правда. Страшная, правда. И когда мы сможем показать миру эту правду,и этот мир поймёт наш народ, только тогда мы сможем называть себя единым народом, названье которому – РОМА!

Ваш Лёма Крымский

***********************************

***********************************

Ildiko Peli 4

Илдико Пели, рисунка към преводната книга на Федерико Гарсиа Лорка “Romane romancura” на

“Orpheusz könyvek”, 1995, Унгария.

Продължение от “Andral” 72-73 a, 2013

logo-historians-top-vesna-2013

Жертви Голокосту

Бренда Дейвіс Лутц
Джеймс М. Лутц

Хоча більшість студій із історії Голокосту у центрі своєї уваги мають страждання єврейського населення у окупованій країнами Осі Європі, цигани також були об’єктом нацистського винищення. Цигани як народ змогли пережити спрямовані проти них кампанії передусім завдяки тому, що вони знаходилися в країнах, що перебували під контролем союзних Німеччині урядів. Ці уряди зазвичай відмовлялися брати участь у знищенні циган (аналогічно до того, як деякі з них не брали участі у винищенні євреїв). Більшість циганського населення у Європі Осі перебувала поза зоною прямого контролю нацистської машини знищення. Унаслідок цього рівень його виживання був порівняно вищим. На відміну від циган, європейські євреї у своїй більшості потрапили під прямий контроль Німеччини, тож їхня смертність пропорційно була значно вищою. Отож, можна ствердити, що географічне розташування було одним із основних факторів, що пояснюють високий рівень виживання циган у порівнянні з євреями.
Доля циган під нацистською владою під час Другої світової війни викликала серйозні дискусії з приводу того, чи їх слід визнавати жертвами Голокосту, чи просто однією з багатьох груп, котрі стали жертвами пов’язаних із війною й окупацією арміями Осі конфліктів і руйнувань. Основне питання – те, якою мірою цигани були мішенню винищення, такою ж, як і євреї, приреченою на смерть Гітлером і нацистським апаратом безпеки? Для того, щоб визначити наміри щодо цього нацистського керівництва, долю циган буде порівняно з долею євреїв у відповідності зі схемою, розробленою Елен Фейн для розуміння суворості антиєврейських переслідувань у Європі під час Голокосту2. Цей порівняльний аналіз забезпечить надійний ґрунт для розуміння того, якою мірою циган варто вважати жертвами виключної нацистської політики геноциду, котра відома як Голокост.

У Південній Європі та на Балканах було багато держав-союзниць та держав-клієнтів Німеччини. Добре відомо, що Італія не співпрацювала у депортації євреїв як у самій Італії, так і в італійських зонах окупації у Франції, Греції та Югославії. Оскільки ця країна була повноцінним європейським союзником Німеччини, вона могла опиратися тиску в питанні винищення євреїв, а окремі сили в Італії захищали євреїв від переслідувань34. Цигани в Італії і та на контрольованих нею територіях так само були захищені від депортацій. Найгіршими протициганськими діями, на які пішов італійський уряд, було вигнання представників цієї групи на Сардинію та підконтрольні йому острови Адріатики35. Італійські окупаційні війська також захищали циган від переслідування з боку німців або місцевих мешканців36. Вбивства євреїв та циган мали місце після капітуляції Італії, коли німецькі війська окупували північ і центр країни. Чисельність жертв серед циган у Італії є зовсім невеликою кількісно і набагато меншою пропорційно, ніж відповідні цифри щодо євреїв, і це незважаючи на порятунок багатьох італійських євреїв37. Цілком можливо, що вигнання циганів на острови, котре мало місце перед цими подіями, кінець кінцем спрацювало на їхню користь, адже вони одразу опинилися поза зоною німецького контролю. Депортації євреїв та циган із Албанії, південної Греції і частини Югославії відбувалися лише після капітуляції Італії і встановлення прямого контролю з боку німецької адміністрації38. Після здачі Італії Південну Грецію окупували німецькі війська. Певну кількість циган було спіймано з метою депортації, але до таборів смерті потрапило значно більше місцевих євреїв. З метою запобігти депортації циган у ситуацію втрутилися представники грецької церкви та уряду39. У багатьох місцевостях окремі греки переховували численних євреїв, однак значну їх кількість таки було депортовано40. Отож, Італію після її капітуляції 1943 року значно логічніше було б класифікувати як приналежну до Зони СС 2. У проміжок часу від 1940 до 1943 року багатьом євреям та циганам вдалося дожити до початку нового періоду. А пізніше німецький контроль у деяких регіонах суттєво послабшав. Причиною цього було те, що внаслідок наступу Червоної армії німці більше готувалися до бойових дій, отже сил на щось інше у них вже не вистачало.
Болгарія, Румунія і Угорщина були союзниками Німеччини, тож їхні уряди мали дещо більшу свободу дій перед Берліном. Ця свобода дій призвела до значно вищих показників виживання євреїв та циган, ніж ми це бачимо в Зона ССх 1 і 2. Болгарія взагалі відмовлялася депортувати своїх громадян, незалежно від того, чи вони були євреями, чи циганами. Німецький посол у Софії відзначав, що болгари не співпрацювали в питанні депортації євреїв через те, що вони надто довго жили поряд із вірменами, греками й циганами, після чого не могли зробити негативні висновки про євреїв41. Болгарський уряд, однак, погодився на депортацію євреїв із окупованої Фракії (Греція) й Македонії42. Тож показники смертності євреїв у Таблиці 1 стосуються саме єврейського населення цих новоокупованих територій, а не власне болгарських громадян.
Євреї й цигани Румунії також постраждали менше, ніж представники цих груп у Зонах СС 1 і 2, незважаючи на те, що Румунія мала власну антисемітську традицію, яка зумовила вищі втрати серед євреїв. Проте, навіть в умовах цієї історичної ворожнечі румунський уряд часів війни зазвичай захищав своїх громадян. Великі показники смертності євреїв, які ми все ж таки бачимо, мали місце на Буковині й у Бессарабії, території, яку Румунія повторно зайняла після вторгнення до Радянського Союзу, а не на основних землях королівства. Не більше ніж 20,000 із усіх єврейських жертв походили з Реґат (старих земель королівства)43. Фактично всі цигани, котрі загинули на контрольованій румунами території, походили з недавно приєднаних областей44.
Ситуація в Угорщині протягом раннього періоду війни була подібною до ситуації в Болгарії та Румунії. Режим Горті захищав своїх громадян від німецьких вимог депортувати їх до таборів смерті. Угорські євреї мали значні втрати у створених спеціально для них батальйонах примусової праці, що діяли Радянському Союзі. Євреїв, котрі не були угорськими громадянами, не було захищено, крім того, мали місце звірства на деяких окупованих угорськими військами територіях, однак затвердженої політики масового винищування тут не існувало45. Однак у березні 1944 року до Угорщини вторглися німці й окупували країну. Новий угорський уряд співпрацював із командою Адольфа Айхмана у депортації євреїв. Пізніше німці привели до влади антисемітську організацію «Схрещені стріли», після чого почали відбуватися депортації євреїв та циган. Фактично всіх циган, відправлених до таборів смерті, було захоплено саме в цей час46. Як ми бачимо з Таблиці 1, протягом цього періоду було депортовано пропорційно більше євреїв, але істотно, що в час, коли війну вже фактично було програно і радянські війська просувалися до Угорщини (і до інших територій), німці та їхні місцеві колаборанти намагалися депортувати як євреїв, так і циган. Хоч число спійманих євреїв і було більшим, однак те, що нацисти бажали докласти зусиль і для захоплення циган, також заслуговує на увагу. Усі ці депортації та наступні вбивства мали місце після березня 1944 року, коли Угорщину доцільніше було б визначити як приналежну до Зони СС 2, а не 3.
Решту держав Зоні 3 являють собою маріонеткові режими Словаччини і Хорватії, котрі наочно демонструють відмінності у антиєврейських та антициганських кампаніях, спричинені місцевими органами управління та локальними обставинами. Довоєнна чисельність єврейського та циганського населення у обох цих державах була подібною, однак поводження щодо циган було різко відмінним. У Хорватії усташі винищували обидві ці групи (а окрім них також і сербів), тож кількість втрат серед усіх них була надзвичайно високою. У Словаччині мішенню для масових убивств були лише євреї, уряд Тісо співпрацював із нацистами в питанні ліквідації місцевого єврейського населення. Хоч на словацьких циган і було поширено дію дискримінаційних законів, лише незначну їх частину було депортовано до таборів смерті47. Очевидно, саме ставлення словацького уряду стало причиною того, що показник виживання серед циган тут був вищим, ніж у випадку євреїв.

Розбіжності та відмінності

Наведене вище порівняння сценаріїв урядової політики і показників смертності демонструє, що те, до якої Зони СС (1, 2 чи 3) потрапляла певна територія, часто мало визначальні наслідки для потенційних жертв нацистської геноцидальної політики. По-перше, у регіонах із найбільш сильним пануванням нацистів (Зони 1 і 2) цигани постраждали майже так само, як і євреї. Насправді, тут метою було їх цілковите знищення. Почасти вищі показники виживання серед циган у цих місцевостях, можливо, можуть свідчити про те, що євреї розглядалися як основна приречена на ліквідацію група, але цілком ясно, що цигани також були мішенню таких дій. Добре відомо – хоч це часто й ігнорується в дискусіях про Голокост – що у здійсненні своєї расової політики на окремих територіях нацисти часто залежали від місцевих колаборантів. Існували набрані з представників підвладних народів місцеві охоронні формування, котрі брали участь у створенні гетто, убивствах і депортації жертв. Антициганські настрої принаймні в деяких місцевостях могли бути менш відвертими, ніж антисемітизм. Такі відмінності могли дозволити уникнути таборів смерті більшій кількості циган у порівнянні з євреями. Очевидно, що в інакшій ситуації фактично ніхто не зміг би втекти. Зрозуміло, що для панування нацистського расизму була необхідною подібна співпраця з боку національних урядів у Зоні СС 3. Там, де союзники Німеччини відмовлялися співпрацювати в питанні депортацій до таборів смерті, рівень виживання був значно вищим. Італія (до 1943), Фінляндія, Болгарія, і Угорщина (до 1944) захищали своїх громадян, що однаково стосувалося євреїв та циган. «Нейтральна» Данія також використовувала для захисту своїх громадян всі доступні ресурси. Словаччина депортувала до таборів смерті євреїв, але кількість депортованих циган тут була дуже незначною. Румунія загалом захищала своїх громадян принаймні від німців, коли не від переслідувань із боку місцевих мешканців. Євреї частіше ставали жертвами внутрішньорумунської політики у той час, коли цигани, очевидно, не перебували в центрі уваги урядів воєнного часу. Режим, що панував у Хорватії, енергійно намагався винищувати членів різноманітних груп включно з євреями і циганами у фактично рівних пропорціях. Можливо, що нацисти чинили на своїх союзників більший тиск у питанні депортації євреїв, ніж це робилося у випадку циган48. Можливо, що лідерам цих режимів достатньо було відзначити, що нацисти бачили пріоритетною мішенню негайної депортації саме євреїв, щоб відкласти на майбутнє рішення про такі ж дії стосовно циган. Точно можна сказати, що таке розрізнення є плідним лише у випадку Словаччини – держави, уряд якої часто прагнув відтермінувати виконання розпоряджень Берліна.
На Балканах загалом, як от у Сербії, відсоток циган, котрі вижили, можливо, був вищим, ніж у випадку євреїв, саме завдяки їх меншій помітності для німецьких окупантів49. Що стосується конфесійної приналежності, цигани зазвичай сповідували одну з панівних місцевих релігій, завдяки чому були відсутніми певні культові споруди, які нацисти змогли б використати в якості своєрідного магніта для захоплення представників «нижчих рас»50. Кочовим групам циган, на відміну від осілих, вірогідно, також було легше уникнути нацистських облав і вижити в сільській місцевості, у чому їм допоміг попередній життєвий досвід51.
Різниця у показниках смертності між трьома Зона ССми вимагає довгого пояснення відмінностей у рівні виживання євреїв та циган у підконтрольній Осі Європі. Як ми бачимо з Таблиці 2, єврейське населення в піднацистській частині Європи переважно було зосереджено в Зоні СС 1, у той самий час у регіонах із настільки жорстким контролем перебувала лише чверть циган.

Таблиця 2. Розподіл довоєнної чисельності єврейського та циганського населення за зонами СС

Довоєнна кількість населення

                                   Євреї                       %%                          Цигани                               %%
Зона СС 1           5 786 000                     73,3                        197 800                              22,7
Зона СС 2 (1)        256 800                        3,3                            1 000                                0,1
Зона СС 3 (2)     1 850 000                     23,4                        673 500                             77,2
(1) За виключенням Салонік і Норвегії у випадку циган
(2) За виключенням Греції, Данії і Фінляндії у випадку циган

Цигани Європи переважно знаходилися в межах Зони СС 3, де наявне негативне ставлення місцевих урядів до знищення циган (за винятком Хорватії) стало причиною суттєвих відмінностей у їхній долі. Перебування саме в Зоні СС 3 значно підвищувало шанси на виживання і для євреїв, але принаймні деякі держави цього регіону полегшували здійснення депортації євреїв і не робили цього у випадку циган. Отож, показник смертності у дві третини єврейського населення Європи і лише близько 25-30% європейських циган значно легше пояснити саме шляхом урахування їхнього розміщення у країнах Європи. Циган, як і євреїв, німецький фашизм прирік на цілковите винищення, а не лише на частковий геноцид, як от поляків або чехів. Однак, за винятком Хорватії, вони не стали мішенню для подібних насильницьких дій із боку будь-якого іншого європейського фашистського руху, котрий прийшов до влади, спираючись на власні сили чи за допомогою німецьких військ.

2012-07-05-romy-holokost

Цигани: забутий Голокост52

Джек Ейснер погоджується зі Стівеном Кацем у тому, що Голокост був специфічно єврейським феноменом: «Інша поширена в громадській думці хибна ідея – це висновок про те, що поняття “Голокост” має включати в себе знищення кількох мільйонів цивільних осіб-неєвреїв, які загинули від рук нацистів поряд із шістьма мільйонами євреїв Ніхто не може заперечити існування мільйонів жертв-неєвреїв, і найменше – саме ті, хто пережив, переніс, розділив і був свідком голоду й убивств тисяч неєвреїв у таборах Майданек, Флоссенберґ, Дахау або Бухенвальд. Однак, існує критична різниця: як неєвреї вони не були представниками раси, приреченої на цілковиту ліквідацію; а саме це і вирізняло Голокост»53.
Однак цигани як раса також підпадають під це визначення. Кінець кінцем, цигани переслідувалися нацистами саме з расових міркувань54. Вони не чинили індивідуальних дій, які б стали приводом для переслідування. Доля євреїв та циган є спільною в тому, що вони були єдиними двома етнічними групами, які націонал-соціалістична ідеологія спеціально прирікала на цілковите винищення55. Здається, що з поданого вище аналізу чітко видно, що циган, як і євреї, дійсно можна кваліфікувати як принаймні потенційних жертв не лише часткового геноциду, а й Голокосту. Здається, що антициганські заходи не можна звести до даного Єгудою Бауером означення часткового геноциду, оскільки в їхньому випадку вбивства не обмежувалися знищенням представників еліти, провідних діячів культури та освічених прошарків. Мішенню ставали (а в в деяких випадках і були цілковито знищені) цілі громади. Аналіз подій у трьох зонах нацистського впливу вимальовує намір ліквідувати циган аналогічно до того, як винищували євреїв56.
Незважаючи на очевидні прагнення нацистів, рівень виживання циган є вищим, ніж рівень виживання євреїв. Можливо, нацисти були більше зосереджені на ліквідації останніх, а цигани б стали наступною головною мішенню одразу після знищення єврейського населення Європи. Спершу євреї, потім цигани. Зрештою, цілком зрозуміло, що нацисти не нехтували можливістю розібратися з циганами – ми це бачимо у випадку Франції, а також Угорщини одразу після приходу до влади «Схрещених стріл». Циганам також посприяло те, що вони переважно було зосереджені в країнах, уряди яких, хоч, можливо, і були налаштовані проти них, але не схилялися до співпраці в масових убивствах. Стівен Кац, стверджуючи, що циган не можна вважати жертвами Голокосту, приймає визначення поняття «геноцид» із Конвенції ООН, у якому визначальною для застосування цього терміну є наявність наміру знищити етнічну, національну, релігійну або расову групу57. Здійснене Кацем порівняння рівня смертності серед циган і євреїв є надто поверховим для того, щоб зробити висновок, нібито цигани не були жертвами нацистської геноцидальної політики. Коли б Гітлер і нацисти перемогли у війні в Європі і зміцнили свій контроль, рівень смертності євреїв та циган був би однаковим58.
Тому, на противагу твердженням Каца та інших дослідників, доцільним видається твердження про те, що цигани як народ, раса або нація у баченні нацистів були приречені стати жертвами Голокосту, а не лише часткового геноциду. Завдяки своїй меншій загальній чисельності та часто-густо змінному місцезнаходженню ця група мала істотно менші втрати, ніж європейське єврейство. Тоді як поняття «геноцид» досить легко застосовується до багатьох відмінних ситуацій, важливо визнати, що цигани протягом війни були мішенню тотального (за термінологією Бауера) геноциду. Їхня доля проливає більше світла на злочини, скоєні проти євреїв, та на геноцидний і расистський характер політики нацистів.

Оригінал статті опубліковано в журналі Holocaust and Genocide Studies, Vol. 9, No. 3 (1995).
Переклад Сергія Гіріка.
Висловлюємо вдячність Михайлові Тяглому за висловлені зауваження до перекладу.

Tamash Peli risunka

Тамаш Пели, рисунка
към преводната книга на Федерико Гарсиа Лорка “Romane romancura” на
“Orpheusz könyvek”, 1995, Унгария.

Бележки

1. Ми використовуємо термін «цигани», а не більш звичний для українського наукового дискурсу «роми», оскільки в пропонованій статті ідеться про європейських циган загалом (тобто, представників як рома, так і синті). – Прим. перекл.
2. Helen Fein, Accounting for Genocide National Responses and Jewish Victimization during the Holocaust (Chicago: University of Chicago Press, 1979).
3. Kristen Martins-Heuß, “Reflections on the Collective Identity of German Roma and Sinti (Gypsies) after National Socialism”, Holocaust and Genocide Studies 4:2,1989, p. 197.
4. Hans Mommsen, “The Realization of the Unthinkable- The ‘Final Solution of the Jewish Question’ in the Third Reich”, in Gerhard Hirschfeld (ed.), The Policies of Genocide. Jews and Soviet Prisoners of War in Nazi Germany (London: Allen & Unwin, 1986), p 99.
5. See Angus’Fraser, The Gypsies (Oxford- Blackwell, 1992), та Donald Kenrick, Grattan Puxon, The Destiny of Europe’s Gypsies (New York Basic Books, 1973) – два детальні описи дискримінації циган у багатьох регіонах Європи протягом століть.
6. Raul Hilberg, The Destruction of the European Jews (New York. Holmes & Meier, 1985), p 74; Louis L. Snyder, Hitler and Nazism (New York Bantam, 1961), p 80.
7. Sybil Milton, “Gypsies and the Holocaust,” History Teacher 24-4 (1991), p. 378.
8. Див., наприклад: Leo Kuper, Genocide. Its Political Use in the Twentieth Century (New Haven Yale University Press, 1981), Fraser, Gypsies, pp 257-69, та: Kenrick, Puxon, Destiny.
9. Milton, “Gypsies,” pp 380-81.
10. Yehuda Bauer, The Place of the Holocaust m Contemporary History,” in Jonathan Frankel (ed ), Studies in Contemporary Jewry, Vol. 1 (Bloomington: Indiana University Press, 1984), p. 210. Дискусія з приводу збереження малих груп «чистих» циган свідчить, що «вищі» нацисти, можливо, хотіли мати групу для майбутніх її наукових досліджень чи просто зберегти її як наукову цікавинку.
11. Fraser, Gypsies, p 265; Kenrick and Puxon, Destiny, pp. 87-91, або, як відзначає Бауер, поводження з циганами поза наказами про депортацію до таборів було «суворішим, ніж самі ці накази», див. Bauer, “Place,” p. 210.
12. Fraser, Gypsies, pp. 257-69, Kennck and Puxon, Destiny, і особливо: Milton, “Gypsies” and idem., The Context of the Holocaust,” German Studies Review, 13:2, 1990, pp. 269-83 Генрі Гуттенбах відзначає небезпеку ігнорування інших жертв, див.: Henry R Huttenbach “Locating the Holocaust on the Genocide Spectrum: Towards a Methodology of Definition and Categorization,” Holocaust and Genocide Studies, 3.3 (1988), pp 289-303
13. Bauer, “Place.”
14. Ibid., p 213.
15. Наприкл.: Yehuda Bauer, “Whose Holocaust,” in J. N. Porter (ed), Genocide and Human Rights (Washington, DC: University Press of America, 1982), pp. 35-46, and “Jews, Gypsies, Slavs Policies of the Third Reich,” UNESCO Yearbook on Peace and Conflict Studies 1985 (Paris UNESCO, 1987), pp. 73-100.
16. Останнє твердження озвучено в листі до редакторів видання History Teacher у відповіді на ранішу статтю Мілтон (Milton) у цьому журналі. Цитується фрагмент, у якому вона стверджує, що війна загалом була війною проти євреїв. Див.: “Genocide or Holocaust? Gypsies and Jews,” History Teacher 26:3 (1993), pp. 385-86; Bauer, “Place,” p. 217.
17. Jack P. Eisner, The Genocide Bomb The Holocaust Through the Eyes of a Survivor,” in Randolph L. Braham (ed), Perspectives on the Holocaust (Boston: Kluwer-Nijhoff, 1983), pp. 149-63.
18. Kenrick and Puxon, Destiny, p. 130.
19. Steven T. Katz, “Essay Quantity and Interpretation—Issues in the Comparative Historical Analysis of the Holocaust,” Holocaust and Genocide Studies 4:2 (1989), pp. 127-48.
20. Ibid., p. 144.
21. Ibid., p. 145.
22. Fein, Accounting. Хоча Фейн у своїй праці концентрується на єврейських жертвах, вона визнає, що цигани також стали жертвами нацистського геноциду.
23. Kenrick and Puxon, Destiny, p 184. Damir Mirković, “Victims and Perpetrators in the Yugoslav Genocide of 1941-1945: Some Preliminary Observations,’ Holocaust and Genocide Studies, 7 3 (1993), pp 317-32, приймає таку ж оцінку.
24. Rüdiger Vossen, Zigeuner- Roma, Sinti, Gitanos, Gypsies, zwischen Verfolgung und Romantisierung (Frankfurt am Main: Ullstein Sachbuch, 1983), p 85.
25. Kenrick and Puxon, Destiny, p 119.
26. Єдиною можливою причиною для низької оцінки є та, що лише 12 тисяч циган було депортовано з Сербії. Див.: Martin Gilbert, Atlas of the Holocaust (Oxford: Pergamon, 1988), p. 141.
27. Fraser, Gypsies, p 267.
28. Ibid., p. 268; Kenrick and Puxon, Destiny, p. 119.
29. Фоссен називає цифру у 500 із 600 бельгійських і 500 із 500 голландських циган, див.: Vossen, Zigeuner, p. 85.
30. За Фоссеном у Норвегії на 1980 рік було лише 200 циган, ibid., pp. 158-60.
31. Фоссен подає на 1980 рік загальну кількість близько 3 тис. циган у Данії та 5-6 тис. у Фінляндії, ibid.
32. Lucy Dawidowicz, The War Against the Jews, 1933-1945 (New York Bantam, 1975), p. 506.
33. Fraser, Gypsies, p. 266; Kenrick and Puxon, Destiny, pp. 101-102.
34. Gilbert, Atlas, p 78.
35. Fraser, Gypsies, p. 268; Kenrick and Puxon, Destiny, p. 108.
36. Kenrick and Puxon, Destiny, p. 109.
37. Див.: Susan Zuccotti, The Italians and the Holocaust: Persecution, Rescue, Survival (New York: Basic Books, 1987).
38. Gilbert, Atlas.
39. Fraser, Gypsies, p. 268.
40. Dawidowicz, War, pp. 525-26; Gilbert, Alias, pp. 180,193.
41. Kenrick and Puxon, Destiny, p. 131.
42. Gilbert, Atlas, pp. 150-51; Michael R. Marrus, The Holocaust in History (Hanover, NH: University Press of New England), p. 80.
43. Dawidowicz, War, pp. 519-22; Gilbert, Atlas, p. 244; Marrus, Holocaust in History, pp. 79-80.
44. Fraser, Gypsies, p 268.
45. Marrus, Holocaust in History, p. 81.
46. Fraser, Gypsies, p. 268; Kuper, Genocide, p. 124.
47. Фоссен налічує серед словацьких циган 10 тис. жертв. Різниця в долі євреїв та циган тут залишається очевидною навіть за умови цієї найвищої оцінки кількості втрат. Див.: Vossen, Tigeuner, p. 86.
48. Тиск на країни Осі та країни-клієнти у питанні депортації євреїв добре задокументовано. Щодо проблеми циган існує менший масив документів. Оскільки знищення євреїв було першорядним, уряди, котрі ухилялися від депортації євреїв відчували менший тиск у справі депортації циган доти, доки не було виконано пріоритетну вимогу. Звісно, доцільно зауважити, що в зоні прямого німецького контролю (Італія після капітуляції, Угорщина після 1944 і Зони СС 1 і 2) обидві групи постраждали надзвичайно.
49. Fein, Accounting, p 91.
50. Kenrick and Puxon, Destiny, pp. 119-20.
51. Fein, Accounting, p. 91.
52. Фрейзер запозичує цей термін у Крістіана Бемадака, коли розглядає опис нацистських зусиль викоренити циган, див.: Fraser, Gypsies, pp 257-58 та Christian Bemadac, L’Holocauste OubliS Le Massacre des Tziganes (Paris: France-Empire, 1979).
53. Eisner, “Genocide Bomb,” p. 153.
54. Martins-Heuß, “Reflections,” p. 194.
55. Fraser, Gypsies, pp. 257-58.
56. Гуттенбах пропонував вважати, що наявність «наміру» не є критичною для існування геноциду. Однак у випадку нацистів саме намір є ключем для розуміння планів знищити і євреїв, і циган. Див.: Huttenbach, “Locating the Holocaust,” p. 294.
57. Katz, “Essay,” p. 129.
58. Гуттенбах зазначає, що можливо, навіть, що й інші народи, як от поляки та українці, також потрапили б до переліку небажаних, коли б нацистський контроль над значною частиною Європи і далі тривав. Huttenbach, “Locating the Holocaust,” p. 300.

Ildiko Peli 5

Илдико Пели, рисунка
към преводната книга на Федерико Гарсиа Лорка “Romane romancura” на
“Orpheusz könyvek”, 1995, Унгария.

**********************************

**********************************

В България ли ще се спасяват френските житани

Омразата към българските и румънските цигани
преля в омраза и към френските им роднини

Светослав Терзиев

Френски кметове се мобилизират не само срещу българските и румънски­те роми, но и срещу своите житани и нарушават едно неофициално правило – да различават ясно лошите от добрите цигани.
От три години десни и леви управляващи във Франция се упражняват в политическа софистика, като обясняват, че “пътуващите хора” (житаните) са нещо съвсем различно от ромите. Според разпространените клишета “пътува­щите” живеят традиционно в демократична държава, на която са благодарни за грижите, докато ромите произхождат от България и Румъния, където са дискриминирани и принуждавани да търсят спасение в чужбина. Френските “пътуващи хора” имат исторически запазени номадски корени и затова им се издават лични документи за “циркулиране”, докато ромите по презумпция са уседнали, доказуемо чрез лични карти, и не трябвало да напускат България и Румъния, защото са “призвани да се интегрират на място”.
По стара традиция най-силно надува алармата почетният председател на Националния фронт Жан-Мари льо Пен. На 4 юли в Ница той представи кандидатката на партията си за общинските избори Мари-Кристин Арнотю и по този повод предупреди жителите на града, че през 2014 г. ще им дойдат неканени 50 000 роми, защото от 1 януари идната година 12 милиона роми, живеещи в Румъния и България, ще получат възможност да се настанят във всички страни от Европа. Льо Пен не се притесни от статистиката, че в цяла Франция официално са изброени около 15 000 български и румънски роми (от които българските са 10%), както и че в цяла Европа живеят всичко на всичко 10-12 млн. роми. Затова пък определи като “миризливо” и “дразнещо” бъдещото ромско нашествие в петия най-населен град на Франция (345 000 жители).

658291

Карикатура: Христо Комарницки.

Сигналът на Льо Пен за народен отпор бе възприет първо от кмета на Ни­ца Кристиан Естрози, който обаче му даде друго звучене, защото на 7 юли призова кметовете в цяла Франция да се разбунтуват срещу… “пътуващите хора”, т.е. срещу френските цигани. Както се казва, “де го чукаш, де се пука”. Естрози не е льопенист, а принадлежи на умерения десен Съюз за народно движение на бившия президент Никола Саркози. Точно преди три години подобен поли­тически рикошет, но в обратна посока, се получи след инцидент с френски житани в градчето Сент Енян, където бе убит местен циганин и един полицай бе ранен, след което на 30 юли 2010 г. тогавашният президент Саркози отправи в Гренобъл паметна реч срещу българските и румънските роми, макар и да нямаха вина за трагичната случка. Сега кръгът се затваря и показва, че ксенофобията не подбира, когато бъде отвързана от най-високо равнище.
Естрози се разлюти, защото в началото на юли т.г. “пътуващи хора” се настаниха на един от футболните стадиони в Ница и заявиха, че възнамеряват да го използват три седмици за къмпинг. “Ще ги изгоня, ще им откача регистрационните номера на колите, ще ги глобя, ще монтирам видеокамери из целия град да ги следя всяка минута кога идват, кога си отиват, какво правят”, изля гнева си кметът пред медиите. И добави по адрес на житаните: “Не само ще ви изгоня, но преди това ще си платите щетите (620 000 евро). Ако не платите, ще ви взема колите и ще ги продам – тези хубави и големи коли, с които теглите огромните си каравани, за които французите понякога трябва да работят цял живот, за да могат да си ги позволят”.
Истерията на Естрози предизвика незабавни критики от управляващата социалистическа партия, но популярният в. “Паризиен” реши на другия ден да провери реакциите на обществото. На въпрос “Шокирани ли сте от изявления­та на Кристиан Естрози?” само 20.5% отговориха “Да”, а 79.5% отсякоха “Не”. Изглежда, политическото лицемерие вече не може да скрие последиците от официално подклажданата омраза срещу и без това недолюбваните етнически групи, каквито са ромите от България и Румъния. Френските граждани просто отказват да ги разглеждат отделно от местните роми и са склонни да отхвърлят и едните, и другите. Сигурно няма да имат нищо против, ако всички бъдат на­товарени на самолети и пратени в България и Румъния.
Още по-далеч отиде кметът на Герланд (15 000 жители), Западна Франция, Кристоф Приу, който на 9 юли хвърли оставка, защото 150 каравани на “пътуващи хора” окупираха два дни по-рано стадиона в неговото градче. Всъщност те трябваше да бъдат приети в съседната община Ербиняк, защото има споразумение в департамента Лоар-Атлантик населените места да се редуват като домакини на ежегодните събори на “пътуващите хора”. Миналата година Герланд изпълни задължението си и кметът се надяваше тази година да не се нарушава спокойствието му. Но като цъфнаха отново караваните, не издържа.
Неуредиците във Франция не би трябвало да ни вълнуват много, ако нямаше последици и за нас Франция превърна ромския въпрос в централен за отношенията си с България и Румъния. На 11 и 12 юли френският премиер Жан-Марк Еро гостува в Румъния и посещението му бе отразено от в. “Монд” под заглавие “В Букурещ Жан-Марк Еро приветства усилията на Румъния в сферата на ромската имиграция”. Нямаше ли нещо по-важно във визитата, опре­делена като “рестартиране на стратегическото партньорство между Франция и Румъния, подписано през 2008 г.”? Резултатите от него през изтеклите пет години бяха представени от авторитетния вестник чрез следните факти: “За да задържи ромите в собствената им страна, Париж им отпусна фондове за малки фирми, но повечето от тях се оказаха неграмотни и не успяха да се възползват от тази възможност. Сетне им изпрати стада овце, за да ги привърже чрез тях към земите им, но бързо се разбра, че ромите нямат земи. Вместо да станат овчари, те изядоха овцете и наново започнаха да се насочват към Франция. За да ги насърчат да напуснат Шестоъгълника (Франция), френските власти им предложиха безплатни места в самолети по направлението към Румъния плюс 300 евро джобни пари за всеки. Ромите веднага се възползваха. Но като европейски граждани се върнаха във Франция и отново се записаха в програмата за “доброволни отпътувания” с цел да сложат нови 300 евро в джоба си. Тази политика бе прекратена през декември 2012 г.”.
Оттогава не се е родила никаква друга свежа идея. Франция продължава да връща всяка година около 10 000 роми от България и Румъния и след това установява, че пак й остават още 15 000 за връщане. Тя отказва да признае, че проблемът не е национален, а европейски, и затова е безплоден натискът й върху двете държави – дори след като им сложи заедно с Германия бариера за влизането им в Шенгенската зона. Париж и Берлин не признават официално, че спират България и Румъния за Шенген заради ромите, но скандалният кмет Естрози издаде тайната. На 17 юли в интервю за радио РТЛ по повод посещени­ето на премиера Еро в Румъния и повдигнатия от него ромския въпрос той зая­ви, че е “тотално против приемането на България и Румъния в Шенгенската зона”. Фокусирайки се върху ромския проблем, Франция губи от погледа си останалите възможности за развитие на отношенията си с България и Румъния и – което е по-лошо – сама си създава вътрешно напрежение чрез раздухване на ксенофобия.
Когато пламна последният френско-френски дебат за “пътуващите хора”, точно тогава посланиците на Франция и Германия в София изнесоха урок на българската политическа класа как да се държи европейски. На 8 юли те публикуваха обща статия, в която между другото изтъкнаха, че “проявата на екстремизъм и изпълнените с нетърпимост и ксенофобия изказвания, призивите към расова, етническа или религиозна омраза и към насилие, провокациите и нарушенията на обществения ред са недопустими, особено в рамките на държа­ва – членка на Европейския съюз; и е очевидно, че в една правова държава те трябва да бъдат санкционирани от момента, в който са в разрез със закона”.
Вече знаем на какъв топъл прием се радват в Германия и Франция наши­те роми, но дали Берлин и Париж се чувстват ангажирани със собствените си призиви към останалите страни в ЕС да се държат прилично? Въпреки че мина­ват за правови държави, не се е чуло да са санкционирали някого за изброените грехове по отношение на българските и румънските роми, които също са европейски граждани. Вероятно двамата посланици са забравили какво става в родните им страни, защото са в България от дълго време. Но мандатите им са на изтичане и скоро ще опреснят впечатленията си. Очакваме да чуем как ще се възмутят у дома си, че и там има отклонения от представите им за европейско поведение. Ако пък решат да мълчат, нека поне ни предупредят да се подготвим, когато френските власти започнат да предлагат и на своите “пъ­туващи хора” безплатен транспорт до България и Румъния.

в. “Сега”, 23 юли 2013

************************************

************************************

Andral 74-75 grwb

Продължава в Andral 74-75 b 2013

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s