Andral 74-75 b, 2013

Andral 74-75 koritsa

bresh deshupanjwngu

74-75 * 2013

http://www.ceeol.com
savsavchev@yahoo.com
ssavchev@abv.bg
zarzala.wordpress.com

Продължава от Andral 74-75 a, 2013

Lorka 2Федерико Гарсиа Лорка, рисунка.

Прочетено в интернет

Франция призова България и Румъния да си приберат ромите

Опозицията е категорично против влизането
на двете държави в Шенгенската зона

Преди дни Франция върна в Румъния над 1000 роми, чиито нелегални катуни бяха разрушени на френска земя.
“Илюзия е да мислим, че ще разрешим проблема с ромското население само чрез интегриране”, заяви френският вътрешен министър Манюел Валс в интервю за местно радио. Той бе категоричен, че само една малка част от ромите имат желание да се интегрират. Валс подчерта, че разбива­нето на лагерите в страната трябва да продължи, а ромите от тях да бъдат отвеждани към границата на Франция. “Ромите са орисани да се върнат в Румъния и България и затова ЕС заед­но с българските и румънските власти трябва да могат да направят така, че тези хора първо да бъдат интегрирани в собствената си страна”, заяви още френският вътрешен министър. Той бе категоричен, че Париж няма да смекчи политиката си, свързана с ромите. Макар решения за интеграция да съществуват във Франция, “тези хора имат коренно различен начин на живот от нашия, който очевидно се конфронтира с местните жители”, смята Манюел Валс. Според него премахването на финансовите помощи за връщане на имигрантите в родните им страни, имигрантите от ромски произход не се завръщат повече във Франция.

667084В същото време председателят на френската опозиционна партия “Съюз за народно движение” Жан-Франсоа Копе поиска официално от президента Франсоа Оланд да обяви каква е позицията на страната относно влизането на България и Румъния в Шенгенското пространство, съобщи “Франс инфо”, цитиран от “Фокус”. В интервю за медията Копе заявява още, че в настоящата “крайно тежка” ситуация “въпросът за влизането на България и Румъния в Шенген въобще не трябва да се обсъжда”. “Правителството е много уклончиво по този въпрос. Не трябва да допускаме единодушие за влизането им в Шенген”, заяви лидерът на “Съюз за народно движение”, част от който е и бившият държавен глава Никола Саркози. Копе също така казва, че Германия и Холандия вече се обявиха срещу членството на двете страни в Шенген. “Бих искал французите да направят същото”, каза още той.
Миналата седмица вътрешният министър Валс заяви, че има “сериозни резерви” по отношение на присъеди­няването на Румъния и България към Шенген на 1 януари 2014 г. Той доба­ви, че “нито сега, нито на 1 януари присъединяването на двете държави ще бъде на дневен ред”.

ДОПИТВАНЕ

Френският вестник “Фигаро” пусна допитване до читателите си за членството на България и Румъния в Шенгенската зона. Читателите на он­лайн изданието могат да отговорят на въпроса, формулиран по следния на­чин: “Роми: трябва ли да се отложи предвиденото от 1 януари свободно движение на българите и румънците в Шенген?”. Гласуването е с “да” или “не”. До 17 ч. българско време бяха гласували 11 250 читатели на “Фига­ро”, като 91.92% от тях отговарят с “да”. Анкетата бе пусната в 13 ч. българ­ско време.

в. Сега, 25.09.2013

Прочетено в интернет

Зам.-председателят на Европейската комисия и комисар за правосъдието Вивиан Рединг разкритикува изявленията на френския вътрешен министър Манюел Валс

, че българските и румънските роми не могат да се интегрират и са обречени да се върнат по родните си места.
Вчера Валс каза за радио “Франс интер”, че Франция няма да смекчи политиката си, свързана с ромите и Европейският съюззаедно с българските и румънските власти трябва да могат да направят така, че тези хора първо да бъдат интегрирани в собствената си страна”. Днес той подчерта, че няма за какво да се поправя.

655-402-vivian-reding
“Ако не бъркам, във Франция предстоят избори.
Всеки път, когато липсва желание да се говори за важните неща като бюджета и дълговете, на ред идват ромите”, каза Рединг тази сутрин в интервю за френското радио “Франс енфо”.
“Има европейски правила, които са подписани от Франция, правила за свободното движение на европейските граждани. Не става дума за роми, а за лица. Те могат да бъдат изгонени само с решение на съдия, ако са направили нещо, което е срещу законите на съответната страна”, каза още Рединг.
Зам.-председателят на ЕК подчерта, че Франция е приела национална стратегия за интеграция на ромите и че европейските средства за тази цел не отиват там, закъдето са предназначени – в проблемните общини. На разположение на страните членки на ЕС има 50 млрд. евро, уточни Рединг.
Отношението към ромите в някои държави от ЕС е недостойно за XXI век,
заяви говорителят на Европейската комисия Оливие Баи в отговор на множество въпроси, свързани с днешното изявление на Рединг. ЕК напомня на Франция и държавите от ЕС, че съществуват национални стратегии за приобщаване на ромите, не само в страните на техния произход, заяви Баи. Правото на свободно движение и установяване във всяка държава от ЕС на гражданите на Общността е основно и трябва да бъде подчертано, независимо дали става дума за българи, румънци или французи, допълни той. Ромите също имат правото да се приобщават в държавите от ЕС, които изберат, посочи говорителят.
Той отбеляза, че се смесват определенията за право на свободно движение, с което разполагат всички граждани на ЕС, залегнало в договорите от 1958 г., с правото на установяване и работа в друга държава от Общността. Правото на установяване в дадена държава в ЕС важи за всички в срок до три месеца, а след това трябва да бъде доказано притежанието на средства за продължаване на престоя, посочи Баи. Той посочи, че през 80-те години влиза в действие Шенгенското пространство (без гранични проверки). България и Румъния не са част от Шенген поради липса на единодушно съгласие на държавите от ЕС, уточни той. ЕК вече е заявила позицията си, че тези двете държави са изпълнили поставените изисквания, за да бъдат приети в пространството, посочи Баи. Той отбеляза, че България и Румъния не влизат в Шенген догодина, но за техните граждани отпадат ограниченията за работа навсякъде в ЕС.
Българите и румънците имат правото на свободно движение в ЕС,
като единствената разлика с останалите страни от Общността е, че подлежат на граничен контрол, както британците, например, добави говорителят.
По неговите думи правото на работа навсякъде в ЕС е предвидено също от 1958 г. по отношение на вътрешния пазар, а преходните периоди, залегнали в договорите със София и Букурещ, отпадат изцяло от 1 януари 2014 г. Все още тези ограничения остават в сила в осем държави – Малта, Белгия, Люксембург, Холандия, Германия, Франция, Великобритания и Испания (само за гражданите на Румъния). Част от тези осем държави частично са отворили трудовите си пазари, посочи Баи и даде за пример Франция, където трудовият пазар е достъпен за българи и румънци, работещи по 298 специалности.
Попитан какво би предприела ЕК по отношение на държави, които гонят ромите, говорителят отбеляза, че преди три години заради нарушение на договорите в тази област ЕК е реагирала. Комисията ще използва средствата на свое разположение,
възможните наказания са глоби,
уточни той. Говорителят уточни, че ЕС разполага с три фонда за приобщаване, особено по отношение на някои малцинства – Европейския обществен фонд, Регионалния фонд и фонда за земеделско развитие. Сумите се предоставят на държавите от ЕС и тяхно е решението дали да ги използват. Франция има 53 проекта за 4 млн. евро, основно насочени към обособяването на места за прием (на роми), добави той. Има стратегии за приобщаването на ромите, има и пари, трябват проекти, заяви говорителят. Той отбеляза, че въпросът за премахването на лагерите с роми не е работа на ЕК, тъй като приемащите държави преценяват дали има нарушаване на обществения ред и дали да предприемат съответните мерки. За нас е важно това да става без дискриминация, заяви Баи.
Европейската комисия и разпространи съобщение, в което на практика заплаши Франция със санкции заради политиката й към ромите. Комисията припомни, че като граждани на ЕС, ромите имат право на свободно движение във всички страни членки на съюза. “Свободното движение и свободата на пребиваване в друга държава са основни права… Ако тези принципи, вписани в (европейските) договори не биват спазвани, (Европейската) комисия ще използва всички средства, с които разположение”, за да накаже тези нарушения, предупреди ЕК.
Междувременно правозащитната организация “Амнести интернешънъл” обяви, че преследването на роми във Франция тази година е достигнало рекордни нива. Според организацията от януари до август над 10 хил. роми са били изпъдени от лагерите си и принудени да скитат от място на място. Това е около половината от общия брой на имигрантите от Румъния, България и бивша Югославия, констатира “Амнести интернешънъл”.

VESTI.bg, 25.09.2013

Изображение0239

Приятелки.
Сливен, август 2012.

Прочетено в интернет

Омбудсманът на Франция обвини правителството, че нарушава собствените си правила
за ромските лагери

Омбудсманът на Франция обвини правителството в пренебрегване на собствените му правила относно екстрадирането на ромски имигранти от незаконни лагери, предаде АФП. Френските власти изгониха десетки хиляди роми от импровизирани и често мръсни лагери в цялата страна през последните две години в съответ­ствие с политика, предизвикала критиките на Европейската комисия, правозащитни организации и някои министри.
Вътрешният министър Манюел Валс, който защити твърдия подход, миналата година изпрати до местни­те власти насоки за премахването на самонастаняванията, понастоящем подслоняващи над 20 000 души, включително много деца. На теория правилата гласят, че лагерите може да бъдат премахвани три месеца след решение на съдия, че те са незаконни, и при условие, че има план за осигу­ряване на алтернативен подслон. На практика обаче тези принципи са рядко зачитани, според омбудсмана на Франция Доминик Бауди.
„Междуведомственото решение от август 2012 г. не е приложени в никои от случаите. Твърде често експулсира­нията са ставали без разрешение на съдия. Твърде често тримесечният срок от съдебното решение за премахва­не на лагер не е спазвано”, каза той. По думите му, той е отнесъл своята загриженост до премиера Жан-Марк Еро през юли, но все още не е получил отговор.
Критиките към Франция дойдоха, след като министър Валс предизвика скандал, като заяви, че ромите никога няма да се интегрират във френското общество и трябва да се върнат в родните си България и Румъния.

Агенция „Фокус”,
27.09.2013

Прочетено в интернет

Задържането и експулсирането
на ромско момиче във Франция
породи вълна протести

Leonarda

                                                                                                                                                                                Снимка: REUTERS

Арестът на ромска девойка в училищен автобус във Франция и последвало­то й експулсиране в Косово отприщи вълна от протести и остра критика към френския министър на вътрешните работи, съобщи Франс прес.
Случаят разбуни духовете и в управляващото мнозинство само седмици след полемика за условията, при които живеят около 20 000 роми във Франция. Вътрешният министър Манюел Валс шокира част от френската левица, поставяйки под въпрос способността и желанието на ромите да се интегрират във Франция.
На 9 октомври 15-годишната косовска ромка Леонарда, която живее в Льовие, Източна Франция, и на чието семейство – родители и петима братя и сестри – било разпоредено да напуснат територията, била арестувана от полицията по време на училищен излет.
Учителка разказа, че кметът на Льовие се обадил по телефона на момиче­то, а след това поискал учителите да спрат автобуса. „Казах му, че не може да иска от мен нещо толкова нехуманно“, обясни учителката.
В крайна сметка автобусът спрял на паркинг, откъдето полицаи отвели момичето, отделяйки го от съучениците му.
Преподавателите от гимназията, където учели Леонарда и една от сестрите й, заявиха, че са смаяни от методите да се изпращат деца от ромското малцинство в страни, които не познават и чийто език не говорят.
Вътрешното министерство оправда действията си, като заяви, че е прило­жило решение за отпращане, като наред с това стриктно е спазило правата на чужденците, които са обект на мярката.
На фона на множащите се критики, включително в партията му, Манюел Валс разпореди административна проверка на условията на експулсиране на Леонарда.
Водачът на депутатите социалисти Брюно Льо Ру, заяви, че децата не би­ва да бъдат притеснявани в училище и разкритикува префекта. Можело е да изчакат със задържането, каза той.
По-рано „Лява партия“ на Жан-Люк Меланшон заклейми „нечовешката политика“ на вътрешния министър. Манюел Валс твърди, че ромите не желаят да се интегрират, а той ги преследва чак в училищата, отбеляза възмутено в комюнике партията.

Mediapool.bg,
16. 10. 2013

Изгоненото от Франция 15-годишно ромско момиче може да се върне, за да учи

Петнайсетгодишната Леонарда Дибрани, арестувана в училищен автобус във Франция и депортирана в Косово миналата седмица, може да се върне, за да завърши училище, ако иска да продължи да учи във Франция. Семейството му обаче не може да се върне в страната с него.
Предложението е на френския президент Франсоа Оланд, цитиран от ДПА. Днес той обяви, че ще настоява да бъдат забранени арестите в училищата и околностите им.
Косовското ромско момиче Леонарда Дибрани беше експулсирана заедно със семейството си на 9 октомври, след като беше свалена от полицията от училищен автобус по време на ученическа екскурзия, припомни БТА. Местните власти ще бъдат информирани, че отсега нататък такива задържания не могат да се извършват, докато децата са на училище, каза днес Оланд.
Арестът на Дибрани предизвика протести и остри критики към министъра на вътрешните работи Манюел Валс. От ведомството заявиха, че правата на чужденците са били спазвани стриктно.
Валс беше атакуван и в собствената си социалистическа партия за това, че е предал левите ценности със строгите имиграционни политики.

в. „Дневник“,
19.10.2013

Прочетено в интернет

Плевнелиев сравни българските и румънски роми с евреите

“Не бих бил изненадан, ако някой популистки настроен политик предложи да ги обозначават със звезди, както евреите през Втората световна война”, заяви държавният глава пред участниците в Европейската конференция “Състоянието на съюза”
“Наблюдаваме активна кампания в някои държави членки на ЕС срещу българските и румънските роми”. Това заяви президентът Росен Плевнелиев в речта си пред участниците в Европейската конференция “Състоянието на съюза” във Флоренция, Италия, съобщи прессекретариатът на президента.
Държавният глава сравни кампанията срещу ромите в ЕС със ситуацията с евреите по време на Втората световна война.
“Не бих бил изненадан, ако някой популистки настроен политик предложи да ги обозначават със звезди, както евреите през Втората световна война. Не научихме ли уроците си от миналото? Всяка държава членка е свободна да пригоди социалната си система, но ако тези полицити, които яхват вълната на популизма и си играят с опасенията на хората, успеят чрез ограничаване на основни човешки права и правила на единния пазар, Европейският съюз ще пострада тежко не заради ромите, а заради тези, които се страхуват от тях”, предупреди Плевнелиев.
“Когато растеш, бъди сигурен, че имаш резерви за “меко приземяване” в бъдещи кризи.
Това според президента Росен Плевнелиев е първият урок, който държавите в Европа трябва да помнят от периода на силен икономически ръст преди кризата от 2007 година.
Банките, семействата и правителствата дълго време консумираха, без да имат резерви, каза още президентът в речта си.
Държавният глава припомни, че започналата преди пет години криза е прераснала от финансова в политическа, а впоследствие в социална. Превърнала се е в криза, в която най-трудно могат да намерят решения дълговата и кризата на доверието.
“Няма единно решение и готови рецепти за тяхното преодоляване”, подчерта българският президент на форума.
Европейският форум се организи­ра за трета поредна година от Европей­ския университетски институт. Той събира водещи политици от европейските институции и държавници на високо равнище, представители на научните среди, за да се обсъдят бъдещите перспективи пред Общността.
Президентът Росен Плевнелиев е първият държавен глава от Източна Европа, който участва във форума.
По повод участието си в авторитетния европейски форум държавният глава посочи пред български медии във Флоренция, че страната ни има какво да каже на Европа.
“Ние сме не само политици, но и кризисни мениджъри. За съжаление, виждам един Европейски съюз, който не е толкова амбициозен, който е разделен и задава много въпроси, чиито отговори се отлагат, и трудни решения, които съзнателно не се вземат. Това беше моето послание”, коментира още президентът Росен Плевнелиев.

VESTI.bg,
09.05.2013

Прочетено в интернет

Чиновник Министерства
просвещения Румынии признался,
что не отдал бы детей
в одну школу с цыганами

Высокопоставленный чиновник Министерства просвещения Румынии признался, что никогда бы не отдал своих детей в одну школу с цыганами. Об этом госсекретарь министерства Андраш Кирай заявил в ходе одной из конференций.
Чиновник пояснил, что если официально сегрегация по этническому признаку в Румынии запрещена, однако фактически она существует и румыны предпочитают забирать детей из учебных заведений, где преимущественно обучаются ромы.
„Рост числа цыганских детей создает феномен сегрегации на уровне школьных классов или целых школ, сопровождаемый снижением каче­ст­ва материального обеспечения учреждений”, – сказал он, подчеркнув, что хоть „наш долг обеспечить образованием всех детей, независимо от их различий”, однако школы с цыганскими детьми вызывают такое отторжение у румын, что „понятно, что даже я бы не оставил ребенка там”.

20.09.2013

Laslo Nagi 2

Ласло Наги, рисунка
към преводната книга на Федерико Гарсиа Лорка “Romane romancura” на
“Orpheusz könyvek”, 1995, Унгария.

Прочетено в интернет

“Біла пляма” історії нашого краю

Ромський Голокост – справжнісінька “біла пляма” на терені новітньої (і не тільки) історії України, яка терміново потребує історичної ексгумації.
Тема єврейського геноциду також замовчувалася протягом невимовно довгих десятиріч. А щодо масового винищення ромів у роки Другої світової вій­ни – матеріалів взагалі практично не існує… Хоча ставлення Адольфа Гітлера до ромського народу загальновідоме своєю несамовитою негативністю. Це в результаті жорстоко відобразилося на злочинних діях законослухняних “гауляйтерів” щодо вирішення долі безправного і безневинного ромського люду.
Звісно, самі роми все пам’ятали і знали. Але річ у тім, що їх ніхто про це не питав. Панувала брехлива зона суцільного замовчування, яку ганебно проводило найвище керівництво радянської держави протягом півстоліття. Не­чис­ленні свідки жахливих нацистських злочинів або вмерли, або просто не ба­жають згадувати зловісні події, геть викресливши отой пекельний жах зі своєї пам’яті.
Багато ромів, рідні яких свого часу і були жертвами Голокосту, не хочуть щоб ці жахливі сторінки історії ромського народу були забуті. Саме тому 2 серпня 2013 року на площі Театральній в Ужгороді була проведена акція – мітинг-реквієм “Скорботна свічка пам’яті святої”, присвячена Міжнародному дню пам’яті жертв ромського Голокосту.
Ця акція відбулася за підтримки Міжнародного фонду “Відродження” (м. Київ), Ужгородської міської ради та Закарпатської ОДА. Організаторами виступили лідери ромських неурядових організацій краю. Ведучими мітингу-реквієму були Денис Вароді та Есміна Вишневська.
На сцену під звуки мінорної музики піднімаються ромські дівчата в темних плащах із запаленими свічками в руках. Звучить голос ведучого: “Їм – неоплаканим і невідспіваним… Їм – похованим без труни й молитви, позбавленим могили й шани – присвячується цей мітинг-реквієм. Пом’янімо мільйоннії жертви”.
Зараз ромам, що пережили жахи голокосту вже далеко за вісімдесят років. Не всі дожили до сьогоднішнього дня. Слава Богу, що на мітинг-реквієм прийшли і ті роми, які пам’ятають страхіття тих років. Серед них Ліза Юліївна Іванчик, Агнеса Вацлавівна Беняк, Ольга Іванівна Гаракаль, Єлизавета Федорівна Тирпак, Саріна Михайлівна Човка.
Зі сльозами на очах ці жінки розповідали про ті страшні дні, коли їх готували до евакуації до концентраційних таборів смерті у Польщу. Для багатьох закарпатців це був концтабір Аушвіц (Біркенау), де гітлерівські фашисти влаштували “циганську ніч”. Це відбулося 2 серпня 1944 року.
Від відділу національностей та релігії Закарпатської ОДА виступила заступник начальника Наталія Іванівна Шутанич, яка зазначила, що у багатонаціональному Закарпатті проблема ромів хвилює державні органи, влада прагне успішно інтегрувати ромів в українське суспільство. День ромського Голокосту – це скорботна дата в історії ромського народу.
До мікрофону запросили також найстарішу ромську жительку Ужгороду – Лізу Юліївну Іванчик, яка розповіла про те, що вона бачила на власні очі в роки Другої світової війни: “Спочатку в моєї родини забрали коней, корів, свиней. Батька відправили до Мукачева, де він знаходився у в’язниці, в якій провів чотири місяці. За цей період всіх жителів ромського поселення в селі Сюрте (Ужгородський район) примусово “дезінфікували”, у всіх жителів обстригли волосся, а одяг обробили спеціальним розчином. Хоча на вулиці був листопад (1943 р.), роми повинні були одягнути на себе цю вологу одежу”.
Цікаву розповідь про жахи того періоду ми почули і від Єлизавети Тирпак з міста Чоп. Вона розповідала: “Всі роми з Чопа були підготовлені до відправки до концтаборів. За цим слідкувала німецька адміністрація та угорські жандарми. Для відправки людей до таборів смерті з фронту бойових дій відкли­калися товарні поїзди з вагонами. Роми Чопа півтори доби просиділи без їжі в цих товарних вагонах і навіть чули звуки канонади з фронту, що наближався. І тільки через те, що ці вагони вже знадобилися для евакуації військових, людей терміново випустили з вагонів і вони залишились живі”.
Друга частина заходу відбувалася в мікрорайоні “Шахта” по вулиці Тимі­рязєва 14/16. На цій території в роки Другої світової знаходився табір-гетто, оточений колючим дротом. По двох кутах гетто розміщувалися дві вартові вежі. Звідси ромів Ужгороду теж мали відправити до концтабору. Але на щастя, через військові дії німецько-угорські формування не встигли це зробити. Навпроти табору-гетто по вулиці Тимірязєва знаходиться старе цивільне кладо­вище, де в основному ховали ромів. Саме тут і був встановлений дерев’яний хрест жертвам ромського Голокосту, до якого був покладений вінок та квіти, запалені свічки. Відбулася хвилина мовчання.

Хвилина мовчання – ніяк не прощання,
Це мить про минулі страхіття війни.
Хвилина мовчання – це вічне стрічання,
Тут батько і мати, і дочки й сини.

Прочетено в интернет

Обмін досвідом

Днями завершився навчальний візит „Досвід надання первинної правової допомоги у ромських громадах” партнерських громадських організацій з Одеської області до Закарпаття (25-27 липня 2013 року). Організували цю подію Міжнародний фонд „Відродження” (м. Київ) та його програма „Рома України”. Метою заходу було перейняти досвід надання первинної правової допомоги в ромських громадах та особливості цієї роботи зі зверненнями до органів державної влади.
У роботі цього заходу взяли участь представники громадських ор­га­ні­за­цій Одещини, студенти юридичних факультетів цього регіону, які навчалися або навчаються за підтримки Ромського Освітнього фонду.
Приймаючою стороною в Ужгороді виступало Карпатське агентство з прав людини „Вестед”, а в Мукачеві благодійний фонд „Розвиток”. В роботі навчального візиту взяла участь і Каріна Аджер – координатор проекту в Україні Європейського Центру захисту прав ромів.
Робота навчального семінару включала в себе кілька видів діяльно­сті – це і презентація діяльності правозахисних Центрів, які працюють в місті Ужгороді при товариствах „Ро­ма”, „Романі черхень” та „Вестед”; в Мукачеві – при благодійному фонді „Ровиток”.
Варто зазначити, що сьогодні особливу увагу міжнародні фонди приділяють тій молоді, яка навчалася за освітніми ромськими програмами. Адже по завершенні навчання дуже важливим є на практиці реалізувати свої знання. Зокрема, такими випускниками на Закарпатті є теперішні юристи – Сергій Чічак, Мирослав Горват та Рената Балог. Це важливо тому, що серед одеської делегації були присутні чотири ромські майбутні юристи, які після навчання мають намір працювати в місцевих громадах. Тому практичний досвід роботи Центрів є дуже важливим для них.

http://www.chachipen.in.ua/novyny/90%D0%BE%D0%B1%D0%BC%D1%96%D0%BD-%D0%B4%D0%BE%D1%81%D0%B2%D1%96%D0%B4%D0%BE%D0%BC.html

Lorka risunka

Федерико Гарсиа Лорка, рисунка.
 
Прочетено в интернет

Илаш не намерен извиняться
перед цыганами

ЯЛТА (QHA) – Мэру Ялты, который публично назвал живущих в городе цыган зверушками, ничего за это не будет.

Как стало известно в четверг, 11 июля, ялтинское управление милиции, проверявшее скандальные ксенофобские высказывания главы города Ялта Сергея Илаша в адрес цыган на предмет разжигания межнациональной розни, не нашло в словах чиновника ничего предосудительного. Об этом сообщает газета „Взгляд” со ссылкой на прокуратуру Крыма, по поручению которой проводилась проверка.
„По результатам проверки управ­ление МВД Ялты не усмотрело основа­ний для принятия мер реагирова­ния”, – отметили в пресс-службе надзорного ведомства, подчеркнув, что прокура­тура изучает обоснованность выводов ялтинской милиции.
Скандальный случай произошел еще 23 мая. Сергей Илаш, будучи тог­да секретарем Ялтинского горсовета, обсуждал с представителями милиции методы борьбы с уличными гадалками на оперативно-хозяйственном совещании и не в меру разошелся в своих оценках.
„Давайте подходить с позиции гра­жданского долга к тому, что проис­хо­дит на набережной. Если у цыганок нет паспортов, задерживайте их до выяснения личности или вывозите из города. Поверьте, мы плакать по ним не будем. За фотографами с живот­ными тоже следите – нужно не дать возможности этим зверушкам здeсь командовать. Под зверушками я подразумеваю всех подряд – цыган, бомжей и шиншилл”, – заявил тогда Илаш.
Несмотря на появление аудиозаписи с этими словами Илаша в интернете, вместо того чтобы извиниться перед цыганами, он попытался откреститься от своих слов и обвинить СМИ в клевете.
„Я с большим уважением отношусь к представителям всех наций и эт­ни­ческих групп. Никогда не опускал­ся и не опущусь до высказываний, по­добных тем, которые мне были при­писаны”, – говорится в официальном заявлении Илаша по этому поводу.
В свою очередь, Европейский центр по правам ромов пожаловался на Сергея Илаша президенту Украины Вик­тору Януковичу и потребовал от мэра публичных извинений. Как сооб­щает издание, не дождавшись пока­я­ния, ряд общественных организаций цы­ган намерены добиваться его через суд.

Общество,
12.07.2013

logo_print

ЗА ЧТО ЦЫГАНЕ
НЕ ЛЮБЯТ ЧЕХИЮ

Ксения АВДЕЕВА
Алексей КАРЦЕВ

ИТАР-ТАСС, Прага,
Эхо планеты, № 35, 2013

Политические события национального масштаба –
отставка правительства, назначение „переходного кабинета”,
начало избирательной кампании – оставили в тени другой аспект
„жаркого лета – 2013” – прокатившиеся по всей стране с невиданным
размахом массовые антицыганские демонстрации. Их небывалому накалу не помешали и стихийные невзгоды последних месяцев: палящее солнце поднимало столбик термометра до отметки 40 градусов.

География направленных против цыган массовых выступлений почти в точности совпадала с местами компактного проживания вольного народа: Острава, Ческе-Будейовице, Брно, Ичин, Духцов… Происходившее там было до удивления похоже, какой населённый пункт ни возьми, и совершенно нетипично для тихой Чехии, где радикальные формы гражданского протеста никак не вписываются в матрицу традиционной политической культуры, так блестяще описанной Ярославом Гашеком в его бессмертных „Похождениях бравого солдата Швейка”.
Антицыганские акции везде проходили словно бы по одному сценарию, написанному неведомым автором. Вначале сотни, а кое-где и тысячи людей, развернув чешские национальные флаги и транспаранты „Чехия – для чехов!”, шли под охраной полицейских по утверждённому городскими властями маршруту. На какой-то определённой точке из толпы мгновенно выделялись группы по несколько десятков крепких, чаще всего бритоголовых парней, которые, держа в руках древки от знамён, бутылки и непонятно откуда взявшиеся бейсбольные биты, бросались в сторону цыганских кварталов: Май в Ческе-Будейовице и Прживоз в Остраве. Полиция вставала на пути у них живым щитом. В „бой” МВД бросало свои лучшие силы: полицейские в шлемах, со щитами и в защитных костюмах без пощады лупили демонстрантов дубинками, заковывали в наручники особенно разбушевавшихся и пачками швыряли людей на землю. Рычали овчарки, из переулков вылетали полицейские конные отряды, в воздухе барражировали вертолёты. Демонстранты отвечали градом бутылок и камней – большинство улиц в центре старинных чешских городов вымощены брусчаткой, крайне удобной для превращения в метательные снаряды. В ответ били струи водомётов. По узким улочкам, клубясь, ползли клубы синего слезоточивого газа…
Публиковавшиеся потом сводки заставляли задуматься: счёт шёл на десятки пострадавших, причём с обеих сторон, и сотни задержанных.
Наводил на грустные мысли и ещё один факт: в этом году помимо бритоголовых активистов различных правых и националистических организаций наподобие „Чешских львов” в протестах против цыганского населения участвовали и самые обычные городские обыватели, включая солидных седоусых панов, вышедших по такому случаю из своих любимых пивных, и матерей семейств, протестовавших едва ли не в обществе всех своих чад. Не будет преувеличением сказать, что в протестах этого года принимали участие представители всех социальных групп чешского общества: студенты и пенсионеры, фермеры и рабочие, предприниматели и ремесленники. Всё это дало повод представителям иностранных СМИ, освещающих ход антицыганских акций, написать, что в Чехии появился „новый вид национального спорта” – борьба с цыганами.

Воры, наркоманы и бандиты

Раздражение участников таких акций и их сторонников против цыганского меньшинства складывается из двух составляющих. Во-первых, они традиционно обвиняют цыган в воровстве, распространении наркотиков и в различных других преступлениях, которые считают типичными для образа жизни чешской цыганской общины. Не последнюю роль тут играет антисанитария, царящая в местах компактного проживания цыган, где на улицах круглые сутки жгут костры и тут же справляют естественные потребности.
Во-вторых, по мере ухудшения экономической ситуации в стране гражданам нецыганской национальности всё больше начинают претить меры социальной поддержки цыган со стороны государства, которые они считают „избыточными” и „незаслуженными”. Государство действительно в ряде случаев компенсирует цыганским семьям стоимость жилья и выплачивает ежемесячное пособие в размере около 2000 крон, что равно примерно 100 долларам, на семью и по 1200 крон, то есть около 60 долларов, на каждого ребёнка. Упрёков в том, что цыгане „не работают” и „специально рожают детей”, чтобы получать такие пособия, не избежала даже молодая цыганка Александра Кинова, родившая впервые в истории Чехии в июне этого года сразу пятерых младенцев. Дело доходило до того, что молодую женщину обвиняли в том, что она специально родила пятерых, чтобы „нагреть” государство на целых пять детских пособий!

383a5531-ff08-42fb-bfef-ca76e4220e15

Дефилира днешната гордост на чешката нация.

Поэтому участники антицыганского движения часто выступают под лозунгами „равенства всех перед законом” и протестуют против „чёрного расизма”, под которым они понимают льготы, предоставляемые государством цыганской общине.
Сколько точно вечных скитальцев проживает в Чехии в настоящее время, никто толком не знает. Ведь многие смуглые граждане Чехии нигде не зарегистрированы и не имеют документов. По различным данным, „лиц цыганской национальности” от 200 до 400 тысяч. Первое упоминание о них в дошедших до наших времён чешских исторических документах относится к 1426 году. В летописи указывается, что люди эти кочевали по всей стране и „воровали все, что им попадалось под руку”. Кстати, эта цитата из исторического документа активно используется ныне националистами в их антицыганской пропаганде. Так, мол, было всегда и ничего не меняется и сейчас.

72820af5-e214-47ef-8e6d-85c9ccb9ab2f

Героите.
Европа отново въпие кръв.

Во время Второй мировой войны фашисты приступили к массовому уничтожению чешских цыган, для которых были построены два концлагеря: в Летах и в Годонине. Физического уничтожения цыган в газовых камерах там не было, поскольку для этого их партиями отправляли в Освенцим, находившийся в соседней Польше. Но в концлагерях на территории Чехословакии своё дело делали болезни и голод. Так, в лагерь в Летах было заключено 1309 цыган, из которых в живых осталось лишь около 300 человек. Всего же фашистскую оккупацию Чехословакии пережили немногим более одной тысячи цыган. Однако после окончания войны в ЧССР на постоянное жительство стали перебираться тысячи цыган из Венгрии, а в более зажиточную Чехию потянулись цыгане из менее обеспеченной Словакии. Социалистические власти национальную самобытность цыган, их тягу к кочевому образу жизни и традиции не признавали, считая их самыми обычными гражданами ЧССР, предоставляя им жильё и постоянную работу, но требуя взамен, чтобы они были „как все”. Цыгане быть „как все” не сумели или не захотели, и с тех пор начала тикать бомба с часовым механизмом, так печально напомнившая о себе прошедшим летом.

Ситуация катастрофическая

Было бы неправильно утверждать, что в современной Чехии её граждане цыганской национальности катаются как сыр в масле, шикуя на выплачиваемые государством пособия. Помимо экономических затруднений им становится просто страшно жить в новых социально-политических условиях. „Ситуация катастрофическая. Цыганские женщины боятся отпускать детей в школы. Они боятся, что на их детей нападут. Акции радикалов породили беспокойство. Цыгане чувствуют угрозу”, – говорит цыганский активист Йозеф Стойка. Чтобы снять витающее в воздухе напряжение, чешские цыганские бароны готовы пойти на беспрецедентные меры. В обмен на полицейскую защиту от „Чешских львов” и им подобных цыгане согласились выдавать стражам порядка воров и наркодилеров, до сих пор вольготно чувствующих себя в определённых городских кварталах. Ведь традиционная цыганская мораль не осуждает правонарушений, совершённых в отношении представителей других этносов. Если МВД примет предложения общины Остравы, то в районе Прживоз будут созданы цыганские патрули, активисты которых на первый раз будут выносить правонарушителям предупреждения, а на второй – сдавать их полиции.
Президент Милош Земан резко осудил организаторов и участников антицыганских выступлений, причислив их к „неонацистским боевикам”. По его мнению, в стране активизировалась „белая мафия”, члены которой намеренно повышают квартплату в домах, где живут цыгане, чтобы вынудить тех требовать у государства пособия на жильё. Проблему бедности и низкого уровня жизни цыган по сравнению с чехами, считает президент, можно решить, только „инвестируя в создание новых рабочих мест”. „Когда я слышу лозунг „Чехия – для чехов!”, я всегда вспоминаю другой лозунг, раздававшийся в фашистской Германии, „Евреи – вон!”, сказал он.
Ушедшее в июне в отставку правое правительство Петра Нечаса, осуждая на словах националистов и радикалов, за три года своего пребывания у власти не только не сумело повысить уровень жизни цыган и способствовать их интеграции в чешское общество, но не смогло даже решить проблему увековечивания памяти уничтоженных нацистами в годы войны жертв. На месте концлагеря в Летах как был, так и доныне действует огромный… свинокомплекс, а рьяно отстаивающая на словах права чешских цыган Еврокомиссия даже обещала выделить деньги на модернизацию этого „стратегического” объекта…
Что касается антицыганских выступлений, то они продолжаются. Следующие демонстрации протеста против „чёрного расизма” намечены здесь на конец сентября, и никто не может предсказать, во что они могут вылиться.

Изображение0250

Ромска къща в Горната махала на Сливен, август 2012.

*************************************************

*************************************************

Lorka 3

Федерико Гарсиа Лорка, рисунка.

Театър-лаборатория „@ЛМА @ЛТЕР“

Gypsy ад или несподелена близост

– Рецензия –

Две, две, дванайсет, ще я целуна в устата!
Устата й – сребърна. Аз трябва да я застрелям!!
Последвай ме, момиче, последвай ме в нашата сламена къща.
Ние нямаме царевични питки. Никакви царевични питки!
Но последвай ме, момиче, последвай ме…
Едно безгранично пътуване на открито под небето. Пътуване, което ни изправя пред своята собствена вътрешна необходимост да се срещнем с „Другия“. Той често бива надарен с качества, които се усещат като липсващи, изключени, потиснати. Те – циганите стават пример за „вътрешния друг“. Тяхната видимост напомня за една живописна алтернатива на натиска на вече преобладаващо градския и индустриален начин на живот.
Едно пътуване, в което границите на „аза“ се разпадат, душата се оголва напълно и се разгръща в своето безсрамие и красота. Циганите нямат навика да изливат естетическите си емоции във водопади от празни думи, но те умеят да оценят красотата във всяка нейна форма.
Едно пътуване в един друг свят, забулен в мистериозност, за да може да продължи да съществува и в същото време – да остане различн.
Едно пътуване, след края на което не е ясно дали удоволствието от него може да компенсира мъката от раздялата.
Но едно е сигурно:
Никога не лагерувай край езеро
Ако то е дом на крокодили.

 в. „Дневник“, 21.10.2013

*********************************

**************************************

ФРАГМЕНТИ И МЕТАФОРИ

Савчо САВЧЕВ

Краят на октомври – необикновено, ненавременно топло. Но пък е стра­шно хубаво за моите три филиза-маслинки и за маслинката, която купих и нарекох на сестра ми. Моите клонки са поувехнали, листенцата са покафенели, много се надявам през пролетта някоя от тях да живне – ще бъда истински щастлив.
От дълго време се каня да нахвърлям няколко реда за лятото на 2013 и все нещо не ми е кеф да седна. Обади ми се на имейла Мария Владимирова – подготвя някакъв сборник за „Учителско дело“ и ме кани да участвам. А не ми се пише. Не съм й се и обадил, може би ми се е разсърдила дори. Имам някакви задръжки, даже не ми се коментират. Онова време безвъзвратно е отминало, а днес е повече от ясно, че и хората не само са се променили и то към лошо, ами почваш да се съмняваш дали и в ония години не си се лъгал в преценката си за един и друг…
В края на Сливен, по пътя за лифта към каракачанската махала, живее леля Дилянка. Реших да я видя и да си поприказваме, ама не знаех, че е такава ходенка… Излязла някъде, запознах се с млада жена, която продаваше в едно гараж-магазинче всекидневни неща за ядене-пиене. Дойде и мъжът й, с когото излезе, че сме и роднини по мъжка линия. Исках да видя Дилянка – баба му, – за да я попитам дали не пазят някаква снимка на дядо Димитраки – бащата на дядовците ни, – Янка, на Георгиева малката дъщеря, жената на Пламен, сестра на Мария и моя комшийка, ми каза, че е виждала негова снимка някъде, мис­леше, че в една кутия за снимки горе при чичо Тончо, ама се оказа заблуда. „Виж при роднините на дядо Илия, при другите му деца“ – и аз нали си нямам работа тръгнах нагоре-надолу, озарен от надеждата, че наистина мога да видя прадядо си на кадро. Не би. „Аз съм втора ръка – тъй ми каза Дилянка, – отде-накъде някой на мене ши ми даде снимка?!“ Била снаха демек, чужд човек. Ама тъз реплика ще ми я каже на връщане от моя неус­пе­шен опит да отида до Карандила. Та чакам-чакам леля Дилянка, пийвам от га­зираната вода, с която ме почерпи младата снаха, ама Дилянка не идва, обикаля където свари и където не я сеят. По едно време се отказах да я чакам повече и тръгнах за лифта и току гледам в един от крайните дворове … маслина. Ха! Да не ме лъжат очите ми?!? Маслина в Сливен! В детството си съм виждал в Сливен голямо дърво фурма, имаше два нара в двора на бай Дечо и баба Иванка, то къде ли няма в Сливен нарове, смокиня има и в бащиния ми двор, пълно е и със смокини ната­тък, миндали под път и над път по дворове, лозя и горски друми, лавър има в двора на Кольо, има и наистина огромен 7-8 метров лавър и под нас, точно до къщата на Добри Желязков-Фабрикаджията, ама маслина?!? А маслината ей я пред мене – живо-живеничко дърво! Виждам възрастна жена и две дечица, които си играят в хубавия чист и подреден двор. „Това маслина ли е“? – питам наистина невярващо. „Да“. Е, много, ама наистина много се зарадвах на тая маслина, тъй дълбоко в душата ми влезе това дърво с аристократично-бле­до­сиво-нежнозеленикавия цвят на младите си филизи и с бледорезедавите си листенца, със старите си коруби с ей такива големи отвори в тях, боже!, още от първото ми пътуване до Гърция, до красивия и тих Тасос! А погледът ми улавя от другата страна на тясната алейка още една маслина. Бре-бре! После между две партии шах споделям видяното с приятели, които ме информират, че някъде в града са виждали и … банани, и портокали… Оказва се, че там няма само кметове-тъпанари и политическо-борческа шлака, ами в тия години има­ло и истинска екзотика и неща, които могат и да радват…

Изображение0580
Изображение0581

Маслини в покрайнините на Сливен, август 2013.

Та … отказах се да чакам Дилянка и тръгнах за лифта. Пеш. От родната ми къща до лифта. Не е малко път. А въжената линия, моля ви се … не работи. Никой не знае защо. Неколцина човека се мотаме, чакаме, пием кафе, всички с надеждата, че някой ще го пусне пустия лифт, „чак до тука сме дошли“. На годината веднъж идвам до тука, как пък стана тъй, че не мога да се кача до горе… Каквато и да е причината – не може ли гражданите да бъдат информирани по някакъв начин, че днес „лифтата“, както съм чувал да казват тук-там, няма да работи?! Е, че да не сме в Европа, ний сме в едно кьошенце на България, а и тя самата не знае къде е заседнала… И айде назад. Пак пеш. Решавам отново да мина покрай Дилянкини, дано тоя път с нея поне имам късмет. Пак минавам покрай оная къща с маслините, съглеждам и дядо един седнал на двора и се заговарям и с него. „От колко години ги имате, от Гърция ли ги донесохте“? „От осем години, оттам са“. „Може ли да направя на маслинките една снимка“? „Може, що да не може“. Влизам и щтраквам два кадъра на дръвчетата, бла­годаря на благия човек и с пожелание за всичко хубаво бързам за Дилянка, дано поне нея успея да видя, за да знам, че поне с това съм направил каквото мога. А тя си дошла вкъщи и веднага пак – дим да я няма. Добре, че съм далекоглед и приведената й суха фигура мервам отдалеч-отдалеч, тъкмо завива ей-там. Бързам да я настигна. „Че много ходиш пък, човек не може да та види“! „Ай, мале, ти ли мъ търси? Ами к`о да прая, обикалям суперите, като вида нещо ефтенку, зимам за мене си, да изкарам меица“. Явно жената не може да стои на едно място, скучно й е, обзело я е някакво старческо неспокойствие. Изпратих я до супера, разбра се, че няма снимка, говорим си за нашия език, за политиката, за горещината, за репортажа на „24 часа“, че „баба Щилияна от Сливен има четири бъбрека“, ами и тя самата не знаела, ама я заболяло, отиш­ла да я прегледат и открили, че има малко повечко карантия… Такава е леля Дилянка – не си е загубила чувството за хумор заради което и на татко, бог да го прости, му беше интересна и все се шегуваше, с подчертано уважение, с нея, когато се от­биеше у нас.

Изображение0582

Дилянка.

И понеже споменах „две партии шах“, нека прорасте и това мотивче от летните ми псевдоприключенски следобеди. Шах поиграваме на няколко ме­с­та – за удоволствие с приятели. Едната от стоянките ми е във вътрешното дво­р­че на Митко, ей там на урвата, то не е и дворче, ами едно такова вътрешно полутъмно пространство 3 на 3 под плочата на втория етаж, където пийваме и по кафенце, направено от един или друг комшия наблизо. Митко е по-млад от мене, има три големи деца, две и сега са по чужбините зер там намират рабо­та, щото тука кой да им даде, но в тия кризисни времена се оказва, че и те са зле, преди няколко години умира жена му, той заболява … не знам от какво, гледам да не питам за такива неща, неудобно ми е, но едната му ръка трепери непрекъснато. Има стаж, но не му стигат годините за пенсия, а вече не може да работи – кой ще го вземе с тоя тремор…, – а той в ония години е бил зидар и си е вършел добре работата, къщата си сам я е вдигнал. Голям проблем има с парите – не стигат, ама сериозно не стигат, от няколко години не си е плащал здравните осигуровки и трябва да намери 600 лв., за да се отво­ри процедура за пенсията му, ама той откъде да намери цели 600 лева?!? И се чуди и мае човек – не може ли нашата мила държава на тоя болен баща, вдо­вец и стар работник с недостигащ му стаж, да му даде макар и по-малка пенсия и полека-лека да си вземе с лихва тия 600 лв. здравни, ама да не оставя на произ­вола на съд­бата човек, който се чуди как да изкара деня, впрочем … всеки божи ден… Не, не става, по­не засега не можело нищо да се направи… Как да не обичаш та­кава държава, тоя земен законов рай, в който някои са непреклонни за народа си и тъй щедри към себе си…
Прибрах се от провинцията преди два дни с будното, почти детско очак­ване за пъ­ту­ването до Корфу. Кольо е бил там, поставяли са там две опери, взех неговия албум на руски и го про­че­тох възможно най-бавно – в следобедните тишини исках бавно и на глът­ки да се наслаждавам на описанията, гледките и на онова, което ни очаква. Той сякаш няма такава нагласа – бил е наистина на много и на най-различни места по света, гледа на всичко някак по-обикновено, дали пък не е прав? Но не, а му го и казах – „знам, че ще бъде много-много ху­баво и го очак­вам с голямо не­търпение“. Моят приятел е със скършена ду­ше­вна фасада – май тъй е от момента, когато от този свят си отиде вну­кът му…
Приготвихме се, взехме каквото взехме и сутринта на 4 септември с такси – към „Александър Невски“. Там ни чакаха към … две-три дивизии полицаи, които бяха обградили Бежовата къща от ранни зори – все хора, които нищо не правят, освен да дебелеят, „ний ги хваща­ме, те ги пускат“, цял ден стоят като щъркели на един крак, но на които им плащаме изглежда добри пари, за да не вършат това нищо и да пазят „народните“ избраници от неприкритата любов народна. Но поне тая си работа изпълняват с готовност, отвреме-навреме, макар да нямат право, дори протестират все с искания за увелича­ва­не на заплатите си и винаги биват облагодетелствани от всяка власт, щото властта по принцип си е такава – купува си само тоз и оня, когото тя реши, нали тъкмо ония държат пистолети на кръста си… (Вчера от зам.-министъра на вътрешните работи отново им бяха обещани нови 10 % увеличение на заплатата – виж днешната преса, 31 октомври). И понеже тия ми бележки ги нахвърлям след връщането си от далечни земи тилилейски – пресякохме почти по­ло­ви­на­та от континентална Гърция, а поразклатихме и почти половината от Йонийско море, – нека кажа, че никъде не видяхме хаос нататък, нищо, че гърците наистина са в страшна финансова криза. Не видях­ме и кьорав полицай да се мота (за разлика от България), но всичко около нас ни доказваше, че тия хора там и без да парадират, без въобще да се показват дори, си вършат работа­та. И наистина – една полиция защо трябва да се вижда, но пък трябва да функционира тъй, че редът в града и държавата да е comme il faut. Съгледахме на едно-две места неколцина само, едното беше пристанището на Корфу, където две млади момчета, много стройни с черни фланелки с къси ръкави и черни панталони-клинове много твърдо се оправяха с наглите цивилни шофьори, които излизаха с колите си от ферибота и препречваха движението, и на връщане видяхме една полицайка с нещо за писане и с нещо, върху което пишеше, тъй като имаше лека катастрофа на магистралата високо в планината. Вярвайте, искрено се възмутих от гледката около „Александър Невски“. Някъде четох даже, че покрай това „мероприятие“ са били ангажирани забележете, 5000 полицаи. Някои май искат да убедят и себе си, че се кършат от работа и не си вземат заплатите бадява… Наистина много празна дейност в тая държава. Приличаме на машинария, която бъхти на кухи обороти и никой не знае защо, всъщност, … хаби енергия за нищо. (Между другото това личи и в други сфери)! Не мога да си обясня дебелоочието да клечиш на власт щом повечето хора не те искат, а на всичкото отгоре не си спечелил и изборите – единственото обяснение е, че за близо четири години партийните каси са се поопразнили и трябва да се понатъпчат, пък ние за 24 години свикнахме да живеем наширочко и никак не ни стигат пачките от парламентето, които ние – депутатчетата, – определя­ме колко тлъстички да бъдат. Кънтящите на кухо приказки на Станишко, Местаноглу и Волния ямболск0-парижки citoyen, брътвежите на Бой­коБъ и на онзи другия, дето тъй и не научи свестен български, пък беше вицепремиер с портфейл, ден из ден стават все по-противни…
Краят на октомври – необикновено, ненавременно топло. Но е прекрасно време за стачка! на студентите, които поеха инициативата и надигат глас, за да бъде промяна. Момичета и момчета, с вас мислено сме всички, които преди двайсет и четири лета стачкувахме, окупирахме сгради, улици и универ­ситети, отразявахме събитията по вестниците и мечтаехме за едно много по-добро бъдеще – много по-красиво от онова, кое­то ни подхвърлиха… От нас едва само някои успяха, тук-там и днес се виждат… Дано вие успеете и промените България!

* * *

Мария ми отряза клонки от тяхното дафиново дърво и с Кольо Цигулката отидохме до Паметника „Орлето“ и моя милост положи лавъра на монумента в знак на почит към двамата ми прадядовци, оставили кости в Чаталджанската епопея. Кольо ми направи снимки.
Мир на праха им!
Чета книга-албум на руски за Корфу и Разговорите на Екерман с Гьоте. (Отново. И пак ги намирам интересни).

* * *

7 септември 2013, събота
Корфу

Сутринта в 7 без 20 излязохме пред хотела, за да видим изгрева на слънцето и да направим малко снимки. Когато едва-едва надникна над очертания­та на отсрещните планини, заревото беше назъбено като току-що прокарали дет­ски зъбки. Само след минута-две то изглеждаше както очертанията на лавата в краищата на действащ вулкан.
Направих много снимки – два филма вече са изщракани, от третия има още десетина пози.
Много красиво, необикновено добре се чувстваме тук. Питам жена ми дали би живяла тук. Да. Аз също. Пейзажът е като тосканския – хълмовете тук буквално са обсипани с маслини. Няма плантации, всичко е на баир и не мога да си обясня как тия хора обират реколтата, тъй трудно ми се вижда. Вчера се разходих зад хотела нагоре по хълма и от една стара маслина отчекнах от корена три калемчета и ги потопих във вода. Струва ми се, че живнаха, но не знам дали ще се хванат – имам желанието да си купя маслиново дърво, но тук има магазини за живи цветя в градчето, а рейсът не спира около тях. В Сливен в един магазин продаваха пораснала маслина за 62 лв., но Мария ми беше обещала да пита някъде другаде, тъй като някакъв човек имал и ги продавал по 15 лв. Оказа се, че в момента няма. А иначе в Сливен в последните дворове към лифта видях две маслинови дръвчета и много им се зарадвах, дори попитах дали може да им направя снимки. Човекът беше каракачанин, позволи ми да вляза в двора и ги снимах. Каза, че си ги е донесъл от Гърция, били на 8 години.
Тук сме в схотел „Потамаки“ в курорта „Беницес“. Стаята е с голяма спалня плюс две отделни легла – очевидно за семейство с две деца. Терасата е широка и дълга, хапваме на нея, а панорамата пред нас е красива – висок хълм с много маслинови дървета и високи кипариси, които придават на гледката ти­пично характерната картина на средиземноморския италиански пейзаж. Има дворчета около нас с градини, цветя, плодни дървета. Уличките са тесни, заведенията – много.
Впечатленията са много и разнообразни, сега нахвърлям тия бележки на плажа малко встрани от хотела, тъй като тук има няколко частни къщи-съборетини и не се плаща за чадъри и входни такси (6 евро за чадър) и доста хора се събираме тук – има оставени не знам от кого шезлонги, които вършат идеална работа, а има и три огромни дървета, които хвърлят чудна сянка.
Снощи в двора на хотела имаше фолклорна вечер. Артистите закъсняха около … 2 часа, но представлението си го биваше – успяха да създадат настроение. Поръчах безалкохолни коктейли (много вкусни), които ни сервираха със запалени бенгалски огньове и в тъмното беше впечатляващо. Пих и добро кафе.

****************************************

****************************************

Из “Печални тропици”

Клод ЛЕВИ-СТРОС

II. Новият свят

Пресичането на тропика

Claude-Levi-Strauss

Тропиците, каквито изглеждат на морския бряг между Рио и Сантос, са все още подобни на мечта. Планинската верига по бреговата ивица, която в ед­на точка надхвърля две хиляди метра, се спуска към морето и го разрязва на островчета и заливчета. Езиците на ситния пясък, обрамчени от кокосови палми или от влажни, изобилстващи от орхидеи гори, се обтягат до стени от пясъчник или базалт, които преграждат достъпа до тях от всички страни, освен от морето. Неголемите пристанища, отстоящи едно от друго на стотици километри дават подслон на рибарите, все още живеещи в къщи от XVII век. Сега къщите са порутени, но някога са били построени от благороден изтесан камък за корабособствениците, капитаните, вицегубернаторите. Ангра-Дус-Рейс, Убатуба, Парати, Сан-Себастиян, Виля-Веля – това са пунктовете, където са докарвали златото, диамантите, топазите и хризолитите, добити в minas geraes – „главните рудници” на кралството. Техният пренос през горите на гърбовете на мулетата е отнемала дни. Когато търсиш следите от пътеки, преминаващи по дължината на хребетите, е трудно да си представиш степента на интензивност на движението: сякаш то е попивало специален промисъл, съществуващ за сметка на връщането на изгубените от животните подкови.
Бугенвил ни разказа за опасностите около изкопаването и превоза на минералите. Веднага след извличането златото трябвало да постъпи в домовете на Фонда, разположени във всеки окръг: Рио-дас-Мортис, Сабара, Серра-Фрио. Там взимали кралското мито, а онова, което се полагало на предприемачите, им се предавало в слитъци с указания за тяхното тегло, проба, номер и кралския герб. Регистрацията се правела от Централната кантора, разположена на половината път между рудниците и брега.
„Тази кантора се охранява от пост, който се пази от капитан-лейтенант и петдесетина войници; именно тук собствениците на слитъците плащат митото в размер една пета от стойността на принадлежащото им злато, а така също и сумата от половин реал на човек и на глава рогато или товарно животно. Половината от сумата отива за краля, а втората половина се дели между личния състав на поста”… Затова и не бива да се удивляваме, че керваните, които идвали от рудниците и преминавали задължителна проверка били спирани и проверявани „с възможно най-голяма строгост”.
„Частните лица сдават златото в слитъци на Монетния двор в Рио де Жа­нейро, който заплаща стоимостта им в сечени монети: обикновено това били полудублони на стойност осем испански пиастра. От всеки от тези дублони кралят получава по пиастър за лигатура и за монетен сбор”. И Бугенвил продължава: „Монетният двор в Рио де Жанейро е един от най-добрите. Той има необходимото оборудване, което позволява да изпълнява задълженията си с необходимата скорост. Предвид това, че златото се доставя от находищата едновременно с непрекъснатото пристигане на флотилиите кораби от Португа­лия, е наложително темпът на работа на Монетния двор да бъде ускорен и бързината, с която се секат монетите е поразителна”.
Още по-строга е системата от мерки, свързана с добива на диаманти. Предприемачите, разказва Бугенвил, „се задължават да дават точен отчет … за добитите елмази и да ги сдават на интенданта, назначен на този пост от краля. Интендантът ги пази в кръгло, обковано с желязо сандъче с три катинара. Ключовете от единия катинар се пази от него, ключовете от другия – у вицекраля, а от третия катинар – у провадора на кралската асиенда. Това сандъче се влага в друго, което упоменатите три лица запечатват със свои печати и в което се пазят трите ключа от първото сандъче. Вицекралят няма право да прове­рява неговото съдържание. Той само полага всичко в сандъка и след като го запечатва, го изпраща в Лисабон. Сандъкът се отваря в присъствието на краля, който подбира всеки от елмазите, които му харесват, като изплаща стойността им на предприемачите по договорената тарифа”.
От тази интензивна дейност, в резултат на която само през 1762 година са били пренесени, проверени, отсечени и изпратени сто и деветнайсет златни ароби [мярка, равна на 15 килограма], т.е. повече от половин тон благороден метал, не е останало нищо върху отново обгърнатия от спокойствие бряг. Само няколко величествени самотни фасади в дъното на залива напомнят за нея. Техните стени, някога отправна точка за галеоните, сега се мият единствено от вълните. Струва ти се, че от обширните гори, към девствените заливчета и от острите скали на високите плата рядко се спускат единствено босоноги индианци. Някак не ти се вярва, че тук са били работилниците, където още преди двеста години се е ковала съдбата на съвременния свят.
Преситил се от златото, светът пожелал захар, но захарта сама консумира­ла робите. Изтощението на рудниците (което, впрочем, предшествало унищоже­нието на горите, ползвани за гориво на тиглите), отмяната на робството, накрая растящото световно потребление – всичко това тласка Сао Паоло и неговото пристанище Сантос към производството на кафе. Златото от жълто, след това бяло, става кафяво. Но, въпреки промените, превърнали Сантос в един от международните центрове на търговията, тази местност съхранява някаква необяснима красота. Докато корабът бавно пълзи между островите, изпитвам първия си потрес от тропиците. Движим се по тесния зеленикав канал. Струва ти се, че протегнеш ли ръка ще можеш да хванеш тия растения, които Рио държи на почтително разстояние в заграбените от хълмовете оранжерии.
Местността зад Сантос е равнина, затоплена и покрита от лагуни и блата, прорязана от реки, проливи и канали, чиито очертания непрекъснато се раз­миват от седефените изпарения, която ти изглежда първичната земя, появила се в началото на сътворението. Покриващите я бананови плантации имат възможно най-свежия и нежен зелен отенък.
В продължение на половин час корабът преминава всред банани, по-скоро растения мастодонти, отколкото дървета-джуджета, със сочни стволове, които се губят сред еластичните листа, шумолящи над ръката със стотици палци, промъкваща се от огромния кестенов или розоват лотос. После пътят се изкачва на височина осемстотин метра до върховете на серата [хребета – португ.].
Както всичко на този бряг, отвесните склонове са защитили от попълзно­венията на човека девствената гора, тъй богата, че в търсенето на нейно подобие трябва да се отправиш на север на много хиляди километри – до басейна на Амазонка. Докато автомобилът скърца на завоите – тях не бива да наречеш дори „глава на топлийка”, тъй засукани са в спирала, – се промъкваш всред облак, който създава илюзията за високи планини от други ширини, имам време да се позаинтересувам от дърветата и другите растения, преминаващи пред взора ми подобно музейни експонати.
Тази гора се отличава от нашите с контраста между листа и стволове. Листакът е по-тъмен, отенъците на зеления цвят напомнят по-скоро минерал, отколкото растение, а сред минералите, преобладава не изумрудът и перидо­тът, а нефритът и турмалинът. А стволовете, напротив, бели или сивкави, изпъкват на тъмния фон на листната маса подобно костни останки. Близо до зелената стена, за да обхвана общия й вид, изучих главното в детайла. Върху по-обилните, отколкото в Европа, растения са щръкнали стъбла и листа, сякаш изрязани от метал, тъй уверена е тяхната стойка, а основният смисъл на формата им иска да внуши неподвластност на превратностите на времето. Отстрани ти се струва, че тук природата е от съвсем друг порядък, отколкото нашата: тя намира по-висока степен на присъствие и постоянство.
Веднъж аз вече бях изпитал нещо подобно. Случи се по време на една от моите ваканции в Прованс, една от първите след обикновено прекарваните в Нормандия и Бретан. Вместо растителност, която тъй и остана за мен някак неопределена и неинтересна, се появи съвсем различна. Всеки вид имаше в моите очи особено значение. От буквално обикновено село аз се пренесох изведнъж в археологическо находище, на което всеки камък беше вече не просто съста­вна част от дом, а преди всичко свидетел на миналото. С възторг лазех по камъните, повтарящ на самия себе си имената на растенията: мащерка, риган, босилек, лавър, лавандула, ягоди, каперси, мастиково дърво, всяко от които не само играе особена роля, но притежава своего рода „княжеска грамота”. А тежкият смолист мирис служеше едновременно за доказателство за съществуването на тази растителна вселена и като довод за нейната полза. Сега впечатлението, което флората на Прованс остави у мен благодарение на аромата си, със своята форма възпроизведе тропическата гора. Това вече не е светът на всекидневните ухания, не е хербарият от рецепти и пристрастия, а растителна гмеж, подобно трупа от огромни танцьори, застинали в сложни позиции сякаш специално за това, за да продемонстрират най-отчетливия рисунък – неподвижния балет, нарушаван единствено от минералното движение на своите източници.
Стигнеш ли върха, всичко отново се сменя, убито от влажната жар на тропика и от дръзновената плетеница от лиани и скали. Вместо огромната сияеща панорама, която за последен път се провижда от беседката на хребета до самото море, в противоположната посока виждаш неравно и голо плато, буквално разхвърлило своите хребети и долове под своенравното небе. Отгоре пръска дъжд. Защото се намираме на височина от около хиляда метра и макар морето да е все още близо. От върха на тая стена започват планинските ареали – ред от масиви, първият и най-труден от които формира крайбрежната ивица. Платото малко по малко се снижава на север и на три хиляди километра оттук пада на големи отстъпи към басейна на Амазонка. Неговият наклон едва на два пъти се нарушава от линията на скалите: хребета на Ботуката, приблизително на около петстотин километра от брега и шападите в Мату Гросо на около пет хиляди километра от него. По-късно, едва преодолял едната и другата, отново ще видя по протежение на големите реки по басейна на Амазонка гора, сходна с онази, която се е вкопчила в крайбрежната ивица. Най-голямата част от Бразилия, заключена между Атлантическия океан и реките Амазонка и Парагвай, представлява повърхност с наклон, поповдигната от страната на морето: подобна на къдрав трамплин пред [гимнастическа] греда, обграден от влажен пръстен тропическа гора и блата.
Ерозията, опустошила земята, е създала някакъв незавършен ландшафт, но вината за хаотичния вид на пейзажа носи преди всичко човекът. Отначало той разорал целината, но след няколко години изтощената и измита от дъждо­вете почва се оказала негодна за кафеените дървета. И плантациите се премес­тили по-далеч, там, където земята била все още девствена и плодородна. Между човека и земята там никога не била установена оная взаимна грижа, която в Стария свят лежала в основата на хилядолетната им близост, в хода на която те привикнали един към друг. Тук земята била осквернена и погубена. Хищниче­ското земеделие завладяло лежащите на повърхността богатства и по-късно отишло още по-надалече, като изтръгнало всичко, от което може да се спечели.
Онази територия, която стопанисвали първопроходците, с право наричат ресни. Защото като опустошавали почвата още в момента на разораването, те били обречени да заемат само движещата се ивица, врязвайки се от едната страна в девствената земя, като оставяли зад себе си изтощена пръст. Подобно огнена ламя, непрекъснато пълзяща напред за нова и нова територия, яркия пла­мък на земеделието за сто години погълнал щата Сао Паоло. Ускорено в средата на XIX век, то постепенно се премествало от изток на запад, тъй че скоро ми предстоеше да го забележа от другата страна на река Парана. То прокарвало свой път сред повалените стволове и изтръгнатите от родните гнезда семейства.
Територията, която пресича пътя от Сантос към Сан Паоло е от онези, които от най-древни времена са били използвани в тази страна, затова тя е и археологически ареал с угаснало земеделие. През тънкия покров на твърдата трева просветват скелетите на скатовете и склоновете, покрити някога с гори. На места налучквам пунктира на хълмовете, по който са отбелязани бившите местоположения на дърветата в кафеените плантации; дървесата отново тръгват нагоре всред покълналата по склоновете трева, подобни на пресъхнали гърди. В долините растителността отново е завлядала почвата, но това вече не е благородната архитектура на първозданната гора: в сечищата храсталаците плътно обграждат хилавите дървета. Отвреме навреме се мярка колиба на емигрант-японец, който се мъчи да възроди с допотопни градинарски методи парчето земя.
Пътешественикът европеец се обезкуражава от подобен пейзаж, който не се побира в нито една от традиционните категории. На нас не ни е позната девствената природа, нашият пейзаж явно е подчинен на човека. Може този пейзаж понякога и да ни се струва див, но едва ли затова, че е наистина такъв, а защото промяната е дошла с по-бавен темп (отколкото в гората или в планини­те), тъй като възникналите въпроси били тъй сложни, че човек, вместо да търси систематически решения, пристъпвал във вековете с множество ситни стъпки. И сега крайните резултати от картината му се струват с първозданна стойност. Тъй наречена­та истинска дивост на пейзажа е в резултат на низ от мероприятия и безсъзнателни решения.
Но дори и в най-суровите пейзажи на Европа има някаква хармония, в пресътворяването на която Пусен няма равен на себе си. Идете в планините: обърнете внимание на контраста между сухите склонове и горите, разположени­ето им върху стъпаловидните катове над ливадите, на разнообразието на отенъците, преобладаването на един или друг вид дървета в съответствие с местоположението или по склоновете. Трябва да поживееш в Америка, за да разбереш, че тази висша хармония не е израз на стихийния образ на природата, а е резултат на обществен договор в отдавнашните взаимоотношения между местност и човек. А той наивно се любува на следите от своите минали деяния!
В обитаемата Америка, както в Северната, тъй и в Южната (изключение правят платата в Андите, Мексико и Централна Америка, чиято по-гъста и постоянна населеност ги сближава с Европа), както и при нас имаме избор между безжалостно обузданата природа, приличаща повече на завод под открито не­бе, отколкото на селска местност (имам предвид тръстиковите плантации на Антилските острови и полетата в „царевичния пояс” на Щатите) и онази друга природа, чийто образец съзерцавам в този момент и която е била владяна от човека достатъчно дълго, за да успее да я опустоши, но недостатъчно дълго неговите бавни и невъзвратими действия да я преобразят и да я издигнат в ранг на пейзаж. В околностите на Сао Паоло аз привиквах към по-суровата, в сравнение с нашата, природа, тъй като земята тук не е тъй гъсто населена и лошо обработвана, но тъй или иначе е лишена от истинска свежест: вече не е дива, но не е и намерила нова своя същност.
Изоставените земи са с големината на цели провинции: човек някога ги е владял за не тъй дълго време, а след това е обръщал поглед към други места. След себе си е оставял истерзана природа със сложните последствия от своето присъствие. И на тези полета на сблъсъци, където в течение на няколко десетилетия той се срещал с непознатата земя, сега бавно и в безпорядък се възражда еднообразна растителност – тъй лъжовна, че под фалшивата й невинност личи паметта за тези сражения.

 Градове и села

Bra 1

В Сао Паоло можеше да се занимавам с етнография в почивните дни, но не в индианските предградия, както ми обещаха прибързано, а в предградията, населени със сирийци и италианци. Най-близката етнографска забележител­ност беше на около петнайсетина километра, едно най-обикновено село, в кое­то светлорусите коси и сините очи на облечените в дрипи жители издаваха техния немски произход, доколкото около 1820 г. група германски колонисти се били заселили в тия райони на страната, където най-малко се усещали тропи­ците. Тук те в някакъв смисъл се бяха разтворили и изгубили всред местната бедна селяния, но по-нататък, по на юг, в щата Санта Катарина, в градчетата Жоинвил и Блуменау все тъй пазеха под закрилата на араукариите атмосферата на отминалия век. Улиците, застроени с къщи с островърхи покриви, носеха немски имена – тук се говореше само този език. На терасите на бирариите стар­ци с бакенбарди и мустаци пушеха дълги лули, в края с фарворови главички.
Около Сао Паоло живееха и много японци, но да намериш необходимия подход към тях беше повече от трудно. Имиграционните кантори ги набираха, осигуряваха им превоз и временни жилища след тяхното пристигане, а след това ги разпределяха по фермите, които приличаха едновременно и на селца, и на военни лагери. Тук се намираха всички учреждения: училището, занаятчийските работилници, медицинският пункт, лавките, зеведенията за развлече­ние. Емигрантите прекарваха дълги години в това отчасти доброволно заточение, като връщаха чрез работата си своя дълг към компанията и увели­чаваха нейните капитали. Тая компания се беше задължила след няколко години да ги върне обратно в земите на техните предци, за да могат там да предадат богу дух, ако пък маларията направеше това по-рано – да върне телата им там. Всичко беше организирано тъй, че у спусналите се в рискованото начинание хора никога да не се породи усещането, че са напуснали Япония завинаги. Но не можеше да се каже, че предприемачите ги интересуваше единствено финансовата, стопанската или пък хуманната страна на нещата. При внимателното изучаване на географската карта се откриваше стратегическата застраховка, която би могла да обясни съоръженията в тия ферми. Достъпът до имиграционните кантори, да не говоря пък за вече почти нелегалните мрежи от хотели, болници, тухлени заводи, дъскорезници, които осигуряваха самостоятелното съществуване на емиграцията и, накрая, достъпът в самите селскостопански центрове беше извънредно затруднен. Всичко това свидетелстваше за някакви замисли. Разпределението на колонистите по предварително избрани пунктове и археологически разкопки, провеждани методически с цел да подчертаят някои аналогии между местните находки и остатъците от японски неолит, се явяваха, очевидно, две крайни звена от единен замисъл.
В самия град някои пазари в населените с най-обикновен народ квартали се държаха от чернокожи. И по-точно – доколкото този епитет има смисъл единствено в такава страна, където етническото многообразие в съчетание с не тъй много етнически предразсъдъци е довело до най-сложни смешения, – сред тях можеха да се забележат метисос – резултат от смешението на бели и черни, кабоклос – на бели и индианци и кафузос – на индианци и черни. Стилът на продаваните на пазарите стоки оставаше един и същ: сита за маниоково брашно в типично индианска форма във вид на слабо опъната решетка от разрязани бамбукови стволове, свързани в ленти; ветрила за раздухване на огъня, които също бяха унаследени от местната традиция. Типа на ветрилата представлява интерес, тъй като всички те предлагат хитроумни решения на въпроса как с помощта на плетеница можеш да превърнеш проницаемия и неплътен палмов лист в твърда и плътна повърхност, способна при силен замах да породи струя от въздух. Тъй като има множество способи да се реши тази задача и множество разновидности от палмови листа, може да видите всички възможни форми на ветрила, а след това да съберете образци, илюстриращи тези малки технологични разработки.
Съществуват два основни типа палмови клони: чиито листа са разположени симетрично по едната и другата страна на средното стъбло, или такива, които са разположени несиметрично подобно на ветрило. Първият тип подсказва два способа: или трябва да прегънеш всички листа от едната страна на стъблото и да ги сплетеш в едно, или да сплетеш всяка група отделно, като нареждаш листата под прав ъгъл и пропускаш краищата на едните през долните части на другите и обратно. По такъв начин се правят два вида ветрила: във форма на крила и във форма на пеперуда. Що се отнася до втория, той дава възможност за много варианти, които винаги всъщност, макар и в различна степен, са съчетания на останалите, а ветрилото, направено във формата на лъжица, лопатка или розетка напомня голям сплескан кок.
В покрайнините на Сао Паоло можеше да събираш селски фолклор. На майските празници селата се украсяваха със зелени палмови клони, устройваха се паметни, по португалска традиция, сражения между маври и христия­ни; процесии на кораби от картон; извършваха се поклонения в отдалечени енории, дали подслон на прокажени. Там в разпътните изпарения на пингата – водка от захарна тръстика, изобщо не приличаща на ром, която пият или неразредена, или като батида, т.е. смесена със сок от лимон, – чудовищно пияните, нагиздени с парцали бардове-метиси се привикваха един-друг чрез удари на барабан на състезания по сатирически песни. Съществуваха също така вярвания и традиции, които беше интересно да се записват: лекуване на ечемик на окото като към него се приближаваха златен пръстен; разделянето на всичко, което можеше да се яде на две несъвместими групи: горещи ястия и студени ястия, а също така и на други странни съчетания: риба и месо, манго и алкохолни напитки, банани и мляко.
Но навътре в щата Сао Паоло беше по-увлекателно да се проследят не отживелите средиземноморски традиции, а своеобразните форми в развитието на зараждащото се общество. Макар и в двата случая да става дума за миналото и настоящето, етнографското изследване от класически тип, което има за цел да обясни сегашното с помощта на миналото, тук минава в своята противоположност: неуловимото настояще ти се струва, че възпроизвежда едва отделни етапи от европейското развитие. В латифундисткото село, подобно на Франция от епохата на Меровингите ²², се раждаше общинския и градски живот. Възникващите поселения не приличаха на сегашните градове, тъй банални, че в тях трудно можеш да намериш отличителните признаци на собствената им история. Те се сливат едно с друго във все повече еднородна форма, където съществуват само административни различия. Тук градовете, обратното, можеше да познаеш (както ботаникът различава растенията по името, вида и строежа им), и да определиш принадлежността на всеки от тях към едно или друго голямо семейство на градското царство, които човек е добавил към природното.
В течение на XIX и XX век фронтът на първопроходците бавно се премествал от изток на запад и от юг на север.
Около 1836 г. Норте, местност между Рио и Сао Паоло, била вече достатъчно усвоена и дошло ред на централната зона на щата. След двайсет години колонизацията поела на североизток към Межан и Паулис; през 1886 г. тя взела курс към Араракуара, Алта Сорокабана и Нороесте. В тези зони още през 1935 г. кривата на ръста на числеността на населението почти съвпадала с кривата на ръста на производството на кафе, тъкмо тогава, когато в старите земи на север снизяването на втората крива изпреварило спада на първата: намаляването на населението започнало да се усеща през 1920 г., а изтощената земя била напусната през 1854 г.
Едва в крайбрежните градове – Рио и Сао Паоло – урбанизацията е имала устойчив характер и се оказала необратима. През 1900 г. Сао Паоло начислявал 240 000 жители, през 1920 г. те вече били 580 000, през 1928 г. цифрата надхвърлила милион, а днес тя е двойно повече²³. Във вътрешните райони градските образувания се появявали и изчезвали. По такъв начин заселвана в един пункт, провинцията в същото време опустявала в друг. Като се премествали от място на място жителите не ставали повече, но променяли социалния си тип, тъй че като се съпоставят напуснатите и все още оформящите се градове, можеха да се изследват социологическите преобразования, извършили се в необикновено кратък период и изглеждащи тъй поразителни, както в палеонтологията, където те обхващат милиони векове от еволюцията на организмите.
Не трябваше да се забравя, че напуснала крайбрежието, в течение на последния век Бразилия в голяма степен просто се беше изменила, но не и развила.
В периода на съществуването на Бразилската империя² заселването на страната е било слабо, но се разпределяло върху територията й относително равномерно. Ако крайбрежните или съседните на тях градове оставали хилави, то градовете във вътрешните райони проявявали голяма жизненост за разлика от сега. Било исторически парадокс, който често се стараят да забравят – общата оскъдност на средствата за съобщения благоприятствала развитието само на на най-неразвитите градски селища. Когато на разположение на хората били само конете, те изпитвали по-малко отвращение към пътешествията, продължаващи месеци, а не дни и седмици, и са поемали към такива отдалечени райони, в които е можело да проникнат само мулета. Бразилия от вътрешността живеела единен живот, бавен, но стабилен. В отреденото време преодолявали разстоянията по реките, като отсядали на неголеми междинни станции, ползвани по няколко месеца. Пътеките, напълно забравени през 1935 г., например ползваният сто години по-рано път от Куяба до Гояс, още играеха роля в оживената търговия, на които можеха да се видят кервани от петдесетина до двеста мулета.
Ако не говорим за най-отдалечените райони, то състоянието на запусна­тост, до което в началото на ХХ век беше доведена Централна Бразилия, в никакъв случай не отразяваше първоначалното положение на нещата. То се оказа платената цена за ръста на населението и търговията в крайбрежните райони, където навлизаха съвременните условия на живот. В същото време вътре­шните райони, доколкото развитието там е било твърде затруднено, били доведени до упадък, вместо да се следва постъпателно движение в свойствения им по-бавен ритъм. Така параходната връзка, която съкращавала пътя, загубила в целия свят междинните си, някога известни пристанища. Не можеш да не запиташ не е ли призвана и авиацията да изиграе подобна роля, приканила ни да си поиграем на прескочи-кобила с предишните основания. В края на краищата може да се предположи, че механичният прогрес сам ще заплати онзи откуп, на който все още се крепи нашата надежда – той ще ни върне дребната монета на самотата и забравата в замяна на онази близост, от чиято наслада ни е лишил в масов мащаб.
По-малък по значителност пример за тези изменения са вътрешната част на щата Сао Пауло и съседните й области. Да, не е останала и следа от онези малки градчета-фортове, чиято поява в онези отминали времена осигуря­вало усвояването на която и да е провинциална територия и които са положи­ли началото на толкова бразилски градове на брега на океана или реките: Рио де Жанейро, Витория, Флорианополис на острова със същото име, Баия и Форталеза; Манаус, Обидос на брега на Амазонка или Вила Виля ди Мато Гросо. Развалините на последния, периодически завземан от индианците намбик­вара, все още съществува близо до Гуапора. В миналите времена там е бил знаменитият гарнизон на капитана ду мату – командващият на участъка на самата граница с Боливия, т.е. на същата онази линия, която папа Александър VI Борджия символично прокарал през 1493 г. през все още непознатият Нов Свят, за да удов­летвори съперническите амбиции на испанската и португалската корони².
Няколко миньорски града далеч на север и на изток, обръщали внимание върху себе си навремето, днес са опустели, а техните овехтели паметници – църкви от пламенеещия барок на XVIII век, – със своята ярка пищност об­разуват контраст с обкръжаващото разорение. Разбушували живота докато се разработвали рудниците, а сега изпаднали в летаргически сън, ти се струва, че те упорито са искали да удържат с всяка копка, във всяка гънка на своите ви­ти колонади, фронтони с волути [спираловиден архитектурен елемент – бел. прев.] и драпираните в одежди статуи частица от богатството, породило упадъка им. Цената за разработването на подземните запаси било унищожението на селските местности, особено на горите, чиято дървесина служила за топливо на литейните заводи. Миньорските градове угасвали като пожари, чиито запаси от гориво привършвали.
Щатът Сао Паоло може да възкреси от паметта си и други събития: борбата, която се е водила през XVI век между йезуитите и плантаторите, които защитавали всяка форма на своите поселения. Първите искали да изтръгнат индианците от естествената им среда и, като ги скупчвали под своя егида, внедрявали общинна форма на живот. В някои отдалечени райони на щата тези първи бразилски селца се познават по своите названия „алдейя”* или „мис­сан”**, а още по-добре – по пространните си и функционални планове: църква в центъра, господстваща на правоъгълния площад над трамбованата земя. Площадът с порасналата трева е обкръжен от улици, които се пресичат под прав ъгъл и застроени с ниски къщи, заменили предишните индиански колиби. Плантаторите-фазендейрос завиждали на временното могъщество на мисиите, които сдържали тяхното лихварство и рушветчийство, а също така ги лишавали от възможностите да използват робски труд. Те въоръжавали нака­зателни експедиции, от които и свещениците, и индианците бягали. С това се обяснява странната особеност на бразилската демография – селски живот, унаследен от алдея, могъл да се задържи в само в най-бедните райони, както пък на други места, където богатата земя била разграбвана, на населението не му оставал друг изход, освен да се заселва в сламени или паянтови колиби около къщата на стопанина, където последния държал под постоянно наблюдение своите арендатори. По дължината на някои жп линии при видимото отсъствие на какъвто и да е обществен живот строителите били принудени да строят станциите произволно, на равни разстояния една от друга, като ги назовавали по азбучен ред: Буаркина, Фелисиади, Лиман, Марилия (към 1935 г. компанията „Паулиста” стигнала до буква „П”). И до днес се случва по протежение на стотици километри влакът да спира само на ключовите станции – спирки, които обслужват някакво имение, в което е събрано цялото околно население: жп възел Баналал, жп възел Консейсан, жп възел Елиза…
В някои случаи, обратното, плантаторите по религиозни причини решавали да оставят земята на енориите. Така на бял свят се появява патримонио – поселение, което се ползва от покровителството на някакъв светец. Когато земевладелецът решавал да стане обикновен жител или дори когато е оставал плантатор, но живеел в града, патримонио носело светски характер. Тогава плантаторът наричал града на себе си (Паулополис, Орландиа), или, по политически причини, го оставял под протекцията на някаква знаменита личност – Президенте-Пруденти, Корнелиу-Прокопиу, Епитасиу-Пессоа… Дори за този кратък жизнен цикъл, когато някой изпадал в немилост пред тях, селищата се изхитрявали да променят имената си по няколко пъти, по които названия може да се проследи тяхното развитие. В началото това е била обикновена местност, известна под прозвище, получено по името на дребното земевладение, загубено в горите (например Бататас – „картоф”), или във връзка с някакви обстоятелства: не стигало топливо да се нагрее котелът в унило местенце и се появило Фейжан-Кру – „суров фасул”, или свършвало продоволствието на някакъв участък и той получил името Аррос-Сен-Сал – „ориз без сол”. След това в един прекрасен ден някакъв „полковник” – това звание щедро се раздавало на големите земевладелци, – решава да придобие влияние благодарение на няколкото хиляди хектара, получени на концесия. Той събира, привлича, вкарва в имението си блуждаещото население и Фейжан-Кру се превръща в Леополдина, във Фердинандополис. По-късно, родено от каприза и амбиция­та, градчето запада и изчезва. От него остава само името на няколко жалки къщи, в които гасне населението, подложено на малария и анкилостомоза***. Понякога градчето се съживява. В него се появява колективно съзнание, което се старае да забрави, че градът е служил за игра и оръдие на един човек. Насе­лението, емигрирало неотдавна от Италия, Германия и още половин дузина други страни, чувства потребност от собствени корени и започва да търси основи в лексиката на индианските племена, обикновено тупи, които в неговите очи обличат града в доколумбов авторитет: Танаби, Вотупоранга, Тупан или Айморес.
Неуспешният цикъл демонстрира жалките си остатъци в разположените по протежението на реките „мъртви“ селища, довършени с прокарването на железопътната линия. В началото – хан и склад до реката, където лодкарите намирали приют през нощта и не се притеснявали от засадите на индианците; после, когато се появили малките параходни съдове възникнали портос-ди-ленья****, където примерно на всеки трийсет километра колесните параходи с немощната си свирка се спирали, за да се снабдят с топливо; накрая се основали речните пристанища на крайните точки на плавателния участък, а на местата, непроходими заради подводни прагове или водапади, – пунктове за претоварване.
През 1935 г. своя традиционен вид са запазили едва два типа градове, в които все пак е останал живец. Това бяха поузос, градчета на кръстопът, и бок­кос-ди-сертан – „устия към дебрите”, където свършвали керванните пътища. На смяна на предишите видове транспорт – керваните от мулета или каруци, теглени от бикове, – вече идва камионът. Той се движел по същите пътища, но поради лошото им състояние – със скорост, която не превишавала скоростта на впрегатните животни; камионът спирал на същите спирки: шофьорите в омазнените си гащеризони там се срещали с облечените в кожи тропейрос – гледачите на животни. Пътищата не оправдавали надеждите, които им възлагали.
Раждането на пътищата е различно. Това били стари керванни пътища, които някога служели за превоз на кафе, тръстикова и захарна водка в едната посока и сол, сушени плодове и брашно – в другата. Тук-там насред горите няколкото колиби бивали оградени от селски бариери, пред които съмнителен представител на властта с лице на селянин и в дрипи ти искал пари, за да продължиш. С това обстоятелство се обяснява появата на други, много по-скрити, пътища, които позволявали да се избягва плащането на митото. Съществували, накрая, и пътища за мулета, и пътища за бичи впрягове. По тях в течение на два-три часа можело да се чува еднообразното и душераздиращо скърцане, идващо от търкането на осите на бавно движещата се каруца и напълно способно, ако нямаш навика, да те подлуди. Антични по своя образец, внесените през XVI век от страните на Средиземноморието каруци (там те не били променяни от доисторическите времена) се състояли от тежък кош с аръш и плетени ритли, лежащи непосредствено на оста, съединена с монолитни, без главина, колела. Впрегатните животни губели много повече сили да преодолеят скрибучещото съпротивление на коша върху осите, отколкото за движението си напред.
Всичките тези пътища били проправяни съвсем случайно като резултат от факта, че, примерно, в едно и също направление са се придвижвали животни, каруци и камиони, които ги и подравнявали. Но поради дъждовете, срутванията или растителността всеки си проправял собствено ложе, най-удобното в обстоятелствата, тъй че се образували сложни плетеници от ровове и олисели склонове, понякога съединяващи се и достигащи в отделни случаи стотици метри в ширина подобно булеварди насред дебрите или пък, обратно, разхвърлени по четирите посоки на света. При това положение никому не е известно по кои от тези нишки на Ариадна трябва да се тръгне, за да се преодолеят трийсет километра от опасния път за много часове, за да не се окажеш изгубен посред пясъци и блата.
В сезона на дъждовете пътищата, превърнали се в канавки от мазна кал, ставаха непроходими, но първият преодолял калта камион проправяше в глината дълбоки коловози, които след три дни, благодарение на засушаването, ставаха твърди като цимент. На следващите машини не им оставяше друг избор, освен да следват колелата в тези канавки и да се движат по тях, което беше възможно само при еднакво разстояние между колелата и еднаква височина със задния мост на камиона. Ако рамата седеше по-ниско, машината внезапно подскачаше до върха на свода на пътя и тя увисваше на плътния цокъл, който трябваше да се събаря с лизгар. А ако разстоянието между колелата не съответстваше на коловоза, тогава се случваше да се пътува по цели дни с риск да се прекатуриш всеки миг, тъй като колелетата от едната страна се намираха ниско долу, а от другата висяха във въздуха.
За мен остава паметно едно пътешествие, в жертва на което беше принесен новичък „Форд”. Решихме да пропътуваме толкова, колкото издържи самата машина. Пътешествието завърши на около 500 километра от Сао Паоло, в колиба на семейство индианци каража на брега на река Арагуая. През обрат­ния път предните ресори се скършиха и преминахме сто километра, поставили двигателя направо върху оста. През следващите шестстотин километра метална пластина, която се съгласи да изкове селски ковач, поддържаше двигателя. Но за мен незабравими ще останат онези часове на тревожно пътуване в настъпилата тъмнина – тъй като селата се срещат рядко в областта, където се допират щата Сао Паоло и щата Гояс, когато не знаехме в кой момент щеше да ни подведе онзи коловоз, който избрахме сред толкова други. Внезапно в тъмнината изникна градец – поузо, обсипан с потреперващи звездички – електрически лампички, които се захранваха от малко моторче. Ние вече няколко часа различавахме почукването на това двигателче, но ухото го бъркаше с нощните звуци на гората. Ханът ни предложи метални кревати и хамаци, а на сутринта ние вече се разхождахме по главната улица на градчето с неговите къщи и базари, по площада, зает от търговци, доктори, зъболекари и дори от странстващи нотариуси.
В панаирните дни оживлението нараства: стотици живеещи усамотено селяни напускат своите колиби и с цялото си семейство се спускат в многоднев­но пътешествие, за да продадат веднъж в годината теленце, муле, кожа от тапир или пума, няколко чувала мамули, ориз или кафе или да ги заменят за памучен плат, сол, керосин за лампата и не тъй много патрони за оръжието.
На заден план се простира плато, обсипано с гъсти храсти и отделни дръвчета. Личи скорошна ерозия – гората беше изсечена преди половин век, – която леко се очертаваше по него като с плахи удари от тесла. Спадания на нивото от няколко метра очертаваха тераси и бяха знаци на зараждащи се оврази. Недалеч от широкия, но недълбок воден поток – по-скоро своенравен разлив, отколкото река с постоянно русло, – две-три успоредни улици окръжават с бух­налите участъци от растителен плет паянтови ранчо, покрити с керемиди и сияещи във варосаната си белота стени, искрящи още повече от обрамчените в кафяво капаци на прозорците и блясъка на яркочервената пръст. Зад постройките, приличащи със своите фасади на покрити пазари и големите си неостъклени, почти винаги широко отворени рамки на прозорци, започва прерията, обрасла с остра и твърда трева, опасана до корените си от животните. Организаторите на панаира са стоварили запасите от фураж на това място: стъбла от захарна тръстика или млади палмови листа, овързани с клони или сплитове от трева. Впрягове на монолитни колела, обковани по окръжността с пирони, се разполагат на лагер върху свободните пространства между тези кубически блокове. Свежо оплетени оградки, тенти от бичи кожи, укрепени с помощта на дебели въжета, покриват пътеките до жилището, които тук се допълват от навес от палмови клони или от тента от някаква материя, прикрепена за задната част на впряга. Под открито небе се вари ориз, черен фасул и сушено месо; голи дечица пробягват между нозете на биковете, преживящи твърда трева или жилави стебла, които висят из устите им подобно зелени струи вода.
След няколко дни всички се разотиват; пътешествениците се разнасят из горите. Селото дреме на слънце, в продължение на година неговият живот се свежда до едва еднодневното оживление на виллас-ду-доминго – „неделните селца”, пустеещи в будните дни. В неделите конници се срещат там, където пътеките се пресичат и където хоремаг се е пръкнал до няколко колиби.
Сцени като вече описаната, се повтарят безкрай в Бразилия, когато се отдалечаваш от крайбрежието към вътрешността на страната на север или на запад, там, където непроходимите гори се простират чак до блатата на Парагвай или галерията от гори по притоците на Амазонка. Села се виждат все по-рядко, а пространствата между тях са все по-обширни. Понякога това е открита местност, тоест „чиста” савана, понякога е покрита с храсти и тогава я наричат „гнусна” савана. Срещат се също така серрадо и коатинга – две разновидности на горски буренаци.
На юг, към щата Парана, ландшафтите са различни: местностите са високи, а видът им – от вулканичен произход. В климата се усеща постепенното отдалечаване от тропиците.
По тези места останките от коренното население, живеещо недалеч от културните центрове, тясно се сблъскват с най-съвременните форми на колони­зацията във вътрешните територии на страната. Ето защо своите първи излети реших да направя в този район на северна Парана.
Прекосил границата на щата Сао Паоло, минаваща по река Парана, след двайсет и четири часа стигаш до голяма хвойнова гора. Тази гора дълго време препятствала проникването на колонистите и практически останала девствена до 1830 г. Там се срещаха само групи индианци и някои от първопроходците, по правило бедни селяни, които отглеждаха кукуруз върху малки разчистени участъци.
По времето, когато пристигнах в Бразилия, усвояването на тази област едва започваше. През гората бавно пълзеше строежа на жп линия. Примерно на всеки петнайсет километра по краищата на разчистения участък в размер на един квадратен километър строяха станция. С времето тя се заселваше, а след това тук израстваше град.
Като пътешествах, качен на кон или на камион по неотдавна прокараните по гребените на горите пътища подобно на римските в Галия, беше невъзможно да разбера как вървеше животът по тези места. Продълговатите усвоени участъци се опираха с едната си страна в пътя, а с другата – в ручей, който ромолеше надолу към долината. Хората се устройваха в ниското, около водата, а линията на изкореняване на дърветата бавно се издигаше по склона. Затова и самият път, символ на цивилизацията, оставаше плътно обхванат от гората.
Но на дъното на долината между стволовете на повалените дървета и между пъновете вече са поникнали първите насаждения, които, както винаги, дават баснословна реколта от тази терра роса [червена земя], виолетова и девствена земя. Зимните дъждове ще преобразуват дървесните остатъци в плодороден хумус и почти веднага сами ще го смият от склоновете заедно с хумуса, от който се е подхранвала изсечената гора, тъй като вече ги няма удържащите го коренища. След колко години тази обетована земя ще се превърне в безплодна и опустошена?
Но все още емигрантите се наслаждаваха на трудно постигнатите радости на изобилието. Не успели дори да си изградят дом и все още делящи покрив с добитъка в дървена колиба на брега на ручея, те прославяха тази чудодейна нива, чийто нрав трябваше да обуздаят подобно див кон, за да може царевицата и памукът да започнат да раждат, а не всичко да бухне в разкошна, но безплодна зеленина. Един немски земевладелец плачеше от радост, като ни показваше гората от лимонови дървета, покълнали от няколко семки. Тези хора, дошли от Север, бяха поразени не толкова от плодородието, колкото от необичайните растения, познати им само от вълшебните приказки. Доколкото тази местност лежи на границата между тропиците и умерената зона, разликата от няколкото метра височина съответства на видима климатична разлика. Едно до друго растяха пшеница и захарна тръстика, лен и кафе.
Младите градове в тази зона – Лондрина, Нова-Данциг, Роландия и Арапонгас – се появиха след решение, прието от група инженери и финансисти, както век по-рано се беше появила Куритиба.
Куритиба, столицата на щата Парана, изникна на картата в деня, когато правителството бе решило да създаде град. Земята на един земевладелец беше пусната на разпродажба на участъци на достатъчно ниска цена, което веднага привлече поток от хора.
По отношение на Гояния се впускат в още по-голяма дързост, като възнамерявали да я построят на голо място като федерална столица на Бразилия.26
Приблизително на една трета от разстоянието, което отделя южното крайбрежие от течението на Амазонка, се простират обширни плата, сякаш забравени от вече два века от човека. В епохата на керваните и речните съобщения те бивааха преодолявани за няколко седмици като се тръгваше от рудниците в посока север. По такива пътища стигаха в началото на брега на Арагуая, а след това се спускаха по реката до Белена. Единственият свидетел на този провинциален живот – малката столица на щата Гояс, която му дала и името си, дремела на хиляди километри от крайбрежието, практически отрязана от него. На зеленеещата местност, обрамчена от капризния силует на хълмовете с поклащащи се на тях пискюли на палмите, от хълмовете се спускаха улици, обточени от ниски къщи. Те пресичаха градините и площадите, където пред църквите с нагиздени прозорци – ту плевни, ту къщи с камбани – преминаваха талиги. Колонадите, украшенията от изкуствен мрамор, фронтоните, винаги освежени с мазилка, пенеста, като белтък, и леко оцветена в охра или кремава, синя, розова боя, раждаха наяве пасторалния стил на испанския барок.
Реката течеше между обраслите с мъхове крайбрежни улици, на места срутени от тежестта на лианите, бананите и палмите, които запълваха пустеещи­те участъци. Но тази разкошна растителност ти се струва, че полагаше върху им не толкова печата на запустението, колкото принасяше на поизвехтелите фасади на къщите мълчаливо достойнство.
Вече не знам дали трябва да съжалявам за абсурдността на присъдата или да й се радвам – администрацията реши да предаде на забравата Гояс, неговата околност, неговите стръмнини и неговата излязла от мода прелест. Той се оказал твърде малък, твърде стар. За замисленото огромно начинание по строителството на столицата трябвало извънредно чисто място. Намерили го сто километра източно – на платото, покрито само с твърда трева и бодливи храсти, там буквално се стоварил бичът, враг на всичко живо. До него не водели нито жп линии, нито шосета, освен пътеки, по които минавали каруци.
На картата нанесли символичен квадрат със страна 100 километра; той съответствал на територията на резиденцията на федерален окръг, в центъра на който трябвало да се издигне бъдещата столица. Тъй като нямало естествени препятствия, архитектите имали възможността да работят на място буквално на чертожната дъска. Планът на града начертали върху земята, отбелязали неговия периметър, различните зони вътре в него: жилищна, административна, търговска, промишлена и онази, която била предназначена за увеселения (тя все още заема немаловажно място в който и да е град на първопроходци).
Всеки ден вестниците пускали обяви на цяла страница. Съобщавало се за основаването на града Гояния, при това се публикувал толкова подробен план, сякаш градът бил на сто години. Посочвали се преимуществата, обещани на жителите: система от шосейни и черни пътища, железопътна линия, водопро­вод и канализация и кинотеатри. Ако не се лъжа, в началото земята, тоест между 1935-1936 г., дори предлагали като безплатна добавка за ония купувачи, които били готови да платят таксите на нотариусите, тъй като нотариусите и спекулантите първи завладели града.
През 1937 г. аз прекарах известно време в Гояния. На безкрайна равнина, приличаща на изоставено място или на бойно поле, настръхнало от електрически стълбове и синорни колчета, се забелязваха около стотина нови, разхвърле­ни в безпорядък къщи. Най-голямата беше хотел и представляваше бетонен паралелепипед и която всред тая равна местност приличаше на аерогара или на неголяма крепост. Би ми се искало да я нарека „бастионът на цивилизацията” не в преносен, а в прекия смисъл на думата, която тъкмо с това ще получи във висша степен иронично значение. Лишената от каквото и да е изящество постройка беше сама по себе си противоположност на Гояс: никакво минало, никакво вчера, никакъв навик – нищо не запълваше пустотата и не смекчаваше натегнатостта. Тук човек се чувстваше като на перон или в болница – временен жител. Само страх пред някакъв катаклизъм може да оправдае строителството на подобен карцер. Кадм27, цивилизаторът, избил зъби­те на дракона, като мис­лел, че на земята, оголена и изгорена от диханието на чудовището, ще дойдат хората.

Bra 8

III. Кадиувеу

Парана

Туристи, разполагайте своите лагери на брега на Парана! Или не, по-добре е да се въздържите. Оставете мръсната си хартия, бутилките, които не могат да се унищожат, празните си консервни кутии за европейските ландшафти. Там разгръщайте своите палатки. Но отвъд границите на ивицата, усвоена от пионерите, пощадете, докато не е късно, буйните пенещи се потоци, които препускат и се смъкват на стъпала, вкопани във виолетовите базалтови склонове. Не тъпчете с курвенска свежест дебелите килими на мъховете. Забавете вашия ход в желанието си да превземете необитаемата прерия и гъстата влажна гора, където хвойновите дървета, пробиващи плетките на лианите и папратите, напомнят устремените към небето наши елхи. Това не са заострени към върхове­те конуси, а, напротив, натрупани един върху друг около ствола шестоъгълни подноси от клони, които колкото са по-високо, са толкова по-удължени, до последния, който изглежда като гигантски чадър. Девственият и величествен пейзаж, непроменен сякаш от стотици милиони години, ни пренася в ерата на карбона. Високото разположение и отделечеността от тропика са избавили тая гора от амазонското буйство, обратното – придали са му необяснима тържественост и стройност. Тя изглежда тъй, сякаш от незапомнени времена тук е обитавала по-мъдра и по-силна, отколкото нашата, раса, чието изчезване е напра­вило достъпно за нас този величествен парк, станал днес царство на ти­ши­ната и запустението.

Bra 2

На тези земи, изтегнали се по двата бряга на река Тибажа, някъде на ви­сочина около хиляда метра от морското равнище, аз за първи път се докоснах до индианците, когато съпровождах в пътуване по служба шефът на един от департаментите „Служба за защита на индианците“.
В епохата на откритието на Бразилия цялата нейна южна част беше пристан на индианските племена, родствени по език и култура и известни под наименованието „жес“. Те, очевидно, по-рано са били стеснени от индианците, говорещи езика тупи, които заели цялата крайбрежна ивица и против които жес са се борили. Като отстъпили, южнобразилските жес се заселили в труднодо­с­тъпната местност, благодарение на което с няколко века надживели тупите, с които колонизаторите се разправили бързо. В горите на южните щати Парана и Санта-Катарина дребни групи индианци се държали дори до ХХ век, а някои, може би, са доживяли и до 1935 г. Нека обаче се има предвид, че в продължение на последните стотина години тях са ги подлагали на тъй жестоко преследване, че те се скрили. Повечето обаче взели под контрол и през 1914 г. бразилското правителство ги заселило в няколко центъра. В началото се опитали да приобщят индианците към съвременния живот. В селото Сан-Жерониму, което ми служеше за база, преди е имало шлосерска работилница, дъскорезница, училище, аптека. Служба „Услуги“ регулярно получавала инструменти: брадви, ножове, гвоздеи, разпределяла дрехи и одеала. След двайсетина години се отказали от тези опити, като предоставили на индианците правото да разчитат само на собствените си сили. „Службата за защита“ проявявала към тях същото безразличие, жертва на което, от страна на обществените власти, станала саматя тя (оттогава, истина е, тя успяла да възстанови част от своя авторитет). Поради това въпреки своето желание тя се оказала принудена да прибегне към друг метод – да призове местните туземци сами да проявят инициатива и да се върнат към предишния си свободен живот.

Bra 9
От своето ефимерно запознанство със съвременната цивилизация индианците приели само бразилските дрехи, брадвата, ножът и иглата за шиене. Във всичко друго тази цивилазиця претърпяла поражение. Построили им къщи, те живеели на улицата. Опитали се да ги заселят в села, те продължили да скитат. Креватите натрошили за дърва, постилали си да спят направо на земята. Изпратените от правителството стада от крави бродели където им скимне, тъй като индианците с отвращение се отказали от месото и млякото. Дървени­те чукала, привеждани в движение механично, чрез постъпателно пълнене и изпразване на съда, монтирани върху рамото на лоста (разпространеното в Бразилия приспособление монжоло, което португалците заели, може би, от Изтока), гниели захвърлени, а индианците продължавали да чукат ръчно.

Bra 3

Диадема от пера на папагал.

И тъй, за мое голямо огорчение, индианците от бреговете на Тибажа не се оказаха нито „истински индианци“, нито пък „диваци“.
И все пак като като лишавам от поетически полет моя наивитет, както при всеки начинаещ етнограф, в представата си за очакваните изследвания, индианците ми преподадоха урок по внимание и обективност. Макар цивилиза­ци­я­та да ги е засегнала много повече, отколкото можеше да се предположи, скоро открих, че да ги разбера няма да е тъй лесно, както можеше да се предположи по външни признаци. Те напълно илюстрираха социологическата ситуа­ция (от втората половина на ХХ век станала изключение), при която на „първобитните хора“ внезапно е наложена цивилизация. Когато предполагаемата опасност, свързана с тях, била отстранена, интересът към тях изчезнал.

Bra 5

Лъкове, орнаментирани различно.

Някои старинни традиции на индианците устояли на влиянието на белите. Те, например, както и преди продължаваха да пилят и да инкрустират зъби. От друга страна, заимстванията от съвременната цивилизация превръщаха тяхната култура в оригинална система, усвояването на която, макар и да бе­ше лишено от предполагаемата екзотика, ми служеше като школа не по-мал­ко ценна, отколкото по-късното проучване на „истинските“ индианци.
Но главното беше странното нарушение на външното равновесие между съвременната и първобитната култура. Би било грешка да забравиш живата традиция на миналото, от която се появяваха традиционните жизнени приви­чки и навици. От къде се взеха тези възхитително полирани каменни чукала, попадащи в жилищата на индианците заедно с емайлираните чинии, купените на базара лъжички и понякога дори със скелета на шевна машина? Какво беше това – резултат от извършвания в горската тишина търговски обмен с останалите „диви“ племена, чиито войнствени действия правеха невъзможен достъпа до някои области на Парана?
Тези водещи до размисъл атрибути продължават да съществуват като свидетели на онази епоха, когато индианецът не е познавал нито постройка, нито дреха, нито металната посуда. Предишните навици несъзнателно се съхраняват в паметта на хората. За получаването на огън индианецът както и преди предпочита въртенето или триенето на две пръчици от мекото дърво палмито, а не добре познатия му, но скъп и мъчно намираем кибрит. Раздаде­ните някога от правителството вехти пушки и пистолети сега много често висят в напуснатите домове в същото време когато мъжете ловуват в гората с лъкове и стрели, които те си приготвят тъй изкусно, както са го правели и до познанството си с огнестрелното оръжие. Старите жизнени структури, едва завоалирани с вмешателството на официалните власти, сега отново си проправят път – също тъй търпеливо и уверено, както дълбоко браздят тропическата гора колоните индианци, движещи се по тесните пътечки, далеч от изоставените от тях селца, в които стареят къщите.
Две седмици се придвижвахме на коне по незабележими пътеки като пресичахме обширни горски пространства. Нерядко ни се налагаше да продъл­жаваме пътя си и след настъпването на нощта, за да се доберем до колиби, в които можехме да отдъхнем. Не знам как конете успяваха да задържат краката си на твърда почва в тая тъмнина, съвсем непроницаема от гъстата растителност, която се смъкваше току над главите ни от височина трийсетина метра. Помня дългите часове тръскане от ездата на раванлията кон. Когато конете се спус­кат по силно наклонения склон, той ви изхвърля напред и, за да не паднеш, трябва да се хванеш за високата дъга на селското седло. По идващия от земята свеж мирис и звънкия плисък се досещаме, че пресичаме брод. След това се смъкваме назад, а препъващите се коне се изкатерват на другия бряг. От тяхното безпорядъчно, непонятно в тъмнината, движение, оставаш с убеждение, че те искат да се освободят и от седлото, и от ездача. Запазил равновесие, ти се налага да останеш нащрек, и подчинявайки се на необяснима интуиция, още нищо не виждащ, съвсем навреме, или да кажем веднъж от два пъти, смъкваш главата в плещите, за да не се натъкнеш на клон на ниско растящо дърво.

Bra 4

Палка за умъртвя­ване на риба.

Скоро улавяме някакъв звук в далечината; това вече не е рева на ягуар, току-що чут в тъмното. Сега лае куче – близко е мястото за почивка. След няколко минути водачът сменя посоката, след него ние излизаме на неголям необработен участък. Ограда от трупи, разцепени на две, прави място за животните. Пред колибата, грубо направена от палмови дървета и увенчана от сламен покрив, се суетят двама човека в дрехи от тънка бяла памучна тъкан. Това са нашите хазяи: мъж, най-вероятно с португалски произход, и жена-индианка. На светлината на горящия фитил, потопен в бензин, се оглеждаме: пръстен под, маса, дървено легло, няколко сандъка вместо столове, а в огнището от глина – кухненска утвар: бидони, празни консервни кутии. Бързичко окачваме хамаци като ги обтягаме с въженца през дупките в стените или пък отиваме да спим отвън под навеса, който пази кукуруза от дъжда.
Колкото и да е странно, но купчината сухи мамули, още неочистени от листата, образуват удобно легло; продълговати, те се плъзгат едно в друго и вземат форма с фигурата на спящия човек. Тънкият мирис на сушения мамул, тревен и сладникав, действа удивително успокояващо. Въпреки това на сутринта се събуждаш от студа и влагата. Млечна мъгла се стеле по крайчеца на гората. Бързо се връщаме в колибата, където огнището осветява постоянно в полутъма този дом без прозорци, чиито стени приличат повече на ограда с процепи.

Bra 6

Музикален инсрумент – ромб.

Стопанката приготвя кафе, препечено и контрастиращо върху слой от бяла захар и царевични зърна, счукани в хаван с резенчета сланина. Събираме конете, оседлаваме ги и тръгваме. След няколко минути падащата на струи влага от гората размива всичко около оставената назад колиба.
Резерватът Сан-Жеронимо обхваща приблизително сто хиляди хектара с индианско население от четиристотин и петдесет човека, разпределени в пет или шест селца. По статистическите данни, които получих в началото на рабо­тата си, мога преди отпътуването си да оценя опустошенията, причинени от маларията, туберкулозата и алкохолизма. За последните десет години общият брой на новородените е не повече от сто и седемдесет, а само детската смъртност достига сто и четиридесет човека.
Посетихме дървени къщи, построени със средства на федералното прави­телство; на брега на реката те се обединяваха в махали от пет-десет огнища. Видяхме отделно издигнати колиби, които понякога строят индианците: квадра­тно късче земя, оградено със стволове палмито. Свързаните с лиани стволове прикриват покрива от листа, които прикрепват към стената само в четирите ъгъла. Накрая и ние попаднахме под такъв навес от клони, където непосредст­вено до пустеещия дом на моменти живее цялото семейство.
Хората обикновено се събират около огъня, който гори ден и нощ. Мъже­те са облечени най-вече в изтъркани ризи и стари панталони, жените – в памучно платно, обвило направо тялото, понякога те се загръщат в одеало, пробито под мишниците, а децата ходят съвсем голи. Всички носят, както и ние по пътя, широки сламени шапки, тяхната направа е единственият занаят и единственият източник на доход. Монголският вид е виден за представителите и на двата пола и за всяка възраст: невисок ръст, широко плоско лице, изпъкнали скули, клепач с гънка, жълта кожа, черни прави коси, които жените носят или дълги, или къси, окосмяването на тялото е или рядко, или съвсем го няма. Живеят в едно помещение, където и пекат в пепелта сладки батати. Изваждат ги оттам с дълги бамбукови щипци и ги ядат, когато им се прииска. Спят върху тънка постелка от папрат или царевична шума, изпружили нозете си към огъня. Няколко тлеещи въглени и стеничка от не добре пригодени мертеци са слаба защита от ледения нощен хлад на височината от няколко хиляди метра.

Bra 7

Калъфи за стрели.

От такова единствено помещение се състои селището, построено от инди­анците, но и в къщите, издигнати от властите, също се използва само една стая. Именно в нея, право върху земята, в безпорядък, извикващ възмущението на нашите водачи-кабокло28 от съседния сертан, се състои цялото безредно богатство на индианеца – предмети на бразилската промишленост и местното занаятчийство. В числото на първите обикновено е брадвата, ножът, емайлираните чинийки и металната посуда, плат, игли и конци, понякога няколко бутилки и дори чадър. Посудата е също примитивна: няколко ниски табуретки, направе­ни от индианците гуарани, които употребяват и кабокло; кошници с всякакви размери и за всичко необходимо, за чиято направа е използвана техниката „кръстовидна инкрустация“, много разпространена в Южна Америка. Тук е и ситото за брашно, дървеният хаван, дървени или каменни чукала, няколко грънчарски изделия; накрая – грамадно количество съдове в различна форма и с различно предназначение, приготвени от издълбана и изсушена тиква. Какъв труд трябва да приложиш, за да създадеш който и да е от тези жалки предмети! Необходимият приятелски контакт не винаги е достатъчен дори и с помощта на донесените от нас стъклени пръстени, колиета и брошки. За началото при запознанството ги разпределяме между всички членове на семейството. Дори предложението да платиш за някой съд с милрейси29 и то в количество, чудовищно несъответстващо на нейния скромен вид, оставя стопанина равнодушен. „Невъзможно е. Ако бях я направила със собствените си ръце, бих я дала, но той я взе отдавна от една стара жена, а само тя умее да прави тая вещ. Ако той я даде, с какво ще я заменим“? Самата „стара жена“, разбира се, винаги отсъства. Тя къде е? „Той не знае – неопределен жест, – там, в гората“… Впрочем как­во значат всичките ни милрейси за стария потреперващ от треска индианец, тук, на сто километра от най-близкия магазин, принадлежащ на белите? Срамуваш се, че искаш да отнемеш от тези обезправени хора дори най-необходимия им предмет, чиято загуба за тях е незапълнима.

Bra 10

Момиче кадиувеу, украсено празнично по случай достигането на полова зрелост.

Но често сделката протича по друг начин. „Не иска ли индианката да ми продаде това гърне“? „Да, иска, разбира се. Но, за жалост, то не е нейно“. „А чие е“? Мълчание. „На мъжа й“? „Не“. „На брат й“? „Също не“. „На нейния син“? „И негово не е“. Гърнето е на внучката. Внучката неизменно е собственик на вси­чки тия предмети, които искаме да купим. Ние наблюдаваме как тяхната собственичка (тя е на три-четири годинки), приклекнала до огъня, е напълно погълната от пръстена, който току-що съм й наденал на палеца. С „господарката“ начеваме дълги преговори, в която родствениците не вземат никакво участие. Пръстенът и петстотин рейси я оставят равнодушна. Работата решават брошка и четиристотин рейси.
Индианците кайнканг избягват земеделието, основните им занятия са риболовът, ловът и беритбата на билки и плодове. В риболовната си практика те тъй неловко подражават на белите, че е закономерно, че не са добри риболов­ци: гъвкав клон, бразилска кукичка, закрепена в края на клона с неголямо къс­че смола, понякога простичко парче плат вместо мрежа. От лов и събираче­ство на билки и плодове зависи в голяма степен техният скитнически живот в гората, в която семействата изчезват за седмици, за да се доберат по сложни маршрути до познати само на тях убежища. Понякога по пътеките срещаме неголеми групи. Те внезапно се появяват в гората и пак тъй веднага изчезват в нея. Най-отпред вървят мъжете, въоръжени с лъкове, с които ловуват птици, по които стрелят с топчета; на гърба – плетен колчан с метателни куршумчета от изсушена глина. Зад мъжете вървят жените; цялото „семейно богат­ство“ те носят в кошница, която удържат с помощта на закрепвана по чело­то платнена лента или широк ремък от дървесна кора. Така пътешестват и децата, така се носят и домашните вещи. Обменяме с индианците по няколко думи, придър­жаме конете, но те едва забавят ход и в гората отново настъпва тишината. Разбираме само, че близката къща ще се окаже празна, впрочем, както и много други. За колко време?
Този номадски живот може да продължи дни и седмици. Ловният сезон, беритбата на плодове – портокали и лимони, – предизвикват масово размест­ване на населението. В какви укрития живеят те в дебрите на гората? В какви тайници крият своите лъкове и стрели? В колибите тези предмети можеш да видиш само ако са случайно забравени в някакъв ъгъл. С какви предания, риту­али и вярвания е свързан животът на тези хора?
В тяхното примитивно стопанство градинарството заема последно място. Понякога посред гората виждаш обработени участъци. Покрай стената се извисяват високи дървета, които окръжават няколко десетки квадратни метра, на които е посадена жалка зеления: банани, сладки картофи, маниока и царевица. Зърното отначало сушат на огън, след това жените го стриват в хавани, правят го сами или по двойки. Брашното ядат ей тъй направо или го омесват с мазнина и става нещо подобно на пай; тая храна се допълва от черен фасул. Ядат месо от дивеч или от полудомашни свине; винаги го минават през огън, като го нанизват на клонка.
Трябва да се спомене и коро – бледи личинки, от които гъмжат стволове­те на гниещите дървета. Индианците, уязвени от насмешките на белите, не признават пристрастието си към тези твари и винаги енергично отричат, че ги ядат. Но ако се разходиш в гората, ще видиш следата от двайсет-трийсет метров дълъг бор, повален от бурята. Разсекли са го онези, които са търсели коро. А когато влезеш внезапно в колибата на индианеца, то ще успееш да забе­лежиш пълната с ценното лакомство чаша, която бързичко бива прикрита с ръка.
Не е лесно да видиш как събират коро. Ние дълго, като същински заго­ворници, обмисляме план. Един индианец, страдащ от треска и оставен в напуснато селище, ни се стори сгоден случай, за да се запознаем с тая процедура. Даваме му секира в ръката и му казваме, че искаме да похапнем коро. Под ударите на брадвата могат да се забележат хиляди следи, направени в самата дървесна глъб. Във всяка от тях се намира голямо същество с кремав цвят, приличащо много на копринена буба. Сега дойде нашият ред. Под безстрастния поглед на идианеца аз обезглавявам своя дивеч. От тялото протича белезникава мазнина, която пробвам не без колебание: по консистенция и вид тя прилича на масло за чай, а по вкус – на мляко от кокосови орехи.

Превод С.Савчев

* село, поселение /португ/.
** мисия /португ/.
*** анкилостомите /гр./ са паразитни червеи в тънките черва на човека и някои животни. – бел. прев.
**** дървени порти /порт./.

19 Под ръководството на Луи Антоан Бугенвил между 1766-1769 г. е била проведена първата френска околосветска експедиция.

20 шапади /португ./ – разпространени в бразилските плата форми на релефа: плоски с обрасли склонове-долове с останки от пясъчен покров, понякога превишаващи 500 метра.
21 През 70-80 те-години на ХХ в. във връзка с промишленото и стопанско усвояване на Амазония са били изсечени милиони хектари промишлени гори най-вече за да се създадат животновъдни стопанства, които в началото на 80-те години заемали около 4 млн. хектара. Замяната на обширните площи от тропическа гора с пасбища довело да бързо изтощаване на почвата и превръщането на много райони в червена пясъчна пустиня. Сред учените преобладава мнението, че непремисленото и бързо разрушаване на амазонската екосистема може да има сериозни отрицателни последствия от глобален мащаб и заради това, че горите дават, по някои оценки, около четвърт от кислорода на Земята.
22 Меровингите – първата кралска династия във Франкската държава /V- VIII в./.
23 Преди 30-на години населението на Сао Паоло е било около 20 милиона жители, според google днес то варира между 20 и 28 милиона.
24 Бразилската империя е съществувала от 1822 до 1889 г.
25 Според папската була от 4 май 1493 г. „всички острови и материци … които ще бъдат открити на запад и на юг от линията, прокарана и уточнена от арктическия полюс до антарктическия полюс…“ се дават „за вечно ползване на кастилските крале“.
26 Първоначално столицата на страната са възнамерявали да преместят именно в този район, а не в гр. Бразилия, както е станало през 1960 г.
27 Кадм – легендарен основател на древногръцкия град Тива. Подчинил се на заповедта на богинята Атина Палада като убил дракона и изронил зъбите му. Родените от тях хора се убили един-друг. Живи останали едва неколцина, които помогнали на Кадм да основе града.
28 Кабокло – една от социално-расовите групи от населението на Бразилия. В Амазония кабокло наричат бедното, най-вече селско, население от метиси или от индианско-португалски произход. Ако кабокло успее да забогатее, започват да ги наричат бели. Затова и кабокло не са чисто расова, а социално-расова група. Принадлежността към нея се определя от имущественото положение на човек дори в по-голяма степен, отколкото неговия антропологически тип.
29 милрейс – предишна парична единица и монета в Бразилия и Португалия, равна на хиляда рейса.

**********************************

**********************************

КИРИЛ КОСТОВ
1921 – 2013

kk1

На 17 септември след дългогодишно боледуване на 92-годишна възраст ни напусна Кирил Костов. Ученик на акад. Владимир Георгиев, Кирил Костов е известен на научната общност от десетилетия като индоевропеист, балканолог и циганолог.
Първите му познанства с ромите са още през 40-те години като войник. От тогава не спират контактите му с роми и интересът му към техния език.
През 1963 г. в Берлин Кирил Костов защитава дисертацията си върху граматиката на циганския език в България /на немски език/. В края на 60-те години се установява за постоянно в Германия, където работи като научен сътрудник в Академията на науките. Многобройни са статиите му в областта на лингвистиката, между тях петнайсетина имат за тема различни аспекти на ромския език.
През 2004 г., съвместно с Димитър Илиев, Кирил Костов публикува в България книгата „Ромска грамaтика /въз основа на ерлийския ромски говор в София/”. Това и днес е най-сериозното изследване върху този диалект.

Биргит Игла

„Andral“ изразява почитта си към паметта на г-н Кирил Костов
и изказва съболезнования
на неговите близки.

Andral 74-75 grwb

Към Andral 74-75 a , 2013

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s