Andral 76-77 b, 2013

Andral 76-77 koritsa 1

На корицата: „Недовършени изречения“, Иван Димов, 1978 г., масло, НХГ

bresh deshupanjwngu 

76-77 * 2013

http://www.ceeol.com
savsavchev@yahoo.com
ssavchev@abv.bg
zarzala.wordpress.com

Kolondaqro kantalibo

Adela Moldovan

Uśten, rromalen, uśten
Te dikhen so na dikhle:
E Bari-Ćhejj pornindă,
Sasto foro’-’pre phirdă,
Khetĭnde than n-arakhlă –
Numa-n pojata cini,
Źungali the śilali,
An lăsnă magaruni.
Kana kodhe intrindă,
Jekhar pe boges pelă
The le Jezuśes kerdă.
O inζeră xăjărde
Lenqri kolonda kerde.

**************************************

**************************************

Nevi ila

Dukh pain

Hedina Tahirovic Sijercic, Dukh – Pain.
Magoria Books

Hancock

Ian Hancock & Dileep Karanth,
Danger! Selected essays

Hussein

Hristo Kyuchukov, My name was
Hussein. Boydsmillspress

Living fire

Ronald Lee, The Living Fire.
Magoria Books

*************************************

*************************************

Irizipya Rumwniyatar

GeorgeBacovia

George Bacovia (1881-1957)

December

See how December snows …
Look there by the window, my dear –
Tell them to bring in more embers,
Then we can hear the fire roar.

Push the armchair up the stove
And then we’ll hear, by the chimney,
The storm, or my days – it’s the same –
I must learn their symphony.

Tell them also to bring in the tea,
And come closer yourself too, please, –
Read me something about the poles,
Let it snow … let the snow bury us.

How warm it is here in your home,
Which to me is totally sacred, –
See how December snows …
Don’t laugh … go on reading alaud.

It’s day and what darkness there is …
We need a lamp fetched, would you ask –
Look, the snow is as high as the fence,
And the door-handle’s caught by the frost.

I’m not going home now today …
In front and behind there’s a flood,
See how December snows …
Don’t laugh … go on reading aloud.

O DEŚESQO MASIK

o Dzŏrdzesθar Bacovia

Dikh-ta sar dela jiw o deśesqo…
Karik-o dzamoja, m’i samen, lojisar –
Maj phen te anen umblal bovesqo
Pa te śunaw sar baśela i jak.

Pa jingel o fotelos kar’-i pośikajj,
Andar i komina te śunaw i viźelia,
Saw o zijsa merre – sa koda-j –
Mangawas te sikăw lenqi simfonia.

Maj phen te anen jin o ćaja,
Pa aw-ta tu-da pwo paśe; –
Drabar manqe ćipos ‘θar-o śudre agora,
Pa me’ del jiw… o jiw me’ prahusarel amen.

Kibor de tato-j kaj tuθe akathe,
Pa sa andar-o kher manqe si somnal, –
Dikh-ta sar dela jiw o deśesqo…
Na asa… anglesqe drabar.

Si zivse tha sode kalimos…
Maj phen te anen jin i lampa –
Dikh-ta, o jiw kibor i bar sino,
Pa polejisajas jin i klanca.

Avzijs me na maj źaw manqe khere..
Potopos si palal hen angal,
Dikh-ta sar dela jiw o deśesqo…
Na asa… anglesqe drabar.

Tradućime rromanesθe
Sorinesθar Kristian Mojsesku

DECEMBRE

George Bacovia

Dikh sar del o iv o Dechembre
Po dzeamo, kamlje,dikh
Phen the anen kasht phabardo
I jag te shunv sar phagelpe

Thaj tzirde o skamino pash-soba
Po horno the shunav i baval,
Vaj mure gesa-seajekh-
Lengi gili mangav te sikljav

Maj phen te anen vi o chajo
Thaj av vi tu pasha ma
Drabar mange vareso kotar polja shudre
Te del iv …. o iv amen te prahol

So tatipe si tute kathe
Thaj sea ando kher si sunto
Dikh sar del o iv o dechembre
Na asa… drabar dureder

Si ges thaj so reathipe…
Phen te anel vi i lampa–
Dikh, o iv si kabor i bar
Thaj phaosajlea vi -klantza

Me na maj dzeav avdive khere…
Potopo si palal thaj angle,
Dikh sar del o iv o Dechembre
Na asa … drabar angleder.

Traducere în limba romani,
Norica Costache

****************************************

****************************************

ФРАГМЕНТИ И МЕТАФОРИ

Савчо САВЧЕВ

НЕИЗПРАТЕНО ПИСМО
до Ана БЛАНДИАНА

Румъния
Букурещ

Мила Ана,

Не се чудих дълго как да се обърна към Вас, надявам се да оневините дързо­стта ми. А тя покълна в ония десетина минути, в които Ви гледах на телевизионния екран звездно объркана, щастлива и искряща, погълнала първите глътки от въздуха на Свободата. Не бях само аз, уверявам Ви, който в България се взираше задъхано в екрана и слушаше едновременно с това експресните новини на световните агенции. В десетината дни след като студентите във Вашия роден град първи запалиха пожара на бунта и особено след 21 декември, когато нашата собствена телевизия надмина себе си, нямаше български гражданин, останал незасегнат от ставащото в Румъния. Ние тръпнехме от раздвоено очакване – ще устоите ли на снайперите и куршумите дум-дум или революцията ще бъде смазана в океан от кръв. Сама разбирате, че и за нас това беше изключително важно, но само за нас ли? Не се съмнявам, че нямаше източноевропейски народ, който в ония кошмарни часове да не е следял с огромно безпокойство събитията у вас, та нали вие затворихте кръга на Великата източно-европейска революция и изходът й в цялост в много голяма степен зависеше от вашата решителност и самопожертвова­телност? Платихте огромна цена за Свободата, България оплаква ведно с вас жертвите и се покланя пред олтара на безсмъртието. Голяма е и скръбта ни по загубата на общочовешки ценности, изгорени и съзнателно унищожени в галериите, библиотеките и в домовете на гражданите… Но кога ли Свободата се е плащала евтино…
Вие имате стих, който може да бъде разбран едва сега:

О, майко , Смърт…

Не съм срещал подобно обръщение в световната литература. Тук сякаш говори вашата земя, приела жадно децата си, тук сякаш говорят всички, които тръгнаха срещу светещите куршуми с песни, голи ръце и открито лице, тук говорите Вие с предчувствието на древна пророчица. Ала само в тоя стих ли е Вашия предусет… За разлика от великия флорентинец, Вие не номерирате царството на Хадес, а го оцветявате със синьото на вашето небе и със зеленото на вашата земя:

… първо в синия, после в зеления кръг на ада.

Мила Ана, в тия осветени от величието на човешкия дух дни паметта изтръг­ва от полузабвение картини, които настойчиво притискат съзнанието в порива им да подишат на въздух.
Подобно на множество обикновени хора от нашите страни, можах да видя друга държава доста късно, на възраст, когато синчета и дъщерички на видими и невидими управници вече са обиколили Европа, ощастливени от специални паспорти, специални възможности, окрилени от специалните си идеали. Възможно­стта да видя Букурещ за броени часове приех като дар от съдбата. Съзнателно изострях сетивата си, за да запомня и попия всичко. Разлюлян бях от безкрайните зелени пшенични ниви – за първи път природна картина ми внуши свое музикал­но съответствие. Пристъпите на мекия вятър, огъващ на талази смарагдите на избуялото жито, се сляха по странен начин с изумителните полутонове на невидими цимбали. Тъй и не разбрах пейзажът ли съдържаше в себе си неземната музика или всичко се свежда до флуидната хармоничност между душата и нагледа… Помня и всемирната тишина, както би се изразил Иван Вазов (намерил пристан за известно време във вашата Браила), на вековните гори на Снагов… Помня и Букурещ с мириса на прясно смляно бразилско кафе, помня и платната на импресионистите, Пикасо, Ел Греко, Рембрандт, Рубенс и много-много други картини, които вече ги няма… Тези стъкълца от пъстра мозайка за мен прераснаха в символи на Румъния, които в последвалите години трябваше да се съвместят с други символи, съвсем не тъй празнични, за жалост.

И ако в околната нощ,
сред площада
се самозапаля,
някой би ли се стреснал в съня си
от светлината обилна,
някой би ли попитал
откъде замириса на дим?!

В подстъпите на четиридесетата си година съумях на два пъти да задоволя лудото си желание да пътувам. И двата пъти – отново през Вашата страна. Удоволствието от природните забележителности беше все същото, недоумението от направилата огромен скок социална несправедливост се увеличаваше. През юни миналата година това недоумение се превърна в, понятно защо, мълчалив гняв. Впрочем, въпросът изразяваше отношението ми и към българската действи­телност – ние не бяхме чак толкова зле, но отдавна усещахме, че корабът и на българската икономика, нравственост и социалистическо “равноправие” потъва неудържимо от широка пробойна. Вие вече от дълги години мразехте вашия наци­онален херой, повел ви към светлите простори на комунизма и довел страната ви на ръба на катастрофата, позволил си да си играе с човешкото достойнство с онова естествено за развития социализъм безчовечие, перфидна и воняща демагогия (която няма аналог в световната история), номенклатурно празнодумие и полицейска всеобхватност. Обществото, което и вие, и ние “изграждахме”, катедра­ли не построи, освен една – тази на “секуритатя”. Как да не му признаем, че с тази си задача успя да се справи блестящо?

Една кукумявка джавкаше
върху нашата къща нощес
като пале, самò изоставено
сред другите символи…
…..
Слушах тази нейна припявка
под звездите уплашени,
без да разбирам прокобата,
с която към нас се обръща…

И трябва да ми повярвате, Ана, че болката по Румъния не е от декември, но оттогава тя се превърна в болка-проклятие. Наблюдавах Ви на екрана как нестройно-красиво говорехте и ме обърквахте с Вашето спокойствие, тъй както ме объркваха и Вашите колеги по микрофон и надежда. Един артист прочете стихотворение на Михай Еминеску – геният на Румъния, – който в тези минути сякаш беше с вас. И сигурно, сигурно духът му е витаел там някъде, все още влюбен в своята Виорика… Паметта му не е изличила красотата й, не е изличила и красотата на онази картина на Григореску “Вол”, видяна преди повече от петнайсет години във вашата Национална галерия. Шедьовърът сигурно вече го няма, изличен от мъстта на омразата, защото и това платно изразяваше достойнството на вашия народ, доказал през декември, че го е съхранил непокътнато, но и стаената сила на онзи ген, прорязал металния щит на вселенската мизантропия на диктатора…

… само едно съм способна да правя
извънредно умело:
знам да умирам.

Не мога да забравя изражението Ви на екрана, не мога да забравя и кадрите с онези ваши сънародници, викащи прегракнали “Оле, оле, оле, Чаушеску ну май йе”, не мога да забравя и трасиращите куршуми на световния егоизъм и безчовечие. Още сънувам черните къщи някъде между Блаж и Теуш, обърнали гръб на линията, която свързва Черноморието с Европа. Чернота, която потиска, сякаш хората, които по неизбежност живеят там, са тъй отчаяни, тъй грохнали душевно, та не искат и да погледнат ония от влака, размотали се по Европата. Влакът по тия места беснееше от скорост, но успях да съзра две дечица, целите във въглищен прах, поседнали на черната земя. Буди ме още един символ на мракобесието – не, не става дума за невероятните в безмислието си лозунги на всяка гара, не става дума и за доведените до просешка тояга деца и възрастни… На десетина минути преди Breaza на малко възвишение видях нещо още по-абсурдно: нищо и никакво хълмче, трева по него, тук-там дървета саморасляци, наоколо няма нито сграда, нито каквато и да е следа от човешко присъствие. И ей-тъй, на тревата, е построено бетонно стълбище, съвсем тясно, колкото да изкачи двайсетината стъпала сам човек. Най-горе на това стълбище за никъде имаше мъничка тераска, която рязко свършва. От дъжда и годините чакълът от бетона се вижда. Това е. Какъв прекра­сен символ на изкачване без посока, надежда и всякакъв смисъл… Абсурдно стълбище, абсурдна действителност, абсурден порив… И веднага си спомних, че някои от най-големите абсурдисти са Ваши сънародници.

О, толкова ми е студено в тази къща!

Та нали Цугуля беше онзи, който късаше от черния и белия си дроб и хране­ше орела, за да го изведе до Извора на живата вода?!
И дано никога вече нямате повод да изречете:

… и не успява да каже
нищо друго, освен сподавено А…

И дано вече нямаме поводи да се натъкваме на мрачни символи!
Бъдете щастлива!

5 януари 1990 г.
София

Савчо Савчев

Бележка на автора: Ония декемврийски дни бяха наистина кошмарни и ги преживях много силно… Не успях друго тогава, освен да излея в няколко страници преживяното, но не знаех къде и как да го изпратя до получателя. Прецених, че дори и да адресирам писмото до Съюза на румънските писатели, едва ли някой точно в ония метежни дни би му обърнал внимание в Румъния и дали няма да предизвикам вниманието на някои “колеги” на Секуритате у нас… Тъй и това “Отворено писмо” остана в архива ми непубликувано цели двайсет и четири години.
Преди десетина дни влязох в е:страницата на Румен Леонидов “Факел” и прочетох фрагмен­ти и стихотворения на Ана Бландиана, в превод на Огнян Стамболиев. Благодаря на прево­дача за предоставеното интелектуално удоволствие, превел, доколкото си спомням, и стиховете, които ползвам в писмото. (Дано не бъркам…) И се сетих за това непубликувано писмо. Е, не знам дали точно сега му е времето да види бял свят, но … защо пък не?!? То е нищо повече от документ за времето, документ на една отминала епоха.

* * *

В тия две десетилетия някои направиха немислими и за самите тях кари­е­­ри и поради това, че си бяха къде явни, къде полуприкрити, къде дълбоко скри­ти педерасти. (А защо не и “самоизлюпили се” или “понаправени от други”, айде така да го кажем. Тенденцията за “самоизлюпващите се” се забеляза преди петнайсетина години, някак изведнъж започнаха да се появяват и афишират натрапчиво в медийното пространство, сякаш побутнати от някого или от нещо, бог знае какво…). Но не това намирам за укоримо, тъй като то си е и природна даденост, укоримо е когато физическата педерастия изпуска безконтролно ми­азмите си и заразите си във власто­ви пространства и налага особен вид простащина на целия свят, мислима от тях, доколкото ни притискат да схващаме, като някаква много особена вис­ша, изтънчена кул­тура. Казаното не означава, че някои от тях не са създали във времето наистина изключителни, гениални неща.

* * *

Има епохи с шанс да бъдат споделени със света и с бъдещето от цивилизованите общества, има и други – полупознати, а някои и – по волята на съдбата, – завинаги отишли си от паметта на човечеството без да знаем за тях нищо или почти нищо… Първите четем, препрочитаме, изследваме и си въобразяваме, че си взимаме дори поуки от тяхната история, съдба, философия и мъдрост, вторите са може би къде-къде по-интересни, но … всуе. Наскоро гледах документален филм за цивилизация, живяла и развивала се из чукарите на Анадола в днешна Турция и отишла си заради вътрешно-роднински междуособици и от която са треперели околните империи. Филмът разказваше за дълго непознатата, но днес разчетена и вече изследвана писменост на хетите. Цар и племенник се скарали и в разразилата се гражданска война в рамките на три само поколения столицата Хатуша и империята на хетите изчезнали завинаги. Не тъй широко известни в днешно време хора, за които защо не знаем повече?

* * *

Мафията като чиновник. Виж, с чиновника като мафия си къде-къде по-свик­нал.

* * *

Мъжът (на Вселената?), седнал на ръба на Земята, дълбоко замислен, съвсем невидимо се поклаща напред-назад в мирова скръб.
29.07. 2013

* * *

Творчеството съ-гражда свят. Светът отдавна е роден и изгра­ден. Но на художника все нещо му липсва, затова и съ-гражда… Затова и съхранява вътрешното си усещане за родство със Създате­ля.
03.08.2013

* * *

Пушкин – голямата мъка на Русия.

* * *

Днес няма кой да извика “Еврика”! Днес крещят: “Бинго”!
18.11.2013

* * *

Днес София не е старата. И ако на някого това не му харесва и си пише до­машни сценарии за насилие, за да си играе бездарния кухненски театър на миши-фюрер и си въобразява, че България е лично негова, рано или късно ще си понесе последст­вията. (Колко кандидат-фюрери у нас!!!) Ако не сме изградили навика да живеем със света и все още ни люлее котловинната глухота, то този свят ще ни свикне със себе си.
18.11.2013

* * *

През есента на 2013 г. на Биргит Игла й се наложи да пътува за Германия за някаква “малка операция”, както твърди тя. Обещах непременно да отида да я ви­дя като се върне. Уговаряме се с Георгий Цветков дни преди Коледа да я посетим и както става в такива случаи приказката скача от тема на тема. Разговорът е интересен, неизбежно бъркаме няколко езика, Георгий ни разказва любопитни неща за семейството на Сталин (бил е приятел на човек от фамилията), за отдалечената епоха от 30-те и съдбите на хората от ония времена, откъслеци спомени от невръстните си години, когато веднъж в игра с други деца откъснал зелена клонка от дърво, за да си играе с нея, а дядо му го извикал и го нахокал друг път да не чупи “живо дърво”, “как така ще чупиш живо дърво, нали и то има душа”, за времената от по-старо време, когато таборът премести ли се на ново място, най-напред под най-старото дърво отива най-старата жена и тихо моли горския дух да пази децата като си играят в гората, че има животни, реката тече наблизо и дебнат кой знае още какви опасности, с други думи хората винаги са уважавали природата и са се отнасяли много внимателно с нея, имали са невинно­то, наивистично, Божествено съзнание, че природата е нещо висше и че изисква благоговеене… След малко Биргит показва новата книга на Ярон Матрас за домарския диалект, подарява ни нови томчета с приказки на издателство “Drava” (кориците и на трите книги ги пускам в този “Andral”)… Както става в такива случаи неусетно намесваме и темата за езика и за изгубените думи, изрази и идиоми, сещам се за израза “Devliskw izisa”, за който споменах в един фрагмент от “Зарзалки…”-те, още веднъж задавам въпроса дали се сещат от къде може да идва коренът – от iz или izi, – не стигаме до никъде и буква­лно на другия ден сутринта телефонът звъни и Биргит ми казва, че рано-рано отворила изследването на Матрас и там видяла думата “ich” с превод “дух”, като внушението й беше, че iz и ich са думи от един и същ корен и че изразът може да се преведе “С Божия дух”, “С Духа Божи”. Моят превод в “Зарзалки…”-те беше “С Божието благоволение, с Божията благословия, с (по) Божията воля”…

***

В други диалекти е запазена формата “Моля Бог” – според Георгий Цвет­ков (той е ловар), изразът е ru[u]di Devles, произнася го с леко удължаване на у, Биргит Игла произнася глагола rugiv. Очевидно е, че става въпрос за вариации в два диалекта. Георгий свързва глагола с името на Бог Рудра. Не е чудно – да си спомним индра и Бог Индра.

***

Емиграцията или ако щете бягството на тъй много хора от България през последните двайсетина години е включително и отрицание на държавата по принцип като такава. Не може да е нормално някой да ти забранява да влизаш и излизаш от която и да е територия поради каквато и ще да е причина – преди време в соцдържавите поради идеология, а преди шестстотин години във Флоренция – поради инакомислие. И цялата тая работа е поради факта, че някой в някакъв момент отъждествява държавата … със самия себе си. Докато не се появи друг ка­то него…

***

Един професор по право, многомандатен червен депутат, по един от tv-каналите скоро след последните избори и първите идиотщини в Парламента, се изка­за, че “Волен играе собствената си игра” и повдигна рамене. Очевидно споделя­ше мнението на собствената си партия. Буквално същото изречение чух преди няколко дни от един познат от юношеските години, с когото се уважаваме и за когото знам, че каквото и да стори столетницата, винаги ще гласува за нея. За мен е очевидно, че един говори, други внимателно попиват каквото и да им се втълпя­ва. Не оправдавам нито тях, нито, още повече, професора по конституцион­но право: за мен и двамата не съзнават в пълна мяра, че нещата не опират до някой си Волен, а до държавата, до България, за която уж всички се кълнем. Ако го съзнаваха, единият нямаше да повдига примирено рамене, защото още като беше депутат, а после и зам.-председател на Народното събрание, можеше доста по-ефективно да противостои на промъкващата се в ония години тенденция да се постила мек килим пред неофашизма – имаше възможности тогава да упражни влияние, а другият – да повтаря политическите голи оправдания на партия, която винаги, каквото да е сторвала, е излизала пречи­ста от 70 години насам… Ако пък професорът наистина е бил безсилен, защо да изключваме и тая вероятност, тогава какво да мислим?!? Кой дърпа конците и ако сме кукли на конци какво правим, за да излезем от подобна инфантилна ситуация?!?

10.01.2014

***

В ромския език няма потъмняване на гласните, както в българския. Колебая се дали ударението в някои думи е “двойно” или крайният резултат е следствие на “отворените” гласни. Например, в postwy ударението е ясно, че е на последната сричка, но пък на “о” сякаш има някакво “полу” ударение…

***

Всяко време припознава своите герои. Държавата-посмешище – и тя.

11.01.2014

***

В днешно време най-многото, което може да направи един простак е … партия.
18.02.2014

***

На някои президенти и гилотината им е малко.
22.02.2014

*************************************

*************************************

Na palachinki poslednata snimka na mama lyatoto 2005

На палачинки с приятели в двора на Пейо и Радка Немцови.
Сливен, лятото на 2005 г.
(Последната снимка на мама).

*************************************

*************************************

Кореспонденция от Брюксел

Stariya bryast

Старият бряст e
“Европейско дърво на годината 2014”

Сливенското дърво представи
страната ни в европейския конкурс

Със 77 526 гласа Старият бряст от Сливен спечели надпреварата в конкурса “Европейско дърво на годината” 2014. Резултатът стана ясен преди минути на официална церемония в салона за депутати в Европейския парламент в Брюксел. Евродепутатът Павел Поц от Комисията по околна среда обяви победата на българското дърво, далеч зад което останаха другите призьори – Унгария (36 925 гл.) и Полша (16 768 гл.).
Получавайки статуетката и диплома за първото място, кметът на Сливен инж. Кольо Милев заяви, че Старият бряст е най-обичаното дърво в България и още “Тази награда е за всички, които ни повярваха и гласуваха за Стария бряст”. Той благодари на организаторите на конкурса и покани всички да посетят България и Сливен, за да видят на живо Бряста.

???????????????????????

???????????????????????От българската делегация, на церемонията присъстваха еводепутатите Евгени Кирилов и Илияна Йотова.
По-рано днес пред общината в Брюксел Ансамбълът за народни песни и танци – Сливен изви българско хоро. Фолклорните танци и песни обединиха жители и гости на Брюксел от цял свят.

Текст и снимки: Радио Сливен Нет,
19.03.2014

**************************************

**************************************

Nevi ila

Prikazki 1

Lang ist der Tag, kurz die Nacht.
Baro o djes, cini e rat. Drava, 2012

Prikazki 2

Kerzen und Limonen.
Momelja hem limonja. Drava, 2009

YAM

Yaron Matras. A Gramar of Domary.
Mouton Grammar Library, 2012

How god

Hedina Sijercic. How God made
the Roma. (A Romani Folktale).
Magoria Books.

*************************************

*************************************

Българите са на изчезване*

Боян ЮРУКОВ

*Побеснявам като прочета такива заглавия.
С идването на декември се изредиха куп анализатори
да ни плашат колко са намалели ражданията в България,
колко много деца се раждали
от малцинствата, как младите ги мързяло раждат
и така след не знам си колко години нямало да останат българи в страната. Медиите обичат тези новини – верни или не,
защото явно само със сензации могат да ни грабнат вниманието.
Безотговорно е, но на кой му пука
щом получаваме дневната си доза депресия.

Неточности на квадрат

Първият проблем с цитираните цифри е от къде се взимат. Повечето посо­чват системата на Министерството на здравеопазването и сравняват с данни на НСИ от преди 10 години. Това е грешно по два показателя. Писах преди по-подро­бно по темата, но накратко – самите МЗ признават, че не им е ясно доколко болниците въвеждат [информацията] коректно в системата. Самият аз съм хващал проблеми докато отварях на данните.
По-големия проблем е, че смисълът на данните от НСИ и МЗ е различна. МЗ засича ражданията в болници по региони в България. НСИ брои колко ЕГН-та са издадени на новородените по местоживеене. Това означава, че ако дете се роди в София, а родителите му са от Варна, МЗ ще го преброи в столицата, а НСИ – по постоянен адрес на майката. Почти всички анализи, които съм видял в меди­ите за раждаемостта по региони, не зачитат този момент, мешат цифрите и са абсолютно подвеждащи.

Бебета зад граница

Разминаванията в данните на МЗ и НСИ обаче помага да преброим ражда­нията в чужбина. Ако дете се роди извън България, МЗ няма да го преброи въоб­ще, но в повечето случаи родителите му го регистрират в България. Все още нямаме данните за 2013-та, но през 2012-та е имало 5787 деца, взели български паспорт, но нерегистрирани в никоя болница в България. Тези не включват бебетата, роде­ни вкъщи, както някои биха предположили. Тези деца така или иначе се водят в някоя болница, за да им се извади акт за раждане и пак влизат в регистъра на МЗ.

Не раждат българите,
а само циганите

Първо, етническите цигани са също българи. Също както всички етноси в България. Второ, няма данни колко от бебетата от кой етнос са, така че всякакви изказвания по темата се основават на лична преценка. Структурата на населението из страната е доста различно, така че в някои градове и болници най-вероятно наистина се раждат повече деца от малцинствата. Да се съди по частен случай за цялата страна е глупаво.
Клише е, че малцинствата имат по 5-6 деца. Данните сочат, че около 3% от семействата имат по три деца и само 1% – повече. Анализ на данните от преброя­ването показва, че наистина при етническите цигани има повече деца на всеки 1000 души над 18 години, но това е основно заради голямата смъртност в по-ранна възраст. Това впрочем е голям проблем и трябва сериозно да се говори за него. При етническите турци практически няма разлика спрямо средното за страната.

Спекулации за етноса на родените деца

Днес имаше заглавие, че за половината деца родени през тази година българският не е майчин. Естествено, изказването е препечатано наготово без никаква проверка. Ако погледнем преброяването от 2011-та, 15% от всички отговорили казват, че българския им не е майчин. Бройката се прeпокрива с отговорилите, че не са етнически българи. 10% от населението не е отговорило и не можем да знаем как се самоопределят. Ако все пак пишем всички тях за част от малцинствата, тогава процентът скача на 23%.
Взимаме тези цифри и възрастовата структура на населението и получава­ме, че около 39% от етнически българи са в детеродна възраст срещу 47% от малцинствата. Смятайки спрямо населението и ражданията според МЗ, за да е вярно горното заглавие, трябва да има 24.46 раждания на всеки 1000 етнически българки спрямо 112.79 на 1000 жени от малцинствата. Това би означавало, че малцинствата раждат 4.61 пъти повече. Ако приемем, че всички неотговорили са всъщност от малцинствата, тогава разликата пада до 2.75 пъти. Така излиза, че семействата от малцинствата трябва да имат средно по 5-6 деца. Преброяването и структурата на населението обаче показа, че това просто не е вярно.
Да го погледнем по друг начин – преброяването показа, че броят бебета по етноси е приблизително 420000 – етнически българи, 60000 – с етнически турци и 68000 – етнически цигани. Това означава, че не повече от 30% от новородените са от малцинствата.

Къде е истинския проблем?

Има наистина спадане на броят раждания през годините. Истината обаче е, че след пика през 2009-та (увеличение от 17%), сега сме стигнали отново нивата от 2004-та. Нормално е в условия на криза и несигурност семействата да се решават по-трудно на бебе. Видяхме го в началото и в края на 90-те. Да говорим за генерална тенденция съдейки по две години обаче е глупаво.
По-големият проблем обаче колко млади напускат страната. Различни оценки посочват между 1.2 и 2 милиона българи зад граница, повечето от които са около 30-те. Доста от тях вече имат деца и навярно няма да се върнат. Доста имат двойно гражданство и е възможно да не изкарат българско на децата си.
Трябва обаче да спрем да спекулираме с етническото разделение в България. Разбирам, че е любима тема на медиите, защото събира публика и много коментари. Абсолютно безотговорно и непрофесионално е обаче да се цитира като папагал грешна информация. Подобни твърдения насаждат единствено разделение и омраза, докато всъщност голяма разлика няма. Всички псуват колко лоши новини ни заливат всеки ден, но ги приемаме за чиста момента, повтаряме и споделяме. Това естествено създава търсене и изникват „експерти“, които с готовност ще ви разкажат каквото и да е, стига публиката да си начеше крастата за кръв и злъч.
На последно място трябва да се говори все повече за промяна в отношение­то в болниците, трудовата защита на родилките, подпомагането от държавата, предродилната и следродилната помощ. Така може силно да се намали броят проблеми раждания, детската смъртност, боледуването на децата и куп проблеми, които освен всичко друго, струват много на държавата и икономиката. За щастие, има доста инициативи на майки, които се взимат все по-сериозно и имат добър шанс да променят нещата.

*: Впрочем друго, което ме дразни в тези заглавия е, че винаги се казва „те българите“. Сякаш авторите не се приписват към групата.
Правим го винаги, когато искаме да обвиним народа си за нещо, от което всички страдаме.

Блогосфера

„Ударихме дъното по раждаемост“
и защо данните нямат значение (2)

Боян ЮРУКОВ

Заглавието е на Труд от преди дни. Сладурската снимка е от същата новина при БТВ. Рапортувано дословно, препечатано във всички медии и споделено във всички мрежи. Пише, че информацията е на Министерството на здравеопазването, но не се посочват нито цифри, нито на сайта им има подробности. Вчера писах подробно за грешната интерпретация на тези данни и как жаждата ни за лоши новини ражда заглавия започващи с „Ударихме дъното“. Има няколко неща, които не успях да включа в онзи текст.

Реакциите

След предишната ми статия имаше доста позитивни коментари. Негативните можем да разделим на две групи. Първата писаха, че не съм бил в родилните в България и не съм обикалял по селата да видя колко малко българи има там. Със сигурност не съм обикалял конкретните села и родилни отделения. Фактите обаче сочат, че турското население като процент пада равномерно в последните 100 години. Ромите се удвоили като процент от 2.4 през 1946 на 4.8 през 2011, но тенденцията силно намалява в последните 3 десетилетия. Ако вложим усилия в подобряване на образованието и живота им, приръстът им скоро ще се изравни със средния за страната.
По-интересни са нападките на другата група – че разглеждам данни от миналата година, а за тази ражданията ще са много по-малко. (Вижте и коментар 2 под статията) Добавят и че не разглеждам сравнението с 1945-та, което се цитира така охотно в медиите. Затова потърсих данни за въпросния период. За жалост, имаме продължително следене на показателите от 1960-та насам. Данните ще видите обобщени в следващата графика. Вижда се, че приръста е достигнал отрицателни стойности в края на 80-те. Мит е, че последните 24 години са ни ударили в дъното. В действителност тази тенденция е започнала при нас – както и при много други – още през 70-те. Някои от факторите за това са по-доброто здравеопазване, образование и засилената урбанизация.
Горе съм включил и средния размер на семейството. За жалост не можем да го сравним с началото на миналия век, когато очаквам, че е бил близо двоен. Просто тогава никой не е следял тези неща. Тук съм извадил само родените деца на всеки 1000 души, но съм включил цифрите от 2012-та и прогнозата на МЗ за 2013-та.

Истинската раждаемост
от онова време

Все пак можем да направим сравнение с 1946 г. Преброяването на населението тогава показва, че в България е имало 7 029 349 души. Имало е 25.6 раждания и 13.7 смъртни случая на 1000 души. Това означава, че през посочената година в България е имало 179 951 раждания. Това е в пъти над най-песимистичните (и принципно грешни) цифри на МЗ от 59 143 за 2013.
Ще кажете – защо сравняваме за 1946, а не за 1945. Причината е, че за предишната година никой няма данни. Знаем единствено, че през 1939-та е имало 134 833 раждания. Историята показва, че след война се раждат повече деца от обикновеното, за да се компенсира за загубените войници и ниската раждаемост в кризисния период. Затова изключително се съмнявам точно през следвоенната 1945-та всички жени да са решили изведнъж да раждат 3 пъти по-малко.
Навярно обаче журналистите са объркали термините – нещо често срещано в родните медии. Показах, че дори при сравнение с населението сметката не излиза. Не може да са объркали с приръста, защото тогава е бил +1.19%, докато сега е -0.59%. Въобще цялата тази простотия с „Ударихме дъното…“ е не просто неточна, а грешна в пъти.

Много сме, силни сме
и не вярваме вече в това

Грешната информация, разбира се, въобще не ни попречи да се ваем колко сме зле и да правим генерални изводи каква храна ядем, как политиците са виновни и как „истинските българи“ са на изчезване. Дефиницията за „истински българи“ е странна защитна реакция при липата на самочувствие и избиване на комплекси. Обикновено категорията включва въпросния коментиращ, хората около него и изключва всички, които обвинява за собствената си неволя.
Лесно се предизвиква страх у хората. Това ни кара да се затваряме в групи, в които се чувстваме сигурни и да виним другите за собствените си проблеми. Групите могат да бъдат етнически, идеологически, социални, политически, та дори и географски. В обществената депресия, в която сме всички, това е още по-изразено. Така лесно можем да оправдаем пред себе си хуленето на „другите“ и преекспонирането на стереотипите за тях.
Тази депресия и отчуждаване обаче има и физически измерения. Всички страни от източния блок минаха през демографска криза след падането на комунизма. Ние обаче останахме феномен. Икономическите условия навсякъде са и са били тежки, но някак на българите това ни се отрази най-зле. Обективна причина няма и точно в това е феномена. Всеки трус имаше далеч по-голямо отражение върху раждаемостта и емиграцията, отколкото в другите държави. Това доведе до лавинообразен спад в населението, а от там във влошаване на перспективите. Затова Economist написа „Бедните, богатите и Българите“, когато анализира връзката между просперитета и щастието.

Данните нямат никакво значение

Колкото и цифри да ви покажа, пак повечето ще си кажат „Е да, ама пак намаляваме“. Да, това е световна тенденция. Населението не е кошница с ябълки, от която вадиш и слагаш. Процесите са твърде сложни, за да се обяснят в няколко реда. Не сме уникални нито в раждаемостта, нито в етническото разпределение, нито в икономическите проблеми, нито във възможностите. Уникални сме единствено в песимизма си. Всеки път, когато го отбележа, ми реагират да сваля розовите очила, но всъщност имат предвид да сложа черни.
Реализмът не се изразява в това да отчиташ само лошото, а да виждаш когато хората грешат в преценките си в едната или в другата посока. Заглавия като това на Труд и всички останали медии са фактологично грешни, но пък захранват нуждата ни от дневна доза депресия – натрапчива и досадна като гризане на нокти до кръв. Лошите новини вдигали рейтинги. Информацията е като храната – ако поемаш отрова всеки ден, в даден момент се разболяваш, но тя притъпява сетивата ти и започваш да я харесваш. Защо си мислим, че с новините е различно и някой друг ни е виновен?
И да, впрочем, раждаемостта наистина пада.

Блогосфера

Бележка на редактора: Двете статии са публикувани в рамките на два дни през декември 2013 в “Блогът на Юруков” – първата на 19, другата на 21 декември. Включени са и две диаграми, които, за съжаление, тук не излизат. За мен по-важното е внушението на автора.

Урок по журналистика –
проверка на новина в 3 стъпки (3)

Боян ЮРУКОВ

Не съм журналист и нямам илюзии, че на някой журналист би му се понравил текст с такова заглавие. Въпреки това, трябваше да се напише. Виждаме куп изказвания на знайни и незнайни лица в медиите, които ни се представят за експерти, лидери на НПО-та, активисти и политици. Всеки идва със своя теза и мистични доказателства. Слушаме ги, водещите кимат, вестниците и online изданията преписва, новината се ражда, препечатва и докато се обърнете, се превръща в общоприет факт.
Истината се ражда в спора, но спор няма. Липсват аргументи и контрааргументи. Тук не говоря за фалшивия обективизъм, при който в студиото се канят две непонасящи се личности, за да си направим сеир. Говоря за елементарна проверка на фактите.
Трите стъпки, които предлагам са следните:
– Изчитате внимателно твърдението
– Искате оригиналните данни и методология или намирате свои
– Проверявате твърдението за истинност
Лесно е. Може да попитате познатите си в социалните мрежи за помощ, а често работата е вече свършена някъде из мрежата.
Ще ви дам пример.
В края на януари 2011-та тогавашният образователен министър Сергей Игнатов е подхвърлил, че за 48% от първолаците българският език не е майчин. През октомври 2013 проф. Петър Иванов (както усещате, превърнал ми се е в любимец напоследък) твърди, че този дял е вече 60%.
Тук твърдението е ясно. Как да го проверим?

Обобщени за възраст 0-9 г.

Български 406942
Турски 63558
Ромски 59028
Не се самоопределям 22322
Друг 2388
Неотговорили 105568

Единствените надеждни данни за структурата на населението като етнос и майчин език са тези на НСИ от преброяването през 2011. Отваряме страницата за самоопределяне по майчин език и копираме таблицата.
За третата стъпка ще ни трябва малко разсъждения. НСИ са пуснали броя самоопределили се по възрастови групи. Така не може да кажем колко деца са били на 6 и 7 г. през 2011-та и българският им е бил майчин. Вместо това правим предположение. Това е опасно, тъй като то може да е вярно или грешно. Когато обаче го уточним в материала си, то подлежи на проверка и някой може да ни обори. В това няма нищо страшно.
Предположението тук е, че броят новородени от всеки етнос не се променя рязко през годините. Например – нелогично е една година всички родени да са ромчета, следващата – 80% от турски произход, а третата – само етнически българи. Макар да има тенденция, тя променя структурата бавно и плавно през годините. Затова може да приемем, че е нямало резки промени в броя новородени с български като майчин в рамките на 10 години. Данните на НСИ за ежегодната раждаемост по региони може да помогне при доказване на това твърдение.
Стъпили на това предположение, взимаме децата, които са били на 9 г. или по-малко през 2011-та и пресмятаме. Тези деца ще започнат училище между 2008-а и 2018-а. Това означава, че за този период ще получим средно колко деца с ка­къв майчин език и етническа принадлежност са започнали училище. Най-лесно се показва това с графика и тук съм направил две с Google Calc. На този линк ще намерите и моите таблици.

Grafika 1

Grafika 2С тези цифри и предположението горе се вижда ясно, че изказванията на министъра и въпросния професор са въздух под налягане. Ако искате да сте по-изчерпателни, може да включите в сметката и тези, които не са отговорили в преброяването. Може също да вземете под внимание параноичната теза, че всички те в действителност са от малцинствата, но се крият. Дори така обаче процентът първолаци с майчин български не се доближава до безотговорно тиражираните цифри.

Блогосфера, 15.01.2014

**************************************

**************************************

МЕЖДУНАРОДНЫЕ АКАДЕМИЧЕСКИЕ ЦЫГАНОВЕДЧЕСКИЕ СТРУКТУРЫ КАК ЧАСТЬ ПРОЦЕССА СОЦИОКУЛЬТУРНОЙ ИНТЕГРАЦИИ ЦЫГАН

М.В. Смирнова-Сеславинская

В культурной столице Европы, Марселе, 26 сентября 2013 года прошел семинар «Европейское измерение культуры цыган: научный и политический дискурс» и конференция «Цыганская культура в новоевропейской реальности». Мероприятия были организованы Европейским союзом и Советом Европы с участием членов Европейского академического экспертного цыгановедческого сооб­щества – European Academic Network on Romani Studies. Подобные мероприятия, посвященные проблемам интеграции и социокультурного развития цыган и вопросам академического изучения различных аспектов цыганской культуры, на протяжении нескольких последних десятилетий составляют часть культурной, научной и политической деятельности европейских организаций, как внутринациональных, так и международных. Их роль двояка: они, с одной стороны, являются инструментами международной научной экспертизы цыгановедческих научных исследований и социальных проектов, а с другой – представляют собой процесс и определенный результат интеграции цыганской культуры в международные академические и политические структуры.
В некоторых странах постсоветского пространства, где демократизация об­щественного пространства произошла только в 1990-е гг., и прежде всего в России, цыгановедческие конференции и семинары иногда продолжают восприниматься как экзотика, а отдельными чиновниками – как проявления национализма. Поэтому прежде, чем мы перейдем к содержанию прошедших мероприятий, обратимся к описанию ситуации с развитием академических цыгановедческих исследований и их роли и месту как в развитии прикладных и теоретических направлений социогуманитарного знания, так и в процессах социокультурного развития цыганского населения Европы и его интеграции в окружение.
В этой статье мы обращаемся к международным особенностям указанных процессов, происходящих на уровне стран Европейского Союза, и не рассматриваем специфику их развития в России, что составляет предмет отдельных исследований. Упомянем только, что в 2012-2013 годах, в рамках роста внимания руководства РФ к национальной проблематике, произошло признание на государственном уровне необходимости внимания к проблеме социокультурного развития цыганского населения РФ.

Особенности интеграции цыганских групп в окружение

Цыгане являются крупнейшем этническим меньшинством Европы, где их общая численность, по последним экспертным оценкам составляет более 12 млн человек [АСЦ: Выступление Ж.-П. Лиежуа, Марсель, 26.09.2013]. Как считают специалисты, в среднем в официальных статистических данных по Центральной и Восточной Европе отражена примерно треть реального цыганского населения [Marushiakova, Popov 2001] . В разных странах процент численности цыган по отношению к остальной части населения колеблется, будучи высоким в Болгарии, Румынии, Венгрии, Словакии, Чехии и составляя 5-10 % [Там же] . В России абсолютная цифра цыган достаточно высока, по экспертным оценкам достигая 400 тыс и выше [Сеславинская, Цветков, Бугаева 2010: 15; Бугай 2012]. При этом относительная численность, в среднем по стране составляя менее одного процента населения, существенно различается в зависимости от региона. Так, она в 3 с лишним раза выше средней по стране в Южном Федеральном округе, и в 7 раз – в Ставропольском крае [ВРПН 2002, цит. по Смирнова-Сеславинская, Цветков 2011: 14, 39].
Цыганское население, в результате исторических особенностей его развития, отсутствия государственности и маргинализации его окружением, в социокультурном отношении на протяжении веков оставалось слабо интегрированным в общества стран проживания. Несмотря на то, что в каждой стране существует слой цыганской интеллигенции, он слишком узок. В отсутствие исторической территории и институтов государственности цыганские диаспоры лишены механизмов реализации самостоятельной политики этносоциокультурного развития, а цыганская элита, часто предпочитающая скрывать свою идентичность – достаточных стимулов к развитию собственно этнической культуры, которая в представлении окружения связана преимущественно с традиционными или даже девиантными формами. Существенным фактором, поддерживающим эти процессы, является воспроизводящийся среди населения и тиражируемый СМИ негативный имидж цыган. К настоящему времени в результате многовекового оттеснения преобладающей части цыганских групп в маргинальные ниши во всех странах расселения, сопровождающегося комплексом социальных проблем, сложности интеграции и социокультурной адаптации цыган во многом сравнимы с проблемами недавних мигрантов, плохо знающих язык и законы страны иммиграции, недостаточно культурно адаптированных к окружению.
С политической точки зрения уникальность положения цыганского населения во всех странах расселения заключается в том, что, будучи одним из крупнейших этнических меньшинств, цыгане являются «диаспорой без метрополии» – без того государства, которое могло бы поддерживать их экономическое и культурное развитие. Это определяет сложности в создании механизмов решения социальных проблем цыган.

Формирование цыгановедческих исследований
как международного научного направления

Основы научного цыгановедения были заложены в последней четверти XVIII в. Й. Рюдигером, доказавшим связь цыганского языка с индоарийскими языками [Rüdiger 1782], и М.Грелльманном, в диссертации которого впервые были обобщены имевшиеся на тот период в науке сведения о культуре, расселении, социальной организации, языке цыган Европы [Grellmann 1787]. С этого периода было много сделано в рамках исследования цыганского языка и культуры. Вместе с тем, цыгановедческие исследования очень долго оставались не выделенными в самостоятельное научное направление, что тормозило их полноценное развитие; это было связано, прежде всего, с низким социальным положением самогó цыганского населения. При этом в некоторых странах сами исследователи цыган, большинство из которых этнически принадлежали к окружению, нередко подвергались профессиональной дискриминации – это положение было особенно характерно для стран Восточной Европы и сохранялось до 1980-х гг. (в России – до 1991 года). Ситуация, прежде всего в странах Западной Европы и Америки, стала меняться после 1971 года, когда был организован Международный Союз цыган – International Romani Union [IRU], а в странах Восточной Европы – после крушения социалистической системы. С этого периода проблемы социокультурной интеграции цыган формулируются на международном уровне, и в европейских странах формируются цыгановедческие научные, образовательные и культурные структуры – кафедры и отделения цыганского языка и культуры в системе высшей школы и в научных институциях, цыгановедческие научные архивы, музеи цыганской культуры, театры цыган. Развивается научный дискурс в различных областях цыгановедения, происходит рост цыгановедческих публикаций в области образования (в чем существенную роль играют исследования проблем социализации, культурной, в частности школьной, адаптации и двуязычия), развивается научная цыгановедческая специализация. В ряде стран функционируют цыгановедческие архивы.
Все это явилось импульсом к расширению слоя этнической элиты и ее интеграции в окружение на новом уровне, в том числе на академическом. В 2003 г. Я. Матрас и П. Беккер писали: «В последнее время появилось более 500 монографий, полностью или частично написанных на цыганском языке, и много публикаций в периодической печати. Все больше и больше цыган также проявляют академический интерес к своему языку» [Bakker & Matras 2003: VII]. Академические исследователи – носители цыганской культуры и языка – не скрывают свою этническую принадлежность, что способствует формированию положительного имиджа народа и расширению представлений о его месте в социальной жизни полиэтничных обществ.
Международные мероприятия, посвященные проблемам различных аспектов интеграции цыган (социокультурной, социально-экономической и образовательной) в жизнь национальных обществ, до последнего времени организовывались в рамках постоянных и проектных мероприятий Европейского Союза и Совета Европы, и нередко составляли часть общих проектов, посвященным вопросам этносоциокультурного развития малых народов и этнических меньшинств. Состав участников таких мероприятий достаточно неоднороден, а доклады по цыгановедческой проблематике в ряде случаев представлены не экспертами, а чиновниками различных министерств: иностранных дел, культуры, образования; их содержание зачастую содержит не столько результаты научной экспертизы, сколько положения государственной или, чаще, ведомственной, то есть корпоративной, идеологии – такая ситуация особенно характерна для стран Восточной Европы. Постепенно назрела необходимость создания независимого международного академического экспертного органа.
До последнего периода единственной и крупнейшей международной научной цыгановедческой структурой оставалось Международное цыгановедческое общество – The Gypsy Lore Society [GLS], организованное в 1888 г. в Эдинбурге (Великобритания). С 1989 г. головной офис организации находится в США. К настоящему времени, за более чем 120 лет своего существования GLS объединило цыгановедов со всего мира, каждый год организуя научные конференции в различных университетских городах. Во главе стоит выборное международное руководство (сейчас президент GLS – Е. Марушиакова из Болгарии).
В 2010-2011 годах при Евросоюзе и Совете Европы создано Европейское академическое экспертное цыгановедческое сообщество – European Academic Network on Romani Studies [Network on Romani Studies; Council of Europe]. Одну из его задач составляет экспертиза международных и национальных проектов.
Таким образом, начавшись на международном уровне как политический дискурс, тема социокультурной интеграции цыган развивается в академический и экспертный дискурс в области научного изучения цыган и технологий их интеграции в экономической, культурной и образовательной сферах, в чем большую роль начали играть международные академические цыгановедческие структуры. Так, в 2011 году страны ЕС представили государственные стратегии интеграции цыган, которые в 2011-2012 гг. проходили экспертизу в Европейском академическом экспертном цыгановедческом сообществе, и на основе которых вырабатываются общие подходы интеграции цыган [National plans for Roma integration]. Международная экспертиза не менее важна и для индивидуальных исследовательских проектов, учитывая тот факт, что цыгановедческие сообщества в каждой стране, как правило, немногочисленны.
Совершенно очевидной является актуальность прикладного аспекта цыгановедения: исследования цыганского языка и культуры лежат в основе разработок образовательных и социокультурных концепций и конкретных программ. Но и с точки зрения теоретической цыгановедческие исследования представляют большой интерес. Так, различные способы интеграции цыган в европейские социумы, разные уровни и особенности адаптации цыганской культуры к культуре окружения предстают как разнообразные модели функционирования (этно)социумов и культур. Изучение этих моделей в рамках различных направлений социогуманитарного знания – лингвистики, истории, этнографии, социологии, религиоведения, культурологии, политологии и проч. – дает импульс развитию теоретического знания, применяемого в исследованиях различных культур и социумов.
В качестве крупнейшей организации, на международном уровне развивающей технологии интеграции и социокультурной адаптации цыган через образование, можно назвать образованный в 2005 году Фонд образования цыган — Roma Education Fund, финансирующий проекты в области образования цыганского населения стран Евросоюза [REF].

Международный семинар и конференция
Европейского академического экспертного
цыгановедческого сообщества 26.09.2013

Семинар «Европейское измерение культуры цыган: научный и политический дискурс» прошел в Марселе 26 сентября 2013 года, в помещении Здания региональных собраний. На мероприятии присутствовали около 50 человек: представители Европейского академического экспертного цыгановедческого сообщества (докладчики и участники), представители Евросоюза и Совета Европы, научных и культурных кругов Франции, общественных, в частности, цыганских, организаций, журналисты. Была прочитана серия докладов, которые перемежались дискуссиями. Каждый доклад представлял собой обобщающую презентацию важнейших измерений существования цыган в мире: цыганского социума (Е. Марушиакова и В. Попов), цыганского языка и культуры (Я. Матрас), анализ самовыражения этнической культуры в сфере литературы (София Захова, Болгария) и искусства: в музыке (Кэрол Сильвермэн, США), театре (Надежда Белугина, Латвия), живописи (Тима Юнгхаус, Венгрия). Отдельный доклад был посвящен музейной деятельности, и в частности, деятельности знаменитого Музея цыганской культуры в Брно (Яна Хорватова и Татьяна Бартова Павелкова, Чехия).
В конце семинара были представлены презентации представителей Европейской комиссии (департамент культуры) и Совета Европы, затем прошла заключительная дискуссия по материалам докладов.
Вечером с 19.30 до 21.30 в том же Здании региональных собраний состоялась публичная конференция «Цыганская культура в новой европейской реальности», модератор которой Ж.-П. Лиежуа, социолог, один ведущих цыгноведов Франции, обозначил контекст и цели конференции.
В выступлении представителя Регионального Совета области Альпы – Кот д’Азюр («Альпы – Лазурный берег») была кратко описано положение цыганского населения этого региона Франции: история расселения, культура, занятия, интеграция в художественную жизнь региона, современное социально-экономическое развитие и развитие общественных цыганских организаций в современный период, их участие в современной общественной жизни региона и Франции.
Киприан Некула (Румыния) и Елена Марушиакова (Болгария) обобщили итоги прошедшего Семинара.
Презентацию Академического цыгановедческого экспертного сообщества представили Лаура Кассио (Европейский союз), Катрин Меркле (Совет Европы) и Ласло Фосто (секретарь Сообщества). Катрин Меркле, в частности, отметила:
«Традиционно перешедшие к оседлости цыганские группы становились малозаметны в социальной жизни окружения, а мобильные группы привлекали внимание в основном своими социальными проблемами. При этом, несмотря на многовековые тяжелые условия жизни, цыгане обладают невероятной способностью сохранять и развивать свою культуру, которая очень устойчива и богата. Общие усилия европейских стран заключаются в интеграции цыганской культуры в культуру европейских обществ, что предполагает не аккультурацию, но в первую очередь диалог культур» [АСЦ: Тезисы выступления К. Меркле в Марселе, 26. 09. 2013].
Ж.-П. Лиежуа подвел общие и дополнительные итоги докладов и дискуссий. В заключение нашего сообщения приведем тезисы его выступления, содержание которого имеет отношение к обществам любых стран, в той или иной форме стакивающихся с проблемами поликультурности и многоукладности [АСЦ: Тезисы выступления Ж.-П. Лиежуа в Марселе, 26. 09. 2013]:
«Цыгане представляют собой одно из самых давних и многочисленных этнических меньшинств в Европе, их общее число по экспертным оценкам, составляет более 12 млн человек. В частности, цыгане с давних времен появились на юге Франции и живут тут более 600 лет, составляя неотъемлемую часть этнического и культурного ландшафта Прованса. При этом распространенные сведения о цыганах и их культуре представляют собой ряд стереотипов, а одну из главных проблем социокультурной интеграции цыган составляют традиционные предрассудки со стороны окружающего населения, предрассудки, на которых основаны межкультурный дискурс и политические решения в отношении цыган. Поэтому в настоящее время основные усилия региональных властей и общественных организаций, их программы направлены на нейтрализацию и преодоление этих социальных стереотипов.
Есть два существенных фактора, в последние десятилетия изменившие отношение к цыганской культуре в рамках государств Европы. Во-первых, это признание культуры этнических меньшинств в европейском масштабе и их роли в развитии общества и необходимости их сохранения. Во-вторых, это в целом рост мобильности населения государств Европы (речь в данном случае идет не о специ­фических формах цыганского номадизма, но о мобильности в рамках общих миграционных процессов: предпринимательства, профессиональных передвижений и проч.). Государства обязаны найти способы управления теми социальными процессами, которые развиваются вследствие роста этой мобильности. Необходи­мо переходить от политики мультикультурности, связанной с противопоставлением культур, к политике интеркультурности и взаимообогащения культур. В свете этого следует рассматривать и цыган, культура которых издавна составляет часть культурной парадигмы Европы, и следует признавать их мобильность как уклад.
Сейчас организован большой европейский проект, связанный с образовани­ем цыган стран Европы. В рамках этого проекта создан комитет, куда входят представители европейских государств. Значимость проекта связана не только с проблемами образования и социокультурного развития цыган – в свете современных социально-экономических процессов сама система образования требует обновления. И образовательные потребности цыганских детей представляют собой один из факторов этого обновления: то, что до сих пор чаще всего оставалось на периферии социальных изменений, должно стать в центре европейских проектов социального развития. Речь идет о повышении роли культуры, ориентированной на социальное развитие цыган и окружающего населения, на взаимное преодоление стереотипов. Роль сегодняшней конференции в этом процессе – способствовать лучшему пониманию цыганской культуры».
Выводы конференции говорят о том, что в современных проблемах цыган как в зеркале отражаются риски обществ современной Европы, связанные с проблемами миграций, межкультурной интеграции и социокультурного развития. Решение этих проблем – в повышении управляемости этими процессами, и в усилении общественной роли культуры и образования.

ЛИТЕРАТУРА И ИСТОЧНИКИ

АСЦ – Архив М.В. Сеславинской и Г.Н. Цветкова
Бугай Н.Ф. Цыгане России: общество, адаптация, консенсус (1900–2010). М.: Кучково поле, 2012. – 352 с.
ВРПН 2002 – Всероссийская перепись населения 2002 г. URL: <www.perepis2002.ru>.
Комплексный план – Комплексный план мероприятий по социально-эконо­ми­ческому и этнокультурному развитию цыган в Российской Федерации на 2013-2014 годы. № 426п-П44, утвержден 31 января 2013 года Заместителем Председате­ля Правительства Российской Федерации, Председателем Межведомственной рабочей группы по вопросам межнациональных отношений Д. Козаком.
РБК. 20.02.2013 – Российские власти собираются улучшить имидж цыган//РБК.20.02.2013. [Электронный ресурс]. URL: <http://top.rbc.ru/ so­cie­ty /20/02/2013/ 846002.shtml> (дата обращения: 15.10.2013).
Сеславинская М.В., Цветков Г.Н., Бугаева А.Л. Комплексное социально-антро­по­логическое исследование культуры ромов (цыган) (Этап 1, промежуточный): Отчет о НИР ФГАУ ФИРО, 2010. – 126 с. № ГР 01201060517.
Смирнова-Сеславинская М.В., Цветков Г.Н. Антропология социокультурного развития цыганского населения России. М.: ФГАУ ФИРО, 2011. – 128 с.
Строительство Европы — Строительство Европы для детей и вместе с детьми. Pro­duced by the Documents and Publications Production Department (DPPD), Council of Europe, June 2007 – 37 c. URL: <http://www.coe.int/t/dg3/children/other%20lan­gu­ages/Booklet%20Russe.pdf&gt;.
Bakker P., Matras Y. Bibliography of modern Romani linguistics. Including a Guide to Romani Linguistics. Amsterdam/Philadelphia: John Benjamins, 2003. – 366 p.
Council of Europe – Council of Europe, European Academic Network on Romani Studies. URL: <http://www.coe.int/t/dg4/cultureheritage/culture/romastudies/Default_en.asp&gt;.
Council of Europe programme – Council of Europe programme for the promotion of children’s rights and the protection of children from violence. URL: <http://www.coe.int/t/dg3/children/&gt;.
Education of Roma children – Проект по образованию цыган на сайте Совета Европы. URL: <http://www.coe.int/t/dg4/education/roma/default_en.asp&gt;.
Grellmann M.H. Historischer Versuch über die Zigeuner, betreffend die Lebensart und Verfassung, Sitten und Schicksale dieses Volkes seit seiner Erscheinung in Europa und dessen Ursprung. Göttingen: Dietrich. 1787 [1783]. – xix, 255 p.
INALCO – L’Institut national des langues et civilisations orientales, URL: <http://www.inalco.fr/ina_gabarit_rubrique.php3?id_rubrique=4&gt;.
IRU – International Romani Union. URL: <http://www.internationalromaniunion.org/index.php/en/about-us&gt;.
Kašpárek Michal. Museum of Romani Culture celebrates the 20th anniversary. October 23, 2011. URL: <http://brnonow.com/2011/10/museum-of-romani-culture/&gt;.
Marushiakova E., Popov V. Historical and Ethnographic Backgraund. Gypsies, Roma, Sinti // Guy, W. (Ed.) Between Past and Future: the Roma of Central and Eastern Europe. Hatfield: University of Hertfordshire Press, 2001, рр. 33-53. URL: <http://212.72.210.78/sr-www/files/Virtual%20library/Gypsies…pdf&gt;.
Museum of Romani Culture. URL: <http://www.rommuz.cz/en/about-us-2/&gt;.
National plans for Roma integration – European Commission calls on Member States to implement national plans for Roma integration [http://ec.europa.eu/justice/newsroom/discrimination/news/120523_en.htm].
Network on Romani Studies – European Academic Network on Romani Studies.
URL: <http://romanistudies.eu/&gt;.
REF – Roma Education Fund, URL: <http://www.romaeducationfund.hu/&gt;.
Rüdiger J.C.Ch. Von der Sprache und Herkunft der Zigeuner aus Indien. Leipzig,1782. Reprint from: Neuester Zuwachs der 116. Yaron Matras teutsche, fremden und allgemei­nen Sprachkunde in eigenen Aufsätzen. Hamburg: Buske, 1990, 1. – P. 37-84.
GLS – The Gypsy Lore Society. URL: <http://www.gypsyloresociety.org/&gt;.

****************************************

****************************************

Предколедно

Благотворителна акция

Epizod 1

Epizod 2

Прочетено в интернет

Горан Брегович основава фондация за ромски таланти

Организацията ще подпомага роми от Босна
да получат музикално образование

655-402-goran-bregovich-bylgarite-razbirate-ot-muzika

Композиторът и певец Горан Брегович, който със своя последен албум “Champagne for Gypsies” (Шампанско за роми) отдава почит на “великите роми”, съобщи днес в Сараево за създаването на фондация, чиято мисия ще е да подпомага ромски таланти в Босна да получат музикално образование.
Не мога да разреша всички проблеми, свързани с ромското население, но създаваме фондация, която ще помага на ромите, желаещи да се запишат в музикално училище, заяви Брегович на пресконференция.
Фондацията ще се нарича “Горица” по името на един от ромските квартали в Сараево и ще започне да набира средства с концерт на Брегович и няколко други музиканти от бивша Югославия на 19 декември в босненската столица.
Горан Брегович, който е родом от Сараево, с майка сръбкиня и баща хърватин, обясни, че на първо време фондацията ще помага на ромски деца от столицата, с амбицията постепенно да обхване цялата страна.

VESTI.bg
09.12.2013

***************************************

***************************************

Автори на “Andral”
във вестник “Словото днес”

Slovoto

Slovoto 1

Slovoto 3

Slovoto 2

По случай 100-годишнината на СБП от редакцията на в. “Словото” се обърнаха към нас да им предоставим стихотворения на автори, които през годините са намерили място на страниците на списание “Andral”. Подбрахме четирима поети, които бяха представени на страниците на вестника с по една своя творба. Уви, два­ма от тия автори няма как дори да се зарадват, тъй като от години вече не са между нас…
И една бележка: в имейла, който пратих на Никола Инджов никъде не съм отбеля­зал, че стиховете на Цветан Щилиянов и Михаил Петров са писани през 2010 г. Как и откъде е дошла тази дата под двете стихотворения нямам представа. Грешките са досадни, тъй като Цецо почина четири години преди тази дата, а неговото стихотворение е отпечатано в “Andral”, бр. 4 още през 1999 г., а на Мишо е отпечатано в “Andral”, бр. 5 отново в далечната 1999 г.

******************************************

******************************************

Из “Печални тропици”

Клод ЛЕВИ-СТРОС

Stros kopie copy

III. Кадиувеу

Пантанал

След такова “кръщение” бях готов за истински приключения. Шансът може­ше да дойде през университетските ваканции, които в Бразилия са между ноември и март, т.е. в сезона на дъждовете. Пренебре­гнал тези неудобства, възнамеря­вах да се добера до две индиански групи. Едната беше зле изследвана и може би вече се беше смалила около три четвърти – това е кадиувеу на парагвайската граница. Другата е по-известна, но обещаваше още открития – това е бороро в Централно Мато Гросо. Освен това Националният музей в Рио де Жанейро ми предлагаше да проуча един археологически обект, който тук-там се споменаваше в архи­вите. Беше ми на път, а по-рано до него друг не беше се добрал.
По това време често пътешествах между щатите Сао Паоло и Мато Гросо ту със самолет, ту върху камион, а накрая и с параход. Последните два превоза пол­звах през 1935-1936 г.; споменатият пункт се намираше близо до железопътна линия недалеч от крайния пункт Порто Есперанса на левия бряг на река Парагвай.

PantanalЗа това уморително пътешествие не би могло да се разкаже много. Като начало железопътната компания “Нороесте” ви стоварва в град Бауро, който е разположен на пътя в зоната на първопроходците. Там се настанявате за “нощно пътуване”, с което ще пресечете южната част на щата Мато Гросо. Цели три дни път с влака, движен с дърва и никак не бързащ кой знае колко, често и задълго спиращ, за да се запаси с гориво. Вагоните са дървени и навсякъде с процепи: събудил се, намирате върху лицето си засъхнала глина, образувала се от всепроникващата фина червена прах на сертаната. Храната във вагон-ресторанта намирате за обичайна за вътрешните райони на страната: прясно или сушено месо, ориз, черен боб със сос, в който добавят за гъстота фариня – смляна прясна царевица или маниока, изсушена и спечена в груба пихтия; накрая неизменният бразилски десерт – парче мармелад от айва или гуайава със сирене. На всяка спирка деца продават на пасажерите за дребни монети свежи ананаси, които дълго очаквана свежест.
Влакът, пресичащ Парана недалеч от спирка Трес Лагоас, навлиза в щата Мато Гросо. Реката се е разляла тъй широко, че дори и след току-що започналите дъждове на много места се вижда дъното. След това започва онзи пейзаж, който стана за мен едновременно привичен, непоносим и необходим в течение на многогодишните ми странствания във вътрешните райони, тъй като е характерен за Централна Бразилия, като започнеш от река Парана до басейна на Амазонка. Това са равни и леко вълнисти плата, преливащи в безкрайните хоризонти, неизменна храстовидна растителност и от време навреме срещащи се стада зебу, които се разбягват при приближаването на влака. Много пътешественици допускат безмислица, като превеждат португалското “мату гросу” като “голяма планина”: “планина” може да се преведе с думата от женски род mata (мата), докато същата дума в мъжки род mato (мату) означава храст и отразява допълнителен аспект на южноамериканския пейзаж. Мато Гросо е голяма бруса, или по-точно “гъсто прораснали храсти” и нито един различен термин не би приличал повече на тази дива и печална местност, чиято монотонност сама по себе си представлява нещо огромно и възбуждащо.

015.350x350.none012.350x350.none065.350x350
Наистина, и думата “сертан” аз превеждам като “бруса”. Този термин има и малко по-различна окраска: “мату” се отнася до обективния характер на пейза­жа и обозначава брусата в контраст с планината, докато “сертан” се отнася до су­бек­тивния аспект – пейзажът по отношение на човека, т.е. бруса, която проти­востои на заселените и обработваеми земи; това са области, където човек не се задържа за дълго. Думата блед* в колониалния жаргон е негов точен еквивалент.
Понякога високите равнини (платата) отстъпват място на прораснали с го­ри и трева долини, изглеждащи весело под ясното небе. Между Кампо Гранди и Акидауана в дълбок завой се забелязват пламтящите скали на серата Маракажу, където сред каньони, в Кориентес, се е скрила диамантена мина (garimpo). Но внезапно всичко се променя. Минал Акидаунау, веднага попадаш в района на Пантанал – огромно блато по горното течение на река Парагвай.
От самолета тази местност с обилието си на реки, които лъкатушат в низини­те, прилича на мрежа от обрати и завои застояла вода. Нейното речно корито е окръжено от едва видими кривулици, сякаш природата се е колебала какъв временен път да му избере. Когато кацнеш на земята, пейзажът става нереален. На върха на невисоките хълмове, приличащи на плаващи ковчези, намират убежища стада зебу. И в наводнените блата се виждат ята от големи птици – фламинго и бели чапли, – които образуват бели и розови острови. Разхвърляни тук-там горички от ветрилообразните палми каранда, чиито листа съдържат скъпоценен восък, нарушават псевдовеселия ландшафт на тази водна пустиня.
Мрачният Порто Есперанса остава в паметта ми най-причудливото място, което може да се намери на земното кълбо с изключение може би на Файр Айлънд в щата Ню Йорк. Сега ми е приятно да ги сравнявам, доколкото ги намирам за сходни в това, че обединяват в себе си най-противоречивите особености, но всеки по свой начин. В тях намира изражение една и съща абсурдност в географски и човешки план, но тук тя е комична, а там – зловеща. Суифт ли измисли Файр Ай­лънд? Това е пясъчна, лишена от растителност дълга ивица суша, вдадена в морето, която се простира по целия Лонг Айлънд. Тя цялата се е опънала по дължина: 80 километра в едното направление, от 2 до 300 метра – по другото. От страната на океана морето е открито, но тъй бурно, че в него не се разрешава къпане; от страна на сушата то винаги е мирно, но тъй плитко, че там не можеш да се гмурнеш дори. Затова и времето се губи по риболов, но рибата не става за ядене. За да не се остави да гние, разставените на равни разстояния по плажа плакати наставляват рибарите да я зариват в пясъка веднага, след като я извадят от водата. Дюните на Файр Айлънд са тъй непостоянни и тъй ненадеждно разположени над водата, че други плакати забраняват да се ходи по тях поради опасението, че ще се сринат в подвижните вълни. Венеция отвътре навън, тук земята е прилична на течност, а каналите са здрави: за да се придвижват, жителите на Чери Гроув, селище разпо­ложено в средната част на острова, са принудени да ползват дървени пешеходни мостове, които образуват наколна пътна мрежа.
Файр Айлънд създава впечатление на забавен фарс, чието копие, предназна­чено за доста по-каторжническо поселение, е Порто Есперанса. Нищо не оправда­ва съществуването му, освен че поддържа моста на железопътната линия, изтег­на­ла се на повече от хиляда и петстотин километра през почти необитаема местност. Оттук връзката с вътрешните райони се поддържа единствено по вода, а релсите се закрепват по калния бряг с дъски, които играят ролята на пристан за неголемите речни съдове. Тук няма други жители, освен железопътните служители; няма и други къщи, освен онези, в които живеят те. Това са дървени бараки, построени между заблатени места. До тях се добират по люлеещи се дъски, които могат да се видят често в тези зони. Ние се устроихме в къщичка, предоставена ни от компанията – едностайна кутия във форма на куб, кацнала на висока купчина, до която се добираш по стълба. Вратата се отваря в празнотата на резервната жп линия; в ранното утро ни буди свирката на локомотива, сега играещ ролята на личен наш транспорт. Нощите са мъчителни: влажно и горещо, блатни москити, обсадили нашето убежище, противомоскитни мрежи, чиято конструкция, обмислена уж внимателно преди отпътуването, се оказа негодна за каквото и да е, правят съня невъзможен. В пет сутринта, когато локомотивът пронизва с парата си тънкия под на къщичката, топлината от предишния ден все още се усеща. Няма мъгла. Въпреки влажността, небето е оловно и давещата атмосфера затруднява дишането. За щастие машината тръгва бързо и ние, седнали срещу вятъра и провесили нозе над локомотивните обувки, които чистят релсите, се отърсваме от нощната вялост.
През единствения път (тук минават два влака седмично), прокаран кой знае как през тинята и през несъвсем здраво мостче, пресича локомотивът, който буквално всяка секунда сякаш се опитва да излезе от релсите. От едната и от другата им страна тинестата отвратителна вода изпуска зловоние. А именно тази вода се налага да пием през следващите седмици.
Отдясно и отляво са се изпречили храсти, редки, като в плодна градина. От разстояние изглеждат като тъмна маса, но под техните клони отразеното във вода­та небе образува просветкващи петна. Струва ти се, че всичко се мъчи в хладния въздух, благоприятстващ някакво бавно съзряване. Ако би било възможно да проживееш хилядолетие в този доисторически пейзаж и проследиш неговото развитие, то, без съмнение, би могъл да видиш превращението на органическите вещества в торф, каменни въглища или нефт. На мен дори ми се стори, че по повърхността на водата текат нефтени петна, украсени по краищата с нежните цветове на дъгата. Нашите работници не можеха да повярват, че тъй мъчим себе си, мъчим и тях самите за някакви си стари панички. Тъй като носехме коркови каски с надпис “инженери”, те решиха, че археологията служи само като предлог за по-стойностни търсения.
Понякога тишината се нарушава от животни, които почти нямат страх от човека: изненадан белоопашат елен, стада от ему, неголеми щрауси или белокрили чапли, летящи над самата вода.
По пътя локомотивът качва работниците и те се настаняват покрай нас. Спирка на дванайстия километър; допълнителният път свършва, по-нататък продължаваме ходом до разкопките. Забелязваме ги отдалеч по характерния вид на ограждението.
Водата в Пантанал е като поток, няма какво друго да кажеш по това как изглежда. Тя влачи черупки и тиня, които се събират в ония места, където растени­ята пускат корени. Пантанал изглежда като настръхнал от тези упорито зелени островчета, на които в минали времена индианци са разгръщали лагерите си и където сега се намират следите от тяхното присъствие.
И тъй ние всеки ден отивахме до нашето оградено с корда работно място по дървената настилка, която пригодиха от изхвърлените от жп линията траверси; прекарахме там изнурителни дни, през които се дишаше трудно и утоляващи жаждата си с блатната, нагрята от слънцето вода. В края на деня за нас идваха или локомотив или една от онези машини, наричани дяволски, която се раздвижваше само тогава, когато я засилваха работниците, разпределени по четирите й ъгъла и оттласкващи я като гондолиери със специални прътове. Връщахме се уморени и умиращи от жажда, а ни чакаше поредната безсънна нощ в “пустинята” Порто Есперанса.
Но стотина километра оттук се намираше имение, избрано за база, откъдето предприемахме походи в търсене на индианците кадиувеу. Френското имение, както го наричаха по линията, заемаше приблизително петдесет хиляди хектара, по участък от сто и двайсет километра, по които се придвижваше влакът. Из това пространство, обрасло с храсти и суха трева, бродеше стадо от седем хиляди глави добитък (в тропическата зона за отглеждането на само едно животно са необходими между пет до десет хектара). Животните периодически ги извозваха до Сао Паоло по жп линията, по която имаше две или три спирки в пределите на това имение. Името на спирката, обслужваща градчето – Гуайкуру, – напомняше за големите войнствени племена, които някога са властвали по тия места; сега на бразилска територия от тях са останали само кадиувеу.
Стопанството управляваха двама французи с няколко семейства пастири. Не помня името на по-младия от тях, а на другия, на около четиридесет години, името беше Феликс Р., дон Феликс, както простичко биваше наричан.
Младостта на нашите хазяи съвпадаше по време с Първата световна война. Не знам какви обстоятелства ги бяха въвлекли в рискованата авантюра в тази неприветлива област на Бразилия. Каквито и да са били, десет години след създа­ването си френското имение започнало да запада поради това, че средствата, вложени за покупката на земята, не стигнали за подобряването на качеството на стадата и оборудването. В просторното бунгало, устроено в английски стил, нашите хазяи, ако щете скотовъдци, а ако щете – и бакали, – водеха сурово ежедневие. Наистина кантората на хасиендата беше единственото място, което се грижеше за снабдяването на населението, живеещо в радиус от, да речем, сто километра. Наемните работници в имението или пеоните харчеха там спечеленото от труда си. Като теглеха чертата техният кредит ставаше дълг и заведението действаше повече или по-малко без пари. Доколкото цените на стоките по правило се вдигаха двойно или тройно над обичайното, бизнесът можеше и да стане рентабилен, ако този търговски аспект не оставаше въпреки всичко второстепенен. В събота работниците носеха немного събрана захарна тръстика, пресоваха я на някаква пригодена машина от грубо изсечени дънери, чиито три въртящи се дървени цилиндри смилаха тръстиковите стебла. След това в големи калаени корита изпаряваха на огън сока и в калъпи го изливаха на форми; там той се втърдяваше в рижи блокове със зърниста консистенция: това се казваше рападура – неочистена тръстикова захар. След това работниците складираха захарта в прилепения към склада магазин и същата вечер, вече като купувачи, го вземаха на висока цена, за да поглезят децата си с единственото в сертаната лакомство.
Нашите хазяи се отнасяха философски към своята професия на експлоата­тори; като нямаха контакти със служещи извън от работата си и лишени от съсе­ди от своето съсловие (тъй като между тях и близките плантации около пара­г­вай­ска­та граница се разстилаше индиански резерват), те строго съблюдаваха избрания от тях стил на живот, което, без съмнение, беше най-добрият начин да не падат духом. Единствената отстъпка от обичаите на континента се отнасяше до дрехите и пиенето. В тази погранична област, където се пресичаха бразилските, парагвайските, боливийските и аржентийските традиции, нашите хазяи носеха облеклото на пампата: боливийска шапка от кафяво-сива тънко плетена слама с широко под­гъната околожка и висока корона и ширипа – нещо като памучни наполеонки за възрастни с нежни цветове на люлякови, розови или сини райета, които оставят голи бедрата и нозете, но закриват до прасеца белите ботуши от грубо платно. В по-светло време ширипата бива заменена от бомбаша – пантало­ни, като на зуа­вите, богато украсени от двете страни.
Почти всичките дни на хазяите преминаваха в огражденията за добитъка в работа с животните, оглеждаха ги и ги подбираха за продажба. Обгърнати в облаци от прах, животните, контролирани от гърлените провиквания на пастира и мушкани с остен, преминаваха пред управителите и се разпределяха по видове. Зебутата с дългите рога, добре охранените крави, изплашените телета се замества­ха едно след друго в дъсчените клетки, където бикът понякога отказваше да влезе. Тогава тънкото и дълго четиридесет метрово плетено ласо се усукваше над главата на мятащия го пастир и сякаш в същия миг животното се строполяваше на земята, а конят, тържествувайки, се изправяше на задните си крака.
Но два пъти на ден – в единайсет и трийсет преди обед и в седем часа вечер­та – всички се събираха под галерията, обграждаща жилищните помещения, за ритуала шимаран, иначе казано, пиенето на мате**, приготвено на примус. Знае се, че мате е дърво от същия род, от който е вечнозеленият дъб. Неговите клонки, леко подложени на дим в огнище под земята, се смилат на едър прах в резедав цвят, който после съхраняват в бъчонки.
Има няколко начина да се направи мате. По време на експедиция, когато от изтощение твърде нетърпеливо жадуваш облекчение, то само хвърляш голяма шепа от този прах в хладката вода и след като кипне, веднага – и това е главното, – снемаш отварата от огъня, иначе мате губи всякакъв вкус. Тогава го наричат cha de mate; представлява мазна тъмнозелена напитка силна като кафе. Когато си притиснат от времето, се задоволяваш с terere: с пипета изсмукват хладка вода, с която поливат шепа прах. Който не обича горчилката, предпочита mate doce; за него смесваш прах със захар, след която я запържваш на гореща жар, заливаш сместа с кипяща вода и я прецеждаш. Но аз не познавам любител на мате, който не би предпочел пред всички тези рецепти chimarrāo, едновременно социален ри­туал, но и домашен порок в онзи вид, правен в хасиендата.
Всички сядат около невръстна девойка, която донася чайник, примус и съд – по­някога това е калебас със сребърно отвърстие, понякога – както в Гуайкуру, – от рог на зебу, изрязан от ратая. Две трети от този съд се пълни с прашец, който момичето постепенно кипва с вряща вода. Щом като сместа се сгъсти, тя прави в нея ямка с помощта на сребърна тръбичка, чието удебеляване в края завършва с дупка, като се старае пипетата да бъде възможно по-дълбоко в онази глъб, където се събира течността. Между тръбичката и листната маса трябва да се поддържа точно такава разлика, която не би нарушила нейната еднородност, но не бива да бъде и много голяма, иначе не би се образувала настойка. Сега остава само да се залее шимарана с течността и тя да се поднесе на хазяина на къщата; отпил две-три глътки, той връща чашата, а след него същата процедура повтарят всички останали, отначало мъжете, след тях – жените, ако присъстват. Чашата предават в кръг до тогава, докато не се изпразни чайника.
Първите глътки произвеждат възхитително усещане, поне на свикналия, новакът се опарва. То се крие в няколкото тръпчиви допира със сребърния обков на чашата, поел топлината на кипящата вода, с течността, щедро покрита с питателна пяна, едновременно горчива и дъхава, проникната от аромата на гората, концентрирана в няколко капки. В мате се съдържа алкалоид, сходен с алкалои­дите на кафето, чая и шоколада, неговото едновременно успокояващо, но и укрепващо действие се обяснява, разбира се, и с дозировката. Обиколило няколко пъти кръга, мате става безвкусно, но ако внимателно се борави с пипетата, може да се приготвят още дози от течността и удоволствието да се удължи, като получите още неголеми глътки горчилка.
Без всякакво съмнение мате превъзхожда, и то много, амазонската гуарана и още повече печалната кока от боливийските плата – свежата дъвка от изсушени листа, бързо увиващи се във влакнесто топче. На вкус коката прилича на отвара. Тя лишава от чувствителност лигавицата и превръща езика в чуждо тяло. Не знам нищо, което би могло да се сравни с мате, освен топче от бетел***, натъпкано с подправки, макар то да плаши неподготвения човек с отделянето на обилна слюнка, богата на вкусове и аромати.
Индианците кадиувеу живееха в низините по левия бряг на река Парагвай; от френската хасиенда ги отделяха хълмовете Серра да Бодокена. Нашите хазяи ги считаха лентяи, крадци и пияници; грубо ги гонеха от пасбищата, когато се опи­тваха да проникнат в тях. На братята французи нашата експедиция се струваше обречена изначално; те се отнасяха към нея неодобрително, макар да ни оказваха щедра помощ, без която не бихме могли да осъществим своя замисъл. Какво бе­ше тяхното изумление, когато след няколко седмици видяха, че се върнахме натоварени като в каравана: големи глинени стомни, украсени с рисунки и резба, еленови кожи, изрисувани с арабески, дървени скулптури, изобразяващи изчезнал пантеон… За тях това беше откритие, оказало върху им странна промяна: когато след две или три години дон Феликс ме посети в Сао Паоло, разбрах, че той самият, както и неговият компаньон, отнасяли се преди с такава надменност към индиан­ското население, са приели местните обичаи. Сега малкият буржоазен хол в хасиендата бил покрит с украсени кожи, а във всеки ъгъл стояли глинени съдове: нашите приятели започнали да си играят на судански или марокански сук, като колониални чиновници, каквито им приличаше да бъдат. Индианците, станали за французите постоянни доставчици, били приети в хасиендата – там предоста­вяли приют за семействата им срещу изделия на местните. До къде стигнала тая близост? Трудно можело да се предположи, че двамата мъже-ергени биха мог­ли да устоят на прелестните, голи до кръста, индиански девойки, чиито тела по време на празници изкусно се украсяваха с тънки черни и сини къдрици, които покриваха кожата им като с фина дантела на тясна прилепваща телата рокля. Тъй или иначе през 1944 или 1945 година дон Феликс беше убит от един от своите но­ви приближени, станал жертва вероятно на цялото душевно объркване, в което го беше хвърлило посещението на начинаещите етнографи десет години по-рано.
С продоволствия се снабдявахме от магазина на хасиендата: сушено месо, ориз, черен фасул, брашно от маниока, мате, кафе и кафява захар. Дадоха ни да ползваме и животни: коне за хората, бикове за товарите, тъй като носехме вещи с цел да ги обменяме за предмети, нужни за колекцията. Това бяха детски играчки, стъклени мъниста, огледала, гривни, пръстени и парфюми, парчета плат, одеала, дрехи и инструменти. Наши помощници бяха работниците в хасиендата, които приемаха тая работа неохотно, тъй като се разделяха със семействата си по коледните празници.
В селата ни чакаха; веднага след нашата поява в хасиендата пастирите инди­анци вакейрос разнасяха вестта за пристигането на чужденците, носещи по­даръ­ци. Тя роди у индианците всевъзможни опасения, сред които преобладаваше трево­гата, че сме пристигнали … да завладеем земите им.

Налике

Claude-Levi-Strauss 6

Налике, главният град на областта, където живеят кадиувеу, се намира на сто и петдесет километра от Гуайкуру, т.е. на три дни път с кон. Тъй като биковете се придвижват бавно, тях изпращат най-напред. При първия преход очаквахме да се доберем до склоновете на Серра да Бодокена и да преспим на платото, на последния пост на хасиендата. Много скоро навлизаме в тесни долини, обгърнати във висока трева, през които конете трудно си проправят пътека. Придвижването се затруднява и от блатната кал. Краката на кобилата не издържат, тя се напряга, с мъка подхваща твърда земя и ние отново се оказваме всред гъста растителност. И тук трябва се пазите: безобидният на вид листец може да е убежище на рояк кърлежи, които се раздвижват при допир. Хиляди оранжеви насекоми се провират под дрехата, покриват кожата с нещо като слуз и се впиват в тялото. За жертвите има един-единствен изход – да изпреварят мъчителите. След като скочиш от коня, трябва да съблечеш всички дрехи, енергично да убиеш нападателите и да помолиш спътника си да ги изчегърта от кожата ти. Не тъй страшни са големите единични сиви паразити – като не причиняват болка, те се закрепват върху епидермиса. След няколко часа или дни ги усещаш при допир като мехури по тялото, които се налага да срежеш с нож.

risunka 9
Накрая в храсталаците се появява просвет, който открива камениста пътека. Тя води по нестръмен склон в суха гора, където безредно растат разнообразни дървета, а между тях – кактуси. Когато заобиколихме скалистия връх, настръхнал от кактуси с вид на канделабри, се развихри буря, надигаща се още от сутринта. Слизаме от конете и се скриваме в някаква цепнатина, която се оказва влажна пещера, която все пак ни предпазва от стихията. Едва пристъпили в нея, тя се изпълва от шума на летящи прилепи, покриващи като ковьор стените, чийто сън разтревожихме. Веднага след като дъждът премина, отново поемаме на път през гъстата и тъмна гора, ухаеща свежо и пълна с диворастящи плодове. Това са женипапо с груба плът и тръпчив вкус, гуавира, растяща по поляните (счита се, че нейната прохладна сърцевина добре утолява жаждата на пътника), даващото орехи кешу кажу, което се разпространява на местата на минали индиански поселища.
Видът на това плато, обрасло с висока трева и редки дървеса е характерен за Мато Гросо. Предстои ни преход през блатиста кална местност, напукала се от действието на морския вятър, по която пробягват дребни блатни птици. Ето и оградена хижа – това е постът Ларгон, където намираме семейство, заето с коленето на млад бик. По неговия опръскан с кръв скелет, като в същинска лодка, се отъркват и люлеят издаващи доволни викове две-три голички дечица. Над запаления на улицата огън, който осветява здрача, се пече шураско – месо, от което капе мазнина, като в същото време урубу**** – чистачите, – се бяха заседели около мястото на клането, и деляха с кучетата капещата кръв и онова, което им подхвърляха.
След Ларгон се движим по “индианска пътека”. При спускането серата се оказва доста стръмна. Налага се да вървим пеша, като водим конете за повода, напрегнати поради опасните препятствия. Пътеката минава над поток, ние не го ви­ждаме, но се чува как водата плиска по камъните и пада на каскади. Ние пълзим по мокрите камъни или върху пълните с кал локви, останали от последния дъжд. Накрая в подножието на серата попадаме в просторна падина, където отдъхваме за малко заедно с конете, преди да поемем през блатото.
След четири следобед е време да се погрижим и за убежище. Избираме няколко дървета, за да провесим между тях хамаците и противомоскитните мрежи. Гидовете наклаждат огън и започват да готвят ядене от ориз и сушено месо. Тъй жаден си, че без каквото и да е отвращение поглъщаме цели литри смес от земя, вода и калиев перманганат. Денят е към края си, през калната марля на противомоскитната мрежа за кратко се любуваме на слънчевия залез. Не успяваш да поспиш и трябва да ставаш: в полунощ ни будят гидовете, оседлаващи конете. В горещото време на годината животните трябва да се щадят и да се възползваш от нощната прохлада. На лунна светлина, неотспали си и простинали, продължаваме пътя си по пътеката. Времето преминава в очакването на утринната заря, конете се препъват. Около четири сутринта се добираме до Питоко, където преди се е намирал големия пост “Служба за защита на индианците”. Тук сега има едва три полуразрушени къщи, между които можеш само да опънеш хамаците. Река Питоко тече безшумно, извираща от Пантанал и след няколко километра тя отново се загубва в него. Това е блатен уед*****, чийто извор не се знае, няма и устие, служи за пристан на множество пирани, които са опасни за невнимателния пътник, но не пречат на внимателния индианец да се къпе и да черпи вода оттам: около блатото живеят няколко индиански семейства.
Сега сме в истинския Пантанал: запълнената с вода падина между прорасна­ли с гора високи хребети се замества от обширни заблатени местности, на кои­то няма и едно дърво. Тук ще е по-добре да си седнал върху бик или да си яхнал друго едро товарно животно, което да управляваш с връв, прокарана през брънка и преминаваща през ноздрите му – то по-добре би преодоляло уморителни­те пре­ходи през тресавището, често потопено във водата до самата си гръд.
Оказваме се на равнинно място – тъй плоско, че водата стои на него без да се оттича след бурята, най-сериозната, която някога съм преживявал. Намокрихме се не по-малко от конете, но не ни оставаше друго, освен да продължим напред: накъдето и да хвърлиш поглед никъде не се виждаше укритие, нямаше и едно дърво. Вдясно и вляво, като избухвания на заградителен огън, падаха мълнии. Това изпитание продължи два часа, след това дъждът спря, но на хоризонта бавно се движеха шквалове, както става обикновено в открито море. Но ето че накрая на равнината се очертава глинеста тераса с височина няколко метра и на фона на небето се мержелеят силуетите на десетки колиби. Пристигнахме в Енженя, близо до Налике, и решихме да спрем тук, а не в бившата столица, която през 1935 г. наброяваше пет колиби.
На пръв поглед тези поселища малко се отличават от близките селца на бразилските селяни, с които индианците имат много общо в начина на обличане, а нерядко и като физически тип вследствие силната метисация. Езикът е друга работа. Фонетиката на гуайкуру на слух е много приятна, бърза реч, дългите думи са от чисти гласни, които се редуват със зъбни и гърлени, а така също и от обилието на меки и плавни звукове – всичко това напомня ромон на ручейче, подскача­що върху чакъл. Съвременното име на кадиувеу е изопачено самоназвание на индианците “кадигуегоди”. Макар португалският език на нашите нови хазяи да се отличаваше с примитивност, не можеше и да се предположи, че мога да науча езика им за тъй кратък срок.
Конструкцията на жилищата беше от обелени от кората, вкопа­ни в земята стволове, а гредите бяха положени в долните разклонения на короната. Двусклонният покрив е покрит с палмови клони, но за разлика от бразилските колиби стени няма. Така тези постройки представляват някакъв компромис между жилищата на белите (от тях е заимствана формата на покрива) и предишните индиански жилища – навеси с плоско покритие от рогозки.
Тези примитивни жилища се отличават с внушителните си размери: рядко в някое от тях живее самò семейство. Някои колиби, приличащи на дълги хангари, даваха подслон на шест семейства, при което всяка разполагаше с пространство, ограничено от колоните на конструкцията и оградената с дъска преград­ка. Там хората прекарваха времето си седнали, легнали или клекнали; навсякъде са постлани, прибрани, окачени кожи на млади елени, парчета от памучен плат, виждат се тикви, мрежи, разхвърлена слама. По ъглите се мержелеят големи изписани съдове за вода, поддържани от триноги, вкопани в земята в основата си и понякога украсени с резба.
В миналото жилищата на кадиувеу са представлявали дълги пространства, както при ирокезите. Сега някои от тях заслужават същото название, но причините, обединяващи няколко семейства в единна трудова община, се оказват случайни. Днес причината не е както в миналото матрилокалният брак, когато зетьовете са се заселвали със семействата си у родителите на жената.
Следите на дълбокото минало трудно ще откриеш в това жалко селце; струва ти се, че е изчезнал дори споменът за добрите времена, през които изследователят и художникът Гуидо Боджани е бил тук два пъти – през 1892-а и 1897-а година. От неговите пътешествия са останали значителни етнографски материали – колекция, която се намира в Рим и много мил пътен дневник.
Населението на трите центъра е не повече от двеста човека. Прехранват се от лов, берат диви плодове, гледат няколко крави и домашни птици, отглеждат маниока върху малки парцели, които се виждат от другата страна на извора, течащ в подножието на терасата. Там отивахме на смени да се измием и носехме обратно блестяща, като опал, сладка на вкус вода. Освен плетениците от слама, приготовляването на памучни пояси, носени от мъжете и прековаването на монети – по-често никелови, не сребърни – на колелца и тръбички за нанизване на мъниста, индианците се занимават основно с изработването на глинени съдове. Жените вадят глина от река Питоко, смесват я със счукан чакъл, овалват “тесто” във вид на гъжви, полагат ги спираловидно и плескат по тях, за да ги съединят и да придадат на изделието нужната форма. Влажни още, с помощта на върви, украсяват моделите с ямки, изписват ги с железен оксид, който намират в серата. След това изделието изпичат на огън, после горещият още съд ще се доукрасява с лакове: черен от разтопено камеди “свято дърво” (пао санто) и прозрачно жълт – от камеди “анжико”. Когато изделието изстине, в него втриват, за да отсенят шарките, бял прах – креда или пепел.
За децата жените правят фигурки, изобразяващи някакви персонажи или животни от всичко, което им попадне под ръка: глина, восък или сухи шушулки, чиято форма само леко преправят. В ръчичките на децата могат да се видят и дървени издялкани статуетки, обикновено облечени в дрипи, които им служат като кукли. В същото време на дъната на кошниците на старите жени се пазят и други фигурки, които приличат на първите.
Какво са това – играчки? Статуи на божества? Или изображения на предци­те? Да се каже е невъзможно щом тези фигурки се използват тъй противоречиво, още повече когато една и съща фигурка се ползва за разни цели като сменя предназначението си. Религиозното значение на някои от тях, които сега се намират в Музея на Човека******, не предизвикват съмнение, доколкото в едната може да се познае Майката на Близнаците*******, в друга – Старецът, т.е. спусналият се на земята бог. С него хората се отнесли зле, за което той ги наказал, освен едно семейство, което го защитило. Би било твърде елементарно да счетем, че фигурките на свет­ци, дадени на децата да си играят, означава принизяване на някакъв култ. Тази ситуация, която ни се струва някак неустойчива, вече е описана по същия начин от Боджани четиридесет години по-рано и от Фрич десет години по-късно; тя е отбелязана и в наблюдения, направени десет години след моите. Ситуация, която не се променя в течение на петдесет години, трябва да се приема, от една страна, за нормална. Обяснението трябва да се търси по-скоро не в разложението – безспорно, от друга страна, – на религиозните ценности, а в гледната точка на отношението между свещено и светско. Противопоставянето на тези понятия не е тъй абсолютно, нито тъй постоянно, както обичат да твърдят у нас [тук, явно, авторът има предвид Франция, а може би и Европа – бел. С.С.].
В съседната колиба живееше магьосник-лечител. В неговото оборудване влизаше кръгла табуретка, сламен венец, дрънкалки от кратуна, покрити с мрежичка от мъниста и щраусово перо, с което прогонват бишос, т.е. злите духове. Тъкмо те причиняват различните болести, а прогонването им се постига с курс по лечение с помощта на сили, които им противостоят – бишо на самия магьосник-лечител, т.е. на неговия дух-пазител, при това много консервативен, тъй като той забранява на своя служител да предоставя на чужденците тези ценни съдове, към които, както ми казаха, “той е привикнал”.
По време на нашето пребиваване се състоя празник по случай достигането на полова зрелост на една девойка, която живееше в съседна колиба. Отначало я облякоха по старинна мода: памучна рокля смени парчето материя, която обгръщаше нейното тяло под мишниците. Раменете, ръцете и лицето са богато украсени с рисунки, а на шията са окачени всички налични мъниста. Впрочем всичко това, възможно е, и да не беше съвсем по обичая, колкото опит да ни пръснат “прах в очите”. Предупреждават младите етнографи, че индианците се страхуват да се видят запечатани на фотографии и трябва да се възнаграждават за понесения страх и да им се плаща за понесения “риск”, като им се подарява нещо или им дават пари. Кадиувеу усъвършенстваха тази система: те не само искаха да им се заплаща затова, че ги заснемаш, но даже ме задължаваха да ги фотографирам, за да им платя. Не минаваше и ден една от жените да не идва при мен в някаква необикновена носия и да не ме принуждава да й отдавам чест с щракането на фотоапарата и това да не бъде възнаграждавано с няколко милрейса. За да спестя някой и друг филм често бях принуден да манкирам, че снимам, но пък … си плащах.

Claude-Levi-Strauss 4
Етнографите биха изгубили, ако не отстъпваха на тези уловки или пък ги разглеждаха като доказателство за деградация или меркантилност. Тук в изменена форма се проявяваха специфичните черти на индианското общество: независи­мост и влиянието на жените със знатен произход, а също така и самохвалството пред чуждите с идеята да бъдат още по-зачитани от мнозинството. Поведението им, колкото и невероятно и импровизирано да ти се струва, беше продиктувано от традиционни разбирания. А на мен ми предстоеше да разкрия техния смисъл.
Това се отнасяше и до последвалото обреда. След обяда започнаха да пият пинга – водка от захарна тръстика. Седнали в кръг, мъжете на висок тон се обръща­ха един към друг със звания, заимствани от младата военна йерархия (единствено известната им), като например капрал, адютант, лейтенант, капитан. Разбира се, това беше един от онези “тържествени гуляи”, които вече са описани от авторите на XVIII век, когато вождовете са заемали местата си по старшинство. Обслужваха ги оръженосци докато глашатаи възвестяваха титлите на онзи, който пие и разказваха за неговите подвизи. Кадиувеу реагират на почерпката необичайно: след възбудата изпадат в гробно мълчание, а после започват да плачат. Тогава двама държеливи мъже хващат изпадналия в това състояние за ръцете и го разхождат напред-назад като му нашепват думи на утеха и привързаност, докато онзи не повърне. След това тримата се връщат на местата си и гуляят продължава.
През всичкото това време жените пеят мелодия от три ноти, като я повтарят до безкрай, а старици, които живеят отделно, внезапно се втурват към земен на­сип като жестикулират и несвързано произнасят някакви думи, които биват посрещнати с шеги и насмешки. И би било неправилно тяхното поведение да се разглежда като обикновена разпуснатост. Ранните автори уверяват, че празниците, свързани най-вече с важните моменти от съзряването на девойката от знатен произход, по традиция са се съпровождали с речи и действа на жени в несвойст­вени за тях роли – войнствени шествия, танци и турнири. Тези селяни в дрипи, захвърлени вдън блата тилилейски, представляваха наистина жалко зрелище. Но тяхното положение подчертаваше поразителната упоритост, с която съхраняваха някои черти на своето минало.

Индианското общество
и неговият стил

Claude-Levi-Strauss 5

Съвкупността от обичаите на един народ винаги се отличава с някакъв стил, те образуват система. Убеден съм, че броят на тези системи не е неограничен и че човешките общества, подобно на отделните лица, в своите игри, мечти или налудничави видения никога не творят в абсолютен смисъл, а се задоволяват с това да подбират определени съчетания от някакъв набор от идеи, които могат да бъдат пресъздадени. Ако направим списък на всички съществуващи обичаи, и онези, които са намерили отражение в митовете, и онези, които възникват в игрите на децата и възрастните, в сънищата на здравите или болните хора и в психопатологичните действия, ще може да се създаде нещо от рода на периодическа таблица на химическите елементи, в която всички реални или просто възможни обичаи ще могат да се групират по “семейства”. Нам би останало само да разпознаем сред тях онези, които действително са били възприети от обществата.

Ind obshtestvoПодобни съображения особено подхождат към индианското население мба­йя-гуайкуру, чиито последни представители днес в Бразилия са кадиувеу, а в Парагвай – тоба и пилага. Тяхната култура не може повече да напомня на онази, която нашето общество си въобразява в една от своите традиционни игри и об­ра­зец, която тъй сполучливо ни представя Луис Карол. Тези индианци-рицари прилича­ха на изображенията на картите за игра. Тази особеност беше подчертана още в костюма им: широк в раменете, падащи твърди гънки на туниките и кожени наметала, украсени с черни и червени шарки (ранните автори ги сравняват с турски ковьори), които възпроизвеждат орнаменти на пики върху картите за иг­ра, сърца, диаманти, както и орнаментите на спатия.
Те си имаха крале и кралици и, подобно на кралицата от “Алиса”, тези дами обичаха най-вече да играят с отрязани глави, които им носеха вòйните. Знатните мъже и знатните дами се развличаха на турнири. От тежката работа ги избавяха индианците гуана, живели по тези места още преди те да се появят тук и които се отличават по своя език и култура. Терено, последните представители на гуана, живеят в правителствен резерват, недалеч от градчето Миранда. Гуана обработва­ли земята и плащали данък във вид на селскостопански продукти на сеньорите мбайя в замяна на тяхното покровителство, казано по-просто, за да бъдат в безопасност от грабежи и разхищения, извършвани от банди въоръжени конници. Един немец, който през XVI век се осмелил да отиде по тези места, сравнява тези отношения с отношенията, които съществували по същото време в Централна Европа между феодали и крепостни.
Обществото на мбайя се състои от касти. На върха на социалната стълбица се беше устроила каста на знатните, която се делеше на две категории: голямо ро­дово знатно съсловие и ония, на които лично им беше даден титул, обикновено в случаите, когато техният рожден ден съвпадаше с раждането на дете от знатен произход. Освен това знатните родове имаха стари и млади разклонения. След тях идваха вòйните, най-добрите от които след инициацията биваха приемани като членове на братство, което им даваше правото да носят специални имена и да се ползват от изкуствения език, който се образува по пътя на прибавянето на су­фикс към всяка дума, както при някои жаргони. Робите на шамакоко или от друг произход и крепостните от гуана образуваха простолюдието, макар то да беше възприело за собствени нужди деление на три касти по образец на своите господари.
Знатните демонстрираха своя произход като разкрасяваха телата си посредством шаблони или татуировки, които играеха ролята на гербове. Те премахваха изцяло окосмяването по лицето си, в това число веждите и миглите и с отвращение се отнасяха към “братята на щраусите” – европейците, – с очи прораснали в косми. Мъжете и жените се показваха пред хората съпровождани от свита роби и зависими, които се кланяха пред тях, като ги избавяха от всякакви скандали. Още през 1935 г. разкрасените и окачени с висулки старици – те бяха най-добрите украсителки, – обясняваха, че са били принудени да изоставят практикуването на изящния си занаят, тъй като били лишени от роби, прислужвали им по-рано. В Налике още живееха няколко бивши роби шамакоко, сега ги бяха включили в общата група, но се отнасяха към тях снизходително.

Shema

––––– граница, която разполовява селото.
. . . . . . разделителна линия между групите от горното и долното течение на реката.

Shema 2

S – висши

M – средни

I – нисши

Схема, която илюстрира социалната структура на село на бороро.
Показано е разположението на нейните висши, средни и нисши степени.

Високомерието на тези сеньори смущаваше дори испанските и португалски­те завоеватели, одарили ги с титулите “дон” и “доня”. Казват, че белите жени можели изобщо да не се опасяват да бъдат пленени от мбайя, тъй като на нито един воин не би му дошло на ум дори да унижи своята кръв с подобна връзка. Някои от дамите мбайя отказваха среща със съпругата на вицекраля с претенцията, че само кралицата на Португалия е достойна да общува с тях. Една от тях, почти момиче, известна с името доня Катарина, отклонила поканата на губернатора на Мато Гросо да посети Куяба. Тъй като тя беше достигнала полова зрелост, този сеньор – както тя си мислеше, – щеше да й направи предложение, а тя не можеше да встъпи в неравен за себе си брак, нито пък да го оскърби с отказа си.

Индианците мбайя бяха моногамни, но девойките понякога пред­по­читаха да съпровождат войните в техните приключения и им служеха за оръ­жено­сци, пажове и любовници. Ако говорим за знатните дами, то те държали женкари до себе си, които често били и техни любовници, тъй като мъжете им не ги ревнували, за да не уронят своето достойнство. Това общество се отнасяше много неприязнено към чувства, които ние считаме за естествени; то, например, изпитваше отвращение да възпроизвежда потомство. Абортите и детеубийството се считаха почти за нещо обикновено, тъй като възпроизвеждането на групата ставаше най-вече по пътя на осиновяването, не и по пътя на рождението. Затова и една от най-важните цели на военните походи беше да се “добият” деца. Разчетите в началото на XIX в. показваха че едва десет процента от членовете на групата гуайкуру принадлежи по кръв с нейната. Когато пък се появявали деца при тях, родителите не ги възпитавали, а ги давали на друго семейство, като ги посещавали много рядко. Съгласно обичая, своите деца индианците украсявали от главата до нозете с черна боя, като ги наричали със същата дума, с които те наричали първите видяни от тях негри. Така държали децата до четиринадесетгодишната им възраст. След това преминаваха през инициация – измиваха ги и бръснеха една от двете концен­три­чни корони от коса, които те носеха до този момент.
Въпреки това раждането на дете от знатен род било повод за празници. Те се устройвали на всеки етап от неговото развитие: отбиването от майката, първите крачки, участието в игри и т.н. Глашатаи огласявали титулите на семейството и предсказвали на новороденото славно бъдеще; ако то се е родило в един ден с още някое и друго дете, то ставало с него “брат по оръжие”. Започвали с почерпка, по време на която се подавала медена напитка в съдини от рог или череп. Жените, навличали доспехи на войни, изобразявали сцени от сражения. Седящите според старшинството си знатни люде били обслужвани от роби, които нямали право да пият, тъй като при необходимост трябвало да облекчат господарите си като ги принудят да повърнат и след това да се погрижат за тях, докато те не заспят в очакването на възхитителни видения.
У тези Давиди, Александри, Цезари, Карли Велики, у тези Рахили, Юдифи, Палади и Аргини, у тези Хектори, Ожие, Ланселоти и Лаири цялата гордост била продиктувана от увереността, че тяхното предназначение е да повеляват над човечеството. Увереносттта се поддържала от един мит, който ни е известен само откъслечно.
А ето и този мит. Когато Гоноеньоди, върховният творец, решил да създаде людете, отначало извлякал от земята хората гуана, а след тях – и другите племена. На първите отдал земеделието, на вторите – лова. Когато Измамникът – още едно същество от индианския пантеон – забелязал, че мбайя били забравени, той ги извел от ямата. И тъй като вече всичко било раздадено, те получили право върху единственото все още свободно занятие – да потискат и експлоатират другите. Съществувал ли е някога по-дълбокомислен “обществен договор”?
Тези персонажи от рицарски романи, погълнати от своята жестока игра на престиж и власт в самото лоно на общество, два пъти заслужаващо определението “бичуващо”, са създали графическо изкуство, чийто стил не може да се сравни почти с нищо друго, което ни е оставила доколумбова Америка и което прилича повече на изображенията на нашите карти за игра. Вече споменах това, но сега искам да опиша удивителната особеност на културата на кадиувеу.
В племето, за което говорим, мъжете са скулптори, а жените – художници. Мъжете изрязват от твърдото, със син отенък дърво гуаяка фигурки на светии, за които разказах. Рогата на зебу се използват за чашки, те украсяват изображения на хора, щрауси-нанду и коне. Привилегита на жените е да живописват керамика и кожи, а също така – и с рисунки – телата, в които някои проявяват безусловна виртуозност.

banner_c01През джунглата.

bororo_12

Бороро. Миг от ритуалния живот на племето.
Снимка на Waldir de Pina, 1985.

Лицето, а понякога и цялото тяло на жените кадиувеу са покрити с асиметри­чни арабески, редуващи се с фини геометрически фигури. Тези щампи най-нап­ред са описани от йезуита-мисионер Санчес Лабрадор********, живял сред кадиувеу между 1760-1770 г., но те били точно възпроизведени век по-късно от Боджани. През 1935 г. аз сам събрах няколкостотин щампи. Стана по следния начин. Отна­чало имах намерението да фотографирам лица, но финансовите претенции на красавиците от племето щяха бързо да изпразнят джоба ми. Затова започнах да изоб­разявам лицата им върху лист хартия и молех жените да изрисуват лицата тъй, както биха го направили върху собственото си лице. Успехът бе тъй голям, че аз се отказах от собствените си неумели ескизи. Художничките ни най-малко не се сму­щаваха от листовете хартия, което свидетелства за безразличието на изкуството им към естествената структура на човешкото лице.
Струваше ми се, че едва няколко много стари жени са запазили предишното майсторство и аз дълго бях с убеждението, че моята колекция е съставена от пос­ледните съхранили се екземпляри. Какво обаче бе моето удивление, когато преди две години [т.е. през 1953 г. – бел. прев.] получих книга, илюстрирана с рисунки от колекцията, събрана петнайсет години след мен от един от бразилските етногра­фи! Неговите илюстрации не само се отличаваха със същото уверено изпълнение като моите, но и щампите много често бяха идентични. В течение на цялото това време стилът, техниката и източникът на вдъхновение оставаха неизменни, както и в продължение на четиридесетте години, минали между пътешествието на Боджани и моето. Този консерватизъм е още по-забележителен, тъй като той не се разпространява от грънчарите-занаятчии, чието майсторство, ако съдим по последните получени и публикувани образци, се намира в пълен упадък. И става очевидно, че местната култура отдава изключително значение на рисунките по телата и най-вече – на рисунките по лицето.
В предишните времена щампите са се нанасяли с татуировка или боя, се­га е останал само последният способ. Жената-художник изписва лицето или тялото на своя приятелка, понякога на малчуган, тъй като мъжете странят вече от този обичай. С тънка бамбукова шпатулка, потопена в сока на женипапо – отначало безцветен, а след окисляването му синьо-черен – художничката импровизира, ка­то пред себе си няма нито образец, нито ескиз, нито каквато и да е друга отправ­на точка. Тя рисува върху горната устна щампа с форма на лук, завършваща от двете си страни със стрели. След това или разделя лицето с вертикална черта, или го разсича по хоризонталата. Разделеното на четири части лице свободно се изписва с арабески без да има предвид разположението на очите, носа, бузите, челото и брадата, все едно е равна повърхност. Тези умели композиции, асиметрични, но при това – уравновесени, – започват от някакъв ъгъл и биват завършени без ко­лебания, без петна.

glava na momiche

Красавица кадиувеу. 1895 г. По рисунка на Боджани.

В тях се ползват съвсем прости мотиви като спирали, куки във формата на S, кръстове, меандри, къдрици, но всички се съчетават така, че всяко творение има оригинален характер. Сред четиристотинте събрани през 1935 г. рисунки аз не забелязах и две, които да си приличат, но тъй като сравнявах колекцията си с колекцията, събрана по-късно, аз установих обратното и стигам до извода, че изклю­чи­телно обширният репертоар на художничките все пак е скрепен от тра­дици­ята. За съжаление нито на мен, нито на моите приемници след мен не се удаде да проникнем в теорията, лежаща в основата на техния стил: информаторите назо­вават някои термини, които се отнасят до простичките щампи, но заявяват, че не знаят или че са забравили всичко, което се отнася до по-сложните фигури. Те или действително работят на основата на емпирическото умение, предава­но от поколение на поколение, или упорито пазят тайната на своето изкуство.
Днес каудиувеу се украсяват изключително за удоволствие, но в миналото този обичай е имал по-дълбоко значение. Както свидетелства Санчес Лабрадор представителите на знатните касти са изписвали само челата си и само простолю­дието е изписвало цялото лице. Тогава тази мода са следвали младите жени. Той пише: “Рядко старите жени губят време за такива рисунки: те се задоволяват с онези, които годините са оставили върху лицата им”. Мисионерът е разтревожен от подобно пренебрежение към творението на Създателя: защо индианците обезобразяват външния вид на човешкото лице? Той търси обяснение: да не би за да залъжат глада те с часове рисуват своите арабески? Или да се направят неузнава­еми за враговете си? Каквото и да бъде обяснението, той е сигурен, че работата винаги се свежда до измамата. Защо? Дори и мисионерът, каквото и отвращение да е изпитвал, си даваше сметка, че за индианците тия рисунки имат първостепе­нна важност и че се явяват за тях в някакъв смисъл и самоцел. Затова и той изоб­личава хората, които, захвърлили лова, риболова и семейството, губят цели дни, за да разкрасяват лицата им. “Защо сте толкова глупави”? – питали индианците мисионерите. “Защо да сме глупави”? – питали вторите на свой ред. “Защото не се разкрасявате подобно на хората евигуайеги”. За да станеш човек, трябвало да раз­красиш себе си; онзи, който оставал в естественото си състояние, не се отличавал от животното.
Няма съмнение, че жизнеността на този обичай всред жените в наши дни се обяснява и със съображения от еротичен характер. Жените кадиувеу отдавна се ползват с известност и на двата бряга на река Парагвай. Множество метиси и индианци от други племена са се установили и са се оженили в Налике. Тази привлекателност на жените кадиувеу може би е свързана с рисунките по лицата и телата им, във всеки случай я засилва и придава на жените някакво възхитително предизвикателство. Такава живописна “хирургия” придава на човешкото тяло характеристики от природата на изкуството. И когато Санчес Лабрадор изразява в своя протест мъчително безпокойство по повод това защо “да се противопоста­вяме на милостта на Природата с коварно уродство”, той сам си противоречи, тъй като няколко реда по надолу утвърждава, че и най-прекрасните килими не биха могли да си съперничат с тези рисунки. Без всякакво съмнение еротическият ефект на грима никога не се е използвал тъй систематически и тъй съзнателно, отколкото тук.
Чрез своите рисунки върху лицето, ведно с обичая да се правят аборти и детеубийства, мбайя изразяват все пак ужаса си пред природата. Тяхното изкуство огласява височайшето им презрение пред глината, от която е изваян човекът; в този смисъл то граничи с греха. От своята гледна точка на йезуит и мисионер Санчес Лабрадор се оказал във висша степен проницателен, съглеждайки в цялото това “дяволска намеса”. Той сам подчертава прометеевската страна на това из­ку­ст­­во, като описва техниката, в съответствие с която индианците покриват своите тела с фигури във форми на звезда: “Така всеки евигуайег счита себе си за втори Атлант, който не само със своите плещи и ръце, но и с цялото си тяло поддържа тъй неумело оформената вселена”. А може би обяснението за изключител­ния характер на изкуството на кадиувеу се състои в това, че посредством него човек се отказва да бъде отражение на божествения праобраз?
Когато разглеждаме щампите във форма на пръчици, спирали и свределче­та, които са предпочитани в това изкуство, мисълта ни неизбежно ни отпраща към испанския барок с неговите ковани железни детайли и имитации на мрамор. Не е ли това същият наивен стил, който е бил заимстван от завоевателите? Както е известно някои теми индианците са приели от тях. Когато през 1857 г. индианците веднъж за първи път посетили военен кораб, заседнал в река Парагвай, то още на следващия ден моряците на “Маракана” видели върху техните тела рисунки във формата на котви. Един индианец дори помолил да изобрази върху тялото си офицерски мундир, който бил възпроизведен с всичките му копчета, ширити, ре­мък за рамо и спуснатите под него пискюли. Всичко това доказва, че у мбайя вече е съществувал обичаят да се разкрасяват и те достигнали в това изкуство голяма виртуозност. Освен това, колкото и рядко да се е срещал в доколумбова Америка свойственият й криволинеен стил, той има аналогия с археологическите материа­ли, открити на различни места на континента, като между другото някои от тях предхождат с много векове откриването на Америка. Това потвърждава култу­рата Хоупвел в долината на река Охайо и неотдавна намерената в долината на Ми­си­сипи керамика на племето кедо, лагерите Сантарен и Маражо в устието на Амазонка и културата Чавин в Перу. Дори самата тази географска разхвърляност е признак на древност.
Дълбокият проблем се състои в друго. Когато изучаваш рисунките на кадиу­веу, изводът се налага сам – тяхната оригиналност е заключена не в основните им мотиви, които са съвсем прости и затова по-скоро са измислени от тях самите, а не са заимствани (което не изключва да е възможно и едното, и другото). Оригиналността произтича от начина, по който тези мотиви се съчетават един с друг, тя е сравнима с резултата, със завършеното произведение, но композиционните прийоми са много тънки и систематични, за да считаме обосновано предположени­ето, че образец за индианците би могло да послужи изкуството от епохата на Ренесанса. Следователно каквато и да бъде отправната точка, това изключително развитие следва да бъде обяснено със свойствени на самото него причини.
По мое време аз се опитах да разкрия някои от тия причини, като сравнявам изкуството на кадиувеу с изкуството на други народи, като проследявам аналогиите с тях: Древен Китай, северозападното крайбрежие на Канада и Аляска, Нова Зеландия. Моята днешна хипотеза значително се различава от предидущата, но тя не противоречи на предишното тълкуване, а го допълва.
Както бях отбелязал тогава, на изкуството на кадиувеу е свойствен дуализмът: това изкуство се създава от мъже и от жени, макар първите да са скулптори, а втори­те – художници; първите, ако пренебрегнем стилизацията, са привърженици на изобразителния натуралистически стил, докато вторите посвещават себе си на абстрактното изкуство. Като се ограничавам с разглеждането на последното, искам да подчертая, че дуализмът и в него намира продължение в няколко плана.
Жените използват два стила; в основата и на единия, и на другия стоят деко­ративността и абстракцията. Първият стил геометрически отдава предпочита­ние на ъгловите фигури, вторият – свободният стил, – на кривите линии. По-често композициите се основават на уравновесеното съчетание на двата стила. Например, първият служи за някакъв крайчец или за обрамченост, а вторият – за осно­вната щампа. Още по-поразителен е примерът с глинените съдове, при които геометри­ческите фигури се изписват по гърлото, а криволинейните – по издати­ната, или по обратен ред. Криволинейният стил с готовност се ползва за изписва­не на лице­то, а геометрическият – за изображения по тялото, само ако в резултат на допъл­нително разделяне всяка част не се изписва по щампа, която сама вклю­чва съчетание на двата стила.
Във всички случаи в завършената работа се проявява стремежът към равно­весие между различните принципи, на свой ред също дуалистични: щампата, в началото линейна, накрая запълва цялата плоскост (като щрих, който използваме и ние, когато рисуваме машинално). Повечето произведения се основават на редуване на двете теми и почти винаги изображението и фонът заемат почти еднаква площ, тъй че композицията да се поддава на двояко осмисляне, на двояк прочит. Накрая, в щампата почти винаги се съблюдава двойнствен, ползван едновре­мен­но, принцип – на симетрия и на асиметрия. Това се изразява във форма­та на противопоставяне на един регистър на друг, които рядко биват разделени и преря­зани, по-често те рязко са очертани или разбити на четири части или на осем триъгъл­ника. Аз съзнателно ползвам геометрични термини, тъй като всички тези правила постоянно ни връщат към мисълта за хералдическите принципи.
Да продължим анализа с пример: ето рисунката върху тялото, която ни се струва проста. Тя се състои от вълнисти и докосващи се ивици, които образуват вретенобразни форми, по фона на които са разхвърлени малки фигури – по една на всяка форма. Това описание е лъжливо. То може и да предава общия вид на завършената рисунка, но художничката не започва с нанасянето на вълнистите линии, а след това да украсява всяко свободно пространство с малки детайли. Нейни­ят метод е различен и по-сложен. Тя работи като павьор, като прави пос­ледовател­ни редове с помощта на еднакви елементи. Всеки елемент се състои от сектора на лентата, образуван от вдлъбнатата част на едната лента и изпъкналата част на съ­седната ивица, – това е вретенообразното поле, в средата на което е разположена фигура. Елементите се наслагват един върху друг, като люспи, и едва накрая изображението придобива хармоничност.
Следователно стилът на кадиувеу ни изправя пред цяла редица от сложни проблеми. Преди всичко е дуализмът, който се проявява последователно: мъже и жени, живопис и скулптура, изобразителност и абстракция, ъгъл и крива, геомет­рия и арабеска, шия и изпъкналост, симетрия и асиметрия, линия и плоскост, ресни и щампи, фигура и поле, изображение и фон. Но за тези антиномии си даваш сметка едва след време; те имат статичен характер. Динамиката на изкуството има способи, чрез които щампите се изобретяват и изпълняват, прикриват лежа­щата в основата й двойственост във всички ракурси, тъй като първичните теми отначало се нарушават, после отново се преоткриват във вторичните теми. Чрез тях във временно единство се вместват фрагменти, заимствани от предишните теми и те се разполагат във форми, чрез които отново се появява първоначалното единство, като под ръцете на фокусник. Накрая сложните щампи, получени чрез описания способ, на свой ред се разкрояват и се съпоставят посредством разделяне­то на четири части, като на гербовете, в които две щампи се разпределят между четирите ъгъла на щита, противопоставени два по два.
Тук можем да обясним защо този стил напомня с нещо най-неуловимото в стила на нашите карти за игра. Всяка фигура върху картата има предназначения. Преди всичко тя трябва да изпълнява функция, която се явява двойна: да бъде предмет и да предизвиква диалог – или дуел – между двама партньори, които си противостоят един на друг. Освен това тя трябва да играе собствена роля, която има всяка карта поотделно в качеството й на предмет в някаква съвкупност: това все пак е игра. От тези сложни предназначения произтичат много функции: симе­трия, която зависи от функцията й, и асиметрия, която съответства на нейната роля. Тази задача се решава с използването на симетричната композиция, но по наклонена ос, което избягва напълно асиметричното решение, което би съответствало на ролята й, но би противоречало на функцията й, а в същото време и обратното: изцяло симетричното решение, което би довело до противоположен резултат. Тук става дума също така за сложна ситуация, основана на две противоречиви форми на двойнственост, която се решава с компромис по пътя на втори­чното противопоставяне между идеалната ос на предмета и оста на фигурата, която го представя. Но за да стигнем до това заключение ние трябваше да излезем извън рамките на анализа на рисунката на игралните карти: трябваше да си зада­дем въпроса – за какво служат те? И точно този въпрос поражда изкуството на кадиу­веу.
Частично ние отговорихме на този въпрос или по-скоро това направиха индианците за нас. Рисунките по лицето преди всичко придават на личността човешко достойнство; те извършват прехода от природа към култура, от “тъпото” животно към човека на културата. След това, тъй като са различни по стил и ком­по­зиция за различните касти, в сложното общество те изразяват йерархията на статуса. С други думи те имат социологическа функция.
Колкото и да е важен този извод, той не изяснява достатъчно оригиналните свойства на изкуството на индианците. Затова ще продължим анализа на социалната структура.
Мбайя се делят на три касти, като за всяка са се погрижили по въпросите за етикета. За знатните и в някаква степен за войните главният проблем бил за престижът. Ако съдя по старинните описания, те са били парализирани от страха “да загубят физиономия”, да не се поддадат и най-вече да не встъпят в неравен брак. Следователно, в подобно общество имало опасност от разслоение. Дали по своя воля, дали по необходимост, всяка каста проявила тенденция на затваряне в себе си, като с това се пренебрегнала възможността за спойка на целия социален организъм. В частност, кастовата ендогамия и умножаването на йерархичните отенъци би трябвало да подронят възможността на връзки, отговорни за конкретни­те нужди на колективния живот. Само по този начин се обяснява парадоксът обществото да се противопоставя на продължението на рода, който за защита от опасностите от вътрешния неравностоен брак довело на практика до обратен расизъм – систематично осиновяване на врагове или чужденци.
При тези условия е показателно, че в покрайнините на обширната терито­рия, контролирана от мбайя, на североизток и на югозапад се срещат почти иден­тични форми на социална орагнизация, въпреки разстоянието помежду им. Индианците гуана в Парагвай и бороро в Централно Мато Гросо имали (а последни­те имат и сега) структура, проникната от йерархия, сходна със съществуващата у мба­йя. Те били или си остават разделени на три класи, по повод на които би могло да се каже, че в края на краищата в миналото те скрили в себе си различни статути. Тези класи били наследствени и ендогамни. Въпреки това опасността от разслоение, която, както се каза вече, е съществувала у мбайя, частично се компенсирала, както у гуана, така и у бороро, от разделението на обществото на две половини. При последните, както ни е известно, такова разделение прикривало класите. Във времето, когато е било забранено да се сключват бракове между различните класи, върху тези половини се налагало обратно задължение: мъжът от едната по­ловина обезателно е бил длъжен да се ожени за жена от другата полови­на, и обра­тно. За­това е справедливо да се каже, че асиметрията на класите се е уравнове­сявала в някакъв смисъл от симетрията на съставящите я техни половини.
Следва ли тази сложна структура, състояща се от три класи и две уравновеся­ващи ги половини, да се разглежда като действаща едновременно? Може би, привлекателно би било също така да се разделят тези два аспекта и да разглежда­ме първия като предшественик на втория. В този случай ще се намерят дос­татъчни аргументи в полза на приоритета както на класите, така и на техните половини.
На този етап ни интересува въпрос от друг порядък. Без значение колко накратко описах социалните системи на индианците гуана и бороро, е ясно, че в соци­ологически аспект те имат структура, аналогична на онази, която открих в стила на изкуството на кадиувеу. И тук имаме работа с двойствено противопоставя­не. Най-напред то се проявява най-вече в противопоставянето на организация от три елемента на друга, бинарна, при това първата е асиметрична, а втората – симетри­чна; на второ място – в противопоставянето на социалните механизми, основани или на принципа на взаимност, или на йерархичен принцип. Усилието, потребно за съхраняването на тези противоречиви принципи, влече след себе си деление и подразделяне на социалните групи на подгрупи – съюзнически и противолежащи. Подобно на герб, който обединява върху своето поле прерогативи, получени по няколко линии, обществото се оказва разкроено, разрязано, разделено на части, разсечено. Струва си да погледнем план на село на бороро, за да забележим, че то е организирано по маниера на рисунката на кадиувеу. [вж. стр. 117 – б.р.]
С други думи всичко протича така, сякаш, застанали пред противоречивото лице на своята социална структура, гуана и бороро са съумели да го решат (или да го скрият) с чисто социологически методи. Възможно е те вече да са имали това деление на две половини, преди да се окажат в сферата на влияние на мбайя, тъй че способът да им “се е предоставил” сам. Може би те след това да са го измислили или да са заимствали от други делението на две половини, тъй като аристократическото високомерие у тези провинциалисти не беше съвсем уверено; но могат да се предположат и други хипотези. Подобно решение не е дошло на мбайя или защото не са го знаели (което е малко вероятно), или (което е по-вероятно), то да е било несъвместимо с техния фанатизъм. По този начин те не са могли да разрешат своите противоречия или най-малко не са могли да ги скрият от самите себе си с помощта на изкуствено създадени институции. Но средството, което им липсвало в социален план или което им се струвало невъзможно, не можело съвсем да бъде избегнато от тях. То продължавало да ги тревожи, макар и скрито. И тъй като те не са могли да го осъзнаят и да го осъществят, започнали да мечтаят за него. Но не открито, тъй като това би влязло в противоречие с техните предразсъдъци, а в изменена, на вид безобидна, форма – в своето изкуство. Т.е., ако този анализ е верен, тогава в крайна сметка графическото изкуство на жените кадиувеу трябва да се интерпретира, да се обясни неговата тайнствена съблазън и неговата от пръв поглед неоснователна сложност, като илюзия на обществото, търсещо с неутолима страст средство да изрази по символически път онези институции, което то е могло да има, ако техните интереси и неговите суеверия не са го препятствали. Да, голямо е очарованието на тази култура, чиито образи са запечатани на лицата и телата на кралиците: когато са ги рисували, те всъщност буквално са изобразявали златния век, който в действителност никога не са познавали. И все пак, когато стоят голи пред нас, те всъщност проявяват в същата мяра тайната на златния век, както техните собствени голи тела.

Превод С. Савчев

Бележки

*  блед /араб./ – страна, край, местност, където официалната власт е под въпрос.

** мате – парагвайски чай, напитка от изсушени листа и стъбла от вечнозелено дръвче йер­ба-мате.

***  бетел – пикантна смес от листа на едноименното пиперливо растение, семена на арековата палма и др.

**** урубу – хищна птица от семейството на американските лешояди.

***** уед /мн. ч. – вади/ – суха долина в пустините на Арабия и Сахара, която се пълни с вода след редките дъждове.

****** Музей на Човека – етнографски и антропологически музей в Париж, създаден 1937 г.

******* Майката на Близнаците – персонаж на един от известните митове, майка на братята-близнаци­ Бакороро и Итубора.

******** Хосе Санчес Лабрадор /1714 – 1798/ – монах-йезуит, основал през 1760 г. върху земята на индианците гуайкуру католическа мисия, в която живял до 1767 г. Написал тритомен труд за индианците на северен Парагвай и южния бразилския щат Мато Гросо мбайя-кадиувеу (езиковото семейство на мбайя-гуайкуру) и араваците гуана. Съчинени­ето е публикувано под името “Католическият Парагвай” (Буенос Айрес, 1910-1917 г.). То съдържа ценни сведения за материалната култура, социалната организация, а та­ка съ­що и за езика на индиан­ците мбайя-гуайкуру.

*************************************

*************************************

Andral 76-77 koritsa grwb

Продължение от Andral 76-77 a, 2013

Advertisements

4 comments on “Andral 76-77 b, 2013

  1. Moisescu Sorin-Cristian каза:

    Sevenirim, m’o kak, ke bejendin i pojezia. Najis vakerawa tuqe ! Te-s zoralo !

  2. Moisescu Sorin-Cristian каза:

    Sevendi m’i rromni-da perre kolindosqe zijaqe

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s