Andral 78-79 a, 2014

Print

bresh deshushovingu 

78-79 * 2014

http://www.ceeol.com
savsavchev@yahoo.com
ssavchev@abv.bg
zarzala.wordpress.com

ТИ

Валери ЛЕКОВ

Ти идваш с болката,
със самотата,
с мъката голяма
в гърдите ми
стаена.
А сега стоиш измамно
примирена,
жалка…
И нямаш цвят
и мирис нямаш,
и си толкоз малка
в този свят,
а сякаш
като стомана си
калена.
И чиста си
като водата,
като въздуха
прозрачна,
мощна –
като светлината,
волна –
като свободата…
Повикам ли те,
мигом идваш горда,
дори неканена пристъпваш…
И сега стоиш
измамно примирена,
изчакваш търпеливо
в тишината,
да ме изслушаш,
да излея си душата.
Глава да вдигна,
леко да премигна,
а ти спокойна,
да се отрониш –
мокра, наедряла, знойна…
Ти,

Сълзата.

май 2014

Gadular ot KamenoНесрета. Гъдулар от с. Камено, Сливенско. Август 2014.

***************************************

***************************************

INTERNATIONAL ROMA FLAG DAY CELEBRATED

Antar Rashtriya Sahayog Parishad and Research Foundation, International Roma Cultural University, Belgrade -Delhi jointly celebrated International Roma Flag Day at Pravasi Bhawan, New Delhi on 08th April, 2014. General Secretary, ARSP, Mr. Shyam Parande conducted the programme.

Commissioner for Education World Roma Organization Rromanipen and Chancellor Roma Cultural University, Padmashri Prof. Shyam Singh Shashi introduced the history of Roma Flag Day. He spoke about Romani- Hindi language which is one thousand old Hindustani. Dr. Shashi said that Roma University, a service-academic organization is engaged in spreading the message of “Vasudaiv Kutumbkam” (World is one family) through its 30 Chapters in India and abroad. World Roma President, Mr. Jovan Damjanovic, sent his best wishes on this occasion. American NRI, Mr. Surender Trehan, spoke about the need of strengthening the PIO and NRI relationship. Dr. Nidhi Trehan, NRI USA, Pro-Vice Chancellor, Roma University said that Roma scholars and writers should be given fellowship by the Government of India. Mrs. Meenakshi Vinay Rai played Banjara music and song. She gave a brief profile of Nomadic communities.

Vice President, ARSP, Mr. B. L. Gaur presided over the function and announced that Roma Flag Day will be celebrated every year on 08th April and an International Conference will be organized next year by ARSP and other associates. Mr. P. C. Bhardwaj, Editor, ARSP Bulletin, Mr. Gopal Arora, Mr. Mukesh Agrawal, Mr. Rajesh Gogna, Mrs. Bhavna Bajaj, Mr. Suresh Pillai, Mr. D. B. Chachad, Mr. Dayanand Chandola, Dr S. C. Tyagi, CA Deen Dayal Agrawal, Dr. Sudha Tyagi, Mrs. Divya Arya, Mr. Manas, Dr. Richa Singh, Dr. Mamta, Dr. Chandra Prakash and others participated in the discussions.

Media Incharge
(Dr. S. K. Sharma)
Circulated to all Roma Organizations and Indian Press.

***************************************

***************************************

Цыганка в полиции Израиля!

Алла ГАВРИЛОВА

Tanya Leontieva

Таня Леонтьева: сибирская цыганка в полиции Израиля.

Израильские призывники могут проходить службу не только в армии, но и в полиции. Те из них, кто выбрал службу в полиции, проводят несколько недель в полицейском участке в качестве наблюдателей, а потом отправляются на курсы в полицейскую школу, которая находится в Кирьят-Ата. Там они проходят пятимесячный курс обучения, которое включает в себя физическую подготовку, навыки обращения с оружием, патрулирования, оперативной и розыскной работы.
Корреспондент NEWSru.co.il посетила полицейскую школу и встретилась с одной из курсанток – 19-летней Таней Леонтьевой – еврейкой из цыганской семьи.
Когда-то кочевавшие Танины цыганские предки осели в Иркутске, где бабушка со стороны мамы влюбилась в еврейского юношу, но поскольку цыгане не признавали смешанных браков, ей пришлось уйти из табора. По иронии судьбы, их дочь, мама Татьяны, полюбила цыгана, которому тоже пришлось уйти из табора, чтобы жениться на полукровке. О том, что Танина мама наполовину еврейка, а не русская, в то время никто не задумывался.
Когда Тане было 10 лет, организация, занимающаяся поисками евреев в российской глубинке, вышла на Таниного деда, и всей семье предложили перебраться в Израиль. Хотя семья от этого предложения отказалась, девочку неожиданная новость заинтересовала, и она начала читать про евреев, историю еврейского народа, государство Израиль, все больше мечтая увидеть эту страну своими глазами.
В 14-летнем возрасте Татьяна уговорила родителей записать ее в программу “Наале”, и прилетела в Израиль. По окончании программы она решила остаться в Израиле навсегда.
На замечание о том, что, уехав одна в Израиль, она пошла по стопам родителей, в каком-то смысле “покинув свой табор”, девушка смеется и говорит, что именно поэтому семья с таким пониманием отнеслась к ее выбору – от судьбы не уйдешь.
В день нашей беседы в полицейской школе был родительский день, и курсанты готовились к встрече с близкими. Таня, у которой в Израиле родственников нет, призналась, что ей в такие дни бывает тяжело, но ее выручают друзья по интернату – они берут увольнительные и приезжают ее навестить.
Таня рассказывает, что, пока она училась в старших классах израильской школы, ей было довольно тяжело, потому что остальные дети на выходные и праздники разъезжались по родственникам, а она оставалась в интернате одна.
“В какой-то момент мне стало так тоскливо, что я в слезах позвонила маме и попросила ее приехать”, – признается девушка.
Танина мама приехала к дочери, но в Израиле не прижилась и, когда Таня окончила школу и была призвана на службу, вернулась в Сибирь.
После мобилизации Таня прошла гиюр. Объясняя свое решение, девушка рассказывает: “Мой дедушка должен был жениться на еврейке и продолжить еврейский род, но этого не произошло, потом что Сталин отменил религию, и дедушка вообще не знал, что такое иудаизм. Но разве из-за того, что какой-то Сталин отменил религию, я должна не быть еврейкой? Вот я и решила, что продолжу наш род”.
На гиюре череда нетривиальных решений, принятых девушкой, не закончилась. Таня выбрала службу не в ЦАХАЛе, а в полиции.
“Я сразу решила, что, если пойду в армию, буду делать что-то очень нужное, – объясняет курсантка полицейской школы. – Я понимала, что в армии мне будет труднее почувствовать, что я ежедневно занимаюсь чем-то полезным, а в полиции ты все время работаешь с людьми и реально им помогаешь. А когда кому-то помогаешь, на душе хорошо”.
Татьяна рассказывает, что за те две недели, что она провела перед курсами в иерусалимском полицейском участке, ее решение пройти службу в полиции только окрепло. Девушка вспоминает, как участвовала в поисках больного старика, который ушел из дома престарелых. Тогда было задействовано множество полицейских, по тревоге подняли вертолеты, и Таня с двумя сотрудниками полиции из своего участка обыскивала заброшенные и полуразрушенные дома на окраине Иерусалима. Пропавшего старика заметили с вертолета, сообщили Таниной группе, и она вместе со своими напарниками доставила пожилого мужчину домой. “Я была так счастлива, когда мы его нашли”, – говорит Татьяна.
После курсов Таня вернется в Иерусалим, в “свой” участок, будет служить патрульной и выезжать по вызовам. Девушка рассказывает, что за две недели знакомства успела привязаться к своим будущим сослуживцам, которые приняли ее с симпатией и вниманием.
После окончания срочной службы Татьяна хочет остаться работать в полиции. Правда, она понимает, что в университет пойти придется, потому что переезд в другую страну ей мама простила, но отказ от высшего образования ее родители не поймут. По словам Тани, у ее мамы три высших образования.
Цыганской крови в Тане значительно больше, чем еврейской, но девушка никогда не бывала в таборе и мало знает о цыганской жизни. Танина мама даже не дала ее отцу назвать дочь цыганским именем Радема. Это имя на цыганском означает “радость”, но Танина семья жила в городе, девочка должна была пойти в районную школу, и ее мама не хотела, чтобы ребенка дразнили из-за необычного имени.
Таня рассказывает, что о цыганской жизни в доме вспоминали один раз в году, на Новый год, когда мама пела цыганские песни и танцевала.
Несмотря на то, что Таня не знает цыганский язык и обычаи, она признается, что, когда услышала о цыганской общине в Иерусалиме, ей очень захотелось ее разыскать. “Я никогда не ощущала себя цыганкой, но, когда видела цыган на вокзалах, я всегда давала им мелочь, если она у меня была. Помню, мама дала мне как-то в школу деньги, а я пошла на вокзал и все отдала цыганам. Ведь это тоже мое”, – говорит курсантка.

***************************************

***************************************

Най-новият
ресторант на Словения

“Ела гладен и с открито сърце”,
призовават реклами за първия в Словения ромски ресторант,
разказва агенция Франс прес

par7852815

Освен да впечатлява пишещите за храна журналисти, Romani Kafenava (Ромско кафене), което отвори преди седмица в северния град Марибор, цели да изгради връзки между местната общност и да вдъхне надежда на бедното малцин­ство.
“Смисълът на подобен вид социално ангажиран бизнес е да интегрира соци­ално уязвимите групи и да ги научи на труд. Бъдещите клиенти не трябва да забравят това”, казва Стефан Симончич, шеф на неправителствената организация Epeka, която стои зад ресторанта.
Той се намира в сграда от ХІХ в., принадлежала някога на австро-унгарската железопътна компания. Служителите му нямат почти никакъв опит, а повечето никога до момента не са работили.
“Сервитьорите и готвачите ни не са професионалисти и никога не биха полу­чили работа в (нормален) ресторант. Повечето от тях не са завършили училище”, отбелязва Симончич.
Словения има сравнително малко ромско малцинство от около 10 000 ду­ши. Безработицата сред тях обаче е 97%. В останалата част на най-богатата сред бившите югославски републики тя е 13%.
Мнозина роми живеят в потресаваща беднота, дори да се ползват от държа­вни помощи.
Ресторантът, който се опитва да представи ромската култура, кухня и гостоприемство, е животоспасяващ за повечето от 15-те му служители.
На скромното му откриване на 8 април, което съвпадна със световния ден на ромите, служителите, сред които осем сервитьори, облечени в бордо и черно, жадно чакаха да започнат да обслужват клиенти след месеци на подготовка.
“Много се радвам, че имам работа тук”, казва 22-годишният сервитьор Есад Бекири. Подобно на повечето си колеги, той е щастлив от възможността за норма­лна работа.
В един от ъглите на оформения в селски стил ресторант гледачката Радмила чака клиенти да дойдат с филджаните си с турско кафе, за да им гледа.

par7852811
Менюто обещава множество балкански специалитети с цигански привкус: месо на скара, чорби, пълнени чушки и турски десерти като баклава и тулумби.
“Храната ще бъде висококачествена, но цените ще бъдат приемливи. Не е нормално да търсим елитна клиентела в Марибор”, казва Растко Здрав­кович. Той е мениджър на ресторанта, но не е ром. Здравкович има над 20 години опит в рес­торантьорството.

Вътре не се сервира свинско, тъй като повечето цигани са мюсюлмани, дош­ли от Косово през 80-те години, когато Марибор бе един от индустриалните центрове на някогашна Югославия.
Джеврия Мазрети е работила в съседен ресторант и хотел, преди да бъде наета като готвачка в Романи кафенава. Тя има опит в готвенето за сватби и погре­бения.

par7852817
“Ромите никога не поръчваме готова храна за такива случаи, сами си я приготвяме и то за много народ”, казва веселата и пряма жена.
“Извървяхме дълъг път и ви гарантирам, че всички се раздаваме на 100% за успеха”, допълва Фатмир Бекири, представител на ромската общност.
В началото на проекта словенците от квартала в близост до центъра на Марибор бяха против ресторанта и дори отправяха анонимни заплахи. Протести през ноември почти успяха да блокират проекта.
“После много от тях промениха настроението си и дойдоха да се извинят, – казва Фатмир Бекири. – Ние ромите простихме и забравихме.”
Успехът на Романи кафенава в Марибор, където процентът на безработните е сред най-високите в Словения, може да проправи път за подобни ресторанти в страната от Еврозоната, както и другаде, надяват се авторите на проекта.
“Ще успеем, защото така трябва”, довери дискретно Мазрети.

Za Balkanite,
15.05.2014

***************************************

***************************************

Внимание!!! Неофашизъм!!!

Protiv romima

Уважаемые Рома,

С тяжелым сердцем, принужден сообщить вам, что в ночь на 3 апреля сербская полиция избила всю цыганского населения в Новом Белграде. Средства массовой информации в Сербии, особенно ежедневная газета “Курир”, занимает пропагандистскую войну против ромов, самым тем вдохновляет ненависть сербских фашистов и националистов к цыганам. Эта газета, в своих ложных сообщений, сообщает, что цыгане жестоко избили двух сербских полицейских. Однако, правда заключается в совершенно другой, эти двое пьяных полицейских антицыганского настроения упали полночь в дом цыгана, затем, стали бить его. Отец и брать пытались защищать его, но пьяные полицейские устремились к ним, стали их избивать. Все это привело к восстанию среди цыган в Новом Белграде против полицейских. Рома говорят, что арестовано и задержано больше 25 ромов из табора.
Я прошу все международние цыганские организации, чтобы привлечь ситуацию к нарушению прав и свобод цыган, а также осудить сильную и ярко выраженную aнтицыганскою пропаганду и неофашизм в ежедневной газеты “Курир” и других газетах Сербии.

Ахмет Ибрахими
Организация ФЕДЕРМ

06.04.2014

***************************************

***************************************

Градът на стоте войводи
или селището с хилядата ями

Савчо САВЧЕВ

О-о, казвам го съвсем спокойно и открито – откакто се помня, Сливен е вкопаван и закопаван все от хора, много далеч от неговия дух. След 9 септември много малко от неговите кметове и други управници се ползват с уважението на кореняците слив­налии. Това аз го твърдя. Фоторепортажът, който ви предлагам, не се реших случайно да го подгот­вя и пусна в интернет пространството, макар изобщо да не съм търсил предложените ви кадри – те сами ти се навират в очите, където и да пристъпиш в града. Възмущението ми е от десетилетия, не от седмици, нито от дни – не помня “Димитър Полянов”, днес “Великокняжеска”, някоя година да не е била разкопавана. Колкото и пъти да съм се връщал в родния си град – и като войник, и като студент, а и после – като човек на възраст, – всяка година, ама наистина всяка!, улиците на града мъчат аборигена до невъзможност, но никога управника. Има си хас… Независимо дали управникът е придошъл от новозагорски­те селца (това десетилетия!), които изтърбушиха града и завинаги изтръгнаха възрожденския му дух с бездарните си решения да съборят старите къщи в центъра и да “изправят” кривите улички, тъй характерни, тъй романтични и стари като самия него, и да вдигнат 16-етажен абсолютно чужд на едноетажния Сливен хотел, който само 2-3 десетилетия по-късно другите след тях се чудят аджеба какво да го правят и поч­нал да се руши вече, или пък мегаломанска постройка за театър, мястото на която изобщо не е там, където и днес се кипри с крещящото си разностилие с околното пространство, дали управникът е изтъкнат в миналото национал-футболист, който знаеше да рита топка и можеше да оправя наистина много добре улиците около хотелите си, но години наред и пет пари не даваше за града и го остави с огромна си наг­лост на произвола на съдбата в кавгите със същ като себе си, или пък управникът е генерал о.з., който дойде кой го знае от къде – все същите многозагрижени мними държавници, които трошат милио­ни (не свои!) още от времената, когато “трябваше“ да преправят Главната улица, за да се впишат в някаква соцмодерност, а днес я рушат със същата бригадирска вманиаченост, защото … са спечелили Проект за воден цикъл от Фондовете на ЕС и … трябва да оправдаят парите все едно. Не им стига видимото – че чучурчетата пред Пето основно не работят, не им стига, че фонтанът пред “Печ” отдавна е сух и цветомузиката е отколешен спомен, сега отново, доколкото разбирам, градят нови фонтани пред официалния вход на кметството. Е, ще оправдаят парите, колко му е, тържествено ще прережат ленти и ще пратят до Брюксел доказващи събити­ето кадри, сливналии ще се порадват на нещо ново за седмици или месеци, ама дали има човек, който да се съмнява, че след има-няма година фонтаните ще запустеят, докато може би същите управници не решат да направят нещо друго с тях – да ги затрупат, да речем или пък нещо кой знае какво?!? Тая година бях за две седмици в Сливен и лично видях как една и съща яма (или шахта, както щете), се отравя и заравя няколко пъти – гражданите се оплакват, че откакто тече ремонтът, който уж трябва да подобри животът им, иначе какъв смисъл от него?!?, водата им е намаляла, кафе-машината на близкото кафене не работи нормално, пералните се гърчат и не дай боже да искаш да си вземеш душ.

Изображение0868

Изображение0858

Изображение0859

Изображение0865

Изображение0861

Изображение0862

Изображение0863

Изображение0864

Изображение0860

Изображение0866

Изображение0867

Изображение0881

Но има и друго – разбирам, че когато се намерят пари и има срок за тяхното изразходване трябва да се направи всичко възможно те да бъдат използвани, но организацията за такова нещо в Сливен е обезпокоителна и това е много меко казано. Какъв трябва да бъде човек, за да осъзнае, че не може половината град да е в окопи и траншеи, граждани и превозни средства да се чудят от къде и как да минат, за да живеят спокойно живота си и да си вършат работата?!? И това от месеци! За отбелязване е, че районът около центъра години наред беше в окопи и траншеи от ефективното и рационално управление и на бившия кмет. Като че ли този човек видя някъде в Германия или Франция, където престоя години, центро­вете на градовете им да бъдат блокирани от … каквото и да е. Ама там германци и французи едва ли щяха да го траят толкова време!

Изображение0857

Изображение0869

Изображение0870

Изображение0871

Изображение0872

Изображение0873

Изображение0874

Изображение0875

Изображение0896
В името на истината видяхме, че на няколко места, където течеше ремонтът, след като строителите решиха, че всичко е наред, веднага беше положен и асфалт. Дано и с по-крайните райони се постъпи по същия начин и не останат като разнебитени гробища, защото тъй са от много години вече, и дано предизборните обещания не се окажат единственият стимул гражданите да видят реално съдействие от управници и кандидат-управници. Щото единият от Проектите се нарича “Зелени, достъпни и активни пешеходни зони”, ама за времето, през което бяхме в града на стоте войводи не видяхме нито зелени, нито достъпни, нито пък активни пешеходни зони! Напротив – всичко пред очите ни затормозяваше дори и най-елементарното придвижване на хората. Да не говорим, че 24 часа в денонощието близо седмица не спря теча на вода в ямата на кръстовището на “Великокняжеска” и “Стефан Курдов”. На въпроса пред случайни минавачи и жители, пред чиито къщи тече ремонтът “От кога е тъй разнебитено пред дома ви?” отговорите бяха “От два месеца, от май”. Това говори, че в България гражданинът може да бъде тормозен месеци наред и в десетилетията тъй е свикнал да бъде тормозен, че вече не му и прави впечатление. Тормоз и след Девети, и след Десети.
Да не го сполети пък някакво природно бедствие! Работят уж, правят кое-що, хвърлят безумни пари и от един порой всичко отива на вятъра. Съмнявате се? Ами вижте последната снимка, тия окопи са 50-60 сантиметрови! И то след един дъжд. Вярно – порой си беше, ама ако всичко беше направено както трябва, едва ли от един дъжд можеше да се случи онова, което стана!

Изображение0897

Изображение0903
Не знам какво трябва да стане гражданите (не само на Сливен, но и на България) да израснат и да бъдат научени да изискват от своите държавни мъже по-различно отношение към себе си, към държавата, към нейните поданици. Един от тях, министър-председател, който отново след седмици май пак ще става първи мъж у Българско, нарече от далечно Щатско народа от когото сам произлиза “лош матриал”. Най-вероятно другаде подобно отношение едва ли щеше да бъде простено. Не знам дали и тук няма да стане тъй, а може българският гражданин пък да прости, да забрави или да се съгласи с великия си политик. Лошото е, че не само Борисов е държавник от “лош матриал”, това пък го казвам аз, по-лошото е, че и другите “не стават” и не бих казал, че морално го превъзхождат. Ако някой от тях е по-възпитан, той пък има други негативи, ако някой е по-видим крадец от своите колеги (щото те имат очи за всичко), то и по-скритите не са цвете за мирисане. Станишев нямаше семейство, ДПС му даде власт в ръцете да управлява цяла държава, в края на властта си се разплака за някакви бебешки терлички, а всъщност за това, че истинската власт все пак се изпълзва от контрола му. Дойде нов човек на върха на партията им, да виждате нещо ново и по-различно?! Отиде си от политиката Жоржи Ганчев, новите по-добри ли са от него?!? Може би Сидеров е по-малко самонадеян, по-тих и мислещ за държавата (каквито и да ги ръси)?!? Идват нови и нови обаче. Бареков обиколи, по думите на благоверната му, пет пъти България, говори гръмки думи на кухите си митинги, и на него циганите са му виновни, няма нищо общо с лошите, той шъ оправи България и пак вади големите пачки и храни с кебапчета лошия матриал. Питат го откъде са парите и никой не може да му измъкне истината от устата. Няма ченгета, няма дансуващи лица, службите събират информация за себе си, от която все някой някога в тяхно име ще се възползва, в това едва ли някой се съмнява. Кметът на Ямбол се изживява, подобно много и много от колегите си, като всевластник, като феодал, който няколко пъти беше даван под съд, май го и осъдиха за нещо си, ама дали някой все пак се съмнява, че ще лежи за това или онова?!? Не, няма да лежи. Главният прокурор “разделя” КТБ на две – на добра половина и лоша половина, ама да го пита човек негова работа ли е да разделя някаква си банка дори мисловно, пък дори и това да е КТБ? Моя милост като гражданин си въобразява, че негова работа е активно да съдейства намирането на ония 200 милиона, които тъй и не се разбра къде са три месеца вече, но … уви, “не ние търсим Цветан Василев, Европол го търси”! И как да разбереш българската прокуратура знае ли къде е Цв. Василев и затова не го търси или има различно отношение по целия този казус от Интерпол?!?
От къде тръгнахме, къде ни заведоха размислите около неизброимите ями в Града на неизброи­мите войводи… Ама то всичко си е вързано… Съжалявам, читателю. Всичко е от праха по миглите. Прах по миглите – прах и в мисълта…

Сливен,
август 2014

***************************************

***************************************

“Има умни хора, които могат да оправят
България, но просто не искат”…

Интервю с Иван Терзобалиев от Горната махала на Сливен

Изображение0882

– Разговарям с Иван, сина на Пешо, той сега ще се представи…
– Казвам са Иван Петров Терзобалиев.
– На колко си години?
– 41-а.
– Какво образование имаш?
– Основно.
– Защо не продължи?
– Ами … ожених са рано.
– Колко деца имаш?
– Две.
– Като завърши основното си образование почна ли работа?
– Не.
– Колко години не си работил?
– Едно десет години.
– Кои години беше туй?
– 90-те години.
– И кога са осъзна, че трябва да почнеш вече по-сериозно?
– На около 30 години бях, когато почнах и то навънка. Първата ми работа беше там.
– Къде беше първата ти работа?
– В Испания.
– Кое наложи да отидеш в Испания?
– Тука нямаше работа и-и-и … тоест имаше работа, ама заплащането беше малко.
– Тогава вече деца имаше ли?
– Имах, да. Едно дете.
– Баща ти беше жив тогава…
– Да, беше жив… Донякъде и той. Извади пари и ми каза “Мойто момче, ве­чи трябва да поемаш сам”.
– И с кого замина? Сам ли замина за Испания или не?
– Първо заминахме за Италия. Бяхме 3-4 момчета тука от махалата. Стоях един месец в Италия…
– Къде бяхте?
– Във Фоджа. Обаче тогава не даваха квартири на емигранти там.
– Не даваха?
– Не даваха. Единствено ако си с документ. Ама те тогава и документи не даваха. И-и-и един месец спахме там в една … , после на пътя спахме…
– На пътя, искаш да кажеш на гара­та?
– Да, на гарата.
– Коя година беше туй?
– Туй беше 2000-та.
– През тоя месец, през който бяхте там, нещо работихте ли?
– Да, работих, бяхме в едно село, брахме домати. Около две седмици.
– Спомняш ли си селото как се казваше?
– Ами … близо до Фоджа беше…
– Сан Фердинандо?
– Не… Сега не мога да са сета.
– Друго нещо работи ли тогава в Италия?
– Не. В Италия – не. Оттам си фанах автобуса, от Милано…
– Защо си тръгна от Италия?
– Ами аз имах един братовчед в Испа­ния, беше там от година-две, Иван – на майка ми на сестра й син, – той даже още е там и той ми каза “Ела при мене, имам квартира, ши намерим и работа”. И аз тръгнах.
– Ти за тоз месец, в който беше в Италия, езика е изключено да си го научил? Пет-шест думи сигурно…
– Да, пет-шест думи.
– Колко време стоя в Испания и къде бе­ше това?
– В Испания стоях около … седем години, до 2007-ма. Бях в Мурсия, област Мурсия, града са казваше Сехин.
– И там какво работи?
– Ами там съм работил доста работи. Не е една професия само. Предимно в селското стопанство. Бране на грозде, праскови, кайсии, маслини… Повечето вре­ме работихме в един парник с жена ми. Парник за цветя. Карамфили и рози. Даже оттам си земах документ. Испанския документ.
– Испанския документ за какво?
– Ами за-а-а право на работа.
– Значи в Испания имаш специален документ за работа…
– Тогава трябваше да имаш някаква работа и самия шеф да та изисква като работник. Имаше срок – мисла, че беше една или две години, през които трябваше да си само при тоя шеф. И след това ти подменат документа, с който ставаш свободен – можеш да работиш където искаш. В цяла Испания.
– В тия седем години ти си бил там с жена си. Детето?
– Децата – не, децата в Испания не бяха, те бяха тука.
– Там осигуряваха ли ви?
– Ами да. В парника ни осигуряваха. На другите места – не. На грозде, на маслини – не. Те са временни работи. Един месец, два месеца…
– Кое наложи да мръднете от Испания?
– Ами ний са прибрахме вече насам, те децата вече пораснаха, повечето – заради децата. Близо три години не бяхме са прибирали.
– И не бяхте виждали и децата…

Ivan Pafos 1996

Иван. Пафос, Кипър. 1996 г.

– Не бяхме виждали и децата. И те не бяха идвали в Испания. И туй беше точно шестата, или седмата година, дойдохме си тука. През туй време майка ми и баща ми са в Кипър. Аз си бях дошъл от Испания април месец, сезона в Кипър почва май. Април-май.
– А децата тука при кого бяха?
– При майката на Олга бяха. И … постояхме тука месец-два. И разговарях с майка ми. “Елате, вика, в Кипър”. Аз си дойдох с пари от Испания. Викам, айде там ши направим една почивка…
– В Испания направихте ли хубави пари? Не та питам колко, ама доволен ли си?
– Ами аз ши ти кажа. Не направихме от работа някакви големи пари, ама там претърпяхме една катастрофа. Олга беше доста зле. И-и, аз бях завел едно дело, тъй като аз не карах автомобила, друг човек беше на волана, и бяха ни ударили, дори не бяхме в движение, когато стана катастрофата. Олга имаше счупено ребро, направих едно дело, хванах добър адковат, който много ми помогна. Много хубав човек. Спечелихме делото и бяхме взели някъде около … осъдихме испанката, оказа са, че е била пияна. И ни заплатиха една сума около 11 000 евро…
– Знаеш ли защо та питам? Защото има хора, които чувам, че много добре се ситуират в обстановката навън, в една Испания, примерно, или в една Португалия. Тука хората не са успели да направят нищо, там отиват и … не всички, разбира се, но някои от тях имат шанс и натрупват хубави средства, прилични средства и се установяват там. Тука оставят имоти, ако имат някакви, по-големи или по-малки, даже чувам, че не ги интересува дори какво става с тях и … си правят или си купуват някаква къща там и въобще се устано­вя­ват там. Ей затуй та питам… Дали сте имали изобщо такава идея?

Ivan Pafos 1997

Иван. Пафос, Кипър. 1997 г.

– За тез 6-7 години точно туй наложи и нашето идване – спечелихме делото и взехме пари. Може би ако не бяхме взели тез пари нямаше и да се дойдем. Защото от тез седем години три години бяхме като нелегални. А когато нямаш документ там е трудно да те вземат на работа, освен в селскостопанските дейности, дето са по един-два месеца.
– С които се прехранваш, но нищо повече не можеш да направиш…
– Печелиш някакви дребни пари, които изпращаш насам, разходи за квартири, за цигари и не можеш да спестиш нищо. Когато вземах документа стана друго, след третата година…
– Вече ти идват някакви идеи за едно-друго.
– После бях почнал и бояджия, работих и в една фабрика като заварчик. Заваряхме, правехме едни старинни лампи. Но тогава беше вече по-лесно защото имах документ.
– Върна са тука и майка ти каза “Ела в Кипър”. И?
– Да. И взимаме децата – и двете, – викам си ще направим една почивка. Туй беше юни месец. Той и баща ми беше там. И малко на майтап питаме за работа, щото аз съм бил в Кипър през … `95 година …
– За колко време?
– Два пъти за по шест месеца. И не можах да издържа.
– О-о-о, че за една година би трябвало вече да схващаш езика…
– Езика го знаех.
– Между другото нека да вметнем как си с испанския?
– Испанския го научих много добре. Да не кажа перфектно, много добре. И … в Кипър станаха нещата и почнах работа.
– И то няма смисъл да си идваш…
– И … квартира имам…
– Парите добри…

Pesho i Mitka Pafos 1999

Митка и Пешо, родителите на Иван. Пафос, Кипър, 1999 г.

– Майка, татко, хранат ни, квартира не плащаш, ток не плащаш, вода не плащаш, само събираш. И до септември месец бяхме направили една хубава сума. И с Олга си викаме “Че ние к`во правим в Испания?” И то работиш в ресторант! Има разлика. Едно е в селското стопанство, съвсем друго – в ресторант. И си казах­ме къде да отиваме в Испания, ще останем тука.
– Иначе като правиш разлика между Кипър и Испания къде е по-добре? Да оставим работата, иначе живота, къде би предпочел да живееш?
– В Испания.
– В Испания? Защо?
– Хората са по-различни. Отношението на хората е по-различно.
– Възпитанието или нещо друго? По-интелигентни?
– По-възпитани са. За интелигентност – не. Но за възпитание, за помощ… Въобще отношението на хората е друго. Докато кипърците са егоисти, гледат да те използват колкото си може повече и в някои случаи не са и точни в пари, в часове… Казва ти осем часа, пък работиш дванайсе, ама допълнителните часове не ти ги плаща. Докато в Испания такова нещо няма. И аз от шест години в Кипър имам само една година осигуровки там.
– А защо така?
– Ами не правят. Казват ти, да, почваш работа, аз ши ти направя осигуровка­та, времето си минава, а той не е направил. Ако почнеш да спориш ти казват “Като не ти харесва може да напуснеш”. Докато в Испания такова нещо няма. Почнеш ли работа, си имаш и осигуровки.
– Тъй. И в Кипър какво стана?
– Останахме в Кипър и тъй – 6 години.
– И само една година осигуровка.
– Да. Олга има пет години осигуровки. Тя също работеше в заведение, ама момчето беше много разбран. Най-напред майка ми работеше там, тя препоръчва Олга, а майка ми си намери друга работа. Испанците са по-топли хора. Обичат да помагат. Обичат да разговарят с тебе. Да питат. Особено ако разберат, че си с де­ца… Много ти помагат. Докато при кипърците това го няма, използват та само за работа.

Pesho Pafos 1998

Пешо, бащата на Иван, 1998 г. Пафос, Кипър.

– Искам сега да поговорим за нещо друго. Какъв ти беше усета за махала­та преди да тръгнеш за чужбина? Какво ти беше усещането за махалата? Ако искаш можеш да направиш едно сравнение и въпросът даже може би ще ти стане по-ясен, ако направиш едно сравнение какво ти беше усещането преди да тръгнеш за чужбина и сега, след като са върна? Хората…
– Разлика има много голяма. Преди да са оженя с такива неща не сме са занимавали – спортувах, тренирах футбол с доста момчета от махлата, кой бокс, кой футбол, нямаше наркотици, глупости такива, музики. Сегашната младеж … аз като гледам … ами те само наркотици продават, купони, музики и туй е. Друга дейност – никаква. Нещо да спортува – не. Айде наш`та малката я записахме да ходи на народни танци…
– Да са занимава с нещо друго…
– С нещо друго. Иначе… Те даже и към центъра не ходат…
– Ами как да ходат?! Аз оня ден чух, че някакви деца отишли на басейна на Мъндев-Въндев, к`ъв беше там, и не ги пуснали, защото са чернички…
– Ами да…
– Ами тогава за к`о да слизат надолу? Тая дискриминация…
– Да, дискриминация. На плажа там като видят по-чернички деца и ги гонат.
– Тъй, върни се на приказката за махалата.
– Ами махалата ми са вижда доста-а-а … пропаднала. Туй – от едно петнайсе-двайсе години. Правя едно сравнение когато аз бях ерген.
– Точно за туй та питам.
– Такива неща нямаше. По отношение на хората, защото аз постоянно покрай барчето съм с хора, ми са виждат доста изнервени. Докато преди туй нещо го нямаше. Хората бяха по-спокойни. Сега за най-дребното са хващат, нервират, крещат, викат, ядосват са. Преди по-спокойни бяха хората. Сега – децата и те. Донякъде и в училищата са виновни, щото, тука в Първо основно, навремето аз помна, е, всичките деца не бяха хубави, имаше и лоши деца… Имахме един директор – Пейков, аз са сещам, той на ден по два пъти са качваше тук в махлата да търси деца, които не са дошли на училище. И влизаше в къщята и ги водеше в училище­то. Докато сега туй нещо го няма. Те родителите, че са виновни, виновни са, но няма контрол и от самите учители. Преди туй го имаше. Самите учители държаха за децата. Сега те пушат цигари в училището и никой не са обажда…
– В самото училище? Или извън територията на училището?
– В самото училище. Преди туй го нямаше. Цигари аз почнах да пуша в първи курс. Бях в ТОХ-а. Докато си бях в Първо основно цигара не запалих.
– Сега в момента как ти се вижда махалата?
– Много е развалена махалата. И децата ми са виждат… Скоро имах един клиент при мене долу … почна да ми са оплаква от сина си. Обаче аз детето го поз­навам и му казвам “Чакай сега, туй дете е добро дете, аз го харесвам. Ама ти вика не мо`йш да прецениш, аз съм всеки ден с него”. И много са притеснява човека. Той е двайсе годишен, женен е отскоро, работи, но са занимава с дрога. И баща му са притеснява. “Как, вика, ши стане, аз преди такива неща не виждах. Той, вика, не го интересува жена, не го интересува дете, не го интересува майка, баща”.
– Занимава са с дрога в смисъл, че поема дрога или продава дрога?
– Поема. И точно туй разговаряхме, че преди такива неща ги нямаше. Не мога, вика, да намера начин за контакт с него. Казва ти “добре, добре” и прави каквото си е намислил. По какъв начин, вика, да го накарам да спре?!? Пробвам с лошо – не става, пробвам с добро – пак не става…
– Как си го обясняваш? Защо един такъв човек почва да взима дрога и не може да спре?
– Ами аз не мога да си го обясня. Те… Това си е пак някаква страст. И аз пуша цигари, да речем, и без цигари не мога. Може би е някаква страст, някаква … обаче те от тез цигари оглупяват, те не разсъждават, стоят пред тебе като бавноразвива­щи.
– Като постоянно опиянени?
– Като опиянени. Няма контрол детето. Ти му говориш, то та гледа като пукъл, изобщо не асимилира. И на другия ден продължава. Ши дам пример с Ганчо, на Красю сина. Ганчо е много ху`бу дете. Красю си беше комарджия, той не са занимаваше с децата, при него контрол нямаше. Но Ганчо беше много ху`бу де­те. Откакто почна да пуши дрога … Ганчо е много сприхав, много нервен, крещи, вика, разправии…
– Ама поема? Цигари?
– Всеки ден! Цигари.
– Аз са чуда … тез хора пет лева не може да изкара днеска, пък пуши цига­ра за пет лева.
– Като не е поел – много слуша, аз където и да го прата – отива. За услуга – да, да дойде, да помогне – няма проблем. Сядаме, разговаряме, Ганчо кък я смя­таш, няма ли да си търсиш работа, скоро жена му почна работа… Щото тука сме комшии, аз Красю го уважавах, заради него – и детето. И по някой път му давам акъл, щото го гледам, че е добро момче, майка му болна и-и-и го пиша долу в тетрадката, като няма пари му давам, просто го уважавам детето, обаче… Като е трезвен разсъждава, обаче поеме ли, аз го усещам, той си променя физиономията, става съвсем друг. Преди тез работи ги нямаше.
– Тъй. Всъщност ти защо реши да са върнеш окончателно?
– Намалиха доста парите. Ний последната година цяла година двама човека работим – парите останаха там. Плащаш квартира…
– Защо стана така с Кипър? Как си го обясняваш?
– Има голям наплив на румънци. И на българи. Има ли голям наплив, паза­ра са подбива.
– Банковата криза там също оказа влияние сигурно?
– Оказа, да. И сега оправданието им е, че има криза. Аз съм бил в заведение, където има много работа – десет-дванайсет часа няма спиране. Обаче шефа вика “Няма работа, има криза”. Ти работиш при него и той в очите ти казва “Няма работа”, а пък аз дванайси часа са кърта от работа.
– Иване, майка ти ми е казвала, че там, където е работила при някакъв човек ”той, вика, с нас направи три ресторанта”. Толкова ли е невъзможно, ако един човек отиде там и работи къртовски пет години, десет години, да събере някакви пари и той да си открие някакъв ресторант и той да печели пари? Защото разбирам, например, че на Данчо Муршаната сина му си е отворил магазин там и печели добре. Аз не знам дали със собствени пари е започнал или с някакви заеми…
– Даже и два магазина има вече. Със заеми започна. Тя сестра му беше са оженила за кипърец и всъщност тя ги изтегли там. Иначе кипъреца помага. Тег­лят някакъв заем, отварят магазин, работата тръгва, отварят втори и тъй. Не е лесно. Там нещата са по-особени. Ако вземеш едно помещение за магазин, да речем, за дрехи, трябва да внесеш някакъв депозит в банката, който си стои там като гаранция. Да речем трийси-четирси хиляди евро. Като застраховка един вид. Отделно си плащаш наеми, документации… И … не е много лесно.
– По “Нова телевизия” гледах един репортаж с тях двамата. Хубав беше репортажа, интересно го бяха направили. Гала беше пратила свои хора в Кипър. “Сливен, роми, работят, печелят”… И … хубави работи чувам за него. Оня ден бяхме на гости на Данчо, имаше рожден ден, почерпи човека. Мойто мнение за него е, че е качествен човек, захване ли се с нещо – прави го добре. Много работлив.
– Той беше в Испания, когато и аз бях там.
– Знам, знам, че и той беше в Испания… Добре, и какво сега? Реши да си дойдеш тука, ама перспектива виждаш ли? За себе си, за свойто поколение?
– Ами, как да ти кажа… Тя голямата вече пое по свой път. Реши, направи семейство, работи си… Харесва си работата.
– Какво работи?
– Ами тя продава сладолед – на крайбрежната улица в Пафос има един магазин.
– А-а, тя е все още в Кипър?
– Ами тя започна работа още на четиринайсе години, майка й, когато започнахме в Кипър, я взимаше при себе си да й помага.
– И тя за кого са ожени?
– За Сергей за сина му. Той сега е с нея. За първа година и той започна работа. Той работи в KFC, много са доволни и двамата. Особено тя. Тя пак баба й направи там връзката. Щото тя нямаше още 18 години като почна работа. Обаче ний навремето работихме в едно заведение точно до тоз магазин за сладолед. Човека, който го държи, е много хубав човек. И той като я взе, не я пусна. Те са четири момичета там – една рускиня, една румънка, мойта и една кипърка. Много я уважават, шефа й дава много хубави пари. Той й дава над 1000 евро, но имат много работа. Снощи разговарях с нея: “Татко, по 13-14 часа”.
– Е, нали са четири, как тъй по 13 часа всяка?
– Ами, там е много работа, как да ти обясня. Толкоз сладолед да са продава не съм виждал. Опашка през цялото време на деня. И не става един човек да работи само, трябва да са повече момичета. Е, те отвреме-навреме почиват – една ще почива днес, другата – утре…, ама работата е много. През август пък всички кипърци излизат в отпуска.
– Но пък всички чужденци работат…
– Да, но … август е много тежко. И заведенията – пълни. Тя е на крайбрежната улица и … добре е. Даже аз не й давам да са връща, какво да прави тука?!? Да оставиш готова работа и да дойдеш тука работа да търсиш, не бива. Тя през зимата беше в Сливен, видя какво е. Тя тука започна на “Язаки”-то, работи един месец и ми каза “Татко, не съм доволна. Тука ти крещят, парите са малко”. И не остана доволна, напусна. И замина пак.
– Добре, а за себе си как виждаш нещата? Би ли тръгнал пак нанякъде?
– Доста хора ми са обаждат. Не ми са излиза. Миналата година бях в Минорка. Имам едни познати българи, които често ме карат да тръгна. В Испания сега обаче са доста трудни нещата Там системата е следната – отиваш някъде, подаваш молба за работа и чакаш да ти се обадят. Ама преди тебе молби са подали 20-30 човека. Чакаш-чакаш, първи месец, втори месец и ти вече си назад с 1000 евро. Там е скъпичко, квартири едно-друго, трудна история беше, добре, че дойде един панаир, те работят там българи, едното момче са случи сливналия, колоездач, преди не го познавах, една година беше голям от мене. Той 15 години работи в тоз панаир, но е с голямо влияние и уважение. Те държат едни люлки – въртящи, аз бях на една жаба, имат фургони, там хората мерат с едни топки…
– Някакви забавления...
– Да. И обикалят. В Минорка. Те имат фиести, всяко лято. Едно село има празник една седмица, другото – другата седмица и тъй. И продават пържени картофки, понички с шоколад едни продълговати прават и Олга почна там, аз пък – на въртележката на жабата и изкарах колко… Иначе не виждах какво мога да работа там. Хем знам езика, отивам-разговарям, хората ти казват “подаваш си молбата и чакаш да ти се обадим”. И не съм доволен. Почнахме юли месец, бяхме пристигнали май, разходи, върнах си борчовете, кажи-речи, направихме около 1000 евро и си додах. Зимата е мъртва – няма нищо.
– И нещата тука как ги виждаш?
– Нещата тука ги виждам тъй: викаха мъ на морето, мислех да тръгна, ама са отказах. Тъй като лятото беше лошо, аз от Испания не са върнах с пари – с тез 1000 евро купих дърва, малко зимнина, измазах и парите свършиха. За зимата за барчето горе-долу имам работа. Мислех да хода на морето, отказах са – искат ти пари, не ми се взимат заеми, да почна бизнес със заеми… И къкто пък са случи тъз година много лош сезона, всички са оплакват… И са радвам, че не отидох, останах си тука, по-доволен съм, не пада много, но за разхода, за храна, цигари, да дам на детето, да си плата тока, телефона… Жена ми и тя почна работа.
– Все пак има някакво спокойствие…
– Да. Тя на “Язаки”-то почна…
– Абе често го чувам това “Язаки”, каква е тъз фирма?
– Японска. За жички. Преди туй почна в “Атис”-а, ама не й хареса и запла­ща­нето е по-лошо, те работат събота и неделя и имат трета смяна. Докато в “Язаки”-то събота и неделя почиват, трета смяна няма и вземат повече пари. Подаде си документите, обадиха й се и я приеха.
– Японците колко горе-долу плащат?
– Около 500 лв. От 500 до 600 лв., зависи какво са изкарали за месеца.
– Как ги виждаш своите приятели тука?
– Ами аз имам приятели, дето са хванаха на морето и са стари работници…
– Става въпрос за перспектива, ваш`то поколение вижда ли перспектива?
– Аз си правя друга сметка. Те ходат по морето, понеже лятото няма какво да правят и ако останат в Сливен ще гладуват. През зимата пък изкарват с онуй, дето са изкарали през лятото.
– О-о-о-о…
– До Нова година я им стигне, я не им стигне.
И почват заеми – дай 100 лв., дай 100 лв.
– До май месец и от май айде пак към морето. И почват да връщат заеми. Туй е, системата е такава. Иначе да ти кажа много деца започнаха работа в тез две предприятия. Мъже и жени, много млади деца. И откъкто са тез двете предприятия тука малко живна, щото и при мене си личи.
– То при тебе ши дойде човек, който има пари, ако няма как да дойде?
– Ако работат всички, аз ши съм много добре. Предните години нямах работа, защото хората не работеха. Идва при мене, “пиши ма на тетрадката”, “дай една цигара”, ей тъй беше… А сега са чувства, че работат, идват, поръчват: “дай бира, дай картофки”…
– Политиката интересува ли та?
– Ми-и-и, да ти кажа интересна мий политиката, отвреме-навреме сядам, чета, гледам новини…
– И как я виждаш България?
– Ами… Аз си мисла, че има хора, които да оправат България, но просто не искат.
– Не искат?
– Аз тъй си мисла. А могат да станат нещата!
– Защо мислиш, че не искат?
– Ами те работат единствено за собствените си цели.
– Но за България не мислат.
– Но за народа не мислат. Ако искат, за пет-десет години могат да оправат държавата, ама не искат. Има умни хора, но не искат. Те искат да живеят в туй положение…
– Туй им върши работа, доволни са от живота си и … това е. Нещо друго искаш ли да кажеш? Нещо, което ти е в душата, пък не си могъл по друг начин да го изразиш? Какво искаш за децата си, айде тъй да та питам?
– Ами… Мисла, че все един ден ши са оправат нещата. Аз съм пораснал при комунизъм и малко или много тоз строй ми харесваше повече. Тъз демокрация къкто навлезе… Добре, има свобода, има всичко, ама… хората нямат пари. Нямат работа, нямат пари
– И са нещастни…
– Да. Докато преди беше друго. Никой не мислеше за храна. Сега на първо място храната. Отиваш на работа, връщаш са, изкарал си там десет-петнайсе лева колкото да си нахраниш децата…
– Мислиш ли, че туй положение нарочно тъй са го направили някои хора, прос­то за да… Бедният човек е манипулируем, и нарочно … подхвърлят ти два­йсе ле­ва и ти гласуваш за тях щото просто не можеш да ги изкараш по друг начин. И повече нататък не ги интересува Не мислиш ли, че туй го правят съвсем съз­нателно и то вече 25 години?
– То е точно така, щото аз си права един извод от чужбина кат работиш… Като са хванеш при някой шеф, той та знай, че… “От къде идваш?” “От България”. “О-о-о, там те гладни, нямат пари. А сега ела тука”, не ти прави осигуровки, хвърля ти там двайсе евро и ти стоиш, щото друго няма. Той та преценя, че ти си … беден човек…
– Съдран чувал.
– Съдран чувал. Кот` ти каже, туй прайш.
– Той ако вземе един англичанин такова нещо никога няма да направи…
– Не-е-е, съвсем друго е отношението, аз поне съм го наблюдавал туй. И същата работа е и с наш`те политици. Народа са купува, контролира, техните пари си върват и друго не ги интересува. И … аз си мисла, че ши са оправи, ама…
– Ама “надали”…
– Ама “надали”…

13 август 2014, Сливен

***************************************

***************************************

 ЗА ГЕНЕРАЛ ЯН РЕШЕТНИКОВ

И НЕГОВАТА СЪДБА

Николай БЕЗСОНОВ

Ян Александрович Решетников (Сергунин) е роден през 1954 г. в гр. Берьозовка, Свердловска област. Произхожда от семейство на руски цигани, сибиряци. Завършил военно училище, академия. Доктор по философия. Кандидат на юридическите науки. През 2001 г. с Указ на Президента на Руската федерация на Ян Сергунин е присвоено званието генерал лейтенант. Служи във въоръжените сили, в специалните органи, занимава се с бизнес. От 2000 г. работи за възстановяването на съдебната система и органите на изпълнителната власт в Чечня. Назначен за заместник-председател на правителството на Чеченската република. Носител на почетното звание „Заслужил юрист на Чеченската република”. Носител на орден на Дружбата. Автор на книгата „Правова самозащита”. Основател на Фонд за помощ на малките народи „Толерантност”.

family1

Ромското семейство Решетникови през 1962 г. Крайният отдясно е
бащата Александър Иванович Решетников. Жената с двете деца е
майката Тамара Яковлевна. Изправеното момче е бъдещият генерал.

Ян Решетников беше човек, дълбоко загрижен за съдбата на циганската култура и много направил за своя народ. На 25 юни 2004 г. той беше убит в резул­тат на покушение, а неговата съпруга Камила получи тежки рани. Като завещание звучат неговите думи, които той остави като намерение за предисловие към своята биография: „Моето семейство се придържа към ромските традиции. Пътуваме много из Русия, нашият дом е открит за достойните хора. Отстоявал съм и ще отстоявам самобитността на моя народ, чиито обичаи трябва да останат във векове­те. В противен случай няма да бъдем нито цигани, нито руснаци”.
Погребан в Троекуровското гробище с воински почести.
В Чеченската република Ян А. Сергунин (Решетников) имаше за задача да възстанови съдебната система. Известно е, че през краткия период на своята независимост ислямските радикали отмениха светското съдопроизводство и го замениха с шериатски съдилища. Руснаците помнят tv-репортажите за акцентите на тяхна­та дейност: кадри с разстрели на площадите и телесни наказания. След „втората че­ченска война” възникна насъщна необходимост републиката да се върне в правна­та система на Русия. Това беше задача, която трябваше да се изпълни с риск за живота и именно хората, които изпълниха задачата да бъдат представители на руската държава по места, станаха първите мишени на непремиримите войни на исляма, финансирани от чужбина. Обстрелването на здания, похищенията и покушенията дълго време станаха норма на живот. Залозите в тази борба бяха много високи. Най-напред възстановяването на властта и закона изведе населението от контрола на ислямистите и му даде някакви гаранции за произвола на отделни военно­служещи. На второ място от успеха на тази политика зависеше връщането на Русия с право на глас в Съвета на Европа.

Sergunin-13

Съветникът на Президента на Русия С. Ястржембски
и Ян Сергунин  в гр. Грозни. 2002 г.

За две години Сергунин успя да реши задачата да осъвремени съдебната система на Чечня и това бе оценено и от руснаци, и от чеченци. В тясно взаимо­действие с Кадиров, той се движеше с минимална охрана и разрешаваше конфли­кти, които бяха изключително важни за народа (и то по същото време, в което високопоставени „федерални” служители фактически не напускаха добре защите­ната база в Ханкале). Много често той поставяше на преден план дипломатическото разрешаване на въпросите. Но това не означава, че не предизвикваше враговете си и не си „създаваше” нови. И днес много от тези хора дават интервюта с „компромати”. Но разрешаването на задачите не можеше да мине без твърда ръка. И може­ше ли да не предизвика завист, когато беше на тъй високия пост на заместник-председател на правителството на Чечня? Като трети по влияние човек в Чечня, генерал Сергунин упорито вършеше своята работа. Не му влияеше, че взривяваха автомобила му, че го обстрелваха с гранатомет, нито пък му влияеха непрекъснатите подмолни интриги. След време, в своите московски разговори, той иронизираше вестникарските щампи за „сивия кардинал” и напомняше на събеседниците си, че за държавника се съди по делата му.

Sergunin-16

Взривеният в Чечня автомобил на генерал Сергунин.

А целта беше ясна. Светското руско съдопроизводство в Чеченската републи­ка беше възстановено. Русия възстанови правото си на глас в Съвета на Европа. Я. Сергунин се върна в Москва, Президентът на Руската федерация връчи на гене­рала Ордена на Дружбата. Но за циганите в Русия тази страна от живота на Ян Александрович не е добре позната, те го знаят по-скоро като „син на цигани”. Бащата на Ян Решетников, сибиряк от рода на „решетарите”, е бил човек с авторитет. Свято почитащ устоите на циганския живот, Ян Александрович се стремеше да поддържа националните традиции и обичаи. Нерядко към него се обръщаха за помощ или го канеха да участва в събрания на роми, на които се разрешаваха вът­ре­шни конфликти.
Учредяването на Фонда за помощ на малките народи „Толерантност” е стъпка, която по замисъла на Сергунин позволява по-успешно да се разрешават насложените проблеми на циганите. Като използваше личната си сериозна материална база, с извоюваното политическото влияние и известност в няколко национални диаспори, като се уповаваше на собствените си сили той се надяваше да наложи културно възраждане. Разбира се, за човек се съди не само по неговите планове. Някой би попитал „А това не остана ли само негова мечта”?

Sergunin-25

Град Грозни, Чечня. Отдясно наляво: О. Житков – кмет на града, С. Илясов,
председател на Чеченската република, Я. Сергунин и генерал В. Молтински. 2003 г.

Sergunin-12

По време на защитата на дисертация.

За щастие самият живот даде отговор на този въпрос. Където и да е работил Сергунин, винаги е помагал на хората. Ян Александрович остави светла памет за себе си в Казахстан. Той помогна за създаването на отделение на наркологична рехабилитация. С неговата помощ бе създаден ансамбъл “Алтын Батыр”, добил широка известност. Спонсорът помогна да се решат всички проблеми на младите артисти – от попълването гардероба на хората до стажуването им в Европа. Днес младата степ-група привлече вниманието на президента Н. Назърбаев и за нейните спектакли се изгражда ново театрално здание. Могат да се дадат и други примери за благотворителността на Сергунин. С неговата материална помощ се проведоха много спортни мероприятия, едно от тях е областната училищна спартакиада в гр. Магнитогорск през юни 2004 г. Ян Александрович даваше от личните си средства допълнителни пенсии на доста лица, издаде правно пособие, което разпространяваше безплатно.
Днес всичко това вече е минало. Отшумяха залповете на почетния караул. От много хора се изказаха красиви думи. Само журналистите останаха верни на себе си. В една от статиите беше отречен ромския произход на генерала, в друга се говореше за него като „чеченски Берия” и че е издал книга за себе си, в която се нарекъл „Барон”. Цинизмът на тези лъжи са ясни за всеки непредубеден, който приживе познаваше Ян Александрович.

Sergunin-03

Диплом за присвоения черен колан по контактно карате.

А него нищо не го възмущаваше тъй силно, както опитите на пресата да наложи на обществото мита за „циганските барони”, водачи и други подобни прика­зни персонажи. „Циганите са свободни хора, а не глутница вълци. Къде при нас водачи? Циганите се подчиняват не на конкретни личности, а на старинните обичаи” – тъй говореше той, като не подозираше, че именно на него на прощава­не ще му пришият този омразен титул. Особено находчив представител на „четвърта­та власт” написа за него, че в книгата си Решетников „дава на циганите практически съвети как да се защитават от милицията”. А истината е друга: професионалният юрист учеше хората как да се защитават при незаконен обиск, как да постъпят ако някой им подхвърли наркотици, как правилно да се напише жалба до съда, ако следствените действия са били извършвали без свидетели. С други думи той призоваваше хората да се защитават не от милицията, а от беззаконието. Нима това е лошо? Нима за всеки гражданин не е полезно да познава законите, които защитават неговите конституционни права? В книгата няма нито ред, който да допуска друго тълкование. Но журналистите не можеха да му простят случаите, в които той заставяше клеветниците да се извинят за своите лъжи. Последният такъв случай беше в Петербург. Вестник помести снимка на неговия дом, а в текст под нея беше обявено, че в него живее цигански бизнесмен и нарече дома „дворецът на наркобарона”. Всичко това завърши с уволнението на журналистката, тъй като нямаше никакви основания човек да бъде очернен по такъв недостоен начин.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Гробът на генерал Ян Решетников (Сергунин).

Сега можем да разберем какво значи цехова солидарност. След покушението не се намери журналист, който да каже нещо добро за покойния.
Не тъй много хора знаеха, че Сергунин беше и поет. Неговите стихове, написани на неговия роден ромски език, скоро трябва да излязат в циганска антология, която подготви за печат лауреатът на Международната награда „За мир и развитие на културата” В. Калинин. А на руски Ян Александрович пишеше басни. В една от тях четем за могъщ лъв, който управлява справедливо гората и защитава мнозина. Финалът на баснята обаче е мрачен. Лъвът заболява и никой не му помага в неговата безпомощност, тъй като жаждата за власт се оказва по-силна от спомени­те за благодеянията, извършени от него в миналото.

Sergunin

Портрет на генерал Ян Решетников (Сергунин) на художника Николай Безсонов.

Нима в ролята си на поет Сергунин е бил прав? Не бих искал да вярвам в това. Пресата не се свежда само до продажните пера, а обществото – само до на­ранените в хода на политическата борба негови чиновници. Мисля, че думата ще имаме и ние – хората, които познавахме Ян Александрович. Този човек внимателно формираше около себе си екип от професионалис­ти, на които предстоеше да променят от корен ситуацията около циганската диаспо­ра. А целите бяха най-благородни: да се направи необходимото да се увеличат възможно­стите на циганите за легална работа; да се помага на артистите, тъй като циганската естрада е в кризис; да се поддържа национална циганска преса; да се дава отпор на ония журналисти, които разгарят расизъм; да се финансира изда­ването на книги, чия­то тема е историята и културата на циганския народ. Един от тези проекти беше т.н „Книга за паметта”, чието издаване беше осъ­ще­ст­ве­но по случай 60-годишния юбилей от великата победа над фашизма. На руското об­щество от десетилетия втълпяваха образа за циганина мошеник, конекрадец и пр., но се премълчаваше, че той с чест е защитавал родината си в годините на хитлеристкото нашествие. За голямо съжаление Ян Александрович не можа да види книгата. Но пък тя е в ръцете на нашите съотечественици. От старите поувехтели снимки ни гледат цигани танкисти, пехотинци, минометчици, партизани. За руснаците ще станат достъпни документи, които доказват ярките подвизи на тези хора. Книга­та разказва за техните страдания по време на войната, показва техните награди като войни. Книгата документира и историите на циганските бойци, дали живота си за победата над фашизма.
Но онези, които убиха генерал Сергунин, са безсилни да заличат добрите дела на този умен и смел човек. Днес културните проекти на Сергунин се осъществяват от неговите приятели Александър Лаврентиев, Владимир Чебота­рьов, Григорий Головацки, Леонид Василиев, Георгий Орисов. Няма да остане настрана и Николай Безсонов като писател-документалист.
През следващата година в Магнитогорск ще се проведе турнир по самбо, посветен на паметта на Я. А. Сергунин. Както е известно той имаше черен пояс по контактно карате и таекуон-до.
Без съмнение Русия загуби историческа личност. Чеченците ще го запомнят като човек, който се стремеше към мира, с приоритет на правата над оръжие­то. Обществото на предприемачите ще го запомни като успешен бизнесмен. Юристите – като силен професионалист. А циганската диаспора в Русия винаги ще пази памет за него като необикновена личност, преобърнала представата за възможно­стите на руския ром.

Превод от руски,
заглавието е на “Andral”

***************************************

***************************************

Хоризонти

АНУШКА ШАНКАР

Изпълнителката на ситар и композитор Aну­шка Шанкар е една от водещи­те фигури в световната му­зика днес. Нейната музикална дарба е дълбоко вкоренена в индийската класическа музика – от деветгодишна възраст тя учи под ръководството на своя баща и гуру, легендарни­ят Рави Шанкар. След като навършва двайсет години, тя изпъква на музикалната сцена като един от най-изтъкнатите класически ситаристи в света, а започва да се изявя­ва и като композитор, чийто стил е изграден в междинната територия на индийска музика и разнообразието от европей­ски жанрове, включи­телно фламенко, джаз, електронна и западна класическа музика. Тя е три пъти номинирана за награда Грами и е и най-младата, и първата жена, получила наградата на Камарата на общините в Shield от британската Камара на Парламента през 1999 г. Като класиче­ска изпълнителка на ситар Анушка Шанкар дебюти­ра професионално на тринайсетгодишна възраст и е концертирала неведнъж в престижни за световната музика сцени като Роял Албърт Хол и Карнеги хол, където е свирила оркестро­ви творби на баща си с воде­щи световни оркестри и музиканти под палката на диригенти като Зубин Ме­та. Преди да навърши двадесет, тя записва три класически пиеси за си­тар за Angel / EMI под ръководст­вото на баща си, и получава първата си номинация за Грами, като по този начин става първата индийка и най-младият кандидат в категорията World Music.

Anushka Shankar_2013_06_04_0158

Сияещата
Анушка Шанкар.

Anushka Ravi Shankar_F&F03

С баща си – легендата Рави Шанкар.

Anushka Sting_F&F06

Със Стинг.

През 2011 г. Анушка подписва договор с престиж­ната класичес­ка музикал­на компания Deutsche Gra­m­mophon и е приветствана от критиката в проучване за индийс­ката класическа музика и испанско фламе­нко. Това е трети в пореди­ца от революционни експе­риментални албуми от Анушка, последван през 2005 г. от продуцирания и номиниран за Грами Rise, а през 2007 г. на па­зара излиза и албумът Дишайки под вода, продуциран съвместно от Анушка и мулти-инструменталиста и композитор Kaрш Кале. За да представи Traveller, Анушка създава ансамбъл от фламенко и индийски музиканти и тръгва на турне, прави над деветдесет концерта, в които тя презентира тази нова музика на сцените на няколко континента. Traveller й спечелва трета Грами и наградата Songlines Best Artist.
През 2013 г. с помощ­та на всепризнатия музикант Nitin Sawhney Анушка създава Следи от вас. Като добри приятели, те са работили в тясно сътрудничество в създава­нето на музика в неопре­делимите междинни про странства на различни жан­рове, но винаги с неизбежния индийски прив кус. В Следи от вас в няколко песни участва и Norah Jones като единст­вена вокалистка, която подчертава постоянно на­­­растващата гъвкавост и лиризъм на ситара на Анушка.

Anushka_09

Anushka 10

Anushka_157

През годините Анушка Шанкар поддържа творчески ритъм и извън музиката: през 2002 г. тя пише Любовта на моя живот, която е биографичен портрет на нейния баща, но тя се изявява и като редовен колумнист за Първо градско списа­ние на New Delhi и на Hindustan Times, а през 2004 г. печели и награда за най-добра поддържаща роля на Националните филмови награди на Индия.
Днес, в дома си в Лондон, където тя живее със своя съпруг и със сина си, кариерата Анушка е въплъщение на стремежа й постоянно да учи и да расте като артист и музикант. Както Nitin Sawhney казва: “Никой не въплъщава по-добре духа на иновации и експерименти от Анушка Шанкар.”

***************************************

***************************************

ФРАГМЕНТИ И МЕТАФОРИ

Савчо САВЧЕВ

Е, какво да кажа? Поколение със заседнал в гърлото глас.

* * *

По повод
1. Висоцки
и
2. Защо изхвърлих реликвите от „Таганка”:
За да пазиш някои реликви е необходимо не само да ги цениш, но да цениш и себе си в тях. Ако в някакъв, дори и отделен момент, се усъмниш в което и да е от тия две неща, просто се освобождаваш от „тегобата” на ценностите и псевдоценностите… По-лесно е отколкото мислиш. Е, след години можеш и много да съжалиш…

* * *

Втора бележка на редакцията:
Някои действия на правителствата и кметствата на България, както се вижда и от днешните безумия в Стара Загора, се повтарят във времето. През 2010 на власт бяха гербаджиите на Б. Борисов и точно по онова време, когато и публикувах­ме в “Andral” статията, Цв. Цветанов събра послушни хора в един от централните хотели на София и нагло уверяваше присъстващите, че неговото правителство ля­га и става с проблемите на ромите. Днес кое е по-различното?!? С времето става все по-ясно, че въпросът за това къде ще живеят хората е системен и е необходимо сериозно държавническо решение и то не само от едно, което и да е то, правителст­во. Виновни за наслагващите се от двайсет и пет години все по-затормозяващи един или друг сегмент на обществото проблеми стават все по-сериозни, все по-дълбоки и отчайващи хората независимо от етноса. Преди 40 г. тогавашната власт намери турците виновни за своята залязваща сигурност, властова некомпетентност и икономически недоимък, днес какво ли не се прави да се отвлича вниманието от некадърни политически ходове, от безобразните крадци и кражби в държавата точно от висшите политически кръгове на хора, които са не другаде, а тъкмо в парламента и по другите коридори на властта (и всъщност истинските виновници за всички безобразия и неблагополучия в България от четвърт век). Кой не разбира, че с багери и трактори не се върши добро, а само се наслагва омраза, ненавист и се посяват още по-дълбоки бъдещи социални гангрени?!? Може би само фашизоидните мозъци, които, уви, стават все повече по улици, площади и по коридори­те на политиката. Няма страна, която да върви към по-дъбър живот за своите граждани с подобни действия и политика. Ако има ми я посочете. Но нека не си мислим, че политиците не го знаят. Знаят го прекрасно и точно затова го правят съзнателно и нарочно, а това доказва, че изобщо не мислят за държавата. С разделение държавата няма шанс за какъвто и да е успех. Разделението обслужва само властимащите. Затова го прокарват и следват.
Няма партия, особено от ония в парламента, която да не е виновна за проб­лемите и на българи, и на роми и на турци. Нека ги посочим поименно: виновни за положението на нацията днес и все по-противни на хората и избирателите в България са и БСП, и ГЕРБ, и ДПС, и Атака, и сините, които пропиляха огромното народно доверие в годините, и новоизлюпените тиквеници, които се пръкнаха през последните месеци и които все повече ще ни бодат очите в годините. В Бълга­рия не се инвестира в бизнес, икономика и смисъл, имащите пари в България инвестират в млади чукундури, които правят партийки, които обучават кадрите си не в друго, а как да бъдат инструмент на акулите в процеса на продължаващ грабеж. И след като си свършат „работата” биват изхвърляни на боклука на историята като поредните мръсни пачаври.
Поредните действия на правителствени и кметски власти не доказват друго, освен неистова омраза към собствения си народ, неспособност за справяне с проб­лемите, нежелание за развитие на България.
Някой много ненавижда България. Да го намерим и да го лишим от възмо­жността да продължава да издевателства над нас. Едно момче ни доказа, че и сам човек може да направи нещо… Стига да не е роб.

21. 07. 2014
…….
Виж първата бележка в “Багерите на удобната законност и багерите на мора­ла” в “Andral” 56-57, 2010.

* * *

Днешните проблеми на зеления ни капитализъм влачат корени от зрелия (май имаше и такъв официален термин…) червен социализъм на 80-те. Омразата на властта към турците (тогава) е всъщност омраза и към всички други. И неистов страх, разбира се. Евреите не ги бройте, у нас те са шепа хора, които имат Израел, Мосад и световните банки. Арменците също не ги бройте – в България те също са шепа много щастливи подбудители на непри­язън, кои­то тъй се опияняват в самовлюбеността си, че в мигове на издаваща ги моментна искреност и доста низко духовно високомерие се увличат и се опитват да забравят на­ис­ти­на сериозните си държавнически и народностни проблеми и си самовнуш­ават архиголямост, архиважност, небесно-библейска стойностност, а някои и с неодашнагска решимост и рафинирана средновековна хитрост се стремят да овладяват все по-ключови властови територии и в България. От двайсетина години и те тръгнаха по многотайните изпитани пъ­течки на световната банкерска (христианска и зидарска) мафия, т.е. на истинската световна конспирация. Жег­натите от съдбата нации са много опасни и в определени исторически моменти готови на всичко… Поне с по-слабите около себе си. Но нека спрем до тук…

* * *

Зинаида Златанова била казала някъде, че “няма такъв език”. Редакцията получи писмо с поразкривени ръкописни букви от леля Чияна от Тюрлю дере Карнобатско с отговор на нейното министершо послание, което все пак успяхме да разчетем: няма такъв министър, няма такъв политик, няма такава спяща красавица.
И тая женица беше министър на … европейската интеграция на България. На коя ли директива на ЕС се опира подобен високоинтелектуален възглед? Но всъщност кой от тъй наречените ни министри и политици е имал в годините по-възпитано, по-хуманно, по-обединяващо нацията, пък и по-интелигентно поведение през последните 25, ъ-ъ-ъ, 40-50-70, че и 100 години?!? Като почнеш от ония, които в началото на 20 век искаха в народното събрание да лишат циганите от глас, до идеолозите на страха и насилието в държавата ни от 80-те, от някои мустакати Държавно сигурни дърдонки-дърдорковци в т.н. Национален съвет на СДС отпреди двайсетина години, та до ден днешен – от Желю до Гоце (че и до прессекретарката на Плевнелиев), от Цветанов до Златанова, от Етем до Касабова, от Сидеров до Бареков?!? Все същата линия на омразен етнотепегьозлък, все тъй идентична линия на личностно и политическо поведение, която цели много тесни “победи” и която осигурява дишане в тесен кръг, а вече и … не изненадва никого. Днешният политически и интелектуален елит на нацията е възпитан и изграден много ясно, категорично и целенасочено от комунистическата кадесарска идеология на 70-те и 80-те и различно държавническо мислене у тия хора … не бихме могли да очакваме.
Chiyan, pali an kiya ti halikerwl pi gozi, birda ta “nanwy kiswy chshib”…

10832372235_7346325e0e_z

Maciej Dakowicz. Chhath Puja – Kolkata, India.
Chhath Puja festival celebration on the streets of Sovabazar in Kolkata, India.
От Flickr.

* * *

Хм, колкото и да са ми неприятни, някои теми ти се навират сами в съзнани­ето…
По принцип тайните служби би трябвало да са тайни, невидими, да вършат работа тихо в името на държавата (май се налага да припомним и повторим: да работят за държавата, не за себе си и за собствените си кадри и цели!), без да са видими, без изоб­що да парадират, както е по целия свят. В последните години обаче у нас все повече техни служители се къпят в суета и бая попохвалват неземната си работа, себе си, своите служители и подчинени под път и над път. Коритаров мине не мине собствено предаване и ни обучава в специализирани тер­мини, въвежда ни в проблематиката (“Увод в …”), щото как може Бареков да не знае какво е “нелегал”? Осман Октай ни уверява, че не Доган дирижира Държавна сигурност, а Държавна сигурност много сигурно го дирижира. В друго предаване Божидар Димитров с умерено солиден глас невинно и някак случайно изтърва пред зрителя хвалбите на тайните служби по повод … Красимир Каракачанов – “колко важен е за България”… Чак смешничко ти става. Щото си неграмотен човечец, не за друго… Абе тия хора имаш чувството, че не си вършат тайната рабо­та, а много държат ние да знаем, че нещо вършат. Какво тъй тайно и много важно е направил за България за тия двайсет и пет години Каракачанов не можем, пък и май не искаме да знаем, освен онова, което виждаме с очите си – че младежът преди четвърт век, а днес човекът на възраст май никога не е правил друго, освен да работи за тайните служби. Четвърт век го гледаме как влиза и излиза от парламента, един път в една коалиция, друг път – в друга, но много повече пъти остава уж вън от парламента, пък все тъй в активната политика, щото толкоз много го припознават, него и партията му, избирателите, че на последните парламентарни избори го сайдисаха с няма и два процента. А иначе професионален политик вече десетилетия, същински Ленин, който четвърт век ни къпе в едни и същи словесни глупости от какви ли не телевизионни студия, облъчва и досадничи на зрителя с високата си каракачанска хуманност. Е, да, последният път май имаше явната задача да се внедри при Бареков, за да огледа по-отвътре как са там нещицата и след като нещо не му хареса да поизлезе от коалицията, след като вкара в европар­ламента друг свой пак много внимателно отгледан и обгрижен в годините джамбаз-“колега”. Дали пък това и не му беше целта, пък и целта на … службите? Каракачанов сума години говори и натъртва за “циганската престъпност” (и е прав да е много активен борец), но мълчи за някои други престъпности – примерно “българска­та”, примерно “турската”, примерно “арменската”, примерно “каракачанската” (може пък тях да ги няма в държавата?!?) и имаш усещането, че е възпитан и си е останал като политик и гражданин с не повече от седем думи в главата.

* * *

“Държавна сигурност е Магнаурската школа на българската политика”. Оле, майко, блазе и Вам, патриоти!
Ирония? Сарказъм? Полуофициално самомнение на службите за добре свършена работа? И ако това е истина, а не “невинна” шега, що за апология като гледа човек до къде я докара България с тая политика?!? Е, да, някои са с милиар­д­ни бюджети, за разлика от всички останали, кучета ги яли… Тая Магнаур­ска школа май има само до второ отделение за своите възпитаници-политици… И кои ли са най-застъпените предмети в нея? То е видно и на улицата. Всеки може да си отговори сам.
28. 07. 2014

***************************************

***************************************

Улично настроение
в три части

Изображение0796

Вървиш си по улицата и виждаш …
как един кашон се движи сам… Приближаваш, вадиш телефона и щтракаш.
Някой обаче те забелязва и поповдига капака и виждаш детска ръчичка.
След малко от отвора виждаш и любопитни очи на дете,
което явно нещо си играе.

Изображение0797

Изображение0795

Ето го и самия любопитко.

***************************************

***************************************

Туристически записки

Джайпур

Джайпур е столицата и най-големият град на индийския щат Раджастан. Тя е основана на 18 ноември 1727 г. от махараджа Савай Джай Сингх II, владетел на Amber. Градът днес е с население от над 3 милиона и е известен като Розовият град на Индия.
Живописният град, основан от Махараджа Джай Сингх II, е прочут със свои­те пищни крепости, разположени на сред пленителни природа, защитни стени, храмове и частни имения. За Джайпур се казва, че е единственият град в света, символизиращ деветте селения на вселената, обградени от девет правоъгълни сектора, които го защитават. Един млад бенгалски инженер и учен на име Vidyadhar Bhattacharya проектирал този добре обмислен град. През 1876 г. Джайпур е изрисуван в розово, за да приветства принцът на Уелс и така си спечелил името “Розо­вият град”. Майсторите-занаятчии и производството на бижута в Джайпур са известни по целия свят.
Градът е забележителен сред предмодерните индийски градове със своите широки и удобни улици. Те са разположени в шест сектора, разделени от широки 34 метра улици. Те обграждат петте квартала от изток, юг, запад, както и двореца в централния шести квартал непосредствено от изток. Кварталът на Двореца обхваща дворцовия комплекс Hawa Mahal, както и разкошно оформените градини около него и малкото красиво езеро. Nahargarh Fort, в миналото резиденция на крал Савай Джай Сингх II, увенчава хълма в северозападния ъгъл на стария град. Обсерваторията Джантар Мантар е един от обектите на световното културно наследство. Включен в туристическа верига Golden Triangle заедно с Делхи и Агра, Джайпур е изключително популярна туристическа дестинация в Раджастан и Индия.
Модерният Джайпур е основан през 1727 г. от махараджа Савай Джай Сингх II на Amber, който управлявал от 1699 до 1744 г. Първоначално столицата му е Амбър, който се намира на 11 км от Джайпур. Махараджата усетил необходимостта от пренасочване на капитала си към града с увеличаването на населението и на­растващия недостиг на вода. Кралят се консултирал със специалисти и архитек­ти преди да се реши да продължи градското устройство на Джайпур. Накрая, под ръководството на архитекта Vidyadhar Bhattacharya (първоначално чиновник в хазната на Amber, а по-късно повишен в офиса на Главния архитект от краля), Джайпур се опрял на класическите архитектурни принципи на Васту Шастра и други подобни класически индийски трактати.

Jaypur 2

Jaypur 1

След битките с Маратхите махараджа Савай Джай Сингх II искал да подобри сигурността на града. Като любител на астрономията, математиката и астрофизиката, Jai Singh потърсил съвет от Vidyadhar Bhattacharya, брамин-учен от Бенгал, да му помогне в проектирането на много сгради, включително и на Кралския дворец в центъра на града.
Изграждането на града започва през 1727 г. Отнело около четири години за издигането на големите дворци, устройството на пътната мрежа и площада. Градът е построен следвайки принципите на Шилпа Шастра – науката за индийската архитектура. Градът е разделен на девет части, две от които побират държавните сгради и дворци, а останалите седем са предоставени за обществени нужди. Построени са огромни крепостни стени, заедно със седем здрави порти. Днес сгради­те продължават да се боядисват в розово, като дават на Джайпур отличителен външен вид. През 19 век градът се разраства бързо, от 1900 г. неговото население наброява 160 000 души. Широки булеварди на града са павирани и града има няколко болници. Негови основни индустрии са обработка на метали и мрамор, а кадрите се обучават в училище по изкуствата (Madarsa Hunree), основано през 1868 г. Градът има три колежа, включително санскрит колеж (1865 г.) и девическо училище (1867 г.), започнало своето съществование по времето на загадъчния ма­хараджа Савай Рам Сингх II. Днес градът има богата и предприемчива общност от местни банкери.
Джайпур има горещ полусух климат, до 650 милиметра на кв м валежи годишно, но повечето дъждове се случват по време на мусоните между юни и септе­мври. Температурите са относително високи през цялата година, през летните месеци от април до началото на юли средните дневни температури са около 30° C. По време на мусоните има чести, обилни дъждове, гръмотевични бури и навод­нения. През зимните месеци от ноември до февруари температурите са леки и приятни, движат се между 15-18° C, влажността е ниска. Има обаче и случайни и редки студени вълни, при които температурите падат до нулата.

Jaypur 3

Jaypur 4

През 2011 г. Джайпур отчита над 3 млн население, а заедно с околностите то достига около 3 700 000 души. Според преброяването от същата година Джайпур е десетият по големина град в Индия. От местното население 77% изповядват индуизма, мюсюлмани са 17%, джайнисти 4%, християните и сикхите са по 0.5%. 48% от хората са жители на селските райони, 52% живеят в градовете. Общата честота на грамотност за областта е 76,5%. 87% от мъжете и 64% от жените са грамот­ни. На 898 жени се падат 1000 мъже.
Хинди и раджастани са най-срещаните езици за ежедневна комуникация. Пенджаби също е широко разпространен. Според доклад на National Crime Re­cords Bureau (NCRB) от 2009 г., Джайпур е трети в списъка от 35 индийски града с население от над 1 милион по ниво на престъпност.
Градът е бил планиран според Васту Шастра Indian (Ведическо планиране за комфорта и благополучието на гражданите). Посоките на всяка улица и пазара са от изток на запад и от север на юг. Източната порта се нарича Suraj (Sun) Pol, докато западната порта се нарича Чанд (Луна) Pol.

***************************************

***************************************

A 78-79 copy

Продължава в Andral 78-79 b, 2014

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s