Andral 78-79 b, 2014

Print

bresh deshushovingu 

78-79 * 2014

http://www.ceeol.com
savsavchev@yahoo.com
ssavchev@abv.bg
zarzala.wordpress.com

***************************************

***************************************

Прочетено в интернет

Скандал във Франция
заради опорни точки

655-402-romi-franciia

Във Франция избухна полемика около вътрешно разпореждане на парижката полиция да бъдат отстранявани ромските семейства, които живеят на улицата, предаде АФП.
В инструкцията, дадена на полицаите, работещи в луксозния Шести район на френската столица, се казва, че те трябва да преброят настанилите се на улицата роми и да ги отстранят от квартала, писа в. „Фигаро“.
Случаят разпали отново дебата за ромите. Говорителят на френското правителство Стефан льо Фол заяви пред радио RTL, че „трябва да се опитаме да ги върнем там, откъдето идват, в Румъния или България“. Това трябва да се направи в името на „политика, която трябва да запази човешкото си измерение“, както гласи мотото на социалистическото правителство по този въпрос.
Неправителствената организация „SOS – расизъм“ заяви, че е скандализи­рана от насилието срещу ромите или хората, сметнати за такива.
Организацията порица липсата на политическа воля за решаване на този спешен социален проблем.
Вътрешният министър Бернар Казньов уточни, че служебната инструкция е била коригирана, за да съответства на „принципа, че не може да се осъществяват полицейски проверки съобразно действителната или предполагаема националност на дадено лице“.

15.04.2014, VESTI.bg

Прочетено в интернет

kiev evreyskiy

Создается База данных евреев и ромов,
пострадавших и переселившихся с востока Украины

С сегодняшнего дня, в связи с событиями в Словянске, к Горячей линии по антисемитизму присоединена Горячая линия по антицыганизму в Украине.
Напомним, 25 марта в Украине была открыта Горячая линия для тех, кто пострадал от антисемитизма в Украине. На нее могут обращаться те, кто подвергся ущемлению гражданских прав из-за еврейской национальности, ос­кор­блениям на почве нетерпимости к евреям, антисемитским выходкам и нападениям.
Служба Горячей линии по антисеми­тизму и антицыганизму работает на некоммерческой безоплатной основе.
На Горячей линии для пострадавших от антисемитизма и антицыганизма в качестве волонтеров работают:
— специалисты по мониторингу преступлений, совершенных на почве ненависти, получившие сертификацию международного проекта «Facing Facts»;
— юристы, специализирующиеся на антисемитских инцидентах и нарушении прав граждан;
— психологи и социальные работники.
Все они оказывают помощь жертвам антисемитских и антицыганских прояв­лений на добровольных началах.
Горячая линия для пострадавших от антисемитизма и антицыганизма не преследует никаких политических интересов и целей.

hotline
Горячая линия создана исключитель­но для предупреждения всплеска антисемитских и антицыганских настроений в Украине, для защиты евреев Украины от проявлений антисемитизма и ан­тицыганизма, для оказания помощи жертвам антисемитских инцидентов и для мониторинга противоправных действий по отношению к украинским гра­жданам из-за их национальности.
Если жертвой проявлений антисе­митизма или антицыганизма стали вы или ваши близкие, информацию об инциденте направьте по адресу info@evreiskiy.kiev.ua, с пометкой «Горячая линия для пострадавших от антисемитизма» или «Горячая линия для пострадавших от антицыганизма». Пожалуйста, укажите свой номер телефона, чтобы наши специалисты могли связаться с Вами.

19.07.2014

Прочетено в интернет

Донбасс:
В Славянске начались погромы цыган

535223444f052

Фото: EPA/UPG

В Славянске вооруженные сепаратисты вламываются в дома цыган, избивают и грабят их независимо от пола и возраста.
Об этом сообщает издание “Новости Донбасса”.
Сепаратисты утверждают, что они действуют по указанию «народного мэра» Вячеслава Пономарева. По словам очевидцев, вооруженные люди выгружают имущество граждан в грузовые автомобили.
Кроме того, Пономарев объявил о запрете деятельности партий “УДАР”, “Батькивщина” и “Свобода” на территории города. Также запрещается агитация за эти партии и их символика.
Решение было принято на митинге, который прошел перед зданием городской администрации Славянска вечером в пятницу, 18 апреля. Главной задачей народного схода было определение даты проведения референдума, на котором будет поставлен вопрос о создании федерации и закреплении официального статуса русского языка. В итоге референдум было решено провести 11 мая.
Во время митинга Пономарев также обратился к горожанам с просьбой сообщать ему обо всех украиноговорящих жителях.
Напомним, Славянск был захвачен вооруженными людьми неделю назад.

19.04.2014

 Прочетено в интернет

unian-logo

В Славянске сепаратисты
избивают и грабят

1397884762-5302

Вооруженные сепаратисты вламываются в дома ромов, избивают и грабят их независимо от пола и возраста, сообщают „Новости Донбасса“.
В частности, были избиты несколько женщин и детей. Сепаратисты утверждают, что они действуют по указанию „народного мэра“ Вячеслава Пономарева. По словам очевидцев, вооруженные люди выгружают имущество граждан в грузовые автомобили.

19.04.2014

 Прочетено в интернет

Продолжаются погромы –
Евромайдан SOS

КИЕВ. УНН. В Славянске вечером 22 апреля продолжились погромы цыган, передает УНН со ссылкой на сообщество Евромайдан SOS.
Как сообщается, вооруженные люди вламываются в дома цыган, бьют и грабят их независимо от пола и возраста.
“В частности, были избиты несколько женщин и детей. Нападающие утверждают, что они действуют по указке “народного мэра” Вячеслава Пономарева. Информацию подтверждают в цыганских правозащитных организациях “, – говорится в сообщении.
Заявляет о погромах также Цыганская диаспора Донетчины.
“Вечером 22 апреля снова поступило сообщение о цыганских погромах. Одному человеку якобы прострелили ногу”, – сообщает сообщество.
На днях премьер-министр Арсений Яценюк поручил правоохранителям обнаружить авторов и распространителей материалов, которые унижают национальное и человеческое достоинство граждан, и привлечь к ответственности их, как и лиц, причастных к погромам цыган.

23.04.2014

 Прочетено в интернет

Начало формирования ромской (цыганской) дружины

24.04.2014.
Ромы Одессы начали создание ромской дружины, целями которой являются защита Украины и защита ромов, в частности, в компактных поселениях от возможных погромов со стороны фашиствующих сепаратистов.

Председатель правления
Одесского областного
ромского конгресса
Сергей Ермошкин

 Прочетено в интернет

Тревожное сообщение с Украины

Вчера 29 апреля была задержана гражданка Украины Селимова Лилия Николаевна.
Её задержала российская погранслужба и передала в руки милиции г. Армянска.
Она ехала в Крым на поезде. Её обвиняют в каких-то не совершённых ею преступлениях на территории России, где она никогда не была!!!
Якобы она находится в федеральном розыске!
Бред какой-то.
Женщина больна и очень напугана действиями российских “новых полицаев”!!!
Наверное требуют взятку. Пытают.

Леонид Селимов
Кировоград, Украина

 Прочетено в интернет

Из переписки на Фэйсбуке:

Очень люблю Украину и хотела бы остаться здесь жить, на Родине. Но сейчас хочется забиться в уголок и горько плакать. Кто-то включил ненависть друг к другу – идеалы, национальность, место жительства стали поводом. Умоляю, не стреляйте!

Наталия Варакута

Мэ туменге патяв, Наталья! Эти антипатии достигли даже до нашей пост-советской общности в Израиле. Я думаю Вы знаете, что тут, на Святой Земле, полный интернационал, несмот­ря на теорию о “чисто” еврейском государ­ст­ве. Во многих семьях идут споры о том кто прав и кто неправ в конфликте в Украине. Конфликт между братскими народами уже отражается и на ромах и на евреях и на татарах. Все сейчас оказа­лись на “линии огня”, у всех кто-то из родных или знакомых живёт в районах охваченных сейчас вооружённым конфликтом. Мне очень сложно быть миротворцем и призывать не поддаваться ажиотажу событий. Даже тут в Израиле есть “горячие головы”, готовые лезть в драку… Но я стараюсь призывать к миру и прекращению взаимной вражды.

Валерий Новоселски

Самое неприятное – это то, что наших бывших соотечественников всё-таки смогли стравить. Тошно смотреть на озверение. От этого лучше никому из нас не будет. Призываю всех рома на Украине и в России держаться подальше от этой заразы. Это – не наша война. Цели её ни имеют никакого отношения не к Украине, не к России, не к Крыму, не к Донбассу/Луганску.

Валентин Коваленко

Прочетено в интернет

Валс получи призовка
за дело за расова омраза още
в първия си ден като премиер

ValsСнимка: ЕПА/БГНЕС

Френският президент избра досегаш­ния вътрешен министър Манюел Валс да оглави новото френско правителст­во.
Новият френски премиер Манюел Валс е получил призовка да се яви по дело за подбуждане към расова омраза, писаха местните медии. От вчера Валс е премиер на Франция. Искът е заведен от организацията “Гласът на ромите”, а заседанието е на 5 юни. Орга­низацията е подала жалба срещу Валс във връзка с неговите изказвания за ромите във Франция. На 24 септември м.г. Валс заяви по радио “Франс ентер”, че ромите са “групи с изключително различен начин на живот от нашия и това поражда конфронтация”. Той заяви също, че повечето от 20-те хилядите роми в лагери около френските градове никога няма да могат да се интегрират във френското общество и трябва да бъдат върнати в Румъния и България.
Междувременно назначаването на Манюел Валс за нов министър-председател на Франция предизвика недоволство сред по-лявото крило на Социали­стическата партия, което не одобрява либералните му възгледи, писаха местните медии. Двамата министри от партията “Европа, екология, зелени”, които досега участваха в правителството, отказаха да влязат в кабинета на Валс заради острите му изказвания към ромите.

в. “Сега”,
02.04.2014

Прочетено в интернет

Министерският съвет планира
да привлече млади
и образовани роми за консултанти

Основната им задача ще бъде да помагат в областното планиране и в прилагането на мерките от Националната стратегия за интеграция на ромите. Документът, одобрен от предишното Народно събрание, се администрира от Националния съвет за сътрудничество по етническите и интеграционните въпроси – структура на „Дондуков“ 1.
Това е единственият орган в страна­та, който координира дейността на вси­чки отговорни министерства за ромската интеграция, обяснява „Преса“.
Търсените кадри трябва да са студенти последна година. За труда си в екипа на правителството те ще получават по 500 лв. на месец.
Данни колко точно роми работят на държавна служба няма. Повечето от тях предпочитат да не афишират принад­лежността си към етноса.
Досега конкретни резултати в изпълнението на ромската стратегия, подготвена от бившия вицепремиер Цв. Цвета­нов, почти няма. Само преди седмица правителството одобри първия отчет по изпълнението на някои мерки. От него става ясно, че за 10 млн. лв. в три общини е започнало активно строи­телство на социални жилища. Става ду­ма за Видин, Дупница и Девня.

28.04.2014
VESTI.bg

Прочетено в интернет

Стереотипите на българина

Ирина СИМЕОНОВА

655-402

Българинът не е променил през вековете стереотипите си за роми и евреи. Това показват анализи на поговорки и пословици, които е изследвала етнологът Лина Гергова.
Проучванията си тя представи в доклада “Образи на другостта: етнически стереотипи в българските традиционни пословици и поговорки” на кръгла маса “Фолклор, разказване, религиозност”, организиран от Института за етнология и фолклористика с етнографски музей при БАН.
Гергова нарича тези поговорки и пословици етнически, защото тяхната по-важна функция изглежда да определят етнически “чуждия” и да го различават от нас. Етническите стереотипи като устойчиви културно формирани категории, намерили израз в езика, често се основават на такива кратки и постоянни форми като пословиците и поговорките, смята етнологът.
В доклада си Лина Гергова отбелязва, че ромската, турската, гръцката и еврейската общности са най-често срещаните в българските традиционни поговорки и пословици. По думите й повечето от стереотипите са съхранени във времето, други са отпаднали.
Лина Гергова цитира виждането на проф. Албена Георгиева, че чуждото е отрицание на представата за ред, а отношението към чуждия е негативно и дисквалифициращо.
Тя посочи, че най-богати са архивите по отношение на ромите. Според поговорките и пословиците те са определяни като “подмазващи се, бедни, но пък музикални, непредвидливи, шумни”.
Друга етническа общност, споменава­на често в традиционните поговорки е турската. Турчин заменя определение­то “мюсюлманин”. Те са представяни като жестоки, каза Гергова и добави, че повечето от поговорките за турци вече не са популярни. Почти не са се запази­ли стереотипните представи за този етнос, които съдържат традиционните текстове, посочи ученият.
Гърците, според българските пого­ворки, са определяни като алчни, обясни ученият. Образът на гърците не е разгърнат, посочи Гергова. По думите й обаче стереотипните представи за търците са се запазили.
Четвъртата етническа общност, ко­ято се споменава в традиционните текстове е еврейската, каза Гергова. Интересно е, че българите са наричали евреите чифути. Според поговорките те са скъперници. Основните послания са запазени, стереотипният образ не се променя, само се надгражда, посочи Лина Гергова.
Според нея това са значимите “други” за българското традиционно мислене, защото с тях българинът е осъществя­вал всекидневен контакт.
Гергова обясни, че за арменците, които също са голяма общност в страната, почти няма поговорки, а в съществува­щите липсва отрицателната оценка. Най-известният образ е на “арменския поп”.

БТА,
26.04.2014
по VESTI.bg

Бел. ред.: Арменците са не повече от трийсетина хиляди в България. Това ли авторката нарича “също голяма общност”?

Прочетено в интернет

Влаков инцидент в Индия

i

Ню Делхи – Пътнически влак дерайлира в Западна Индия в неделя, 4 май, при която са загинали най-малко 19 души, а ранените са повече от 100.
Локомотивът и четири от 20-те ваго­на са изскочили от релсите близо до га­ра Roha, 110 километра на юг от Мумбай, заяви полицейски служител.
Спасителите използват газови резач­ки за да достигнат до хората, попаднали в капан на бедствието. Големи кранове премахват вагоните от релсовия път.
Два от дерайлиралите вагони са прекатурени на едната си страна, а един се е преобърнал, каза говорителят на жп службите Анил Кумар Саксена.
Спасителната операция продължава, очаква се броят на жертвите да расте.
Ранените пътници, някои от които са в тежко състояние, са откарани в болница.
Причината за дерайлирането все още е неясна. Инцидентът се разследва от компетентните органи. Движението в района е спряно.
Железопътни произшествия са чести в Индия, която има една от най-големите влакови мрежи в света и обслужва 20 милиона пътници на ден. Повечето инциденти са следствие от лоша подръжка и човешка грешка.

Асошиетед прес

***************************************

***************************************

Irizipi Rumwniyatar

E KOZETTA

Viktor JUGO

Виктор Юго  Na dur le bare forosθar Paris, and-o gaw Montfermej, has jegh felos vendeglevă bibaxtali. Kădă vendeglevă has-li nikerdi niśte manuśenθar kaj phenenas lenqe Tenar­dje, rrom the rromni.
Kana gatiselŏlas kodă primovara, angla vendeglevă has jekhe urdonesri angluni rig. Kădă angluni rig has kerdi anda jegh zoralo tengelis srastuno, ćhuno opre pe duj ba­re rotes. Tela tengelis tele has mikhlo jegh lancos thulo, sar jegh arkos (lancuni hinta). O lancos tele has mikhlo an maśkar źin paśen p-e phuw, the pe kado lancos beśenas duj cine ćhăjă xudine and-e angali, sar ande jegh hinta ćăći.
Jekha has la kam duj berś the jegh paś the okăvera jegh berś the jegh paś; e cinoni mikhelas pes p-e bari. Jegh khozno, miśto phanglo, ferinelas len, te na peren.
O duj cine ćhăjă has-le śukar gåtimen, kjar zores śukar. Pe lenqre jakha dithŏlas ke ervendinen, lenqre śukar falkes asanas. Jekha has la bala gestensinevă, the okolavera kale. Kodo paś urdon, să kalo de roźdaśon, has-lo opral lenqre śukar śere.
Ka vorekicom pasi de kothar, ka fogadova p-e dreptă, beśelas lenqri dăjj, jegh źuli na pră śukar. K-o lancos has phangli jegh dori the kola doră’ rengetinelas le cine ćhăjăn, the daraθar, te na peren tele, dikhelas numa pe lenθe.
Ka sekon ćalajibo, kodo proston lancos skircïjinelas the śujerinelas sar jegh proston urletos. O cine ćhăjă ervendinenas.
Să rengetinelas len kidă the zilăbalas să ande jegh rig. Nić na xajarelas, nić na dikhelas kheć so has p-o drom, de okupimen la zilă’ the le ćhăjănça.
Andre vremă, kana kezdindă te zilăbal maj dur e zili, varekon avilă paśa laθe, the jekhar xajardă jegh duma, kjar opral pesqro śero:
– Će śukar cine ćhăjă hin tut, rannje!
Bi te aćhel anda zilăbajibo, e dăjj risardă pesro śero.
Angla laθe, ka vorekicom pasi, aćhelas jegh źuli. The kola źulă has the la jegh cino ćhawo xudino and-e angali.
Maj has la the jegh lepedovos pokolimen kam baro the dithŏlas but pharo.
Kala źulăqro cino ćhawo has-lo zores śukar. Has jegh cini ćhăjj kam do-trine berśenqri, the śăj lelas pes (laśarelas pes) ke hi-ni maj śukar gåtimen sar okolaver duj ćhăjă. Perdal pesqri śapkuca ćipkăqri has la jegh pantikla olandaqri finomon, the laqro cino lejbiwos has-lo śukar, cine pantiklença pe pesθe. Laqri cini vigana opre aćhelas the dithŏnas laqre cine ćanga, parne, thule the zorale. Has-li zores rozosinevon the sasästi. La cinonă has la niśte falkes… avelas tuqe te xas len. Pe laqre jakha n-aśtig phenees kheć, de numaj ke has-le bare the has len śukar ʒenes. E cini ćhăjj sovelas.
Laqri dăjj dithŏlas ćorrovanes gåtimen kaj has tuqe mila laθar. Has-li gåtimen sar jegh źuli kaj kerel butǐ and-e dyara, kaj kamel te avel pale gawutenisa. Has-li terni. Vare has-li the śukar?

GC 1

GC 3

GC 2

Pote ke, de n-aśtig dinăn t’rri sama kidă sar has-li gåtimen. Pala jegh smokos balenqro śargi, kaj unklelas ari tela laqri śapka, has la bala but desi, de laqri proston boneta, sikon, phangli kiki’ni tela laqro talunis, garuvelas len să.
Kana varekon asal, dithŏn lesre danda, savenθe dikhes dake hi-ne śukar; de voj na asalas.
Ande laqre jakha maj dithŏnas urmes asvenqre. Has-li śargon, laqro muj cïrdino de slabon, the dithŏlas kam e-buka nasvali. Dikhelas pe cini ćhăjj kaj sovelas ande laqri angali, jegh dikhibo kaj na-ni avren, de numa le dăjăn. Jegh baro khozno, kikon, ïndojimen, has phanglo ande jegh rig pe laqro maśkar. Laqre vasta phabarde le khamesθar has pherde ceples, e morthǐ pe laqro sikamno anguśno zorali kerdǐlă kaθa suw, ke sivelas but the pusavelas la e suw. Phiravelas jegh zekă kavesinevon, thule lïnaqri, jegh vigana sevetosri the papućes phurikane. Has-li numa biś the do berśenqri.
Ande jegh śukar tosara primovaraqri parasindă o Parisos la cina ćh’ă’ and-e angali. Dake varekon dikhlăas len sar źăn p-o drom, avilăas les mila lenθar. La źulă na has la kheźino p-e lumă arăl e cini ćhăjj, the la cina ćh’ă na has la kheźino arăl pesqri dăjj.
Kana nakhlă paśa fogadova Tenardje, ćălilă la le do cine ćhăjănθar kaj rengetinnas pen pe penqri ćudaton hinta the voj aćhilă thanesθe angl-o ervendibo saves dikhelas.
O cine ćhăjă dragi pele kala d’ăqe.
Voj dikhelas len the has-li zores tulburimen. Bi trabaqro (bi tegedaqro), o cine ćhăjă has-le zores ferićimen.
Dikhelas pe lenθe, jekha bara dragostă’ kaj kollilă laqro vodǐ, kaj kana lenqri dăjj aćhilă and-o muj anda zilăbajibo, voj n-aśtig aćhilă te na phenel:
– Će śukar cine ćhăjă hin tut, rannje!
The o maj źungale manuśa mikhel pes lenqro vodǐ kana varekon del duma śukar pa lenqre cine ćhave. E dăjj opre vazd’nă pesro śero the  kesenindă laqe; apoj akhardă la drumecona te beśel the voj p-e lăvică angla porta; voj aćhilă p-o pragos. O duj źulă kezdinde te den duma:
– Me hom e ranni Tenardje, phendă e dăjj le do cine ćhăjănqri. Me the morro rrom nikeras kădă fogadova.
E ranni Tenardje has-li jegh źuli lole balença, zomokali the maj źungali. Inke terni, voj na dithŏlas maj butenqri sar tranda berśenqri. Kădă źuli kaj aćhelas tele xanărdi p-o pragos, dake voj aćhilăas an pungrrenθe, pote ke laqri statura ućon the laqri forma uriaśosri – sar anda kola kaj naśtig dikhes len ande aver than, de numaj and-o bïlći – daravdăas la drumecona kaθa kezdibo, naśardăas laqro patăjibo the kheć na avilăas anda să so amen hin te istorisinas (phenas) tumenqe.
E źuli kaj nakhlă othar anelas an pesri godǐ să so has. Voj kerelas butǐ. An Parisos na rakhlăas butǐ the voj gilă pesqe kodothar te rosarel pesqe butǐ ande aver rig, an pesro gaw.
Pornindă pa phuw anda Parisos, kjar ande kodă tosara, the sar giźalas la cina ćh’ă and-e angali, khinilă th-opr-unklilă an koćiva. Pala kodă, paneś gilă pa phuw; e cini ćhăjj gilă the voj, de na but – hi-ni zores cinoni! – kampilă te lel la paneś and-e angali the laqro pujos jilă les e lindr the sută.
Kana dumazinelas kidă, ćumiglă la cina ćh’ă kiso zores kaj trezindă la. E cini ćhăjj pale dină pesre jakha, niśte bare jakha, kiki, sar laqra d’ăqre, the dikhlă kereken… Pala kodă kezdindă te asal the, kït de miśto xudelas la laqri dăjj, tele śikindă p-e phuw. E cinoni dikhlă le do cine ćhăjăn p-e hinta, thanesθe aćhilă the unkawdă pesri ćhib and-o miribo (kaj mirindă pes).
E dăjj Tenardje putredă le do cine ćhăjăn the ćhună len tele pa hinta the phendă lenqe:
– Khelen tumen li-trin-źene!
Pal jegh percos o cine ćhăjă Tenardje khelenas-tar pen kola’ kaj akana avilă. Kerenas xïvă and-e phuw, ervendinenas zores. Kidă dithŏl ke e cini ćhăjj kaj avilă akana has-li zores kedveśon.
Rakhlă jegh candura the kerdă la lopata, kezdindă hotarimen te kapalinel e phuw.
O duj źulă aćhileas te den duma maj dur:
– Sar bićhol t’rri ćhăjj?
– Kozetta.
– Kicome bërśenqri hi-ni?
– Źăl p-o trin.
– Sar morri e bari.
An kodă vremă, kola trin cine ćhăjă kithane xanărde pen and-jegh bari zarva the ferićibo.
Jegh bari traba kerdǐlă: jegh kïrmo thulo ari unklilă anda phuw – će bari dar, će bari mirară!
Pe lenqre cine falkes dithŏlas lenqri kedvă. The von paśen avile.
– Će juton kerdŏn mala o cine ćhăve! dină ćhingar e mama Tenardje. Dake dikhes len, phenes ke bizon hi-ne trin phenă.
Kădă duma has e skïnteja (sikra) kaj parke auźardă la okăver dăjj. Xudină la vastenθar, la mama Tenardje, the dikhlă cinta pe laθe the phućlă la:
– Na kames te les the morra cina ćh’ă tuθe?
Kodă kasri hin e vendeglevă ćălădilă the zores mirindă pes. Kădă na has nić igen, nić na.
La Kozettaqri dăjj phendă maj dur:
– Dikhes, n-aśtig lav the morra cina ćh’ă khere. Na mikhel man e butǐ. Dake hin tut cine ćhăve, na rakhes nićjegh felos sluźba (butǐ). Kola anda amari rig hi-ne zores ćudati! Kjar o laćho Dell tradină man ka tumaro hanos! Kana dikhlŏm tumare cine ćhăjăn kise śukar the źuźe the kedveśă tha kaj hin len seworre kola, simcindŏm man ćăladi an vodǐ (tulburimen). Phendŏm manqe: ”Digh jegh laćhi dăjj!” Igen, igen, avena trin phenă! De aver ćhandes… me pale avaw juton sigon. Kames te nikeres morra cina ćh’ă?
– Kampel te gïndinaw man! pale-phenel e dăjj Tenardje.
– Dap tut śow franki p-jegh ćhon!
Jekhar xăjărdilă jegh voćă murśikani kaj dină ćhingar anda fundos la fogado­vaqro:
– Efta franki, nić jegh banos maj cara! The pocines angle pe śow ćhon.
– Śow var efta hin śtarvardeś the duj, phendă e źupinăsa Tenardje.
– Pocinaw! phendă e dăjj.
– The opral inke deśupanć franki vaś o sigederune keltujăles (keltujibe), maj phendă e hanga murśikani.
– Kithane, panʒvardeś the efta franki! phendă the e źupinăsa Tenardje.
The kana kerelas e sokotăla, voj zilăbalas kodă buka zili kaj să zilăbandă la.
– Pocinaw – phendă e dăjj. Hin man ohtovardeś franki. Maj aćhen the manqe e-buka love dake źăw dyolog (pa phuw). Nyerinaw kodhe, the numa so agonisinaw (xanăraw) niśte love, avaw pale te law morra cina ćh’ă.
E hanga murśikani paneś phendă:
– La cina ćh’ă hin la rïzi?
– Kado-j morro rrom – phendă klaron e źupinăsa Tenardje.
– Perse ke hin la. Hin la jegh bari zestră morra ćorra cina ćh’ă. Girćindŏm mindyar, rannje, ke hin t’rro rrom. The-nke će zestră! Jegh zestră barvali; anda saste kïte-gh duzina (rïndos)! Hin la the viganes phangrrune sar jegh ćăći cini ranni! Kadhe hi-ne, ande kado phandibo (pokos).
– Kampel te des len o saste! xălărdilă paneś e hanga le murśesri.
– Bistośon ke daw len! phendă e dăjj. Sar gïndinen? Dore na mikhaw morra cina ćh’ă nangi.
O ståpïnos avilă and-o udar.
– Jeghezindăm amen!
O foros has-lo kerdo. E dăjj sută kodă retǐ k-o hanos, dină o love the mikhlă la cina ćh’ă.
Phanglă pale pesro bagaźos (pesri bokćeluca), lokho akana, pala sosθe dină ari la Kozettaqre trabi. Tosara, kana pharrol o děs, pornindă p-o drom dromesqe, gïndindoj ke avel pale sigon. Kise ulajibe kerdŏn an liniśtă, de să hi-ne kaj mikhen len phagle vodă’.
Jegh većina le manuśenqri Tenardje rislă pes p-o drom la ćorra d’ă’ the, kana khere avilă, phendă:
– Rislŏm man p-o drom jekha źulă’ kaj rovelas kiso zores kïrkes kaj phadŏlas t’rro vodǐ dake dikhees la.
Pala sosθe gilă pesqe la Kozettaqri dăjj, o rrom phendă pesra rromnăqe:
– Akana aśtig pocinaw morri polica jegh śël the deś franki, kaj tese kampel pocimen. Kjar hianyzinde manqe panʒvardeś franki. Źănes ke ćhunăn jegh bari kapkana t’rre cine ćhăjănça?
– The bi te kamaw! pale-phendă e źuli.

Tradućibo: Moisescu Paul Sorin-Cristian & Moldovan Ştefan Adela
Korektibo: Moldovan Nicolae Silvia

***************************************

***************************************

ГЕНИАЛНА КАРТИНА
ВЪВ ВИТРИНАТА НА … МАГАЗИН

Николай БЕЗСОНОВ

Grigoresku 3

Няма какво да се спори за вкуса на човек, но аз считам, че съвършения образ на циганка в световното изкуство е създаден от румънския художник Николае Григореску (1838 – 1907). По своите живописни достойнства тя е прекрасна. Григореску е чувствал цветовете на изключителното ниво на руските художни­ци Суриков и По­ленов.
Григореску е учил във Франция, но бил принуден на напусне “столицата на света” поради Франко-пруската война от 1870 г. и братоубийствените кланета по време на Парижката комуна, които, ясно е, никак не са допринасяли за спокойно творчество.

Grigoresku

Николае Григореску. “Циганка от Герган”. Х., масло. 1872.

А в родната Румъния неизвестният млад живописец бил обречен без почи­та­тели, без поръчки, без връзки.
Икономии във всичко. Унизителна бедност. Опити да обърне внимание вър­ху себе си едва ли не на лотариен принцип посредством принципите на изкуст­во­то. Уви, в Румъния, задният двор на Европа, нямало тъй много сериозни ценители на прекрасното. Григореску работи много, но е принуден да показва своите карти­ни на витрината на … магазин. Но и от тази възможност бил доволен. Може би пък някой ще се заинтересува от негов пейзаж или портрет?
Веднъж не друг, а собственикът на магазина Гебауер озадачил Николае с новина. Солиден господин бил съгласен да купи “Циганка от Герган”, но при едно условие: той сам да определи цената на картината.
Кога ли беднякът е имал право на избор… Потиснал чувствата си художникът, непризнатият гений нямало какво да прави, освен да се съгласи на грабежа.
Купувач се оказал Йон Гипа – собственик на селцето, откъдето била девойка­та върху платното. Той веднага оценил свежите мазки, с които бил нарисуван тъй непосредствено образът на смуглата жена. Скоро цял Букурещ зашумял от новината, че чокоят Гипа е платил за картината цели 10 000 златни франка!
От този момент животът на Григореску взел нова посока. Обзавел си ателие, а вестта за огромния хонорар го издигнала в очите на обществното до висотата на моден художник. През целия си живот той не се поддал на чужди вкусове и внушения и рисувал онова, което подсказвали неговия художнически инстинкт и душата му на творец. И по-нататък неведнъж той се връщал към “щастливата” за него циган­ска тема. Починал като признат класик, заел свое, почетно място в румънското изкуство.

в. “Романи яг”

***************************************

***************************************

Irizipi Rumwniyatar

24 marta 1942

ana-blandiana-7

Ana Blandiana

I dukh kodoja,
phurajj butardan,
astarzi k-o panć ajnasa,
kaj sajăqe bimanuśikane trata
śunaw
hen idaw len
o văcaça;
i dukh, an sajăqo ćućimos
savre literes merre,
ka te pheren les, furlena pen,
ama, pwo ćăćujj o istoriaθar
o lumăqe literaturenqi, i źuj
fïnnarla urlindos
tal-i porunća i ćel maj baskïj
savre dinjasqi
dindo avri hïzisθe karik angle
o ïnkordimanθar hen o inglerimanθar
ne maj aćharde, rojimasqe;
i dukh kodoja
gozer,
parrovzi ‘po manθe
karik plajne…

Tradućimos:
Moisescu Sorin-Cristian

24 mars 1942

Ana Blandiana

Cette la douleur
si ancienne,
commencée depuis cinq heures du matin,
Dont j’écoute
Le cris inhumains
Et les rachéte
Avec ma vie;
La douleur, dans la vide de laquelle
toutes mes lettres
se jettent pour le combler,
mais, plus reelle que l`histoire
des littératures du monde,
s`est la femme qui se débat en hurlant,
soumise au plus impératif ordre
de l`univers expulsé en avant
par des contractions et de sanglots même pas étouffés.
Le midi approchant,
cette sage douleur
fut changée contre moi.

24 март 1942

Ана Бландиана

blandiana10

Тази болка
толкова древна,
започна в пет сутринта,
Аз слушам
нечовешки викове
и ги изкупувам обратно
с живота си;
Болка в празнотата, която
всичките ми писма
като поток запълни,
но по-реална от историята
на всички литератури на света,
е жената, която се бори и крещи,
за да подреди
вселената, експулсирана преди
контракции и ридания да задушат.
Идва обед,
а тази мъдра болка
се обърна срещу мен.

***************************************

***************************************

Индийската приказка на Нети

Чаровната половинка на Дони в специално интервю
зa екзотиката и културата в страната на контрастите

Интервю на Мария Николова

Дони и Нети са Edna от българските двойки, които всички познаваме, а от тях струи такава хармония, любов и неподправеност. Представители на зодиакалните знаци Телец и Дева, двамата съумяват едновременно да бъдат успешни под прожекторите на театъра и шоубизнеса, но също така да съхранят своят личен интимен свят, далеч от погледите на недоброжелателите.
Мария Николова се срещна с нежната половинка от тандема – Антоанета Добрева – Нети, за да поговори с нея за нещо съвсем различно и далечно от обикновеното ежедневие, семейството и работата. Тя се срещна с нея, за да поговорят за Индия, за нейната култура, бит и мистика. Е, разбира се, нямаше как да пропуснем и участието й във формата “Като две капки вода”.
Ето и целия ни разговор с Нети:

Мария Николова: Нети, разкажи ни повече за вашите пътешествия с Дони до Индия. Kакъв беше първоначалният мотив да заминете?
Нети: Лично при мен първият голям интерес към Индия се появи, още кокато изучавах актьорско майсторство. Театралът професионалист в Индия трябва да владее пеенето, артистизма и танците еднакво добре. Това си личи от филмите в Боливуд – там няма актьор, който да не умее да изпълнява тези три изкуства. За индийците това е древна и почитана традиция.
Освен това, моята майка беше физик. Помня, че беше поканена на една конференция в Индия. Много исках да отида, но тогава тя не ме взе с нея, защото имахме уговорка да науча добре английския, а аз не се справих успешно. Толкова бях впечатлена от нейните описания на тази дестинация, след като се върна, че разказвах на всички мои приятели историята, сякаш аз съм я преживяла. Всъщност, аз вярвам, че аз съм била в Индия, много преди наистина да отида там.
М. Н: В коя част на Индия си била и с какво те впечатли атмосферата там? Как живеят хората на тази географска ширина?
Нети: Аз съм била в Северна Индия, в Непал и Тибет. Посещавала съм това прекрасно кътче от света два пъти.
Това, което ми направи най-силно впечатление първоначално е, че там всички различни религии и учения съществуват напълно хармонично и спокойно едно с друго. Всички индийци са отворени към това да се вслушват в думите на духовните учители.
Животът там е структуриран в касти и това е моделът, който крепи обществото им. Хората знаят мястото си, никой не иска нещо повече от това, което е и за което е предопределен да бъде. Човекът в Индия не иска да бъде по-богат материално, той по-скоро жадува за духовно израстване.
М. Н: Учила си индийски танци. С какво те са по-специфични и уникални?
Нети: Сравнявайки ги с класическия балет, индийските танци са най-трудните, според мен. При тях всяка част от тялото трябва да е координирана с останалите – крака, ръце, очи, глава… Актьорът трябва да може да разкаже приказка само с жестове. Дори съвременните западни танци взаимстват много от прецизността, бързината, хармонията на индийската школа.
Аз участвах в миналия сезон на “Dancing Stars” и помня, че там също трябваше да играя индийски танци. Но те наистина изискват много съсредоточеност и тренировки.

Neti

М. Н: В момента ти участваш и в шоуто за имитации „Като две капки вода“ по Нова ТВ. Би ли било предизвикателство за теб да се превъплътиш в образа на някой индийски актьор от Боливуд?
Нети: Знаете ли, че в Индия никой не знае кои са “Бийтълс” или коя е Тина Търнър? Ние сякаш живеем на две различни планети. Боливуд създава толкова огромна продукция, че се гледат единствено техните филми.
В България пък индийските актьори също са много слабо известни, популярни са едва двама-трима. Съмнявам се, че в шоуто би могло да ми се падне нещо от индийската култура, поради факта, че ние не я познаваме толкова добре.
Въпреки, че ако се случи, мисля, че бих се справила. Разбира се, няма да е на тяхното ниво, но ще дам всичко от себе си и в пеенето, и в танците.
М. Н: Какви са емоциите ти от формата? С кои други участници успя да се сприятелиш и да опознаеш по-добре?
Нети: Стефания Колева, Мая Бежанска, Невена, Деян Донков – с всички тях се познаваме, тъй като споделяме обща професия и тя ни е свързвала през годините. Това, което ми допада в предаването е, че липсва този елемент на конкуренцията. Всички участваме в шоуто с голямо желание.
М. Н: За финал, нека се върнем отново мислено в Индия… Какво би посъветвала хората, които мечтаят да посетят тази страна, но все още не са го сторили?
Нети: Мисля, че хората, които имат желание да посетят Индия, имат мотив, провокиран от нещо, което се е случило в техния живот. Никой не отива в Индия без духовна причина за развитие и търсене вътре в себе си.
Единственото, което бих посъветвала хората, които заминават там, е да се пазят и да се грижат за здравето си, да внимават какви храни и напитки консумират и да обръщат внимание на хигиената си.
Индийците са изключително мили и миролюбиви. Имат огромно уважение към туристите. Тези хора са много щастливи и знаят как да живеят.
М. Н: А ще заведете ли един ден и вашата дъщеря Лилия в Индия, когато порасне?
Нети: Стига да пожелае. Ние с Дони се стараем да й показваме многообразието на света. Тя е много любопитна и вероятно ще я заведем там, разбира се, и на други места по земното кълбо.

Edna.bg, 03.04,2014

***************************************

***************************************

„Една нощ в бърлогата“

След колебания, разбрах впоследствие, така беше огласено заглавието на пиесата на Валери Леков тази вечер, 8 април 2014 г., в залата на Министерството на културата. Постановката е на Тосен Рамар, а в спектакъла видяхме самият Валери, Яница …, Даниел Леков и Йордан … (Шики). Така след десетгодишно очакване, беше осъществена най-сетне мечтата на Валери да види собствения си текст вече изигран като пиеса и то на престижна сцена. Честито, Вальо, дай боже повече успехи в бъдеще. Благодаря на Тошко, на Вълчицата Яница, на Духа на Шики и на Асистента за удоволствието от постановката и играта на актьорите.
Както винаги – с грошове, както винаги – сгънати на четири, както винаги – някои пак ще си измият ръцете като как толкова много правят за тия и за ония и ще се тупат в гърдите в специални доклади до Европейските институции, в това изобщо не се съмнявам… Затова и премълчавам факти и обстоятелства – има противни хора, противни институции, противни времена. В това величините са константни… Поврага.
Прочее, ето малко и от атмосферата на спектакъла.

08.04.2014

Изображение0806

Изображение0809

Изображение0811

Изображение0814

Изображение0815

Изображение0816

Изображение0817

Изображение0818

Изображение0819

Изображение0822

Изображение0820

Изображение0822

Изображение0823Изображение0824

***************************************

***************************************

Из “Печални тропици”

Клод ЛЕВИ-СТРОС

IV. Бороро

Злато и диаманти

Claude-Levi-Strauss 1

Вратата за пътя към Боливия – порт Корумба, – ле­жи на десния бряг на река Парагвай и ти се струва, че е създадена за самия Жул Верн. Градът се е покатерил на върха на извисяваща се над реката варовикова скала. Две-три колесни параходчета с каюти на двете палуби, разположени ниско в корпуса и увенчани с хилави тръби, стоят в обкръжението на пироги около стоянките на кея, откъдето към върха води път. В ниското се издигат няколко сгради, които с внушителния си вид не съответстват на нищо около тях. Митница, арсенал. Те напомнят за ония времена, когато река Парагвай е била ненадеждна граница между държавите, сдобили се с независимост едва отскоро. Тогава този воден път е осигурявал интензивна търговия между Рио-де-ла Плата1 и вътрешните райони на континента.
Поел от кея към високото, пътят, не повече от двеста метра, върви ведно с корниза на скалите, после се извърта под прав ъгъл и въвежда в града по дълга улица, застроена с ниски къщи в бял и бежов цвят с плоски покриви. Улицата завършва на квадратен площад, където всред треволяка растат фламбойяни – дървета с остро-отровни оранжеви и зелени цветове, доставени от Антилските острови. По-нататък чак до закриващия хоризонт на хълмовете се е протегнала камениста равнина.

Claude-Levi-Strauss 3

Единственият тук ресторант е винаги препълнен; местните жители понякога дават под наем първия етаж, където се събира влажният въздух от блатата. Близки до реалната действителност нощните кошмари правят от животеца на новопоявилия се христиански мъченик, захвърлен в душната яма на охранените дървеници. Ако говорим за храната, то тя е отвратител­на, доколкото земята, бед­на или необработваема, не е способна да удовлетвори пот­ребностите на двете-трите хиляди местни и придошли жители, съставляващи населението на Корумба. Всичко струва луди пари, а царящата тук външна възбуда, контрастираща рязко с равнинния и пустинен пейзаж – кафяв сюнгер, простира­щ се по протежението на реката, – създава впечатление на жизненост и веселост, подобно на онази, как­вато сто години назад са могли да създадат градовете на американските пионери в Калифорния и в Далечния Запад. Привечер цялото население се скупчва на корнизите. Юношите, провесили нозе, мълчаливо седят на балюстрадите, а пред погледите им се разхождат, по три-четири, шушнещи си девойки. Тези предсватбени сгледи биват представени от странна церемония, която протича на мъждукаща електрическа светлина, зад която се простират петстотин километрови блатни местности, на чиито пространства могат да се видят камилски птици и питони боа, които могат да се срещнат и на две крачки от стените на града.

Bra 11

Bra 14

Корумба отстои само на четиристотин километра с полет от Куяба. Аз бях свидетел на развитието на въздушните съобщения между тези два града, което в началото ставаше на неголеми четириместни самолети, преодоляващи това разстояние за два-три часа жестоко друсане, а от 1938-1939 г. – на дванайсетместни “юнкерси”. Но през 1935 г. до Куяба беше възможно да се отиде само по вода, тъй като криволиченията на реките удвояваха този път до осемстотин километра. За да попаднеш в столицата на щата в сезона на дъждовете бяха необходими осем дни, а през сухия сезон – три седмици, тъй като лодката, поради малкото валежи, често засядаше в плитчините. Трябваше да загубиш не един ден, докато я избуташ от плитчините, привързал към здравото дърво дебелото въже, което изопваше неистово работещия двигател. В кантората на компанията висеше съблазнителен плакат, който рекламираше пътешествието с “най-бързия и комфорта­белен параход по линията Куяба – Корумба – Порто-Есперанса”. Излиш­но е да казваме, че действителността малко съответстваше на описанието.

Bra 15

Въпреки всичко пътешествието беше очарователно. Пътниците бяха малко, това можеха да бъдат семейство скотовъдци, отиващи към стадата си, странст­ва­щи търговци с ливански произход, военни от гарнизона или провинциални чиновници. Току-що стъпила на борда, публиката веднага се преобличаше в домашна дрехи като за вила, тоест в пижами на райета (контетата – със свилени), едва скриващи покритите с косми тела, и нахлузваше домашни пантофи. Два пъти на ден всички се събират на масата за неизбежното меню, състоящо се от пълно блюдо с ориз, второ блюдо с тъмен фасул и още едно – върху брашно от сушена мани­ока – всичко, като гарнитура към прясното или консервирано говеждо. Това се нарича фейжоада, думата идва от feijāo – „боб”. Лакомията на моите спътници би могла да се сравни единствено с оная разсъдливост, с която те говореха за нашата ежедневна храна. В зависимост от времето трапезите от фейжоада се обявя­ваха ту за „превъзходни”, ту за „отвратителни”, а десертът от мазен кашкавал и плодов мармелад се ядеше едновременно и то с върха на ножа и биваше оценяван като „достатъчно” или „недостатъчно” „сладък”.
На всеки трийсет километра параходът спира, за да натовари складирани дърва, а в случай на необходимост чака два-три часа, докато собственикът на ресторанта навлезе в прерията, улови с ласо някоя крава, заколва я, разфасова животното с помощта на членовете на екипажа, които след това качват говеждото на борда и с него нашите нужди за няколко дни биват задоволени.

Claude-Levi-Strauss books 2

Claude-Levi-Strauss books 4

Claude-Levi-Strauss books 3

Claude-Levi-Strauss books

През останалото време параходът бавно пълзи по тесните ръкави на реката; това се нарича „да обслужваш“ естиройш, както наричат участъците от маршрута, образувани от отделни части на реката между два завоя, зад които нищо не се вижда. Благодарение на резките завои естиройш понякога тъй се сближават, че вечер се оказваш всичко на всичко на няколко метра от онези места, от които си се намирал сутринта. Параходът често закача клоните на потопените дърветата на гората, напълно господстваща върху брега. Шумът на двигателя пробужда безчисления свят на птиците: арара, чийто полет е оцветен в синьо, червено и златно, гмурци-корморани със своите извити шии напомнящи крилати змейове, папагалчета и папагали, изпълващи въздуха с крясъци, достатъчно приличащи на гласове, за да ги приемеш и за нечовешки. Монотонността на това зрелище, кое­то се разгръща тъй близо, приковава вниманието и предизвиква някаква вцепененост. Току пасажерите настръхват от него: това става, когато отвреме-навреме реката бива преплувана от стадо елени или тапири, а на повърхността на водата се извива лека като сламка гърмяща змия или боа или пък пъпли гъмжило безобидни крокодили (убиват ги с карабина, като се целят в очите, занимание, което много бързо доскучава). Уловът на пирани върви оживено. Тук-там по поречието на реката се виждат големи сушилни за месо, изглеждащи като бесилки: над обсипаната с кости земя са издигнати успоредни решетки, на които висят лилави късове, а над тях кръжат тъмни облаци от американски лешояди. След мястото, отредено за кланица, стотици метри по течението на реката са червени от кръв. Достатъчно е да хвърлиш въдичка и множество пирани, не чакащи дори потапянето на куката без стръв, се хвърлят на нея, опиянени от кръвта и ето една от тях вече виси на куката като златен ромб. И сега вече рибарят трябва да бъде внимателен, когато изважда кукичката от устата на своя улов: само едно захапване и той може да остане без палец.
Когато притокът на река Сан-Лоренсу (по неговото горно течение по-късно ще се отправим пеш да срещнем бороро) остана назад, тресавището свършва. По двата бряга на реката сега се простира тревистата савана кампос, където често се виждат колиби и бродят стада.
На рулевия му е трудно да забележи Куяба, освен че над залетия от вода павиран склон, на ръба високо горе, различава силуета на стария арсенал. Там започва дълга двукилометрова улица, която извежда на площада, а на него, насред две алеи от царствени палми, се извисява катедрала, цялата в бяло и розово. Вляво е епископството, вдясно – дворецът на губернатора, а на ъгъла на главната улица – единственият по онова време хан, чийто съдържател беше дебел ливанец.
Аз вече описах Гояс и бих се повторил, ако отново се разпростра за Куяба. Местоположението на града не е много красиво, но сам той със своите строги къ­щи, издигнати по средата на пътя между двореца и хижата, има своето очарование. Тъй като местността е хълмиста, от горния етаж на постройката винаги се вижда само част от града – бели къщи с оранжеви керемидени покриви с цвета на земята, на чийто фон се откроява зеленината на градините. Централният площад, във формата на буквата L, е впримчил мрежа от улички, които напомнят колониалния град на XVIII век, които завършват в пустошта и се ползват от керван-сараите; по неравните алеи, обградени от мангови и бананови дървета, се забелязват скрити в сенките им паянтови колиби. Зад тях съвсем близо започва вече равнината, където пасят стада крави, предназначени да бъдат отпратени в сертаната или пък току-що са били пратени оттам.
Основаването на Куяба начева около средата на XVIII в. Около 1720 г. отрядите паулисти, тъй наречените бандейранте², се появили по тия места за първи път. На няколко километра от днешния град те изградили неголям пост и там заселили колонистите. Тук живеели индианците куксипо, някои от които се съгласили да се заемат с изкореняването на гората. Веднъж един от заселниците на име Мигел Сутил изпратил няколко индианци за див мед. Същата вечер те се върнали окичени със златни самородни кюлчета, които намерили ей-тъй направо на земята. Сутил и още един заселник на име Барбудо – „Брадатия”, – се върнали с индианците на мястото на находката и там навсякъде се оказало, че е пълно със злато. За един месец те събрали пет тона самородно злато.
Затова и не бива да се дивим, че местността около Куяба с времето е заприличала на бойно поле; за предишната „златна треска” напомнят прорасналата трева и могилите от храсти. И днес се случва някой жител на Куяба, докато разравя градината си, да намери къс самороден метал. А във вид на песъчинки златото тук се среща навсякъде. В Куяба бедните често търсят злато, виждаш ги надвесени в средата на ручея, който пресича града в ниското. Дневните усилия им осигуряват прехраната, а много търговци все още ползват малки везнички, за да претеглят предложения им шепа златен пясък, за да платят за него немного във вид на месо или ориз. Веднага след силния дъжд, когато водата тече в буйни потоци, към нея се отправят деца с топки от златист восък. Като потапят топките в потока, те изчакват докато към восъка прилепнат мънички блестящи частички. Впрочем, жителите на Куяба говорят, че под техния град на дълбочина от няколко метра минава златна жила; казват, че тя се е спотаила под скромната кантора на „Бразилска банка” и че това съкровище прави банката много по-богата, отколкото сумите, които тя пази в остарелите си сейфове.
От предишната слава на Куяба видим днес е бавният и церемониален начин на живот. За чужденците първият ден тук минава в ходене напред-назад по площада, който отделя хана от двореца на губернатора: след пристигането си следва да представиш визитна картичка, час по-късно адютантът, мустакат жандарм, се появява с ответни знаци на внимание. След сиестата, когато целият град от обед до четири следобед потъва във вцепенение, трябва да засвидетелстваш своята почит към губернатора, който със скучаещ вид оказва на етнографа вежлив прием. Индианците? Той, разбира се, би предпочел изобщо да ги няма. Като някакво до­сад­но напомняне са те за неговата политическа немилост, свидетелство за заточе­нието му в някакъв изостанал окръг. При епископа всичко се повтаря: индианци­те, налага се той да ми обясни, са не тъй свирепи и глупави, както би могло да се помисли; мога ли аз да си представя, че една индианка бороро е приела християн­ската вяра? И че братята от Диамантина са успели – с цената на какви усилия! – да направят трима индианци-пареси сносни дърводелци? А по отношение на науката мисионерите действително са събрали всичко, което си е заслужавало да бъде съхранено. Що се отнася до легендите, то на тях им е известна легендата за потопа, значи господ бог не е поискал над тях да тегне проклятие. Аз се обръщам с лице към тях, така да бъде. Но за да запазя непременно авторитета на светите отци: никакви, каквито и да са, подаръци, огледалца или мъниста. Само секири: на тези лентяи трябва да им се напомня каква святост е трудът.
Освободил се от тези формалности, минавам към сериозната работа. Дните ми минават в задното помещение на лавката на ливанските търговци: те са и търговци на едро, и лихвари. Снабдяват с железария, платове и лекарства дузина роднини, клиенти и лица, които се ползват с тяхното покровителство. Те тръгват с качените си върху бикове взети на кредит товари или с пироги изтръгват и последните милрейси от своите клиенти по затънтените места и по поречието на реката. Пекар подготвя за нас чанти с болаш – кръгли хлябове, замесени без мая като им добавя мазнина. Те са твърди като камък, но поставиш ли ги на огън, стават меки. Натрошени от дупките по пътя и пропити от потта на биковете, те се превръщат в някакъв не поддаващ се на определение продукт, като нещо гранясало, каквото е и сушеното месо, поръчано от касапина. В Куяба месарят живееше в неописуема тъга от едно-единствено свое неосъществено желание, което нямаше начин да се сбъдне – някога в Куяба да дойде цирк. Искаше му се да види слон: „Що месо…”!
Да не забравя, сещам се и за братята Б., французи, по произход корсиканци, заселили се отдавна в Куяба – по каква причина те пазеха в тайна. Говореха на родния си език напевно и неуверено, думите като че идваха отдалеч. До момента, в който станаха собственици на гаража, те се занимаваха с лов на големи бели чапли и описваха тъй техниката на лова: трябва да разстелите на земята пекетчета бяла хартия, а големите птици като омагьосани от чистия цвят, същият като техния собствен, идват, завират клюн в перушината си и, не виждащи нищо, без съпротива попадат в ръцете на ловците. Красивите пера отскубват по време на любовните им танци още докато птиците са живи. Долапите на братята бяха натъпкани с пера, които вече на намираха пазар, защото бяха излезли от мода. След това братята станали търсачи на елмази. Сега те се занимаваха с оборудването на камионите. Буквално като кораби от минали времена, браздили неизвестни океани, камионите поемаха по пътищата, по които и товарът, и машините се подлагаха на риск да се преобърнат в проломите или в реката. Затова, когато те благополучно се доберяха до целта, четирикратната печалба компенсираше на братята всички предишни загуби.
Аз често обикалях околностите на Куяба. В навечерието на отпътуването се товареха бидони с бензин в количество, отчитащо две обстоятелства: разхода в двете посоки и почти постоянното движение на първа или на втора скорост. Провизиите и лагерното снаряжение разполагахме така, че всички да могат да седнат и да се пазят от дъжда. На канатите окачвахме крикове и други инструменти ведно със запасите от въжета и дъски за ремонт на разрушените мостове. На зазоряване се покатервахме върху целия този товар, буквално като на камили, и камионът на тласъци започваше да се предвижва напред. Трудностите се появяваха още по средата на деня: срещахме наводнени или блатисти участъци, които трябваше да застелим. Веднъж три дни се наложи да пренасям пред камиона трупи за настилка два пъти по-дълги от камиона, докато не преминахме опасното място. Понякога попадахме на пясък и ние риехме пред гумите ями, като ги запълвахме с листа. Дори когато мостовете бяха оцелели, се налагаше изцяло да разтоварваме багажа, за да облекчим машината и преминали през разнебитените дъски, отново да я товарим. Ако мостът беше с изгорели греди, ние разгръщахме лагер и го възстано­вявахме, а след това отново разглобявахме лагера, тъй като дъските можеха да потрябват пак. Понякога срещахме и големи реки, през които можехме да преминем само с ферибот, който се правеше от три пироги, съединени с греди. Под тежестта на камиона, дори без багаж, пирогите потъваха във водата до самия си борд, другия бряг се оказваше много стръмен или блатист и хлъзгав и автомобилът не можеше да го изкачи. Тогава се налагаше брегът да се изследва по протеже­ние няколкостотин метра в търсене на по-удобен подход или брод.
Хората, които караха тези камиони бяха привикнали да прекарват в път це­ли седмици, а понякога и месеци. Те работеха по двама: шофьорът и неговият помощник, първият – зад волана, а вторият – настанил се как да е на стъпенка­та. Помощникът гледаше за препятствия, следеше за придвижването подобно моряк, примъкнал се на носа на кораба, за да помогне на кормчията да премине през фарватера. Той винаги държеше карабина, тъй като нерядко пред камиона – по-скоро удивени, отколкото уплашени, – застиваха сърна или тапир. Тогава той стреляше наслука и в зависимост от успеха решаваха дали камионът да спре или не: животното трябваше да се одере, месото да се разфасова на тънки ленти подобно картофи, които обелват в спирала до средата. Тези ленти натриваха със смес от сол, пипер и счукан чесън, която винаги беше под ръка и за няколко часа ги оставяха на слънце. Това се повтаряше на следващия ден, и пак – на следва­щи­те дни. По такъв способ се получава carne de sol – месо, изсушено на слънце; то не е тъй вкусно, както carne de vente, което съхне на сянка, набучено на прът, но затова пък се запазва за по-дълго.
Странен живот водят тези шофьори-виртуози, винаги готови да извършат и най-тънкия ремонт, сами проправящи и унищожаващи пътищата на своите прехо­ди, принудени цели седмици да остават насред горите, там, където се е счупил камионът им, докато наблизо не мине камион на конкурента и не вдигне тревога в Куяба, а оттам да помолят в Сао Паулу или в Рио да им доставят излязлата от строя част. През цялото време шофьорите живеят в лагери, ловуват, мият и се къпят, спят и чакат търпеливо. Моят най-добър шофьор беше избегнал правосъди­е­то след извършено престъпление, за което той никога не промълви. Знаеха за това в Куяба, но мълчаха: да го замениш нямаше с кого в случаите, когато трябваше да се направи нещо изключително. Със своя живот, който подлагаше всекидневно на риск, той, по мнението на околните, щедро се разплащаше за живота, който някога бе отнел.
Когато около четири сутринта напуснахме Куяба беше още тъмно. Погледът различаваше църквата, украсена с изкуствен мрамор от темела до камбанарията. Камионът подскачаше по крайните улици, павирани с речен камък, по чието протежение бяха посадени подстригани във формата на кълбо мангови дървета. Характерният вид на плодна градина, който по силата на естеството на дърветата има саваната, създава илюзия за пейзаж, създаден от ръката на човек. Тъй ни се струва, когато навлизаме вече с камиона между дърветата. Скоро пътят става труден за преминаване: той се изкачва над реката по каменисти зигзаги, а тях ги прерязват коловози и кални бродове от изтръгнатата гора.
Като се изкачихме на върха, видяхме тънка линия, вече твърде неподвижна, за да можеш да я сбъркаш с отблясъците да зората. Но ние много се съмнявахме в нейната природа и съществуването й. Но след три-четири часа, когато беше преодолян каменистият склон, пред нас се разкри широка панорама, която ни застави да повярваме в очевидността: от север на юг се издигаше червена стена, извисяваща се двеста-триста метра над зелените хълмове. Тя постепенно се снижаваше на север, докато не се сливаше с платото. Но ние започнахме да различаваме подробности, приближавайки се към нейната южна страна. Тази стена, която само на пръв поглед изглежда равна, крие в себе си тесни и дълбоки цепнатини и дава тласък на високи върхове, тераси и платформи. В това каменно творение има и редути, и теснини. На камиона му трябваха няколко часа, за да изкачи ската, едва пооформен от човека и привел ни до най-горния край на шападата – плоския връх Мату Гросу. След него попадаме на хиляда километрово плато, снизяващо се с лек наклон на север чак до басейна на Амазонка.
Тук се открива друг свят. Под твърдата млечнозелена трева, образувала се в резултат на повърхностна ерозия на пясъчния пласт, се вижда пясък – розовеещ или с цвят на охра. Цялата растителност тук се състои от редки възлести храсти, защитени от царящата тук седем месечна в годината суша от дебела кора, твърди блестящи листа и шипове. Достатъчни са няколко дъждовни дни на тази савана, за да се превърне в градина: тревата се раззеленява, покрива се с дървета, които цъфтят в бели или люлякови цветове. Но както и преди това главното за наблюдателя си остава впечатлението за огромни простори.
Повърхността е тъй равна, а склоновете тъй леки, та хоризонтът безпрепятст­вено се простира на десетки километри. Нужен е половин ден, за да преодолееш пространство, съзерцано заранта. Всеки следващ ден виждате пейзаж, видян вчера, тъй че възприемането на настоящия и впечатленията от предишния се смесват в някаква илюзия за неподвижност. Колкото и надалеч да се е изтегнала земята, тя е удивително еднообразна и абсолютно лишена от неравности, така че отдалеченият хоризонт – някъде високо в небето, – възприемаш за облак. Този пейзаж е тъй фантастичен, че не ти се струва дори монотонен. Отвреме-навреме камионът преминава някакви бродове на реки без брегове, сякаш реките не пресичат, а по-скоро затоплят блатото. Тази земя буквално е един от най-древните на земята континенти, парче от Гондвана, съединяващо Бразилия и Африка, останало завинаги младо, на което реките дори не са успели да направят свое корито.
Небето и земята тук менят традиционните си за нас роли. Облаците рисуват най-невероятни сгради над млечния шлейф на саваната – кампо. Небето става средоточие на форми и обеми, а земята в същото време пази своята първична мекота.
Една вечер ние спряхме недалеч от гаримпо, лагер на търсачите на диаманти. Скоро на фона на нашия огън се появиха силуети: това са гаримпейросите – златотърсачите. Те извадиха от раниците и джобовете си увити в парцалки бамбу­кови тръбички и изсипаха в нашите шепи тяхното съдържание с надеждата да ни продадат намерените необработени диаманти. Но аз се бях наслушал за нравите на гаримпейрос и знаех, че тук едва ли може да си види нещо кой знае колко инте­ресно, тъй като гаримпо има свои неписани, но въпреки това строго съблюда­вани закони. Тези хора се делят на две категории – търсачи на приключе­ния и бегълци.
Течението на рекичката, в пясъка на която събират диаманти, се намира под контрола на онези, които са заели мястото първи. Голямата печалба се случва не тъй често, трябва да имаш много търпение. Затова и търсачите се обединяват в команди с предводител, украсяващ себе си с титула „капитан” или „инженер”. На не­го му трябват средства, за да въоръжава своите хора, да ги осигурява с необходи­мите съоръжения – калайдисано метално ведро за изкопаване на чакъл, реше­то, тава за промиване, понякога и скафандър за спускане под вода и въздушна помпа, и най-главното – да ги снабдява редовно с припаси. От своя страна търса­чите се задължават да продават своите находки само на най-доверени купувачи (които от своя страна са свързани с крупни майстори-шлифовчици в Холандия или Англия) и делят печалбата с водача си.
Тези отряди са въоръжени не само заради евентуалните свади един с друг, които между другото са доста чести. До съвсем скоро, а понякога и сега, тяхното оръжие удържа полицията на почтително разстояние от гаримпо. По такъв начин диамантоносната зона образува държава в държавата, при което първата непрекъснато се намира в състояние на открита война с втората.
За да оправдаем все пак непокорните, трябва да кажем, че ако полицията успееше да залови някого към подстъпите на гаримпото, нещастникът рядко биваше откарван в Куяба. Знаменитият глава на гаримпейросите – „капитан” Арнолдо веднъж беше хванат заедно със своите подопечни. На шиите им метнаха върви, вързани за върха на едно дърво, а под нозете им поставиха дъски. Тъй и стояха, докато от умора не загубиха равновесие и не се провесиха, затегнали клупа.
Законът на гаримпо се съблюдава тъй строго, че в трактирите в Лажеада или Пошореу, центрове на търсенето на диаманти, нерядко може да си види оставена без надзор маса, обсипана с елмази. Но всеки намерен камък безпогрешно се знае от владетеля по форма, размер и цвят. Тези подробности той запомня тъй точно и завинаги, че дори и след години помни всеки от тях как изглежда. „Когато го видях – разказва един от моите посетители, – ми се струваше, че в шепата ми беше обронила сълза пресветата Дева”… Но камъните не всякога са чисти като изворна вода: често ги намират в рудна жила и от пръв поглед не могат да устано­вят тяхната истинска стойност. Довереният прекупвач обявява цената (това се нарича да претеглиш, да премериш диаманта), и търсачът, длъжен да го продаде тъкмо нему, е принуден да приеме условията му. Точно тук своята роля изиграва помощникът на прекупвача и финишира спекулативната сделка.
Позаинтересувах се дали в гаримпо не се случва мошеничество. Да, но то е без резултат. Ако търсачът предложи диаманта на друг прекупвач или прави това без знанието на своя предводител, той веднага „гори”, тоест предлагат му минимална цена, която ще се понижава систематично при всеки следващ опит. Имало е случаи, когато такива иманяри са умирали от глад, държейки в шепата си диаманти.
Въпросът има и друга страна. Един пришълец от Сирия, например, забогатял като купувал на ниска цена диаманти с недобро качество. Той ги нагрявал на примус, а след това ги потапял в багрило. По този способ на жълтия диамант се придава по-привлекателен повърхностен нюанс, заради което го наричат пинтадо – боядисан елмаз.
Практикува се още едно мошеничество, но на много по-високо ниво: при преноса да се отклонява плащането на мито към бразилската държава. В Куяба и Кампу Гранди познавах професионални придружители, тъй наречените главо­рези. Те също можеха да разкажат кое-що: ако ги хване полицията, кутиите с цигари, в които криеха диамантите, небрежно хвърляли в храстите като празни кутии. След като излязат на свобода, тези хора се отправяли в търсене на своите съкровища, можете да си представите с каква надежда!
Но в онази вечер разговорът около нашия лагерен огън вървеше около всекидневните произшествия от живота на златотърсачите. Така се запознах с живо­писния език на сертаната, в който при предаването на неопределено-личното местоимение прибягват към необичайно разнообразен набор на изказ: o home – „човек”, o camarada – „другар”, o collega – „колега”, o negro – „негър”, o tal – „еди кой си”, o fulane – „тип” и т.н. Ако в улея за промивки търсачът на диаманти намери злато, това се счита за лошо предзнаменование. Единственият изход е металът веднага да се изхвърли във водата, защото онзи, който го запази го чакат седмици несполука. Случва се, събрал пълни шепи чакъл, да получиш удар от настанилия се на куките на опашката си ядосан скат. Такива рани се лекуват трудно. Обикновено с тях се справят жените.
А жените биват привличани в тези райони от разказите за приказни сполуки. Внезапно разбогателия се търсач, криещ се от правосъдието, е принуден да харчи вси­чко на място. С това именно се обяснява и движението на камионите, натоварени с ненужни за тук товари. Само да се добереш с машината до гаримпо и там можеш да продадеш стока на каквато искаш цена; ще я купят не толкова от необходимост, колкото от желанието да се попохвалят. Рано сутринта преди да си тръгна влязох в къщичката на един търсач на брега на реката, пълна с комари и какви ли не други насекоми. Надянал на главата си водолазен шлем поостаряла марка, стопанинът вече стържеше коритото на ручея. Вътре къщичката беше жалка и оставяше същото угнетяващо впечатление както, впрочем, и цялата местност, но в един от ъглите приятелката на иманяра с тъга ми показа дванадесет нови костюма на „своя мъж” и собствените си копринени рокли, прегризани от термитите.
От онази вечер, прекарана с търсачите на диаманти, в моя дневник съм запазил късче от тъжна песен в традиционен дух. В нея става дума за войник, недово­лен от всекидневната храна, който пише жалба до своя капрал. Той от своя страна предава жалбата на сержанта и това се повтаря на всяка инстанция: лейтенант, капитан, майор, полковник, генерал, император. На тоя последния не му остава нищо друго, освен да се обърне към Исус Христос, който „се хваща да оправи рабо­тата и праща всички в ада”.
Но истинско веселие нямаше. Отдавна вече диамантоносните пясъци бяха изтощени; местността беше заразена с малария, лейшманиоза и анкилостомоза. Няколко години по-рано се беше появила и жълтата треска. Сега едва два-три камиона тръгваха на път веднъж в месеца вместо предишните четири пъти всяка седмица.
Пътят, по който се канехме да поемем, оттогава е занемарен, гредите на мостовете бяха почернели като от огън. Нито един камион не беше минавал през последните три години по него. Никой не знаеше в какво състояние е, но ни каза­ха, че ако успеем да се доберем до река Сан Лоренсу, по-нататък няма от какво да се боим. На брега е разположен голям гаримпо, там можем да намерим всичко необходимо: продоволствие, хора и пироги, за да продължим пътя си до селото на индианците бороро на брега на река Риу Вермеля, която се влива в река Сан Лоренсу.
Не знам как успяхме да се доберем. Това пътешествие остави в паметта ми впечатлението за кошмар: безкрайно много пъти се спирахме, разтоварвахме камиона, за да успеем да преодолеем няколко метра, наново го товарехме, а след ка­то успявахме да се придвижим малко напред, отново претъркулвахме пред гумите греда, за да продължим напред. Това тъй ни измъчи, че заспивахме направо на земята. Сред нощта ни будеше някакво бучене, идващо из под земята: това бяха термити, вдигнали се на щурм срещу нашите дрехи; пъплейки по кожата, те покриваха отвън гумираните наметки, които ни служеха едновременно като пелерини и постелки. Накрая един ден нашият камион се спусна към река Сан Лоренсу, за което разбрахме по гъстата мъгла в долината. С чувството на хора, извършили героичен подвиг, възвестихме пристигането си с шумни клаксони. Но нито един човек, дори дете, не излезе да ни посрещне. Изкачихме брега, обиколих­ме четири-пет опустели колиби. Нямаше никого. Всичко изглеждаше неживо и много ско­ро се убедихме, че всички хора бяха напуснали селцето.
Изнурени до предел от митарствата на предишните дни, ние изпаднахме в отчаяние. Нима ще се наложи да се откажем от начинанието си? Преди да се върнем назад, трябваше да предприемем последен опит и ние се разпръснахме в няколко посоки, за да проучим околността. Привечер всички се върнаха с нуле­ва информация освен шофьора, който намерил семейство рибари и беше довел при нас главата на семейството. С брада, с нездрав бял тен на кожата, сякаш го бяха плакнали цял ден във вода, той обясни, че преди шест месеца тук се беше развилняла жълта треска. Онези, които останали живи, се разбягали накъдето видят. Но нагоре по реката още можело да се намерят хора и да се вземе от тях пирога. Би ли дошъл с нас? Разбира се, вече от няколко месеца той и семейството му ядат само риба от реката. От индианците ще се снабди с маниока, стръкове тютюн, а и ние ще трябва му платим нещичко. Той уговори същото и за стопанина на пирогата, която ще наемем по пътя.
Аз ще имам и по-нататък възможност да опиша и други пътешествия с пирога, които са се запечатали в паметта ми. Затова и ще се въздържа от подробности от тая седмица, през която поехме по реката, кабарясали от всекидневните дъждове. Веднъж хапвахме, седнали на неголям пясъчен плаж, и изведнъж чухме някакво шумолене: беше боа с дължина седем метра, обезпокоила нашия разговор. Наложи се да стреляме няколко пъти, за да я убием, тъй като тия пълзящи твари не реа­гират на рани в тялото: трябва в главата. Разчленихме я – това ни отне половин ден, – и намерихме в червата й дузина готови да се появят на белия свят малки, но те бяха погубени от слънчевите лъчи. И ето, веднъж, тъкмо простреляли хищник по име ирара, разновидност на борсука, видяхме как по брега се движат две разголени фигури – това бяха първите срещнати от нас бороро. Спряхме на брега, опитахме се да ги заговорим, но те знаеха само една португалска дума: fumo – „тютюн”, което произнасят като sumo (затова ли в минали времена мисионерите говореха че индианците живеят sans foi, sans loi, sans roi – „без вяра, без закон, без крал” – просто в тяхната фонетика няма звуците f, l, r). Макар и земеделци, те нямаха свит на масур тютюн, с който ние щедро ги снабдихме. С жестове им обясняваме, че сме се отправили към тяхната паланка, а те ни отвръщат, че натам може да се доберем едва привечер. Те самите ще тръгнат напред, за да предупредят за нашето посещение. И изчезват в гората.
След няколко часа стигаме до глинест бряг, а на високото забелязваме няколко колиби. Половин дузина разголени мъже, разкрасени с червеното багрило урука³ от глезените до корените на косите, ни посрещат с взривове от смях, пома­гат ни да слезем от лодките, пренасят багажа ни. И ето, вече сме в голяма колиба, дом на няколко семейства. Главата на селото освобождава за нас единия от ъглите, а самият той, докато пребиваваме в селцето, се пренася на другата страна на реката.

1 Ла-Плата – днешното наименование на естуария на река Парана, към който влизат Парагвай и Уругвай.

² бандейра – (от порт. bandeira – знаме). Така са се наричали португалските военни експе­диции през XVI-XVII в., които се придвижвали по крайбрежието към вътрешността на страната за лов на роби, в търсене на сребро и скъпоценни камъни. Обикновено в състава на бандеровците влизали от 12 до 200 португалци и от няколкостотин до хиляда и петстотин въоръжени слуги от средата на покръстените индианци. Изходен пункт за експедициите обикновено бил основният център на португалската колонизация Сао Паолу. Оттук бандеровците се отправяли далеч на запад и северозапад, понякога стигали и до границите на Парагвай, Перу и Еквадор. В резултат на тази “дейност” на бандеровците-паулисти около 350 000 индианци били превърнали в роби, а голям брой индианци били убити. Всичко това довело до това, че към началото на XVIII в. територията на Брази­лия, с изключение на нейния север (Амазония), в значителна степен била “прочистена” от индиански племена.

3 урука – багрилно вещество, получено от кората на плодовете на храста бикс.

Bra 13

“Добрите диваци”

В какъв ред да се опишат онези дълбоки, макар и откъслечни впечатления, които обсаждат и се утаяват у придошлия в селото на индианците бороро, чиято култура беше останала относително недокосната? Когато се намираш всред инди­анците кайнканг, както и всред кадиувеу, отначало изпитваш скука и униние. Техните селища, приличащи на селата на съседните селяни, обръщат внимание върху себе си най-вече с безмерната си нищета. Когато се окажеш лице в лице с още живите традиции на техните общества, преживяваш тъй силен потрес, че се чувстваш обезкуражен: за коя нишка трябва да се хванеш, за да разплетеш това многоцветно кълбо?
Тази мисъл не ме оставяше на мира докато се устройвах в ъгъла на голямата колиба. Някои детайли започнаха да се проясняват. Ако традиционните размери и разположението на жилището се бяха запазили, то архитектурата вече беше из­питала върху себе си необразилското влияние. В плана си жилищата бяха право­ъгълни, а не овални, и покривът не съставяше единно цяло със стените, макар всичко да беше направено от един и същ материал – клони, поддържащи стряхата от палмови листа. Самият покрив буше двускатен, а не закръглен и се спускаше почти до земята. Докато селото Кежара, където пристигнахме, както и другите две – Побори и Жарудори, разположени по течението на Рио Вермеля, бяха от онези селища, които не бяха твърде много засегнати от дейността на салезианците. Тези мисионери, на които заедно със „Службата за защита на индианците” им се удаде да сложат край на враждата между индианците и колонистите, бяха провеждали едновременно както етнографски изследвания (това са най-добрите източници, които ние разполагаме за бороро, наред с много старите изследвания на Карл фон ден Штайнен), така и методическа борба с местната култура.

Bra 16

Две обстоятелства говореха в полза на това, че Кежара оставаше един от последните стожери за независимост. Преди всичко селото служеше за резиденция на водача на всички села по Рио Вермеля – високомерна и загадъчна личност. То­зи трийсет и пет годишен човек говореше много добър португалски. По неговите думи той и по-рано е можел да говори и пише на този език, тъй като е бил възпитан в мисията. Горди с успеха си, светите отци го изпратили в Рим, където бил приет от папата. След неговото завръщане било замислено да го оженят по християнски обичай без да отчитат местните традиции. Този опит предизвикал у него духовен срив, от който бил спасен единствено от връщането към стария идеал на бороро: заселил се в Кежара, където ето вече десет или петнайсет години води образцовия живот на „дивака”. Изцяло гол, разкрасен с червено багрило, с пробита ноздра и долна устна, в които са промушени клечици, целият украсен с пера, този папски индианец се оказал великолепен наставник в социологията на бороро.
Ето че ни обкръжават няколко десетки индианци, които спорят помежду си. Спорът се съпровожда от еклив смях и размахани юмруци. Бороро са най-високи­те и най-снажни сред индианците на Бразилия. С кръгла глава, с издължено, с правилни и резки черти на лицето и с атлетическо телосложение, те малко напомнят жителите на Патагония, с които, възможно е, да бъдат свързани по отношение на расата. Но този хармоничен тип рядко се среща сред жените, като цяло ниски на ръст, мършави, с неправилни черти на лицето. Мъжката жизнерадост беше в странен контраст с неприветливото поведение на другия пол. Въпреки епидемията, опустошила тази местност, населението поразяваше със здравия си вид. Наистина в селото имаше и един прокажен.
Мъжете са изцяло голи, с изключение на рог от слама, който закрива края на половия член. Повечето са разкрасени от главата до петите с червено багрило от урука, разнесено с помощта на мазнина. Дори косата, падаща върху раменете или подстригана в кръг на нивото на ушите, е покрита с боя и прилича на шлем. Този фон се допълва от други украшения. Челото закрива подкова от черна блестяща смола, която се спуска по двете бузи до устата; рамената и ръцете са украсени с налепени ивици от бял пух или обсипани със стрит седеф. Жените носят памучна надбедрена превръзка, напоена с червена боя, която е прихваната от твърд пояс от кора, към която се прикрепя по-мека лента от бяла счукана кора, спусната между бедрата. Гръдта се препасва от двойно клъбце от памучни, изкусно сплетени ленти. Тази наредба завършва от също памучни ленти, завързани около глезените, около ръцете от китката до лакътя и самите китки.

Shema

––––– граница, която разполовява селото.
. . . . . . разделителна линия между групите от горното и долното течение на реката.

Shema 2

S – висши

M – средни

I – нисши

Схема, която илюстрира социалната структура на село на бороро.
Показано е разположението на нейните висши, средни и нисши степени.

Полека-лека всички се отдалечават. Делим колибата с размери приблизител­но дванайсет на пет метра с мълчаливото и неприязнено семейство на шамана и с престаряла вдовица, която по милост хранеха някакви родственици, живеещи в съседни колиби. Те обаче бързо я забравяха и тогава вдовицата с часове оплакваше своите петима съпрузи и онова щастливо време, когато винаги е имала доволно количество маниока, царевица, дивеч и риба.
И ето че на улицата вече начева пеене в ниските тонове на звънък и гърлен език с отчетлива артикулация. Пеят само мъже и простите, повторени сто пъти хармонични напеви ти се струват мъжествени и трагични. Защо запяха тези песни? Заради ирара, обясняват ми. Донесохме със себе си дивеч и преди да се изяде, трябва да се извърши сложен обред за успокоение на духа на птиците и за да се освети ловът. Бях поуморен, за да вляза в ролята на етнограф и с настъпването на тъмнината заспах и сънувах неспокойни сънища, повлияни от продължилите до ранни зари песнопения. Впрочем, тъй продължи до самото ни отпътуване, тъй ка­то нощите бяха посветени на религиозната страна на живота, а индианците спяха от появата на слънцето до към пладне.

Bra 12

Наред с няколкото духови инструменти, влизащи в предписанията за отдел­ните моменти от ритуала, друг съпровод на вокалите бяха звуците от калебаси, напълнени с камъчета, които разклащаха ръководителите на хора. Те изпълняваха своята роля прекрасно: ту да възбуждат страст или пък внезапно да спират пеещи­те, ту да изпълват с тишина шума от калебаса, при което звукът постепенно нарастваше или затихваше, ту, накрая, като водеха след себе си танцьорите с редува­нето на паузи и звуци, съобразени по дължина, сила и характер, които бяха тъй разнообразни, че с такава задача не би могъл да се справи по-добре и диригент на нашите големи оркестри.
Неслучайно в миналото индианците, та дори и мисионерите са вярвали, че посредством хлопките проговарят демоните. Впрочем, тъй като предишните заблуди по повод тъй наречения език на барабаните са разсеяни, може да се предпо­ложи, че в крайна сметка у някои народи този език е основан на истинско кодира­не на речта, сведено до няколко значения, символически изразено с рисунки на ритъма.
С настъпването на деня ставам и тръгвам към селото. На вратата се спъвам в някакви мършави домашни птици: това са папагали араруана, които индианците са научили да живеят в селото. На тях им скубят перата докато са живи и по такъв начин си осигуряват пера за своите прически. Като ги лишават от оперението им и не им дават възможност да летят, птиците изглеждат като пилета, приготвени за шишчета. От това, че обемът на техните тела намалява наполовина, и без това големият им клюн изглежда още по-голям. Другите араруана, които са с оперение, са се настанили на покрива, където се перчат с важния си вид – такива едни хералдически емблеми в червени и лазурни цветове.
Оказвам се насред поляна. От едната й страна тече река, а от другата я обграждат остатъци от гора, в които са се приютили зеленчукови градини; между дърветата се провижда верига от хълмове от червен пясъчник със стръмни склоно­ве. Околовръст на поляната в един ред се виждат колиби – на брой са двайсет и шест, всички изглеждащи като моята. В центъра се извисява колиба с размери примерно двайсет на дължина и осем метра на ширина, и следователно доста по-голяма като размери от останалите. Това е баитеманнагео, тоест дом на мъжете. Там нощуват ергените и прекарва дните си цялата мъжка половина от населението, ако не е заета с риболов, лов или някаква обществена церемония на площадката, отредена за танци. Тази площадка е с овална форма, оградена от колове в западната част на мъжкия дом. Влизането на жени в мъжкия дом е строго забранен. Колибите на семейните са разположени околовръст, тъй че мъжете по няколко пъти на ден извървяват пътечката между своя клуб и семейното огнище, провираща се през храстите. Ако се види от височината на дърво или от покрива на колиба, селото на бороро прилича на колело на каруца, в което семейните къщи служат като джанта, пътечките до тях – като спици, а централния мъжки дом – като главина.
Този забележителен план в миналото е бил присъщ на всички села, като при това тяхното неселение е било много по-голямо от сегашните (средно сто и петдесет човека, както е в Кежара). Тогава семейните домове са се разполагали не в един, а в няколко концентрични кръга. Впрочем такива кръгообразни селца има не само у бороро. С някакви незначителни разлики в детайлите, очевидно, те са типични за всички племена от лингвистическата група жес, които обитават Централното бразилско плато между реките Арагуая и Сан Франциску. Бороро може би са най-южните представители на тази група. Но ние знаем, че техните най-близки северни съседи – кайяпо, които живеят на десния бряг на река Риу Мансу (с тях за първи път се запознахме едва преди десет години), строят селата си по сходен образец, тъй както и апинайе, шаренти и канела.
Кръгообразното разположение на колибите около мъжкия дом има огромно значение в социалния живот и функционирането на култа. Мисионерите-салезианци от района на река Гарсас бързо разбрали, че единственият начин да обърнат бороро в християнството е да ги заставят да напуснат селото си и да се заселят в друго, в което къщите са разположени в паралелни редове. Изгубили ориентира си по отношение посоките на света, лишени от плана, който служи като основа на тяхното знание въобще, индианците бързо губят чувството си за традиция, тяхната социална и религиозна система буквално (ще видим, че те са неразделни) е твърде сложна, за да се мине без схемата, заложена в плана на селото.
За оправдание на салезианците ще кажем, че те са положили огромни усилия, за да проумеят тази сложна структура и да я запазят за потомците в своите трудове. Сега просто възникваше бързата необходимост да се съпоставят техните изводи с резултатите от изследването на онези места, където те още не са проникнали и където тая система бе съхранила своята жизненост. Затова, като се ръково­дех от вече публикуваните материали, аз се стараех да се сдобия от своите информатори с анализ за структурата на тяхното село. Цели дни ходехме от колиба на колиба като записвахме разговорите с техните обитатели, като установявахме тяхното гражданско положение, чертаейки с пръчици по земята идеалните линии, които разграничаваха секторите, с които са свързани сложните системи на привилегии, йерархически степени, права и отговорности. За да опростя изложени­ето аз ще поизправя – ако може да се каже – ориентирите, тъй като посоките на света, както ги разбират индианците, никога точно не съответстват на онези, които показва компасът.
Кръгообразното село Кежара е разположено по допирателната на левия бряг на Риу Вермиля. Тази река тече примерно по посока от изток на запад. Диа­метърът на селото, теоретически паралелен на реката, дели населението на две групи: на север – чера, на юг – тугаре. По всичко изглежда – но това не е абсолютно точно, – първият термин означава „слабият”, а вторият – „силният”. Тъй или иначе, такова разделение е важно по две причини: преди всичко човек принадлежи винаги към половината на своята майка; след това той може да встъпи в брак само с член на другата половина. Ако моята майка е чера, то аз съм също чера, но моята жена ще бъде тугаре.
Жените живеят в дома, в който са се родили, този дом те и наследяват. Зато­ва и когато мъжът се жени, той преминава през поляната, пресича идеалната напречна линия, разделяща двете половини и се заселва от другата й страна. Това изгнание се смекчава от наличието на мъжкия дом, тъй като благодарение на централното му разположение той е издигнат между територията на двете половини. Но правилата на жителството поясняват, че вратата, която извежда на територия­та на чера, се нарича врата на тугаре, а оная, която извежда на територията на тугаре, носи името чера. Те биват използвани само от мъже.
По този начин жененият мъж никога не се чувства хазяин в семейния дом, тъй като домът, в който той се е родил и с който са свързани детските му впечатле­ния, е разположен от другата страна – това е къщата на неговата майка и сестра му, където сега живеят техните мъже. Въпреки това той се връща там, когато поис­ка с абсолютната убеденост, че ще бъде приет добре. А когато обстановката в семейната къща му натежи много (когато, например, там на гости са неговите шу­реи), той може да спи в мъжкия дом, където отново си припомня юношеските години, мъжкото приятелство и религиозната атмосфера, ни най-малко не изклю­ч­­­ващ интрижките с неомъжени девойки.
Делението наполовина регулира не само браковете, но и други страни на социалния живот. Всяко необходимо действие, което се отнася до права или отговорности, се извършва в полза или с помощта на другата половина. Така починали­ят чера погребват тугаре. И обратно. Следователно двете половини на селот0 фун­кционират като партньори. Това сътрудничество не изключва съперничество: съществува гордост за своята половина и завист към другата. Да си представим социалния живот като взаимодействие на два футболни отбора, които вместо да противодействат на стратегията на своите противници, се стараят да си услужат един на друг, като оценяват преимуществото до степен на достигнато съвършенст­во и благородство.
Да преминем към новия аспект: втората напречна линия, перпендикулярна на предишната, прекроява половината по оста от север към юг. Цялото население, родило се на изток от тази ос, се нарича „от горното течение на реката“, а на запад от нея – „от долното течение на реката“. По такъв начин вместо две половини ние получихме четири секции, като при това сега чера и тугаре встъпват заедно по ед­ната и по другата страна на тази ос. За съжаление нито един наблюдател до сега не е успял да разбере точно ролята на това второ подразделение.
Освен това населението се разпределя по родове. Това са групи семейства, които считат себе си родствени по женска линия, като се започне от някаква обща прабаба, нерядко митологическа, а понякога просто забравена. Затова ще кажем, че членовете на рода се припознават един-друг поради факта, че носят едно и също име. Възможно е в миналото числото на родовете при чера да е било осем към четири и четири за тугаре. Но с течение на времето много от тях са угаснали, други са се подразделили. Въпреки това членовете на един род – с изключение на женените мъже, – както и преди да живеят в една колиба или пък в къщи, които са прилепени една към друга. По такъв начин всеки род заема определено положение: той е или чера, или тугаре, от горното или от долното течение на реката или е може би разделен от двете подгрупи на това второ деление, което минава през жилището на този или онзи род.
Сякаш за да бъде още по-сложно, всеки род включва наследствени подгрупи също по женска линия. Така във всеки род има „червени“ и „черни“ семейства. Освен това в миналото всеки род се е подразделял на три степени: висша, средна и низша. Може би те са се появили като отражение на или са преобразувани йерархизирани касти на мбайя-кадиувеу. В подкрепа на тази хипотеза говори и фактът, че тези степени са били ендогамни: член на висшата степен е могъл да сключи брак само с член от същата степен (от нейната друга половина) и тъй нататък. Поради катастрофичното намаляване на населението в селата на бороро (вместо хиляди или повече жители, в тях се наброяват от сто до двеста човека), вече няма семейства, които да бъдат представители на всичките тези категории; строго се съблюдава само делението на две половини.
Разпределението на населението по родове без съмнение продължава най-важното от „разпределението на картите от колодата”, в което обществото на бороро, явно е, намира удоволствие [забава]. В рамките на общата система от брако­ве между половинките на родовете, в миналото са се обединявали в особена близост: един от родовете на чера е предпочитал съюз с един, два или три рода тугаре, и обратно. Извън това не всички родове се ползват с един и същ статус. Глава на селото бива избиран от строго определен род от половината от чера с наследственото препредаване на титула по женска линия от чичото от майчина страна към сина на неговата сестра. Има „богати” родове, но и „бедни” родове. В какво се състои разликата в богатството? Да се спрем накратко на този въпрос.
Нашата представа за богатство се свързва най-вече с икономическата страна на въпроса; колкото и да е скромно нивото на живот на бороро, то, както и при нас, не е еднакво за всички. На някои ловът им се удава по-добре или пък са по-добри рибари, други имат по-голям късмет или пък са по-изобретателни. В Кежа­ра се наблюдават признаци на професионална специализация. Един индианец знае много по отношение приготовлението на каменни инструменти за полиране и ги заменя за продоволствие и се вижда, че живее не лошо. Но тези различия си ос­тават на индивидуално ниво, т.е. те са преходни. Единственото изключение е вождът, който получава дан от всички родове във вид на храна и изделия. Но като получава, той се ангажира и с определени отговорности и така той постоянно се оказва в положението на банкер: през ръцете му преминават многочислени богатства, които той всъщност никога не владее. Аз събирах своите колекции от култо­ви предмети в замяна на подаръци, които вождът тутакси разпределяше между родовете.
„Предаваното” богатство на родовете е от съвсем друг порядък. Всеки род владее „капитал” от митове, от предания, от танци, от социални и религиозни функции. От своя страна върху митовете се основават привилегии, които са една от най-любопитните особености на културата на бороро. Почти всички предмети са украсени с хералдически знаци, които позволяват да се определи родът и подродът на техния владетел. Тези привилегии се състоят в използването на опре­де­лени пера, в начина им на подрязване, в разположението на перата по различен вид и цвят; в изпълнението на определени декоративни работи: плетеници от влакна или мозайки от пера; в използването на особени мотиви и т.н. Така церемониалните лъкове са украсени с пера и колелца от кора съгласно канона, предпи­сан за всеки род. Пръчката на стрелата е декорирана в основата си, между самото оперение, със специфични орнаменти. Елементи от седеф в сложните вставки на устните имат форма на фигури: овална, рибовидна, правоъгълна в зависимост от рода. Цветът на бретона е различен; диадемата от пера, надявана за танците, са снабдени с някакви знаци на отличие (обикновено това е дървена планка, покрита с мозайка от залепени късове от пера), които винаги биват свързвани с рода на човека, който ги носи.
Всички тези привилегии подлежат на ревнив и придирчив надзор. Казват, че е немислимо един род да завладее прерогативите на друг род, иначе би започнала братоубийствена война. И тъй, от гледна точка на казаното, различията между родовете е огромно: някои са изключително богати, други – плачевно бедни. За да се убеди човек в това е достатъчно да се запознае с обстановката в колибата. Ние ги отличаваме не като бедни и богати, а по-скоро като безизкусни и изискани.
За домашното обзавеждане на бороро е характерна простотата в съчетание с рядко съвършенство на изпълнението. Работният инструмент си е останал архаи­чен, като тук не говорим за топорите и ножовете, които някога е разпределяла „Службата за защита на индианците”. Ако за грубата работа местните ползват метални инструменти, то направата на палките за зашеметяване на рибата, лъковете и стрелите от твърдо фино назъбено дърво, те, както и преди, ги правят с помощта на инструмент, който прилича на тесла и на длето. Ползват го при всеки случай, както ние – джобно ножче. Представлява извит резец от капибара (гризач, който живее по брега на реките). Острието завързват отстрани към края на дръжката. Освен тъкàни постелки и кошници, лъкове и стрели, инструменти от кост или дървени инструменти за мъжете, а също така сапове за жените, занимаващи се със селскостопанска работа, имуществото в колибите се свежда до неголям брой предмети. Това са съдове от тиква и от черна глина, полусферични купички и купи с дълга дръжка като черпак. Всички предмети се отличават с много чисти линии, подчертани от строгостта на самия материал. Любопитно е, че в миналото бороро са изписвали глинените изделия и едва отскоро привичката е попаднала под религиозна забрана. Може би с това трябва да се обясни и фактът, че те вече не правят скални рисунки, каквито все още могат да се намерят в каменистите укри­тия на шападата и в които, между другото, са фокусирани многочислени черти на тяхната култура. За по-голяма сигурност веднъж помолих да изрисуват голям лист хартия. Един индианец се захвана за работа като използва паста от урука и смола и макар бороро да не помнят ония стари времена, когато техните прадеди са изписвали скалите, картината, която се получи, приличаше на умалена скална рисунка.
В контраст със строгата простота на всекидневните предмети, бороро влагат своя стремеж към пищност и своето въображение в костюма си или най-вече, – тъй като той е сведен до някакъв минимум – в аксесоарите към него. Жените пазят специални ковчежета, които се препредават от майка на дъщеря, с украшения от зъби на маймуни, кучешки зъби на ягуар в дървена рамка и закрепени с помощта на тънки връзчици. Ако след лов те получат такъв трофей, то позволяват на мъжете си да си отскубнат кичур от тяхната коса, от които те от своя страна опли­тат дълги шнурчета, които замятат на главата си подобно тюрбан. В празнични дни мъжете носят също така висулки във форма на полумесец от двойка нокти на голям броненосец (земекопно животно, чиито размери са над метър и което едва ли е претърпяло промяна от третичния период), украсени с инкрустации от седеф, ресни от пера или памук. Клюнове на тукани, закрепени на покрити с пера пръто­ве, огромни корони от пера от големи бели чапли, дълги пера от опашката на араурани, втъкнати в ажурни бамбукови вретена, облепени с бял пух, с втъкна­ти в тях кичури – естествени или изкуствени, – подобни на шипове, придържани отзад от притиснати на челото диадеми от пера. Понякога тези украшения се комбинират в прическа, тъй сложна, че за да се направи тя са необходими няколко часа, за да бъде закрепена на главата на танцьора, изпълняващ ритуала. Аз успях да се сдобия с такъв накит за Музея на Човека като го обмених за оръжие. Преговорите за това продължиха седмица. Накитът беше абсолютно необходим за провеждането на обряда, тъй че индианците се решиха да се разделят с него едва след като се сдобиха, след лов, с всички необходими пера и направиха от тях друг накит. Той представляваше диадема във ветрилообразна форма, козирка от пера, закриваща горната част на лицето, висока цилиндрична корона, обхващаща главата във вид на палчици, увенчани с пера от орел-харпия и от сплетен диск, в който биват втъкнати пръчици от храст, облепени с пера и пух. Този ритуален строеж достига височина почти два метра.
Даже когато мъжете не носят церемониална наредба, страстта им към украшения е тъй силна, че те постоянно си измислят някакви нови и нови допълнителни украшения. Много от тях си надяват корони: кожени ленти за глава, украсени с пера; плетени венчета също с пера; или нещо подобно на чалма от нокти на ягуар, втъкнати в дървен кръг. Но те се възхищават и от обикновени дреболии: изсушена сламена лентичка, намерена на земята, набързо направена и разкрасена, става част от нетрайна прическа, която индианецът може да попоказва, докато друга негова измислица, вдъхновена от нова находка, не обхване страстта му. Понякога със същата цел обрулват всички цветове от дадено дърво. Късче кора, няколко пера дават неизброими възможности на моделиера да направи потресаващи висулки за ушите. За да се оцени тази цялата енергия, която тези здрави юнаци изразходват, за да се направят красиви, трябва да се влезе в мъжкия дом: Даже когато мъжете не носят церемониална наредба, страстта им към украшения е тъй силна, че те постоянно си измислят някакви нови и нови допълнителни украшения. Много от тях си надяват корони: кожени ленти за глава, украсени с пера; плетени венчета също с пера; или нещо подобно на чалма от нокти на ягуар, втъкнати в дървен кръг. Но те се възхищават и от обикновени дреболии: изсушена сламена лентичка, намерена на земята, набързо направена и боядисана, става част от нетрайна прическа, която индианецът може да попоказва, докато друга негова измислица, вдъхновена от нова находка не обхване страстта му. Понякога със същата цел обрулват всички цветове от дадено дърво. Късче кора, няколко пера дават неизброими възможности на моделиера да направи потресаващи ви­сулки за ушите. За да се оцени тази цялата енергия, която тези здрави юнаци изразходват, за да се направят красиви, трябва да се влезе в мъжкия дом: навсякъде ще видите, че изрязват, отделят, изсичат, лепят. Речните раковини разделят на парченца и със сила ги полират на точило, за да оформят мъниста и вложки за устните. От бамбук и пера натрупват фантастични съоръжения. С усърдието на гардеробиерки тези здраво сложени мъже, същински хамали, се преобразяват един друг в същински пилета с помощта на пух, залепен направо на кожата.
Мъжкият дом е не само нещо като ателие, но служи и за други цели. Там спят подрастващите, там в свободното си време почиват женените мъже: бърборят и пушат дебели цигари, завити в сух царевичен лист. Там понякога и се хранят, тъй като внимателно разработената система от отговорности налага родовете по ред да носят служба в мъжкия дом. Например през всеки два часа един от мъжете отива в своя семеен дом, за да напълни съд с кукурузена каша, тъй наречената мингау, която приготвят жените. Неговото завръщане се приветства със силни радостни викове „О! О!”, избухващи в дневната тишина. По установен ритуал човекът, който дава наряд, кани шест-осем мъже да се измият, след което те си изработват купа, направена от глина или раковина.
Аз вече казах, че достъпът на жени в мъжкия дом е забранен. Това се отнася за омъжените жени, докато подрастващите девойки сами избягват да се приближават до него. Впрочем веднъж в живота им се налага да влязат доброволно там, за да направят предложение на своя бъдещ мъж.

 4 Карл фон ден Штайнен (1855-1929) – виден немски етнограф. Неговата книга “За първобитните народи на Централна Бразилия (1894), в основни линии посветена на откритите от него племена по горното течение на река Шингу, е влязла в класиката на етнографската наука. В съкратен вид книгата има няколко издания на руски.

Превод С. Савчев

***************************************

***************************************

Митовете на Древна Индия

Сказание за създаването на нощта

Когато Яма, синът на Вивасват, умрял, Ями, неговата сестра и любима, про­ливала безутешни сълзи, и нямала край нейната мъка. Боговете напразно се опит­вали да облекчат тежестта на нейни­те скърби. На всички техни уговорки и уве­щания тя отговаряла: “Но той умря едва днес”! А тогава нямало нито ден, нито нощ. Боговете казали: “Тъй тя няма да го забрави! Трябва да сътворим нощта”! И те създали нощта. И нощта отминала, и настанало утрото; и тя забравила за него. Затова казват: “Редуването на нощта и деня води до забрава на мъката”.

Сказание за потопа

Ману, синът на Вивасват, завареният брат на Яма, се заселил на земята в уединена обител близо до южните планини. Веднъж рано сутрин когато си миел ръцете, както това правят и до ден днешен, в шепите му попаднала, сякаш да си измие с нея ръцете, малка рибка. Казала му тя: “Запази ми живота и аз ще те спася”. “От какво би могла ме спасиш?” – попи­тал удивен Ману. Рибата казала: “Ще дойде потоп и ще погуби всички живи същества. От него ще те спася”. “А как аз да ти запазя живота?” И тя казала: “Докато сме тъй малки, нас рибите отвсякъде ни грози смъртта. Една риба изяжда другата. Отначало ме дръж в стомна, а когато порас­на, изкопай ми езерце и ме дръж там; и когато стана още по-голя­ма, ме отнеси в морето и ме пусни на свобода, тъй като тогава смъртта няма да може да ме дебне”. Ману направил тъй, както му казала рибката. Скоро тя пораснала и станала огромна риба джхаша с рог на главата; а това е най-голямата от всички риби. И Ману я пуснал в морето. Тогава тя му казала: “В еди-коя си година ще дойде потопът”. Ти направи кораб и ме чакай. А когато настане потопът, ти се качи на кораба и аз ще те спася.”
И в годината, за която му дала указа­ния рибата, Ману построил кораб. Когато потопът дошъл, Ману се качил на кораба и рибата доплувала до него. Послушал той нейните думи и взел със себе си семе­ната на различни растения. След това той привързал връв към рога на рибата и тя бързо повлякла кораба по бушуващи­те вълни. Земята се скрила, скрили се от очите посоките на света; около тях се виждала само вода и нищо друго. Ману и рибата били единствените живи същества във водния хаос. Свирепите ветрове мятали кораба насам и натам. Но рибата все плувала и плувала напред по водната пустиня и накрая привела кораба на Ману до високата планина Хималая. Тогава тя казала на Ману: “Аз те спасих Привържи кораба за дървото. Но бъди внимателен, водата може да те повлече. Спускай се постепенно, като следиш спада на водата”. Ману спазил съвета на рибата. Оттогава това място в северни­те планини се на­рича “Спускането на Ма­ну”.
А потопът изличил всички живи същества. Единствен Ману останал, за да продължи човешкия род на земята.

***************************************

***************************************

A 78-79 copy

Към Andral 78-79 a, 2014

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s