Andral 80-81 b, 2014

koritsa Andral 80-81bresh deshushovingu

80-81 * 2014

http://www.ceeol.com

savsavchev@yahoo.com
ssavchev@abv.bg
zarzala.wordpress.com

…………………………………………………………….

…………………………………………………………….

Циганската лъжица

Откъс от романа “Испания”,
трета част от трилогията “Дневникът на една пеперуда”

Красимир ДАМЯНОВ

1948-2015

Изображение0481

Продължение от „Andral“ 80-81 a, 2014

4.
– Добре – каза Хасинто Рей, генералният директор на Сан Хосе. Посрещна ме с бяла външна риза и загорял тен в тъмен, хладен кабинет. – Убеди ме. Трябва ни инженер реставратор. Катедрали и манастири – с лопата да ги риеш в Испания. А си и пътищар, хубаво. Само че си искал много пари… – въздъхна той и спря погледа си на мен.
Изстинах: не си спомнях да съм разговарял със Сааведра за заплатата. Може би ме бъркаше с някого, с друг някой инженер, който се беше опъвал, пазарил недостойно, както аз в Луго. Нищо не разбирах…
– Много?
– Седемстотин хиляди месечно съвсем не са малко. Наистина на инженер на твоята възраст плащам толкова. Почти. Но идеш от друга страна, друг свят – погледна ме изпитателно той, – и не те познаваме.
Сърцето ми падна в петите като чух цифрата. Седем хиляди долара?!…
Понечих да се оправдая – страшно много бяха – но да коленича и да мо­ля за прошка още пó не вървеше. Хрумна ми друг, съвсем отчаян спасителен ход.
– Щом не ме познавате, платете ми като на току-що завършил испанец.
– На току-що? – Очите на Хасинто Рей светнаха дяволито. – Добре. Триста и трийсет хиляди месечно и нито стотинка отгоре. В счетоводството ще ти обяснят срещу колко ще се разписваш по ведомост и колко ще получаваш на ръка. (Беше времето на черните и белите пари, преди влизането на еврото.) Има ли проблем?
– Няма. – Още не ми се вярваше. Стиснахме си ръцете. Рей едва сега се засмя:
– И как беше писал накрая в молбата си? No polis record. Без полицейско досие, a? Оригинален начин да подчертаеш, че знаеш английски. А руски?
Изчервих се.
– Знам и руски.
– Ще видим. Имаме големи планове! Но за това друг път, днес деловоди­телката отсъства. Ще дойдеш утре по същото време да подпишеш договора. – Къде си отседнал?
– В един скромен хотел наблизо.
– Е, хайде честито! Какво пиеш, уиски? – Поръча две чаши по централата той и след малко си излязох замаян.
Не губих никакво време. Дигнах от едно улично кошче местния вестник и по съобщения за даване под наем на апартаменти моментално завъртях теле­фони. До вечерта бях обиколил три жилища. Четвъртото не успях да го видя, ходих само на адреса да разбера къде е, но в себе си пожелах да е то. В нов квартал на океана, ширнал се открай докрай до хоризонта и обратно, хвърлих око и на лодките около блока, а цената ми се стори направо смешна в сравнение с мадридските. Трийсет хиляди! Десет процента от парите, които щях да получа­вам. Не, по-добре да събирам за яхта… Останах да спя в Понтеведра. Можех да си поръчам стая в най-скъпия хотел на морето, апартамент, мезонет, сюит с изглед към океана, бях вече безумно богат, но… предвидливо не бях взел със себе си пари. Запалих колата и потеглих някъде пó на скрито място в залива.
Предградието или рибарската махаличка, където спрях да нощувам, и чиито дървени къщури напомняха созополските, носеше романтичното име Кóмбаро. Спуснах колата на самия пясък. Отворих вратите, не мислех да опъвам палатка и загризах сухоежбината, която си носех. Вятърът довяваше отнякъде тънък, едва доловим, но напълно определим пушек на дърва и риба на скара. Виеше се над заливчето и като тръгнах подире му с обилно слюноотделяне в устата, димът скоро ме доведе до малък каменен пристан с каменна тераса и ресторант в дъното, препълнен с хора.. Приближих човека, който обслужваше голямата тенекиена скара, причина за пушека, и поздравих учтиво.
– Добър вечер! Вкусно мирише. Мирише чак в Понтеведра!
Мъжът се позасмя. Каза нещо като „хайде холан” на местния език, а пос­ле на испански: „Дай боже да е добра!” Беше над шестдесетте, плешив, но с гъсти черни мустаци. Може би затова ми напомни грузинец или грък от Черно­морието. Огледа ме от глава до пети.
– Откъде идеш? – попита.
– От България.
– Най-хубавата бира правят в Белгия, да знаеш! – отпи от своята и се обли­за. – Но и тая не е лоша.
– Колко струва сардината?
– Петстотин пезети.
– Едната?!
– Ха-ха! – зацвили от смях той и чевръсто прибра готовите, добре препече­ни риби, лисна олио на плочата и хвърли десетина нови. Бяха големи, едри, сочни и пресни; от тия, на които люспите им падат само като ги докоснеш. – Една?.. Продава се на дузини. Хей от оная сеньора там, госпожа съпругата ми.
Почнах да се бъркам, да броя стотинки…
– А… четвърт? – колебливо казах, – три риби, искам да кажа?
Той вдигна поглед от скарата, погледна ме преценяващо и понижи глас.
– Как се казваш? Слушай сега какво, Касимиро. Вземи тия две халби, ето ти пари и иди ги напълни при нея… Няма да й казваш, че са за нас! В никакъв случай!… И се върни тук, без да те види. Ще ти дам три риби. Човеко, я си вземи шест! Само донеси бирата – допи своята той, избърса уста и ми подаде халбата. – Действай!
На третия път вече се клатех. Коминчето бълваше дим като локомотив. Дон Хайме, потен, с разкопчана риза, изпод която се подаваше мощна растител­ност, вече ми разказваше живота си и аз на него своите три.
– Още като те видях и си казах, това момче няма пари. А сардината от Комбаро е най-вкусната на света. И не е скъпа. Бил съм емигрант като теб, си сеньор, в Германия. Петнайсет годинки! Мога да го потвърдя с ей тия две ръце! Колкото чинии са измили те, ако знаеш, колкото лайна са изчистили… Всичко, което виждаш, е техен плод: кухнята, ресторанта с терасата, столовата за бачкьорите и салона за тузари. Всичко с проклетите немски марки е купено.
– Испанската марка е по-скъпа от немската. Щото с пот е изкарана – реших да му се отблагодаря с вица на Васко Дългия за българската песета.
– Така е! Но запомни: Не само бачкане е нужно, а и късмет! Наздраве. Аз имах късмет…
Разказваше. Надълго и нашироко. Като Синдбад моряка, преуспелият търговец от „Хиляда и една нощ”, на Синдбад бедняка от улицата. Над залива припадаше нощта, над главите ни хвърчаха прилепи, липсваше само птицата Ру. И ето я и нея:
– Хайме-е! Разбойнико! Мислиш, че не те виждам какво правиш ли? И вие! – завика по мен стопанката в един момент, – Да, вие! Отивайте си, че като дойда и ви лепна по една нафора и на двамата… Тъй както се смее, и ще хвърли топа! Ама нека пукне! Нека. Триста и петдесет на хиляда и триста кръвно да качиш, не-ме-е-гри-жа! – завърши тя – Умри!
– Да, а ето го и моя късмет – поклати глава нежно той, без да забрави да мушне обратно в джоба ми монетата, която първоначално му бях дал. – На него късмет дължа всичко. А сега бягай, спасявай се, че има много лошо мляко! По-лошо и от на дива коза!
Вече знаех какво означава. Проклет характер. Не чаках да ме подкани.
– Един ден ще ви ги върна! – Разтърсих ръката му. – Непременно. Довиж­дане, господин Синдбад!
– Хайме – извика след мен той. – Дон Хайме Родригес Отеро Кастро де Лима!
– Запомних!
– От Кóмбаро… – Гласът му заглъхна в нощта.
Спах като къпан. А на сутринта Хасинто Рей се обърна към мен още по-церемониално:
– Имам за теб една добра и една лоша новина. С коя да започна?
– С хубавата.
– Заповедта ти е готова, Дамианóв. Остава да я представиш в Министерст­вото на труда и социалните грижи.
– А лошата?
– Заминаваш за Мадрид. Засега основните ни обекти са там. В Мадрид обаче ни наблюдават под лупа и ще почнеш работа едва като ти излезе разрешението. Тука по-можех да те скрия, но няма работа за твоя ценз. Твърде ценен кадър си. Всъщност това беше лошата част. А договорите с Източна Европа – засмя се той, – не се шегувам, тепърва предстоят.
Изглежда не беше чел по време на ваканцията вестници.
Стигнах по обяд в Луго, но не се явих на работа, а ги уведомих с писмо, че се отказвам от предложението им по независещи от тях причини. Можех да си представя физиономията на секретарката! Сигурно от изненада мензисът и бе тръгнал отново. Решихме да изкараме вечерта на яза, а на другата сутрин да потеглим по хладно. Сандра и Дима се върнаха от бране на къпини като феи – с цветни венчета от диви маргарити и две пълни алуминиеви туристически кутии с къпини. Такива едри и зрели къпини никога не бях виждал, нито в България, нито по-сетне в Испания. На всички ни беше мъчно за Миньо и водопада, зелените ябълкови дървета отсреща, които почваха да дават плод и упойващата тишина – този постоянен ромол на падащата вода, който възприе­маш като тишина.
Привечер нагазихме в реката, обърнахме за последен път с теб плоските ка­мъни и събрахме от ларвите. Не хванахме нищо, циганите си бяха заминали следобеда, така внезапно както се бяха и появили, и с тях изглежда големите мрени и последното слънце. Кротко закапа дъжд. Валя цяла нощ. На сутринта намерих на поляната след катуна една забравена лъжица. По-голяма от супена и по-малка от черпак за сипване, лъщеше на лунната светлина като сребърна. Прибрах я за спомен.
Без да се усетим, бе превалил близо половината септември. Мисля си, че онова сухо лято е било изключение, Луго е най-дъждовното място в Испания. И най-тъжното по тази причина. Сандра дълго щеше да въздиша за напълно обзаведената квартира, която само видяхме, но най вече за училището ви. Кой знае, може би имаше право, може би ако се бяхме заселили там, животът ни щеше да е провинциален, еснафски и скучен (все някак си щях да се оправя с властното женище на джуджето, в крайна сметка всичко се свежда до едно), но много по-лесен. По-човешки.
И ти, момчето ми, да си сега сред нас.

5.
В Мадрид пристигнахме привечер на четиринадесети или петнадесети септември хиляда деветстотин деветдесет и първа година. Спряхме на едни къмпинг под Алкобендас и ти и сестра ти тръгнахте в старото училище, докато си намерим квартира. Твоето учене беше само символично, защото ми трябваше помощник да стегнем колата.
– Татко, искам да ходя на училище, скучно ми е с теб…
Скучно? Около нас и пред нас, там където днес минава северния сектор на М40, четиридесеткилометровия пръстен, имаше сметища, огромни купища с изхвърлени гуми, мебели, дори цели коли понякога и поне три-четири автомобилни гробища наоколо, които да претършуваме и подменим почти всичко по сеата!
Как можеше да ти е скучно?
През деня само разглеждахме и тайно подхвърляхме на кучетата късове евтин салам, а призори те будех нетърпеливо – Радой, ставай! Съмна се! – и се промъквахме по дворовете, където бяхме набелязали и дори демонтирали частите предишния ден. Кучетата ни познаваха и само въртяха опашка в очакване на законната награда. Меко казано, крадяхме. Но наричахме това „усвоя­ване на вторични суровини“. Под най-голямата от поредицата могили край шосето, могили с отпадъци високи двайсет и повече метра, един непрекъснат хребет, които щяха да засипят само след година с пръст, да го трамбоват, посадят трева и разсадят средиземноморски пинии, малко над мястото, над което се издигна гигантският панаирен полигон на името на крал Хуан Карлос Първи, те учех да кормуваш. Привечер обичахме и двамата да се катерим по могилите боклук и гледаме оттам града. Пластмаси, стари мебели, заводски обрезки, филтри, талашитени и всякакви дървени плоскости, стотици телевизори, кофи от боя, захвърлени лампови радиопредаватели, прахосмукачки, най различни опаковки от най-различни детайли и стоки, облегалки и седалки от коли или въртящи се столове от офиси, гардероби, тонове нацепени на безброй парченца автомобилни стъкла или кутии с масла, гуми, болнични легла, матраци, купища болнични престилки, бинтове, опаковки от лекарства, патерици и дори протези, та непрекъснато очаквахме да изровим и някой труп. Гадно и величаво едновременно. Мръсно и ужасяващо.
Но величествено. Достойно за перото на някой нов Жорж Перек.
– Кой е той? – питаше ти, кацнал най-отгоре като гарван. Жорж Перек, разправях ти, може да ти описва едно мазе или някой таван в продължение на цяла една книга, момчето ми, и да ти разкаже чрез вещите историите на тех­ните притежатели, на цяла епоха, има такава литературна вълна, нарича се нов роман, а тук са погребани цели цивилизации! За какво мислиш, че съм те довел? Ние сме изследователи, не сме ли? Един ден в разкопките си бъдещите археолози по тях ще гадаят за нас. Но се безпокоя, че боклуците са единственото, което ще остави нашата, Радой. Затова сме тук, за да свидетелстваме пред бъдещите поколения.
– Татко, какво ти става, да не си пил?
Какво ми ставаше? Как да ти обясня, момче…
– Я погледни Мадрид! Един ден ще бъде в краката ни!
В далечината, над могилите, зад пушеците от подпалени предмети, под разкъсано небе се очертаваше градът. Новите квартали. Старата част не се виждаше с изключение на някоя и друга църковна камбанария към центъра. Трябва да го превземем, Радой! Ето за какво сме тук. А за да го превземем ни трябва здрава кола. Да, Мадрид ще бъде в краката ни, сине, в моите и твоите, под гумите на Сеата, нали затова бяхме се върнали от Луго? Ще го превземем както варварите превзели древния Рим. Но исках само да ти кажа, че за тази цел трябва да сме единни. Един за всички и всички за един.
Като в Кръстникът, нали, каза ти. Очите ти светеха.
Като в Кръстникът. Семейството над всичко!

6.
А през октомври вече имахме квартира. Избирах я дълго в радиус от двайсет минути път пеша до Генерал Диас Порлиер по картата на града. Неве­роятно, но мадридският клон на Сан Хосе се намираше през две преки от генерал Пардиняс, където само преди девет месеца се бях сражавал с храбрия Нелсон, а после си бях продал душата на Негово Величество! Скоро щях да мо­га да си я откупя. Апартаментът ни пък се оказа точно срещу задния вход на кръчмата Златния Петел в Елипа, кварталът, в който бяхме издирвали с Алекс дядката нотописец и който ми се бе сторил – блоковете – през моста на М30 като дълга червена стена. На оттатъшния край на моста, в градинката с акациите и пауните, потънал в злак, се криеше паметникът на Адолфо Густаво Бекер, поетът по чиито стихове някога бях учил испански в Хавана. По-късно, вече в десети клас, на теб също ти харесваха. Помниш ли?
„Днес както вчера, утре като днес – и винаги едно и също…”
Да, по странен начин животът ми се въртеше в кръг. Един хубав ден през ноември (в живота ми есените се оказват винаги съдбоносни и сигурно ще се сбогувам за последен с тоя свят наесен) след справка в банката на сеньор Конде, тръгнах към големите гробища в края на хълма да си търся временна работа. Парите ни свършваха, а бях чул на Сол, че търсели изкопчии за по десет хиляди пезети на гроб, сто долара, но и това като повечето слухове се оказа лъжа. Първо, испанците, поне в Елипа, не заравяха мъртвите си направо в земята, както по нашите земи, а или ги вграждаха в стени след кремиране, или, по-заможните, ги поставяха в оловни ковчези в семейните гробници, прилични на малки гръцки храмчета. И второ – не умираха. Според статистиките славеха се с най-голямо дълголетие в Европа и трето в света. Ако трябваше да живеем от това, отдавна да сме умрели от глад! Но милостив Господ Бог, ето че встрани от входа на гробищата попаднах на няколко работилници за обработка на мра­мор.
– Да имате някаква ниско платено тежко физическо бачкане? – попитах направо.
– Абе имаме, но не е тежко – ми отговориха в третата, – а интелигентско. Мо­жеш ли да режеш на машина?
– Строителен инженер съм и съм работил в Института по паметниците в родината ми цели пет години – обясних гордо. – С мрамора съм на ти. Само ще ви моля да ми начертаете какво и как да отрежа, като означите размерите му било в милиметри, било в сантиметри…
Взеха ме, но като чуха „инженер”, „милиметри”, сякаш им бръкнах не знам къде.
– Касимир-о-о-о-о-о-о-о-о! – провикне се нарочно от другия край на двора Лусиано, бригадирът, пришелец от Андалусия, най-изостаналата провинция. – Сто шейсе и седем и три на седемдесе и шест и четири. Бял Макаел (има­ше такъв вид мрамор). Не, чакай…Сива Перла.
Иди, че ги запомни!… Още от Хавана бъркам на испански седем със шест. Сиете и сейс. Звучат ми наистина като „красавица” и „краставица”, а и той, проклетникът, никога не ми начерта нищо, освен да ми означи някоя дупка направо на плочата, с чавка. Иначе самото рязане не беше кой знае колко трудно. Нещо като с циркуляра по трудово обучение в училище. Истинско чудо е, че не ми се случи нищо през този начален трудов период!
– Момче! – клатеше глава назидателно Лусиано. – Аз тая работа я върша трийсет годин’ и не съм я йощ’ научил, а ти искаш за три дни. Е, нема да ста­не…
Ех, да ми излязат един път документите, а ти си крещи колкото щеш тогава, мислех си. Веднъж, докато разтоварвахме пратка, а палето с облицовъчни­те плочи висеше от порталния кран и чакахме да се спусне, приседнах за малко на съседното.
– Не! Никогаш не го прави! – приближи се до мен и прошепна изплашено брат му, Хосе, по-възрастен от него благ човек, който ми показваше тънкос­тите и как да не си отрежа някой пръст на машината. – Сакън, да не те види! Никога не сядай в Испания, момче, докато работиш, никога!
(Сякаш чувах да говори Стефана, баба ми по бащина линия. Турцизмът е неин.)
Така че, ето чии са думите, които и ти щеше да чуеш един ден от мен: никога не сядай, докато работиш. Малко помогнаха обаче бащинските му съве­ти. На третия път, когато изрязах осемнайсет сантиметра по-къс един скъп и прескъп черен базалт (сто тридесет и пет вместо сто петдесет и три), Лусиано застана до машината, въздъхна и ми каза:
– Ела с мен, синко, ще ти дам друга работа…Тоя материал е твърде ценен.
Заведе ме в задния двор. Под лозницата, затрупани с остатъци, с изхвърлена храна, осрани от кучетата, които пускаха нощем в централния двор, се въргаляха купища годен, но с невъзможност да се добереш до нужното парче, материал. Подреди батака, сухо рече Лусиано. Вероятно мислеше, че е начин да ме унижи, да ме накара сам да си тръгна… Но не позна: само след три дена всички се изредиха да идват да погледнат мястото. С измити от калта парчета, подредени по цветове и размер – малките отвън, големите отзад, подпрени по стените, с достатъчно разстояния за количката между отделните секции, складът за рециклиран материал, грееше във всички цветове на дъгата!
– Браво. Как успяхте да се оправите в тоя ад? – зачуди се директорът.
– Складова статистика, комбинаторика плюс малко теория на хаоса, сеньор.
Не казах и поезия. Много щеше да му стане. „Лицето бледно като мрамор, /коса разпусната и руса, погалваща с копринени вълни/ алабастровото нейно рамо…” Точно така, Адолфо Густаво Бекер! А на третия ден, мъчителят ми вече бягаше като ме види…
– Лусиано-о-о-о-о! – виках от другия край на двора. – Ти тая работа дет’ я работиш трийсет годин’, убаво, ама си забравил, чувеко, че си я научил още на трет’я ден! Да си чувал за закона за разпределение на Гаус? Ела, ела да ти го разясня!…
Малко преди да ме изгонят, документите ми за работа най-сетне излязоха и Лусиано си отдъхна.

7.
Мадридският клон на Сан Хосе, номер двайсет в списъка на строителни­те фирми в Испания, бе забележителен не толкова, че бе наречена на името на светец, при това дърводелец в земния си път, Свети Иосиф, таткото на Исус Христос, а че за разлика от Варненския район на Мостстрой, където бях започ­нал през седемдесет и трета инженерната си кариера тъй напористо, и където по коридорите на триетажната сграда се пречкаха повече от сто и петдесет души технически персонал, обслужващ строителството на един единствен мост, в Сан Хосе, построил десетки обекти, две атомни централи и летище в Латинска Америка, не се мяркаха повече от петнайсет. Нямаха отдел Кадри, Личен състав, Планов отдел, Труд и работна заплата. Технически, Финансов, Връзки с обществеността, Охрана и безопасност, представител на Държавна Сигурност, а всичко това се заместваше от един единствен момък на възможно най-мощния компютър, от счетоводителя Хесус, двете секретарки – сеньорита Мар и сеньорита Чон, един главен инженер, един групов и десетина техничес­ки като мен. Така че останаха доста зачудени, когато се появих аз, петото ко­ле­ло в каруцата им.
– Какъв казваш, че си? – подложиха ме още същата вечер трима на разпит: директорът, груповият и счетоводителят.
– Специалист по реставрации.
– Все пак – върнаха се пак с въпрос към мен, – кое те тегли повече?
– В смисъл?
– Пазарлъкът или техниката. Умеещ ли да се пазариш?
– Опазил ме господ! – изумих се аз. – В какъв смисъл?
И тримата ме изгледаха съчувствено.
– Да започнат с Хосе Луис в Алкалá пък ще видим… – предложи директо­рът.
– Интересно какво е имал предвид Рей… Е, честито! Добре дошъл на борда!
И почнах. Знаеш къде е Алкала де Енарес: на петдесет километра от Мадрид. И кой е роден там. Мигел де Сервантес, само дето майка ти много се смя за трикилометровата зона, двайсетте минути пеш до службата, по които бях издирвал нахождението на квартирата ни: „И сега какво? Ще трябва да се местим на двайсет минути от Алкала ли? Ще умра!” Не я бях виждал да се смее от България. Но най-добре се смее този, който се смее последен. И даже плаче. Защото макар и да работех на обекта по цял ден, вечер пак ходех в офиса! Никой не ми каза, че съм длъжен да го правя, но някак си от самосебе си се получи; пър­вият път ме закара Хосе Луис, колегата ми от Алкала, а сетне вече сам тръгнах. Пеша. Точно двайсет минути от къщи. За мое учудване офисът се оказа пълен по това време, телефоните не спираха да звънят, фотокопирните маши­ни да жужат, секретарките да говорят по външните линии една през друга, а техническите – да пресмятат трескаво количествени сметки с калкулаторите, да уговарят цени и доставки с други като тях ненормалници, които по същото никое време се намираха от другата страна на жицата в техните си пък офиси.
В девет часа вечерта? Тия добре ли бяха? Нямаха ли си работно време?…
Не били длъжни, обясни ми Хосе Луис, помагали си по тоя начин…
Последен преставаше да си „помага” Пабло, момъкът на компютъра. Вдигаше някъде към десет часа нощес замаян поглед от екрана и, залитайки, напускаше стъклената менажерия, в която работеше от девет сутринта. Изобщо Хосе Луис се оказа полезен в много отношения със съветите си. Започнахме заедно полето за ръгби в студентския град край Алкала. Защо ръгби, а не някоя църква, нали за това ме бяха взели, а и двама технически на един обект, малко странно ми се стори, но кой бях да разпитвам.
– Предлагам да си поделим работата. Ти си стой на обекта, аз ще вървя да се разправям със снабдителите. И без туй съм им свикнал с простотиите. С геодезията как си? Отложи обекта на терена, аз ще отида на обяд със собственика на машинния парк. В Испания сделките минават през стомаха, синко (беше по възрастен с петнадесетина години от мен), утре ще взема и теб.
Мислено му благодарих, защото нямах излишни пари и си носех ядене от къщи.
Хосе Луис носеше очила със златни рамки, имаше хрипкав глас, прякор Дрезгавия и зачервено от тежките обедни програми лице. В сряда обядвахме с проектанта (морски дарове), в четвъртък с инвеститорския контрол (свинско печено), а в петък – със собственика на транспортната фирма (говеждо). Тук се изложих, казах, че не съм гладен, предишния ден сме били със семейството на китайски ресторант, при което той и гостът заразително се смяха десет мину­ти.
– Какво смешно има?
– Китайският не е ресторант. Сега ще ти покажа за какво става въпрос.
Беше прав, никога не бях виждал нещо подобно. Някой вегетарианец би умрял на място само при вида на порциите: кило, кило и двеста кървавочервен котлет, пльоснат на издут керамичен сач с форма на коруба и големина на океанска костенурка пред всеки един от гостите, пълна с жарава. От време на време поливаха костенурката със зехтин и вино и от нея с цвърчене и свистене се вдигаше пара. И за цялата тая софра само трябваше да се разпише някаква бланка на фирмата. Тъй наречените представителни разходи. Хосе Луис беше толкова любезен, че след време ме отърва и от бюрокрацията, на път му било, защо да не оставел бланките в службата той…
– Няма ли да ходиш в офиса? – зачуди се Сандра на третия или четвъртия път, когато не извървях своите двайсет минути вечер до и от пресечката на Генерал Диас Порлиер с Франциско де Гоя, съседния булевард.
– Свикнах ги – засмях се аз. – Един инженер трябва да разполага и с лично време, нали така?

8.
Сигурно. Минаха два месеца.
Работата вървеше и тъкмо започна да ми харесва – отпуснаха ми пари за дрехи, поръчаха ми от фирмата визитни картички със златен монограм, замис­лих се и каква кола да си купя: Мерцедес на старо като Хосе Луис или джип на изплащане като Карлос, груповия ни, когато в началото на март ме извикаха при директора.
– Дамианóв – подхвана той направо, – не че не сме доволни, ама не ставаш.
– Защо – попитах, без да разбирам нищо. – Нещо случило ли се е?
– Не. Добър инженер си и сигурно в по-голямо предприятие от нашето ще си безценен, но нашата фирма има особен статут: всеки един от техниците е, освен всичко друго, и търговец! Вие купувате сами материалите, сами избира­те снабдителите. Техническата работа е важна, но не е само тя. Въобще, как да ти кажа, изглежда не схващаш докрай испанския начин на мислене…
Спрях да го слушам. Мисълта ми изведнъж се завъртя бясно назад и чух да казва същите думи, за испанската мисловност, Хосе Луис по повод мен на някакъв обяд. Ето значи какво било! Трябваше моментално, незабавно да реа­гирам.
– Сеньор Гонсалес. Сещам се кой може да ви е казал, че не умея да се пазаря и за начина ми на мислене. Нека това обвинение тежи на неговото! Но какъв смисъл имаше и двамата да вършим една и съща работа? Нали си подели­хме задълженията: аз на обекта, той с предприемачите…
– Дамианóв, Дамианóв! Подлял ти е вода, твоят колега, значи. Именно това доказва, че не познаваш начина ни на мислене. Защо се остави? Работата с теодолита може да я свърши и бригадира… Задачата ти беше да влезеш в час с бизнеса, с търговците на строителни материали и предприемачите!
– Да ви кажа ли истината? Не ми се струваше достойно да тичам от трапеза на трапеза за сметка на предприятието като този… – съвсем загубих контрол – този рушветчия! Той мами инвеститора – и му разказах как поставя геодезическата лата на обувката си и печели по този начин пет сантиметра насип. – А щом си го позволява, ще измами, или вече мами, и вас!
– В такъв случай защо не дойде да ми кажеш?
– Да направя донос? Не е в характера ми.
– Добре – гласът му стана твърд, остър – Защо не го застави тогава? Защо не го принуди да влезе в правия път като си толкова горд?
– Аз?…
– Да, ти. Кой друг?
И тук млъкнах. Замислих се…
Да, имаше логика в думите му. Логика, която не познавах от предишния си живот.
– Съжалявам. От понеделник си свободен, Дамианóв. Мини през касата да си получиш остатъка oт заплатата.
Беше петък вечер. На два пъти се губих в мъглата. Двайсетте минути се превърнаха в близо час. А когато позвъних на вратата и майка ти отвори, отстъ­пи изплашена назад:
– Какво се е случило! Нещо с Радой ли!?…
– Не… Уволниха ме.
Тогава разбрах какво е това прединфарктно състояние…

9.
В понеделник обаче не отидох направо в касата, а първо при груповия ми ръководител. Бях премислил всяка дума, нещо нетипично за характера ми. Да оставим случая да го решат нашите адвокати, казах. Не знам как събрах сили да го кажа, но го казах: пробният срок за работник е петнадесет дни. За вис­шист – шест месеца, това ми обясни моят…
Като чу думата „адвокат”, Карлос излезе. Бави се около петнадесет минути, върна се и ми каза: за съжаление шефът е заминал. Ще се върне след сед­мица. Работи сякаш нищо не се е случило, после ще видим.
Беше най-дългата седмица през живота ми. И най-мъчителната.
Никой не ми поръчваше нищо, нито се интересуваше какво правя. Ходех до Алкала, Хосе Луис продължаваше да е нагоре надолу, бригадирът изведнъж беше схванал всичко и не се разделяше с теодолита, посрещах и изпращах единствено някакви тухли, копирах на ксерокса вечер в службата платежните и само това. Дни наред. Не знам дали си го изпитвал някога в кратките ти провали извън семейната фирма. Пълен вакуум.
След седмица Карлос ме извика в кабинета си.
– Дамианóв – ми каза. – Вижте сега какво реши ръководството (а когато испанец мине от ти на ви, сигурно има защо) – Ще Ви изплатим, значи, полагаемото Ви се възнаграждение до края на месеца, надбавките за ненормиран работен ден, всичко, включително и частта от тринайсетата и четиринайсета заплата, полагащи се пропорционално за трите месеца. Единствено ще Ви молим да подпишете примирителното споразумение, като наистина съжаляваме за случилото се.
Беше напрегнат. Но щом подписах, че нямам претенции към Сан Хосе, нито те към мен, изведнъж се отпусна, атмосферата стана дори приятелска и мина отново на ти.
– Що се отнася до юридическата страна, за адвоката де – засмя се той, – не знам как е по твоя край, но тук имаме една такава поговорка…
– Научих още една мъдрост – казах като се върнах вкъщи.– Каква била клетвата на циганката.
– Каква – вяло попита ти, обядвахме.
– Дела да водиш и да ги печелиш дано! – махнах с разперена длан за по красноречиво.
– В смисъл?
– В смисъл, че и това ти стига да се разориш. Без да ги губиш.
– О, каква циганка, бе! Пак ли ще спим на палатки? – проплака Дима.
– Откъде накъде? – разсмях се. – Такъв е изразът.
– Ония на Миньо не бяха никак глупави. Не пипаха дрога – поклати глава ти.
– Млъкни! – извика Сандра. – Баща ти иска да каже съвсем друго!
И аз не знаех вече какво исках да кажа. Излязох си от Сан Хосе с разклате­но самочувствие, но с пълен джоб; изплатиха ми като на човек с адвокат (нямам и досега, не знам дали знаеш) петстотин и осемдесет хиляди пезети, т.е. малко повече от пет хиляди долара, почти колкото бях изкарал при Делфин.
Защо все говоря за долари ли?
За да подчертая, че все още съм бил глупав.
Че като на повечето българи окото ми все още е гледало към Америка.
Или Канада. И че съм нямал испанско мислене… Това определено.
Започнах отново да разпращам курикулуми. Беше времето, когато все още по обявленията се търсеха висшисти, а не само продавачи, превозвачи и магазинери. Извикаха ме на разговор в една голяма фирма за качествен контрол, започваше се серия мостове по бъдещата М40 и строителни инженери наистина се търсеха под път и над път.
– Ще запитам направо – казах на срещата. – Сред тия двайсет подчинени, които трябва да водя, ще има ли висшисти или ще са само техници?
– Предимно техници, но и висшисти.
– Тогава, безпокоя се, няма да стане. Отказвам се.
Изгледаха ме като ненормален. Но не бях. Знаех защо го правя. Когато отидох за последен път на работа, за да сдам инструментариума, заварих Хосе Луис.
– Знам какво си мислиш – поклати глава той, седеше отпуснат на стола в бараката, на който вече щеше да седи само той. – Че е курвенски номер от моя страна – усмихваше се приятелски той, свалил очилата. – И си е. Но помисли. Ти си на четиридесет и две, а аз пред пенсия. За какво мислиш ни бяха поставили двама? За да ме унищожиш. На това разчитаха… Е, излязох по-предвидлив. Но започват съкращения, на хоризонта се задава криза, подушвам я, и не знам дали ще устискам и дали няма да ме пенсионират предварително. От това се боя.
– Не ти се сърдя – казах. – Може би на твое място и аз бих постъпил та­ка.
– Да обядваме заедно? – вдигна закачливо глава той. – За последен път?
– Мерси. Нямам апетит.
– Един съвет: никога не оставяй работата си на друг! Испанците сме кати­ли…
– Бъди сигурен, че няма. Сбогом, Хосе Луис.
– Сбогом. Дано се видим някой ден.
(В пъкъла, рекох си.)

10.
И все пак, все още не си давах сметка за важността на случилото се. Бях загубил едва първата си работа. На следващото място, където ме поканиха на разговор, направо ми казаха:
– Остави инженерната практика, ще бъдем откровени, трябваш ни за друго. Шел започва в България строителството на тридесет и шест бензиностан­ции. Нашата фирма е строителна, но покрай строителството произвеждаме и монтираме всички осветителни табла на Шел в Европа! Ние сме най-евтиният подизпълнител на Шел за цяла Европа. Как тогава в България не можем да пробием? Изпреварват ни и немци и австрийци. Нещо, което никога не е било? Българите дори не ни отговарят на факсовете. Ти си българин, инженер, разгадай загадката, осигури ни да стъпим на български терен и ти обещаваме, че ще те назначим наш представител там с всички произтичащи за теб предимства: испанска заплата, служебна кола, самолетни билети за теб и семейството ти. Както и процент от всички сделки, които осъществиш на място. Ти.
За късмет предишния ден бях ходил до посолството за някакви преводи на дипломата на майка ти, и докато чакам, по навик изчетох всичко на таблото за обявления. Така че ситуацията веднага ми просветна в главата:
– Казвате, че сте с трийсет процента по-високи от немските оферти . Това означава само че те или внасят в България светлинните табла като части за развитие на някакво производство, създаващо работни места, или чрез трета страна от някогашните безмитните партньори от времето на социализма. Някой споразумения от тоя род са все още в сила. Например какво ви пречи да натоварите кораб от Испания за Зелени нос, там да оправите документа с местна фирма и ги внесете в България като африканска стока без тези трийсет процента мито, които ви безпокоят?
– Като кокосови орехи ли – засмя се горчиво той.
– Не, пак като светлинни табла, но местно производство.
– Ще помислим. Гарантирайте ни вноса и няма проблем за останалото. Можете ли?
Колкото и да е странно – да, можех…
– Ало, баджанак! – трескаво завъртях телефони в посока Варна. (Не, не е фейлетон, защото кой, ако не чичо ти Ставри, мъжът на собствената ти леля, сестрата на майка ти, транспортен агент в италианска фирма в Бургас, щеше да уреди операцията! Не, те просто не знаеха на кого бяха попаднали!…)
– Абе то сега… нали знаеш – гласът му се чу още по-хрипкав и тънък отколкото беше – поначало такива разговори не са за телефон!
– Слушай, не става въпрос пари, нищо не искам за услугата. Освен сделка­та да стане. Вносът от коя и да е от страните в безмитния списък да е напълно законен. Провери!
– Ох… – изпъшка той. – Законен… Законите тук са едни!…
И зачаках отговор от Ставри.
Чаках седмица, чаках две. Пусках факс след факс всеки ден и като стана месец, накрая звъннах на фирмата и отидох да им се извиня.
– Уважаеми сеньори! Не само на вас не ви отговарят. След като родният ми баджанак – обясних им какво значи: съпругът на сестрата на съпругата ми – не ми вдига телефона, няма никакъв шанс. Или не могат да се разберат там за това какъв подкуп да поискат, или не казват колко ще струва от страх да не се минат. Съжалявам, че ви изгубих времето. Довиждане.
Шел построи не тридесет и шест, а шейсет и три бензин станции в Бълга­рия!
Чичо ти е жалък пенсионер със сто петдесет и пет лева пенсия. Скарани сме.

11.
Следващият ми работодател, сеньор Овиедо, нямаше образование. Беше нисък, суховат мъж над петдесетте. Не можех да кажа, че ми допада, повече ми допадаше съдружникът му Алкалде, строителен инспектор с чувство за хумор от Министерство на отбраната, откъдето доставяше, чрез конфликт на интере­си, така се казва май днес (разбирай – използвайки служебно положение) договори за ремонти на военни жилища и канцеларии, строителни обекти, по които не можеше по обясними причини да се покаже, а се налагаше постоянен технически надзор. Та бях им нужен май най-вече за това. Водих те и теб в министерството, за да ти вдъхна респект към професията на строителя, и ти направо не можеше да повярваш, че от министерството до отсрещния блок, в който местеха поради липса на място квартирния отдел, цял сноп всякакви компютърни кабели, по които течеше навярно и секретна информация, пълзяха по стената до съответния прозорец в най-обикновена обсадна тръба от ПВЦ.
– Ами терористите! – прошепна, докато се хранехме в стола на военните, очите ти широко отворени. – ЕТА напада казарми и вдига във въздуха жилищни блокове на военни и Гвардия Сивил!
– Това не е казарма, нито военен блок, а жилищен в центъра на Мадрид. Стига!
– Сигурно. А имаш ли представа, татенце, колко милиона бита с всички означени казарми и жилищни военни комплекси текат по тия кабели?
Не, нямах за мой срам. Бях твърде назад от теб в информатиката.
Искаше да натъркаш с нея носа на изостаналия си родител ли?…
– Кой знае колко пари струва такава информация! – въздъхна със завист ти.
Престанах да дъвча.
– Какво искаш да кажеш?
– Нищо.
И ме погледна с бездънните си очи. Беше майстор да ме накараш да се по­чувствам на тръни. Понякога не разбирах шегуваш ли се или не и как можеш да се шегуваш с такива неща: вица за цигуларката (парализираната, с глава на една страна, кралица майка), още по-гадният за останалото без крайници момче от баски терористичен атентат, с прякор Пънчо. Идиотски хумор, не черен. Имаше моменти, в които искрено те ненавиждах! Тоя път не чаках да видя разпилени банкноти по пода като на заминаване от България; искам да кажа, отрязани кабели по фасадата на блока на Военно министерство от приятелчета­та ти. Отидох веднага при Алкалде и изразих опасенията си.
Обясних, че режимът в родината ми официално е сменен, но де факто не е, и че тези, които управляват, са същите, които само до преди няколко години продаваха оръжие на всички терористични организации по света, вероятно и на баската. И че фактът, че много от тия търговци сега работят тук и там като представители на разни фирми по Европа, включително и в Мадрид, не ме ка­ра да се чувствам спокоен. Особено като знам, че знам откъде минава кабелна­та мрежа на компютрите в министерството. Т.е, и на цялата интендантска система в страната.
– Не сме мислили по тоя въпрос, но ще помислим. Как ти хрумна?
Не му казах в разговор със синчето си. Но повече не ме пратиха на този обект.

12.
Овиедо се появяваше сутрин в тъмносин костюм и бяла копринена риза. В девет часа строяваше състава на някой от обектите, събличаше шлифера и се покатерваше като маймунка най-горе на скелето на фасадата или патиото на някой закъсал домсъвет. Слизаше побелял от гипса като брашнен чувал, а следо­­бед пристигаше още по-официален, с още по-тъмносин костюм. От окото му не можеше нищо да убегне, караше се сдържано, но жестоко. Опитвайки се да го имитирам, си го изкарах веднъж на един новоназначен възрастен майстор, който си правеше оглушки и си тръгна по-рано няколко пъти, а после се опитах да критикувам за нещо и Бруно, твърде благият му с работниците бригадир. Но и двата пъти бях жестоко отрязан, дори помислих, че вече съм изгонен: „Бруно е дясната ми ръка и ако трябва да отрежа моята за него, ще го направя. Никога повече не ми говори нищо лошо за него!” Научих, че Бруно бе падал от покрив, че е бил парализиран и три години му е плащал заплата, до­като се възстанови. Скоро щях да разбера защо. А Маноло, инатливият старец (истината е, че не си беше си тръгнал, а просто облякъл в последните минути на работния ден), само след месец направи отговорник и му повери голям обект в центъра на Мадрид.
– Какво става? – подсмихваше се той. – Не се караш напоследък.
– Още ли го помниш? – подсмихвах се и аз, вече се бяхме сприятелили.
Как Овиедо умееше да надуши през време на светкавичните си качвания по скелето кой става и кой не, за мен си остана тайна. Или имаше очи и на тила си, уши на гърба си, или бе заложил на принципа чрез допускане на противното: „Ако тоя тиквеник, новият ми техник (аз), не го харесва, значи е тъкмо човекът, който ми трябва!” Атаката ми срещу Бруно не остана ненаказана: „Как си с шофирането? Имаш ли испанска шофьорска книжка?” – невинно ме разпи­та секретарката на Овиедо. И от тоя момент не слязох от фирмения пикап, невероятно издръжлив С15! Като съм ходел по обектите да замервам, да съм карал и по малко материал.
Малко?
– Колко бутилки газ бутан хвърля средно на ден – те попитах веднъж – чичо ти Жоро в Хетафе, нали ходи да му помагаш?
– Сто. Или двеста. Какво значение има?
– Има. Ако приемем средно сто и петдесет от по двайсет и шест кила едната, това прави три тона и деветстотин килограма. А искаш ли да знаеш колко торби е свалило татенцето ти, докато, как беше, замерва обекти днес? Три курса с по петдесет торби гипс от по двайсет кила и един с десет торби цимент от петдесет. Колко прави?
– Три тона и половина.
Резултатът ме скандализира. Обзе ме абсолютно омерзение към Овиедо и към Ситроена. Към подлата Маримар, която ме бе качила на него! Единствена­та ми полза бе, че го държах пред къщи и можех безнаказано да ходим за ри­ба и на екскурзии с него. В останалото време се промъквах по тесните улички в стария град като смок, спирах за миг, отварях задната врата и вместо да чакам стареца пред пенсия, каквито Овиедо поставяше на такива възлови мес­та, пъш­кайки, да дойде, да се превие на две, теглех му една майна на родния си език, грабвах петдесеткилограмовата торба цимент и побягвах нагоре по стълбата. В това време зад мен с понасяше вълчи вой от клаксони.
Ако имаше как, наистина щяха да ме разкъсат!.. Проклета машина!
Опитах се да си го изкарам на невинната й ламарина и още по невинния й мотор. Дигах сто и четирийсет, сто и шейсет километра, още нямаше стацио­нарни радари, но нищо не можа да я уплаши. Три пъти блъсках изскочилия му като надути хриле на риба сандък, без да преценя добре габарита, но дори и това не помогна. Касимиро, питаше невинно сеньор Алкалде, абе да не возиш овни в свободното си време? Заприличал е на смачкан чайник!…
Зимата ще го дадем да се изчука, мръщеше се Овиедо, а сега давай, давай, давай!..
Давах. До толкова, че вече спях прав сутрин, когато с архитектите в продължения на час или два обхождахме обектите. Най-напред те – Алфонсо Магаз и Игнасио Уркиди – после Овиедо, Алкалде, Бруно, аз най-отзад, като призрак. Но помнех: никога не сядай. И никога не седнах. Докато не дойдоха празниците на Сан Изидро и Бруно, който беше от някакво си бикоборско бра­тство, което се грижеше за поддържане на арената във Вентас, не зачезна от хоризонта, зает с фиестите и коридите, и Овиедо не тръгна от петъците на море с мерцедеса. (Тогава бе, когато го питах какво прави на морето и той ми отвърна – спя. Вече го разбирах.) Без да чакам повече, като се видях малко свободен, аз от своя страна поисках два дни отпуск и като ги долепих до почивните дни, си купих набързо еднократен билет за Амстердам.
Дали съм бил тръгнал за тютюн за лула ли? Ха-ха. Много смешно…
Ще разбереш след малко.
А сега ще спра и ще изпия в първата кръчма още една студена бира. Наздраве.

13.
Исак Емануилович Бабел, съветски писател, разстрелян в началото на четиридесетте, който, надявам се, си чел, си представял щастието като голяма тучна ливада, в която пасат коне и се разхождат красиви жени. Картина, впечатлила ме с изящната си простота в младостта ми. Чичо ти Жоро от Монтана, с когото случаят ни срещна половин век по-късно за кратко в Алкобендас, гледаше по подобен начин на живота, като единствено бе заменил присъствието на конете с всички маркови западни автомобили, втора употреба. За него те бяха живи същества, пасящи километри. Цеца, жена му, в стремежа си за по-чист и уреден живот в измита до блясък страна, го бе завела чак в Холандия да се разхождат наистина по зелени ливади, но първото нещо, което бившият автомобилен състезател бе направил, бе да се навре в първата морга за автомобили и да не излезе оттам, оцапан до уши, до момента на отказа на холандското правителство да признае показанията на попа от селото на майката на Цеца, че е преследвана от властта за достатъчно условие за даване на политическо убежи­ще. Онова, обаче, което ми разказа Жоро за колите в онази приказна страна, докато оправяме моята, все така омазан, с искрящ поглед, блестяща усмивка от бисерно чисти и подредени зъби (Цеца: „Избирала съм си го сантиметър по сантиметър!”) заседна в съзнанието ми не по-малко от образа на конете в по­ляната на Бабел.
– Ами холандките? – попитах колкото да завърша пейзажа.
– Абе жени като жени. Но и те, и мъжете им, карат най-запазените коли в Европа! Не вали сняг, не хвърлят сол по улиците и… – вдигаше замечтано поглед от пътя той сякаш съобщаваше най-голямото тайнство, докато пътуваме в камиончето за разнасяне на газ в Хетафе, – колите не гният! Затова… кола… ще си купиш… от Холандия! – назидателно подчертаваше той.
Е, при това положение… можех ли да не замина?
Овиедо ме държа до последния момент в офиса. Два часа преди полета. Минах да изтегля парите обаче още преди работа, защото, познавайки го, нямаше да имам после време. В осем отвориха вратите на централния клон на Банесто, на пет минути от улица Кортинас, където се помещаваше фирмата и в и пет вече чаках да ме обслужат с попълнена бланка в централния клон на Банесто на улица Алкала. Някакви служители умуваха нещо над някаква ма­шина в дъното, суетене, забавиха ме, но в крайна сметка си получих парите: седемстотин хиляди пезети (седем хиляди долара!). В книжката оставих само четиридесет. Както се казва – за полог, да не спре да носи кокошката. Но като размислих и по време на обедната почивка изтеглих и тях…
Много добре помня втората банка: над метро Тирсо де Молина в стария град, нелюбезната касиерка не искаше да ме пусне, затваряли били, но се наврях в крайна сметка. Затова, когато получих месечната сводка за извършените операции, когато се върнах от Холандия с тъмносин Фиат Крома, такива каквито според Жоро карали само министрите в Италия, първо се усъмних в нея.
– Ела – повиках майка ти от кухнята. – Ела да видиш нещо…
– Защо шепнеш, какво има?
– Не са изтеглили парите. Седемстотинте хиляди.
– Ще ги изтеглят следващия месец. Не се безпокой.
Но не ги изтеглиха. Нито следващия, нито по следващия…
Изтеглени бяха само ония, от клона в Тирсо де Молина, жалките четири­десет хиляди! Затова отхвърлих първоначалната идея, че е компенсация от съдбата заради оная харпия: не, не беше заприходен тъкмо лъвският пай, пари­те от улица Алкала!
– Трябва веднага да реши какво да правим. Отивам да ги изтегля…
– Не ги пипай! Да не си посмял! – зашепна и Сандра. – Не!
– Защо? Пак ли ще ръгнеш да търсиш полиция като в Бургос?
– Не. Но може и да е клопка.
– Ти не си добре!
– Просто си помисли, че може да е тест за благонадеждност…
Моля? Ходих на Тирсо де Молина, ходих на улица Алкала (не се реших да ги изтегля), така както убиецът се връща на мястото на престъплението. Но престъпление ли беше? Никого не бях убил. Навсякъде ме посрещаше и изпращаше портретът на Марио Конде, бизнесменът на годината, с девизът: „Ба­не­сто е извор на доверие”. Значи по-скоро е заем, почнах неусетно да си мисля, предварително опростен дългосрочен безлихвен заем, отпуснат ми от мой по-преуспял връстник (оказа се, че сме родени в една и съща година), като един­ствено оставаше да се запитам не беше ли по-разумно да вложа парите в някое доходно предприятие, да речем, отколкото да ми ги пази той в банката си? Не смеех заради майка ти да ида в Казино Гран Мадрид, което бях виждал от влака по време на краткия ни престой в Ангел и Татяна и да проверя благоразположението на съдбата (в случай на успех можех да продам Кромата и просто да ида до Холандия вече за някой Мерцедес). Овиедо щеше ли да ме пусне? Както и да умувахме с Жоро, него също нямаше да го пуснат от газта, дори и да му платях пътя. Иначе можех да си представя с каква кола щяхме да се върнем, беше гений, автомобилен гений! В Испания пак се беше заселил до най-големите гробници на коли. В „Челен удар” – какво име само! – бе купил, изгорял отвътре последен модел Ровер за хиляда долара, а в съседната, тапицерията на друг, смачкан, за триста и в крайна сметка от двете сглоби оня, което щеше да продаде за десет хиляди, един милион пезети, сумата, която му отвори път в канадското посолство да замине с Цеца и детето за Монреал.
– Е, сега вече има с какво да се покажеш пред хора – засмя се нежно той и поглади Кромата по хълбока, потупа я влюбено, точно като кобила. – Но й смени при първа възможност разпределителния ремък, не забравяй.
Нямаше, разбира се, ако не се случиха толкова събития – ходихме до България, разбих лагер в бивша Югославия, откраднаха ми касетофона в София, изпиках камък от левия бъбрек (тръскането по софийските улици беше кошмарно!), счупиха ми фара, – и тия събития тръгнаха така главоломно на зле, че съвсем ми изскочи от главата ремъка. Дори си помислих –
ето и падежният срок на полицата ми, сега остава само Марио Конде да си поиска парите и тогава наистина ще ми трябва пистолет. И не оня малкият, никелираният, а най-големият; старият полицейски ръждясал Колт от дъното на реката, за да си пръсна главата!
Своята и на семейството.
Като оня нещастен разорен бизнесмен от Моралеха, за когото сигурно си чел.
Джуджето от Луго се оказа пророк: започна петролната криза от деветде­сет и трета като резултат от войната в Близкия изток и светът се побърка отново! Проклети политици! Прав беше Делфин…

14.
Отначало, в първите дни на ноември, когато се върнах от София, подти­снат от видяното, което смятам да ти разкажа при следващата спирка да се поразхладим, ми направи впечатление, че заварих половината от обектите ни спрени. Мислех, че е заради отпуските през лятото, но какво ти лято? От десет обекта през май бяха останали само четири, а декември посрещнахме едва с два!
– Не плащат – ми обясни раздразнен Овиедо. – Домсъветите нямат пари и аз спирам ремонта. Не вдигам скелето, нека си блъскат главите, като минават под него, докато им узреят!
С някои домсъвети бе направил на пръв поглед неизгодни сделки; откупил на безценица портиерни жилища, по-скоро дупки или бърлоги (някога в Мадрид имало навсякъде дворници, които живеели там и които отключвали и заключвали вратите, достатъчно било да плеснеш с ръце и да се появят), както и таванчета, в замяна на това да финансира ремонта на сградата докрай. До колко прозорливо бе постъпил в тоя труден период щях да си дам сметка след десет години по време на големия строителен бум, когато старият град се превърна в бездънна спекулационна яма, но засега само двамата обикаляхме усърдно оределите обекти; преди минаваха дни, седмица докато се засечем по скелетата, единствено се срещахме в офиса вечер (изобщо не си помислих да го свиквам да не си „помага след работа“ като в Сан Хосе), но все по-често се сблъс­квахме, той надолу по скелето, аз нагоре, по два пъти на ден, докато в края на ноември вече направо не можехме да се гледаме – останали ни бяха само два: Манастирът на Каролинките и големият жилищен блок на улица Сан Лоренцо, от чието патио ситроенът почти не излизаше – нямаше за къде… И тъкмо се канех да го попитам пак какво става с обещаното наесен повишение и той кисело да ми отговори като предишния път: „Касимиро, няма да повярваш, но знаеш ли кой взима най-много пари от цялата служба? – Кой? – Ти!“ – кога­то една вечер Алкалде, съдружникът му, ме повика. И двамата бяха в стаята, мръкваше се. Дебелите проститутки от улица Кортинас, подвикваха долу на пенсионерите от тротоара, Овиедо мълчеше, загледан над покривите на града.
Алкалде пръв наруши мълчанието:
– Даваш си сметка сигурно накъде отиват нещата…
Слушах го, а пред мен беше образа на джуджето от Луго. Вирнатите му напред крачка и ръчички.
– Съжалявам, че трябва да ти го кажем, но наистина ти получаваш почти цялата мизерна печалба, която остава след данъци. Ще те вземем пак на работа напролет, обещаваме ти…
– Не може ли вместо това просто да ми намалите заплатата – предложих. Не ме обзе оня тих прединфарктен ужас отвътре, както оня петък в Сан Хосе, вече имах опит.
– Няма начин – обади се с гръб и Овиедо. Гласът му беше все така скърцащ, но спокоен, очаквах да постъпи с привичната си грубост: „Не виждаш ли, че няма място за теб, какво хленчиш!”, но той се обърна и простичко каза: „Заповядай за новогодишната фиеста на двайсет и девети, но повече не идвай. Мар ще ти оправи документите за месеца и ще ти плати всичко полагаемо се… Непоносимо е присъствието на онзи – въздъхна, – който вря и кипя с работа, а сега е принуден да пълзи!“
Виж ти, излезе, че бил и поет. Себе си ли имаше предвид, или мен?
Беше двайсети или двайсет и първи декември. Мадрид – Коледен, потънал в светлинни гирлянди, с елхи и Папаноеловци по улиците в очакване на новогодишната лотария, пак просяците с акордеони и дечица, пеещи коледни песни в метрото, та да те побият тръпки: „Камбана след камбана/ а след нея още три/ на кръста ще умре/ детето, дето се роди.” По площади, пред фонтани­те по Кастеяна и Пасео дел Прадо, където се събираха лете поклонниците на противниковите отбори, Реал Мадрид на Сибелес и Атлетико на Нептун със знамената на отборите, навсякъде тълпи. А на кръстовището на Хардинес и Вирхен де лос Пелигрос, Девата на Опасностите, име избрано сякаш специално за случая, тъкмо качваха Кромата на паяк!
– Колата! – Затичах се, но каква ти милост от полицаи по Нова година. Тогава, когато слагат най-големите глоби, вдигат те преди да успееш да кажеш „Боже, прости!”, та да може да си напълни хазната кметството и бюрократите да не останат без заплати; веднъж видях да вдигат една кола дори със сеньората вътре, какво ли не се случва пред Нова година! Не, беше върхът на несправедливостта, на лошия късмет, разбираш ме, нали? Или пък си плащах за нещо, но за какво? Още не бях набутал парите на Марио Конде, просто ги бях изтеглил и внесъл в друга банка, в Сантандер, номер девет в света, без да закри­вам старата сметка, за да не бъда обвинен, че съм ги задигнал. Впрочем от две седмици връстникът ми беше по-зле и от мен: под домашен арест, обвинен в разхищението на милиони, с един крак в затвора. Да, в затвора Алкала Меко, само на двадесет минути пеш от някогашното ми работно място, игрището за ръгби. Идеалният двукилометров радиус, чийто кръг идиотски се затваряше около шията ми.
– Господ да те накаже! – кълнях полицая, докато колата се вдигаше бавно нагоре като на филм. – Нали вярвате тука в Бог? И теб, и всички самовлюбени испанци, които си мислите, че сте имунизирани против несполука. Дано тръгнете по чужди страни един ден като мен, немили-недраги! Да се влачите по корем на връх Коледа по Германия или Холандия, Белгия и Франция, Англия и Америка, и да оставите децата си без подаръци!..
– Момче – обърна се беззлобно полицаят. – Кажи какво да направя? Не зависи от мен. А и с тоя чужд номер съм повече от длъжен да го сторя! Бягай да платиш глобата в офиса под паметника на Колумб, там ще ти закарат колата, и се моли да не са минали шест месеца откак си я внесъл, че тогава ще видиш дебелия!
Не, не бяха минали. И дори имах осигуровка. „Какъв чужденец съм ви аз! – поисках да изкрещя, – Плащам данъците си като всички! Току-що се връщам от България с новата си кола и какво, научавам, че съм загубил работа! Това ли ви е благоденствието? Това ли ви е прехвалената Европа? Не, има някакво недоразумение!”…

15.
Но нямаше.
Всичко тръгна на зле още в България, по време на ваканцията, месец преди да арестуват Кромата..
– Не е лошо да я закараш на някой охраняем паркинг при някоя борца. Никой не си държи колите пред къщи – посъветва ме сестра ми.
Ти слушаше и попиваше. Всичко беше ново за теб макар и да бяха минали само две години.
– Защо, лельо? – попита. – Какво значи борца?
– Тук станаха големи промени, Радой…
Една от които, че зет ми, художник завършил академията, беше отворил дюкян за подстригване на кучета. И той, и тя, дизайнери по образование, стрижеха песовете на половината софийски елит. Бяха взели на работа и Мина, дъщерята на чичо ти Коста, отново полковник или подполковник след разжалва­нето му за притежание на нелегално оръжие през осемдесетте. Интересно как не му бе хрумнало да мине това като актив пред новата власт? Страната изведнъж се бе напълнила с репресирани. Но Коста, далеч от политиката, както го бяхме заклели с Алекс, бе намерил утеха в лова на дребен и едър дивеч.
Когато му разказах за пистолетите, сви рамене:
– Ако Сандра те бе оставила да избираш… Място! – извика страшно на Барто, шнауцера си, и Барто послушно клекна. – …трябвало е да се спреш на испанския модел. Има един от двайсет и девета година, подобен на тоя, както ми го описваш, музейна рядкост и струва поне колкото колата ти. Между впрочем, можем да я закараме довечера в паркинга пред хотела на Ленчето Кулева от старата махала. Мъжът й, бате Мишо, помниш ли го, беше шампион по стре­лба, сега е вторият човек в най-голямата охранителна фирма в страната.
– Абе какво става тука! Борци, боксьори, стрелци?
– Защо, при вас няма ли?
– Имаше. Но на Олимпиадата…
– Какво ще правиш утре? Ела на стрелбището да те уча да стреляш…
– Не искам, сутрин бягам за здраве.
– Бягаш?! Абе някой ще те застреля, бе! Господин, полицай! – спря внеза­пно първия, с който се разминахме. – Кажете му да не бяга! Бяга в квартала за здраве! Луд човек!
– Защо? – изумих се аз.
– Ами не е безопасно … – малко смутен каза и униформеният. Кротък, от­пуснат субект с голям корем, колебаещ се дали разтревоженият ми приятел не се занася, но Коко беше повече от сериозен във военното си облекло. – Така де, кой бега? Оня дето е краднáл нещо, нали така?
– Видя ли? Ела, ела да постреляме!
A и цялото пътешествие до България мина все в този стил. В разкъсана Югославия се водеше война. Пет пъти ни спираха, сваляха ни от колата мрачни военни, моя възраст с автомати Калашников и опърлени от слънцето лица. В Белград минувачите си въртяха главите, когато разберяха, че сме българи, а далече на запад на стотина километра се виждаше зарево и долиташе тътен, водеха се битки. Може и да се лъжех, може да бяха запалени стърнища, беше есен, но каквото и да беше, стигнахме разбити до Калотина от лошия път, макар и щастливи, че сме у дома, преди да ни подемат митничарите…Когато се изтръг­нахме от лапите им, имахме десет кутии цигари по-малко, няколко бутил­ки разход, но пък радостта ни нямаше край. Най-сетне си бяхме в у дома.
Бяха минали само две години. Оставаха още три според изчисленията ми.
Същевременно София се беше върнала назад с десетилетия…

16.
Дупките, които бях оставил по градските улици и още помнех от времето ми на шофьор на такси като дупки бебета, заплашително бяха пораснали и уголемени двойно на размер до дупки опасни юноши. Градът беше тъмен, негостоприемен, улични лампи имаше тук-там само по кръстовищата, сякаш не в Югославия, а тук се бе водила разрушителна война; в избитите, като през бомбардировките, за които само ми бе разказвала прабаба ти Калиопа, витрини на лъскави някога магазини, заковани с дъски и картони, мяучеха котки. Другаде светеха нови, пълни с безразборно натрупана евтина стока или безумно луксозна на цени, които биеха и мадридските, и отвсякъде, от всички таксита, всички входове, ресторанти и закусвални, от гаражи и мазета, превърнати в кафенета, прозорци на апартаменти звучеше непозната, противна музика. Отначало мислехме, че е сръбска или турска, но като се заслушах, с почуда установявах, че пеят на български.
– Какво е това? – попитах Млади, срещнахме се на Прага, не на изпращало­то, където се чакахме някога, вече не съществуваше, бяха отпорили старите жп линии за скрап. – Тая долнопробна музика?
– Чалга – изпревари го ти.
– Ами магазините. Защо са разбити?
– Върнаха ги на собствениците. Тръгна да си купя цигари, дето вчера е било магазинче за цигари и алкохол, но вече е за обувки. Скъса ми се връзката на обувката и минах да си купя и е вече е станало…
– Хранителен магазин?
– Не, фитнес център – засмя се той.
– Какво ще рече?
– Радой, обясни му.
– Гимнастически салон, татенце. Чичо Млади, ами истина ли тукашните гангстери са побратимени с тия от Колумбия.
– Не, Радойчо, не знам.
– Стига! – намесих се.
– Истината е, че нищо не е и всичко е истина едновременно.
– Тоест?
– Вестниците лъжат, както и преди.
– Значи идеята е само да се всява страх? И всички тия дебеловрати тикве­ници, които някога седяха скрити в тренировъчните зали или по затворите, а сега тормозят гражданите, ако няколко сърцати съседи им скочат из засада… нещата ще се променят, така ли?
– Не знам. Ти защо не останеш да се справиш с тях? Точно твоите прия­телчета журналистите, бивши и нови нереализирани писателчета като теб, подклаждат тоя страх.
– Аз не съм нереализиран, а по-скоро ренегат – въздъхнах. – И знаеш за­що заминах.
Погледнах към теб. Млади млъкна с разбиране.
– Помниш ли Солженицин – каза след малко той и запали цигара. – Където говори за това как в многомилионна Москва през тридесет и седма стотина души, не повече, стотина чекисти с двадесетина коли измъкват от леглата им призори хиляди други, невинни, натоварват ги като животни и никой не смее да извика? И че ако бяха крещели, съпротивлявали се, може би други би­ха им се притекли на помощ на тези няколко стотин, биха издрали лицата на мъчителите им, затиснали с телата си, смачкали неколцината, но уви, страхът е сковал душите им… И в София е така, приятелю, няма повече от хиляда банди­та в цялата страна, всеки ден застрелват по някого, а пресата раздухва това до световен заговор на злото… Радойчо, как се чувстваш, моето момче? – смени темата той. – Къде е по-хубаво? В България или Испания. Не ходи никъде сам без баща си, обещай ми!
– Чичо Млади, аз вече не съм дете. Не се събирам с лоши приятели.
Не знам, сигурно беше така, но ми прозвуча преднамерено, казано, за да се харесаш. Странно, но думите ти сковаха и моята душа, това, което ми беше останало от нея. Вечер се оглеждах и гледах да се прибера преди десет. Стъмнеше ли се, градът сменяше облика си: тъмни силуети плъзваха, усещах ги дори по Витошка, сравнително осветена, да дишат в тила ми, да надничат в портфей­ла ми, когато сменях пари в бюрата за обмяна. След Халите градът ставаше друг, а след Лъвов мост – неузнаваем. Гарата беше напълно разбита в зоната на подлеза и кръглият подземен площад с някогашните лукс магазинчета и модното някога кафе, спяха хора; не като в Мадрид – на изхвърлени сравнително чисти сини матраци – никой не изхвърляше нищо ценно тук, спяха направо на черве­ните плочи, завити с вестници, в найлони. Но хора ли бяха?…
– Красó! Оная лампа виждаш ли я на ъгъла на Христо Ботев? – Намирахме се на Странджа, лампите наричахме по навик от деца Светидух, осветителните тела. – Бягаш дотам, без да се обръщаш, и като стигнеш, хващаш първото такси от гарата за към Хиподрума, като го питаш предварително колко ще струва.
– Ти какво? Ще ме караш да бягам за смях през стария квартал? От кого бе!
– Красо! Моля те, пил си! Бягай до лампата и не се обръщай! Ей на оня ъгъл пребиха Дичо, на другия изнасилиха Анчето…
Последната вечер, единствената, в която не оставих колата в паркинга при НДК, а пред блока, и слава богу, че не я напълних с по едрия багаж, както мислех, наистина я разбиха.
– До кога мислите да стоите там? – въздъхна на прощаване баща ми.
– Не знам. Още три години? – колебливо подхвърлих.
Той нищо не каза.
– Скъпи мои! Поздрави на Дон Кихот и Санчо Панса. На музея Ел Прадо. И лек път, бъдете здрави, обичам ви! – Беше Мама, както обикновено, превъзбудена и развълнувана в такива моменти. Така не я понасях някога за тия й изблици, но сега ми стана до болка скъпа и мила. А като видя колата, натоваре­на до покрива, и на покрива огромен денк (бяхме прибрали остатъци от няко­га­шния си дом на Толстой, любимите пухени дюшеци от Чехия, свещената кристална кана от бохемски кристал, оцеляла от напиването ми след падането на режима, и най-вече книги, всички любими книги на български, които жадно щеше да изчетеш), не можа да се въздържи да не изрецитира макар и със сълзи в очите:

„На брега на тиха Струма тихо вие се катун.
Циганите катунари ще стануват тука стан…”

17.
Не беше нужно да го казва – сами си го знаехме: бездомници бяхме. Спахме обаче не покрай Струма, покрай Струма спяха ония, които се изнасяха за Гърция, а край езеро в някакъв къмпинг край Балатон в Унгария, щастливи, че се връщаме в Испания. И тук имаше цигани, румънски и югославски, унгарски, словашки, но господи, колко страшни бяха ония, които бяхме оставили в България, колко страшни!
Не можех да ги излича от съзнанието си.
– Красе, с колко километра караш? – питаше баба ми, бях я завел да изкара зимата при братовчедите ми във Варна по време на престоя ни. Минавахме през запустели села с опушени празни училища, изкъртени за огрев дограми, пак и единствено цигани се мяркаха в тях. Не караха каруци с чергило, както някога, а стари коли от времето на социализма. Москвичи и трабанти с изрязани покриви, като камионетки, но не за събиране на отпадъци или старо желязо, което кой знае защо сега наричаха скрап, а за светкавични набези по съседни­те ниви и лозя. С оцеляла селскостопанска техника, трактори и булдозе­ри, изтегляха медни кабели изпод земята или сваляха далекопроводи, ако успееха да ги срежат. Оставяха без електричество цели градове и села. Кабели­те продаваха на Вторични суровини и никой не ги питаше в изкупвателните пунктове откъде са. Главата ми не можеше да побере, че това се случва! Що за държавни служители бяха тия, които изкупваха самата държава на старо желязо и крадени цветни метали.
– С колко карам ли? С деветдесет, маме.
– А, добре. Защото Радослав, брат’чеда ти, със сто и двайсет кара!
С деветдесет? Карах поне с два пъти по толкова! Стигнах за по-малко от четири часа във Варна. Като през чумна епидемия… Не, това не беше моята родина, а някаква пустош! Изоставени блокове, обрасли с тръни и плевели овощни поля, зашумени лозя. Напоителни канали с изкъртена облицовка, изкормени инсталации за капково напояване в ягодови поля, които само преди две години бяха били гордостта на стопаните им. Тук-таме се виждаха разорани земи, тук-таме в празните села – дим от комин. В подходите на по-големите градове ни посрещаха като пламъци огнено оксидираните коси на проститутки­те. До една бяха малолетни. Някои разговаряха свойски с катаджиите, облакътени на патрулните коли.
– Вентилаторчета – бе се засмял Коста, когато за пръв път попитах какви са.
– Какво значи вентилаторчета, чичо Коко? – намеси се и ти.
– Да му кажа ли? – обърна се към мен той. – Какви са ви отношенията?
– Приятелски. Не крия нищо от сина си.
– Ами… духат, Радойчо.
След Алкобендас, въздавах благодарности към всевишния, който и да бе той, имаше ли го или не, че не се бяхме родили в черна Африка, а след връщането ни една година по-сетне от някогашна бяла България – цигани в Котел! Първото, което видяхме обаче, когато си дойдохме на Елипа, беше голямата циганска лъжица на пода. Бяха разбили вратата и обърнали апартамента в на­ше отсъствие. Изглежда я бяха помислили за истинско сребро отначало, но забелязали, че е с протъркано дъно, под което се подава бронзова основа, и бяха я захвърлили. Иначе нищо ценно не беше изчезнало. Защото нямахме нищо ценно. Дори телевизорът ни беше от улицата. Огромен Филипс, модел от седемде­сетте. Майка ти, не че беше расистка, понечи да я изхвърли (би изхвърли­ла и сапуна тогава край Миньо, ако не переше така добре), но я спрях.
– Какво ти е направила? Има и щастливи цигани, нали така?
– Щастливи навсякъде са само богатите – мрачно отбеляза ти.
– Виж го ти него! Философ ли ще ставаш?… Има щастливи нещастници!
Наистина, сгушени тъй до електрическата печка покрай лъжицата, при­помняйки си онова щастливо лято край Луго, вярвах, че сме. Никой обаче ни­що не продумваше за България. Сякаш не бяхме ходили там… И в Луго, не само там – в цяла Испания, Франция и Италия валеше! Бяхме се спасили на косъм от залети пътища и кервани от задръствания, наводнени къмпинги, срутени подпорни стени мостове, отървали се само с една счупена дръжка на врата, един разбит лагер и откраднатия касетофон в София. Късмет.
Чак в края на месеца Алкалде ме повика на разговор…
Тъй че сетне не бях вече толкова убеден, че има и щастливи цигани, мое­то момче.
Има, но само по филмите. Никога не пожелавай за себе си нощната шапчица на стария ерген, се казва в една от най-тъжните андерсенови приказки, която майка ми обичаше да ни разказва с леля ти, като бяхме малки. Приказка­та за старият самотен Антон.
Никога не пожелавай и циганската лъжица, бих добавил сега, не е за всяка уста… Искаш ли да продължавам? Добре. Нека преди това те сваля за малко и разхладим моята, извинявай.
Ако обичате, две бири, моля! За мен и момчето ми…

==========

С. Савчев:
Научих за кончината на Краси в трамвая от в. “Сега”. Тодор Костадинов ми каза, че е починал на 11 януари 2015-а, неделя. Около месец по-рано Румен Леонидов, на предст­а­вянето на две книги в Театъра на армията, сподели, че се е “върнала болест­та на Краси”. Понеже отвреме-навреме следя сайта на Румен, преди месеци бях прочел страниците от “Испания” и една от частите му – “Циганската лъжица”, – реших да копи­рам и пусна и при себе си. Доколкото си спомням Краси не съм виждал от Есенния па­наир на книгата в НДК около началото на декември 2012-а г. Снимката в началото на откъса направих на тази ни случайна среща (6. 12.2012). Нахвърлих няколко страници за “Студентът по хармония” по онова време и му ги изпратих. “Е, екстра е!”, ми отговори той. След това ги пус­нах в моя сайт. Вчера, 15 януари, ги пуснах отново с друго заглавие. Не питам Ру­мен, копирам откъса и го пускам в “Zarzala” единствено с ПОКЛОН КЪМ ПАМЕТТА НА КРАСИ.

………………………………………………….

………………………………………………….

E KOZETTA

Viktor JUGO

 Виктор Юго 2

2.
Ka vendeglevă o trabi źănas źungales.
Kaj miśto xudine lenqe kola panʒvardeś franki kata kodă źuli kaj nakhlă lenθar p-o drom, pocinde ka vremă penqri datoria. Pala jegh ćhon paneś kampilă lenqe love. E źuli jigină k-o Parisos o rïzi la Kozettaqre the vaś śo’vardeś franki mikhlă len amanetos k-o Munţi de Pietată. De, pala sosθe keltujinde (mosarde) să o love, o soci Tenardje sikĭle te dikhen pa Kozetta sar kana nikerenas la bi lovenqro the kez­dinde te phiraven pen laha sar jekha kunduśica’.
Sar na maj has la nićejegh felos rïzi, von gåtinenas la and-o demultune cine v­i-ga-nes the cine gada penqre cine ćhăjănqre, adike and-o zdrences. Denas la te xal so aćhenas lenθar xabena, e-buka maj laćhe sar le rikones th’-e-buka maj źungale sar la mïca. Ande jegh felos, o rikono the e mïca has laqre mala la meselăθe pe sekon děs. E Kozetta xalas lença tela meseli, ande jegh ćaro kaśtuno, sar le rikonesro the la mïcaqro.
Ande sekon ćhon, la Kozettaqri dăjj, kaj beśelas and-o Montroj-sur-Mer, iri­nelas or maj miśto phendo ćhelas varekas te irinel ande laqro than, kaj te avel la hiră kata pesri cini ćhăjj. O soci Tenardje phenenas sekonvari să kidă, ke ”La Kozettaqe giźal laqe de minună.”
Kana nathĭle sigederune efta ćhon, laqri dăjj tra’nă efta franki vaś o eftato ćhon the kidă tradelas, sekon ćhon, o love.
Nić na has jegh bërś, kana o Tenardje phendă:
– Baro miśtibo kerel amenqe! So gïndinel voj ke aśtig keras amen kole efta fran­korença laqrerrença?
The irindă laqe the manglă deśuduj.
Laqri dăjj, kaj phende laqe ke laqri cini ćhăjj hi-ni zores miśto the ”barŏl de ­mi­nună”, kerdă sar phende laqe the kezdindă te tradel kïte deśuduj franki.
Hin feli manuśa kaj n-aśtig avel lenqe dragon varekon bi te urïnen varekas. La d’ăqe Tenardje zores has laqe dragi laqre cine ćhăjă, vaś kodă urïnelas la sträjina. Orkicom de cara than foglolinelas e Kozetta, laqe fanilas la’ the ke e cinoni ćŏrel les the anda laqre cine ćhăjănqro aeros kaj phurden von. Să sar but aver źulă sar hi-ni voj (laqri fojta), sekon děs la has la ulajimasro vorekicom laćhe dumes the źungale dumes the limajibe. Bistośon, dake na avilăas e Kozetta, laqre ćhăjă, orkicom de dragi avenas laqe, xudineas penqri partă, de e sträjinon kerelas lenqe o miśtibo kaj lelas pe pesθe seworre kola. Laqre ćhăjă na maj xudenas aver vareso, de numa miśtibo. Fijeso kerelas e Kozetta, perenas pe laθe jegh brïśïndo pedepses źungale, bi te avel dośali. Ćorri faptura poblïndon!
O soci Tenardje phiravenas pen źungales la Kozetta’; lenqre ćhăjă, e Eponina the e Azelma, kezdinde the von te phiraven pen să kidă.
Nakhlă jegh bërś, maj nakhlă jegh. And-o gaw phenenas:
– Će laćhe manuśa hin kala Tenardje! Na-ni-le nić von barvale, the dikh, barăren jekha ćorra cina ćh’ă parasimen!
O manuśa kidă gïndinde, ke laqri dăjj parasindă la cina ćh’ă.
Andre vremă, o Tenardje manglă deśupanć franki pe ćhon.
– Te na unkavel man anda morro miśtibo! dină ćhingar vo’. Kampel manqe jegh sporos…
The e dăjj kezdindă te pocinel kïte deśupanć franki p-jegh ćhon.
Ande sekon bërś e cini ćhăjj barŏlas the barŏlas the laqri suferinca.
Kicom vremă e Kozetta has cinoni de-tot, voj xudelas o maribo vaś fijesavi an­da okolaver duj cine ćhăjă. De abja barilă e-buka, adike angle te avel la makar panć bërś – the rislă te avel sogalova and-o sasto kher.
– Ka panć bërś! phenena. De na-ni patămasro!
Vaj! Kjar kidă has!
Sila’ ćhune la Kozetta te cinel so kampel and-o kher, te śulavel and-o sobes, and-o kolos, o drom, te thovel o vasi, the kjar te giźal o pharibe. O soci Tenardje inke maj but gïndinenas ke kidă kampel te phiraven pen laha, de-kana laqri dăjj, kaj be­śelas să ka Montroj-sur-Mer, kezdindă te na maj pocinel rendeśen, sar kampel se­kon ćhon. Aćhilăas kamäta` bipocimen vorekicom ćhon.
Dake la Kozettaqri dăjj pale avilăas pala kala trin bërś ka Montfermej, na maj prinʒărdăas pesra cina ćh’ă. E Kozetta, sar has-li de śukar the phërdi văca’ kana ris­lăas ande kado kher, kidă has-li de slabon the śargon akana. Kidă dithŏlas sar ka­na să daralas.
– Jegh kaj kerel pes! phenenas o soci Tenardje.
O bićăćibo kerdăas la maj buśulimen, the e mizeria anda kher kerdăas la maj­ pros­ton. Na maj aćhilăas la kheć śukar, numaj laqre bare jakha śukar. Mila has tu­qe te dikhes pe laθe ande lenθe; gïndinees ke dake laqre jakha avileas mai cinone, na ris­lăas e but dukh an lenθe.
Ćhinŏlas t’rro vodĭ te dikhes la ćorra cina ćh’ă, kaj na-ni la ni śow bërś, sar jiz­dralas an kola rondyes, ande le jevendesre tosares; p-o śititos, laqre jakha phër­de­ as­vença, śulavelas p-o drom jekha bara mëtura’, kaj abja xudelas la pesre cine vasten­ça kiki śilesθar.
An kodo than phenenas laqe Ćŏkïrlia. Kidă phenenas o manuśa o gawune la ci­nona fapturaqe, na maj bari sar jegh cini ćirikli, kaj jizdralas, darani the traśani, kaj has e angluni and-o kher the and-o sasto gaw savi uśtelas de tosara the ebă p-e ulica źălas the p-o kïmpos inke angle te unklel o kham.
Numaj ke kădă ćorri ćŏkïrlia na zilăbalas nićejekh’ar.

datoria – kamibo
zdrenca – źungali rïza
hiră – vestă
de minună – zores miśto
cara – e-buka
poblïndon – sani
cinoni de-tot – cinoni-cinoni
sogalova – sluźnika
mizeria – melăribo

tradućibo:
Moisescu Paul Sorin-Cristian & Moldovan Ştefan Adela
korektibo:
Moldovan Nicolae Silvia

……………………………………………….

……………………………………………….

Архив “Andral”

Arhiv 1Arhiv 3

Arhiv 2

Тази “Покана” и “Дневният ред” на Конференцията бяха предоставени
на списанието от г-н Осман Делихасанов от Горната махала на Сливен,
за което му благодаря.

………………………………………

………………………………………

Прочетено в интернет

В Брюксел живеят 10 хиляди роми,
предимно от България и Румъния

1

В Брюксел са се заселили около десет хиляди роми, дошли основно от България, Румъния, Словакия и от бивша Югославия. Това се посочва в изследване на ромската общност в Белгия в три тома, представено в местните медии.
Отбелязва се, че словашките роми са в най-тежко положение и най-често се занимават с просия и проституция. Уточнява се, че в тяхната страна отношението към това малцинство е твърде лошо, така че пристигнали в Белгия, те са с чувството, че нямат какво да губят.
Според изследването въпреки обичайните схващания 95 на сто от ро­мите са уседнали и не се намират в постоянно движение. Отчита се, че първите роми пристигат в Белгия още през XV век, но броят им е нараснал значително след разширяването на ЕС през 2007 г.
Проучването показва, че пълното отваряне на трудовия пазар в ЕС за граждани на България и на Румъния от началото на тази година не е привлякло вълни от роми към Белгия, тъй като те са слабо образовани и не са пригодни за свободните работни места. Допълва се, че новите поколения роми се опитват да прекратят тради­цията хората от това малцинство да бъдат необразовани или неграмотни.
Онези от ромите в Белгия, които работят, намират препитание основно в строителството и домашните услуги, твърдят авторите на изследването.

в. Дневник”,
13.11.2014

Прочетено в интернет

Космически кораб на Индия изпрати първи снимки от Марс

India Mars 2

През ноември 2013 г. К. Радхакришнан, председател на Индийския космически изследователски институт, позира пред медиите с макета на индийския апарат, който вече кръжи около Червената планета и от днес започна да изпраща снимки към Земята. Бюджетът на Програмата е едва 74 млн. щатски долара. Постижението на индийците е уникално.

Индия стана първата азиатска страна, успяла да достигне Марс – нейната безпилотен космически кораб Mangalyaan навлезе в орбита след 10-месечно пътешествие със съвсем малък бюджет.
Мисията, предназначена за търсене на доказателства за живот на планетата, е огромен източник на нацио­нална гордост за Индия, тъй като се конкурира с азиатските съперници за успех в пространството.
Първите снимки от Марс, показаха кратер на Червената планета.
Индийската организация за космически изследвания (ISRO) качи снимка върху своята Facebook страница, показваща оранжеви повърхностни и тъмни дупки, взети от височина 7300 км (4 536 мили).
Индия победи своя съперник-съсед Китай, за чийто първи опит китайците наляха милиарди долари в програмата си.
Със само 74 милиона щатски долара, разходите за мисията на Индия е по-малко от прогнозираните 100 милиона щатски долара бюджет на научно-фантастичния блокбъстър “Gravity”.

India Mars 1Изглед от Марс, една от снимките, изпратена от индийския апарат.

Той също така представлява само една малка част от цената на 671 милиона щатски долара Maven космически кораб на НАСА, която успешно започна в орбита около четвъртата планета от Слънцето в неделя.
Индия вече се присъедини към елитния клуб на Съединените щати, Русия и Европа, който може да се похвали с достигането си до Марс. Повече от половината от всички мисии до планетата до сига са завършвали с неуспех.
Успехът на мисията получи покритие на първите страниц на индийските вестници. Hindustan Times обявява “MARTIAN RACE WON”, а според Таймс ъф Индия “Индия влиза в супер ексклузивен Mars клуб.”
Индийци – от министри от правителството до офис работници, та до крикет играчи – изливат радостни емоции в социалните мрежи, за да покажат своята национална гордост, а ученици празнуваха с похапване на традиционни индийски сладки.

25.09.2014

Прочетено в интернет

Уволниха служител,
който 24 години не е ходил на работа

През 1992 г. той бил признат за виновен в “съзнателно отсъствие от служебните си задължения”, но на индийското правителство били нужни повече от две десетилетия, за да предприеме действия срещу служителя

Индийски служител, който не е ходил на работа от близо четвърт век, бе уволнен, съобщи ДПА, цитирайки съобщение на правителството.
А. К. Верма, главен инженер в Централния отдел за благоустройство към индийското министерство на градското развитие, за последен път отишъл на работа през декември 1990 г. Според изявление на правителството служителят “поискал удължаване на отпуск, за който не е имал разрешение и не изпълнил указанията да се яви на работа”. Въпреки че през 1992 г. след проверка по случая, той бил признат за виновен в “съзнателно отсъствие от служебните си задължения”, на правителството били нужни повече от две десетилетия, за да предприеме действия срещу служителя. Министърът на градското развитие М. Венкаях Найду се намесил, за да бъде отстранен Верма.
Индийската бюрокрация е печално известна с нехайство, закъснения и излишни формалности. Трудовото законодателство затруднява отстраня­ването от длъжност на служители, отбелязва ДПА.
Правителството на премиера На­рендра Моди направи опити да промени културата на държавните служители, а министрите правят изненадващи проверки в правителствени­те служби.

VESTI. bg,
08.01.2015

Прочетено в интернет

Мафиоти в Рим източили 200 млн. евро, предназначени за бежанци и роми

В схемата са замесени настоящи и бивши високопоставени чиновници в италианската столица

carabinieri

Полицията в италианската столица Рим разби мафиотска организация, успяла да източи над 200 млн. евро от програми за подпомагане на бежанци и на роми, писа електронното издание “ИЮ Обзървър”. Властите са арестували 37 души, а сред над 100-те разследвани е и бившият кмет на столицата Джани Алемано. Той бе начело на града до юни м.г. и се смята, че е получил подкупи на стойност около 40 000 евро. Алемано категорично отрича обвиненията.
“Разкрихме криминална организация, която наричаме “Мафия Капитале”, тъй като действа на територията на Рим. Тя няма връзки с мафиотските организации от южната част на страната, но използва методите им на работа”, съобщи главният прокурор на Рим Джузепе Пинатоне. Магистратите са иззели активи на стойност около 200 млн. евро, които са били присвоени от мафиотите чрез центрове за приемане на бежанци и имигранти. Досега използваните източници на приходи за криминалните банди – наркотици, извозване и рециклиране на отпадъци, вече не се смятат за доходоносни. За тартор на бандата е смятан и бившият член на крайнодясна терористична организация Масимо Карминати.
“Имате ли представа колко пари правя от тези имигранти?”, казва смятаният за втори човек в управлението на мафиотската структура Салваторе Буци в тайно записан разговор през 2013 г. “Приходите ни за тази година са 40 млн. евро и… цялата ни печалба идва от ромите, имигрантите и спешното настаняване на бедстващи в жилища”, разкрива той. Според Буци наркотрафикът вече не е доходоносен. От записа става ясно, че организацията му не печели от други сектори извън вече споменатите.
Италианската агенция “Анса” твърди, че престъпната схема между центровете за настаняване на имигранти и мафията е била координирана от служител в кабинета на бившия кмет на Рим Валтер Велтрони. Според британския в. “Индипендънт” в схемата вероятно е замесен и известният като борец с корупцията в столичната администрация Итало Валтер Политано. Настоящият лявоцентристки кмет на града Игнацио Марино лично назначи Политано на този пост.
Условията за настаняване на бежанци в Италия постепенно се влошават в последните години, констатира специална комисия от италианския Сенат. “От 2011 г. насам в Италия се отчита прогресивно влошаване на условията в центровете за настаняване на търсещите убежище, като ситуацията се влошава през 2012 г. и 2013 г.”, се казва в документа, цитиран от “ИЮ Обзървър”. Условията са толкова лоши, че административните съдилища в Германия забраниха да се прехвърлят бежанци в Италия.

05.12.2014
в. „Сега”

………………………………………………

………………………………………………

Из “Печални тропици”

Клод ЛЕВИ-СТРОС

IV. Бороро

Живите и мъртвите

Claude-Levi-Strauss risunka 2

Мъжкият дом служи за работил­ница, клуб, спалня, помещение за свиждания, накрая, и храм. Там се приготвят за религиозни танци, провеждат се някои церемонии, на които не се допускат жени, напри­мер направата и върте­нето на ромбите. Това са музикални, богато украсени дървени инструменти, напомнящи по форма сплескана риба, но различни по размер – приблизител­но от трийсет сантиметра до метър и половина. Въртейки ги за края на шнур, те произвеждат глухо бучене, което се приписва на навестяващи селото духове, от които жените трябва да се боят. Беда ще сполети онази, които види ромб: нея, напълно вероятно, я грози смърт. Когато наблюдавах за първи път тяхните направа, се опитваха да ме убедят, че става въпрос за някакви приспособления за кухнята. Моята молба да ми преотстъпят няколко предмета предизвика у тях крайно отвращение, което се обясняваше не толкова с това, че трябва отново да се заемат за работа, колкото заради опасението, че ще издам тайната. Наложи се посред нощ да отида в мъжкия дом със сандъче. В него положиха увитите ромби и заключиха сандъка с кофар, а аз бях задължен да обещая, че ще го отключа чак когато се озова в Куяба.

Zhivite i mwrtvite

За европейския наблюдател някои занятия в мъжкия дом са несъвместими, но там те се погаждат. Не са толкова много народите тъй дълбоко религиоз­ни както бороро, и немного от тях имат такава разработена метафизическа система. Но духовните вярвания тясно се преплитат с ежедневните навици и привички, като не оставят впечатление, че индианците си дават сметка за това, че са непоследователни, когато преминават от една система в друга.
Работата не е във факта, че у бороро религията се ползва с изключително уважение, обратното, това се разбира от самосебе си. В мъжкия дом религиоз­ните функции се извършват със същата непринуденост, както и останалите всекидневни дела, като че ли става дума за обикновени неща, изпълнявани заради резултата от тях, без изискването за онова почтително отношение, което бива приемано даже и от невярващите, когато влизат в храма. Днес следобед в мъжкия дом пеят. Това е подготовка за вечерния публичен обред. В ъгъла похъркват или разговарят хлапета, двама-трима мъже подпяват, поклащащи се с хлопки в ръцете, но ако на някого му се прииска да запали цигара или пък е дошъл редът му да загребе от кукурузената каша, той подава инструмента на човека до него, който на свой ред подхваща мелодията. Ако пък някой наконтен танцьор започва да се перчи с някаква своя нова придобивка, всички спи­рат и го обсъждат, като че ли са забравили своите отговорности, докато в другия ъгъл заклинанието не се възобнови от същото онова място, където е било прекъснато.
Въпреки това значението на мъжкия дом превъзхожда дори онова, което е свързано с неговата роля на център на обществения и религиозен живот, коя­то се опитах да опиша. Структурата на селото не само позволява да се осъще­ствява стриктното функциониране на инстиуциите: тя резюмира и регулира отношенията между човека и вселената, между обществото и свръхестествения свят, между живите и мъртвите.
Преди да пристъпим към разглеждане на този нов аспект от културата на бороро, съм длъжен да изясня какво означават отношенията между живите и мъртвите. Без това би било трудно да се разбере особеното значение, което привнася мисленето на бороро в този всеобщ проблем. То е поразително сходно с онова, което се среща в другия край на западното полукълбо – при жители­те на горите и прериите в Североизточна Америка, при индианците оджибве, ме­номини и виннебаго.
Вероятно не съществува нито едно общество, което не проявява уважение към мъртвите. Дори в самото начало на човешкия род неандерталецът е погребвал своите мъртъвци в гробове, построени от няколко груби камъка. Без съмнение погребалните обреди са различни в различните групи. Можем ли да кажем, че тези вариации са несъществени, като имаме предвид ед­наквите чувства, които стоят зад тях? Дори и когато прибягваме до най-крайни­те опростя­вания в отношението на чувството за уважение, проявявано към мър­твите в различните общества, все пак сме принудени да признаем, че има големи различия: това са два полюса, между които съществуват цяла серия от преходни стадии.
В някои общества мъртвите не биват тревожени, тях само ги споменават, за да не безпокоят живите. Ако мъртвите посещават живите, то е не тъй често и в предвидими случаи. Техните визити оказват благотворно въздействие, доколкото покровителството на мъртвите осигурява регулярния обрат на годишните времена, плодородието на земята и жените. Всичко протича така, като че ли има съгласие между мъртвите и живите: за сметка на разумния култ, посветен на тях, мъртвите остават в своя си свят, а в протичащите отвреме-навреме срещи между двете групи винаги преобладава грижата за живите. Това положение е изразено отчетливо в една обща за целия фолклор тема – темата за признателния мъртвец. Богатият герой купува трупа от кредиторите, които са били против неговото погребване. Но той ще погребе мъртвеца. Същият се явява в съня на своя благодетел и му пожелава успех при условие, че получените изгоди те ще разделят поравно. Наистина героят бързо завоюва любовта на принцесата, която той успява да спаси от многобройните опасности с помощта на своя свръхестествен покровител. Трябва ли да подели печалбата си с мъртвеца? Но принцесата е омагьосана, тя само наполовина е жена, другата й половина е на змей или дракон. Мъртвецът иска своята част, героят се съгласява и онзи, удовлетворен от тази честност, се задоволява с малкото, като отдава съпругата на героя, станала жена.
На тази концепция се противопоставя друга, нея също можем да илю­стри­раме с фолклорна тема, която ще нарека предприемчивият рицар. При нея героят е беден, не е богат. Всичко на всичко той има хлебно зрънце, което с хитрост успява да замени последователно за петел, свиня, бик, а накрая и за трупа, а него пък успява да замени за живата принцеса. Както е видно, тук мъртвият се явява обект, не субект. Той вече не е партньор, с когото сключваш договор, а оръдие, което служи за спекулация, където има място и за лъжа, и за измама. Някои общества се придържат към подобно отношение с мъртвите. Те им отказват покой, използват ги, понякога буквално, както в случая за ка­нибализъм и некрофагия, когато тези явления са основани на стремежа да се придобие доблестта и силата на покойния. Символически това става в общест­ва, вплетени в престижни съперничества, в които участниците са задължени, осмелили се, да го кажем така, постоянно да призовават мъртвите за свобода в стремежа си да обосноват своите изключителни права посредством призиви към предците и генеалогически мошеничества. Тези общества повече от други­те не виждат покой от мъртвите, с които те злоупотребяват. Обяснението е в то­ва, че те си отмъщават за своето преследване, още повече, че проявяват своята взискателност и придирчивост по отношение на живите, от което последните се стараят да се възползват. Но когато става дума за справедливото поделяне на изгодата, както в първия случай, или за неудържима спекулация, както във втория, главната идея се състои в това, че в отношенията между мъртвите и живите е невъзможно да не се дава сметка и за двете страни.

Claude-Levi-Strauss mezhdu indiantsi

Claude-Levi-Strauss mezhdu knigi
Между тези крайни позиции съществуват преходни форми: индианците от западното крайбрежие на Канада и меланезийците въвеждат всички свои предци в церемонии, като ги задължават да застанат на страната на потомците. В някои култове към предците в Китай или в страните от Африка мъртвите съхраняват своето лично тъждество, но само в продължение на няколко поколения. У пуебло в югозападните райони на САЩ те тутакси биват деперсонализи­рани като покойници, но изпълняват някакви специални функции. Даже в Европа, където мъртвите са равнодушни и анонимни, фолклорът съхранява останки от различен вариант, в който е запазена вярата, че съществуват два ви­да мъртъвци: едните, отишли си от естествена смърт, съставят корпуса на предците-покровители, докато самоубийците, убитите или омагьосаните се превръщат в зловредни и завистливи духове.
Ако се ограничим с разглеждането на еволюцията на западната цивили­зация, то няма съмнение, че спекулативната позиция постепенно отстъпва мя­сто на договорната концепция в отношенията между мъртвите и живите, а тя от своя страна отстъпва място на безразличието, което, може би, се заключва в евангелската формула “оставете мъртвите да погребват мъртвите”. Но няма никакви основания да се предполага, че тази еволюция съответства на всеобщия образец. По-скоро се създава впечатление, че във всички култури е имало неотчетливо изразено осъзнаване на двете форми, но индианците бороро са отделили една от тях и при това са се постарали, прибягвайки към суеверни прийоми, да се обезопасят от другата страна, както, впрочем, и ние продължа­ваме да правим това независимо от признаването от нас на вярвания или от неве­рие.
Своеобразието на бороро се състои в това, че те ясно са изразили двете концепции, изградили са система на вярвания и обреди, съответстващи на всека от тях, и са създали механизми, позволяващи прехода от едната към другата с надеждата двете да бъдат примирени.
Бих се изразил неточно, ако кажа, че за бороро не съществува естествената смърт: за тях човекът не е индивид, а личност. Той е част от социологическа вселена, и това е селото, която съществува от памтивека до друга – физическата вселена, състоящата се от своя страна от други, по тяхно мнение, одушевени същества, небесни тела и метеорологични явления. На този възглед не пречи временния характер на конкретните села, които, поради това, че обработваемите площи около тях се изтощават, рядко остават на едни и същи места повече от трийсетина години. Следователно онова, което съставя селото, не е неговата територия и не са отделните колиби, а определена структура, която описахме по-горе и която бива възпроизведена от всяко село. По такъв начин става ясно, защо като препятстват традиционното разположение на селата, мисионерите разрушават изведнъж цялата система.
Що се отнася до животните, те частично принадлежат към света на хората, особено рибите и птиците, докато някои наземни животни биват отнасяни към физическата вселена. Затова и бороро считат, че собствената им човешка форма се явява преходна: между формата на онази риба, с чието име те се назовават, и формата на арара, с която те завършват цикъла на своите превъплъщения.
Мисленето на бороро се основава на фундаменталното противопоставяне на природа и култура, от което следва, че те отнасят човешкия живот към порядъка на културата. Да се каже, че смъртта е естествена или противоесте­ст­вена, губи смисъл. На дело и по право смъртта се явява едновременно и есте­ст­вена, и противоестествена.
Всеки път, когато някой умре, това засяга неговите близки, но и общест­вото като цяло. Загубата, която природата нанася на обществото, следва да бъде върната като дълг – мори – термин, който много добре предава едно от основните понятия на бороро. Когато умира индианец, селото организира ко­лек­тивен лов. Поръчва го половината, която е противоположна на онази, от които произлиза покойният. Това е експедиция против природата, а целта е да се убие дивеч, за предпочитание ягуар, чиито нокти, кучешки зъби и кожа със­тавят мори-то на покойния.

Claude-Levi-Strauss vekio

Claude-Levi-Strauss tsitatOur system is the height of absurdity,
since we treat the culprit both as a child,
so as to have the right to punish him,
and as an adult, in order to deny him
consolation.

Claude Levi-Stross

Нашата система е изключително абсурдна, тъй като ние се отнасяме към виновника като с дете, тъй че да имаме право да го накажем, но и като възрастен, за да му отредим утеха.

Клод Леви-Строс

Когато пристигнах в Кежара, тъкмо я беше посетила смъртта, за съжаление ставаше дума за човек, умрял далеко, в друго село. Затова не видях двойното погребение, което се заключава в това, че трупът отначало бива погребан в яма, покрита с клонки и изкопана в центъра на селото. Той лежи в нея, докато плътта не започне да се разлага, след това костните останки се мият в реката, изрисуват се и се украсяват с мозайка от налепени пера, накрая ги поставят в кошница, която потапят на дъното на езеро или река. Всичко останали церемонии, на които присъствах, протекоха в съответствие с традицията, а това включваше и ритуални скарификации* от страна на родствениците на онова място, където трябва да се изкопае временен гроб. Другото неблагоприятно обстоятелство се състоеше в това, че колективният лов се беше състоял или в навечерието, или в деня на моето пристигане – не разбрах, но беше ясно едно – ловците не бяха убили нищо. За погребалните танци беше използвана стара кожа на ягуар. Подозирам даже, че нашият ирара беше тъй живо обладан от индианците, за да успее да изиграе ролята на недоставения дивеч. Не ми признаха това никога, за което съжалявам: ако беше именно така, бих могъл да претендирам за ролята на уиаддо, човекът, който командва лова, представляващ духа на покойния. От неговото семейство бих получил връзка върху ръкав от човешки коси и пояри – мистически кларнет, направен от мъничък, налепен от пера калебас, който служи за разширение на бамбуковото езиче; звукът се чува над него, след това го завързват за кожата. Бих поделил, както е предписано месото, кожата, зъбите, ноктите между родствениците на покойния, които биха ми дали в замяна церемониален лък, стрели и още един кларинет, в памет на моите отговорности, и гердан от кръглички раковини. Без съмнение щеше да ми се наложи да се поизрисувам с черна боя, за да не ме познае онази злокобна душа, виновна за смъртта на човека. По правилото на мори, тя е длъжна да се превъплъти в дивеч, който ще бъде убит от ловците. По такъв начин тя се жертва, като с това компенсира нанесената от нея вреда, но пълна с отмъстителна ненавист към своя палач. Затова в някакъв смисъл тази смъртоносна натура се явява като човешка. Тя действа с помощта на особена категории души, които зависят непосредствено от нея, а не от обществото.
По-горе споменах, че живях в колиба заедно с шаман. Бари са особена категория човешки същества, които не принадлежат напълно нито към физическата вселена, нито към социалния мир; тяхната роля се заключава в уста­но­вяването на посредничеството между двете царства. Възможно е – но не точно, – те всички да са се родили в половината на тугаре. Така беше и с моя магьосник, тъй като нашата колиба беше чера и той живееше, както и следваше да бъде, у своята жена.
Шаман се става по призвание, а нерядко и след като човек сключи съгласие с членове на много сложна общност. Тя се състои от злокознени или по-просто казано опасни духове, частично небесни (и оказващи влияние на астрономическите и метеорологичните явления), частично подземни, а частично и такива, които се отнасят към животинското царство. Тези същества, чието число расте постоянно за сметка на душите на умрелите шамани, са отговорни за движението на светилата, за вятъра, за дъжда, за болестите и за смъртта. Това са герои на разкази, които се изявяват в разнообразни и ужасяващи образи: мъхнати, с дрипави глави, от които пуши цигарен дим, когато пушат; въздушни чудовища, които изпускат дъжд от очите и ноздрите си, или са с непомерно дълги нокти и коси; на единия крак с огромен корем, и с тяло на летяща мишка, покрита с пух.
Бари е антиобществена личност. Благодарение на личната си връзка с един или няколко духа той има привилегии: свръхестествена помощ, когато се отправя сам на лов, способност да се превръща в звяр, да има пророчески дар; той знае тайните на болестите. Убитият на лов дивеч, първата реколта не е позволено да се яде, докато бари не получи своята част. Той съставлява онова мори, което живите са длъжни да принесат на духа на мъртвите. По такъв начин в системата той играе симетрична и противоположна роля на погребалния лов, за който говорих.
Но бари също е подвластен на един или на няколко духа-хранители. Те го използват за превъплъщения и тогава бари, обладан от дух, изпада в транс и конвулсии. В замяна на своето покровителство духът нито за миг не изпуска бари от своето внимание; именно той се явява истинският владетел не само на имуществото, но и на самото тяло на магьосника. А този пък дава на духа отчет за строшените от него стрели, строшената посуда, за обрезките на своите нокти и отрязаните си коси. Те не бива да се унищожават или да се изхвърлят и бари мъкне със себе си тези остатъци от своя преминал живот. Старата юридическа поговорка – мъртвият стига живия – тук получава ужасен и неочакван смисъл. Връзката между шамана и духа е тъй тясна, че в крайна сметка никога не става ясно, кой от двамата партньори по договор се явява хазяин и кой слуга.
От казаното е видно, че за бороро физическата вселена е изградена от сложна йерархия на индивидуализирани сили. Ако тяхната лична природа е обозначена ясно, то не е тъй с други техни свойства, тъй като тези сили се явяват едновременно и предмети, и същества, и живи, и мъртви. В обществото на шаманите се образува това звено, което свързва хората с тази тайнствена вселена на злокобните души, едновременно живи създания и предмети.
В сравнение с физическата вселена социума има съвършено други особе­ности. Душите на обикновените хора, т.е. хората, които не са шамани, обра­т­ното, губят своето лично тъждество и съществуват като общество. На дело това общество е двойствено, доколкото душите след погребението се разпределят между двете села, едното от които отстои на изток, а другото – на запад. Те биват държани под надзор съответно от двама велики обожествени герои от пантеона на бороро: на запад – възрастният, Бакороро, а на изток – младият, Итуборе. Да отбележим, че линията, минаваща от изток на запад, съответства на течението на Риу-Вермеля. Може би затова и съществува все още неясната връзка между двойствеността на селото на мъртвите и разделението на селата наполовина в низината и наполовина по горното течение на реката.
И тъй, бари посредничи между човешкото общество и злокобните, индивидуални и космически души (видяхме, че душите на умрелите бари се явяват всички посочени едновременно). Но съществува още един посредник, който се разпорежда между обществото на живите и обществото на мъртвите и при то­ва обществото на мъртвите е доброжелателно, колективно и антропоморф­но. Това е “Стопанинът на пътя на душите”. От бари го отличават точно противопо­ло­жните свойства. Впрочем, те двамата видимо се боят и ненавиждат един-друг. “Стопанинът на пътя” не се ползва с право на подарък, но е длъжен строго да спазва правилата да не яде определена храна, да се облича скромно. Забранено му е да носи украшения, както и дрехи в ярки цветове. От друга страна между него и душите няма договор: те постоянно са при него и в няка­къв смисъл са иманентни нему. Те не го обладяват по време на транс, явяват му се в сънищата; ако понякога ги привика, то е изключително за някакво благо. Ако бари предвиди болест или смърт, “Стопанинът на пътя” се застъпва за бол­ния и го лекува. Впрочем, за бари казват, че е израз на физическата необходимост – с готовност приема върху себе си потвърждаването на своите предсказания, като до­вършва болните, които забавят изпълнението на неговите мрачни пророчества.
Задължително е да се отбележи, че представите на бороро за живота и смъртта не съвпадат с нашите. Веднъж ми показаха жена, изгаряща от треска в ъгъла на колибата и я нарекоха мъртва, като под това подразбираха, че дните й са преброени. В края на краищата този възглед напълно съвпада с маниера на мислене на военните, които, когато говорят за “загуби”, имат предвид и убитите, и ранените. От гледна точка на непосредствената ефективност това наистина е едно и също, въпреки че, от гледна точка на ранения, неговото със­то­яние, в сравнение с положението на загиналите, е със сигурност малко по-различно.
Накрая, макар “Стопанинът” да може подобно на бари да се превръща в звяр, той никога не може да се превърне в ягуар, човекоядецът, той е мори – изнудвачът на мъртвите от живите. Той се посвещава на животните, като им дава препитание: на папагала-арара, събиращ плодове, на орела-харпия, риболо­вецът, или на тапира, с чието месо племето ще се нахрани. Бари е удържим от духовете, “Стопанинът на пътя” жертва себе си заради спасението на хората. Даже откровението, което го призовава към изпълнение на неговата мисия, е тягостно. В началото избраникът ще се самопознае по съпровождащото го зловоние, безусловно напомнящо смрад, което изпълва селото след седми­ца, когато след смъртта трупът бива погребан във временен недълбок гроб насред мег­дана, за да се изпълни ритуалът със свещените танци. Зловоние­то се свързва с митическото същество айже, чудовището от водните глъбини, отблъскващо, зловонно и нежно, което се явява на посветения и го приласкава. По време на погребение тази сцена бива изобразявана от нацапали се с кал юноши, прити­скащи в обятията си преоблечен съплеменник, въплъщение на младата ду­ша. Индианците достатъчно конкретно си представят айже и могат да го нарисуват. Такова наименование те дават на ромбовете, които с бучене възвестяват появата на това животно и подражават на неговия крясък.
След всичко казано не е чудно, че погребалните церемонии продължават няколко седмици, тъй като техните функции са много разнообразни. Преди всичко те се разполагат в две плоскости, които ние току-що отбелязахме. Ако се съсредоточим в зрителната точка на отделния индивид, всяка смърт дава повод за арбитражен съд между физическата вселена и обществото. Враждебни­те сили, които образуват тази вселена, са нанесли вреда на обществото и тази вреда трябва да бъде овъзмездена – в това е ролята на погребалния лов. След като със съвместните действия на ловците мъртвият е отмъстен и откупен, той бива включен в състава на обществото на душите. Такъв беше и смисълът на търже­ственото погребално песнопение, на което имах щастието да присъствам.
В селото на бороро на един от моментите на деня се отдава особено важ­но значение – това е моментът на настъпването на вечерта. Точно когато пада тъмнината, на мегдана, където се провежда танцовият обред, се събират ста­рей­шините на родовете и запалват голям огън. С мощен глас глашатаят извиква имената на всяка група – “вождовете”, “хората на ибиса”, “хората на тапира”, “хората на големия броненосец”, Бакоро (от името на героя Бакороро), “хората на палмите”, “хората на гъсениците”, “хората на бодливеца”. По реда на появата на участниците със същия мощен глас той дава разпореждания за следващия ден, които се чуват и в най-отдалечените колиби. В този час, впрочем, вътре в тях няма почти никого. С настъпването на тъмнината, когато моски­тите изчезват, всички мъже напускат семейните къщи. Разтлали рогозки на трамбованата земя на главния площад, разположен от западната страна на мъжкия дом, те си лягат, обгърнали се с памучно одеало в оранжев цвят от постоянното съприкосновение с телата, намазани с червена боя. “Службата за защита на индианците” едва ли би познала в някое от тях своите подаръци. На големите рогозки се разполагат по пет-шест човека, нарядко говорещи помежду си, други лягат поединично. Ако трябва да се предвижваш, си принуден да прескачаш разположилите се на земята тела. Понеже провикването продължава, един след друг се надигат вождовете на привиканите семейства, получа­ват разпорежданията си и отново лягат с очи към небето. Жените също са излезли навън от колибите. Те са се събрали на групи пред вратите си. Малко по малко разговорите затихват и постепенно, водени отначало от гласовете на двама или трима жреци, групите се разрастват от новопристигащи, в дъното на мъжкия дом, а след това и на самия площад прозвучават екливи песнопения, речитативи и хорови из­пълнения, които продължават през цялата нощ.
Умрелият е принадлежал към половината на чера, затова и службата се поема от тугаре. Купчина от листа в центъра на площада символизира несъще­ствуващия гроб. Вдясно и вляво от нея лежат връзки стрели, а до тях са поставени паници с ядене. На главата на повечето жреци и певци – около дузина, – са положени и ги красят с ярките си пера широки диадеми (у някои висят отстрани на месестата част на седалището), а плещите закрива правоъгъл­но плетено ветрило, държащо се на завързано около шията шнурче. Те бяха напъл­но разголени и обрисувани или в червен – плътно или на колелца, – или в черен цвят. Други са налепили по телата си ивици от бял пух, трети са навлекли дълги сламени поли. Главният герой, олицетворяващ младата душа, се появява в различни костюми, както повелява моментът: ту в дреха от зелени листа с възвишаващ се на главата вече описан огромен накит, удължение, наподобяващо кожа на ягуар, носено зад него от паж, или гола и украсена с черен цвят с единствено украшение във вид на някакво сламенно наплетено късче около очите, приличащо на големи очила без стъкла.
Този детайл е особено интересен, тъй като по аналогично украшение се познава Тлалок, богът на дъжда в Древно Мексико. Ключът на тази загадка ще открием може би у пуебло в Аризона, в Ню-Мексико: при тях душите на мъртвите се превръщат в богове на дъжда. Освен това те имат различни вярвания, отнасящи се до магически предмети, които защитават очите и правят човека невидим. Често забелязвах живия интерес на южноамериканските индианци към очилата. Когато тръгвах за последната експедиция дори взех със себе си запас от рамки за очила без стъкла, които имаха голям успех всред намбиквара, тъй като традиционните вярвания предразполагаха индианците да имат интерес към толкова необичайна принадлежност. Никой не е виждал очила от слама у бороро, но доколкото предназначението на черната боя – да направи невидим онзи, който е изрисуван с нея, а за тях това е възможно, – имат същата функция, която им се възлага в митовете на пуебло. Накрая, духовете, свързани с дъжда у бороро, имат страшна външност: кучешките зъби и ръцете-куки са както у бога на водата у майя.
През първата нощ ние присъствахме на танците на тугаре – “хората на палмите” и “хората на таралежа”. И в двата случая танцьорите бяха покрити от главата до петите с листа, а лицата бяха изобразени нависоко, на нивото на диа­демата от пера, която се извисяваше над всички костюми, като по такъв начин персонажите неволно биваха представени с непомерно висок ръст. В ръце­те си държаха палмови клонки или пръчки, украсени с листа.
Танците бяха два вида. В началото танцьорите започнаха сами; разделени на две групи по четири човека, те стояха лице в лице на противоположните краища на площадката. С викове “хо! хо!” те бягаха един срещу друг като се въртяха около себе си, докато не си разменяха местата. По-късно всред танцьо­рите-мъже се появиха жени и се започна безкрайна фарандола5, хората се събираха, придвижваха напред или потропваха на място, водени от разголени хороводци, които отстъпваха заднешком, размахали хлопки, докато другите мъже пееха приклекнали.
След три дни церемониите бяха прекратени за подготовка на второто действие: танцът мариддо. Мъжете на групи се отправиха към гората за наръчи от палмови клони; най-напред окършиха техните листа, после ги нарязаха на пръчки по трийсетина сантиметра. Като вземаха по две-три пръчки, индиан­ците ги съединяваха с груби стеснения от увехнали листа по такъв начин, че да образуват стъпала на гъвкава стълба дълга няколко метра. Получиха се две нееднакви стълби, навити на рулони. Единият беше с дължина около метър и половина, другият – около метър и трийсет, като по краищата ги украсиха с листа, придържани от мрежица, сплетена от шнурчета коса. Тържествено изнесоха двата рулона в средата на площада като ги поставиха един до друг. Това бяха мариддо, съответно от мъжки и женски род.
Вечерта две групи, всяка по петима-шестима мъже, се отправиха едната на запад, другата – на изток. Тръгнах след първата група и от около петдесетина метра наблюдавах тайните приготовления, които се правеха под прикрити­ето на дърветата. Мъжете събираха листа, както го правеха танцьорите, и ги прикрепяха във формата на диадеми. В този стадий тайната подготовка се обя­сняваше с това, че те, заедно с втората група, изобразяваха душите на мъртви­те, дошли от своите села от изток и от запад, за да приемат новия починал. Когато решиха, че всичко е готово, излизащите “на сцената” с подсвирквания се отправиха към площада, където по-рано от тях вече беше пристигнала източ­ната група (както би станало в действителност, ако едните бяха се издигнали нависоко по реката, а другите се спускаха по течението, т.е. биха се движили по-бързо).
С плаха и неуверена походка мъжете великолепно изиграваха природата на сенките. Но скоро церемонията се оживи: един след друг те хващаха тежкия рулон мариддо (правеха ги от свежи листа), повдигаха го на протегнатите си ръце и танцуваха с този товар, докато, обезсилени, не го преотстъпваха на своите съперници. Сцената вече е загубила от своя първоначален мистически смисъл, сега това беше панаир, където младите се пъчеха със своите муску­ли в обстановка на шеги, пот и силни ръце. Въпреки това тази игра, чийто светски вариант е известен на родствените племена, например пробегът с цепеница у индианците жес, обитаващи бразилските плата, тук напълно намира своя рели­гиозен смисъл; радостната суматоха се възприема от индианците ка­то игра, в която те оспорват правото на мъртвите да останат живи.
Това велико противопоставяне на живи и мъртви се изразява преди вси­чко в разделението на жителите от селото на актьори и зрители. Актьори са предимно мъжете, охраняващи тайнството на общия дом. Затова и планът на селото може би има дори по-дълбок смисъл, отколкото му придадохме в со­циологически аспект. В случая със смъртта всяка половина на свой ред играе ролята на живите и на мъртвите по отношение на другата, но в това редуване се отразява другата игра – на живота, – където ролите са разпределени веднъж и завинаги. Мъжете, образуващи братство в мъжкия дом, се явяват символ на обществото на душите, докато колибите, разположени по периметъра, са собст­веност на жените, а те самите не се допускат до участие до най-свещените обреди и, ако може да се каже така, съставляват аудиторията на живите, зрители по своето предназначение.
Видяхме, че свръхестественият свят сам по себе си е двойствен, доколкото той включва владенията и на жреца, и на магьосника. Последният е светов­ният стопанин, в чиято власт се намират както небесата (бороро вярват в множествеността на разположените едно над друго небеса), така и дълбините на земята. По такъв начин силите, с които той се разпорежда и от които зависи, са разположени по вертикалната ос, а жрецът, “Стопанинът на пътя на душите” оглавява хоризонталната ос, съединяваща изток със запад, където са разположени двете села на мъртъвците. Разбира се многочислените указания, които свидетелстват в полза за несъмнения произход на бари от тугаре, а “Стопанинът на пътя на душите” – от чера, навеждат на мисълта, че разделението на двете половини също е израз на тази двойственост. Поразително е, че всички митове на бороро представят героите на тугаре като създатели, творци, а героите на чера – като миротворци и организатори. Първите са отговорни за съществованието на водите, реките, рибите, растителността и изработването на предметите; вторите са установили реда в света, избавили са човечеството от чудовищата и са определили храната за всяко животно. Съществува дори мит, според ко­йто някога върховната власт е принадлежала на тугаре, но те се отказали от нея в полза на чера, тъй като индианското мислене за пътя на противопоставяне на две половини също изразява прехода от разюздана природа към общество, въвело ред.
Възниква тогава парадоксален въпрос: чера се наричат “слаби”, а те държат политическата и религиозната власт, докато “силните” са тугаре. Последните стоят по-близо до физическата вселена, а първите – към човешкото обще­ство, което, тъй или иначе, не е по-могъщо. Социалният ред няма сила да се противопостави на космическата йерархия. У бороро дори побеждават приро­дата, въпреки че признават властта й. Впрочем в социологическата система, както и у бороро, избор няма: мъжът не може да принадлежи към половината, към която принадлежат неговия баща и син (доколкото самият той принадле­жи към половината на своята майка), той се оказва родственик на едната половина само на своя дядо и внука си. Ако чера искат да оправдаят властта си по пътя на изключителното родство с героите-основатели, те тъкмо с това се съгласяват да се отделят от тях, произвеждайки допълнително едно поколе­ние. По отношение на великите предци те се оказват “внуци”, дока­то тугаре са “синове”.
Очаровани от логиката на своята система, не стават ли обаче инданците жертва на още по-голяма мистификация? В края на краищата аз не мога да се освободя от усещането, че ослепителният метафизически котильон6, на който току-що присъствах, се свежда единствено до доволно мрачен фарс. Братството на мъжете заявява своето право да представлява мъртвите, за да възникне у живите илюзията за идването на душите. Жените са изключени от обредите и са въведени в заблуда по отношение истинската природа, безусловно за да санкционират раздела, който дава на мъжете предимство по отношение граждан­ското състояние и местопребиваването в мъжкия дом, където се извършват религиозните тайнства. Но действителната или предполагаема лековерност на жените има и психологическа функция: да им придаде с това, в интерес и на двата пола, емоционалната и интелектуална същност на марионетки, тъй като в противен случай, хората биха им дърпали конците с не особено прилежание. Нима и ние не поддържаме вярата у децата на Дядо Коледа не само за да ги лъжем: тяхната страст ни сгрява, помага ни и ние да се самозалъжем и да вярва­ме – доколкото и те вярват в това, – че светът на щедростта, не търсещ нищо в замяна, не е тъй несъвместим с действителността.
Обществото на бороро преподава на моралиста урок. Нека той послуша своите индианци-информатори. От тях той ще узнае как двете половини на селото се задължават да дишат и живеят една чрез друга, една заради друга – като обменят помежду си жени, имущество и услуги в ревностна грижа за взаим­ност; като женят децата си едно за друго, като погребват взаимно мъртви­те си, да си дават взаимно гаранция, че животът е вечен, че светът е готов да се прите­че на помощ, а в обществото има справедливост. За да установи тези истини и да поддържа тези истини у своите съплеменници, техните мъдреци са изгради­ли гигантска космология; те са я вписали в плана на своите селища и в разпределението на жилищата си. Те са разбрали и са осъдили противоречията, на които са се натъкнали, като са допуснали противопоставяне само тогава, когато се налага да отрекат едното в полза на другото, разрязали са и са разсекли групите, обединявайки ги или противопоставяйки ги, като превръщат целия социален и духовен живот в герб, в който симетрията и асиметрията се уравно­весяват в себе си подобно изкусните рисунки, с които красавицата кадиу­веу рисува лицето си, мъчима смътно от същата грижа. Но какво от всичкото това остава, кое остава от половината, от контраполовината, от родовете, от техните подразделения пред лицето на очевидността, която, както ни се струва, произ­тича от нашите наблюдения? В обществото, усложнено, както поне външно изглежда, за забава, всеки род е разбит на три групи: висша, низша и средна. Главните предписания налагат на мъжа от висшата група от едната половина да встъпва в брак само с жена от висшата група на другата половина; същото се отнася за средната и за низшата група. Това означава, че под покривалото на братски устроеното общество селото на бороро се свежда в последна сметка към три групи, които сключват брак само вътре в себе си. Трите общест­ва, не осъзнават това, но винаги ще се отличават едно от друго и ще останат изолирани, самотни в своята гордост, маскирани дори в собствените си очи с лъжовни постановки – продукти на хитрумни плетеници, смисълът на които те никога не могат да схванат. Напразно бороро олицетворяват своята система в лъжовен спектакъл – на тях не повече от другите им се удава да опроверга­ят истината, че представите на обществото, построено върху отношенията на живите и мъртвите, се свежда до усилията да бъдат скрити, украсени или опра­вдани, в аспекта на религозното мислене, реалните отношения, които съ­ществуват ме­жду живите.

* скарификация лат. scarificatio – едновременно разрязване на тъкан, за да се отвори място за изтичане на кръв или на друга течност.

5 фарандола – френски провансалски танц, изпълняван от менящ се низ на танцуващите.

6 котильон – старинен танц, разновидност на кадрила.

Превод С. Савчев

……………………………………………….

………………………………………………

Панайот Апостолов
(Женкен Поню)
1942 – 2014

Ponyo

На 24 септември 2014 г. почина нашият приятел Женкен Поню.
Преди петнайсетина години той преведе повечето разкази на Йовков
от “Старопланински легенди”, а “Andral” ги публикува.
Изказвам съболезнования към неговите близки.
Поклон!

Panayot Apostolov
(Zhenken Ponyus)
1942 – 2014

Gelu piski amaru amal u Zhenken Ponyus. Syas lachshu manush.
Kana astarim ti kera “Andral” dim liski ideya ti irizil rromani chshibati chshipas klasikanu. Zaprizim man Yovkovw ilisti “Puraniveshtiskw
legendis”, pali u Ponyus irizyas u en lachshw lindar. Kwlisa mw achshwl amarw shwrwndi, mw achshwl porru aswymnasa da.
Lotsi ti ovil liski chikurri!
“Andral”

U SHIBILIS

Yordan YOVKOV

I Rada angla darwndi terzi syas,
telal avila u Mustafas…
Manipni ziy

U Shibilis, u trashnu hwydutsi, kastu u zaptiidis ti u kwrserdarya rodinas telal i kashtisti ti barwsti, uhuylas andar u vesh ti zhalas ti del pis i horahwyngw vastindi. Tasya u sourrw mw zhannas kwli nevipni, ama kon mw patsyalas la! U Shibilis tima patserlas kwkwlis. Oda sizilas ti liskw gozeti syas avera butsya.
Oda phennas piski sar angla ekhi-do maswkindi, katar u uchw thanindi i Nilakw barwndi, katutu mashkar u kush kherwndi syas lisku da than, oda dikhyas, ta teluni avina zhuvela. Na syas andu hwydutsingu hatsi ti astarzis i zhuvelintsa, na syas da than i zhuvelin andu lisku ilu. Ama u Shibilis buti bresha dyas syas dumu i hatsindi ti zhannas veki, pali na mangilas da ti zhanin, so si bezah ti so nanwy. “Zhuvela kwtka, andu Zhendemi – dyas pis gozi oda, – kwka da lachshu choribi”! Ti oda ushilu ti na zhanlas nakariga tsidinas lis liskw yakha. U amala liskw ushili palal listi, asani ti lingw parni danda ziviseyli sar danda bokhalingw ruva.
Uhuysti teli, nakhisti andar u panda bipatlatmwshi vesh ti inkisti opra dromisti mashkara Zhendemindi. Kwka than syas en trashnu. Kwtka u drom dallas naandrw andi harr, nakhilas ekhatar-avri rigatar, ovilas sar kapwy, katutu but manusha alakhli syas pu meribi. Ti sartu kernas aver da drom, u hwydutsya zapridi pis mashkara dromisti, vazini pis otka trashna, chshorvetali andw pw kali wrnautingw tsavala, sasti andw chshurya, pushkis ti avera mudaripnaskw butsya. U zhuvela dishini pis opra dromisti ti kana dikhli lin zapriseyli sar chaladi; palal dehettiler ekhi nateli, u avera naoprw ti girishti ti prastan, ama lingw pwrrw bandzinas ti ola sade oshtikwrnas naangli ti papali sar dukhani chirikli. Andw barw trashwndi, odwna pelitar te phuv ti roykerdi pis.
U hwydutsya dikhinas kwlis audasinis, odwna hich da na dikhli lin. Lingi gozi syas aferti: ekh zhuvel panda terilas opra i dromisti, teriy ti lachshi. Ti sar syas urezi! Nilaki janfezeski pozya, loluatlazisku elyakus, kot-kotorrwngu devlimorisku meswy, rupiyakw paftis. Pali laki meeti syas pharw vwrzwnitsws, ekh katsi barw altwya, ekh katsi rubedis ti mahmudiis. Kati tsizyas syas kide rwndzimi, bevisti? Diynu syas kwka dad te mukhyas la korkorri andw kwna veshta?
U Shibilis nakhistu bu naangli, i rakiy dikhilas lis andw liskw yakha bitrashwndar. Sade ekh gwgrurri zaprisei syas mashkar lakw ramusarni phova, lakw lolurrw ushta bidikhipnasa lokis izdranas.
– A-a-a! – rivisei odiya ti laku terniharreku rivimakus pharws shunseylu pis mashkara zhuvelingu roibi. – Ti zhan tumingi, zerem, ta zhanna so mw ovil! Na lazhana, so mangina ekhi zhuvelindar!
Kana shundi kwna pheryasa u hwydutsya, kontu na ohlwynas pw yakha lakw pherdi pendarintsa meyatar, dehetti kharig lati ti dural manginas ti astarwn la pw zhilimya murshikani vastintsa.U Shibilis vazyas pu vas ti zaprizyas lin. Napalal iriseylu, ti opral lyas ti dikhil i terniharya. Swy parnu muy! Ti swy swi snaga, pali lakw pozya buhlyarni sar papuzhakw. Ti na trashalas da! Liskw yakha khelnas loshwndar, shueryas lis aswypnasti. Ama erken listar i rakiy asalas ozistar. Laku muy ziviseylu, oitar panda bu lachshi, ti akana dishilu, ta lakw yakha syas nilakw, pali u danda parni. U Shibilis dikhilas la sar halumi: swy mw ovilas kwka beng?
Sar olu sourru kwka, sotu napalal achshilu, u Shibilis korkorru na shi ahwylu. U zhuvela ali pisti ti panda trashadi sar kushutis, khiseyli turyal listi. Zhangaseylu santsan u vesh, shundzyas pis i len, mothwyas pis chiriklu. Korkorru u Shibilis syas beshtu opra ekhi barwsti, asalas ti shunnas i chshwyrrekw pheryasa. So pheryasa kwrlas odiya? Ekh Devel sade zhannas – pheryasa, kontu na vakernas nikachshi, pheryasa, kontu bisterseynas. Pali sar thabinas lakw yakha, sar mangilas pis u manushwsku ozi an kide sade ti dikhil la. Ekhi rigati, u hwydutsya beshti syas ti penas pw thuvali, santsan an kwka mamuy lingw yakhindi na dikhinas lis.
– Tu syanali u Veliko kehwyaski chshwy. – kerlas pheryas u Shibilis. – Rada si tu anov. Sar kide mukyas tut tu dad? Ti rwndzimi, altwintsa ti pendarintsa… Me mw lya lin!
– A-a-ha, mw les lin! Di ta man panda ta mwrrw rrima! Dikh ta – rivisei odiya ti dishwylas vastisa, – dikh sar pharaseyluli tu bwy. Uzhar, me mw siva lis!
U Shibilis dikhyas pu vas, thozimi opra i pushkati: lisku kapilaku gad aslw syas pharadu. Zhi ti ahwyl dwy si chachus, dwy nanwy, dikhyas la zhi pisti, dikhilas laku parnu muy, lakw lolikani ushta ti kanatu odiya irizilas u dikhipni, lakw yakha santsan alwynas lisku ozi ti pwernas lis lachshi ti gudi zivipnisa. Asalas piski ti dikhilas lis bengyalurris, khidilas u pharadu bwy, pali pw mosti inkwrlas suv ti thov.
– Kide teri! – dyas opra listi odiya. – Girisheyrum. Ti tho chshipas tw mosti, ta ti na siva ti gozi da! Barem la ti ovil tut!
Asani u sourrw.
– Shun – kwrlas pheryas i Rada, – ti piltseis, ta ti ovil kon ti sivil tut. Ti na phirws kide sar kuda…
– Sar kuda?
– Sar rrom!
U Shibilis rima hoyseylu. U zhuvela trashadis dikhli pis ekh avera.
– Ti piltseya – vakeryas u Shibilis, – ama u chshwya na khamina man.
– Le-e, mw mangin tut. Dikh tut swy ternihar syan!
– E, li man tu de!
– Kon? Me? Haryatar prastala tsaruya phandila! So si oda? – Hwydutsi. Ma, na mangava. Hwydutsi nikham.
U Shibilis pali hoyseylu. I Rada khisei i zhuvelingw yakha ti sigu lyas ti kerwl aver tyurlis pheryas:
– Aki lachshu… mw lya tut. Sade zha ti puchws mu dad, u Veliko kehwyas.
Ti kana potwysei tima, pali mothwyas pis:
– Ti u kwrserdari Murad bey… Hazwri. Dikhyan sar sivzim lis – vakeryas odiya ti mukhyas u bwy, – ti swrws man, ti phirwys lis zhivdu ti sastsipnu…
U Shibilis dikhyas la ti asanu laki. Kerdi piski panda pheryas, napalal u zhuvela tsizini piski ti u Shibilis ligwyas lin zhi odwriga, katutu bitteyru u vesh ti astarna u endzha.
Sourru kwka syas palal evendisti. Kwtka-kutka sade mashkaral i harrindi isyas nevi char, pali u kashta hemen-hemen lini syas ti patlazin. U Shibilis irizilas andu vesh ti panda syas aswymnasa. Palal listi phirnas u hwydutsya, dikhinas andi phuv ti potwyzinas. Kalu dohwy urwyas uchws ti grakniseylu – na syas lachshwski! U Shibilis na dikhyas, ama liskw amala khiseyli turyal pisti ti lini ti kerwn piski garandus pheryas. Zhuvel terilas angla lingw dromisti, lachshi zhuvel, sourru kwka na dreberlas lachshwsti.
Nakhistu syas vakwtsi, kanatu u tsirus tatsilu. U divichimi tssyava patlaseyli, u vesh charilu, u kham tatseryas i phuv, shunsei gugutka. Sartu syas u adetsi u Shibilis lyas ti genin, ta ti ahwyl kibor bresh panda mw zhivindzil. Na syas liski but lachshu, soskutu zhannas ta liskw terni bresha nakhistitar ti lyasas ti purwyl. Alu liskw gozeti i Rada ti asanu: “Swy dii ti ahmimi butsi – phennas piski oda, – zhuvel da, kwzwy da, beng da! Ti sar sourru prepila laki; mw vakerwl chshipas – gozever mw ovil, mw kerwl chshipas – lachshu mw ovil”! Ti oda dikhilas la kiswy, sartu dikyasas la, kanatu inkwrlas i suv ti u thov pw mosti, dikhilas lis ti asalas. “Nanwy suv – marlas pi gozi u Shibilis ti lyas pu solutsi. Chshuri mw inkwrlas kide pw mosa, pali manush pu sastu ozistar mw mwrlas kwli chshuryatar”!
Tamami kwli vakwtsisti nakhinas alwsh-verishchedis ti u hwydutsya zapridi lin. Trashadi, pitakw muintsa sar momiy, odwna hemen terinas opra i grastingw samarindi ti uzharnas so mw vakerwl u Shibilis. Ama u Shibilis na trazyas lin ti ohlwyn sourru, ta ti dikhil so manzipnu mw ovilas andw lingw ladadipya, na phirrwyas lingw kemerya da. Duralis oda phirrwyla pheryas kwliski, avrwski, puchwla i Veliko kehwyaski ti en palal girisheyru ti puchwl lin i Radaki. U liskw amala dikhina i phuv ti thabina lazhwypnastar. U Shibilis mukila i manushwn ti zhan piski, bichshalla lin zhi karigmwya ti uchws konusherla lingi ti vakerwn i Radaki, ta oda igala laki pheryasa baru sastsipnaski ti bahtwypnaski.
Ozamandarla u hwydutsya ekh pheryas na vakerdi i Shibiliski, ti na shi ti dikhinas lis andw te liskw yakha. Ti kanatu eyrat geli piski andu vesh te en uchwsti Nilakw barrwndi, mashkara kusha kherwndi ti u Shibilis pashilu ti sutu, odwna achshili turyal yagati ti kwrnas piski pheryas. U vesh syas sa ekh, lingu than syas rahatsi, pali soski trashadis sa dikhinas turyal pisti. Rivizila piski porru ziy katimwya ruv, odwna sanwyrlar ta manush hasala; patlazila khek ruy – phenna, ta khek avila. Ti ona khiseyna ekh zhi avrwsti, kerna piski garandus ti bishundis pheryas ti dikhina sar u Shibilis na avila liski indra. Ozaman odwna ushili ti lini pu drom. Na mudardi lis, ama nashti listar, sartu nashwla manush but khwyni nasvwypnastar.
U Shibilis achshilu korkorru. Ti ozaman u astali i thagaripnaskw manzimnastar, kontu oda lyas lin bi ti phenil pis, u angrustsya, vadini angushtindar mulindi ti zhivdindi, khangireku ti manastireku somnakwy ti u rupi – u sourru manzin, kontu oda khizyas lis ti garwyas lis lachshws andw bara ti veshta, u sourru kwka sar len leyseylu kharig u kher Veliko kehwyasti, sa i Radaki. Kibortu drom odiya igalas haberi, kidibor oda bichshallas laki kuchw-kuchw butsya. Ekh zes odiya bichshwyas liski haberi, kontu lyas liski gozi: i Rada chendilas lis ti uhuyl andu gav; laku dad delas pu lachshu pheryas, u Murad bey – oda da. Ta ti patsyal ta lisku pheryas syas zoralu, u Murad bey bichshallas liski ekh devliskumori genzimnaku khelwypni sastu andw kehlibarwndi.
But vakwtsi u Shibilis marlas pi gozi dwy kwka na syas kapwy. Sourru sotu isyas lis du dyas lis. U vesh sastsi charvei, pharii ti skutsisei, u charya barili ekh boi, u buzhuri patlaseylu, patlaseylu u rosyanus da, avera luluzya. Andar i harrindar khandilas lilyakati ti lipati. Ti kanatu te andu pwerdi thanindi shunseylu pis u elyanusku rivizipi, pali andi purwy kuriya gugnisei i divichimi gwlwba – zoralu dishilu u Shibilisku bar, katutu eyrat thoilas pu shoru, liski pushka dishii liski phari. Ti oda veki than na astarlas lis ti tsizyas karig u gavisti.
Kanatu tsidilu Nilakw barwndar, syas av shamisti, kanatu uhuystu teli te drom ti iriseylu palal pisti, u veshwngw bala ti u kwrwnis syas lolikani i ratsimnasku khamistar. U kusha uranas panda angla parni urvis ti angla barw barwndi. Kwna kusha, kontu hanas mulikanu hwyvwyngu mas ti kontu but droma, kana syas opra i kheki kwrwnati, divichimi parvarseynas manushwngw maswntsa da. Skutsiseylu, andw harya pwrnas nilakw musha, andar u bwirya pharws phirnas uchshala. U vesh potwyzilas audasinis, santsan dikhilas palal i Shibilisti ti puchshwlas pis: kati? Dukhwylu u Shibilis, u bipatsipi sar tsirmu lyas ti hal lisku ilu. Oda beshtu opra ekhi barwsti ti dyas pis gozi.
Ti sourru pali nakhiskeryas pw gozyatar, sourru pali phenzyas. Ti kanatu vazyas pw yakha, dikhyas ta u churmuth inkistu syas. Aver themi dikhilas angla pisti u Shibilis ti aver olu syas u vesh – bu buhlu, kalu, rwndzimi sar kheki nilaki straha, uchsharzi parni akustsisa. Andu kalipi potwyzinas u veshta, te karig u chara avilas shudripi ti parnu mush pharws phirlas angla liskw ekhindi ti khelwylas u sourrws sar baru trinishwrwngu sap. Katimwya andu kwka kwipi ziviskerlas zivipni, ramusarlas pw tsikwrri yagurryasa khek nishwy, khek but garadu pheryas ti sourru pali ovilas kalu. Andw horrw harreti en teli chshipas zabalas – i len syas kwka? – zabalas kide sanis, kide lachshws.
U Shibilis dikhilas angla pisti ti phennas. Andw liskw ekhindi, sar pitakw harni zhitsws phaginas pis chshurmuthni zivipnipya, pasiynas ti churwynas pis andu kheki bilachshws dikhipnu muy, kontu avilas ti nashwlas – avilas ti nashwlas. Ama u Shibilis but lachshws dikhilas duy yakha, kontu dikhinas lis, ekh aswypi, kontu chendilas lis. Oda ushilu, tsizyas palal kwli ekhindi ti kwka aswypisti ti na iriseylu napapali.
Trin bishundi chalwypya, lokis shunseylu:”Me sim, u Mustafas”, u dar phirrwylu ti oda dalla pw dwiskw khwrwsti. I yag panda thabilas, uchshala khelnas andw strahwndi. Opra liskw pishtovingw shwrwndi, opra liskw vuliekw pyuskuindi dikhinas pis irizipningw muya. Uchu ti leventsi, u kher syas santsan tsikurru liski. Oda astaryas pw dakw yakha ti ahwylu laku sastu mudardu ozi.
– Mustafa – shundzyas la, – soski wyan? Otka mw zhas?
– Mw zha.
– Mw zhas! Kana?
– Tasya.
I purwy rrumi punjarlas pw chavis ti zhannas ta sotu ti vakerwl liski oda zhanna pwrws. Odiya beshchi turyal yagati, astaryas vastintsa pw kocha, ohlwyas yakha andi phuv ti lyas ti kerwl pheryas:
– Mustafa, trin zes isi sartu u kwrserdaringw manusha leyzina kurshuya ti morna pumarw chshurya ti thoina pu angushtu opra lindi ti dikhin dwy chshinna, zar tw balindar ti mukhin opra lindi mw chshinin la. Bolwyna pumarw chshora ti dikhina karig amindi… Mustafa, chshipas khwynu mw ovil.
U Shibilis iriseylu ti dikhyas la, ama lisku dikhipni syas kisalu, ta odiya na shi ahwi dwy oda shundzyas la ti dwy ahwylu so vakeryas liski. Odiya potwysei ti veki na mothwysei.
U Shibilis chshelas pi kustsik ti ohlwylas pistar u pishtoya usomnakani destuintsa, kulakli chshurya, kerdi rupiyasa palaskis – u sourru kwka, kontu syas liski sade veki pharipi ti kontu santsan patuyzilas lis.

Oprw ke khangireku kavenes, mashkara phirradi zhemindi terina u kwrserdari Murad bey ti u Veliko kehwyas. U bei – hoynalu, potwyzila, sade pela pu chibutsi phennipnis. Ama u Veliko kehwya loshanu, phirla nateli-naoprw, chshela do rigindi pw buhli shalvarya ti hemen inkalla andar pu kotorali kustsikusa baru sar topa sahatsi, dikhila lis ti pali garwyla lis. Napalal morla pw vas ti vakwrla:
– Sourru hazwri, bey efendi; dikh ti butsi, u ruv si andu kapwy…
Opra i sofrati angla i kwrsedaristi thozimya duy akusni: pari ti loi. Kwka syas u garadi nishwya seymeningi, garadi pusieti. Ti dishwyl u bei i zhemistar u parnu akusnu, u hwydutsi mw zhivindzilas, ti dishwylas lolu – mw mwrlas. Odwna da uzharna ti dikhina karig u drom. Nikanjurru na dishila pis. Angla i darwsti nanwy otka i Rada, u Mustafas da na dishila ti avil. U Veliko kehwyas than na astarla lis ti prastanu zhi ke pu kher.
– E? – puchwla lis u bei, kanatu oda iriseyla.
– Sourru hazwri. Ureyali pis andw pw en lachshw tsalavantsa, loluatlazisku elyakus, nilaki janfeziski roba. Urezi kide, sartu ekh vakwtsi syas urezi, kanatu bichshwyam la andu balkwy. Ti … zhuvel – dikhila pis andu aynas, ramusarla pw phova ti asala.
– So mw asal – vakerla hoynalis u bei, – na zhanna so mw ovil?
– Zhanna, sar ti na zhanin.
– Tu vakeryan laki sourru?
– Ami… sourru na vakerim laki, sar? Ama nanwy! Sourru vakerim laki, sourru. Efendim, ma patser, sourru pw thanisti.
Nakhila panda ekh sahatsi. Nikanjurru na avila. U Veliku kehwya pali prastala zhi pumindi, mwyzila pis otka ti en palal irizila.
– E? – puchshwla u bei.
– Muk vasti, akana aver. Roila. Wili i Shibiliski dwy. Me ti alakhavas la, mw dyavas la ti ahwyl. Wili, bey efendim, ti kon zhanna swy pheryasa vakeryali laki. Akana lamwyla pw vas ti roila. “Na dyava, phenna, zar ti pwrwl liskw shwrwstar. Mw lya lis, mw nasha lisa andu balkwy”. Zhuvela ti pali zhuvela! Kide ola. Muk lin. Rwndzizim lis. Mw inkil. Hemen mw dikhis la angla darwsti…
U kwrserdari halwyla pw chshora ti pheryas na kwrla. Nilakw thuva turyal liskw shwrwsti irizinas pis sar sapa.
Akwchi: i Rada terilas angla darwsti, telal avilas u Mustafas. U kwrserdari ti u Veliko kehwyas prastana karig u zhemi, garwyna pis palal u perdeklwtsi, dikhina bi solutsisa.
U Mustafa phirla mashkara dromisti. Opra kherwndi, opra oshkindi pekila u kham. Dur andu dromisku dibi dikhina pis u balkwya, katutu u Mustafas syas thagar. Nanwy opra listi mudaripnaskw butsya. Ama sar si uredu! Tsalava nilakusku brashovikanu suknus, swrmas ti somnakwy. Sanu ti uchu, rima slabnimi, rima kwyandu, ama shukar ti serbezi. Liskw vastindi kehlibareku genzipni ti ekh lolu karafiy – u beisku genzipni, i Radaku karafiy. Oda nanwy dur, dikhila karig i Radaki, dikhila la ti asala laki.
U bei morla pw parni chshora ti phenna:
– Swy serbezi manush! Swy shukar!
– U akusnu, bey efendi, u akusnu! – rivizila u Veliko kehwyas.
– Swy serbezi manush – vakwrla panda ekh drom u bei sar nanwy pisti, – swy shukar!
U Veliko kehwyas sigu lela u lolu akusnu ti prastala karig u zhemi. U bei astarla lis vastistar:
– Ma, chorbaji, na shi ti mwrwl kisalu manush!
– Ami mi chshwy! Ami mu anov! – rivizila u Veliko kehwya, ohtwyas pis, zhala zhi zhemisti ti dishwyla u lolu akusnu.
Shundi pis pushkis. Zhemya izdrwilitar, u khera khelzerdi pis, opra phuveti pei syas kimbili kalu uchshal. U Shibilis zapriseylu, trashnu, lachshu. Oshtwyas u kehlibareku genzipni, ama u karafiy na chshas, trushuluyzyas pw vas te pw brrekisti ti uzharseylu. But tima – sade u seymenis pali ti pherwn pw pushkis. Sanu rivizipi shunseylu pis andar i teluni mahalati. U Shibilis syas terdu sar baru bar. Aver rivizipi karig u dar u Veliko kehwyas. U Shibilis iriseylu: i Rada syas. Odiya prastalas karig listi pw vastintsa naangli, santsan mangilas ti loyzil lis, oda phirwyas pw vas, santsan ti del la angwy. Shundi pis pali u pushkis. Pelu u Shibilis, en anglal pelu opra pw mosti, napalal pw rigati. Pei zhi listi i Rada.
Ti sourru olu tehnas. U kham ziviskerlas u kaldwrwmiskw bara. Sar lolu rat mashkara lindi loilas u karafiy.
Karig u khangireku kavenestar, katar u zhemistar khek buti dukhanu manush dishwylas sigu-sigu parnu akusnu.

Irizyas: Zhenken Ponyus

A 80-81 grwb copy

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s