Andral 82-83 b, 2015

Basic RGB

bresh deshueftangu

82-83 * 2015

http://www.ceeol.com

savsavchev@yahoo.com
ssavchev@abv.bg
zarzala.wordpress.com

Толерантност в различността

Жизнени светове и ценности на ромската култура

Анастасия ПАШОВА

Няколко пъти започвах да пиша предговор и всеки път се провалях, защото какво повече бих могла да кажа за ромите от онова, което те самите разказват за себе си. По-скоро бих могла да споделя как възникна идеята за тази книга.
През октомври 2001 г., като екип от университетски преподаватели имахме уникалния шанс да започнем и проведем успешно обучение на 50 помощник-учители и съветници – роми със средно образование от различни региони на страната – София, Пловдив, Сливен, Лом, Видин, Монтана и др. По време на обучението студентите роми, споделяха проблеми свързани със своята общност и възможните перспективи пред нея.
Съвместните ни дейности ни направиха чувствителни към „другостта“, към различието в ромските групи, към техните ценности и светове, митове и ритуали, към тяхната култура и човешкото й преживяване. Дадохме си сметка, че не само не познаваме истинските им проблеми, но и твърде малко знаем за символите и значенията на тази култура, за механизмите на самоорганизация на груповия живот на хората по квартали и населени места. Самите студенти имаха потребността да разказват и споделят с нас истории от всекидневието и начина на организация на колективния си живот. След като се запознаха с автобиографичните книги на българите мохамедани, те самите ни помолиха да направим нещо за тях, като получихме тяхното категорично обещание за помощ не само в събирането на материали, а и в антропологичното теренно изследване, което трябваше да се проведе.
И още тук искам веднага да кажа, че те великолепно изпълниха обещаното, за което с любов им благодаря.
Разбира се, всичко щеше да остане една добра идея, ако не бяхме подпомогнати от Фондация „Отворено общество“, програма Образование, на които също искам специално да благодаря.
Чрез тази книга за пръв път в България на хората от ромския етнос е предоставена възможността да говорят публично, да разкажат за себе си и своите проблеми, за ценностите и смисъла на живота си, за своята традиция и култура, пречупена през личните им преживявания и спомени. С езика на спомена получиха възможност да говорят обикновени хора – мъже и жени от различни поколения, с различно образование и професии, представители на различни ромски групи от Благоевград, Лом, София, Самоков, Берковица, Пловдив, Сливен, Кюстендил.
В устните разкази, разбира се, записани чрез звукозаписна техника, те разказват за своето детство и младост, за любов и семейство, за религия и ценности, както и за огорчението си от мястото, което „другите“ им отреждат като на отхвърлени и презрени. В тези 37 автобиографични спомена, всеки от разказвачите присъства със своя уникален жизнен път. Чрез разказите си те обясняват и предават смисъл на миналото си и по този начин жизнените им истории са източник на всекидневна история. Личните им спомени са израз и на колективната памет, тъй като всеки от тях е част от конкретна социално-етническа общност и като такъв е носител на колективни нагласи, ценности и образи. Проследяването на индивидуалните жизнени траектории на всеки човек, прави възможни наблюдението и анализа на социалните феномени и процесите в общността. Събраните устни истории са опит да се конструира общностната история и култура на ромите, опит да се изгради образ на групите и индивидите. Те са гледната точка на тези, които нямат достъп до „голямата“ история, опит да се даде думата на „изключените от историята“.

01_Predel

Улица от Предел-махала, Благоевград, 2002.

Автобиографичните спомени, които са включени в книгата, дават различни погледи към миналото на хората и към тяхното настояще. Това е опита на хората и те не са го забравили. Разказват искрено за себе си с цялата простота и човечност на собственото си преживяване и отношение към света.
За тяхното събиране бяхме подпомогнати от самите тях и нашите студенти-роми и на всички искам още веднъж да изразя безкрайната си признателност за гостоприемството и сърдечността с която ни приеха, като отвориха сърцата и душите си към нас.
Надявам се тази книга да бъде интересна за четене и красива, защото е правена с любов, а когато нещо се прави с любов, то винаги е красиво.

Благоевград

Eтo какво разказва за себе си и за проблемите на ромите в Благоевград един от тях.
„В Благоевград има три ромски махали – „Предел“, „Старата“ и “Новата“. Според статистиката, в трите махали живеят 12 000 души. Аз мисля, че в последното преброяване се подходи неправилно, защото там имаше въпросник, които се даваше на всеки един и на въпроса за религията много от хората благодарение на това, че са християнизирани се писаха християни. И по този начин част от ромите загубиха своята етническа принадлежност. Онези, които се записаха мюсюлмани, останаха в статистиката като роми. Голяма част от ромите са доста необразовани и там е другия проблем. Ако някои от махалата има осми клас, се счита за образован човек. Процентът на неграмотност е много висок – 80% нямат завършен осми клас. Тези, които не могат да четат и смятат са много по-малко. Ромите са много прихватливи хора, учат в движение и хора, които не са посещавали училище, знаят да четат и пишат. Тези, които се определят като аиерлии, са по-образовани.Там могат да се срещнат хора със средно образование, дори и с висше.
Условията, при които живеят ромите, не мога да ги определя като много лоши, а са направо плачевни. Хубавите къщи се броят на пръсти. В трите махали има не повече от тридесет хубави къщи. Почти всички семейства живеят в по една стая, даже и в съборетини. Ток има, но липсва водопроводна мрежа и канализация. Живеят непрекъснато около мръсотиите. Има семейства, които живеят по 13-14 човека в една стая. При преброяването, което правих за себе си, имаше семейства с по осем деца, като най-голямото е на 18 г. , а най-малкото – на 6 месеца. Разчитат единствено на социална помощ. За щастие, в Благоевград общината редовно изплаща тези помощи, но те са крайно недостатъчни. Даже и на мен ми е трудно да проумея как се събират в една стая, защото моето семейство е четиричленно и сме в една стая и е много тясно. Може би 80% от семействата са многодетни и живеят при кошмарни условия. Децата са средно между 3 и 10 в семейство. Родителите са 38-40 годишни. Например, моята балдъза, тя е 71-ви набор, в момента е бременна с шесто дете. Според мен хората са полово непросветени. Не знаят да се пазят. Това е една от нашите идеи – да има семинари, които да запознават ромите с половата култура. Родителите са неуки и не могат да проумеят проблема. Родителите не създават условие за добро бъдеще на децата си. Като всички родители, те обичат своите деца, но не проумяват много проблеми свързани с възпитанието им. Може би условията, може би обществото, може би държавата – всички имат вина за това положение. Ако един човек изпадне в беда, за това носи отговорност държавата. Не оправдавам глупостта или липсата на просвета, но условията за да оцелее една личност, елементарните – прехрана, здравеопазване липсват. Както носи вина и всеки човек … Но за да успее да се справи с проблемите си, са му необходими възможности, коридор или пространство, за да може да реагира.
Традиция в махалата е да се чисти през празници, но се чистят основно къщите. Жените чистят всеки ден и много перат. Колкото до общите пространства дори някой да поеме инициатива да се изчисти, няма условия. В Предел махала, поради това че е разположена на баир, всеки живее буквално на покрива на другия и ако някой изхвърля нещо, то той го изхвърля зад къщата на комшията си. В центъра на махалата има три – четири контейнера, които са препълнени и после всеки, който извърля боклук, го разпилява по площада и става един хаос, една смрад, предпоставки за болести.
Вода има единствено на площада. Онези, които живеят на високото, са принудени да носят ежедневно своята питейна вода. Положението е като след война. Тоалетни няма. Земята, върху която е махалата, е скала. Къщите са с единични зидарии, паянтова основа. Много от тях са паднали. Хората живеят вън. И лете и зиме . Скоро имаше един случай, когато се изпепели една къщичка с 4 деца, родителите живеят вън. Децата изгоряха. Печката вътре е била направена от боклукчийска кофа и запалила предметите.
Мизерията е предпоставка хората да не мислят, да стигат до крайности. Престъпност има в махалата. Всеки втори е потенциален престъпник. Говоря за кокошкарски истории. Има съдени хора за кражба на овца, за кражба на кокошка, за кражба на желязо.

02_Prane

В Предел-махала прането е основно задължение на жената.

Деветдесет процента от хората са на социални помощи.Работещите са предимно в комуналните услуги, а там заплатите са минимални. От общината за съжаление има много малко разбиране. Помощта от там е единствено като социални помощи. Друго няма и не е имало. Такива хора, които искат да помогнат, се срещат само от избори на избори. Идват само когато имат нужда от гласове. По линия на евангелистката църква се извършват много повече благотворителни деяния, но за съжаление са само за членове на църквата.
Хубавите къщи са построени по време на комунизма със заеми и техите собственици в момента не живеят добре. Има отделни фамилии, които са преуспели – в търговия или бизнес. Във време на нужда махалата се сплотява. Когато се прави сватба близките се събират и подпомагат за тържеството – най-често с пари. Сватбата е най-важното нещо. За родителите е срамно, ако не направят сватба. Падат ниско в очите на останалите. Ако не сватба, поне трябва да се направи честито – при нас е „блага ракия“, или още му казват „кана“-кафета. Събират се в деня, който са определили за случая, двете страни с музика, нареждат се маси най-често със сладки, безалкохолно и задължително кафе. Кафето се приготвя по специален начин – прави се с мляко. Един голям казан леблебия и мляко. На масата сядат само жени. Мъжете не сядат на масата, хорото не водят мъже. Срамно е един мъж да седне на тази маса. Алкохол дават също на жените. Ако родителите на младоженците са успели да напият жените, значи тържеството е богато и успешно. Мъжете през това време пият отстрани и гледат. Ако някой се напие и се хване на хорото, после го подиграват. Девствеността е голяма ценност. Изважда се на показ. Женят се много малки – 13-14 годишни, което е предпоставка за по-нататъшни проблеми. Не се купува булка. Подаръци се правят предимно в златни накити. Сега вече и печки, перални и т. н. Най-важен е кумът. При нас всеки близък трябва да даде повече. Ако другите дават по 10 лв., той трябва да даде 50-60 лв. Пиене носят само близките за помощ. Рождени дни правят само по-богатите или този, който е обещал. Кръщенки се правеха често, докато имаше пари. Някога хората в махалата имаха пари. Наистина работеха. Има много хора в махалата, които милеят за комунизма…за равноправието. Демокрацията постави ромите в една задънена улица. Кризите в държавата се изразяват най-силно при тази група. За да разберете живота на ромите, трябва да влезете в гетата – там, където няма вода и канализация. Може би общината няма вина, че ромите в Благоевград живеят на такова географско място, но вярвам, че могат да се направят проекти за подобряване на битовите условия.
За да излезе махалата от това си състояние, трябва да се обединят и двете общности – християни и мюсюлмани. Аз, въпреки че съм представител на една от тях, много искам да ги обединя. Ако успеем тези хора да ги предизвикаме към инициатива, ако ги научим да се саморазвиват, да се самоподпомагат, ще се решат много проблеми. Ромите иначе са много обединен народ – за добро или зло. Ако успеем да ги превъзпитаме и образоваме, ще постигнем много подобри резултати, отколкото да ги разделяме чрез вярата. В махалата в момента съществуват достатъчно много разделения – политически. Даже на Гергьовден махалата се раздели. В новата махала имаше една музика, а в Предел махала имаше друг празник. Иначе нашите хора обичат много празниците и веселието. Използваме всеки повод, за да се веселим. Обичаме музиката и танците. В махалите има и групово разделение. Аирлийците се смятат за по-висшестоящи, наричат „пределците“ чергари – низши, по-глупави, по-прости, победни. А те наистина са много бедни. Аз наричам „гето“, Предел махала и Старата махала. „Новата“ не я наричам „гето“ – тя е предимно от големи къщи. Тя се намира до помощното училище, в близост до български къщи. Тези къщи създават условия за по-добър санитарен и социален живот. Пред тях обаче също стоят проблемите за работа и образование, въпреки, че нямат проблема на Предел махала – да оцеляват. Раждаемостта тук също е контролирана. Образованието си казва думата. Имат пред себе си перспектива. Макар че коренните жители са от Старата махала. Тези които някога са имали къщи в Старата махала и са успели да вземат заем, са излезли оттам, останали са само най-бедните.

03_Ploshtad

Площадът в Предел-махала.

Аз сам не можах да усетя кога точно, кога започнах да изпълнявам функциите на ходжа, защото от детска възраст посещавам всички събития в махалата – и тъжни, и радостни. Отначало редом с баща ми, после може би самите хора ме забелязаха, че усвоявам всичките молитви. После, в Македония се научих да чета на новотурски, който е въведен поради сложността на арабския език. По този начин успях да науча нещата, които са ми необходими. Беше ми лесно, тъй като моят майчин език е турски. Цялото ми семейство говори турски език. Тъй като при комунизма не е било възможно да се спазват ислямските правила, после самите хора забравиха как се прави това. Няма и определена сграда като джамия, в която да се извършват намазите, Байрама и т. н. Хората ме викат само при нужда, а иначе религията е пренебрегната в тяхното ежедневие. По повод на другите църкви – евангелистите, те навлязоха в махалата много, благодарение на това, че хората забравиха исляма. На тези, които приеха евангелизма, дедите им са спазвали всички мюсюлмански закони. Евангелистите в момента са много по-организирани, защото имат по-големи финансови възможности и успяват да се събират ежеседмично, на различни места – в различни домове на вярващи. По този начин намират място за сбирките си. В момента по-голямата част роми от трите махали са евангелисти, съботяни и петдесетници. Имат голяма външна подкрепа и по този начин дават възможност на хората, които намират утеха в бога, да се събират. От тях има много хора искрено вярващи, както има и лицемери. Виждам, че много хора от тях са се променили в добра насока.
Ходжата стои повече като авторитет, като личност. Аз съм на 30 години и петнадесет от тях съм ходжа. Реално аз сам започнах да изпълнявам религиозните обреди. На четиринадесет-петнадесет години извърших самостоятелно първото си погребение.
Преди двадесет години сме имали отделно гробище, но то е разрушено и на негово място има блокове в ж.к. „Еленово“ . В момента в Благоевград са общи гробищата, без значение дали погребвания ще бъде циганин – мюсюлманин или циганин – християнин, погребват ги заедно с българи и евреи. Независимо, че обреда е съвсем различен, защото и религията е различна. Денят, в който покойника е в къщи, се изпълняват обредите. Отправят се молитви към Аллах. Масовата практика, за съжаление, е коренно различна от вероучението и е силно повлияна от християнските традиции. Често ми се е случвало да ме обвиняват в грешки по-възрастни хора, които не познават исляма, но добре познават масовата практика. Може би има подражание в голяма доза. Успявам да ги убедя, но те не познават религията. За да я познават, те трябва да имат достъп до нея – да четат.
Ходжата е част от всеки един празник в махалата. Викат ме при всякакви случаи.
В махалата има няколко просяци. Има ги. Те са от Старата махала. Но има и много пришълци, които идват за няколко дни и просят. Просията не е организирана. Мотивът е мизерията.
Не оправдавам престъпленията в махалата, но не оправдавам и отношението на държавата към ромите. Те са също българи. Мога да ви заведа и в с. Огражден, където има страхотии. Има детска проституция. Има болни от туберкулоза. Там ромите нямат нищо. Има случаи, когато майката кара 12 -13 г. дете да проституира.

На старовремско време, нямаше книги като сега
Пена, р. 1914 г., Благоевградско

Баща ми е умрял, аз съм била малка. Не го помня. Ние оставаме с брат ми и майка ми самички. Аз бях малка, баща ми не го помня. Хубаво, ама майка ми, бог да я прости, тя вдовица – гледала тютюн. Мъкнала ме е по нивите. След това германците бяха тука. Хубаво ама един германец ходил там. Идва един германец и иска да влезе вътре. Майка ми не го пуска. Германеца изкръти вратата. Аз се скрих под масата. Майка ми се качи на тавана, отгоре се качи, и брат ми отваря вратата и бяга да вика комшията, защото германеца се е качил отгоре. Идва човека с фенера, светва там, германеца се показва от там и бяга.
Ние имаме вуйчо в Брезница – на майка ми брат. Аз съм родена в Драготидан, Бобошевско, наше Софийско. Дойде вуйчо ми през това време. Закара ни, тука ни докара. Убеди ни и ни откара в Брезница – Гара Пиринска – наша Брезница. И след това там живехме.
И след това изгледа ни майка ми. Така горе-долу изгледа ни. Пораснахме. Брат ми замина войник. Майка ми се разболя, аз трябваше да я гледам. Умря, а аз за таксират, кьорава ще се оженя. Ожених се. Първият мъж ми беше от Симитли. Любов имахме с него. Докога, няма ни месец, ни с момите мома, ни с жените жена. Избяга той.
После ожених се тук, за Джемал. Вече с него криво-ляво пет деца, с Шана – пет си имам. Шана ми е взето дете, Стойчо, Анчето, Личката, Демката. От там се дигнахме и отидохме в Ощава да живеем. Ама той пиеше, много си пиеше той. Ама не се изпива ракията на света. Кара-вара, разболя се и го откараха в Сандански в диспансера – излекуваха го. Пуснаха го. Той няма да отиде направо дома, а направо на казана, на ракийката. Колко ще кара тоя човек, няма ни месец. Повтори го пак. Гледам го у нас един месец. Исках да го приемат – те не искат. „Нека да си е дома – казваха, – той ще оздравее“, лъжат ме – няма места, това-онова. Не искат да кажат, че е болен и си е тръгнал да умира. Аз се дигна с магарето, откарам го долу на Кресна, на гарата. Хубаво ама таман стигнах там отгоре на рида, влака мина. Викам, що ще правя, па Стойчо по мене реве, малък е, 7 – 8 години. Отиде и той с мене. Що ще правя, се малки бяха. Викам, сега няма що да го правя, ще го докарам тука, на Черниче, та с Демчо – „бог да го прости“, на Сандански да го откараме. И така направих, качих го аз на влака и го откарах на Сандански. Отиде Демчо – бог да го прости – помогна ми, защото аз сама не мога.
Дойдох си дома, в Ощава. Вечерта, ама една дрямка ме е нападнала, пък детето – Демката – беше малък, на седем месеца. Джемал в Сандански го прегледаха и си го пуснаха с мене. Вика Джемал – „Сложи го до тебе, а аз ще варда децата – ти легни да спиш, ама вземи яж, защото не си яла.“ Лягам да спя аз, таман съм заспала, детето заплаква; той взема детето, слага го на земята и пада. Викам: „Джемал бе, Джемал“, взех да плача – върнах го от умирачката.
Брат му работеше на гарата. Пратих хабер да му кажат да дойде и той в девет часа дойде, веднага дойде. Ядене носеше, нещо това-онова и вика: „Вземи, яж“. А аз му викам, ама ще ядеш и ти. Брее, яде ли ми се. Аз гледам Джемал, не го бива, пред умирачка е. Викам на Зиадина, ще го откараме на Сандански.
Хванахме влака през нощта в три часа, откарахме го в Сандански. Зиадин ме откара у тях после. Те месо бяха готвили. Ядохме, а Джемката вика на брат му: „Зиадин, главата – вика – ще ми я изпечеш, ще ми я донесете в болницата. Като отиде снаха ти, ще я пратиш по нея главата.“

05_Sedjanka

На моабет на площада в Предел-махала, 70-те години.

Станах аз сутринта, а през вечерта сънувам сън. От тази къща, където беше колибката, пада един зид и пада. Пада това всичко и остава празно място и памук съм прела на сън. Станах сутринта и казвам на сватята. Викам: „Свате, нещо сънувах един лош сън – викам – не знам, Джемал може де е свръшил.“
„Не бой се, свате, няма нищо – вика – не бой се“.
Взех да плача аз.. Зиадин взема, зави главата за брат си и аз ще ида в болницата. Отидох на болницата, бре викам: „Джемал бе, Джемал бе“ – няма го Джемал. По едно време пак го викнах и той се показа на терасата. Викам: „Какво бе Джемал, какво стана с тебе?“ А той ми вика: „Биха ми една инжекция, нещо като че ли ми спадна дроба“. И аз го гледам, корема му така отекъл…, викам: „Е, край, свърши тоя човек“. Вика: „Ти ще си ходиш ли сега?“ Викам: „Ще си ходя, ще мина през Цръниче и ще ида у нас, ще замеся хляб на децата и веднага ще дойда“.
Едно време, като работехме, даваха ни рента. Значи ако са два вола – две мерки жито ти дават. Вълна даваха, сапун, олио, масло, всичко даваха.
Вика: „Ти, като си идеш на село, ще целунеш Личката три пъти от мене“. Викам: „Ти няма да се косиш, аз сутринта пак ще идвам“. „Иди – вика – от Колето вземи мед и вино и да дойдеш!“ Викам: „Ще взема и вино, и мед – зайци имаха, около тридест парчета зайци имаха, кокошки имаха – аз ще взема един заяк и ще дойда. Утре съм тук“.
Дойдох тука – спах там тази нощ и сутринта заминах си с детето за Ощава.

06_Konzert

На концерт, 70-те години на ХХ в.

Отидох си горе, пратих децата за дръва. Взела съм лейката и стомната и отивам за вода. Стига ме един, бригадир Мите. Вика: „Къде ти е Джемал?“
Викам: „Джемо е там долу, в Сандански в болницата“. Аз омесих хляб, изпратих децата и сутринта ще тръгвам към него. Правех сметка,че той може да има борчове, та аз ще взема аванс от тютюна, където работех. Защото той като пиеше и не си правеше сметка. Поне не ме тормозеше като пие, защото какви има. Веднъж ме би..
Таман тръгнах за вода, ето го и Мехмед. Той вика: „Пено, ще ти кажа нещо“. Викам: „Кажи Метка“. Ами вика: „Да ти кажа, че Джемо е починал“. Това като ми каза, аз съм паднала на пътя, ако не е била една жена, Стоянка, съм щяла да се търколя в пропастта до пътя. Долу, ако съм паднала, нищо няма да е останало от мене, та по-хубаво да съм паднала и там да съм умряла. Станах, отидох си дома. Нали чедо, сама жена с толкова деца! Как съм го преживяла, не знам/плаче/. Децата легнаха. Демката беше на осем месеца. Децата все там съм ги раждала, ама аз много не седях, като родилка, защото гледах много тютюн – по 5-6 декари тютюн съм гледала.
Ходех на работа по лозе, по ливади в Гара Пирин. Да идеш в текезесето лозе да копаеш пеша и оттам пак пеша си идвам, да изкарам парички.
И ето, посред нощ се чука на вратата. А аз чисто сама с тия пет деца. Викам, кой ли иде са посред нощ. Имах един братовчед, той иде и вика :“Ти, братовчед, защо си забрадила тази забрадка?“ Аз бях сложила черна забрадка. Той взе забрадката и я хвърли. „Ами нали Джемо е умрял“. Вика: „Къде бе, зетя не е умрял, аз ходих на Сандански – вика – заръча нещо си казала ще отнесеш“. Откъде му дойде този акъл? „Утре – вика – аз ще ида с тебе“. Нейсе, вече ще идем.
Сутринта станахме и той вика: „Сега, братовчед, зетя, че е починал починал е, ами дай ще гледаме сега работата. Аз ще ида до Общината, да ти отпуснат нещо за погребението“. И всичко отпуснаха от там: брашно, дрехи, костюми, всичко, всичко. Братовчеда вика: „Сега аз ще ида на рида да докарам дръва“. Отиде човека там, докара. Трябваше да го докараме от Сандански. Той там почина и току врътят телефона в кметството, дали съм тръгнала за там. Тези съобщават, хубаво ама, имаше председател на текезесето, искат в Ощава да го закопаем. Викат ни. „Ние си имаме къде да си го погребеме, не може там. Никой си няма в Ощава, ще си го вземем в Черниче.
И не дават братята му да го закопаем в Ощава.
Нейсе, вече тия тръгват и аз тръгнах. Дойдохме тука, него в Крупник откарахме.
Отидохме там, що ще гледаш, сънува ли, продумва ли. И пет деца съм откарала около него така. Едни дребни деца /плаче/. На кой ще съм мила, на кой ще съм драга… На никой.
Хайде вече поне го оправихме. Имах тютюн в Ощава, гледах шест декара. Дойде девер ми, бог да го прости, Есмил и етръвата Дана. Дойдоха те, като хванаме, надиплихме тютюна, та го предадохме.
Станах, дойдох си в Черниче. Хубаво ама, свекъра пияница. Къщичка си има тука. Той за пиене да продаде къщата за 100 лева. Е, сега аз с тия пет деца къде да ида. Брее, стария се напи, като кютук. Хвана ме с тия 5 деца, изкара ме отвън, под стрехата… „Ти ми сина умори, ти това, ти онова“. Ама тука беше Стоян милиционер. Той слуша, че децата плачат отвън, под стрехата. Дойде и вика: „Какво правите тука?“ Викам: „Стария ни изкара вън, каза че ще вземе къщата“. „Такава ли е работата?“ „Така е“. Влезе той вътре и вика на стария: „Мето, ти тази жена защото я изкарваш отвън, защо я изкарваш? Ти знаеш ли на тази жена какво й е с тия 5 деца. Тя ли го е уморила, как не те е срам?“ Тебе ще те изкарам отвън, а нея вътре. Как така за 100 лева къщата ще продадеш? Тази жена къде ще иде?“ Нейсе, влезнахме.
Работех към градината към мината. Хубаво, ама колко? Работех пет-шест месеца, сезонна е работата. Искаха да ме преместат в сепарацията. Вместо мене да приемат, приеха Лина – на маникьора жената. Отидох там и какво, няма работа. А приеха нея на работа, макар че беше с едно дете, а аз с тия 5 деца, ще ги храня с какво – с камъни.
Като ме изкара и свекъра отвън, взех петте деца, та в Благоевград, отидох при Партията. Децата гладни, вечерта са яли боб без хляб. Та така съм страдала… /плаче/. Отидох там: „Добро утро“. „Добро утро, седни, седни булче, седни, какво има? Кажи?“ Викам: „Ето, до властите съм стигнала“. „Защото бе?“. „Вдовица съм останала с тия 5 деца дребни. Работех – викам – пет-шест месеца в градината към мината. Отидох да търся работа, не ми дадоха работа. Сложиха една жена, която е с едно дете, мъжа и е маникьор, пък мене ме изгониха. Няма какво да ги храня тия деца. Снощи съм варила боб без хляб да ядат. Да ми дадат работа, аз тия деца да ги изгледам. Утрешния ден, три мъжки са, ще са на дръжавата от полза, и на мене. Аз ще ги изгледам, не съм кьорава, не съм саката. Да ти кажа, мъжа ми беше пияница. Имахме една стаичка, свекъра я е продал на един друг за 100 лева. Аз отидох при кмета, той вика 300 лева да му върна. Такава е работата“.
Той най-напред взема телефона. Вика: „Кмета да се обади. Тази жена, вдовицата, идвала ли е да и освободите къщата?“ „Ами – вика – има да връща 300 лева“. „Какво да върне? Къде има за 100 лева къща да се продава? Документи дал ли е тоя човек? Да вземете да освободите на жената къщата, защото ще ви уволня – вика – да го знаеш това“.
От там връти телефона и вика:
– Дайте ми директора на мината. Това лице – вика – дойде ли е вчера при вас да търси работа?
– Да, идва.
– Тази жена назначена ли е на работа?
– Назначена е.
– А-а, значи, понеже тоj е маникьор и жена му е назначена, пък е и с едно дете, а тази жена с пет деца, без мъж, къде да иде! Как правите сметката вие а, ето децата при мене реват за хляб. Яли боб без хляб на това време нашо. Жената – вика – е тука и децата реват. Ти не я ли приемеш на работа, аз ще те уволня дисциплинарно, да знаеш ти, ще те уволня направо!
Хубаво, ама той вика: „Почакай малко, булче, аз сега ще идвам“. Отиде и иде със 100 лева. Пари нямах хич. Така се и качих на влака. И ми вика човека: „Няма да ходиш ти там да търсиш работа, докато не пратят те човек, да те назначат на работа – вика – знаеш ли какво, ще идеш при социалните и ще кажеш, че аз те пращам там“. Дигна се аз при една другарка и на нея разказвам всичко. Това ми е положението. И тя се обади на кмета. Направи го мат и маскара. От там се обади и на директора и го пита. Тои вика:
– Работа няма.
– Как няма работа? Как си назначил тази жена с едно дете, а тази с пет, що ще ги прави? Тука – вика – децата реват за хляб.
Отиде тази жена и донесе една бохча с дрехи. Всичко имаше вътре: от обущата до шапките, палта, ризки. Всичко купила. Всичко ново от магазин. И тя изкара, даде ми 200 лева. На децата донесе мекици и лимонада почнаха да ядат децата и тя ми вика: „Ти няма да идеш, докато не дойде човек да те викне да идеш на работа“.
Аз станах, отивам си. Къщата ми освободена. Измазах стаята, изчистих я. Не ме е страх за пари – имам.
Дигна се аз от Черниче. Оставям Шана при децата да ги пази тук, отивам в Ощава. Като ме видя кмета:
– Защо Пено, мари, избяга от тук. Защо мари избяга? Ние сме длъжни на тези деца, тук да ги изгледаме. Джемо тук е работил толкова години – двадесет в текезесето. Ти от тук избяга.
– Как да седя, бай Ванчо, тука? Кой имам тук, та и аз да седя тука. Долу – викам – седя.
– Пари дават ли ти?
– Дават ми по петнадесет лева от общината.
– Ехее, какво са петнадесет лева, нищо не са – вика – ти не можеш само хляба да вземеш на децата.

07_Prijatelki

Приятелки, Благоевград, 70-те г. на ХХ в.

Ходих там, все някой ме познава, кой брашно ми даде, кой това, кой онова, напълних, два чувала си напълних за ядене от горе. Изкара кмета, даде ми и той 200 лева пари. Хванах на пощата колата и ги докарах тука.
А на другия ден от мината пратиха човек да ида да започна работа. Да ме назначи на работа директора. Аз отидох горе, чукнах на вратата… „А, ела, ела Пено, на ти бележка, иди горе в Личен състав да те назначат на работа“. Назначиха си ме на работа в сепарацията. Хайде, изгледах ги. Изгледах ги децата горе-долу.
Като се хванах на работа, ходехме с Демчо, той ми е девер и е най-малък. Аз толко ли съм бърлива, да тръгна със девер ми. Аз никога няма да тръгна с него.
Ида на работа, върна се от там, той ми хвръли кьотек, бие ме. Парите ми крадеше от дома, децата биеше. Кара-вара после тормоз, хайде дойде тоя стария, па се ожених за него. Та с него живях двадесет и една години. Асан се казваше. Той нямаше дечичка. После има с мене. Я Веска и Кайтаз, що го убиха. Двете аз от него ги добих.
Хайде, после потърсих къща да направя, но мястото стария не го е платил. Хайде директора, господ здраве да му дава, Чонков, па ида там. И ми даваше апартамент, ама аз с тези пет деца, не мога апартамент да взема, да ме извиняваш ама, ако може да ми помогнете със сто лева да дам на Спестовна каса, та да взема 500 лева от там.
„А, Пено, добре“. А пак и тази Любка – главна счетоводителка и вика: „Любче, ще идеш, ще й дадеш 100 лева – нека да си вземе 500 лева жената“.
Направих си документи. Коя ще е тази жена да ми има доверие на мене, да вземе на мъжа й паспорта да ми станат поръчители, аз да взема 500 лева.
Нейсе, взех 500 лева, дойдох си тука мястото да платя. Платих мястото. Отидох, взех заплатата и отидох да им дам парите. Директорът вика: „Пено, ние ти помагаме. Не искаме парите. Това ти е помощта от нас“.
Хайде после, а планове да изкараш, а къща да им направиш. Ама сега не са доволни, не са доволни. И войници ги изпратих. И новобранска им правих и клетва им правих, всичко им направих – не са доволни. Ако са някои чувствителни синове, ще рекат, чакай бе, майка ни ни е изгледала от парче месо. Сираци. И тоя, стария, дошъл тука, та направи на майка ни къща. Място ни купи. Ама я сега – не.
Знаеш ли Нуша /снахата/ колко пъти ме бие. Той не може ли като мъж да й каже: „Защо тормозиш майка ми?“ Да й стегне юздата. Вярно, аз не искам да им правя спънка, те са мъж и жена. Ама жената се слуша до някъде, трябва да й стегне юздата. Той що, мрънка нещо, върху кьотеците, върху мене. Аз сега, като взема заема за къщата, аз да плащам на мината всеки месец да ми удържат по 500 лева. Защо, аз виновна ли съм. Откъде им плащаш, от там скача на мене на кьотек.
Щерка й се ожени по-рано. Ожени се в Сливница. Той послушал жената. Прозорци ми чупи, врата ми счупи. Та всичко. Аз съм била оженила щерка му. Мога ли аз насила да я дам: „Иди, мари, вземи тоя!“ Вярно, аз бях на гарата. Там бяхме със зълва ми Мария и една друга циганка си правихме мохабет. Тази що е на него леля. Живее на горния край. Тя дойде по едно време, ама аз си знам, че си седеше към гарата и не съм се усъмнила, че ще бяга тя да се жени. А пък беше в неделя, трябваше да приготвя на Веска децата за училище. Малката я изкъпах, голямата не можах да я изкъпя. Отивам на гарата и я виждам там. Влакът мина нагоре, надолу има закъснение. Аз мисля, какво ще търся и си тръгнах към нас. Гледам, влакът мина надолу. Момата ни дойде и аз нищо. Хванах със седем часа, отидох надолу. Откарах децата.

08_Semejstvo

Семейство, Благоевград, 60-те г. на ХХ в.

Сутринта си идвам тук. На Цеца – наша, на Митко, що е жената, има една мома на пет години. Среща ме и казва:
– Бабо, ще ти кажа нещо.
– Що, мари, щерко?
– Тоя Личката, да го огън изгори, всичко ти счупи бабо. И прозорци, и врати, всичко ти счупи, мари бабо. И вика за тебе, уруспия – тя даде Весето.
На шестнайсет години се ожени. Аз тръгвам и се прибирам. Гледам го на пътя и той:
– Да ти еба мамичката и уроспията. Аз ще те пребия, ти да знаеш. Тази вечер ще те заколя. Ще те връжа за една кола, ще те мъкна, мъкна, ще те утрепя. В Струма ще те хвърля, да знаеш, че ще те утрепя.
И те се стягат да отидат в Сливница, да видят къде се е оженила щерка му. Взе камъни и по мене хвръля. Нуша ще ме бие, че аз съм оженила щерка й. Той я дръпа. Тръгнаха за Сливница.
Аз се дигна от тука и отивам в милицията. Отидох в милицията, защото ме беше страх. Колко пъти ме бият – страх ме е. Яла съм кьотек, страх ме е. Дигна се и ида при Янче:
– Добър ден.
– Добър ден баба Пено, седни, седни.
Уважение ми правят хората. Седнах там:
– Кажи, баба Пено, нещо.
Викам:
– Янче, знаеш ли що, абе на Личката една закопаница вчера избягала в пет часа. Ожени се в Сливница. Аз съм в Кулата. Откарах децата на Весето за училище – викам – в понеделник на училище трябваше да са. И едно с отиването у дома, сина почва да ме псува. Хвали ми се, ще ме утрепе. Жена му взе камъни по мене да мята, да ме убие – викам – всичко ми е изпочупено дома. Стойчо какво да прави. Тя да скочи да ме бие, Стойчо няма да ме остави. Снахата няма да ме остави. Ама страх ме е.
Вика Янче:
– Баба Пено, ходи ти полека, ние ще отидем.
Та аз веднъж от нерви, веднъж изморена, от влака направо на Симитли, оттам пеша. Те ме преварили – отишли. Виждат всичко изпотрошено. На тази стая прозорци счупени, на тази стая врата счупена и всичко изпотрошено. Отишли трима души: „Стойчо, къде е брат ти?“
„Ами, тука е.“
Отишли при него. Единият го питал:
„Е, ти как правиш сметката господине, с тази твойта майка? За какво сте й рипали? Ти ще я убиеш. Та си трошил прозорци, врата си счупил, аз виждам. Кажи, за какво е това? Е, дъщеря ти, като е искала мъж, може ли – вика – майка ти да я даде насила. Не може да я даде – вика. След като тя си е имала с него любов и си го е искала, избягала е. Майка ти не е виновна, та ще я убиваш. Та и жена ти, ще рипа да я бие – вика. – Слушай, колко палки искаш да ти ударя? Кажи, колко палки искаш, да ти ударя.“
А Стойчо вика: „Оставете го, той е болен.“
„Като е болен, да си гледа болестта. Като има инфаркт, да не чупи на майка ти къщата. Ти знаеш ли колко е сега едно стъкло? Двеста и петдесет лева само едната стая. Стойчо, да не думаш много, защото да не обереш ти палките. Трябва да даде петстотин лева за едната стая и за другата петстотин – хиляда лева. Така ли е? А като плаща майка ви и заема, какво ще кажете? Той прави ли сметката – вика – че трябва да е доволен от нея? Те си ядат и си пият със жена му. Тя им плаща на тях заемите и сега тя е ли е виновна. Това не може да стане. Искам до утре да сложиш стъклата на нейните прозорци. Не туриш ли стъклата, ние утре сутринта, пак ще дойдем.“
И да видиш, изкара стъклата от тях, на единия три, а другия найлон съм турила. И това живот ли е сега – не е живот.
Е, от тогава, от как се е оженил и болен да е – не го питам. Аз без него не можех. Казвам ти, че Личката, ми беше точно на корема. Той откакто се разболя, аз него не го оставих. Макар че заема му плащах, го питах: „Личка, яде ли ти се? Имаш ли парички? На ти 200 лева, на ти 100 лева, иди вземи си хамбургер, вземи си банички, вземи си нещо да ядеш“ /плаче/. Хубаво, ама сега откакто стана така, не го и питам. Аз майка ли съм, кучка ли съм?
Той да ми вика ченгия. Че съм ги изгледала от комат месо и сега… Ако е някоя друга жена, ще им направи ли къща – няма да им направи. Ще ги остави на улицата. Дядо му е бил ковач петдесет години, мястото не го е платил, а ние излязохме ербапи – Демчо и аз. Та взехме мястото. Къща да направим. Това е мойто страдание.
Вторият ми мъж, много ги уважаваше. Те бяха малки, много ги гледаше. Той една ябълка да донесе, ще раздели и на петте деца ще даде. Той няма да се кара на децата. Та с него направииме и къщата. Той беше джамбазин. Муле ще продаде – парите за къщата. Инак беше ковач и джамбазлък врътеше. Аз в мината работех – парите всичко за тука, за къщата беше. Личката вика:
– Аз сам си правих къщата. Аз само се разписвам, ти вземаше парите.
Та един ден срещнах диспечера, където работеше Личката, и викам:
– Сега ще те питам нещо.
– Кажи – вика – баба Пено.
– Абе Личката, като работеше при тебе, аз вземала ли съм му парите?
– Не е вярно, бабо Пено.
– А той вика, че аз съм му вземала парите.
– Колко пари вземаше той. Ако не беше ти и стария, нямаше да направите къщата. Да се благодарят на тебе, че им направи къща, иначе ако не беше ти, те ще са на улицата.
Ама кой ти признава. Ох…
Пръви клас три години ходих. Знам да се подписвам. Учи ме там тази, беше в личен състав началника: „Така Пено, така Пено.“
И аз по тях пишех, правех си чертички.
Играли сме като малки, ама много съм запомнила. Ама ние, едно време, на старовремско наше, нямаше книги като сега. Ние учехме на плоча. Едно време имаше таква, като плочи, където да пишеш. А писането на редовете и с едно тебеширче пишем, после го бършеш и пак си пишеш. Не съм учила. Брат ми – бог да го прости. Той до шести клас учи.
Що за мома? /смее се/ Тогава сме момували, кой си има другарка, с другарките ходи по събори, че ние не сме знаяли ни любов, не сме знаяли като сега, да се любиш. Тогава ние, та червило да купиш, та белило – не сме знаяли. Имаше една трева такава, та като копаехме, изкарваме я, тя като червило. И ние с тази, която ми беше другарка, ще вземем, ще се червиме, ама скришом. Ако ще излезем вечерно време, ще се начервиме. Щом ни види някой, ние го избръшем, да нямаме ни червило, ни нищо. По събори ходехме. На Света Петка сме идвали в Брезница. Това ни беше едно време. Не е като сега, стъмни се и на тях им съмне. Тогава нямаше, ще залезе слънцето, ти дома ще си. Не те пускат никъде. Някъде, ако има събор или нещо такова, се събирахме. На пръстен играехме, на пояс играехме. На тиква: „Нашата тиква родила, родила толкова“. Е, така беше едно време.
А като се ожених – направих работата, панаир голям. Хаир видях. Дали съм прекарала хубаво? Всичко лошо съм прекарала и до умирачка ще си патя, и пак се дръжа.
Детето убиха. Какво съм прекарала аз. Тази вечер съм седнала и се моля. Моля се аз, набожна съм. Сполай на господ Исус Христос, на всичките нека помага, та и на мене нека помогне. Молех се преди да си легна. Та нещо ме хрумна и почнах да рева. Викам – е, Исус Христос, боже мой, всичко хубаво, всичко хубаво, ти ме наказа, понеже нямам ни майка, ни братя, ни сестри. Чисто самичка съм. Да има нещо да ми стане тежко, няма на кой да се оплача. Единствена, Анчето която е долу в Петрич. Тя единствена, ще ме пита:
„Майко, как я караш, какво чиниш? Тормози ли те Нушка? Почитат ли те?“
Тя /Нуша/ ме беше хванала за гушата, та два месеца лежах долу при Анчето. При нея лежах, да се разлегне, хаир да не види, да не може да дойде да ме види. Та Анчето ми е вземаше лекарства да ме лекува. Там, където ме беше стиснала за грълото – зачервено, не мога ни да ям, не мога ни водичка да пия, нищо.
Сега, скоро Веска идва. Нуша пак искаше да ме бие и вика: „Слушай ти, Личе, как не те е срам? Майка ми стана половин човек за тебе. Ох, Личката, ох Личката. Е, ти как правиш сметката, да я псуваш, да се хвалиш, че ще я утрепеш, та в Струма ще я хврълиш. А пък жената ти, ако й посегне да я удари пак, да знаеш, че или ще ме утрепе, или ще я утрепя. Веднъж и два пъти ли я бие така, за нищо… ще я бие.“
Тогава беше донесла Веска от тези, нещо като играчка с чашка и чинийка, и поднос имаше. Хубаво ама те ги изпочупиха техните, пък аз си ги пазя. Като излегна на стълбичката, слагам си го това и си седя. Откъде видя тази маймуна, да рече нейно е това: „Не, мойто е това“.

09_Privecher

Привечер, Предел-махала, 2002.

„Мари не е твойто. Как ще е твойто? От къде на къде е твойто.“
Излезе Анчето /другата снаха/, вика: „Как е твойто ма? Като се ожени Ането, го отнесохме надолу подноса. Ти нали откара на сватята ти торта. Защо го остави там, а викаш да биеш старата. За чужди вещи, ще рипаш да я биеш.“
Те тогава ме беше хванала за гушата. Е така – за нищо.
Е-е, пък тя рипна на кмета да го бие. Искала пари. Тя и на секретарката рипа – на кьотек. Взела да й вика, ти си такава-онакава. Влезе кмета:
– Какво се бунтуваш, мари, ти?
– А и ти много ли знаеш!
Рипа и на него. Хване той, завърти телефона. Тя си отива в къщи и ето идва милицията. Четрима тук с кола. Аз гледам милицията. Викам, леле боже, дали сега нещо за Личката, защото страх ме е, нали ги биха. Дойдох аз:
– Добър ден, какво правите чедо, добре ли сте?
– Добре сме, бабо. Слез отгоре ти – вика на снахата – мамка ти мръсна, гадна, слизай долу!
– Няма да сляза. За какво да сляза, да ме биете в общината?
– Ти може ли да посегнеш на властно лице? Там да те е убил. От там да те изнасяме. Ти каква бабаитка си, та ще рипаш на жената. Ще те застрелям тук с пистолета.
Качи се той отгоре да подпише протокола. Подписа там. Нали беше рипала и на стария кмет. Защото не са й оставили мляко за децата. Ама викала й Юлка: „Аз ще ти дам едно кисело и едно прясно – подкваси си“. Тя: „Ти мен за каква ме вземаш?“ – и рипне на кьотек.
Хубаво ама, подаде се кмета и тя строшила от масата буркана, и нацапала костюма на кмета. Ама да я откарат петнадесет дена да сее пясък, да я нашарят от бой и хич няма да се сети да бие.
Нали, като беше дошла полицията тука за това желязо, тя пак рипала на милиционера и хвърляла камъни по колата. Хвана сина й като краде. Шест коли са дошли тук. Мен ме нямаше. Аз бях в Крупник. Идват в Орловец и хващат Демката. Отишъл и Личката, хващат го и него. Слагат им белезниците. И зет й беше тука, от Станището. Хващат ги, пребиват ги от бой. Качват ги в джипа и ги откарват в милицията. От вечерта до сутринта… , изтепаха децата от кьотек. Защо? Заради тази маймуна. Ето, Демката има три ребра счупени от кьотека. Бий, бий. И като го освободили, що ще правят? Дигнали се и отишли в Кулата, при Весето. Сутринта се дигнахме и отиваме да ги видим. Личо се крие. Аз му викам: „Личе, хайде да хванем влака“. Той, не, с рейса. Срещнаха го тука, качиха го в колата – претрепали го бяха пак. В дванадесет часа го качиха в колата. Аз, Стойчо и Анчето отидохме надолу. Гледам Демката прострен на леглото, не може да диша. Три ребра счупени. От горе до долу син – дроб направен. Лоша работа беше, ама я тази маймуна я направи.
Та, те това е мойто тегло. Това живот ли е – не е живот това. Чиниш, правиш и пак виновен. Цръно тегло, божее, що да чиниш?

Сп. Либерален преглед”, август 2012 г.

…………………………………………….

……………………………………………

От Иракската окупация до „Арабската пролет“:
Ромите в Близкия изток

ДРУГИТЕ БЕЖАНЦИ

Кемал Вурал ТАРЛАН

Kemal Vural Tarlan

Нашата история като gadjos е била написа­на от войната и героизма, но в историята на циганите няма място за война и героизъм, тя все още не е написана, украсена от маги­ята на словото. Тази общност е останала чужда на лудостта на този гаджо колкото е възможно повече, те продължават да са неут­рални във войните. Според тях държавата прави живота мизерен с помощта на силите на реда и ред забрани. Идеята за нация също няма смисъл. Границата е клуп, който е бил нахлузен на врата на хората и земята, за да ги души, с други думи, тези понятия, които са свещени за гаджо и те умират и убиват в негово име, са донесли единствено смърт, глад, болка и бедност не само за циганите но и за всички други хора.
В минали времена най-пострадалите от тях винаги са живели на ръба на глада, бедността и всякакъв вид насилие. Дори в годините на мир, тези хора винаги са били дискриминирани и никога не са ползвали основни необходимости като здравеопазване, образование и подслон. Животът им винаги е бил зависим от конфликтите, макар винаги да са живели като неутрални.
Общността, чиито прадеди са дошли от Индия, е живяла между номадст­во и полуномадство, днес се намира в най-долния етаж на общест­вото. В съответствие с политиката към малцинствата, прила­гани в различните страни, циганите са изправени пред проблеми, които не са само културно и исторически утежнени, но, наред с нехуманните практики на нарочната бедност, към тях се прилагат и откровено дискриминационни методи и насилие.
Според историческите извори те са били прогонени от родината си Индия по света най-вече заради войните. Ако се вгледаме в конфликтите от миналия век, виждаме че милиони от тях са били принудени да бягат към различни географски райони, като са прокарали миграционните пътища в периода от Балканските войни до Първата и Втората световни войни и след това. Стотици хиляди са избити от фашистите в периода на Втората световна война, а оцелелите са били разпръснати по четирите посоки на Европа и света. В страните на Източния блок след 1990 г. циганите бяха първите, превърнали се в основна мишена на расистките нападки и ксенофобията. Въпреки че винаги са били неутрални в гражданските войни в Близкия изток и страните от Източна Европа, тъкмо те бяха подложени на масови убийства. По време на гражданската война в Босна и Косово, масово са били принудени да напуснат домовете си. Хиляди от тях бяха убити, а десетки хиляди – ранени и осакатени по време на войната. Домовете им бяха разрушени и земите заграбени. След военния период от стотици хиляди преди гражданската война, в Косово останаха само осем хиляди цигански фамилии.

suriye C_ingene4-001

Ромско дете, бежанка от Сирия. Снимка – авторът.

От иракската окупация до „Арабската пролет“

Циганите, древните хора, живели в почти всяка страна от Близкия изток (и най-вече в Египет, Иран, Ирак, Сирия, Турция и Ливан) по тия земи наброяват над 5 ми­лиона. Сред тях са doms – един от трите основни групи цигани в Близкия изток. Всички наименования като “циганин”, dom, dummi, nawar, kurbet, barake, abdal, helebi, koli, ghorbati, jat / zott и zargar имат обиден смисъл и точно затова биват използвани.
След 2003 г., когато Америка окупира Ирак, циганска по произход общност, наричана в Багдад “Gajar” са преживели много. Членовете на тази общност, около петдесет хиляди в Ирак, се опитват да преживяват чрез правене на музика и танци.

Syrian Gypsies

Ромско дете, бежанка от Сирия. Снимка – авторът.

Революцията дойде, а след това?

Стара циганка седи и пуши на брега на Нил, репортерът й задава въпрос: “Да кажем, че революцията е дошла, но след това?” И жената отговаря: “Сега имам надежда и мисля, че както и да живеем от сега нататък, не може да е толкова зле, околкото през последните години.
Смята се, че в Египет живеят почти два и половина милиона цигани, повечето от които са без документ за самоличност. Те нямат официална регистра­ция, нямат лична карта и са социално изолирани и принудени да живеят в бедните райони на Египет. Те живеят в много лоши условия и къщи около мръсните водни канали в Долината на Нил и работят почасово. След свалянето Мубарак, много цигани бяха обнадеждени от революцията, но скоро разбраха, че отново ще бъдат излъгани от съдбата и след укрепването на властта на исля­мистите няма да видят етническите и религиозните малцинства равни със себе си. С последната стачка несигурността им за бъдещето е изключително повишена. Напоследък се получиха новини около извършени атентати върху Dom-групи особено в Синай и Александрия. Циганите, които египтяните наричат Ghagar, (означава “Rambler”) все още са “невидимите” хора на Египет.

Други бежанците от Сирия

На 17 декември 2010 г. в Тунис един млад амбулантен търговец беше в основата на граждански безредици, станали известни като “Арабска пролет”. Този бунт се състоя на арабската улица, след това се разпространи в целия Близък изток. В резултат на това въстание няколко диктаторски режими в Близкия изток, били на власт почти половин век, паднаха един по един. Когато през март 2011 г. вълненията достигнаха Сирия, се предполагаше, че режимът на Baas ще загуби властта си скоро след това. Очакването беше, че ще има смяна на режима в Сирия. Днес сирийският режим все още е на власт поради религиозното и етническото разнообразие в Сирия, поради географско положение и политическите връзки между различни групи в рамките на режима на Baаs и световните сили.
Войната продължава вече трета година, убити са над 70 000 човека. Милиони от различни етнически групи трябваше да напуснат собствените си домове и родни градове. Над един милион сирийци са напуснали страната си, за да избягат в съседни страни, като някои от тях са положили неимоверни усилия да имигрират в сравнително по-безопасни места извън Сирия. Днес те се опитват да оцелеят в лагери или живеят под наем. Повече от година правя фотографска документалистика по отношение на сирийците, признати като “гости” в градовете близо до сирийските граници и като бежанци или търсещи убежище по законите на международното право. Аз фотографирам тези лица – те работят във ферми или във фабрики като бягат през минни полета в ужасен страх, после се връщат в техните си палатки или апартаменти под наем, обляни в сълзи.

kvt-1573-001-1A05-1EA0-634A

Циганско момиче, бежанка от Сирия. Снимка – авторът.

Между тези хора и общности има древна група от хора, които живеят не само в Близкия изток, но живеят и в целия свят. Има стотици хиляди ци­гани, известни като Dom, Dummi, Nawwar, Kurbet или Zott, които говорят няколко от местните езици в допълнение към кюрдски, Domari, турски и ара­бски. Тези цигански групи живеят в цяла Сирия като номади или са се ус­тановили и интегрирали сред сирийците. В началото на този век, циганите бяха разделени от изкуствени граници на други народи. Въпреки че живеят в различни страни, те поддържат комуникация със своите роднини. Има и бра­кове между роднини. След избухването на най-новата гражданска война, те бяха подложени на дискриминация от страна на други хора и народи и са се опитвали да избягат към градове, в които живеят други техни роднини. Има една проста реалност за тези хора, дори и да живеят в различни държави: те споделят една и съща съдба. Те имат много ниско качество на живот, те са уни­жавани, презирани, дискриминирани столетия и продължават и днес да бъдат отлъчвани от работа.
Циганите в Сирия през последните две години се оказаха във война, в която те не вземат ничия страна. На празно място близо до гара Газиантеп, се натъкнах на група хора, които се опитват да живеят върху платнища и в пластмасови палатки. В този лагер ще видите предимно жени и деца. Мъжете са се преместили в райони, близо до града с надежда да намерят работа. Децата тичат в палатките и около палатките с парче сух хляб в ръката, а в палатките ще видите само няколко одеяла. Тия хора са дошли от Алепо. „Военни влязоха в родния ни град. После хора на сирийската армия дойдоха и ни казаха, че военни самолети ще бомбардират домовете ни и че трябва да тръгнем. Така оставихме къщи и имущество и тръгнахме. До нас стигна, че градът ни вече е бомбардиран. Сега вече нямаме къщи”. Това ми каза млада жена с татуировки по ръцете и лицето. Тогава я попитах „От коя страна очаквате подкрепа”? Отговорът беше „За нас няма разлика между страните. Нашите къщи вече ги няма, оттогава сме нещастни, а днес вече всички имаме нужда от храна”.
Разговарях с мъж на име Хасан за dom-ите в Сирия. Хасан е на 17 години, женен и има 2 деца. Той е вдигнал палатка в района на Nizip, където живеят dom-ите. Разпънал е шатрата си с помощта на хора, които живеят в района. В неговата палатка има 9 души, включително неговите баща, сестри и братя. Hasan говори свободно Domari, кюрдски и арабски, признава, че е Domari. Циганите, дошли от Сирия, не говорят турски. Те се представят като кюрди, а тези, които говорят турски са предимно кюрди или цигани от Туркменистан. Той посочва с пръст към друга палатка и казва: „Те казват, че са кюрди, но не им вярвам, техни роднини живеят зад къщата ми в Алепо”.
Събрах за тях информация от Хасан и от други хора. Латакия е мястото, където за циганите е било тежко, имало е сериозни въздушни атаки. Според тях хората е трябвало да мигрират в градове към Западна Сирия, като Sham или градове, които са контролирани от кюрдската общност или общества като Af­rin, Кобани или Камишли. Онези, които са зъболекари, или майстори-кова­чи, хора, които обрязват, музиканти или тенекеджии, не могат да вършат онова, което умеят поради индустриализацията, модернизацията на производството и промяната в законите. Хасан в Сирия е бил работник в строителството; ако има нужда от него, ще работи в Турция. „Турските работници работят за 80 лири. Ние работим за четиридесет лири, но за нас не всеки ден има работа. Обикновено работим веднъж седмично. Скоро семейството ми ще се премести в Мерсин, където деца и възрастни ще събираме реколтата от ягоди. Изглежда тази война никога няма да свърши, но случи ли се, аз ще се върна в Алепо”.
Група от лица, търсещи прохлада под току-що цъфнало бадемово дърво на ръба на една пустош се дразнят, когато ме видят в квартал Imam Keskin в Урфа. Те не казват повече от няколко думи дори и да са сигурни, че не съм държавен служител. Старите жени ругаят хората, които според тях са причинили “сегашното им състояние”, облегнали гърба си на бадемовото дърво сред бадемовото ухание. Докато си тръгвах от там, един от тях започна да крещи “Не им позволявайте да ни снимат.” Преди два дни, сирийските Gypsies` палатки бяха изгорени в квартал Yenice и то съвсем близо до полицията. В новините, само се споменава, че “сирийски палатки са били изгорени”. Търсещите закрила се опитваха да избягат от полицията и да се скрият тук. Местните власти са забранили палатките в тези райони от заради предразсъдъци, жалби на местни жители и неизбежното замърсяване.
През последните дни цигани от Сирия бягат най-често към нашата страна [тук става дума за Турция – бел. пр.], като се опитват да живеят в недострое­ни апартаменти, навеси, най-вече около бедните квартали. Техните роднини, които са се устроили тук, са вдигнали за тях палатки близо до къщите си, дори и да не разполагат с никакъв хляб, за да го споделят с тях. Те вървят заедно, за да събират скрап, поразвалени стоки и къшей хляб от улиците. За много от тях стилът им на живот са вдигнатите палатки, които могат да се видят в близост до градове, села или паланки и то под скъсани тенти, в райони близо до границата от Мардин до Антакия [Анталия?].
Те често биват обвинявани в кражби и неморалност, дискриминирани от араби, кюрди и турци, дори и да са успели да се скрият в тези лагери, благодарение на способността си да говорят арабски, турски или кюрдски. От друга страна те отново са дискриминирани и там пак са били пак изложени на същите предразсъдъци в актове на управлението на лагерите, поради което те вече нямат желание да останат в тези лагери.
Повечето от тях стоят далеч от лагера и са се върнали към номадския на­чин на живот, за да не бъдат унижавани от “gadjos”, да не бъдат в затвора или зад телени мрежи. Те са готови да отидат на работа, като общи работници в Средиземноморския регион или Централен Анадол като евтина работна сила. Казват, че в тези области те работят за по 5 турски лири на човек на ден.
В заключение, циганите са жертви на “гражданската война”, започнала сред тези, които са живели заедно сред различните религиозни и етнически групи. На Балканите те пострадаха много по време на разпадането на комунистическата система. Хиляди роми са били принудени да емигрират от въоръжените радикални шиити в Ирак заради своята „недостатъчна ислямска вяра”, по мнението на шиитите. По онова време повечето от тях трябваше да потърсят убежище в Сирия. По време на войната в Близкия изток, влязла вече в третата си година, циганите се намират в зоната на конфликтите. Медиите твърдят, че условията на живот сред циганите са все по-обезпокоителни.
Новите власти в тези страни приемат нова стратегия: по отношение на религиозните и етнически малцинства, включително и циганите, те не са пред­приели никакви ефективни стъпки, остават само уклончивите обещания. Докато тези теми и проблеми са пренебрегвани от политиците, а равенството на религиозните и етнически малцинства се пренебрегва, мултикултурната структура на Близкия изток ще продължи да се влошава.

Превод от английски със съкращения

***
The Iraqi Gypsies After the Collapse of Hussein’s Regime, Yasunori Kawakami
http://www.domresearchcenter.com/journal/22/index.html, Accessed: 18 January, 2015
The Gypsies of Iraq – meetings with a people in isolation, http://www.yourmiddleeast.com/features/the-gypsiesof-iraq-meetings-with-a-people-in-isolation_12455, (Accessed: 18 January, 2015).
Gypsies and Society in Iraq: Between Marginality, Folklore and Romanticism, Ro­nen Zeidel; http://www.tandfonline.com/…/a…/10.1080/00263206.2013.849696 (ползван: 18-ти януари 2015 г.).
The Iraqi gypsies living on the fringes of society, http://observers.france24.com/content/20150304-iraq-gypsiesvillages-minorities-diwaniya (Accessed: 4 March 2015).
No More Singing and Dancing: Iraq`s Gypsies Want to Vote, A.-K. Dosky,
http://www.niqash.org/articles/?id=3062 (Accessed: 18 January 2015).
Devrimin ardından Mısır http://www.ntvmsnbc.com/id/25226886/ (Accessed: 18 January 2015).
M. Paul Lewis, ed. II ― Domari in Ethnologue: Languages of the World (Dallas, TX: SIL International, 2009) http://www.ethnologue.com/show_language.asp?code=rmt (Accessed: 18 January 2015).
Gypsies inside the Egyptian circle http://www.domresearchcenter.com/news/egypt/egypt1­circle.html (Accessed: 18 January 2015).

……………………………………………….

……………………………………………….

Изображение1065

Цикъл “Улички”, XXIV. Сливен, Горната махала.

ФРАГМЕНТИ И МЕТАФОРИ

Савчо САВЧЕВ

Не се усещаха нещастни. Но се мръщеха остро на хората, които им го на­мекваха.

* * *
Журналистически бисери (9)

Кадър 1
“По света и у нас” на Канал 1 е поканил г-н вътрешния министър за инте­рвю. Постепенно г-н министъра изземва функциите на водещите. Не знам досега някой водещ да е иззел дори и за секунда функциите на г-н министъра. Този факт доказва две неща: едното е, че дотам са стигнали в наглостта си управляващите, та си позволяват дори и пред камера вече да се намесват в сфери, които … не са тяхна работа. Макар те да налагат обратното и впечатление, и поведение. Второто е, че самите водещи са … неадекватни.

Кадър 2
След ден. Същият министър вече е в bTV. Срещу него в чудесно настрое­ние г-н Бареков. Как топло си общуват управляващи и национални телевизии.

Кадър 3
Парламента обсъжда поредния вот на недоверие. В една-две секунди чудесен кадър – хората от правителството са се обърнали един към друг на групички – едни се подхилкват, други си говорят, трети са само подпухнали и же­стикулират нещо. Тия кадри ми напомниха други кадри… От африканската савана – фамилия хиени, след обилен обяд, събрани заедно, които изглеждаха … по същия начин. В зоологията съм чувал за подобен термин – хилещи се хие­ни. Ако някой види чак толкова общо между двете групи … си е лично негова работа. Аз споделям това, което ми внушиха кадрите. Абе … кой е тоя оператор и кой е тоя режисьор? (2008)

Пускам отново фрагмента от 2008-а, тъй като наскоро една национална телевизия ми даде повод да забележа, че някои похвати в журналистиката ни са си par exellence тенденция – който и да дойде на власт, водещи и телевизии си общуват все повече от топло един с друг. Не вярвам една от причините да е, че всеки нов водещ усеща с острия си нюх, че в противен случай няма да го траят и ден пред микрофона.
Онзи ден – 23 май 2015, – bTV е поканила за пред зрителя един от поли­тиците, на когото му е време вече да му спретнем паметник пред Народното събрание (според съществуващия закон той спокойно може вече и да се пенси­онира, но за някои кадри държавата винаги е била многощедра – той ще има право да работи и след изключително тежката работа, която върши, и след 45-ата си година). Поканен е и друг телевизионен водещ, който нищо чудно да е поел по високоостойностената пътечка на политиката – Андрей от двойката с Иван. (Споменатата телевизия е създала традиция нейни журналисти, след като се посъбудят и поотърсят от младежките си журналистически увлечения, да се изживяват и като политици). Говорят ни за Македония. Много умно. Водещата Марчева е съгласна с всичко, впрочем откакто е пред микрофона тя дава усещане, че е добре приета от некои служби, уверено се кахъри и мъдро кима по всички проблеми на държавата и обществото, което е повече от нормално за типа журналистика, предлагана ни ката сутрин. Най-милото в целия разговор беше, че Марчева държеше да говори на политика на “ти” и почти интимно: “Краси…”. И удържа. Браво! Очевидно е, че тя се чувства уютно. Той – не по-зле.
И ако някой студент по журналистика търси пример за истин­ска журналистика, няма смисъл чак толкова да тръпне. Просто си пуска bTV-то и e готов още утре да замести било Бареков, било Марчева. Ако пък иска да играе ролята и на твърд националист, като Андрейчо, например, не трябва много – просто трябва да израсне като малко по-голяма tv лига от него.

* * *
Елементарният човек е … проклятие.

* * *
“Портрет на политика като ненаситна свиня”.

* * *
Сфери на влияние, глобални интереси, велики сили… Страданието, както винаги, остава за обикновения човек, за човека, смазан физически и убит душевно тъкмо от неизтощимата алчност.

* * *
“Бягство”, “вътрешна емиграция”, отчужденост – все повече осъзнавани от личността състояния и понятия. И все по-различни и неподозирани форми на проявление.
* * *
Преди време вестник “Сега” препубликува “Шаячена интелигенция” на Цветан Стоянов. Имаше и коментари, които пуснах и аз. Отвреме-навреме пре­про­читам тия коментари и не спирам да се удивлявам как един такъв ни­какъв жанр фокусира като в огледало ширещи се днес тенденции – примерно елементаризма; примерно плиткоумието; примерно душевната наглост; приме­рно про­стащина­та; примерно бездуховността; примерно нищо да не си дал на тая държава (щото си просто на невръстна възраст, което личи от зелените ти думи), а да съдиш решително и да си готов на някаква необяснима мъст към някого или нещо; примерно непременно да се възползваш, макар и никак да нямаш какво да кажеш, от възможността да издялкаш с ножче недо­дяланото си мнение върху невинната кора на медийното дърво на тъй наречените социал­ни мрежи… Тоя народ или няма какво да прави, или се прави, че работи, или му е страшен кеф, уви, да клечи в блатото на мисловната гнъс… Самонавива се за нещо … страшно. И ето тъкмо това последното е хем неразбираемо, хем го осъз­наваш и като на­пълно възможно, тъкмо защото не се побира в главата ти. И все по-често се сещам за ония думи на Фьодор Михайлович, които навремето ме сепнаха и хвърлиха в размисъл, когато ми попаднаха за първи път: “И с какво толкова сегашният мир между цивилизованите нации е по-добър от войната? Напротив, по-скоро мирът, продължителният мир, а не войната озверява и озло­бява човека. Продължителният мир винаги поражда жестокост, страх и груб, затлъстяващ егоизъм и преди всичко умствен застой. През дългия мир дебелеят единствено палачите и експлоататорите на народите… […] заразата – това са развратът и цинизмът. Прекомерното струпване на богатства в едни ръце огрубява чувствата на притежателите на богатствата. Чувството за изящното се превръща в жажда за капризни излишества и ненормалности. Безмерно се развива сладострастието. То пък поражда жестокостта и страхливостта. Тлъстата, груба душа на сладострастника е по-жестока от всяка друга, дори и от порочната душа. […] Егоизмът убива великодушието. […] … когато едно общество е нездраво, заразено, то дори и толкова хубаво нещо, каквото е продължителният мир, вместо да носи полза на това общество, се превръща във вреда […] Както изглежда войната е необходима за нещо, изцеря­ва, облекчава човечеството. Това е възмутително, ако мислим абстрактно, но на практика излиза, че е истина, именно защото за заразения организъм е вредно дори и такова хубаво нещо, каквото е мирът”. Разбира се, малко по-нататък Достоевски уточнява: “И все пак полезна се оказва само оная война, която се започва зара­ди идеята, за­ради висши и благородни принципи, а не заради материалния интерес…”.

Изображение1066

Цикъл “Улички”, XXV. Сливен, Горната махала.

…………………………………………….

…………………………………………….

Nambikvara 1

Из “Печални тропици”

Клод ЛЕВИ-СТРОС

V. Намбиквара

Изгубеният свят

Claude-Levi-Strauss risunka 2

Подготовката за етнографската експе­диция в Централна Бразилия стана на кръстовището на парижките улици Рео­мюр и Севастопол. Там се бяха установи­ли ангросистите на шивашки и модни товари; именно там имаше надежда да се намерят стоки, способни да задоволят взискателния вкус на индианците.
Година след моето посещение при бороро бяха изпълнени всички необходими условия, за да бъда представен като етнограф: благословията на професорите, получена със задна дата, урежда­нето на изложба на моите колекции в една от галериите в предградието Сент-Оноре, четенето на лекции и публикаци­ите на статии. Получих и достатъчно финанси за провеждането на доста повече начинания. Най-напред трябваше да се погрижа за екипировката. Според опита, придобит от моето тримесечно запознан­ст­во с индианците, можех със сигурност да съдя за техните нужди, удивително еднакви по цялото протежение на Южно-Американския континент.
В един от кварталите на Париж, който за мен беше толкова непознат, колкото ми беше непозната и Амазония, се налагаше да правя странни упражне­ния под погледа на чехословашките вносители. Тъй като бях изключително невеж в тяхната работа, то аз не можех да се възползвам от техническите терми­ни за уточняването на своите нужди и се налагаше да прибягвам до критери­ите на индианците. Стараех се да избера най-малкия бисер за бродиране, тъй наре­че­ният рокай, лежащ на тежки клъбца в чекмеджета с преградки. Опитвах твърдостта му със зъби, смучех го, за да проверя дали не е оцветен отвътре и няма ли да избледнее при първото къпане в реката. Промених размерите на купчи­ните бисери, като подбирах цвета им в съответствие с индианските канони: отначало бял и черен, в равни пропорции, след това червен, много по-малко жълт и за пречистване на съвестта – немного син и зелен, които, вероятно, щя­ха да бъдат нежелани.
Причините за всички тези предпочитания е лесно да се разберат. Като обработва собствения си бисер ръчно, индианецът го цени толкова повече, колкото той е по-малък, защото върху него трябва да упражни повече труд и сръчност. Като суровина те използват черната ципа на палмовите орехи, перлена­та млечност на речните раковини и постигат ефекта по пътя на редуването на те­зи два цвята. Както всички хора и те ценят най-вече онова, което им е известно, затова и моят бял и черен бисер е най-вероятно да имат успех сред тях. Наименованията на жълтия и червения цвят нерядко при тях влизат в една и съща езикова категория, тъй като тази гама цветове се получава от некачествен продукт, като, в зависимост от зрелостта на зърното, нюансите варират между яркочервеното и жълтооранжевото. Що се отнася до нюансите на хладните цветове – синият и зеленият, – то те са представени в природата от тленните растения, с което се обяснява и безразличието на индианците към тях, а така също и неточността в значението на цветовете, обозначаващи тези отсенки: в различните езици синият цвят се приравнява ту с черния, ту със зеления (така е и при санскрит, напр., бел. м. – С.С.).
Шивашките игли трябва да бъдат достатъчно дебели за здрава, трайна нишка, но не и прекалено дебели, тъй като бисерът е малък. Що се отнася до нишката, то е по-добре тя да бъде в ярък цвят, за препоръчване червен, и силно усукана, както я правят занаятчиите. В най-общи линии аз се научих да се пазя от боклука: благодарение на познанството си с бороро, се проникнах с уважение към индианските технически навици. В условията на живот извън цивилизацията са необходими трайни вещи. За да не загубя доверието на аборигените – колкото и да ви се струва парадоксално, – ми бяха необходими изделия от най-закалената стомана, мъниста, оцветени не само отвън, и нишка, в която не би се усъмнил дори и сарачът на английския кралски двор.
Понякога тези претенции довеждаха със своята екзотика до възторг столичните търговци. На канала Сен Мартен един фабрикант ми отстъпи на ниска цена голяма партида риболовни кукички. Цяла година мъкнах със себе си по бруса няколко килограма никому ненужните кукички, които се оказаха твърде малки за риба, достойна за вниманието на амазонския рибар. В крайна сметка успях да се отърва от тях на боливийската граница. Всички тези стоки трябваше да изпълняват двойна функция: от една страна – за подаръци и за предмети за обмен с индианците, а от друга – да бъдат средства за осигуряване на моето съществу­ване и за услуги в затънтените краища, по които скитах, и из които рядко мо­жеше да срещнеш търговци. Когато към края на екпедицията изчерпах своите ресурси, аз успях да удължа пребиваването си с още няколко седмици, като открих лавка в поселището на хората, които събираха каучук.
Канех се да остана цяла година в бруса и дълго се колебах в избора на целите на своите изследвания. Като се мъчех повече за това да разбера по-добре Америка, отколкото да проникна по-дълбоко в природата на човека, аз реших да проведа нещо от рода на разрез чрез етнографията и географията на Бразилия и да пресека западната част на платото – от река Куяба до река Мадейра. До съвсем скоро този район от Бразилия оставаше съвсем непроучен. Паулистите през XVIII в. не посмели да проникнат по-дълбоко от Куяба, обезкуражени от неприветливия вид на местността и диващината на индианците. В началото на XX в. хиляда и петстотинте километра, отделящи Куяба от Амазонка бяха до такава степен недостъпна зона, че за прехода от град Куяба до град Манаус или Белен, лежащи на Амазонка, било по-просто да отидеш до Рио де Жанейро, а след това да продължиш на север по море и по реката от нейното устие. Едва през 1907 г. генерал Кандидо Мариано да Силва Рондон (по онова време полковник)1 предприел мерки за предвижване в тази зона. Осем години били необходими за разузнаване и устройство на телеграфната линия от стратегическо значение, която през Куяба съединила федералната столица с погранични­те постове на северозапад.

Izgubeniyat svyat

Отчетите на Комисията Рондон, няколкото доклади на генерала, пътните записки на Теодор Рузвелт (който го съпровожда в една от неговите експе­диции), накрая – книгата на тогавашния директор на Националния музей Рокет-Пинту, озаглавена “Рондония” (1912 г.), даваха общи сведения за много примитивните племена, открити в тази зона.
Но мина някакво време и проклятието изглежда отново надвисна над платото. Там не отиде нито един професионален етнограф. Ако проследим ме­ст­ността по протежение на телеграфната линия, е, да, поне по онова, което остана от нея, можеше да бъде разбрана истината за намбиквара, а ако говорим за още по-северни територии, то да бъдем запознати и със загадъчни племена, които никой не успя да види след Рондон.
През 1939 г. интересът, по-рано проявяван само към племената по крайбрежието и по големите речни долини – традиционни пътища за проникването във вътрешните области на Бразилия, – започна да се обръща и към индиан­ците, живеещи на платото. По примера на бороро аз се убедих, че племената, които традиционно се считаха носители на неразвита култура, имат изключи­телно изострен усет в социологическо и религиозно отношение. Стана­ха изве­стни първите резултати от изследванията на немския учен Курт Ункел2, приел индианското име Нимуендажу. Живял няколко години в селата на Централна Бразилия, той потвърди, че обществото на бороро само по себе си не представлява някакво уникално явление, а е по-скоро вариация на основна тема, обща с другите племена.
И тъй, саваните на Централна Бразилия се оказаха заети в дълбочина от две хиляди километра от хора, принадежащи в миналото към удивително еднородна култура. За нея били характерни език със свои диалекти от едно и също езиково семейство и относително ниско ниво на материална култура, оказала се в контраст със социалната организация и религиозно мислене, получи­ло сериозно развитие. Не трябваше ли да ги считаме първи жители на Бра­зилия, които се бяха оказали позабравени в глъбините на своята бруса или пък бя­ха захвърлени скоро след откриването на Америка към най-бедните земи от вой­ствени племена, дошли неизвестно откъде, за да завоюват крайбрежието и реч­ните долини?
Пътешествениците от XVI в. срещнали на много места от крайбрежието представители на великата култура на тупи-гуарана, които заемали също така почти цялата територия на Парагвай и течението на Амазонка, образувайки не­­правилна форма на окръжност с диаметър три хиляди километра, прекъсната само от парагвайско-боливийската граница. Тези тупи, у които се проявяват черти на сходства с ацтеките, са народи, установили се в долината на Мексико в късна епоха, а тук са се преселили не тъй отдавна; заселването на долините във вътрешните области на Бразилия продължило и през XIX в. Може би тупи­те са дошли тук няколко столетия преди откриването на Америка, движени от вярата в това, че някъде съществува земя без смърт и зло. Именно такова е било убеждението им, когато, завършили миграцията си в края на XIX в., на малки групи те достигнали крайбрежието на Сао Паулу под предводителството на своите шамани. С танци и пения те възнесли слава на страната, в която хората не умират и със своите дълги пости се надявали да я заслужат. Във всеки случай през XVI в. тупите упорито оспорвали крайбрежието със заелите го преди тях групи, за които имаме малко сведения, може би това са били жес.
В северозападна Бразилия тупите съществували съвместно с други народи: караиби или кариби, които в много отношения приличали на тях по своята култура, но в същото време се отличавали със своя език и стремящи се да заво­юват Антилските острови. Съществували още араваките: тази група е твърде загадъчна – много древна и много по-рафинирана, отколкото другите две, тя съставлявала основната маса на антилското население и се разтеглила чак до Флорида. Тя се отличавала от жес с много високата си материална култура, особено по отношение керамиката и дърворезбата. Араваките се сближили с тях в социалната си организация, която, очевидно, била от идентичен тип, както у жес. Карибите и араваките, очевидно по-рано от тупите, проникнали на континента: през XVI в. те се скупчили в Гвиана, около устието на Амазонка и на Антилските острови.
Малки колонии от тях все още съществуват във вътрешните райони, най-вече около десните притоци на Амазонка – реките Шингу и Гуапоре. Араваките имат потомци дори във високите части на Боливия. Може би те са пренесли изкуството за изготвяне на керамика към кадиувеу, доколкото гуана, които били най-напред подчинени, говорят на един от аравакските диалекти.
Като се спуснах в пътешествие по най-неизучените части на платото, аз се надявах да открия в саваната най-западните представители на групите жес, а като се добрах до басейна на река Мадейра – да получа възможност да изуча неизвестни остатъци от три други лингвистически семейства по краищата на техния велик път на проникване на континента – в Амазония.
Моята надежда беше осъществена само отчасти и причината беше онзи опростен възглед, с който подхождаме към доколумбовата история на Америка. Днес, благодарение на последните открития и – в това, което касаеше моя милост, – благодарение на годините, посветени на изучаването на североамери­канската етнография, аз по-добре разбирам, че западното полукълбо следва да се разглежда като единно цяло. В социалната организация, религиозните вярвания на жес се възпроизвежда това, което е характерно за народите, които живеят в горите и в прериите на Северна Америка. Впрочем, вече от доста отдавна бяха отбелязани аналогиите между групите племена чако (например, гуайкуру) и племената от равнинните райони на Съединените щати и Канада. Като плавали близо до бреговете на Тихия океан, представителите на цивили­зацията на Мексико и Перу без съмнение нееднократно са общували един с друг по протежение на цялата своя история. На това не се обръщало голямо внимание, тъй като сред изследователите на Американския континент дълго господстваше убеждението, че проникването на континента е станало не тъй отдавна, а именно около петото-шестото хилядолетие преди новата ера и изцяло – от азиатски племена, дошли през Беринговия проток.

Claude-Levi-Strauss 9

Claude-Levi-Strauss 7

По такъв начин ние разполагахме едва с няколко хилядолетия, към кои­то можехме да свържем обяснението на следните фактори: по какъв начин цялото западно полукълбо е било приобщено от тези индианци, приспособили се към различните климатични особености; как те са открили и след това усвоили и разпространили на грамадни пространства диви видове, които в техните ръ­це станали тютюн, фасул, маниока, сладки батати, картофи, фастъци, памук и най-вече царевица; как, накрая, са се зародили и са се развили последователно цивилизациите в Мексико, в Централна Америка и на Андите, далечни наследници на които се явяват ацтеките, майя и инките. За да има успех в това, трябваше да се съкрати всеки етап от развитието толкова, че да се “събере” в интервал от няколко века, в резултат на което доколумбовата история на Амери­ка се превръщаше в калейдоскопическа смяна на образи, които по каприза на учения-теоретик се менят всяка минута.
Подобни изводи бяха отхвърлени от открития, които връщат далеко назад времето на проникването на човека на континента. Знаем, че там той е срещал изчезнали днес видове на фауната – ловувал е ленивци, мамонти, камили, коне, архаични бизони, антилопи; до техни кости бяха намерени оръжие и оръдия от камък. Наличието на някои от тези животни на такива места като долината на Мексико свидетелстват, че тогавашните климатични условия силно са се отличавали от тези, които преобладават там днес, тъй че за тяхната промяна са били необходими няколко хилядолетия. Използването на радиоактивния метод за датировката на археологическите остатъци доведоха да сходни резултати.
Изводът е, че следва да признаем, че човекът е съществувал в Америка повече от двайсет хиляди години, когато той започнал да облагородява и отглежда царевицата поне от три хилядолетия назад. В Северна Америка почти навсякъде се намират останки, датирани между петнайсет-двайсет хиляди години в миналото. Едновременно с това датировката, основана на археологически­те пластове на континента, получени по пътя на измерението на остатъч­ната радиоактивност на въглерода, се изместват между петстотин и хиляда и петстотин години още по-назад, отколкото се предполагаше в миналото. Доколумбовата история на Америка внезапно започна да приема липсващия й времеви мащаб.
Наистина след тези открития ние се изправяме пред трудност, обратна на онази, с която са се сблъскали нашите предшественици: с какво да запълним тези огромни периоди? Разбираме, че предвижването на населението, което аз току-що се опитах да възпроизведа, се отнася към последния период и че великите цивилизации на Мексико или Андите са били предшествани от нещо друго. В Перу и в различни райони на Северна Америка вече са намерени остан­ки от онези първопроходци. Това били племена, не познаващи земеделие­то, които били сменени от общества, живеещи в села и занимаващи се с гради­нарство, но непознаващи още нито царевицата, нито керамиката. След тях се появили общности, които обработвали камъка и придобили умения да обра­ботват скъпоценните камъни в много свободен и вдъхновен стил, а и всичко останало, ко­ето последвало този период. Инките в Перу, ацтеките в Мексико, в чието лице, както било възприето да се счита, е разцъфнала и се съсредото­чила цялата американска история, чак до тъй далече от тия живи извори, като нашия стил ампир от Египет и Рим, от които той тъй много е заимствал: тоталитарните изкуства и в трите случая въпиещи грандиозност за сметка на грубостта и ограничеността; методите на държавата, загрижена за своята мощ, която изразходва ресурси за нещо друго (война или администрация), нежели за собствената си изтънченост. Дори паметниците на майите представляват пламенен декаданс на това изкуство, достигнало най-големия си разцвет хилядолетие по-рано.
Откъде са дошли тия пионери? Сега ние не можем да дадем убедителен отговор и сме принудени да признаем, че нищо не знаем от онази история. Предвижването на населението в района на Беринговия проток било много сложно: ескимосите взимат участие в това, но в късните времена. Примерно, с хиляда години те били предшествани от палеоескимосите, чиято култура напомня Древен Китай и скитите, а в течение на доста дълъг период, продължил вероятно от осмото хилядолетие преди новата ера до зората на новата ера, там живеели различни народности. Благодарение на скулптурата, която датираме към първото хилядолетие преди нашата ера, е известно, че древните обитатели на Мексико са били твърде различни като физически типове от днешните ин­дианци.

Claude-Levi-Strauss books 7

Claude-Levi-Strauss risunka 4

Работейки с материали от друго естество, генетиците утвърждават, че най-много четиридесет видове растения, които са събирали в див или одомашнен вид в доколумбова Америка, имат същия набор от хромозоми, които имат и съответстващите видове в Азия или имат хромозомен строеж, произхождащ от тях. Следва ли от това да се направи извод, че царевицата, която присъства в тоя списък, е дошла от Югоизточна Азия? Но как е могло да се случи това, ако американците са я отглеждали вече от четири хиляди години, в епоха, когато мореплаването, без съмнение, се е намирало в зачатъчно състояние?3
Като не следваме Хайердал в неговите дръзки хипотези за заселването на Полинезия с американски аборигени, след плаването на “Кон-Тики” ние сме принудени да допуснем, че контактите през Тихия океан са могли да бъдат реални и то нерядко. Но в тази епоха, когато в Америка вече са процъфтявали високоразвити цивилизации, към началото на първото хилядолетие до нашата ера неговите острови още не са били заселени; в крайна сметка там не намериха нищо, което може да се отнесе към онази тъй отдавнашна епоха. Затова като заобикаляме Полинезия, ще се обърнем към Меланезия, може би вече засе­лена, и към азиатското крайбрежие в неговата цялост. Днес сме убедени, че връзката между Аляска и Алеутските острови, от една страна, и Сибир – от друга, – никога не е прекъсвала. В Аляска, където не са познавали металургията, в началото на нашата ера са употребявали железни оръдия на труда; еднаква керамика е намерена от Великите американски езера чак до Централен Сибир наред с разпространението на еднакви легенди, обреди и митове. Докато западът живее, втренчен в себе си, всички северни народности, от Скандинавия до Лабрадор, включително Сибир и Канада, са подържали най-тесни контакти. Ако келтите са заимствали някои митове от тази субарктическа цивилизация, за която почти нищичко не знаем, то ще ни стане ясно защо цикълът за Граал проявява по-голяма близост с митовете на индианците, които живеят в горите на Северна Америка, отколкото към която и да е друга митологическа система. И вероятно не е случайно и това, че лапландците, както и преди, ползват конусовидни палатки, подобни на палатките на тези индианци.
В южна Азия древните цивилизации на Америка извикват други отгласи. Народностите по южните граници на Китай, които от много хора са считани за варварски, а още повече примитивните племена на Индонезия демонстрират поразителни черти на сходство с американските. Във вътрешните райони на остров Борнео* се срещат митове, неотличими от някои митове, които имат най-широко разпространение в Северна Америка. Но специалистите отдавна обръщат внимание на сходството на археологическите материали от Югоизто­чна Азия и Скандинавия. И тъй, съществуват три региона: Индонезия, амери­канският Североизток и скандинавските страни, които са един вид тригономет­рически точки, които образуват доколумбовата история на Новия свят.
Не трябва ли да си дадем сметка, че това е изключително важно събитие в живота на човечеството (имам предвид появата на неолитната цивилизация – с разпространението на грънчарския занаят и тъкачеството, зачатъците на земеделието и скотовъдството, първите опити в металолеенето, – коя­то отнача­ло се ограничавала в Стария свят в районите между Дунав и Индия) предизвикало нещо от рода на пробуждане у по-малко развитите народи на Азия и Америка? Трудно е да се открият изворите за произхода на амери­канската цивилизация, ако не приемем хипотезите за интензивна дейност по всички брегове на Тихия океан – азиатския или американския, – дейност, разпространена в продъл­жение на много хилядолетия от едно място на друго място благодарение на крайбрежното съдоплаване. Преди не признавахме ис­торическия размах на доколумбова Америка, доколкото Америка е била лише­на от него в периода след откриването от Колумб. Трябва, по възможност, да отхвърлим още една заблуда – че в продължение на двайсет хиляди години Америка е ос­танала изо­­лирана от целия свят, поддържана с основанието и предлога, че това се е отнасяло към Западна Европа. Всички данни по-скоро навеждат на мисълта, че великото безмълвие над Атлантика се сменяло по цяло­то протежение на Тихия океан от голямо оживление.
Както и да е било, в началото на първото хилядолетие до нашата ера, американският хибрид вече, изглежда, е породил три клона, чиито разновидно­сти са били резултат от някакво по-ранно развитие. Безизкусният жанр на културата Хоупвел, заемала или засегнала всички части на Съединените щати на изток от Великите прерии, се сблъсква с културата Чавин4 в Северно Перу (чийто отглас на юг е Паракас); тогава когато културата Чавин, от своя страна, прилича на ранните прояви на тъй наречената олмекска култура и предвещава културата на майя. В тези три случая пред нас е прохождащо изкуство, чиято изтънченост и свобода, интелектуален вкус към двойствения смисъл трудно се доближава до ъгловатата строгост и скованост, с които сме свикнали да разсъждаваме за изкуството на доколумбова Америка. Аз се опитвам понякога да се убедя в това, че рисунките на кадиувеу продължават по свой начин тази отдавнашна традиция. Дали пък в тази епоха американските цивилизации не са започнали да се разминават, доколкото Мексико и Перу са иззели инициати­вата и са се движели с гигантски крачки, докато всички останалите са били удържани в промеждутъчно положение или дори са се намирали в полудиво състояние? Какво се е случило в тропическа Америка ние никога не ще узнаем точно поради неблагоприятните за запазване на археологически материали климатични условия. Тъй или иначе сходството на социалната организация на жес (чак до плана за устройството на селата на бороро) с онези, които успяваме да пресъздадем в изчезналите цивилизации благодарение на проучването на някои доинкски разкопки, като, например, Тиауанау във високите части на Бо­ливия, не може да не ни вълнува.
Всичко казано по-горе ме свърна встрани от описанието на подготовката на експедицията в Западно Мату Гросу. Но с това отстъпление поисках да дам на читателя да почувствува тази страстна атмосфера, с което е пропито всяко изследване в областта на американистиката, било в областта на археологията или – в етнографията. Размахът на проблемите е такъв, пътечките, по които вървим – тъй ненадеждни и изронени, миналото – на огромни късове – тъй безвъзратно унищожено, основанията за нашите теоретични построения тъй немощни, че всяко проучване на място довежда изследователя до състояние на неувереност, когато скромното смирение рони у него безумните амбиции. Той знае, че основното е загубено и че всички негови усилия се свеждат до това да чопли земята и понякога внезапно да срещне някое указание, съхрани­ло се по чудо и проправящо лъч светлина. Няма нищо невъзможно, следователно всичко е възможно. Опипом вървим в мрака, твърде непрогледен, за да се осмелим да твърдим каквото и да е по този повод, дори това, че му е съдено да продължава.

В сертаната

В Куяба, където се върнах две години по-късно, се опитвах да разбера каква в действителност е ситуацията на участъка на телеграфната линия на петстотин или шестстотин километра на север от града.
Към линията в Куяба изпитват всеобща ненавист, за което има няколко причи­ни. След основаването на града през XVIII в. редките докосвания до севера били осъществявани по речен път по средното течение на Амазонка. За да се сдобиват с любимото си възбуждащо средство – гуараната, – жителите на Куяба оборудвали цели експедиции на пироги по река Тапажос, които продължавали над половин година. Гуараната е твърда маса с цвят на кестен, приготвяна почти изцяло от индианците мауе от стрити на прах плодове от лианата пауллиния сорбилис. Плътната саламоподобна маса се втрива върху костеливия език на рибата арапаима и се съхранява в чанта от еленова кожа. Тези подробности не са маловажни, тъй като метално ренде или която и да е друга кожа могат да погубят свойствата на скъпоценното вещество. Жителите на Куяба обясняват също, че тютюнът, усукан на връв, трябва да се къса и наситни ръчно, а не да се реже с нож, тъй като изветрява. Прахът от гуараната изсипват в подсладена вода, където той остава суспензиран, не се разтваря, а след това тази смес с ле­ко шоколадов вкус се пие. Аз лично нито веднъж не почувствах от нея никакво въздействие, но сред жителите на Централно и Северно Мато Гросу гуарана играе онази роля, която играе мате сред жителите на юга.Pantera

Въпреки това свойствата на гуараната, очевидно, си струват усилията. Преди да се спуснат по водопадите, експедициите се настанявали на брега, хората си поделяли участъка, за да си засадят царевица и маниока. По такъв начин експедицията си осигурявала свежа храна за обратния път. Но след развитието на параходните съобщения гуараната бързо и в голямо количество започнала да идва до Куяба от Рио де Жанейро, където крайбрежните съдове я доставяли по море от Манаус и Белена. Тъй че сега експедициите по Тапажос принадлежат повече на героичното, позабравено минало.
Но след като Рондон обявил, че ще открие северозападния район за циви­лизацията, тези спомени оживяха. Подстъпите към платото не бяха много известни. Там имаше две стари поселища – Розариу и Диамантину. Разположе­ни съответно на около сто и сто и седемдесет километра на север от Куяба, те водеха полузаспал живот откакто бяха изчерпани запасите от руда и дребен чакъл. След това трябваше да се предвижиш по суша, като пресичаш един след друг притоците на Амазонка, а не да се спускаш по тях на пирога – твърде опасна възможност за тъй дълго разстояние. Но в общи линии около 1900-та година северното плато си оставаше митическа област, където, както твърдеше мълвата, съществуваше планина, наречена Серра ду Норте, все още фигурираща на по­вечето карти.
Такова неведение в съчетание с разказите за все още неотдавнашното завладяване на американския Далечен Запад и за “златната треска” пробуди безумните надежди у населението на Мату Гросу и дори на хората от крайбрежието. След екипите на Рондон, прокарващи телеграфните жици, на ред беше натам да се втурне вълна от емигранти, за да залее със себе си тези земи с техните неочаквани богатства и да построи там бразилското Чикаго. Но на тях им се наложи да позабавят вълната от възбуда: както и “проклетите земи” в североизточната част на страната, Серру ду Норте се оказа полупустинна савана, една от най-безплодните зони на континента. Освен това появата на радиотелеграфната връзка съвпадна със завършването на линията през 1922 г. и към нея бе загубен всякакъв интерес. Линията издигнаха в ранг на археологичен остатък от века на науката, който изтече още в момента на нейното завършване.
Нейният звезден час настъпи през 1924 г., когато метежът в Сао Паулу отряза федералното правителство от вътрешните области. През Белен и Мана­ус Рио продължи да поддържа връзка с Куяба по телеграфа. После настъпи упадък: ентусиастите, сдобили се със земя, заминаха нанякъде или бяха позабра­вени. Когато аз пристигнах там, те вече от няколко години не бяха полу­чавали каквото и да е снабдяване. Не бе решено да се закрие линията, но от нея вече никой не се интересуваше. Стълбовете можеха да паднат, жиците да поръждавеят; що се отнася до последните люде, останали на поста си, то на тях вече не им стигаха нито средствата, нито мъжеството, за да се решат да тръгнат нанякъде и те бавно умираха било от болест, било от глад или самота.
Тази ситуация за жителите на Куяба беше гнетяща – несбъднатите наде­жди дадоха осезаеми плодове, произтичащи от експлоатацията на линията от персонала. Преди да се отправят на място, служещите били задължени да изберат своя прокурадор, т.е., свой представител, който получавал заплатите им от тяхно име и ги използвал по тяхно разпореждане. Тези разпореждания обикновено се ограничавали до заявки за патрони за пистолети, керосин, сол, игли за шиене и тъкани. Всички стоки се маркирали по високи цени благодаре­ние машинациите на прокурадорите, ливанските търговци и организаторите на керваните. Нещастните, захвърлени в бруса, хора не можели да разчитат да се избавят от онова, което ги е постигнало, тъй като само след няколко години затънали до шия от дългове.

Bra 19

Claude-Levi-Strauss 12

Линията трябваше да се изключи и моят план да ползвам нейните спирки като база бе посрещнат без особен ентусиазъм. Разговарях с унтер-офицерите, които служеха при Рондон, но не можах да изкопча от тях нищо друго, освен скучно мърморене: “гнусна страна, извънредно гнусна, по-гнусна от която и да е друга”. Основното беше: “не мисли да се навираш там”.
Освен това съществуваше и проблемът с индианците. През 1931 г. телеграфният пост в Пересиса, разположен в относително населен район на около триста километра на север от Куяба и само на осемдесет – от Диамантина, беше нападнат и разрушен от неизвестни индианци, появили се от долината на Рио ду Санге, която се считаше необитаема. Тези “диваци” наричаха “дървени муцуни” заради клечките, които вмъкваха в долната си устна и в ушната си мида. От тогава техните появи, макар и отвреме-навреме, се повтаряха, тъй че пътят трябваше да бъде преместен на около осемдесет километра на юг. Що се отнася до номадите намбиквара, които епизодично се виждаха по спирките след 1909 г., то в техните отношения с белите имаше и инциденти. Намбиквара и белите работници по линията предпочитаха да се избягват.
Обстановката около линията оставаше напрегната. Само чрез Дирекцията пощата в Куяба успяваше да осъществи връзка с главните постове (за което всеки път се губеха по няколко дни), но до нас не достигаха най-радостните новини: тук индианците бяха извършили неочаквани нападения, докато там не бяха ги виждали повече от три месеца, което бе разчетено като лош приз­нак; още на едно място, където преди това работеха, те отново заслужиха прозвището bravos – “диваци” и т.н. Единственото ободряващо или поднесено като такова бе съобщението, че от няколко седмици трима монаси-йезуити се опитват да се установят в Журуена, в покрайнините на териториите на намбиквара, на около шестстотин километра на север от Куяба. Мога да тръгна нататък, да получа необходимите ми сведения и след това да избистря окончателните си пла­нове.
Останах месец в Куяба, през което време организирах експедицията. След като веднъж си получил разрешение за тръгване, трябва да отидеш докрай и да се решиш на шестмесечното пътешествие в сухия сезон през платото, описано ми като пустинно, без хотели по пътя и без дивеч. Затова трябваше да се запасим с храна не само за хората, но и за мулетата. На тях ще се доберем до върха до басейна на река Мадейра, а оттам ще продължим на пироги, тъй като мулетата, ако не ги храниш с царевица, няма да преживеят такова пътешествие.
За превоза на продоволствията са нужни бикове; те са по-издържливи и се задоволяват с онова, което сами си намират за храна – твърда трева и шума. Въпреки това трябва да си готов някои бикове да паднат от глад и умора, т.е. трябва да успееш да намериш повече бикове. А тъй като да се управляват, да се впрягат и разпрягат при всяко спиране, ти трябват и допълнителен брой биволари, което увеличаваше броя на хората на цялата експедиция, това озна­чаваше и допълнителен брой бикове. В крайна сметка след преговори с познавачите – бивши служещи на линията и керванджии, – аз реших да наема петнайсет човека, петнайсет мулета и трийсет бика. За мулетата нямах избор: в радиус от петдесет километра около Куяба се продаваха не повече от петнайсет мулета и аз купих всичките. Като водач на експедицията оставих за себе си най-представителното животно – голямо бяло муле.
Истинският проблем възникна при подбора на хората: в началото експедицията включваше четирима човека, които бяха научният персонал и ние добре съзнавахме, че успехът ни, нашата безопасност и дори животът ни, ще зависи от преданността и компетентността на екипа, който щяхме да наемем. Цели дни ми отне вежливо да отказвам на мошениците от Куяба – безделници и авантюристи. Накрая старият “полковник” от покрайнините на града ми препоръча един от своите предишни биволари, който живееше в далечно селце и когото той ми описа като беден, добронравен и д0бродетелен човек. Аз го навестих, той ме покори с природното си благородство, често срещано у селяните от вътрешните части на Бразилия. За разлика от други той не постави условието да му заплатя за цяла година напред, като условие постави само еднолично да се разпорежда с хората и биковете и да му позволя да вземе няколко коня, които той разчиташе да продаде изгодно на север. Бях закупил вече от керванджиите от Куяба десет бика, които привличаха с осанката си, със своите товарни седла и впрегатни такъми от тапирска кожа в старомоден стил. Но тези великолепни животни (аз не знаех, че те вече са минали петстотин километра) нямаха и сантим мас под кожата си. Един след друг започнаха да страдат от това, че седлата претриваха кожата им. Въпреки сръчността на биволарите кожата на биковете започна да се лющи откъм гърба и на тези места се отвориха кървави рани, от които скоро започнаха да се виждат червеи. Те бяха причината и за нашите първи загуби.
За щастие водачът на командата Фулженсио съумя да окомплектува стадо от животни макар и с не тъй впечатляващ външен вид, но затова пък повече­то от биковете успяха да свършат работа и ни докараха до края на нашия път. Що се отнася до хората, той предпочиташе да бъдат от по-младите люде на него­вото собствено село и околностите; те бяха местни и го уважаваха. Повечето от тях бяха юноши от стари португалски семейства, уседнали в Мату Гросу век или два назад и живеещи по строгите правила на отминалите времена.
Колкото и бедни да бяха тия млади хора, всеки от тях носеше кърпа с дантела – подарък от майка, сестра или невеста – и до края на пътешествието никой не би се съгласил да изтрие потта от челото си с каквото и да е друго. Когато за пръв път им предложих захар за кафето, те гордо отвърнаха, че не са “висядос”, т.е. развратници. С тях можеше трудно да се разбереш, тъй като по всеки въпрос имаха твърдо мнение, но аз – също. Така едва успях да избегна бунт по повод на това какви продукти да вземем със себе си, тъй като младите мъже бяха убедени, че ще умрат от глад, ако целият полезен товар не бъде от ориз и боб. Накрая те се съгласиха на сушено месо, макар дивечът да беше навсякъде около нас. Но захарта, сушените плодове, консервите ги довеждаха до ропот. Те щяха да дадат живота си за нас, но се държаха с нас грубо, на “ти” и за нищо на света не биха се съгласили да ползват чужда носна кърпа, тъй като прането за тях не беше работа за мъже. Основното в нашето съглашение се изра­зяваше в следното: по време на експедицията всеки от тях да получи ездитно животно и пистолет, освен храната – и заплата, равняваща се на пет франка на ден по курса от 1938 г. За всеки от тях до края на експедицията се натрупаха по хиляда и петстотин-две хиляди франка (тъй като те не искаха нищо по време на пътуването) и това беше събран капитал, който позволяваше на един да се ожени, а на друг – да се заеме с отглеждането на добитък… С Фулженсио се договорихме да наеме и няколко млади индианци пареси, когато пресичахме някогашната територия на това племе, което в момента беше наето да състави в най-голяма част и персонала на телеграфната линия по границата с племето намбиквара.
Така постепенно се съставяше експедицията от групи от по двама-трима човека и няколко животни, разсеяни в поселищата в околностите на Куяба. Сборът трябваше да стане в един от юнските дни на 1938 година при градските врата, откъдето биковете, техните водачи и Фулженсио щяха да се отправят на път с част от товара. Товарният бик в зависимост от силата си щеше носи от шейсет до сто и двайсет килограма. Този товар разпределяхме равномерно от двете страни на животното – отдясно и отляво, – с помощта на дървено, обвито в слама седло, обгръщащо гърба. Всекидневно се преодоляваше разстояние от около двайсет и пет километра, но след седмица път на биковете им трябваха няколко дни почивка. Затова решихме животните да тръгнат първи, натоварени възможно по-леко, докато аз щях да тръгна с тежък камион, докъдето пътят позволява, т.е. до Утиарити, разположен на петстотин километра на север от Куяба. Този пост на телеграфната линия е все още на територията на племето намбиквара, на брега на река Папагая, през която камионът нямаше да може да премине заради много стария ферибот там. След което идваше неизвестно­стта.
Осем дни след потеглянето на кервана от бикове (наричат го “тропа”, т.е. “стадо”), нашият камион, натоварен, пое на път. Но не бяхме изминали и пет­десетина колометра, когато видяхме своите хора и биковете, разположени спокойно в саваната, докато аз си мислех, че те вече са в Утиарити или поне недалеч от него. Тук за първи, но не и за последен, път излязох от кожата си. И само защото преживях и други разочарования, осъзнах, че в ей този свят пред мен времето нямаше оная цена, с която бях свикнал. Експедицията не ръководехме нито аз, нито Фулженсио, а биковете. Тези тежкотоварни животни, за почуда, се превръщаха ни повече, ни по-малко в херцогини и херцози, за смяната на чиито настроения трябваше постоянно да следим. Бикът не може да предупреди, че се е изморил или пък, че товарът му е прекалено тежък. Той продължава да тегли, а по някое време внезапно рухва на земята, мъртъв или изнурен до такава степен, че ще му трябва шестмесечен отдих, за да дойде на себе си. В подобен случай единственото решение е да го оставиш някъ­де. Ето защо биволарите зависят от своите животни. Всеки бик си има име, съответстващо на неговия цвят, постъпки или темперамент.
Когато биволарите сметнат, че е необходимо, целият отряд спира. Едно след друго животните биват разпрегнати, разполага се лагер. Ако местността не предизвиква някакви опасения, биковете се пускат да пасат сами, в противен случай ги наглеждат. Всяка сутрин няколко човека обхождат цялата мест­ност околовръст на много километри, докато не установят къде се намира всяко от животните. Пастирите-вакейрос приписват на своите бикове порочни наклонности – че нерядко хитрите животни се крият няколко дни поред и е невъзмо­жно да ги намериш. Нима и мен не ме настигна бедата – загуба на ця­ла седмица – заради това, че моето муле, както ме убеждаваха, е избягало в полето, вървяло отначало някъде встрани, след това върнало се назад, а негови­те преследвачи не могли да го открият, тъй като не намерили следи?
Когато животните най-накрая са събрани, трябва да се прегледат, раните им да се намажат с мас, да се преправят седлата с цел товарът да не претрива вече наранените места. Едва след това биват впрегнати и натоварени. След ко­ето започва нова драма: през изминалите четири-пет дни на отдих биковете са успели да отвикнат на работа. Едва почувствали самара на гърба си, те започват да ритат и да се изправят на задните си крака, отмахвайки с усилие разместилия се товар и тогава всичко трябва да се почва отначало. Още по-добре е, ако освободилият се от товара си бик не се разбяга в тръс по полето, тъй като тогава лагерът трябва да се вдига наново, товарът да се сваля, а след това да се оставят всички животни да се напасат и тъй нататък, докато не бъде събран целия отряд, след което отново може да се почне с товарите и тъй всичко да се повтори пет-шест пъти.
На мен, още по-нетърпелив от биковете, ми трябваха седмици, за да свикна с това своенравно предвижване. Оставили отряда назад, ние пристигнахме в Розариу-Уести, селище с около хиляда жители, повечето чернокожи, с нисък ръст и страдащи от базедова болест. Те живееха в кирпичени коптори в огнено-червен цвят и покриви от светли палмови листа, издигнати един до друг около правите широки улици, по които растеше дива трева. Запомних градината на стопанина, която можеше да вземеш и за стая за живеене, тъй грижливо беше поддържана. Земята беше трамбована и пометена, а растенията бяха засадени тъй внимателно, едва ли не като мебели в гостна: две портокалови и едно лимоново дърво, храст люти чушки, десетина корена маниока, два-три едливи хибискуса (окро), два розови храста, бананова горичка и гъсталак от захарна тръстика. Накрая можеше да се види и папагал в клетка, а към дървото на връв бяха вързани три непрестанно кълвящи наоколо кокошки.
В Розариу-Уести официалният обяд се състои от две равни части: полови­ната от кокошката поднасяха печена, другата половина – студена с пикантен сос; половината риба печена, другата половина – варена. За десерт ни поднесо­ха водка от захарна тръстика, която пият, изричайки обичайното: cemiterio, ca­deia, cachaca não e feito para so pessoa, т.е. “гробища, затвор и водка (трите С) не са създадени за един човек”. Розариу се намира в самия брус; не­говото население се състои от бивши събирачи на каучук, търсачи на злато и диаманти, всеки от които можеше да ми даде полезни данни за маршрута на експедицията. И тъй с надеждата да получа някакви сведения, аз слушах свои­те посетители, разказващи приключенията си, в които неизбежно се препли­таше легендата и техният собствен опит.
Аз така и не повярвах, че на север съществуват гатос-валентес (“смели котки”) – резултат от кръстосването на домашни котки и ягуари. Но в история­та, която ми разказаха, нещо може и да предизвика интерес, дори и това, в крайна сметка, да бе не друго, а “духът на сертаната”.
В Барра ду Бургус, местенце по горното течение на река Парагвай (Западно Мату Гросу), живееше един знахар, който лекуваше от змийски ухапвания. Отначало той пробождаше предната част на ръката (от китката до лакътя) със зъби от питон, след което очертаваше с барут кръст на земята и го запалваше, като караше болния да държи ръката си над дима. Накрая той вземаше опушена от запалена прахан вълна, потапяше я във водка и даваше изстисканото на болния да го изпие. Това беше всичко.
Веднъж водач на група на събирачи на лечебен корен за повръщане против ухапване от змии помоли знахара да “ваксинира” неговите хора, които тря­бваше да пристигнат след няколко дни, в неделя. Но в събота сутринта те чули по улицата лай на ку­че, което, оказало се, беше видяло разгневена гърмяща змия. Знахарят отказал да хване влечугото, както му беше заповя­дал главатарят на групата. В такъв случай, казал той, отменям “ваксинация­та”. Знахарят се подчинил, протегнал ръка към кротала, бил ухапан и умрял.
Разказалият тази история, също беше преминал “ваксинацията” на знахаря и за да провери нейното действие, нарочно изкушил змия да го ухапе. Всичко преминало благополучно. Наистина, добави той, избраната от него змия, не била отровна.
Разказвам тази история, тъй като тя добре илюстрира тая смес от хитрост и наивност, която се проявява в трагически, възприемани като еднообразно-делнични събития и характерни за народностното мислене на хората във вътрешните области на Бразилия. Не трябва да се удивляваме от извода, който може да изглежда и абсурден. Разказвачът разсъждава по следния начин. Ако магията на знахаря не била истинна, то привиканите от него свръхестествени сили щели да го изобличат, като превърнат обикновената неотровна змия в отровна. Пациентът просто подложил на проверка магическото лечение по същия магически път.

Claude-Levi-Strauss 11

Claude-Levi-Strauss books 8

Увериха ме, че пътят, който води до Утиарити, не носи неприятности от рода на онези, които ни се случиха преди две години по пътя за Сан Лоренсу. Въпреки това, когато наближихме възвишението Серра ду Томбадор, до място, наричано Каиша Фурада, т.е. “пробитият сандък”, на камиона му се счупи задвижващото зъбно колело. Бяхме на около трийсетина километра от Диаман­ти­на. Шофьорите тръгнаха пеша за натам, за да телеграфират в Куяба. Там щяха да поръчат необходимата част в Рио, откъдето трябваше да я доставят със само­лет, за да ни я донесат до камиона. Ако всичко мине нормално, операция­та ще­ше да приключи до седмица, през което време биковете щяха да ни задминат.
Разгърнахме лагер на връх Томбадор. Този скалист зъбер завършва с шапада – плато, издигащо се над басейна на река Парагвай. Шападата надвисва над реката на височина около триста метра, от другата й страна течат ручеи, които снабдяват вече притоците на Амазонка. Какво още може да се направи в неприветливата савана, когато между няколкото намерени дървета са закачени хамаци и са наденати противомоскитни мрежи, освен да спиш, да мечтаеш и да се разхождаш? Сухият сезон започна месец назад, някъде през юни. Ако нямаме предвид регулярните незначителни августовски валежи (които, между другото, тази година ни подминаха), до септември няма да падне и капка дъжд. Саваната вече придоби зимна окраска: увехнали и изсъхнали растения – жертви на всеунищожителните огньове в брусата, оставящ след себе си само об­ши­рни петна пясък, попокрити от обгорели клонки. Редкият дивеч, населя­ващ платото, се спасява от огъня в непроходими скупчени горички, където нами­рат все още зелени пасбища.
В сезона на дъждовете, от октомври до март, когато вали почти всеки ден, температурата се вдига до 42-44 градуса, нощите могат да бъдат и прохла­дни, дори с внезапни, макар и недълги, захлаждания призори. През сухия сезон, напротив, са характерни сериозните температурни колебания. По това време нерядко температурата от дневния си максимум от 40 градуса през нощ­та пада до 8-10 градуса.
Разположени около лагерния огън, попийваме мате и слушаме разказите на двама братя, прикрепени към нашата група, и на шофьорите за “при­ключения­та” в сертаната. Те обясняват защо големият мравояд тамандуа е безобиден в саваната: като стои на задните си крака, той не може да пази равновесие. Но в гора­та се опира на опашката си о дървото и може да се разправи с всеки, който се приближи към него. За мравояда нощните нападения не са страшни, “той спи, като полага главата си под тялото, и дори ягуар не може да разбере къде е главата му”. В сезона на дъждовете, по думите на разказвачите на истории, трябва да се опасяваш от дивите прасета, които бродят на стада от по петдесет и пове­че глави и тъй “чаткат с челюсти”, че можеш да ги чуеш на километри! При този звук ловецът, казват те, трябва да бяга, тъй като ако убие или рани дори и едно животно, всички останали ще го нападнат. Ако ти се случи, спасени­ето трябва да търсиш или на дърво, или върху термитник.
Някой разказа как веднъж през нощта яздил заедно с брат си и изведнъж чул нечии крясъци, но се побоял да се притече на помощ, тъй като се страхувал от индианците. Дочакали развиделяване, макар крясъците да не преставали и в зори видяли ловец: още вчера той се бил добрал до дърво, като при това изтървал оръжието си на земята, а дървото било обкръжено от свине.
Неговата съдба не била тъй трагична, като съдбата на друг ловец, който отдалеч чул идването на прасета и се хвърлил върху термитник. Той стрелял, докато не му свършили патроните, а след това започнал да размахва големия си нож. На следващия ден започнали да го търсят и бързо го намерили на място­то на трагедията под летящи над него американски орли-лешояди. На земята на­мерили само черепа на човека до изкормени трупове на свине.
Да преминем към забавните истории. Серингейрос, събирач на каучук, срещнал гладен ягуар. Те се дебнели един зад друг из гъстия храсталак, докато заради неверното разчитане на ситуацията от страна на човека, се видяли нос до нос. И двамата застинали на място, а мъжът дори не посмял на изкрещи. “След около половин час, схванат от гърч, при неволно движение на ръката, докоснал спусъка на оръжието си и едва тогава си спомнил, че е въоръжен”.
Местността, на която се спряхме, за съжаление, е бъкана с насекоми – осами, комари, облаци мънички мушици, смучещи кръв, имаше и пчели (тук ги наричат “бащите на меда”). Южноамериканските видове пчели могат да донесат големи мъки. Любители на потта, те се надпреварват да се настаняват на най-лакомите местенца – по ъглите на устата, очите и ноздрите. Те са като опи­янени от онова, което отделят от себе си техните жертви, те са готови по-скоро да умрат, отколкото да отлетят, тъй като разранените от тях места по кожата привличат нови мъчители. Оттук и тяхното прозвище ламба-ольос – лизооки. Това е истинското мъчение на тропическата бруса, по-лоша от заразата от комарите и мушиците, към които организмът успява да се приспособи след няколко седмици.
Но думата “пчела” значи и “мед”, с чието събиране може без страх да се захванеш като разрушиш укритието им в земята или намиращата се в хралупа в корубесто дърво пчелна пита със сферични кутийки. Медът не е с еднакъв вкус при различните видове пчели – можах да преброя тринайсет, – но при всички е еднакво наситен и ние бързо се научихме, по маниера на индианците намбиквара, да го разреждаме с вода. Неговите аромати и вкус могат да се ком­бинират както в бургундските вина, макар понякога тяхната странност да води и до объркване.
Най-накрая камионът с новата резервна част пристигна, а с него и ме­ха­низ­мът, с който можем да направим ремонта. Наново потегляме, пристигаме в полуразрушената Диамантина, лежаща в долината, открита от страната на река Парагвай, отново се качваме на платото, този път без произшествия. Стига­ме до река Аринус, която влива водите си в Тапажос, а след това в Амазонка, правим завой на запад към хълмистите долини на реките Сакре и Папагал, те също се вливат в Тапажос, като падат от тераси, високи шейсетина метра. В Пареси спираме, за да прегледаме оръжията, оставени от “дървените муцуни”, които отново видяхме в покрайнините. След кратко пътуване, преживяваме безсънна нощ в блатиста местност. Безпокоят ни лагерните огньове на индианци­те. В ясното небе на сухия сезон забелязваме вертикално издигащи се димни колони на няколко километра от нас. Още ден минава в обглеждането на водопадите и в събиране на сведения в едно от селата на индианците пареси. Накрая стигаме река Парагвай, широка стотина метра, търкаляща ведно с изронена пръст тъй чисти води, че, независимо от дълбочината, може да се види нейното скалисто корито. От другата страна на реката се мъдрят дузина сламени колиби и кирпичени бараки – те са на телеграфния пост на Утиарити. Разтоварваме камиона, пренасяме продуктите и багажа на парахода. Вземаме си сбогом с шофьорите. А на другия бряг забелязваме двама голи мъже – те са намбиквара.5

–––––––––-

1 Кандидо Мариано да Силва Рондон (1865-1958) – бразилски военен и обществен деятел. През 1907-1911 г. предприема няколко експедиции на североизток от Мату Гросу начело на Комисията по телеграфно-стратегически линии, впоследствие получила в литературата названието Комисията на Рондон. Рондон е организатор и пръв ръководител на “Службата за защита на индианците” (по-подробно за нея вж. в Предисловието), автор на много публикации за дейността на тази служба и различните индиански племена: пареси, намбиквара, апиака, мундуруку и др.
2 Курт Нимуендажу (Ункел, 1883-1945 г.) – немец по произход, един от най-известните изследователи на бразилските индианци от първата половина на ХХ в. Автор на голям брой изследвания за коренното население от различни райони на Бразилия. Своето име Нимуендажу получава от едно от племената в Мату Гросу и под това име той става известен в науката. Автор на книгите “Индианците памикур и техните съседи” (1926), “Апинаже” (1939), “Шеренте” (1942), “Тукуна” (1952) и др.
3 Тези факти могат да говорят за връзката на Азия с доколумбова Америка, но царевицата несъмнено е с американски произход. Тя не би могла да влезе в споменатия списък, тъй като диворастяща тя се среща само в Южна и Централна Америка.
* Днес остров Калимантан.
4 Чавин – култура на племената, населяващи планинските части в северно Перу в периода от края на второто до първата половина на първото хилядолетие пр. н. е. Нейния произход свързват с древната култура на Централна Америка.
5 В лингвистично отношение намбиквара се делят на западни и източни, които говорят различни езици. Както западните, тъй и източните се подразделят от своя страна на отделни групи. По повод техния брой и названията им, в литературата съществуват големи противоречия. По някои данни има едва четири групи намбиквара, по други те са пет, по трети – седем, а по четвърти – двайсет и шест.
Този разнобой се обяснява както с това, че различните изследователи разделят групите по различни способи, така и с това, че действително местните групи са подложени на промени: появяват се едни, други изчезват. Като най-устойчиви могат да се споменат следните локални групи: у източните намбиквара – елотасу, ваклитису, титанлу, чивайсу; у западните – вантису, таондису, суетидису.

……………………………………….

………………………………………

Митовете на Древна Индия

Сказание за Руру

Някога царят на гандхарвите Вишвавасу срещнал прекрасната ап­сара Менака и те се влюбили един в друг. Тяхната връзка била щастлива и когато минал обичайният срок Менака родила момиченце с необикновена красота. Тя оставила новородената си дъщеря на брега на реката, недалеч от горската обител на отшелника Стху­лакеша. Стхулакеша видял на крайбрежния пясък захвърленото дете и, трогнат от жалост, взел момиченцето в своята обител, отгледал я и я възпитал с обич. Когато дъщерята на Менака пораснала, мълвата за нейната красота и за нейните добродетели се разнесла навред. Разумна и кротка, тя радвала сърцето на подвижника със своята младежка красота и добър нрав. Затова той й дал името Прамад­вара, което значи Даряващата радост.
Веднъж в тази обител я видял благородният Руру, син на Прамати, внук на великия мъдрец Чявана и Сукани; той се влюбил в прекрасната девица с цялото си сърце. Руру споделил с баща си за своята любов, а благочести­вият Прамати, тръгнал да се види със Стху­лакеша и го помолил да се съгласи младата дева да се омъжи за Руру. Стхулакеша се съгласил с радост и двамата родители определили деня на сватбата.
Наближавал уреченият ден, но един ден Прамадвара, както си игра­е­ла в гората със своите приятелки, в палавостта си не забелязала змия, увита на кравай, спяща под дърво и я настъпила. Змията тозчас забила отровните си зъби в ногата на безгрижна­та Прамадвара. Ухапана, тя паднала на земята без да дава признаци на живот. Но, макар и мъртва, Прамадвара пак била прекрасна, дори би­ла още по-красива отпреди.
Стхулакеша я намерил в гората, неподвижно изтегната на земята, подобно прекършен цветец на лилия. И други отшелници и горски обитате­ли дошли на мястото и тъжно ридали над нейното изстиващо тяло; а Ру­ру не бил в състояние да преодолее скръбта си и се скрил самотен в горския гъста­лак. Бродил той в гората, гонен от гнетящата болка в душата си, а сърцето му си оставало с бездиханната Прамад­вара.
“О, пресветли богове – помолил се Руру, – смъртта отне от мен моята невеста току пред сватбата ни; покосе­на от ухапване на змия, тя лежи безди­ха­нна. От младежките си години не съм се отклонявал от повелите на дълга. Нима не заслужих някаква награда? Върнете ми прекрасната Прамадвара, о, всемогъщи богове”!
Боговете се съжалили над Руру и пратили при него свой вестител.
“Напразно тъжиш и плачеш, о, Ру­ру, – промълвил небесният пратеник. Смъртният има един живот и ако той е отлетял, с думи не ще се утешиш. Но има едно средство, отредено от богове­те; ако дадеш обет да прибегнеш до него, ти ще върнеш своята Прамад­ва­ра. Отдай й половината си живот и тя ще възкръсне от мъртвите”.
“О, най-добър от вестителите на небето, – му отговорил Руру, – с радост ще отдам половината от живота си на Прамадвара. Нека тя се върне при мен любяща и прекрасна каквато беше”! И едва промълвил тези думи, негова­та възлюбена се появила от земята, ся­каш станала след сън, за превелика радост на своя приемен баща, за Руру, за Прамати и за всички отшелници и жители на гората. Бог Яма върнал живота на невестата на Руру, но животът на самия син на Прамати от този миг била съкратен наполовина.
В уречения ден Руру и Прамадвара вдигнали сватба и те още дълго се нас­лаждавали на живота, като доставяли един на друг радост и щастие. Но върнал любимата си на тъй скъпа цена, от този ден Руру си дал обет да убива змиите. И ги убивал с голяма ярост където и да ги срещнел.
Веднъж той видял в гората неотров­на змия дундубхá и вдигнал тежката си сопа, за я убие, но змията му се помолила да я пощади. “Защо искаш да ме убиеш, аз не причинявам на хората никаква злина”? – проговорила змията. – Ти не трябва да убиваш безобидните змии дундубхá само заради това, че те по вид и мирис приличат на отровните змии”. И змията разказала на Руру, че някога и тя е била човек, благочестив мъдрец, живял в горска обител със свой приятел-подвижник. Веднъж той решил да се пошегува със своя приятел и наплел въже от трева, наподобяващо змия, за да го изплаши. И онзи тъй се уплашил, че изпаднал в безсъзнание, но като дошъл на себе си, в гнева си проклел шегобиеца-прия­тел: “За да ме изплашиш ти напра­ви неотровна змия; дано ти самият се превърнеш в неотровна змия”! Но след това, вече поомекнал, добавил: “Едва когато срещнеш добродетелния отшелник Руру, сина на Прамати, да се избавиш от проклятието”!
И когато змията дундубхá разказала това на Руру, проклятието паднало от нея и тя отново се превърнала в човек. И казал на Руру: “Не убивай повече змии, о, благочестиви отшелнико! Брахманът не бива да убива никого; непричиняването на зло за него трябва да бъде висш закон. Вслушай се в думите ми”! И Руру, убеден от словата на мъдреца, от този ден престанал да убива змии.

––––––––

Сказанието е разказано по „Махабхарата“. Името Руру значи “елен”. В пу­раните се споменава като име на едно от незначителните божества от групата на Вишвадевите.
Менака – апсара, прочута с красотата си. Майка на Шакунтала. Пу­ра­ни­те и епоса я определят като дъщеря на Брахма и Химавата.
Дундубхá е неотровна водна змия.

A 82-83 koritsa grwb

Към Andral 82-83 a, 2015