Andral 84-85 b, 2016

Andral 84-85 êîðèöà 1

bresh deshuohtongu

84-85 * 2016

Прочетено в интернет



Decoding language

By Suktara GHOSH

Gypsies of Europe, who owe their ancestry to India, have preserved their culture without written documentation

Yaron Matras, a 52-year-old professor of linguistics from Manchester University, specialises in Romani, the ancient language of the Roma, more commonly and derogatorily referred to as gypsies in Europe. In the city on Tuesday to release his book, I Met Lucky People: The Story of the Romani Gypsies, Matras sat down with us to explain the Indian origin of the Romani people. Excerpts from an interview.

● How did you get interested in languages? Why do minor languages interest you?

I grew up in a family where pretty much every person spoke a different language and a city (Jerusalem) where they again speak many different languages. I was not only interested in minor languages but also urban multilingualism. Globalisation and migration are changing cities all over the world. This is not a new process; what is new is that people now have means to preserve their languages. Mobility is easier, technology allows one to communicate more easily. So, cities are also becoming more multilingual.

● How are histories of languages related to the history of people?

The two are related in every way, they are inseparable. As far as the Romani minority in Europe go, there’s a lot we don’t know about their early history. They did not write and no one wrote about them. Language gives a mirror to their history in the absence of any historical documentation. In fact, without the language, we wouldn’t have known about their India connection. For instance, “I am drinking water” in Romani is “Main piyav paani”. The connection is obvious and gives us a starting point. We know roughly that the Romani people migrated in the second half of the first millennium from central-northern India, probably around Rajasthan, and later the northwestern parts, where Kashmiri was spoken. There were changes in the Indian languages at that time that are reflected in Romani as well.

● Do we know the circumstances behind the immigration?
There’s an assumption that it coincided with the Mughal invasion. Of course, the Roma are not exclusive; the Dom in the Middle-East, Aria in Central Asia and Jat in Afghanistan are all people who speak languages originating from northerncentral Indian langugaes.

● How did you research for the book? Did you travel a lot with the Roma?

It’s a myth that Romani people are always on the move. Actually, very few of them do so. I worked with them for many years, but I travelled to places where they stay — Romania, Bulgaria, Macedonia, Slovakia, Hungary, etc. One of the things I am contesting in the book is the romantic projection in European films and books about gypsies, which also deeply affects our perception of them.

● Any other myths you are busting?

There is a whole array of projections. The Roma are people without a scripted religion or territory. And not laying a claim to territory delegitimises them. The Roma have always absorbed from other cultures while preserving their own cultural core. It’s extraordinary that a language has been preserved without written documentation or territory for a thousand years. But, because of this, the European society also perceives them as lawless or rootless. They admire them for being spontaneous and creative and have used their talent for centuries, but have also abused them. Even now, unlike other minority communities in Europe, the Roma are the only people without a state to protect their rights. In 1970, India did declare them as Indian diaspora, but India is far away and not geographically involved with the current problem. Though there are institutions trying to uphold their rights, there’s great pressure to contain their mobility, against allowing them easy passage across Europe like Europeans do.

● How big is the Romani population? Are the Domari as big too?
By a very conservative estimate, the Romani population is approximately 3.5 million. It’s one of the larger minority languages in Europe. Domari has been in decline over the last two generations. There seems to have been a large population in northern Syria, who are now refugees, and some in Jordan and Lebanon. But they are extremely difficult to access, so exact statistics are not available. It’s by and large what we call a moribund language, largely practised by the elders of the family and that, too, not to a great extent.

● Is there a lot of outside interest in Romani?

I have been offering courses in Romani linguistics since a long time and have had well over 1,000 students. It has always been very rewarding. There has been a lot of enthusiasm and a lot of them have continued to raise the topic in various ways through art, films, etc.

● We know roughly that the Romani people migrated in the second half of the first millennium from central-northern India, probably around Rajasthan.

Yaron Matras,
Linguistics professor, Manchester University



Dr. Lakshminarayana Subramaniam

Born 23 July 1947, is an acclaimed Indian violinist, composer
and conductor, trained in the classical Carnatic music tradition and Western classical music, and renowned for his virtuoso playing techniques
and compositions in orchestral fusion.
Subramaniam was born to V. Lakshminarayana Iyer
and Seethalakshmi,
both accomplished musicians.


He lived in Jaffna during his younger years, taking up music studies before the age of five. He began training in violin under the tutelage of his father, Professor V. Lakshminarayana. “Mani”, as he is fondly known by fellow musicians and his family, gave his first public performance at the age of six.
His Uncles include the great Ramnad Raghavan, Ramnad Krishnan. His brothers are also acclaimed musicians, and include the well-known violinist-composers L. Shankar (alias. Shenkar), and the late L. Vaidyanathan. He has released recordings with both.

Subramaniam developed a passion for music as well as science from a young age, studying Medicine and acquiring his M.B.B.S. at Madras Medical College. He registered as a General Practitioner, before deciding to pursue music full-time. He has a Master’s degree in Western classical music, which he acquired at the California Institute of the Arts.

Since 1973, Subramaniam has amassed over 200 recordings to his credit, releasing several historic solo albums, recording collaborations with musicians Yehudi Menuhin, Stéphane Grappelli, Ruggiero Ricci and Jean-Pierre Rampal, further to making albums and performing with Ruggiero Ricci, Herbie Hancock, Joe Sample, Jean-Luc Ponty, Stanley Clarke John Handy, George Harrison and several others.

He has accompanied highly regarded vocalists in Carnatic music on stage including Chembai Vaidyanatha Bhagavatar, K. V. Narayaswamy, Dr. Sripada Pinakapani, Semmangudi Srinivasa Iyer, M. Balamuralikrishna and M. D. Ramanathan. He has also performed many concerts with the venerable Palghat Mani Iyer on the Mridangam, in addition to collaborating with musicians of North Indian Hindustani music and artists of other music systems.
Subramaniam has written works for orchestras, ballets and Hollywood film scores, and written books on music – such as Euphony – in addition to composing symphonies and Carnatic pieces.

Subramaniam 2

In 1983, he composed a Double Concerto for violin and flute which combined western scales with micro intervals. Another release, Spring – Rhapsody, was a homage to Bach and Baroque music. Creations with orchestras that have followed include Fantasy on Vedic Chants with the New York Philharmonic, conducted by Zubin Mehta, Turbulence with The Swiss Romande Orchestra, “The Concert of Two Violins” with the Oslo Philharmonic, and Global Symphony with the Berlin State Opera (broadcast live to 28 nations) among others. He has also performed a concert tour of China, with the Beijing Symphony Orchestra in Beijing.

His compositions have been used in stage presentations of leading dance companies such as the San Jose Ballet company and the Alvin Ailey American Dance Theater. Subramaniam composed the piece “Shanti Priya” for the Mariinsky Ballet.

The release of his albums, including Global Fusion in 1999 have brought Subramaniam widespread critical acclaim, and popularity for his advanced playing. He founded and directs the Lakshminarayana Global Music Festival, a festival based in India. In 2004, he completed a world tour with the festival, including concerts in the US (Lincoln Center, New York), the Asian Pacific region including in Perth, Australia, at the Esplanade, Singapore, the Sri Dewan Penang Hall in Penang and the Putra World Trade Centre in Kuala Lumpur, Malaysia. Performing with Subramaniam at the festival in January 2005 were violin maestro Arve Tellefsen, the Oslo Camerata, jazz legends Stanley Clarke, George Duke, Al Jarreau, Earl Klugh and Ravi Coltrane.

In September 2007, Subramaniam premiered and played “The Freedom Symphony” with the Fairfax Symphony Orchestra, Warrenton Chorale and Carna­tic percussionists, which led to a strongly favourable ovation and an encore piece “Flight of the Humble Bee”. Subramaniam is on the advisory board of composer A. R. Rahman’s KM Music Conservatory in Kodambakkam, Chennai.

In 2011, he was invited to perform at the United Nations.

On 24 October 2012, he performed as a Special Guest Artist with Stevie Wonder at the latter’s message of peace concert at the UN.

The renowned violinist Yehudi Menuhin said of Subramaniam:
“I find nothing more inspiring than the music making of my very great colleague Subramaniam. Each time I listen to him, I am carried away in wonderment.”

”One of the most famous quote by Subramaniam goes by “Music is a vast ocean and no one can claim to know it all. The more you know, the more you realise how little you know. It is an eternal quest.”

He composed the film scores for the films Salaam Bombay (1988) and Mississippi Masala (1991) directed by Mira Nair, in addition to being the featured violin soloist in Bernardo Bertolucci’s Little Buddha (1993) and Cotton Mary (1999) of Merchant-Ivory productions.
Subramaniam was married to Viji (Vijayashree Shankar) Subramaniam, who died on 9 February 1995 and since November 1999 has been married to the famous Indian playback singer Kavita Krishnamurthy. He has four children with Viji – Narayana Subramaniam, Gingger Shankar, Bindu Subramaniam, and Ambi Subramaniam.

He continues to perform pieces with his daughter singer/songwriter Bindu Subramaniam, violin duets with his son, Ambi Subramaniam,” and has further recorded and given several concerts with Krishnamurthy. Their collaborations have earned them the nickname Subramaniam Gharana.

His elder son Dr. Narayana Subramaniam is a gold medalist MBBS, surgery resident, and poet and performs light music ghazals.

He started the Lakshminarayana Global Music Festival in 1992, to honour the memory of his father Professor V. Lakshminarayana, who died in 1990.

The festival has been held across 49 cities in 20 countries and five continents.

Artists have included the Subramaniam family, Al Jarreau, George Duke, Solo Cissokho, Miya Masaoka, Mark O’Connor, Loyko, Jean-Luc Ponty, Ustad Bismillah Khan, Larry Coryell, Arve Tellefsen, Pandit Jasraj, Dr. M. Balamuralikrishna, Corky Siegel.

The festival has centred around special concepts such as Violins for Peace, Visions of India and Sounds of India.

In 2007, the Subramaniam Foundation, a charity run by Subramaniam and his wife set up a music school called the Subramaniam Academy of Performing Arts (SAPA), in Bangalore, India.





Какво нещо е човек! Дори и между ровещите в кофите забелязвам касти.

* * *
В качеството си на какъв се яви Георги Марков сутринта на Вашия екран? Като активист-подуправител на блаженопочившето СДС? Като бивш конституционен съдия? Като незатихващ спортен деятел, който страстно бил целувал бузките на бразилчетата от не знам кой си клуб? (Между другото дали има расист по света, който да не се изживява като баш хуманист в собственото си съзнание!) Като почитател на Бойко, който бил спечелил за десети път властта? Като унгарски зет, който с възхита говори за Орбан и неофашистката унгарска кохорта? Като манекен на всичките тузарски модни къщи взети заедно? Като вечно ченге? Или като „все някому върше­щите работа я Сидеров, я Каракачанов или пък Георги Марков, дето и в Националния координационен съвет да го сложиш ще пасне като ключ в ключалка, и в Парламента да го гудиш все си е като мерудия в манджа, и в Конституционния съд да го наредиш си е като плешив етикет на луксозно шише, и във Футболния съюз да го натаманиш, все му отива като агнешка бурбонка на зелена ливада, ама след години пак ще изплува от резервния джоб на големите играчи-диригенти и пак ще ни омотава в брътвежите си“? Кой днес е Георги Марков, та трябва да плакне мозъка на „Многомилата Ани“, „Викторе“ и Вашите зрители?!?

* * *
Хм, то излезе, че си е поредната сцена от активно мероприя­тие… Вчера Марков, днес зализания журналистически талибан Карбовски и поувех­налия Гарелов. И пак като хоругва вдигат името на любимия маджарски лидер, наговорили са се с вчерашния кресльо, просто си плюят в устите. Май ситнят зеленчуците за специална супа. А пък Нова си е нищо повече от един от каналите за обработка на общественото мнение. (17.11. 2015)

* * *
Практиките и методите, които “упражняваха” т.н. “служби” на запад, след Десети бяха преориентирани и приложени и срещу собствения народ. Това е обяснението защо службашите се къпят в милиони, а пенсио­нерът, работил четирсет години за тая държава (за да имат ония какво да крадат!), взема по триста лева. Нали помните, че през ония вече далечни десетилетия имаше един лумпен от Старозагорско, който открито редеше, че когато не е бил съгласен с властта, бил хванал гората, пък който си трае, значи е доволен от положението си… Наглост?!? Че кога са били други? (12. 2015)

* * *
Поредната необикновено веселяшка телевизионна реклама: “В живота няма нищо сериозно”. Че несериозникът не е тъй духовит, колкото си въобразява, е ясно, ама колко ли мозък има у оня, който се е съгласил да бъде оповестено внушението?!? И дава ли си сметка как влияе подобен привидно сапунен мехур на собственото му невръстно дете?!? Шега? Самоирония? Хм. Някои неща не бива да се прощават. (01. 2016)

* * *
У Ъпдайк срещам и преплетени думи. Но има и един много хубав въпрос: “Защо аз съм аз”? (01. 2016)

* * *
Целият наш днешен капитализъм всъщност е люта борба за пари и власт, като 90 на сто от враждуващите до гроб помежду си са хора на Дър­жавна сигурност. Те капитализираха хилядократно онова, което им даде майчицата-пагончица – стратегии и тактики, методи и похвати, инфор­ма­ция – вътрешна и външна, скрита и покрита, медена и кална, многобро­йни уроци по исти­нска и много-много псевдонаука в най-различни направления – и човек неведнъж има поводи да си прави изводи, че 90 процента от тия в душата си нямат и капка патриотизъм, нищо, че те самите и клакьорите около тях пищят патриотарски и оплитат кокошите умове на тълпата в менгемето на интересите си. И е жалко, че негативите им биват изцяло обрани от българския народ, в чието име ония се бият в косматите байганювски гърди. (02.2016)

* * *
От негова милост не се плашат и гълъбите вече… (02. 2016)

* * *
Преди време публикувах фрагмент, свързан с интереса на Росен Тошев към живота и поезията на Александър Сергеевич, в който си позволих да изразя съмнение дали професионалните изследователски усилия на Росен ще видят бял свят, ако не друго, поне за да зарадват писателя и неговите приятели. Казах ония няколко думи с известно неудобство, защото вътре в себе си проявих съмнение дали ще се намери в днешно време издателство, което би проявило интерес към “странната” за днешните разбирания чистота на декабристите и техните съпруги в ония далечни времена, към чужда култура, пък и към малко необичайната, нека признаем, структура на изследването?! Днес наистина с удоволствие ще отбележа, че книгата, макар и в много скромен тираж, е в ръцете ни. Тя вероятно няма да види стелажите на книжарниците, но гарантирам, че предлага изискано духовно изживяване. В нея срещаме неизвестни и малко известни факти от живота на гения на руската поезия, които осветляват от различна гледна точка (от досега известните ни) житейски факти и обстоятелства от неговия жизнен и творчески път, а и по-общо от оная вече твърде отдалечена и чужда за нас епоха. Във втората част Тошев е публикувал свои преводи на 50 от едни от най-известните стихотворения на Пушкин, а третата част представлява справочен апарат към изследването. Ще кажа още нещо: Росен Тошев продължава къртовския си труд си върху книгата – работи върху свои преводи и на други стихотворения. Пък може и някой наистина да се заинтересува от изследователските и преводаческите му усилия. Тъй или иначе за мен няма съмнение, че „От Царское село до Чёрная речка” е български принос в Пушкиноведението, тя ще бъде интересна за всички, които търсят високите хоризонти на духовното, на честта, на особения руски аристократизъм, който свързваме с декабристите, с Кръжеца на Петрашевски и пр., с истинската същност на оная пропаст между изискаността на много чистите пориви на част от младата руска аристокрация и гадостта на мръсните цели на царя-батюшка и лакейщината на кохортата царедворци и придворни. Няма власт, която да не се обграждала и обгражда с подобни люде-агенти, те все са най-големите патриоти, впили се плътно в онзи на трона, винаги склонни с височайша готовност да прекършат поривите и на най-светлите гении на човечеството, особено в някои по-източни ареали на Европа…
Искрено пожелавам на Росен Тошев да предолее препятствия­та по пътя си и да довърши започнатото. (03. 2016)

* * *
Национализмът – последният пристан на свръхалчното бездарие.

* * *
Накрая стана ясно – той не бил писател, той бил ченге.

* * *
Наутала – деветте най-горещи дни в Индия.
* * *
Педерастията се оказа много по-мощна от идеологията и това днес е особено видна гордост дори и у нас.

* * *
Има два вида хора: едните знаят, че са болни, другите все още са в неведение. (03. 2016)

* * *
Най-актуалната житейска философия днес в България е философия­та на националното развращаване.

* * *
Щях да кажа, че футболът е убежище на мафията, ама тя къде ли не е избуяла…



Цигански елементи в аргото на руските крадци?

Размисли над статията на акад. А. П. Баранников от 1931 г.


В статията, озаглавена „Речник на жаргона на престъпниците” С. М. Потапов /1927 г./ разглежда езиков материал от битието на циганите. В допълнение към 113 позиции, разкрити от А. П. Баранников в статията „Цигански елементи в аргото на руските крадци” /1931 г./, са разследвани дефектни записи на 24 фрази и словосъчетания, вероятно на сервски и влашки диалекти, 3 случая на контаминация в записи на цигански и тюркски числителни, 16 цигански думи, разпознаваеми по изопачени фиксации. Въпросът за принадлежността на този материал към руското криминално арго е отрицателен.

С началото на Десетилетието на ромското включване (2005 – 2015 г.), в дейностите по обявеното за Европа десетилетие на циганската културна интеграция станаха достъпни нови лингвистически разработки на ред съвременни изследователи (Н. Борецки, Я. Матрас, Д. Халвакс, П. Бакер, В. Елшик), които позволяват да се уточнят някои твърдения, формулирани във вече достатъчно отдалечени от нас години, но които продължават да занимават умовете ни. На критически анализ на едно от тези положения е посветена тази статия.
75 години назад в съдържанието на паметната за руските арголози 7 част на сборника “Язык и литература” излезе статията на акад. А. П. Баранников, озаглавена „Цигански елементи в аргото на руските крадци” [Баранников 1931: 139-158]. Тя оказа безпрецедентно влияние в последва­лата традиция на описание и изучаване приноса на циганския език в лексиката на криминалното арго и ред други социални диалекти в СССР и извън неговите предели [Костов 1956: 411-425; Бондалетов 1967: 235-243; Horbatsch 1978: 10-11; Биков 1994: 9; 2005: 19; Грачов 1997: 82-85; Шаповал, Дячок 1997: 62-63; Елистратов 2000: 643-645; 2005: 645-646] и др. Видният индолог и изследовател на циганите в СССР, един от инициатори­те на проекта за литературен цигански език от 20-30 г. на ХХ в., акад. Баран­ников, при подбора и анализа на жаргонния материал е могъл да се опре на собствения си опит на основателно в крайна сметка изучаване на два цигански диалекта: северно-руския (московски) и сервския (източно-украински), а също и на други диалекти в Южна Русия и Украйна (в това число и на гóвори на цигани-власи) 1.
В неговата работа на пионер бяха идентифицирани като цигански много думи и отделни фрагменти от фразите, разработени въз основа на критиката на техните непрофесионални записи и опознаването, въз основа на тях, на фонетичните признаци на диалектите, което е било безспорно постижение, получено в същината си на лингвистична основа. Това беше първият научен анализ на голям брой цигански думи, чийто частни изводи в много отношения остават актуални и днес.
Ведно с това ключовият тезис, с който започва статията и с обоснова­ването на който тя е била всъщност и написана, а именно “От всички руски арго циганските елементи встъпват в качеството си на пълноценен компонент единствено в езика на крадците” [Баранников 1931: 139], се нуждае от генерална корекция. Работата е там, че макар “циганските елементи” в статията от 1931 г. да са били за първи път осветени и изучени от професио­нални лингвисти-индолози, въпросът за обосноваването на тяхната принадлежност към аргото на руските крадци далеч не винаги е бил решен убедително. Във връзка с това ще приведа съждението на В. Д. Бондалетов по сходен проблем: “Прекрасен славист и фино-угровед, но в пълно неведение с условните езици и с руските в частност, Е.Я. Якубинская-Лемберг, естествено не е могла да различи лъжливите аргоизми от истинските [Бондалетов 1992: 19].
Преди всичко следва да се уточни от какъв източник е проанализиран материалът. Авторът ги назовава: това са три речника: [Трахтенберг 1908; Попов 1912; Потапов 1927] и “4. Картотека по руско арго на Б. А. Ларина [Баранников 1931: 145]. Третият речник е уникален както по обилие­то на грешки, така и по наличието на голям брой цигански думи и фрази. То­ва е отбелязал и сам Баранников, формулирайки критическата концепция върху този източник, макар само отчасти да я привежда във въпросната статия: “Преди да се пристъпи към анализ на циганските елементи в рус­ките арго, трябва да се отбележи, че определянето на циганските елементи в много случаи е затруднено по следните причини: 1. неправилен запис или недостатъчно внимателна коректура при печата; 2. подчиняването на циганските думи на законите на руската фонетика, което не се наблюдава в циганската реч, като игнорираме двуезичността на циганите и прекрасно­то владеене на повечето от тях на руски език, като при това подчинение­то в арго се провежда несистематично; да се прокара граница между първата и втората групи е много трудно; 3. неопределеността на указаните значения; и 4. своеобразната етимологизация, това е видно, допусната от самите събирачи на информацията” [Баранников 1931: 145-146].
Описът на типа грешки А. П. Баранников завършва със следния извод: “От посочените недостатъци2 най-пострадала е третата от събраните сбирки, най-богата на цигански елементи [Баранников 1931: 146]. Този цигански материал наистина почти липсва в първите два речника. В тях в качеството им на цигански думи могат да се отбележат само няколко:
а) “Булда – педерастия” [Потапов 1927: 20], по-ранното “арестантс­ко “Бульдá. Педерастія <…>” [Трахтенберг 1908: 11; също така: [Попов 1912: 21; Потапов 1923: 8, цит. по СРВС 1983, ІІ: 167] и др. Циганската етимо­логия е широко известна: от съставния глагол de-buje `coïter´ bule-dini `pros­tituée´ [Becker-Ho 1993: 62 на bol], те дав буе`futuam´[Добровольский 1908: 48, 59], циг. (северно-руски) бул м. `зад´+ дэ- `давам´ [Баранников, Сергиевский 1938: 18, 43]. Като циганска дума в румънски се счита “The simple meaning is still expressed in Romanian te bulesk. It is used towards women in a sexual context and towards men in a fight to mean “I`ll beat you up”. One person even mentioned abule “to fuck” in one word”. – <Първичното значение се проявява в румънския глагол te buleck. Той се употребява по отношение на жената в сексуални контексти, а по отношение на мъжете – при свади вместо “Ще те ударя”. А един от информаторите спомена, че глаголът abule означава просто “to fuck”> [Leschber 1997: 157].
А. П. Баранников не е забелязал това заимстване от цигански, а то носи следи от основателна адаптация, първичното [л’]- меко, после замене­но от [л’]- твърдо, изглежда, указва посредничество на някакъв европейски източник, и, вероятно, усвояването в руски език на вече адаптираната дума.
b) “Ракло – босяк, скитник, бродяга, юж<но>” [Попов 1912: 73]. Циганската етимология, предполагаща преноса ‘младеж от нецигански произход’ > ‘бродяга, крадец’, е солидно обоснована [Баранников 1931: 139, 154; Добродомов 1996: 136-137; Тиханов 1895: 20-21] и др.
c) Възможно е “Хавать- ѣст [Попов 1912: 90]. Впрочем, неразпозна­то от С. М. Потапов през 1923 г.: “Хватать – есть” [Потапов 1923: 61, цит. по СРВС, ІІ: 220]. Сравни също така грешното “хазать – обядвам” наред с правилното “хавать – ям” във второто издание на речника [Потапов 1927: 175, 176]. За циганския източник вж. [Баранников 1931: 150-151, 156].
По метода на изключването може да се определи, че само въз основа на картотеката по руско арго на Б. А. Ларина3 в статията на А. П. Баранников се анализират всичко на всичко три позиции:
а) “г а м о – хамут, хомот“ <циг. hamó хамут (от рум.) [Баранников 1931: 156]. В някои цигански диалекти се среща румънското ham – хамут, хомот, но въпреки записите на А. П. Баранников без ударено окончание на -о, както и при други заимствани в цигански съществителни от м.р., напр. в северно-руски ґáмó [<мн. ч. ґáмы > м хамут, хомот] [Баранников, Сер­гиевский 1938: 33] / ghámo n m horse collar [хамут, хомот] калдърашко hámo n m ’хамут, хомот‘, ловарско hámo n m harness [сбруя]4.
б) “d z e t” – пази се <циг. “dzet” – масло [Баранников 1931: 157]. Струва ни се, че “dzet” – ’пази се‘ идва от зетить, зэтить “гледам” [Мокиенко, Никитина 2000: 224, 228]. Освен това циганското (северно-руско) дзэт значи ’растително масло‘ [Баранников, Сергиевский 1938: 36, 56; Manush 1997: 53]. Между другото тъй като *масло ’сигнал за опасност‘ не е фиксирано в руските жаргонни речници, то е по-скоро съпоставимо с немското жаргонно Butter ’нагледвач, надзирател‘ – ’масло за чай‘ [Ларин 1931: 127; Wolf 1956: 67-68, № 801].
в) “д а р а ш л я” – ’иди надалеч, изчезни‘, циг. (сервско) daranó sl’a или daran sl’a ’стана страшно, изплаших се‘ [Баранников 1931: 153]. А. П. Баранников сам твърде сдържано оценява тази своя етимологическа версия, допускаща елизия на ударната сричка [nó]: “Необходимостта да се допусне неправилност при записа и неточност на значението, което, наистина, се случва доста често при третото от цитираните пособия, предизвиква в голяма степен съмнение във вероятността на подобно разбиране. [Баранников 1931: 153]. От този коментар би трябвало да следва, че изразът в речника на С. М. Потапов от 1927 г. (“в третото от посочените пособия”), е неверно. Струва ни се по-убедителен прочита на записаното “дарашля” – ’иди надалеч, изчезни‘ не на основата на сервски диалект, както е направено от А. П. Баранников, а на основата на влашки диалект (напр. калдърашки) дур ашиля´­­­­­­­­­­­­­н/dur aśil’án! ’изостана‘ (ти), букв. “изостана далеч” (ти). Тази хипотеза предполага по-малко фонетични предположения, а именно възприятието на слабоударното [у] като [ъ] (графическо а) и неудареното [’и] като [’ø], а също така и загубата или неразличеното в края носово [н], като в настшино (вж. по-долу № 13).
Важно е, че обилният лексически материал на цигански от речника от 1927 г. за недълго и до тази дата не е бил известен и на самия С. М. Потапов. В неговия речник от 1923 г. новото, ако това е циганска дума, е само думата “Мента – заден вход” [Потапов 1923: 31, цит. по СРВС, ІІ: 190]. По-късно написаното, вероятно, е било уточнено: “Менжа – заден вход” [Потапов 1927: 91], но тълкованието е останало едно и също. Затова и едва ли е оправдана анатомическата преформулировка на тълкованието на А. П. Баранников, внесена тихомълком “менжа – заден проход”, циг. manja ’vulva‘ [Баранников 1931: 155]. Мисля, че “заден вход” тук означава “от­стъпление, проява на страх, малодушие”. Прекият пренос ’vulva‘ > уплаха, страх, е напълно вероятен. Сравни съвременното жаргонно менжа “страх, уплаха” [Микиенко, Никитина 2000: 345] от циг. mindź n f female genitals, vulva (мн. ч. mindźá) [Manush 1997: 87].5
На този малко впечатляващ фон циганските думи и фрази, видяни от А. П. Баранников в речника на Потапов от 1927 г., представляват твърде значително по обем допълнение. Ще ги приведем със списък с необходими­те коментари и съзнателно съхранение на всички авторски сигнали за съмнения, а те са доста (Номерът на страницата по статията на А. П. Баран­ников е даден в разнопосочни скоби: <146>); в случай на различен прочит от източника в кръглите скоби е даден записа на М. С. Потапов; със звезди­чка са отбелязани тези позиции, които са взети от списъка на циганските думи от статията на Баранников от Олекс Горбач (заслужават внимание и необяснените от него пропуски) [Horbatsch 1978: 10-11]: 1) а в ы л о ’доволно, достатъчно, доста‘ – avéła ’става, ще стане, ще бъде‘ <147>*; 2) а к т о – циг. októ (от гр.) ’осем‘ <147, 148>*; 3) а к т о д ы ш а ’осемдесет‘ (Актодыша – 80 [Потапов 1927: 7] – циг. oxtó deša ’осемдесет‘ <148>*; 4) б а л а б а с, б а л а б а в (sic! <Потапов не го дава. Горбач правдоподобно го поправя балабаз [Horbatsch 1978: 10]>, балалас ’сало‘; балясина ’колбас‘ – bałó ’свиня, шо­пар‘, bałavás ’сало‘ <156>*; 5) б а р н о ’добре‘ , при: п а р н я к (ПАРНЯГА, ПАРНЯК – 25 РУБЛИ [Потапов 1927: 112]) – parnó ’бял‘ <147>*; 6) б а р о (рай-баро ’агент на углавна милиция‘) – baró ’голям‘, rai- baró рай баро ’голям господар, голям началник, важна личност‘ <157>*; 7) б е т а ’господар­ка, госпожа‘ – инд. bet.ī ’момиче‘, в известните цигански говори не се среща, но може би случайно не е регистрирано [странно е учен да прави подобни смешни предположения! – бел. С. С.] <154>*; 8) б и ш т о-п а н ч ’двайсет и пет‘ (Биштопайч – 25 [Потапов 1927: 12]) – циг. bištupánč ’двайсет и пет‘ <148>*; 9) в а н а (той, тя [Потапов 1927: 23]) – в южноциган­ски диалект voi- ’тя‘, voné ’те‘ <147, 149>*; 10) в ы д ж и н у , в израза п ы с о м а н в ы д ж и н у ’доказан‘ (Пысоман виджину – доказан [Потапов 1927: 133]) към глагола vïjinés ’разузная, узная‘ <152>*; 11) гамо ’хомот, хамут‘ <при Потапов липсва> hamó – ’хомот, хамут‘ <156>*; 12) г о р о н и (Горуни – крава [Потапов 1927: 38]) – gurun-`í ’крава‘ <147, 155>*] 13) г р а (г р и), г р а й, г р а с ’кон‘ – gra, grai-, gras ’кон‘ <155>*] 14 ) г р а с н и ’кобила‘ grasn’í <155>*; 15) г о н о ’чувал‘ gonó <147>*] 16) д а д о л ы н е м – понú, вместо д а п о л и н е, połïné ’разбрахме‘ произхожда от северноцигански диалект (Горбач в жаргонна форма поправеното от Баранников: полыне поняли [Horbatsch 1978: 11]) <150>*; 17) д а й м а н ’дай ми‘ (дай ман понырдать – ’дай да попуша‘) [Потапов 1927: 41]) – циг. de man(di) ’дай ми‘ <150>*; 18) д а р а ш л я ’иди нататък, иди надалеч‘ <при Потапов го няма>; ако допуснем произход от цигански… можем да видим daranó sl’a или daran sl’a ’стана страшно, изплаших се‘ <153>*; 19) д а т ’баща‘ – dat ’баща‘ <154>*; 20) дей ’майка‘ – deī ’майка‘ <154>*; 21) декать ’да дам, давам‘ и д и к н и ’дай‘ – te dés ’да дам, даване‘ <150>*; 22) деш ’десет‘ – deš ’десет‘ <148>*; 23) д е ш о п а н- ч у ’петнайсет‘ (Деш-опачу ’четиринайсет‘ [Потапов 1927: 44]) dešupánč ’’петнайсет‘ <148>*; 24) д е ш-д у й ’дванайсет‘ – dešudúī ’дванайсет‘ <148>*; 25) д е ш е и е к ’единайсет‘ (Дешейек – ’единай­сет‘ [Потапов 1927: 44]); “дешенек 11” [Horbatsch 1978: 10] – циг. dešuyék ’единайсет‘<148>*; 26) д е ш т р ы н ’тринайсет‘ – dešutrīn ’тринайсет‘ <148>*; 27) д ж ю к а л ’куче‘ – jukéł, jukló ’куче‘ <147, 155>*; 28) д з е т ’пази се’ – dzet ’пази се’ <при Потапов го няма>, з е т и т ь ’да наблюдаваш внима­телно, да си отваряш очите, оглеждай се‘, умасливать убеждавам, склонявам‘ <’умасливать‘ при Потапов го няма>; – д з е т ’масло‘ <растително. – В.Ш.> <157>*; 29) д о л ы н о ’лош‘ (Долы-но ’лош‘ [Потапов 1927: 46]) dïlïnó ’глупав‘ <147, 157>*; 30) д о х а т ь ’убивам‘ – te doxás ’доям, погубвам‘ <151>*; 31) д р а б е р и т ь ’игра на карти‘ Даберить – ’игра на карти‘ [Потапов 1927: 41]; Горбач включва като жаргон поправката на Баранников [Horbatsch 1978: 10]) – te draba kirés ’да врачуваш, да баеш, да гледаш на карти‘ <152>*; 32) d u e k, d u i ’две рубли‘ – duі ’две‘ <148, 149>*; 33 д ы к х е н п о м а н ’погледни ме‘ (Дыкхен пошан – гледа) [Потапов 1927: 47] dikhén pe man ’гледайте ме‘ или ’гледат ме‘ <150, 152>*; 34 ж е ’ус­ловна парола на крадците‘ – te jas ’иди‘ <147, 152>*; 35 з а к р а с т е н (възможна печатна грешка) za grastén ’за конете‘ <147>*; 36 з а м а р ч и т ь ’погребвам‘ – te zamarés ’забия, зачукам‘ <151>*; 37 з а х а м н и т ь, з а х а м н и ч а т ь ’задържа, да се вземе и да не се върне‘, з а х а м и т ь ’присвоявам чуждо, ожулвам някого‘ (Захамить, захамничать – да задържиш, да се вземе и да не се върне) [Потапов 1927: 56] – te xas ’да ядеш‘ с руски префикс <151>*; 38 и н я ’девет рубли‘ – циг. (от гр.) yen’á, yin’á ’девет‘ <148, 149>*; 39) н е к а л и м к а ’черен хляб‘, несъмнено вместо н а к а л и н ь к а, което в превод значи “черничък” (хляб); к а л и н ь к о (н а к а л и н к а ’че­рен хляб‘) – kało, kalin’ko ’черен, черничък‘ <146, 157>*; 40) к а м о ’елате‘, очевидно ka me ’към мен‘ <150>*; 41) к а р а, к а р у ш а ’мъжки полов орган‘; хорь ’мъжки полов орган‘ – kar, ker ’penis‘ <155>*; 42) к о м ы л ’украл‘[?], очевидно към te kames ’искаш, обичаш‘ <153>*; 43) л а в а , л а в ь е ’пари‘ – łóvé ’пари‘ <156>*; 44) л а р ы н а н ы ’няма пари‘ (Лары-на-ны – ’няма пари‘) [Потапов 1927: 81] <146>*; 45) л а ч, л а ч е/о ’добре, хубаво‘ – łačó ’хубав, хубаво‘ <157>*; 46) л о в а к ’кон, файнтонджия, каруцар‘; л о в а ш н и к ’конекрадец‘; л о в (и) у х а ’лавка‘ – съмнение предизвиква признанието за цигански произход от łové ’пари‘ <157>*; 47) л я р в а ’прости­тутка‘ – lárva ’проститутка‘ <154>*; 48) м а н д р а/о ’хляб‘ – mandró ’хляб‘ <156>*; 49) м а р а т ь ’да убиваш‘ – te mares ’да биеш, да убиваш‘ <151>*; 50) м е н ж а ’задно отвърстие‘ (’заден ход‘ [Потапов 1927: 91]) – manja ’vulva‘ <147>*; 51) м и н ж а ’женски полови органи‘ – manja ’vulva‘ <147, 155>*; 52) m’ištó ’добре, хубаво‘ <157>*; 53) м о р а ’циганин‘ – moré ’приятел, циганин‘ или по-точно ’мой‘ <154>*; 54) м о р а т ь ’убивам‘ и др. – te marés ’да биеш‘ <147>*; 55) м о р д о – mardó ’рубла‘ <147, 156>; 56) о т р у ж и н д ъ р – ro­mén­dïr, roménde ’от циганите‘/’у циганите‘ <146>*; 57) п а н ч ’пет‘ (в б и ш т у п а н ч ’двайсет и пет‘) – циг. panč ’пет‘ (“Биштопайч” – 25 [Пота­пов 1927: 12] <148>*; 58) п а р н я к (два парняка ’50 рубли‘) – parnó ’бял‘, д в а п а р н я к а значи ’две белички‘ <157>*; 59) п о д л а ч и т ь ’подмитам, помитам‘ <sic!> (Подлачить – забележа, да обърна внимание‘ [Потапов 1927: 121], възможно е да идва от łač’ó ’хубав, хубаво‘ <152>*; 60) п о м а р а т ь ’убия, открадна‘ – te pomarés ’набия, избия‘ <151>*; 61) п х е н ь ’сестра, брат‘ – pxen ’сестра‘ <154>*; 62) п ы х в о р а ’на пазар‘ (“Пыхвара – пазар, тържище” [Потапов 1927: 133] – pe xvóro ’на пазар‘ <147>*; 63) р а й ’вертеп, милиция‘ – raі- (към древноинд. raja) ’господар, началник, милиционер, началник на зат­вора‘ (р а й в смисъл на ’вертеп‘, очевидно заимствано от руски, и двете значения са обединени от еднаквия смисъл на руската и циганската ду­ма) <154>*; 64) р а й б а р о ’агент на углавната милиция‘ – raі- baró ’голям началник, голям човек‘ <154>*; 65) р а к л о ’крадец‘ – racłó ’младеж, но руснак, чужденец‘ <154>*; 66) р а с п х а н д а, в израза в с а р а с п х а н д а ’дознание <sic!>‘ (“Всанаранахенда – съзнание” [Потапов 1927: 32]) означава ’разказах‘ (в с а р а с п х а н д а ’казах всичко‘) от te pxenés ’казвам, разказвам‘ <152>*; 67) р а с ч е н д ы ’разписка‘ – rosčindłï ’разписка‘ <152>*; 68) р о д и т ь ’търся‘, очевидно свързано с циг. te rodés ’търся, нами­рам, откривам‘ <152>*; 69) р о к л о ’крадец‘ – racłó ’момък, младеж‘ <147>*; 70) р у н н и ’жена‘ – romn’í ’жена, циганка‘ <147, 154>*; 71) с г а м а т ь ’арестувам‘ – възможно е да идва от te xas ’ям, храня се‘, в която вместо х се явя­ва g, в южни диалекти h <151>*; 72) с и н ’има, е, съм‘ (визраза е к с и н) представлява неизменна форма сегашно време на глагола sin, si ’има, е, съм‘ <152>*; 73) с м а р а т ь ’смъкна, отмъкна, убивам‘ – te smarés ’съборя, поваля‘ <151>*; 74) с у н а к у н и ’злато‘ (“Санакуни – злато” [Потапов 1927: 139]) – sumnák ’злато‘, sumnakunó ’златен‘ <156>*; 75) т р ы н ’три‘ (в д е ш- т р и н ’тринайсет‘) – trin ’три‘ <148>*; 76) т ы г а р и ’кон‘ – tagár’i (от тур.) [не знам защо авторът твърди, че думата е турска, известно е, че е арменска – бел. С. С.] ’цар‘ <147>*; 77) т ы р а ’заградя, оградя‘, т ы р и т ь ’крада‘, т ы р и т ь ’да отвлечеш вниманието на жертвата‘, т ы р и т ь ’блъскам, бутам‘, ’крада‘, ’подстрекавам‘, т ы р и т ь с я, п р о т ы р и т ь с я ’катеря се, вмъквам се, бръквам, прониквам, промъквам‘, з а т ы р и в а т ь ’започвам‘, з а т ы р а т ь ‘скрия’, т ы р ь, т ы ц ‘сигнал към помощника, който подава откраднатото, когато е хванал портфейла с пръстите си’, след което първият го скрива’, т ы р е н н о е ‘крадено’ – очевидно възхожда към към циг. глагол te terés ‘държа, имам, вземам, чакам’ и пр. 78) т ы р к а ‘кражба’, т ы р б а н ь ‘откраднатото’, т ы р б а н ь к а ‘онова, кое­то трябва да се подели’, т ы р б а ж ‘откраднатите вещи’ и др. – teribé ‘добитото, полученото’, от te terés ‘държа, имам, вземам, чакам’ и т.н. <153>*; 79) у к х е р ‘дом, къ­ща’ (“Укер – дом” [Потапов 1927: 169]) o kxer ‘дом, къща’, където o определя м.р., влязло в циг. от гр.<156>*; 80) у х р я т ь , у х р и в а т ь ’да се скриеш, да се спасиш‘ и п р и х р я т ь ’идвам‘ – от глаголите upx’irés ’отивам, замина­вам‘ и pr’ipx’irés ’идвам, пристигам‘, които не се употребяват често <въобще този глагол обоз­начава ходене пеш по способ, не по направление – В.Ш.> <151>*; 81) х а в а ’уста‘; х а в а л о ’лице‘; х а в а л к а, х а в к а ’ядене‘; х а в а ’взятка‘ (“Хала – взятка”) [Потапов 1927: 176] – te xa ’ям, да ям‘. Х а л а … лесно се обяснява като форма от прич. мин. вр. xałó ’съединен‘ <да се чете съеден ’изяден, прояден‘ – В.Ш> <156>*; 82) х а в а л о ’уста‘ – te xa ’ям, да ям‘ <155>*; 83) х а в а ть, х а м а т ь ’ям, да ям‘, несъмнено от глагола te xás ’ям, да ям‘ <150>*; 84) х а в и р ’чужд, страничен човек‘, възможно е да идва от av’ir, aver, va’vir, ha’vir ’друг, втори‘ <149>*; 85) х а н в д ы р е ’църква‘; несъмнено вместо х а н д ы р и (свободна етимологизация), от khand’ir’í ’църква‘ <146, 165>*; 86) х а н д ы р и т ь ’вървя, ходя‘ от думата khandir’í ’църква‘ и букв. означава ’ходене по църквите‘ , а не просто ’вървя, ходя‘ <153>*; 87) х и л я т ь ’тръгвам, отивам‘, възможно е да идва от глагола te px’irés ’ходя, бродя, бягам‘ <151>*; 88) х и р и т ь ползва се при педерастка лексика, да имаш полово сношение, обирам, събирам, моля (“Харить – ползва се при педерастка лексика”) [Трахтенберг 1908: 63]; също така: ’да имаш полово сношение; обирам, събирам‘ [Потапов 1927: 177], възможно е да идва от xar ’дупка, затънтено място‘ <153>*; 89) х о р ь (к а р а, к а р у ш а) ’мъжки полов орган‘ – kar, ker ’penis‘ <147>*; 90) х о р ь ’жена‘; х о р е к ’жена, набелязана за полово общуване‘ – xar ’дупка, затънтено място‘ <155>*; 91) х р я т ь ’бягане‘ (според Крестовски и др. ’отивам, тръгвам‘), очевидно идва от циг. te px’irés ’ходя, бродя, бягам‘ <151>*; 92) ч а р д о и др. čordó ’краден‘ <147>*; 93) ч а р д о в а т ь ’крада‘, ч е р д о в а н н ы й ’краден‘, очевидно идва от причастието мин. време в циг. čordó ’краден‘ и към глаго­ла te čorés ’крада, грабя‘ <147, 151>*; 94) ч и н а в а ’заколя, разкъсам, убия‘ – форма за 1 л. ед.ч. сег. време от глагола te činés ’режа, пиша‘, čináva значи ’режа, нарязвам‘ <152>*; 95) ч и р и к със значение ’25 рубли‘ – čirikló ’птица, врабче‘, получило значение ’четвърт, двайсет и пет‘ под влияние на иранското čirek ’четвърт‘<149>*; 96) ч у в и х а ’проститутка‘ – čavó ’момче‘, следователно ч у в и х а значи ’момчешко момиче‘ (в смисъл ’проститутка‘) <154>*; 97) ч у к и ч ’камшик‘ – čukn’í ’камшик‘ <156>*; 98) ч у н а р ь ’селски <;> милиционер‘ – čukn’í ’камшик‘, čuknár’í ’палач‘, čupnor’í ’пръчка, бастунче‘. Циганската етимология от гледната точка на арго достатъчно удов­летворително обяснява само второто значение <156>*; 99) ш е р о ’глава‘ šeró <155>*; 100) ш и б ш а л а ’улично джебчийче‘ – от ш и или под ударение ш а (’тихо, мълчи‘) + циг. pšala ’братя, братлета‘ <155>*; 101) ш к а р (ш к а р л е в о) ’ляв джоб на панталона‘; ш к а р п р а в о ’десен джоб на панталона‘; ш к е р, ш к е р ы ’панталони‘ – може да идва от циг. šukár, šukír ’красив, прекрасен‘; джоб или панталони могат да бъдат наречени така, тъй като от джоба на панталона е лесно да се открадне <157-158>*; 102) ш к и р л а ’съжителка на крадец‘ – може да се предположи, че идва от циг. šukár ’красив, прекрасен, красавец‘ <157-158>*; 103) ш о в ’шест‘ – šou- ’шест‘ <148>*; 104) ш т а р ’четири рубли‘ – štar ’четири‘ <148, 149>*; 105) ш у р ь е ’крадени вещи‘, възможно е да идва от te čorés ’крада, грабя‘ <147, 151>*; 106) ш у х и р, ш у х о р ’попадна, хвана се‘; момента, когато хванатият краде успява да се откъсне от ръцете на хваналите го‘ – пример за неопределеност и неясност на значението, от šukár, šukír ’красив, прекрасен‘ (никъде не е казано, че идва от šukár, šukír ’красив, прекрасен‘, но самият факт на вглеждане в думата, видимо намеква това – В.Ш.) <146>*; 107) е й я ’девет‘, печатна грешка, сравни и н я ’9 рубли‘ и э н я д ы ш а ’70‘ (“Енядыша – 90” [Потапов 1927: 194]) <146, 148>*; 108) э к , э к с и н ’доволно‘ – циг. уек ’един, една, едно‘ или ’едно и също‘ <148>*; 109) э к к а л о ’1 рубла‘ yek ’един‘ <147, 148>*; 110) э н я ’девет‘ <148>*; 111) э н я д ы ш а (“Енядыша – 90” [Потапов 1927: 194]) – yen`á deša ’90‘ <147, 148>*; 112) э ф т о ’седем‘ – циг. (от гр.) yeftá ’седем‘ <148>*; 113) э ф т о д ы ш а ’седемдесет‘ [“Ефтодыша – 70”, Потапов 1927: 194]) – yeftá deša ’седемдесет‘ <148>*.
Така над 100 нови позиции от речника на Баранников от 1927 г., за първи път и изведнъж се появиха именно в този източник. Този бум на циганси думи в един речник превишава десетки пъти всичко, което може да се намери във всички, излезли преди 1927 г., жаргонни речници на руски. Към това следва да се добави, че в действителност циганският слой в посочения речник се оказва още по-значителен, доколкото А.П. Баранников не е анализирал циганския материал от двата вида. Най-напред повече или по-малкото цели фрази и словосъчетания в непрофесионалните записи по слух са били предполагаемо припознати от Баранников като цигански, но не са били проанализирани поради некачествения запис и затова защото, от негова гледна точка, “е трудно да се считат постоянни компоненти на арго” [Баранников 1931: 158]. На второ място някои нови за жаргонните речници думи и изрази в този източник изобщо не са били разпознати от А.П. Баранников като цигански: контаминираните (в записите) числител­ни; отделни думи, съществено изопачени в записите. Техният анализ също позволява да се увеличи циганският материал, представен в източника от 1927 г.


1. Изучаването на този разнообразен диалектен материал на прима виста не е минало без грешки, напр. “me kal`óna o rat`á…”, в една от песните, Баранников превежда “Ние сме тъмната нощ…” [Баранников 1931: 141] (а правилното е “Нека чернеят нощите…” – В. Ш.). О. С. Деметер-Чарская, разказвайки неотдавна за посеще­нието на А. П. Баранников в театър “Ромэн” през 30-те години, спомена, че той се е стремял да общува с актьорите на цигански, но, както е запомнила, неговият говор е бил далеч от идеала (устен спомен).

2. С. М Потапов не намира тези грешки за недостатъци на своя речник: “Следва да се отбележи, че в сравнение с речниците на културните езици “блатната музи­ка” има някои особености, които от незнание биха могли да бъдат възприети като не­достатъци на изданието. Работата е там, че престъпният контингент пише думите тъй както ги произнася и както може да ги възпроизведе в писмена форма в зависимост от степента на своята грамотност. Затова чисто практически би било нецелесъобразно да се установят по филологически път техните истински корени, представки и окончания, тъй че тяхното публикуване се наложи във вид, в който те са били непосредствено почерпани от живота” [Потапов 1927: 4-5].

3. По повод на тези картотеки у В. В. Колесов се среща следната забележка: “По различни причини тази работа по <изучаване социолингвистиката на града> е била прекратена, картотеките разсипани и окрадени [Колесов 1991: 3]. Едва ли днес мо­же да се възстанови тази аргокартотека от 1931 г.
4. Циганските думи в латинска транслитерация, ако няма други препратки, са взети от от базата лексографически данни на сайта ROMLEX [http://romani.uni-graz-at/romlex]. По техни бележки “латвийско”, “словашко” и пр. обозначават съответстващия цигански диалект.

5. Сравни също така и двете съотносителни речникови статии у В. И. Дал: “ОМАН­ЖА? об. ирк. боязлив, плашлив човек; вж. оминзра”; ОМИНЗРА?, об. изт.- сиб. боязлив, страхлив, плашлив човек. Същата дума е изписана оманжа (вж. по-го­ре); може и да не е вярно [Дал2 1882 ІІ: 694, 695]. По-рано също с ударение на о-: ÓМАНЖА [Дал1 1865 ІІ: 1250], което е било премахнато или изгубено. Не бива да се изключва да идва и от формата на цигански за мн. ч. минджя´ с препозитивен член о или повелително наклонение ха ’яж‘, ср.: “Ха <mindž!> ’ļoti rupjš izteiciens/utterly vulgar expression‘ [Manush 1997: 87].

Превод С. Савчев



Из “Печални тропици”


V. Намбиквара

По телеграфната линия

Stros kopie copy

Онзи, който живее по линията Рондон може да си въобрази, че се намира на луната. Представете си територия с големината на Франция, която е тричетвърти неизследвана. По нея се придвижват едва няколко неголеми групи индианци, които могат да се отнесат към едни от най-примитивните племена на зе­мята. И именно тази територия, в края на краищата, бива пресечена от телеграфна линия. Разчистената как да е просека (пикада) служи като единствен ориентир по протежение на седемстотин километра. Не­из­следваните места започват и по двете страни на пикадата, нейното трасе неведнага даже може да се различи от брусата. Има, наистина, телеграфна жица, но тя, станала почти безполезна веднага след прокарването й, е провиснала на стълбовете. Много от тях са изгнили и паднали, станали жертва на термитите или на индианците, ко­ито приемат характерното жужене на телеграфната линия за жужене на рояците диви пчели. На места жицата се влачи по земята или небрежно е закачена на съседните дървета. Колкото и да е странно, линията не раз­сей­ва впечатлението за униние, а го усилва.
Монотонността лишава тези девствени пейзажи от тяхната многозначителност. В простиращата се до безкрайност просека в брусата, падналите стълбове и провисналият между тях кабел изглежда съвсем нелепо.
Населението, обитаващо територията по линията, наброява стотина човека. Те са индианци пареси, някога подбрани по места от телеграфната комисия, за да наглеждат линията и обучени да се справят с апаратите (това не е попречило, както и преди това, да ловуват с лък и стрели), и бра­зилци­, които някога надеждата е привлякла по тия необитавани места да намерят било ново Елдорадо, било нов Далечен запад. Неоправдана наде­жда: колкото и да се придвижваш по платото, все по-рядко можеш да се натъкнеш на някакви “форми” на диаманти.
“Форми” наричат неголемите камъни със странен цвят и строеж, ко­и­то подсказват за наличието на елмази. Там, където ги намират, евентуал­но могат да се открият диаманти. Към такива “форми” се отнасят “ембура­дос” – “груба баластра”, “претиняс” – “черни камъчета”, “амарелиняс” – “жълти камъчета”, фригадос-ди-галиня – кокоше дробче, санге-ди-бой – “бича кръв”, дентес-ди-као – “кучи зъби” и т.н.
Вместо елмази, на тези песъчливи земи, отмивани от дъждовете в течение на половината от календарната година и утайките са просто прах, могат да се видят само бодливи храсти. Тук животни няма.
Хората, захвърлени по тези места от една преселническа вълна, толкова чести в Централна Бразилия, са отрязани от целия цивилизован свят. Оказалите се тук търсачи на приключения, народ неспокоен и нищ, биват забравени веднага. Постепенно тези нещастници благодарение на някакви удивителни качества на своя характер, се приспособяват да обитават като единаци. Те живеят в малки наблюдателни постове от няколко колиби, разделени една от друга на разстояние от около осемдесет-сто километра, които могат да се преминат само пеш.
Всяка сутрин телеграфът за кратко оживява. Обменят се новини. На единия пост са забелязали лагерни огньове на групи враждебно настроени индианци, вероятно готвещи се за нападение; на другия два дни преди това са изчезнали двама пареси, които може би са станали жертва на племето намбиквара. С черен хумор напомнят за мисионерите, убити през 1933-а г. (за тази случка ще стане дума по-нататък – б.р.).
На хората, работещи на линията, индианците действат патологически хипнотично: те представляват всекидневна опасност, преувеличена от въображението на обитателите на постовете. И в същото време идването на тези неголеми групи към постовете са единственото развлечение, нещо повече – това е единствената възможност за човешко общение. По времето на такива “посещения” – веднъж или два пъти в годината, – потенциал­ни­те убийци и евентуалните жертви си обменят шеги на необичайния жаргон на телеграфната линия, състоящ се от всичко на всичко четиридесетина думи, някаква странна смесица от португалски и намбиквара.
Извън тези развлечения, от които по гърбовете и на едните, и на другите пробягват мравки по гърбовете, всеки началник на пост си има и собствени странности. Например, един смахнат всеки път, след като се съблече и преди да се потопи в реката, не може да устои на привичката си да изстреля пет куршума от своя уинчестер. С това той цели да съхрани страха у индианците, които евентуално биха могли да си помислят да му вземат главата: те пък му се чудят от двата бряга на реката. Жената и де­тето на този чудак умират от глад, тъй като той изразходва за стрелбата всичките си налични патрони.
Тук ще срещнеш и бившия постоянен лентяй по булевардите на Рио. В мислите си той продължава да прави смешки по Ларгу-до Овидор, но, тъй като повече нищо не може да каже, той се ограничава до мимиката, щракането с език и палци, многозначителните погледи. В нямото кино, може би, биха го взели за кариока.*
Трябва да се спомене и благоразумният типаж. На него му се удава да поддържа съществованието на своето семейство от стадото сърни, идващи на водопой наблизо: всяка седмица той убива по една сърна, но не повече. Дивечът го има, постът – също, но с течение на осем години (от момента, от който се прекрати снабдяването на постовете със стада бикове) тези хора се хранят само със сърнешко.
Индианците кадиувеу и бороро, всяко по своему, образуват онова, което, ако прибегнем към играта на думи, ми се иска да нарека “учени общества”. Когато наблюдаваш живота на намбиквара, оставаш с впечатлението, че пред себе си виждаш деството на човечеството. Но този извод е погрешен.
Ние се установихме на края на селцето под полуразрушен навес от клони, който в периода на строежа на линията е служил за склад за съхранение на материали. Но с това се оказахме на няколко метра от селището на индианци, които бяха дошли тук няколко дни преди нас. Това беше неголяма група от двайсетина човека, които образуваха шест семейства.
Годината при намбиквара се разделя на два рязко очертани периода. През дъждовния сезон, от октомври до март, всяка група избира по-високо и по-сухо място наблизо до река или ручей. Там индианците си строят примитивни колиби от дървени клони. На дъното на влажните доли­ни те изгарят участъци в гората и засаждат зеленчуци, най-вече мани­ока (сладка или горчива), различни видове царевица, тютюн, понякога фасул, памук, фастъци и тикви. Жените разстилат маниоката върху дъски, върху които са наболи палмови бодли, ако пък им се налага да имат работа с ней­ните отровни разновидности, то те изстискват сока, притискайки све­жата сърцевина в усучената кора.


Това, което дава градинарството обаче обхваща само част от уседналия живот. Намбиквара съхраняват дори остатъците от маниока, като ги закопават в земята и след седмици или месеци ги вадят полуизгнили.
В началото на сухия сезон намбиквара напускат селцето и всяка община се разделя на няколко групи. В течение на седем месеца те бродят по саваната в търсене на малки животинки (личинки, паяци, скакалци, гризачи, змии, гущери), събират плодове, зърна, корени, див мед – казано накратко, всичко, което може да ги спаси от гладна смърт. Те разгръщат лагер за един или за няколко дни, а понякога и за седмици, устройват си укрития, като се съобразяват с броя на семействата, като втъкват палмови клонки или клони от други дървета в полукръг в земята и свързват на върха. В течение на ден клоните биват окършени от едната им страна и се преплитат от другата, за да може заслонът винаги да пази от слънцето, а в случай на необходимост – и да защитава от вятър или дъжд.
През този период всички усилия са насочени в търсенето на храна. Жените се въоръжават с пръчки-копачки, с помощта на които изкопават корени и убиват малки животинки. Мъжете ловуват с големи лъкове, направени от палмови клони и стрели, които поразяват с разнообразието си. Едни, с тъпи наконечници, за да не се забиват в клоните, са предназначени за лов на птици, други – риболовните, – са без оперение, завършват с три или пет различаващи се остриета; отровни стрели, чиито наконечници са натрити с отровата кураре и защитени от бамбуков помпон, предназначени за лов на неголеми животни, а за големите животни като ягуари или тапири са предназначени стрели, които имат копиевиден наконечник, направен от голямо парче от бамбук; те предизвикват кръвотечение, което ускорява действието на отровата.
След великолепието на “дворците” на бороро трудно можеш да възприемеш мизерната наредба в жилището на намбиквара.
Нито мъжете, нито жените обличат нещо. Намбиквара се отличават от съседните племена и като физически тип, и в бедността на своята култу­ра. Намбиквара са ниски на ръст; при мъжете средният ръст е, да речем, 1.60 м., а при жените – 1.50 м. Последните, както и повечето южноамерикански индианки, нямат тънка талия, но при тях крайниците са по-нежни, по-малки, а китките им тънки. Кожата им е доста смугла.
Много от намбиквара страдат от кожни болести и нерядко телата им са покрити с виолетови петна. Намбиквара обичат да се повъргалят в пясък и при здравите хора кожата им, припудрена от пясъка, придобива златист отенък и кадифеност, които придават, особено на младите жени, особена съблазнителност.
Главата у тези индианци има удължена форма, чертите нерядко са фини, изваяни, погледът – жив. Окосмеността е по-осезаема отколкото при повечето от племената от монголоидната раса, косата рядко има чисто черен цвят и е леко вълниста.
Физическият тип на намбиквара поразил първите видели ги европейци и те даже издигнали хипотеза за кръстосване на индианци и черно­кожи, избягали от плантациите и намерили убежище в колонии роби- метежници. Но от това следвало, че събитието би трябвало да е станало сравнително скоро, но тогава остава непонятно, защо, както ние проверихме, кръвта на намбиквара е от нулевата група, което доказва или техния чист индиански произход, или, във всеки случай, говори за дълга многове­ковна изолираност от други народи.
Днес физическият тип на намбиквара ни е по-ясен, той напомня за типа хора, чиито останки бяха намерени в Бразилия в пещерите на Лагоа Санта, една от спирките в щата Минас Жерайс.
Тук аз с изумление срещнах лица почти кавказки тип, същите, като у някои статуи и по барелефите в областта Веракрус, които се отнасят до най-древните цивилизации на Мексико. Това сходство се оказа още по-странно във връзка с бедността на материалната култура на намбиквара, която трудно би могла да се сравни с най-развитите култури на Централна или Северна Америка; тя по-скоро задължава да се отнасяме към тези хора като към люде от каменния век.
“Костюмът” на жените намбиквара се състои от тънки нишки от раковинен бисер около талията, мъниста или превръзка, а също така и седефени висулки или перца, гривни, изплетени от бронята на броненосец, а понякога тесни памучни или сламени превръзки над лакътя и около глезените. Мъжката носия е още по-безхитростна с изключение на сламения помпон, понякога прищипан в пояса над половия член.
Освен лъка и стрелите въоръжението на намбиквара включва нещо от рода на сплескано вилообразно копие, което се ползва както за магичес­ки, тъй и за военни цели. Видях как действат с него, за да прогонят ураган или да убият (като го хвърлят в определена посока) атаси – зли духове в брусата. Индианците наричат така звездите и биковете, от които много се боят, в същото време те убиват и с удоволствието ядат мулета. Моят ръчен часовник, по тяхно мнение, също беше атасу.
Цялото имущество на намбиквара лесно се побира в кошница, която по време на странстванията жените носят на гърба си. Тези кошници плетат от шест сплескани по дължина ленти от бамбук (две перпендикулярни двойки и една двойка, разположена косо на тях), което образува мрежа от широки звездообразни пролуки. Леко разширяващата се към върха кошница завършва в основата си във форма на палец на ръкавица. Техният размер понякога може да достигне метър и половина, т.е. ръста на този, който я носи. На дъното полагат няколко увити в листа джибри от изстискана маниока, а на върха движимо имущество или снаряжение: калабаси (съдчета от тикви за пиене на мате – б. пр.), ножове, направени от режещи късове бамбук, от грубо наострени камъни или железни ленти (получени от тях като размяна за нещо), закрепени с восък и връвки между две дървени планки, които образуват дръжка; ръчни дрелки с каменно или или метално свредло, хванати в края с жило, което въртят между дланите. Индианците имат и метални топори, получени от Комисията Рондон, тъй че техните каменни топори сега служат само за наковалня за обработка на предмети от черупки на миди или кости. Но намбиквара ползват, както и преди, каменни и полирани инструменти. Глинената посуда не е позната на източните групи (сред които започнах своите изследвания); при всички останали тя може да се види, но си остава груба.
Намбиквара нямат пироги, през реката те преминават с плуване, ка­то понякога ползват като спасителни пояси преплетени вършини.
В своите кошници намбиквара носят обикновено материал, от който при правят необходимите им предмети. Този материал може да бъде къс дърво, например, за да запалят огън чрез триене, парчета восък или смола, клъбца растителни влакна, кости, зъби и нокти на живо­тни, вълнени парцалчета, пера, игли на таралеж, орехова черупка, поняко­га раковини, камъни, памук или зърно.
Наборът от всички тези предмети обезкуражава изследователя със своята хаотичност, той би могъл да се окаже резултат по-скоро не на чове­шки труд, а дейност на гигантски вид мравки. Когато намбиквара вървят в колона във високата трева и всяка жена носи на гърба си светло-жълта кошница, те действително напомнят колона от мравки, които носят на гърба си яйца.
На индианците от тропическа Америка сме задължени за изобретя­ването на хамака; отсъствието на този предмет, предназначен за отдих или сън, при тях е символ на бедност. Намбиквара спят направо на земята и то голи. Тъй като нощите в сухия сезон са студени, те се топлят като се доближават един до друг или като се приближават до лагерните огньове, които рано сутрин угасват. В зори индианците се събуждат изпоцапани в още топлата пепел на огнището. Това е причината паресите да ги наричат “уаикоакоре” – “тези, които спят направо на земята”.
Както вече казах, групата с която се заселихме заедно в Утиарити, а след това в Журуене, включваше шест семейства: семейството на вожда, което се състоеше от три негови жени и дъщеря в юношески години и пет други, всяка от които се състоеше от съпружеска двойка с едно или две де­ца. Всички те бяха роднини, тъй като мъжете намбиквара предпочитат да се женят или за своя племенница (дъщерята на сестра си), или за своя братовчедка (дъщеря на сестра на бащата или на брата на майката), т.е. крос-братовчед, както наричат такива родственици етнолозите. Братовче­дите, които отговарят на такова определение, от самото им рождение наричат с дума, което означава “съпруг” или “съпруга”, останалите брато­вчеди (съот­ветно произхождащи от двама братя или две сестри и които етнолозите по тази причина наричат паралелни) се отнасят един към друг като брат и сестра и не могат да встъпват помежду си в брак.
Отношенията между индианците в групата са много сърдечни. Въпреки това дори и при не такава голяма група, наброяваща двайсетина човека, нерядко могат да възникнат недоразумения. Млад вдовец неотдавна се е оженил за доволно лекомислено момиче, което отказва да се занимава с децата от първия му брак – две девойки на, примерно, шест и две-три годинки. Голямото момиче се отнасяше към по-малката много нежно, но останалите членове на групата бяха твърде равнодушни към нея. Препредаваха я от семейство на семейство. Възрастните много искаха аз да я осиновя, но децата искаха различно решение, което им се струваше по-забавно: те доведоха при мен момиченцето, което едва неотдавна беше проходило, и с недвусмислени жестове ме подканваха да се оженя за него.
В друго семейство мъж беше отхвърлил бременната си жена, която се бе върнала при своите възрастни родители.

 Намбиквара 6

Момиче пробива дупчица на речен бисер за обеци.

Намбиквара 5

Лагер на намбиквара. Племето работи: търсят бисери, предат или тъкат (в дъното).

Намбиквара 3

Намбиквара приготвят кураре.

Намбиквара 4

Приют през сухия сезон.

Накрая млада двойка, при която жената кърмеше бебето, изживяваше период на забраната да бъде със съпруга си, което не съвпадаше с желанието на младите родители. Те бяха много мръсни, тъй като не им позво­ляваха да се къпят в реката, мършави, заради забраната да се ползват от голяма част от продуктите за препитание и обречени на безделие, тъй като родителите на бебе, все още сукалче, не могат да вземат участие в обществения живот. Мъжът понякога ходеше на лов или самичък събираше диви плодове; ядене на жената носеха мъжът й или неговите родители.
Макар намбиквара да са сговорчиви и към моето присъствие да се отнасяха безразлично, както и към моя дневник и фотоапарата, работата с тях се усложняваше по лингвистични причини. Най-напред при тях има забрана да употребяват собствените си имена: за да повикат човек, е дос­татъчно да следват обичая на персонала на телеграфната линия, т.е. да се договорят с индианците за това как да ги наричат – било с португалски имена (Жулио, Жозе-Мария, Луиза), било с прозвища (Заяк, Захар и др.). Познавах индианец, който Рондон беше кръстил Кавеняк заради не­говата брадичка, рядко срещана при индианците, обикновено хора без окосмява­не.
Веднъж, когато играех с група деца, една от девойките удари своя приятелка. Обидената се скри зад мен и започна много тайно да ми наше­пва нещо на ухото. В началото не разбрах нищо и помолих да ми го повто­ри. Съперницата забеляза случилото се и изпадна в ярост и на свой ред изло­жи пред мен онова, което, явно, беше важна тайна. След няколко уточнения аз накрая разбрах какво се бе случило. Обидената девойка ми беше казала името на своята противница, а другата, когато разбра за слу­чи­лото се, ми разкри името на онази, която първа ми съобщи нейното. След тази случка на мен не ми беше трудно, като настройвам децата едно против друго (което не беше много красиво), да узная имената на всички. Ста­нал тяхно доверено лице, лесно узнах имената и на възрастните. Когато пък раз­браха за какво си шушукахме, те наказаха децата и източникът на мо­и­те сведения бе пресечен.
Второ, езикът на намбиквара обединява няколко диалекта, все още неизучени. Те се отличават един от друг по окончанията на съществителни­те имена и някои глаголни форми. По линията ползват някакъв жаргон, който може да ми бъде полезен само в началото. Като използвам добрата воля и живостта на ума на индианците, аз започнах да уча езика на намбиквара. За щастие в техния език съществуват магически ду­ми: “китику” на източния диалект и “диге”, “даге” или “чоре” – на други, които е достатъчно да се добавят към съществителното, за да бъдат превър­нати в глаго­ли; към последните, в случай на необходимост, се прибавя отрица­телна частица. По подобен начин можеш да кажеш почти всичко (този “базов” език на намбиквара не позволява да се изразяват много тънки мисли). Индианците ги изясняват в опити да говорят португал­ски; така, думите “ухо” и “очи” при тях означават съответно “слушам” (или “разбирам”) и “виждам”, а отрицателните понятия те превеждат като прибавят думата “асабо” (“аз завършвам”).
Езикът на намбиквара звучи някак глухо, както ако говорите с придихание или с шептене. На жените им харесва да подчертават тази особе­ност и да изопачават някои думи; така “китику” в техните уста става “кедютсу”. Като артикулират с края на бузите, те издават нещо от рода на бърборене, което напомня детско произношение. Това е свидетелство за тяхното маниерничене и престореност, за което те си дават ясна сметка: когато не ги разбирам и моля да повторят, те лукаво прекаляват със своя маниер на произношение. Обезкуражен, преставам със своите опити, а те се забавляват смеешком, чуват се шеги. Те са се домогнали до своето.
Скоро забелязах, че освен глаголния суфикс, в езика на намбиквара се употребяват и десетки други, с помощта на които одушевените и неодушевените предмети се разпределят на много категории, например, коси, вълна и пера; заострени предмети и отвърстия; удължени тела; плодо­ве, зърно и други закръглени предмети; вещи, които висят или се клатят; тела надути или пълни с течност; кора, кожа и други неща за покри­ване.
Това ми напомни лингвистичното семейство на езика чибча, разпро­странен в Централната и северозападната част на Южна Америка. Чибча е бил език на голяма цивилизация на територията на съвременна Колумбия, промеждутъчна между цивилизациите на Мексико и Перу. Неговият южен клон, може би, е езикът на намбиквара. Това още веднъж говори, че не трябва да се доверяваш на първото впечатление. Едва ли могат да се смятат за примитивни индианци, които, макар и да ходят голи, по физическия си тип напомнят древните мексиканци, а по структурата на езика си – на език, който са говорили в държавата Чибча. Изучаването на тяхното минало, за което още нищо не знаем и суровата среда на техните обита­ния, може би, в един прекрасен ден ще обяснят съдбата на тези блудни деца, към които историята не бе проявила щедрост.

В семейството

Намбиквара се събуждат на разсъмване, раздухват огъня, постоплят се след студената нощ, а след това похапват остатъците от вчерашната хра­на. По-късно мъжете на групи или сами се отправят на лов. Жените остават в лагера, за да сготвят нещо. Когато слънцето започне да се издига, жените и децата отиват на реката, къпят се и се забавляват. Понякога па­лят огън, приклекват, за да се сгреят и треперят шеговито-преувеличено. В течение на деня се къпят по няколко пъти.
Всекидневните занятия се променят малко. Повечето от времето отива за приготвянето на храната: маниоката трябва да се изстърже и изцеди, меката част да се изсуши или да се свари, орехите да се очистят и сварят, те придават на повечето от храните мирис на горчив миндал. Кога­то се появи необходимост да се попълнят запасите от от храна, жените и децата тръгват да събират плодове и да ловят малки животни. Ако храна­та е достатъчно, жените предат приклекнали или застанали на колене и положили пети под хълбоците. Или пък изрязват, полират и нанизват мъниста от орехови черупки или раковини, правят висулки за ушите или други украшения. Когато пък се изморят, се пощят взаимно, разхождат се без цел или спят.
В най-горещите часове на деня лагерът замлъква; неговите обитатели мълчат или спят в хладните сенки на своите укрития. През останалото време всички занятия се съпровождат от разговори. Почти винаги веселит­е и смеещи се намбиквара пускат шеги, а понякога и непристойни или груби изрази, които биват посрещани с шумни взривове от смях. Работата често се прекъсва от идването на някого или около някаква случка. Ако две кучета или птици се съвкупляват, всички замират, прекратили дейно­стта си и наблюдават с неотслабващо внимание, следват обмяна на впечат­ленията по повод тъй важното събитие, след което работата продъл­жа­ва.
Децата през по-голямата част от деня безделничат. Наистина, мо­миче­тата понякога се занимават със същото, с което и жените, момчетата не правят нищо или ловят риба, седейки на брега на реката. Останалите в лагера мъже плетат кошници, правят стрели или изготвят музикални ин­струме­нти, а понякога помагат и в стопанството. В семействата, като правило, цари съгласие.
След около три-четири часа мъжете се връщат от лов, лагерът се раздвижва, разговорите стават по-оживени. Хората се събират не само в семействата, но и по групички. Ядат колачета от брашно от маниока и всичко събрано през деня. Когато притъмнее, няколко жени тръгват за съседната бруса да събират или да кършат дърва за огрев за през нощта. По тъмно се чува как се връщат, спънати под тежестта, предизвикана от превръзката на главата. За да снемат принесеното, те приклекват и леко се навеж­дат назад като отпускат бамбуковата кошница на земята, освобожда­вайки че­ло от превръзката.
Клоните складират в единия от ъглите на лагера и всеки, при необхо­димост, си взима от там. Семейните групички отново се събират заед­но около своите разгорели се огньове. Вечерта минава в разговори или в песни и танци. Понякога тези развлечения продължават до късно през нощта, но обикновено, в милувки помежду си и закачайки се, двойките се държат близо един до друг, майките притискат в скута си заспалите деца, всичко замлъква и студената нощ оживява само от пукота на дървата, леки­те стъпки на поддържащия огъня човек или лая на кучетата.
Намбиквара имат малко деца. Както забелязах по-късно, бездетните двойки не са рядкост, обикновено семействата имат по едно-две деца; са­мо като изключение се срещат семейства, които имат повече от три деца. Половите отношения между родителите са забранени докато новородено­то суче, т.е. докато не минат поне две години след раждането на детето. Майката носи малкото на бедрото си, където то се придържа от широка превръзка от кора или памук, тъй като на гърба й виси кошница.

В семейството

Условията на лагерния живот, трудностите с препитанието принуждават индианците по всякакъв начин да избягват ражданията. Жените не прес­тават да търсят механически средства или билки, за да предизвикат помятане.
Ведно с това индианците изпитват към децата си силна привързаност, децата им отвръщат със същото. Но заради свойствената за намбик­вара нервност и непостоянство, тези чувства не всякога се забелязват. Малкото момче страда от лошо храносмилане, боли го глава, повръща, то или хленчи, или спи. Никой не му обръща ни най-малко внимание, цял ден е самó. Вечерта, когато заспи, майката тихичко го приближава, пощи го, прави знак на околните да не се месят, а после го взема на ръце, люлее го като в люлка.
А ето млада майка играе с малкото, ласкаво го потупва по гръбчето, бебето почва да се смее и тя тъй се увлича в играта, че започва да го удря все по-силно, докато то не заплаче. Едва тогава тя спира и започва да го утешава.
Аз видях как малката сирота, за която вече говорих, едва не беше стъпкана по време на танц; при общата възбуда тя падна и никой не забеляза това.
Когато майката противоречи на децата, те нерядко я бият и тя не се съпротивлява. Децата не се наказват, не видях нито веднъж да ги бият или дори да се замахва към някое, освен на шега. Понякога детето плаче, тъй като се е ударило, с някого се е поскарало или пък иска да яде, или пък защото не иска да го пощят. Но това последното се случва рядко: пощенето, очевидно, е приятно за детето и в същото време развлича майката, затова и това занятие се счита за проява на грижа и любов. Когато детето – или мъжът – иска да го попощят, то или той полага глава на коленете на жената, като се обръща ту на едната, ту на другата страна. Тя започва ка­то разделя косата на две и оглежда там, където кожата се показва светла. Хванатата въшка веднага бива смазана между ноктите на палците.
Плачещото дете бива утешавано от някого от семейството или от по-голямо дете.
Ето пълната картина на веселието и непосредствеността между майката и детето. През листната ограда на укритието си майката протяга към детето някаква вещ и тутакси дърпа ръката си назад, когато то си помисли, че я е хванало: “Хвани отпред! Хвани отзад!” Или тя подхваща детето и като се смее високо, дава вид, че ще го хвърли на земята: “Ей-сега ще те хвърля!” “Не искам!”, вика детето с пронизителен глас.
На свой ред малките обкръжават майката с грижа и нежност, те, например, следят за това тя да получи своя пай от донесеното от лов. Детето, докато е още малко, е неразлъчно от своята майка. Когато е на път, тя го носи до тогава, докато то не може да справи самó; след това то ходи до нея. Остава до нея и в лагера или в селото по времето, когато бащата е на лов. Но след няколко години отношението към детето от страна на родителите, особено при бащите, се променя в зависимост от пола. Бащата проявява по-голям интерес към сина, отколкото към момичето, тъй като той е длъжен да го обучи на мъжките навици; майките отделят по-голямо внимание на дъщерите. В отношението на бащата към своите деца се проявя­ва онази нежност и грижа, за която вече говорих. Бащата се разхожда с детето, като го носи на раменете си; прави му оръжие, което може да се държи от малките ръце.
Именно бащата разказва на децата традиционните митове, съвсем опростено, разбира се, в разбираем за малките вариант: “Всички умряха! Ня­маше никого на света! Нито един човек! Нищо!” Тъй започва детският вариант на южноамериканската легенда за потопа, който унишожил първоначалния човешки род.
В случаите на полигамен брак, между децата от първата съпруга и младата мащеха се установяват особени отношения. Майката поддържа с децата от първия брак приятелски тон, но той е само към момичетата от групата. Колкото и да е малка групата, в нея се отличава обществото на момичетата и младите жени, които се къпят заедно в реката, ходят скришом в храстите, за да удовлетворят естествени потребности, заедно да пушат, да се шегуват или да се отдават на игри със съмнителен вкус, на­пример, по ред да се плюят една-друга като се целят в лицето от разстояние.
Тези отношения са тесни, те се ценят, но са лишени от галантността, която се проявава понякога в отношението сред младежите в нашето общество, младите жени и момичета намбиквара рядко си оказват една на друга взаимни услуги или знаци на внимание. Близостта на момичетата към мащехите водят до твърде странен резултат: момичетата стават по-бързо независими, отколкото момчетата. Като общуват с младите жени, те участват в тяхната деятелност. Оставени сами на себе си, момчетата също се опитват да организират подобни групи, но резултатът е твърде лош и те с желание остават в края на краищата в ранното си детство по-близо до майката.
Малките намбиквара не познават игрите. Понякога децата правят някакви предмети от усукана или сплетена слама: те не знаят други раз­влечения, освен борбата и разни закачки един към друг, но обичат да подражават на възрастните. Момичетата се учат да предат, както жените, не­рядко се шляят без грижа или дремят някъде по сенките. Момчета­та на около осем-десет години започват да стрелят с малки лъкове и да се при­обща­ват към мъжките занятия.
Но и момичетата и момчетата много бързо осъзнават основния и понякога трагичен проблем в живота на намбиквара – проблемът за препи­танието, а също така и това, че от тях очакват активно участие в общата работа. С голямо желание заедно с възрастните те събират плодове и ловуват животни. Когато са гладни нерядко може да се види как те търсят за себе си храна около лагера като изкопават корени или ловят скакалци. Девойките знаят каква роля има жената в стопанския живот на племето и с нетърпение и достойнство се приобщават към него.
Ето аз срещам момиче, което нежно люлее кученце в същата пеленка, в която майката носи нейната сестра и отбелязвам: “Ти милваш своето малко кученце?” А тя важно ми отвръща: “Когато стана голяма, аз ще уби­вам диви свини и маймуни, ще ги убия всичките, нека само тя започне да лае”! При това тя допуска граматическа грешка, на която, смеейки се, обръща внимание баща й: трябва да се каже тилондаге (“когато стана голя­ма”), вместо употребената от нея мъжка форма ихондаче (“голям”). Тази грешка е любопитна, тя илюстрира желанието на жената да се включи по-сериозно в стопанските занятия, характерни за пола й, до нивото на ония, които са привилегия на мъжете. Доколкото точният смисъл на термина, употребен от момичето – “да убия на място с тояжка или сопа” (тук – тояжка, с която може и нещо да се изкопае), тя, видно е, несъзнателно се опитва да отъждестви събирането на плодове и лова на дребни животни (неща, характерни за жените) с мъжкия лов, в който се използват лъкове и стрели.
Следва непременно да се отбележат отношенията между децата, ко­ито са в роднинска връзка, това им дава взаимното право да се правят на възрастни като се наричат “съпруг” и “съпруга”. Понякога те се държат един към друг като истински съпрузи: напускат привечер семейния огън и пренасят въглени в някой ъгъл на лагера и там си кладят свой огън. Те сядат около него и имитират по своите възможности ония взаимни чувства, кои­то са виждали у по-възрастните, а възрастните на свой ред хвърлят на тия сценки закачливи погледи.
Не мога да завърша разказа си за децата, ако не спомена за домашни­те животни. Отношението към тях е както към малките деца: с тях делят трапезата, играят, разговарят, милват ги, грижат се за тях. Намбиквара имат много домашни животни: най-вече кучета, също така петли и кокошки, които водят родословието си от ония свои предци, които са били внесе­ни по тия краища от Комисията Рондон; след това маймуни, папагали, различни птици, диви свини и коати (носухи). От всичките тия животни само кучетата са полезни: те придружават жените на лов. Мъжете никога не ги използват, когато ловуват с лъкове. Останалите животни служат за развлечение. Не ги ядат, дори не ползват в менюто си кокоши яйца, коко­шките, впрочем, снасят яйцата си в брусата. Но намбиквара без колебание ще изядат пиле, ако не се поддава на опитомяване или линее.
По време на преходите всички зверчета, освен животните, които могат да ходят, се носят заедно с останалите вещи. Маймуните се държат за косите на жените като увенчават главите им с грациозна жива каска, продължението на която е увитата й около шията опашка. Папагалите и кокошките се поклащат върху кошниците, другите животни се държат на ръце. Не ги хранят щедро, но дори и в гладните дни те получават своя пай. Те пък дават възможност на групата да се позабавлява и развлече.
Да преминем към възрастните. Отношението на намбиквара към техните любовни игри можем да резюмираме с тяхната собствена формула: “Таминдиге мондаге”, в превод, ако не е съвсем изящно, то дословно: “Да се любиш е хубаво”.

Claude-Levi-Strauss 10

Claude-Levi-Strauss 9

Вече отбелязах еротическата атмосфера, която е пропита във всеки­дневния живот на намбиквара. Любовните игри предизвикват огромен интерес и любопитство у индианците; те са жадни за разговори по темата и забележките, които се обменят в лагера, са пълни с намеци и скрити недомлъвки. Половите връзки протичат главно през нощта, понякога близо до лагерните огньове, но много по-често двойките се отдалечават на стотина метра до съседната бруса. На подобни отлъчки веднага се обръща внимание, присъстващите се оживяват, обменят се впечатления, пускат се шеги; дори малките деца се намесват в оживлението, чиято причина им е много ясна. Току групичка мъже, млади жени и деца се спускат да догонят влюбената двойка и през клоните наблюдават подробности от действието, като шептят, давейки се от смях. Тези маниери главните действащи лица приемат далеч не с възторг. Понякога и друга двойка ще последва примера на първата и ще потърси уединение в брусата.
Но такива случаи са редки. Забраните, ограничаващи половите връзки, само частично изясняват причината. Истинският виновник е по-скоро темпераментът на индианците. Любовните утехи, на които се отдават с такава готовност двойките и то пред очите на всички и които нерядко изглеждат рисковани, по всичко личи, носят не толкова физиологически, колкото игрови и сантиментален характер. Може би именно по тази причина намбиквара са отхвърлили половия помпон, чиято употреба е почти повсеместна у индианците в Централна Америка.
Народите, които не носят дрехи, не са лишени от представата за това, което ние наричаме срамежливост, те само оттласкват нейната граница.
Във всекидневния живот мен често ме смущаваше свободното поведение на намбиквара. Наистина беше трудно да останеш безразличен при вида на хубавките девойки, които безбожно се валяха в пясъка в нозете ми голи и извиващи се като червеи. Когато ходех на реката да се къпя, често ме нападаха група млади или стари жени, заети с една-единствена мисъл – да ми вземат сапуна, от който те оставаха в захлас. В моя хамак нерядко прекарваше следобедния си отдих индианка, изрисувана в червено и на мен ми се налагаше да се примирявам с това, че той ставаше целия омазан.
Веднъж, седнал на земята, нещо си записвах, но внезапно почувствах как някаква ръка ме дърпа за пеша на ризата: една от жените беше открила, че така е по-лесно да издухаш носа си, отколкото да търсиш него­ляма, сдвоена като щипка клонка, която обикновено се употребяваше в такива случаи.
За да се схванат правилно взаимоотношенията между половете у намбиквара, никога не бива да се забравя основната роля на съпружеските двойки у тях. Това е главната икономическа и социална единица на групата. Всред тези номадски групи, които възникват и се разпадат непрекъсна­то, двой­ката представлява стабилната реалност (в крайна сметка поне теоретически); поне дотолкова, доколкото именно тя гарантира съществова­ни­ето на нейните членове.
Наблюдаваме два вида стопанска дейност при намбиквара: от една страна те са ловци и земеделци, а от друга – събирачи на плодове и стопа­ни на животни. С първия вид дейност се занимават мъжете, с втория – жените. Във времето, когато групата на мъжете през целия ден е на лов, въоръжени с лъкове и стрели или пък работи в градините през дъждовния сезон, жените, хванали пръчки-копачки, бродят с децата по саваната и подбират, разпарят, убиват, ловят, хващат всичко, което може да се яде: зърно, плодове, диви плодове, корени, грудки, яйца, всевъзможни дребни животни. В края на деня съпружеската двойка се среща около огъня.
По времето на узряването на маниоката мъжът всеки ден носи връзки корени, които жената разстила и изстисква, за да изпече питки. Ако пък мъжът се е върнал с добър улов, жената бързо пече на огън късове от дивеча, като ги зарива в жарта на семейното огнище. Но маниоката не стига за седем месеца от годината; що се отнася до лова, той зависи от къс­мета. В тези безплодни пясъци и най-дребния дивеч не оставя и следа от пасище, а пасищата са разделени от огромни пространства в полупусти­нната бруса. Затова и на семейството му се налага да живее най-вече от онова, което събира жената.
Често споделях с намбиквара тези уж-обеди, които в продължение на половин година са всъщност тяхната единствена надежда да не ум­рат от глад.
Когато след неуспешен лов мъжът, мълчалив и уморен, се връща в лагера и хвърля до себе си лъка и стрелите, от които не е могъл да се въз­ползва, жената изважда от своята кошница трогателен набор: няколко оранжеви плода от палмата бурити, два големи отровни паяка-птицея­ди, няколко гущера и техните дребни яйца, прилеп, малки плодове от палмата бакаюва или уагуасу и шепа скакалци. Меката част на палмовите плодове натрошават с ръце в напълнен с вода калебас, ядките изваждат с остър камък, животните и личинките едно след друго заравят в пепелта. После цялото семейство опустошава този обед, който не би нахранил дори и един бял човек.
Намбиквара имат една и съща дума за понятията “красив” и “млад”, и също една – за “некрасив” и “стар”. Следователно в основата на техните естетически съждения по същество лежат общочовешките и най-вече сексуалните ценности. Но естеството на интереса на половете един към друг е сложна. Мъжете съдят за жените в цялост като за хора, които по някакъв начин се отличават от тях самите, към тях те се отнасят в зависимост от ситуацията – похотливо, с възхищение или с нежност. В споменатото смеше­ние от термини вече се съдържа и изражението на чувствата.
Въпреки факта, че разделението на труда между половете утвърждава на жената първостепенна роля (тъй като семейството съществува най-вече заради онова, което събира жената), нейното занятие се счита за ни­зша дейност. Идеалният живот в представите на намбиквара трябва да се основава на селскостопанското производство или на лова: да има много маниока и големи късове дивеч – това е тяхната постоянна голяма мечта, която се сбъдва рядко. Ако им се налага да се хранят с каквото им попадне, и то попаднало им случайно, това се счита – и е самата действителност – най-истинската нужда. Във фолклора на намбиквара “да ядеш скакалци”, т.е. онова, което са събрали децата и жените, съответства във френския на израза “да ядеш месо от бясна крава”, с други думи да търпиш лишения.
Жената се счита за нежно и ценно имущество, но втора ръка. Сред мъжете е прието да се говори за жените доброжелателно и със състрада­ние, да се обръщат към тях някак шеговито и снизходително. Мъжете често използват израза “Децата не знаят, жените не знаят, а аз знам”; те говорят за групата на досу (жените), за техните шеги, тонът на техните разговори е нежен и насмешлив. Но всичко това се отнася до областите на обществените отношения. Когато мъжът остава сам със своята жена край лагерния огън, той изслушва нейните жалби, помни нейните молби, ще поиска нейното участие в много дела. Мъжкото самохвалство тук отстъпва място на съвместните действия на двамата партньори, те си дават сметка за главната ценност, която представляват един за друг.
Такава е двойствената позиция и у жените по отношение на мъжете. Жените мислят за себе си като за особена общност и проявяват това разли­чно; видяхме, например, че те говорят по различен начин, отколкото мъжете. Особено по-младите жени, които все още нямат деца, и любовниците. Майките и жените на възраст по-малко подчертават тези различия.
Освен това младите жени обичат компанията на децата и подрастващите, играят и се шегуват с тях; жените се грижат за животните, при това с онази човещина, която обикновено е свойствена за някои южноамерикан­ски индианци. Всичко това способства около групата на жените да се създава особена атмосфера – едновременно и по детски непосредствена, и ра­достна, и кокетлива. Тази атмосфера се поддържа и от мъжете, когато се връщат от лов или от работа в градинката.
Но жените се държат по съвсем друг начин, ако са заети с ония дейности, които са тяхно задължение. Мълчаливо, седнали в кръг и дали си гръб една на друга, те ловко и прецизно изпълняват занаятчийските си задължения. По време на преходите те мъжествено носят тежката кошница с провизиите и всички семейни вещи, а така също и снопа от стрели; съпругът крачи отпред с лък и с една-две стрели, дървена вила или сопа, които мигом пуска в действие ако види някакво животно или плодно дърво.
Жените, преметнали превръзка на чело, носят на гръб тясна кошница във форма на обърната камбана и поклащат стиснатите си бедра, крачат километър след километър със своята характерна походка: коленете са смъкнати, ходилата – раздалечени, опрени на външната си страна. Мъже­ствени, енергични, весели.
При намбиквара отношенията между мъжа и жената се определя от двата полюса на тяхната дейност, от която зависи тяхното съществуване. На единия полюс – уседналият живот, свързан със селскостопанската дейност, основана от двояката деятелност на мъжете: строителството на колибите и градинарството; на другия полюс – номадския период, който зависи от случая и глада. На тези две форми на съществование – зимната и лятната – намбиквара реагират много различно. За първия говорят с тъга, която се обяснява с покорното приемане на житейските условия с досадното повторение на едни и същи нейни проявления, докато втората описват с възбуда и възторжен тон като нещо наново открито.
Намбиквара считат, че след смъртта душите на мъжете се въплъщават в ягуарите, а душите на жените и децата излитат на небето и се разтварят в него завинаги. С това се обяснява фактът, че жените не се допускат на най-свещените церемонии в началото на селскостопанския период, когато се правят флажолетите** от бамбук. На тях свирят мъжете, които се отдалечават от колибите на достатъчно разстояние, за да не могат да ги видят.
Макар сезонът да бешие неподходящ, аз много исках да чуя свирнята на тези флейти и да се сдобия с няколко. Като отстъпиха на моята настой­чивост, група мъже се отправиха на поход в търсене на дебел бамбук, който расте само в далечна гора. След три-четири дни ме събудиха през нощта (пристигналите бяха изчакали жените да заспят). Заведоха ме на стотина метра, където, скрити в храстите, започнаха да правят флажолетите. Скоро те бяха готови и мъжете засвириха. Четирима от изпълнителите свиреха в унисон, но, тъй като инструментите звучаха не съвсем еднакво, се създаде впечатление за непълна хармония. Мелодията се отличаваше от ония песни на намбиквара, към които бях привикнал и които по своето звучене напомнят нашите селски хороводни песни. Тя се отличаваше и от пронизителните звуци, които извличат от окарините***, слепени от две съединени с восък половини от калебас. В мелодиите, изпълнявани на флажолетите и които се свеждат до няколко ноти, ми се стори, че от­крих поразителни сходства с някои откъси от “Пролет свещена”****, особено с онази нейна част, която носи заглавието “Детството на старците”.
Присъствието сред нас на жени би било недопустимо; ако това се случеше, нея, проявила нескромност или невнимание, биха убили на място. Както и при бороро, над жените намбиквара виси истинско метафизическо проклятие. Но в отличие от бороро жените намбиквара не се ползват от привилегирован юридически статус (макар, очевидно, и у намбиквара родството да се предава по майчина линия).
С нежност мъжете си спомнят онзи период, когато намбиквара живе­ят във временни укрития и се ползват от незаменимата кошница. Когато всеки ден и непрекъснато събират и ловят всичко, което им дава възмо­ж­ност с нещо все пак да се нахранят, те живеят незащитени от вятъра, студа и дъжда. Този период разчита най-вече на дейността на жената.
И по съвсем друг начин възприемат намбиквара уседналия живот в неговия специфичен и древен характер, за което свидетелстват и култивираните от тях видове растения. Непоклатимата смяна на земеделската работа й придават онази стабилност, която и зимните жилища, и обработва­емия участък, който продължава да съществува и да произвежда и след като смъртта, забравят ония, които са я обработвали в миналото.
Намбиквара се отличават с удивително непостоянство на характера. Те бързо минават от сърдечност към враждебност. Това смущава немногото хора, които са могли да ги наблюдават. Именно групата в Утиарити, бе­ше онази, която пет години преди това уби мисионерите. Познавах някои от мисионерите и ценя научната дейност на много от тях. Но протестанските американските мисии, които се стараеха да проникнат в централна­та част на Мату Гросу през 1930-те години, принадлежаха към особена разновидност: техните членове произхождаха от провинциалните семейства, където подрастващите бяха възпитавани във вяра в ада и котлите с кипящо масло. Някои ставаха мисионери тъй, като че ли бяха родени със застраховка. Успокоени по такъв начин, за сметка на собственото си спасе­ние, те счетоха, че могат повече нищо да не правят, за да го заслужат. При изпълнение на собствените задължения те проявяваха възмутителна закоравялост и безчовечие.

Намбиквара 1

Полигамно семейство. Вождът и неговите съпруги.

Намбиквара 2

Позицията на намбиквара при стрелба с лък.

Как е могло да стане инцидент, довел до клане? Аз разбрах това по една своя грешка, която едва не ми коства много скъпо. Намбиквара обладават знания в областта на токсикологията. Те приготвят отровата кураре за стрелите си, като напластяват червена кожица, покриваща корена на отровния стрихнос и я изсушават на огън, докато сместа не придобие лепкава консистенция. Те използват и други растителни отрови. Всеки намбиквара носи в себе си такива прахчета в тръбички, направени от птичи пера или от бамбук и омотани във влакна от памук или кора. Тези отрови ползват за отмъщение.
Освен тези отрови, известни на науката (тях индианците приготвят открито и без особени предпазни мерки и магически сложности, които обаче все още могат да се наблюдават на север, когато изготвят кураре), при намбиквара съществуват и други, чиято природа е тайнствена. В тръбич­ки, подобни на тези, в които държат истински отрови, те събират късче­та смола, която може да се намери в дървото бомбакс, в неговата удебе­лена ниска част на ствола. Те вярват, че ако се хвърли такова късче към противника, то може да го приведе в такова физическо състояние, което става и със самото дърво, а именно жертвата да се подуе, а след това да умре. Когато става дума за истинските отрови или за магическите субстанции, намбиквара именоват всичко това с едно име: “нанде”. С нея те обозначават не само понятието “отрова”, но и всеки вид опасни действия или ползващите се за тази цел предмети.
Тези обяснения бяха необходими, за да се разбере това, за което тепърва ще разкажа.
Бях взел в багажа си няколко големи разноцветни кълба от коприне­на хартия, които се пълнят с горещ въздух, като се пали в долната част не­голям факел. На Иванов ден в Бразилия пускат стотици такива балони. Веднъж привечер ми хрумна злополучната мисъл да устроя представление на индианците. Първата топка, изгоряла на земята, предизвика бурен взрив от смях, сякаш публиката беше чакала тъкмо това. Пускането на втория балон мина добре: той бързо напусна земята и се вдигна толкова високо, че неговият пламък се сля със светлините на звездите. Той дълго летя над нас и изчезна. Но първоначалната веселост отстъпи място на други чувства: мъжете ме гледаха внимателно и враждебно, а жените в ужас закриха главите си с ръце и се скупчиха една в друга. Намбиквара настойчиво повтаряха “нанде”. Рано на другия ден при мен дойде делегация от мъже, която поиска от мен да им покажа съдържанието на балоните, за да се убеди, че “там няма нанде”. Тази проверка беше направена много щателно. Аз им продемонстиррах подемната сила на нагретия въздух, като спуснах над огън неголеми късчета хартия. Благодарение на удивително трезвия ум на намбиквара това обяснения, макар и да не беше разбрано, във всеки случай беше прието от тях. Както става обикновено, когато трябва да се намерят виновници, всичко беше прехвърлено към жените, “които нищо не разбират”, “уплашиха се” и се опасяваха от хиляди бедствия. Не си направих никакви илюзии: работата можеше да свърши много лошо.
Въпреки това нито този, нито други случаи – за тях ще разкажа по-нататък – ни най-малко не развалиха нашите приятелски отношения.
Ето защо аз бях потресен, когато неотдавна прочетох отчет на един от чуждестранните ни колеги за негова среща в Утиарити със същата група индианци, с които десет години преди това бях живял и аз. Когато през 1949 г. той пристигнал в Утиарити, в групата били останали всичко на всичко осемнайсет човека. Ето какво пише за тях нашият автор:
“От всички индианци, които видях в Мату Гросу, тази група обединяваше най-жалките. От осем човека един страдаше от сифилис, друг имаше изкривяване на гърба, на трети зееше рана на крака, а още един страдаше от някаква люспеста кожна болест. Но жените и децата изглежда бяха в добро здраве. Тъй като намбиквара не ползват хамаци, а спят направо на земята, всички те са на петна. Когато нощите са студени, те разстилат жарта и лягат върху горещата пепел… Намбиквара носят дрехи само тогава, когато са им дадени от мисионери, които настояват те да ги облекат. Тяхното отвращение към къпането води до образуване върху кожата и космите на слой от прах и пепел; покрити са също и от гнили частици от месо и риба, чийто мирис се смесва с острия мирис на потта”.”.
“Намбиквара … са сърдити и невежливи до грубост. Когато пристигнах в лагера на Жулио, то аз често го намирах легнал върху огъня; след като ме видеше, той ми обръщаше гръб, като ми казваше, че не иска да разговаря с мен”.
“Не е нужно да живееш дълго с намбиквара, за да почувстваш тяхната ненавист, недоверие и обхваналото ги отчаяние, които предизвикват у наблюдателя потиснатост; в същото време те събуждат и симпатия…”.
Аз, познал намбиквара от времената, когато болестите, донесени от белия човек, вече бяха разредили техните редици, бих искал да забравя това гнетящо описание и да съхраня в паметта си само онова, което съм записал в моя дневник.
“В тъмната савана светят лагерните огньове. Около огнището, единствената защита от настъпващия студ, зад хилавата преграда от палмови клони и други дървета, наред с кошниците, пълни с някакви жалки вещи, за тях – цялото земно богатство, лежащи направо на земята, силно притиснатите един към друг съпрузи чувстват у другия единствената утеха, единствената опора против всекидневните трудности.
Наблюдателя, оказал се за първи път в брусата с индианците, го обхваща тревога и жалост към тези представители на рода човешки, лишени от всичко и сякаш обречени от някакво безпощадно стихийно бедствие, голи, зъзнещи от студа около пробляскващите лагерни огньове. Това печално, убого зрелище бива оживено от шептенето и смешките. Съпружеските двойки, се притискат един в друг в обятията си, сякаш в носталгия по изгубеното митично единство. Ласките не спират дори и когато до тях доближи чужд човек. На всички намбиквара са присъщи огромна приветливост, безгрижие и най-трогателната, най-дълбоката човешка доброта”.


* Така в Бразилия наричат родените в Рио де Жанейро.

** Музикален инструмент от типа на флейтата.
*** Струнен музикален инструмент.

**** Музикално произведение от Игор Стравински.

Превод С. Савчев



Митовете на Древна Индия

Изображения, свързани с Индра

и светите подвижници (1)

Живял някога цар на име Бхангасвана. Славел се със своята мъд­рост и благочестие, затова и неговите поданици го почитали като бог. Но бил бездетен царят, затова царската власт и могъщество не можели да го утешат. Един ден той решил да се отдаде на сурово подвижничество, из­вършил жертвоприношение на Агни и си пожелал сто могъщи сина. Но с това подвижничество и с този обред царят си навлякал недоволството на Индра. С времето нашествията на Сунда и Упасунда и ракшасите, пред­во­ждани от Равана, повелителят на боговете на царството небесно за­по­ч­нал да се опа­сява от всеки, извършващ велико подвижничество, тъй като с това той придобивал могъщество и застрашавал неговата власт като владетел на трите свята. И владетелят на небесното царство възнегодувал към из­вър­шилия жертвоприношение на Агни Бхангасвана, тъй като с този обред ца­рят отдал почит само на на бога на огъня, а Индра не бил получил нито част от жертвата. Така Хилядоокият замислил да лиши Бхангасвана от мо­гъ­щество и започнал да търси неговите уязвими места и да го потиква към грешки, за да му навреди. Но добродетелният цар неотклонно след­вал по­велите на добродетелите и повелителят на боговете не могъл да намери сгода да се възползва от каквато и да е негова слабост.
Но ето че веднъж цар Бхангасвана се отправил към гората на лов и тогава Индра решил да се възползва от тази благоприятна възможност, за да нанесе своя удар върху могъществото на Бхангасвана. Когато царят ос­танал сам-самичък, без своята свита, и навлязъл навътре в гората на своя кон, Индра помрачил неговото съзнание и Бхангасвана се заблудил в глу­хите дебри. Измъчен от глад и жажда, той напразно търсел пътека в го­рата и се оказал до езеро, пълно с бистра вода. Бхангасвана напоил коня си в езерото, а след това се разсъблякъл и влязал във водата, за да ос­ве­жи тялото си, изнурено от зноя и умората. След като се изкъпал, царят из­ля­зал на брега на езерото. И тогава, погледнал отражението си във водата, с голямо изумление и страх видял, че се бил превърнал в жена. Веднага раз­брал, че езерото е омагьосано. В тъгата си той възкликнал: ”Как, уви, сега ще се кача на коня? Как в такъв облик ще се върна в моята столица? Как ще се покажа на синовете си, какво ще кажа на жена си, на моите съветници и поданици? Защо ме стигна такова нещастие”?
Но не му оставало нищо друго, освен да седне на коня си и да се вър­не в своя град. Видели своя цар в женски облик, неговите синове, слуги и всички негови поданици изпаднали в изумление. Царят им разказал за случило се и завършил тъй пред своите синове: “Ще ви оставя мо­е­то царство, бъдете щастливи и се наслаждавайте на царската власт! Аз ще се усамотя навътре в гората и там ще изживея остатъка от дните си”.
Отдалечил се той в гората и там се заселил в обителта на благочестив отшелник. И след като минало известно време, Бхангасвана, живеещият в облика на жена, родил на този отшелник сто сина. След това той ги завел в своята столица и казал на първите си синове: “Вие бяхте родени от моите жени, когато бях мъж. А тези мои синове родих след като се превърнах в жена. Управлявайте моята страна заедно, като братя, родени от едни родители”! И двестате сина на Бхангасвана, подчинени на волята му, за­почнали да управляват страната съвместо в дружба и добро съгласие.
Като видял, че потомството на Бхангасвана се умножило и про­цъф­тява, Индра се разгневил. Помислил си: “Изглежда като превърнах този цар в жена, аз му донесох щастие вместо вреда”!
И владиката на боговете се преобразил в странстващ отшелник, вля­зал в столицата на Бхангасвана и като се явил пред неговите синове, им казал: “Братята никога не живеят в мир, дори и да са от един баща. Враж­дуват синовете на Кашяпа – асурите и боговете; те воюват за власт над три­те свята. Вие, наследници на царя, сте синове на владетеля-господар Бхангасвана. А тези са синове на отшелника, живеещ в горската обител. Защо делите властта си с тях, та тя принадлежи само вам”? С такива думи Индра посял раздор между братята и скоро това довело до жестока битка помежду им.
Узнал за станалото, Бхангасвана, живеещ в гората, оплакал своите синове и бил безутешен в своята мъка. Тогава Индра се явил пред него в образа на брахман и попитал: “Защо ридаеш прекрасна отшелнице? Какво нещастие те е сполетяло”? Отшелницата отвърнала: “Безжалостната съд­ба погуби двестате мои сина. Някога бях цар, о, брахмане, и имах сто могъщи сина. Но веднъж се окъпах в омагьосано езеро и се превърнах в жена; родиха ми се още сто сина. Всички мои деца бяха щастливи и се нас­лаждаваха безметежно на властта, но ето, че, по волята на съдбата, се скараха и всички погинаха във война помежду си. Защо ме сполетяха тия беди”?
Тогава Индра му се открил и казал: “Ти си навлече моя гняв, когато извърши жертвоприношение, неугодно за мен; затова и те наказах”. Бхан­гасвана паднал в нозете на царя на боговете и се помолил: “Смили се, владико, над мене. Онова жертвоприношение направих само за да ме спо­лети щастието да ми се роди потомство, а не за да те обидя. Заради това извърших моето подвижничество. Прости ми, повелителю на небесното царство”!
И царят на боговете се смилил над него и му казал: “Прощавам ти и ти предлагам да си избереш дар. Кажи ми, кои от твоите синове са ти по-мили: тези, които се родиха когато беше мъж, или онези, които породи в образа на жена. Отговори ми и аз ще възкреся тези, които ми посочиш”! Бхангасвана му отговорил, смирено положил ръце:
– О, Индра, възкреси тези от моите синове, които родих като жена!
– Защо избра тях? – попитал Индра. – Или по-малко си обичал оне­зи, когато си бил мъж?
– Любовта на жената е по-силна от любовта на мъжа – отвърнал ца­рят. – Майката е по-привързана към децата, отколкото бащата. Затова из­бирам родените, след като се превърнах в жена.
Повелителят на боговете останал доволен от отговора. ”Ти ми от­го­вори правдиво, каза ми истината, – казал той, и заради това аз връ­щам към живот всички твои синове! Сега си избери друг дар и аз ще изпълня твоето желание. Ако пожелаеш, отново ще те превърна в мъж, ако пък не искаш, бъди и занапред жена”. И Бхангасвана казал: “Бих искал да си остана жена, о, Шакра! Наистина не искам да се превръщам отново в мъж”. “– Защо? – попитал отново Индра. – Защо избираш съдбата на жена и отхвърляш съдбата на мъж”? “– Защото жената изпитва по-голяма нас­лада в любовта, отколкото мъжът”, отговорил Бхангасвана.
“Да бъде както пожела!”, казал тогава Индра и се отдалечил в своето небесно царство. А царят Бхангасвана до края на дните си тъй и си останал жена. Неговите синове възкръснали и още дълги години щастливо уп­рав­ля­ва­ли неговото царство.

и светите подвижници (2)

Индра 2
Живели някога двама велики мъдреци – Бхарадваджа, син на Брихаспати, син на Ангирас, и Райбхя от рода Атри. Двамата били верни другари и техните обители се намирали недалеч една от друга. Бхарадваджа имал син на име Явакри, а Райбхя имал двама сина – Параваса и Арваваса.
Бхарадваджа бил велик подвижник; Райбхя се бил прославил и в трите свята като ненадминат познавач на свещените Веди. Синът на Бха­радваджа Явакри попитал веднъж своя баща: “Кажи, защо тъй голяма по­чит оказват всички на премъдрия Райбхя? Нима твоето подвижничество не е по-висше от познаването на Ведите”? “– Не, сине мой, му отговорил Бхарадваджа. – На трите свята няма нищо по-висше от свещеното знание”. Чул това, Явакри се натъжил. “Райбхя почитат повече, отколкото моя ба­ща, си помислил той, – неговите синове се радват на по-голяма слава. Но аз ще ги надмина каквото и да ми струва”!
И в стремежа да постигне целта си, Явакри се отдал на сурово под­вижничество. Той постил, стоял на една нога неподвижно и в пек, и в студ, подлагал тялото си на огън и го охлаждал в студена вода и когато благодарение на неговото подвижничество заслугите му станали из­ве­стни, той отправил зов към Индра и казал: “За моя суров подвиг, вла­детелю на боговете, дай ми в дар знанието на свещените Веди”. “– Не подвижничеството е пътят до постигнеш Ведите, възразил Индра. Иди при наставник, о Явакри, и изучи Ведите както трябва, с прилежание и смирение”. Но Ява­кри не искал да стигне по обичайния път до постиженията на Ведите и продължавал своето подвижничество. И, натрупал още по-големи заслуги в изтезанието на тялото си, той отново призовал Индра. “Ти няма да постигнеш целите си чрез изтезания на тялото, – отново му казал Ин­дра. – Иди при наставник, о, син на Бхарадваджа.” “– Няма нищо в те­зи три свята, което не би могло да се постигне чрез подвижничество, – му възразил в упорството си Явакри. – Ако ти не изпълниш сега моето желание, аз ще подложа тялото си на още по-жестоки изтезания. Аз ще отсичам част по част своето тяло и една по една ще ги хвърлям в огъня; и твоята власт на небесата ще бъде разколебана от моя подвиг”! Тогава Ин­дра се принудил да изпълни желанията му. По молба на Явакри той дал на самия него и на баща му съвършеното знание на Ведите и им обещал победа над всички съперници във владеенето на това свещено знание.
Мъдрият Бхарадваджа, бащата на Явакри, бил недоволен от не­ра­зумното поведение на сина си. Той се опитал да го предпази: “Захвърли своята гордост, сине, и не се стреми да надскочиш мъдрите синове на Рай­бхя. Не ги закачай, бой се от желанието си да оскърбиш техния могъщ баща, това няма да те доведе до добро”. Но Явакри пренебрегнал добрия съвет.
Понесен от своята гордост, той захвърлил повелите на добродетелите и замислил да прелъсти прекрасната съпруга на Параваса, по-големият син на Райбхя. Започнал да й предлага тайни срещи и да я преследва с греховни помисли. Но Райбхя узнал това и много се разгневил. Той изскубнал от своята глава два кичура от косата си, и произнесал над тях заклинание, като създал от единия прекрасна жена, която приличала на не­го­вата съпруга като две капки вода, а от втория кичур – страшен демон. И създадената от него жена завлякла Явакри и го отдала във властта на де­мона, който се нахвърлил на сина на Бхарадваджа, възползвал се от то­ва, че жената откраднала от него съд с вода и той не могъл да извърши омо­вение – спасителното пречистване. Явакри се спуснал да бяга, демонът, нечистият и подвластен на злото дух, го преследвал неотстъпно. Настигнал го до самите двери на дома на Бхарадваджа, където Явакри се надявал да намери убежище. А Бхарадваджа в това време извършвал све­щен обред и бил поставил при дверите на стража сляп шудра със за­повед да не пуска никого, да не би някой да прекъсне обреда. Стражът преградил пътя на Явакри, демонът хванал нещастника и го разкъсал преди той да стъпи на осветената от жертвоприношението земя.
Узнал за гибелта на сина си, Бхарадваджа проклел Райбхя. И в из­пълнение на това проклятие след недълго време големият син на Рай­бхя Параваса убил в гората своя баща, като го припознал за антилопа. Но Арваваса, неговият по-млад син, със сурово подвижничество възкресил Райбхя и снел греха от отцеубийство на своя по-голям брат.
А неразумният Явакри се отправил за царството на Яма и там бо­го­вете му открили, че злата участ го е постигнала заради неговата гор­дост и заради това, че е тръгнал да се сдобива със свещеното знание на Ведите не по пътя, който е предопределен.

и светите подвижници (3)

Живял някога на земята царственият мъдрец Вишвамитра, син на Гадхи от рода Каушик, който се отдал на нечувано под­вижничество с цел да придобие брахмански статут и с това разтърсил царството на Индра до самите му основи. Веднъж Вишвамитра, могъщият цар на Канякубджи, посетил обителта на божествения мъдрец Васиштха и видял у него прекрасната крава Нандини, която изпълнявала всички желания. На царя му се приискало непременно да има тази крава, но Васиштха не се съгласявал каквито и съкровища да му предлагали. Тогава Вишвамитра се опитал да вземе тази крава със сила; но кравата на Васиштха създала страшни бойци, които обърнали в бягство цар­ска­та войска. “Сам бог Дяус не могъл да отнеме кравата на Васиштха и го по­стигнало възмездие заради нейното похищение”, – подсказали на Вишвамитра, и той видял, че брахманът е по-могъщ от царя. Тогава той поискал от кшатрий да стане брахман и за тази цел се отдал на велико, тъй сурово подвижничество, че Индра изпаднал в смут и си помислил: “Та той ще придобие такава сила, че с нея ще ми отнеме трона на небесата и ще завладее моето царство, както някога са го овладели Сунда и Упасунда, а след тях – и Равана”!
И както в митичните времена Брахма призовал Тилотама за спа­се­нието на небесата от могъщите асури, тъй и Индра изпратил небесната апсара Менака да съблазни Вишвамитра и да го отклони от опасното за боговете подвижничество.
И Менака се отправила към обителта на Вишвамитра, където цар­ственият мъдрец се бил отдал на жестоко покаяние, а заедно с нея Ин­дра изпратил и Ваю, бога на ветровете, и Кама, бога на любовта, за да й по­могнат да изпълни неговата повеля. Красавицата Менака приближила до обителта на сина на Гадхи, и приветствайки го, започнала да танцува и лудее на горската поляна близо до колибата. Тогава вятърът, като следвал повелята на царя на боговете, изхлузил от нея одеждини й; под­ви­жникът я видял гола и страстта ги овладяла. Той я извикал и тя се при­б­лижила. И те дълго-дълго се отдали на любовните ласки между цъф­налите храсти, а годините отминавали покрай тях като ден.
Така прекрасната Менака отклонила Вишвамитра от подвижничеството. Но той все пак постигнал целта си. Станал от кшатрий брахман и придобил велико мъгъщество, което му позволило да съперничи на Васиштха. А Ме­нака си тръгнала от Вишвамитра, но родила от тази връзка прелестна де­вой­ка; тази девойка тя оставила в долината на Хималая, на брега на ре­ка Ма­ли­ни, а самата тя, забравила за захвърленото дете, се върнала в не­бес­но­то цар­ство на Индра.
Девойката, захвърлена в стаената гора, пълна с хищни зверове, ви­дели реещи се в небето соколи. Те се спуснали и я обградили, за да я па­зят. Там, на брега на реката, я намерил и светият мъдрец Канва от рода Ангирас. Той я взел в своята обител и я възпитал като своя дъщеря. Дал й името Ша­кунтала, което значи “Оградена от соколи”, защото, когато я видял в гората, била обградена и прикрита от крилата на тези птици, пазена от опа­сности.


Предложените тук митове са от “Махабхарата”. Сказанието за Бханга­свана е в книга XIII, а сказанието за Явакри – в книга III. Разказът за подвижничеството на Вишвамитра, царят на Канякубджи, открива обширен цикъл от предания, свързани с този популярен персонаж, епическата митология в книга I на “Махабхарата”. (Съвременното име на град Канякубджи е Каннаудж, който се намира по течението на Ганг. Надявам се читателят да си спомня, че за имперския град Каннаудж ставаше дума и в много интересната историческа статия на А. Аширбади Лал и М. А. Мамта Шукла “Индия в зората на Махмуд”, която отпечатах в кн. 37-38 на списание “Andral” от 2003 г.). Версия на сказанието за съперничеството между Вишвамитра и Васиштха заради прекрасната крава Нандини се среща и в книга I на “Рамаяна”.
Нандини – така се нарича прекрасната крава във версията на “Махабхарата”; в “Рамаяна” тя носи името Шабала.
Малини е древното название на река Чука, течаща на територията на историческата област Аудх.
Канва от рода Ангираса е легендарен мъдрец, споменаван и в “Ригведа”.

Превод С. Савчев

Andral 84-85 êîðèöà 2

Към Andral 84-85 a, 2016