На 9 юли

се навършиха 100 години от смъртта на героя от Балканската война Никола Кръстев Вачоолу, мой прадядо, „загинал геройски за Родината“. Мир на праха му. Нека тия няколко думи бъдат цвете на неизвестния му гроб!

С. Савчев

Свидетелство за народна признателност

Свидетелство за народна признателност

Изображение0573Паметникът „Орлето“ в Сливен.

Изображение0572

Китка от лавър и хризантема в памет на героите, август 2013.

Изображение0574

Един спомен

Йордан ЙОВКОВ

Има много места и много средства за увековечаване на мъченичествата, подвизите и големите дела. Едно от тях и, може би, най-популярното, привично и любимо на всеки ум – това са годишнините. Народите, подобно на отделните личности, обичат да подчертават и отбелязват паметните дати на живота си и много дни в календари, отредени на светци и мъченици, се посветяват на други труженици и други герои. Ние преживяхме една година, изпълнена с радост и тържество, но и помрачена с нещастие и горест. Всеки ден на тая година има своето събитие, своя празник или своя траур. И когато времето повръща отново дните, всеки от тях донася някой спомен и сключва една годишнина.

Навършват се две години от атаката на Чаталджа. Не виденията на едно минало, а като че виждам суровата и мрачна действителност на тия дни. Нахлуването и настъплението в Тракия ставаше с една невероятна стремителпост и бързина. Над разкаляните полета, под облачното и дъждовно небе, войната преминаваше с бързината и свирепостта на буря, която с блясъка на светкавиците си, с тежкия грохот на гърмежите си се местеше от едно място на друго, отминаваше и глъхнеше все повече и повече на юг.

В последните дни на октомври армията беше вече пред Чаталджа. Настъпи напрегната и заплашителна пауза, която все пак даваше радостно облекчение след умората и страданията. Бяха хубави и слънчеви дни. Навред се редяха биваци сред пейзажите на една екзотична природа, разкошна и хубава дори в късната есен:горите пазеха зеленината си, в полетата имаше още цветя, южният вятър идеше на страстни и огнедишащи пориви. Отвсякъде се откриваха нови и невиждани хоризонти, които учудваха и смайваха, подобно па панорамата, която се открива пред очите на пътника, достигнал най-високия планински връх. От скалите на Акаланската височина войниците, облечени в сивите си шинели, със загорели и обветрени лица, можеха да виждат сега на една страна Черно море, мъгляво, тъмно и неприветливо, а на друга – Мраморно море, бяло и светло, като разляно сребро, задрямало в тишината и негата на топлия юг. Очите се взираха и по-далече, зад мълчеливата и загадъчна линия на чаталджанските хълмове, погледът чезнеше в мъглявите далечини, без да открие нещо, но във въображението въставаше мистичното видение на големия град, безбройни бели минарета, отправени към небето, мраморни дворци, хвърлили отраженията си в огледалото на тихите заливи – всички чудеса и всички тайни на приказките от хиляда и една нощ.

И всичко това, което векове е било само мечта, а сега ставаше действителност, справедливо и естествено даваше вярата в края на едно тържество, в последните дарове на едно щастие, което се беше показало разточително и щедро. В душите проникваше насладата от честно завършения труд и тихият зов на далечните огнища. Но в такива минути на упование и надежда идат големите нещастия, за да бъдат по-жестоки и по-мъчителни. Наместо разбития неприятел, към когото сега нямаше повече омраза, който даже изглеждаше добър, защото беше нещастен – наместо него се яви друг, невидим и непобедим. Яви се холерата. Яви се неочаквано и внезапно, като че в един само час, в една само нощ. Никое сражение не беше дало толкова много и безполезни жертви. И тая армия от калени и изпитани войници, която сама носеше стихията на разрушението и смъртта, против тая напаст нямаше още средства, изтръпна и се смути. Тия хора бяха навикнали да гледат право в лицето на смъртта, но сега тая смърт беше друга, коварна и невидима, тържествуваща и неумолима. Тя се втурваше сред най-голямото безгрижие, сред смеха и шегите, отнасяше жертвите си още с усмивката на устните им, с недовършените им разговори. Неведнъж при първото развиделяване на деня намираха мъртъв тоя, когото през нощта мислеха само задрямал, сложил доверчиво глава върху рамото на другаря си. Няма друг по-страшен и по-вледеняващ от тоя ужас, който беше прострял тъмните си крила над чаталджанските лагери!

Млади и жизнерадостни момчета, които имаха още много сили и много здраве, умираха нечакано и безропотно, умираха с някакво недоумение и с един трагичен въпрос в застиналия и неподвижен поглед. Това напомняше само безнадеждността и жестоката гибел на хора, поглъщани от подвижни пясъци, напомняше безпомощността и страданията на лъв, който трябва да умре не от друго, а от невидимите жила на отровни мухи.

На 4 ноември се почна атаката. Тарфа, Софас, Калфакьой – това не бяха нищо друго, освен пространни и мрачни гробници. Но ето из тия гнезда на заразата и на смъртта, измежду купищата непогребани трупове, измежду хилядите нови гробове, които още нямаха ни кръст, ни надпис – отново се явиха и потеглиха гъсти и стройни колони. И те изглеждаха пак така могъщи и уверени, както някога. Това приличаше на едно чудотворно възкресение, едно преобразяване, което поразяваше и трогваше. Стихийният устрем, който няколко дни беше спрял неудържимото и непобедимото движение напред, което още запазваше инерцията си, тая скрита и могъща сила на духа живееше още, издигаше се над смъртта, изправяше болните, искаше сякаш да възкреси и мъртвите. Имаше, помня, много войници с бледи и изпити лица, с хлътнали и угаснали очи. някакви мълчеливи и покорни призраци, които отиваха напред, като се подпираха на тояги или на пушките си. Това бяха отбелязаните вече жертви на холерата. Това бяха неизстинали трупове, непогребани мъртъвци, които в увлечението и екстаза на живите и здравите отиваха да намерят още една по-достойна и по-хубава смърт.

Аз няма да описвам това голямо и кърваво сражение, няма да търся разумното му оправдание, историческата му необходимост и полза. Може би всичко това да се отрече. Но то ще си остане сражение на най-безумната храброст и на най-беззаветното самопожертвуване. В него няма отделни подвизи и те не могат да се изброят, защото то цялото е голям и рядък подвиг. Мъчно е да се опише и да се обгърне с преценките и разбиранията на ума, както беше мъчно да се разпознае кои от хилядите загинали войници бяха умрели от рани и кои, в самите превзети вече окопи и фортове, бяха издъхнали в последните конвулсии на холерата.

Имаше много и покъртителни епизоди. Между многото разкази, които бях слушал още там, не мога да не си спомня сега особено за един. Тоя разказ се предаваше от уста на уста, повтаряше се всякога тихо и някак тържествено, с това благоговение, което вдъхва всяко мъченичество, и с това непресторено вдъхновение, което иде от всяка легенда.

Рано сутринта, в още мъглявия здрач, някои дружини в настъплението си достигат до Кара су. Изведнъж пред тях се изпречва една от никого неподозирана река, без брод, без мостове, враждебна и зла с дълбоките си и студени води. Да се стои под дъжда на гранатите и куршумите е невъзможно, за връщане назад не може и да се помисли. Една минута мъчително колебание и недоумение у всички. „Напред! Ние ще се удавим, но вие минете по нас!“ Кой или кои са извикали това, не зная. Тия хора обикновено остават неизвестни и безименни. Но спрените за минута и разколебани редици се хвърлят всички в реката. Мнозина се удавят, но другите преминават и продължават атаката.

За първи път аз чух да разказва това един непознат войник. Наблизо в окопа нашите войници, тъй предани, тъй наивно добродушни сред големите опасности и усилия, внимателно и напрегнато слушаха. Той свършва и всички замълчават. Лицата стават сериозни и замислени, чува се тиха въздишка, погледите бавно се откъсват от войника и неподвижно се спират, устремени в пространството. Някой продумва тихо:

„Господи… Какви момчета!…“ Никой не иска да узнае повече подробности, никой за нищо не запита вече. И какво виждаха тия скръбни и замечтани очи? Не виждаха ли тая непозната и чужда река, широка и ослепително светла в свежестта на утрото, огнения наниз на шрапнелите и под тях спрените на брега вериги. „Ние ще се удавим, но вие минете по нас!“ И ето тая светла река изведнъж потъмнява, спряна, свързана и победена. Маса трупове я запълват, преплетени, притиснати близо един до други в последните прегръдки на задушевна и нежна обич. Твърдо упорство и непоколебима решителност, но и някакво блаженство и странна усмивка стоят на тия бледи и безжизнени лица, върху които падат мокри и разбъркани коси. Вкоченени и оголени ръце се протягат, вчепкани в корените на брега със свръхестествената и страшна сила на предсмъртните минути.

„Ние ще се удавим, но вие минете по нас!“ Какъв трагизъм и каква чиста и безпределна доброта има в тия думи! В тях е цялата душа на любими и млади хора, на мъченици и герои. Ето защо и самата тая случка не се виждаше вече тъй, както всъщност може би е станала, а се рисуваше картината на едно чудо, пред което се благоговее и в което трябва да се вярва. А там, в окопите, ония, които слушаха тоя разказ, сами създаваха в душите си тая легенда, но вярваха в нея.

И наистина, дълбоките и студени води на Кара су не спряха дружините, които атакуваха Чаталджа. Не ги спряха и хиляди други опасности и пречки. Тоя ден като че ли нямаше една разумна и ясно поставена цел, която методично и упорито трябваше да се постигне. Нямаше връзка, нямаше координирани усилия. Сред влажната и гъста мъгла, която припадаше и се раздигаше, сред гърмежите и хаоса на един ад, виждаха се тия отделни дружини, всяка устремена по своя посока и свой път, черни купчини от хора, които ту изчезваха, ту отново се показваха на някой гребен, намаляваха се, разпръсваха се и се събираха наново, но отиваха все напред и напред. Те превземаха окопи и след това ги напущаха, влизаха във фортове, застилаха ги с трупове и след това ги оставяха. Като стоманените чела на старовремските стенобойни машини, тия живи ядра се удряха в твърдините на укрепленията и в повратната сила на своя удар се повръщаха назад. А пред тях отново се изпречваше Кара су, все така дълбока и студена, все така враждебна и зла.

На другия ден останалите живи от тия войници стояха в същите окопи, от които бяха настъпили. Нямаше никаква стрелба, не се забелязваше никакво движение. Но това мълчание беше и заплашително, и зловещо, чувствуваше се в него неутихнал гняв и неразколебана сила. И може би затова от всички фортове на Чаталджа се започна трескава и честа стрелба, безвредна и суетна. И това не беше тържеството на една победа, увереността в собственото си надмощие, а страхът и безпокойствието пред един втори и по-страшен удар.

Но втора атака не се предприе. Още много дни войниците останаха в окопите си. Всички стихии, всички лишения и нужди, всички болести и мъки бяха се сдружили против тях. Те не отстъпиха. Тяхното велико страдание беше равно само на тяхната велика любов.

100 години от Балканската война

Днес, 4 ноември 2012 г., точно преди 100 години, един от моите предци е загинал в Балканската война с името на България в сърцето си. С тази публикация скланям чело и пред неговата памет и пред паметта на всички, дали живота си в онази война.

Ще призная, че много отдавна имах идеята и желанието да изпратя официално питане до Архива на Военноисторическия музей във Велико Търново за смърт­та на двама от прадядовците ми, участвали в Балканската война. Знаех, че двамата са загинали в боевете, но кога и къде – не се помнеше в семейството. Много по-късно открих някъде запазен леко пооръфан официален документ за смъртта на единия от тях, който отпечатах в

Продължението виж в Andral 68-69 a, 2012

Борци, чийто завод откри любимият ни министър-председател

преди месеци, ги хванаха с далавера по ДДС. Поне тъй твърдят от МВР, но нищо чудно, съвсем “невинно”, хората на Цветанов пак да са останали без годни доказателства. Гриша Ганчев изкара за всичко виновни … цигани, чиито фирми направили голямата кражба, пък виж, синът му и хората около него били света вода ненапита. Пък то и от километри е ясно, че дори и “цигани” да бъдат намерени за виновни, то те са били предварително маркирани някой ден да бъдат натопени. И то много яко. За да измият очите на България пред ЕС за справяне с организираната престъпност.
По същия начин хора на “Герб”, т.е. на Цветанов и духовния му водач Бойко Б

Продължението – в Andral 66-67 a

БЕЗ ГЛАС

Гюнтер ГРАС,

Нобелов лауреат за литература

Дами и господа,

По време на дъждовете миналото лято, т.е. по време на „постния“ за новини сезон, когато незабележими партийни членове искаха да наводнят новинарските емисии със страховити истории, по изключение имаше истинска новина, която разбуди публичното пространство. Като че ли синият, десен екстремизъм бе неочаквано открит като заплаха за Германия. „Откритието“ беше подпомогнато и от серия брутални насилствени актове, които доведоха дори и до фатален край. Имайки предвид, че някои от участващите младежи живеят в градовете и селата на Източна Германия, все още неразрешеният проблем с опита за убийство в Дюселдорф бе избутан на заден план. А оттогава насам, въпреки падането на Стената, ние германците все още продължаваме да мислим ограничено по жизнено важни въпроси и се самоопределяме като източногерманци и западногерманци и източногерманците за пореден път дадоха повод за подхранване почвата на насилието. Повлияни от комунистическото си минало, те се възприемат от обществото по презумпция склонни към такива проблеми, като че ли в продължение на десетилетия не е имало местни „подпалвачи“, подпомагани от високоморалния дребен буржоа Бедерманс, (герой на швейцарския писател Макс Фриш – бел. С.С.) формиращ задължителната част на всяка действаща десница. Разбира се, Бавария бързо апелира за забраната на Националсоциалистическата партия. Надигнаха се слаби, колебливи гласове, противопоставящи се на забраната: забраната на една партия не би била достатъчна за разрешаването на този проблем. Силнопрофесионалните скинхедс бяха бързо идентифицирани като лошите. И все пак скоро стана очевидно, че това предполагаемо безпогрешно посочване на очевидни расисти и убийци е само върхът на айсберга: никой нямаше, а и все още няма куража да назове името на гореспоменатия буржоа Бедерманс като техен съучастник, но в управлението.

В Германия е същото както във всяка друга европейска държава: рибата се вмирисва откъм главата и стига до опашката. Хората забравиха или се опитаха да забравят, че преди години, в началото на дебата за приемане на бежанци, баварският министър-председател г-н Щойбер беше този, който с демагогско трептене на гласа предупреждаваше за възможната „поквара на немската раса“ А преди около година, веднага след като изборите в Австрия взеха своя разрушителен курс, отново г-н Щойбер беше този, който окуражаваше Австрийската народна партия на Хайзер. Със сигурност все още си спомняме расистките изказвания на Роналд Кох, сегашният министър-председател на Хесен по време на местните избори за блокиране на твърде закъснялото натурализиране на отдавна отседнали чужденци. Въпреки че кампанията Kinder statt Inder („Повече деца, не индийци“) бе доказателство за провала на парламентарните избори в Северен Рейн-Вестфалия, това все пак говори красноречиво как безотговорни политици, призоваващи за забрана на Националсоциалистическата партия, скачат в расисткия влак, когато това им изнася.

Мога да продължа с примери за явлението, но вместо това ще се върна на решението да се спре финансовото обезпечаване на приютите от федералната конституция и последиците от този ход, под който Социалистическата партия се подписа, като една от причините за повишаване на насилието и активността на десницата. След като това решение беше взето, стана практика в правовите държави да се отсъжда нечовешко отношение към търсещите убежище. И още по-лошо, такова отношение стана тъй обичайно, че дори и най-скандалните инциденти почти не привличат общественото внимание. Във всеки случай реагират само малки групи хора. Те се опитват да помогнат, като осигуряват на бежанците убежище в църквите или безрезултатно протестират срещу бруталното разделяне на семейства на бежанци. Ученици изпращат протестни писма с надеждата да защитят кюрдските си съученици от насилствено депортиране. Като че ли сме приели факта, че около 4000 души, които не са извършили никакво престъпление, са задържани в арестите на Германия и очакват експулсиране, като че ли са престъпници. От време на време самоубийство на „летището за депортиране“ на Франкфурт разбунва духовете за ден-два, преди Държавата и Законът да вземат нещата в свои ръце. Те цитират споразумението от Шенген, позовават се на практиката в другите европейски страни и поддържат мнението, че в сравнение с другите страни Германия е сравнително либерална в това отношение. Също така те, а това е нещо ново, правят разлика между търсещите убежище, които могат да бъдат полезни на германската икономика, и тези, които били в тежест на нацията, или още по-точно, на данъкоплатците. Системата на подбор се нарича „селектиране“, термин, който ни връща отново към криминалното минало на нацията.

Тук нямаме време да се спираме на всички отделни случаи, за които съм уведомен чрез спешни повиквания, доказателство за абсолютно незачитане на човешкото достойнство на търсещите убежище в Германия. Родители се разделят от децата им и обратно. Босненци, все още разтърсени от травмата, причинена им в периода на преследвания в родната им страна, също са заплашвани с депортиране. Що се отнася до липсата на съчувствие, накратко казано, сегашният министър на вътрешните работи продължава ужасяващата практика на предшественика си. Не е за вярване.

Така стоят нещата в Германия. Дали ситуацията е по-добра в другите европейски страни? Няма, разбира се, да ги сравнявам и да им давам оценка, но най-общо казано Европейският съюз, включително и от бъдещите нови страни-членки, все повече се възприема като крепост. Европа се опитва да закове с летви всички пролуки срещу прииждането на бедни хора от Африка, Азия и Русия, които искат да дойдат или вече са тук. Не е лесна тази задача. Стоиците километри от италианското и испанското крайбрежие, добре организираният трафик на нелегални емигранти, лесното преминаване на източно-европейските граници – всичко това вещае неуспешното построяване на крепостта. В момента се справяме с депортирането. При все това, че има колебание и недоверие, все още си мислим, че опрощаването на дълговете на бедните страни е достатъчна помощ за държавите от третия свят. Все повече стават приетите закони, които ограничават пространството ни за демократични маньоври. Както вече казах в началото, си мислим, че можем да елиминираме десния екстремизъм, действие, което често предполага официалните власти да налагат насилствена практика на забрана на националсоциалистическите партии. Развиваме представата за тунел. Заобикалящите ни страхове са провокирани от скритата ксенофобия, често поощрявана от главните ни политически мотиви. Все пак, въпреки че е невъзможно европейските граници да станат напълно недостъпни отвън, психозата за сигурност започва да се разпростира и към малцинствата, с които съжителстваме от векове на този континент.

Тези малцинства са основната тема на нашата дискусия. Те непрекъснато са възприемани с подозрение, живеят под натиска на неизменните предразсъдъци. Те са били дискриминирани и преследвани, а за 12-те години на властване на германския расистки закон – депортирани и убивани в концентрационните лагери. Докато заобикаляме признаването на вината си тях или ги забравяме, или само ги споменаваме мимоходом. Говоря, разбира се, за синтите и ромите. Приблизително двадесетте милиона представители на този народ формират най-голямото малцинство в Европа, а те все още са слабо приети. Като че ли са без глас, те са тук, но не са представени в институциите, където се взимат социалните и политическите решения.

Споменаването на ромската култура е като покана за словоизлияния, посветени на циганската музика и нейното влияние върху испанските, унгарските и немските композитори. От една страна възприемаме ромите като хора, които са само и единствено виртуозни цигулари, дори и когато им помагаме като важно малцинство, което се е сдобило с демократичното право на консултация, а ние винаги сме готови на високопарни декларации. Трябва все пак да отбележа, че правото на консултации (представителство?, тук очевидно преводът е неточен – б.р.) вече се зачита. В младата и бивша република на Югославия – Македония – поне засега защитена от безмисленото кръвопролитие на Балканите – четири ромски партии имат представители в Парламента. Romanes, езикът на ромите, се радва на официално признание. За сравнение – Чехия, където дори по време на комунизма ромите са имали 11 представители в парламента, правото на консултации се изгуби по време на политическите промени. Наскоро на Световния конгрес на Romani Union в Прага 400 представители на това широкоразпространено малцинство чуха на собствения си език подробности за всички несправедливости, на които са били подложени ромите през вековете: неправди, които все още трябва да се документират на европейско ниво и които варират от дискриминация и сегрегиране през експулсиране до преследване и унищожение. Ето един пример – от 280 000 роми в Косово, днес там са останали между 8000 и 10 000 човека, които са натъпкани в гетата и се опитват да оцелеят. Мнозинството от тях са прогонени заради омразата и насилието от страна на сърби и албанци. Дали защото войската е недостатъчна, или защото, отново, на ромите се отказва всякаква защита, силите на КФОР не успяваха и все още не могат да осигурят закрила от тази двойна доза омраза. И все пак, участниците на Конгреса в Прага говореха открито, но до известна степен неуверено, за ромската нация. Делегатите решиха, като за начало, да открият представителство на  Romani Union в Брюксел, тъй като там е друго пространство, където всяка икономическа и индустриална група с интереси има свое лоби и може да влияе върху вземането на решения, в който ромите отново са без глас.

Но такава стъпка не е и не може да бъде достатъчна. Малцинство с такъв обхват, – което въпреки че в моята страна не е тъй многобройно за разлика от яркото им присъствие в Испания, Португалия, Чехия, Словакия, Румъния и България – разбираемо жадува за демократично право на консултация. А къде има по-добро място за основаване, ако не тук – в Страсбург, в Европейския Парламент? Не е достатъчно обаче да прокараме традиционните тържествени и добронамерени резолюции, изтъкващи очевидното чрез потвърждение на същестуването на ромите като народ. В замяна на това е време вечноразширяващият се Европейски съюз да заживее според собствените си амбициозни стандарти. Европа трябва да стане нещо повече от обикновен голям пазар с бюрокрация, която защищава собствените си икономически интереси. Европа има обща история, въпреки че противоречивата част от нея е вкарвала всички твърде често във войни и насилие, а от XV век насам народът, който всички наричаме цигани, gitanes or Zigeuner – често преследвани и страдащи – е част от тази история. Европа е продукт на международно влияние и нейната култура черпи вдъхновение от много и различни извори: не можем да отречем, че в музикално отношение, примерно, е повлияна от ромите. И Европа носи колективна отговорност. В края на века, през който тоталитаризмът и расовите различия, световните войни и геноцидът, безмислените разрушения и масовите гонения доведоха неведнъж континента ни до ръба на пропастта, но и век, през който, все пак, се опитахме и възприехме идеята за демократичнто общество, трябва да е възможно да се даде на най-многобройното европейско малцинство, наречено ромски народ и нация, място и глас в Парламента в Страсбург.

Ромските представители, събрани в обща листа, могат да намерят места в следващия Европейски Парламент. Осъзнавам, че има много конкретни препятствия по пътя към демокрация в избирателната кутия. Не само решението на кандидатите да се изправят лице в лице с дълбоко вкоренените предразсъдъци, но също така ще бъде много трудно да убедиш ромските граждани (много от които са без гражданство) да се регистрират като избратели. Самата дума „регистрация“ пробужда спомени за стотиците хиляди роднини на днешните роми, които са били регистрирани, а след това (вече след като са официално регистрирани) – арестувани на базата на внимателно съставени списъци и депортирани и убивани в германските концентрационни лагери. Затова и страхът от регистрация – дори и за демократични избори – е разбираем, но при всички случаи трябва да бъде превъзмогнат. Друга причина е фактът, че romanes, езикът на ромите, съществува отчасти в писмен вид. Въпреки че се говори от ромите във всяка европейска страна на отделните диалекти едновременно с националния език, той е ограничено средство за комуникация за всяка отделна езикова общност и в същото време средство за разделянето на различните общности. Той е бил и продължава да бъде защитен механизъм: тайният език на дискриминираните и преследваните. Но и в тази област съпротивата трябва да бъде постепенно преодолявана. На Международния конгрес в Прага в това отношение бяха поставени множество искания. Например, европейските власти и Европейската инвестиционна банка биха могли да се заемат с реализирането на дългосрочна програма за развитието и използването на romanes в училище. Това е единственият начин ромските деца да имат достъп до по-високо образование в училищата и университетите; единственият начин да се даде възможност достатъчен брой от тях да станат представители на народа си, особено – както вече споменах – в Европейския парламент в Страсбург.

Може би сте изненадани от това, че правя предложение, вследствие на което ще се натъкнем на почти непреодолимо противопоставяне. Не само това, но аз идвам от страна, олицетворяваща скандали и мръсотия, и освен учудването (повдигането на вежди), е дала приноса си за цензурата. Факт е, че преди две години, при рутинната смяна на правителството, две трети от документите от офиса на федералния канцлер бяха изтрити, накъсани или с други думи – унищожени. Факт е, че в Германия – страна, която все още носи тежестта на отговорността за престъпления, извършени от нацистите – отказва да заплати компенсации дори и на малкото оцелели жертви на робството и насилствения труд. Факт е, че идвам от страна, където политиката на ксенофобия носи печалба за десните екстремисти, прилагащи терор по улиците. Със сигурност това са проблеми, с които моята страна трябва да се справи. Но темата, която ние дискутираме тук в Страсбург, преодолява националните граници. И вместо да приемаме красиво изработени декларации срещу расизма, ние трябва да дадем ясен политически знак за неговото превъзмогване. Затова повтарям предложението си и ви предизвиквам: Европейският парламент ще отстоява правото на присъствие и глас на свободно избрани ромски представители в него. Тъй като ромите са най-мобилните граждани на Европа: те не познават границите, а страданията, които са понесли, ги правят по уникален начин, истинските европейци.

Превод от английски: Надя Немцова

Бележка на редактора: Това слово на световноизвестния писател Гюнтер Грас е произнесено на 11 октомври 2000 г. в Страсбург на Световната конференция против расизма, расовата дискриминация, ксенофобията и нетолерантността. То не е известно на широката българска общественост, за разлика от многократно издаваната оттогава и уж забранена автобиография на Хитлер. Нито един български вестник, списание, радио или телевизия не информираха своите читатели и зрители, че такава конференция се е състояла, нито една медия не посмя да популяризира това слово на Лауреата на Нобелова премия, то не влезе и в книги, които го популяризираха като нобелист след това. Нека читателят си зададе въпроса защо и да търси отговорите най-вече в себе си…

Аndral 11-12, 2000

Допада ми

разбирането за Родината и отношението ни към нея на един Атанас Далчев! В последните години пръдливото родолюбие (дори и на разни професорчета, журналистчета и патриотарчета, да не говорим за някакви маке певачки и ръмжащи певчовци, дето размахват Ботйов като съдран парцал) ми е дълбоко противно. Когато двамата ми прадядовци са загинали в Балканската война за България едва ли са се и сещали дори да вдигат високо хоругвите на празното патриотарство, нищо, че и двамата със сигурност са викали „По пет на нож!”, когато са тръгвали в атака. Те са оправдани, тъй като са дали живота си за нея, за разлика от професорите, журналистите и дембелите-патриоти, които на крачка от границата са абсолютно непознати за света и цял живот са яли, пили и са се облагодетелствали все с нейното име на уста!

ДЕСЕТ ЕТЮДА ЗА СЪВРЕМЕННАТА БЪЛГАРСКА ЖУРНАЛИСТИКА

Уважаеми дами и господа,

Благодаря за поканата да участвам в настоящата конференция. Можех да напиша следващите страници и в по-подходящ стил за подобна среща, но се съгласете, че за един писател публицистичният маниер е по-свойствен. Следващите етюди може би са познати за някои от Вас, но не считам, че прокламирането им от тази трибуна нито за излишно, нито за “не на място”. Научното слово изследва, констатира и информира, публицистичното опитва да тушира, изглади, преодолеетенденции, които след време биха били обект на изследване от учените. Тези етюди наистина се отнасят за България, но аз не се съмнявам, че като проблеми и отношение, са валидни и за Балканите като цяло.

Етюд първи

Отношението към ромите в България не се различава в същността си от отношението към ромите в която и да е европейска страна. То варира най-общо казано от сладникавата романтична приповдигнатост до яростното отрицание. И в двете крайни точки на люшкащото се махало ние се “гледаме, гледаме”, но … никак, ама никак не се познаваме. Направили впечатление с начина си на живот, с типичния си външен облик и с език, странен за “местните”, те са си изградили за нас “образ”, какъвто … са могли и който им е най-“лесен”. (Ако пък случайно “не се вместиш” в техните предварителни представи, още по-горко ти…). Т.е. и в единия, и в другия случай това са само … представи, бих казал “заместители на представи”. За 126 г. нова българска държава за ромите се знае почти толкова, колкото при зараждането й. Едва в последните няколко лета се появиха изследвания, които правят опити нещата да се огледат от повече страни. Отделен въпрос е, че и в излезлите книги, доклади и публикации често не се отива по далече от емпирията, от повърхностното (меко казано) и манипулативно отношение. Вече бъка от псевдоучени, публицисти и изследователи, които обаче нямат нищо против да топнат пръсти в меда на европейските пари от модната ромска тематика.

Много въпроси има – кой и кога ще им даде отговор? Ние сме небръснати, вие успяхте ли да се обръснете? Към новичко ножче ли да се присегнем или към онова ръждясалото?

Да си зададем, все пак, някои въпроси:

– как се съотнася “историческото” познание за ромите по отношение няколкостотин годишното ни “пребиваване” по тия земи?

– какво е България за нас самите?

– какво сме ние за България?

– как­во е отношението на редовия гражданин към неговите сънародници?

– какво е отношението на българските власти към нас от 126 г. насам?

– какво е нашето отношение към българската национална съдба?

– какво е отношението ни към нас самите?

– какво е отношението на българската хуманитаристика към нас и към съдбата ни?

– какво е мястото ни в историята на България и науката дала ли е отговор на тоя въпрос?

– какво познание за нас са дали пресата, другите медии, изкуствата, културата като цяло?

– в какво възпитават децата ни – във взаимно уважение, толератност, опит да се вникне в същността на другия или в омраза и расизъм, в душевна мръсотия и елементарна човешка глупост?

Е, ние не бихме могли да отговорим на всичките тия въпроси, а и на още, и още… Пък и да отговорим ние, какво ли ще променим…

Етюд втори

В центъра на София, току зад Съдебната палата (каква ирония!, показваща съвсем видимо безсилието и безхаберието на съдебната ни система, а и на властта като цяло) скинари хвърлиха от високото едно бездомно и беззащитно дете и го убиха. Толкова време вече за тоя случай, който вестниците оползотвориха само за ден, колкото да си продадат броя и вече никога не се върнаха към симптоматичното събитие, никой не го е еня дали се разбра кои са го направили, ако “да” – има ли последствия, ако “не”… А защо трябва да е “не”? Обществото спи блажено. Всеки се е затворил в собствената си черупка, всеки дотам е затънал в безпаричието, в собствената си физическа и духовна мизерия, толкова вече е свикнал с лошите новини, че само си казва “дано утре не стане същото с мен”… И е вече реалност оная картинка, която някои виждаха в сценариите – да се плаши обществото, непрекъснато да се плаши, ако няма с какво – да се измисли нещо, каквото и да е, но да не се остави на мира обикновеният човечец, данъкоплатецът, онзи, дето пълни хазната. Преди двайсет години българинът беше плашен с турците, днес го плашат с циганите, утре…, до утре все ще измислим нещичко. Обществото да живее в непрекъснат стрес, да се манипулира по всякакъв начин, ако няма никаква опасност – да се измисли, но да не се оставя на мира. Това е философията на цинизма, на политическия цинизъм на всички управляващи, на ония новобогаташи, които живеят на нашия гръб. Това е философията на безсилието, на тоталното бездарие да оправиш собствената си държава, това е философията на омразата към България и към всичко българско. Да, тъкмо техните лакеи излизат с тезата, че само и единствено те мислят за страната, затова и повдигат “големия” въпрос за “циганската опасност” – видите ли, след десет години ромите ще станат три милиона… Тия хора вадят от блатото чиста вода, цитират имена, които са точно толкова бездарни, колкото и самите те, ще наизвадят толкова “изследвания”, че на обикновения човечец свят ще му се завие… А те това и целят. Днес – статийка, утре – предаване по частен канал, вдруги ден – втора програма, в петък – половинчасово предаване по радиото… Подготвят общественото мнение, пускат въдици, обработват съзнанието на хората, манипулират го, плакнат му мозъчето. Някой плаща за тия неща. С парите, дето ги ограбиха от банките – нашите пари. С парите, дето изчезнаха преди Десети – нашите пари. Все с нашите пари – по нашата глава.

Истината е друга. Че никога в своята история не сме вдигали ръка срещу друг народ! В отдавнашно си минало сме живели в ширини, на които са се говорели толкова езици и диалекти, живеели са толкова народности и народностни групи, изповядвали са се толкова религии и ереси (и то съвсем свободно и тъй демократично, както днес можем само да мечтаем), че още от ония времена ние сме свикнали да живеем толерантно с всички. Когато човек живее в такова общество той не може да не възприеме принципите на уважение към другия – към неговите вярвания, език, култура, на правото му да ги изповядва свободно, да живее свободно, да мисли свободно. Ние не сме жадни нито за власт, нито за държава, нито за територия. Ние сме по-мъдри, отколкото някои си мислят. Вече хиляда години ние живеем и работим за страната си и за никоя друга. Не ние окрадохме банките. Не ние съсипахме държавата – лостовете за това бяха в други ръце. А ние само гледахме, 98 процента останали без работа.

Етюд трети

От години избягвам да чета вестници. Това е моята реакция за всички журналистически безобразия и безобразия на платежоспособни люде, които купуват песоглави умове. И мине не мине време все някой ще ми пробута да прочета нещо идиотско. И аз нали съм си професионален четец – някак не мога да го отмина без внимание. Тъй се случи и преди време, когато ми бутнаха едва ли не под носа някакъв вестник – “на` да видиш”. Отварям и търся. И “го” намирам. Доста известен карикатурист бие … българина, за да му бил дойдел акълът. Странно, казах си. Каква е тая мания да биеш някого, който и да е?! Преди двайсетина години един много велик, тогава, поет “уби” българина. Мине – не мине време друг пак нещо ще го бие и убива – няколко дни по-късно друг някакъв в друг вестник пак нещо щеше да го млати. Бе много бой и убивание богородично ще да се стовари на главата на тоя пуст българин, дявол да го вземе, рекох си! Що за мераци?! И зачетох великия матриал. И прочетох, признавам си, доста велики глупости у него… Да се чудиш и маеш на акъла си, си казах. Не на акъла на карикатуриста – човек винаги има време да стане за смях. А на своя си акъл. Не заради друго, а защото вече си на възраст, дето някак не върви някой да те изненадва по тъй нелегално-тъп начин. Нелегално, щото човек цял живот се прави на мъдрец и ти си му вярвал, пък накрая… Ама … негова си работа, може ли човек “да се прави” всекиминутно и то до последния си дъх на по-велик, отколкото “е”… Та от тоя матриал разбрах, че “Америка не е държава, а континент, човешки сбирток”. Че и Швейцария не е никаква държава, а “пералня”. Там се перяли не пари, а “мангизи”. Разбрах също, че и България не признавал за държавна единица, за него тя била “недоразумение в световния океан, риф някакъв”. По-нататък много големият мъдрец прави още по-голямо откритие: че за да станеш нобелист се иска да си ни повече, ни по-малко шивач. Достатъчно било да знаеш езици, другото било фасулска работа. До тука – глупост до глупост. Ама айде, викаш си, човек на възраст, опадали му косите и не само косите, ами и мозъчните клетки някъде. По-странното е, че на въпроса “и кое е най-страшното”, господинът веднага се хваща не за друго, ами … за циганите. А, викаш си, нерде Ямбол – нерде Стамбул?! Отде пък накъде наистина ни в клин, ни в ръкав … циганите? И начева веднага с … предложение. Прави били чехите да ги изолират в гето. И ние трябвало тъй да направим. И след кратък исторически ракурс, в който повтаря “истини” каквито са му удобни, се мисли за много голям специалист по темата… Прочел нещичко оттук-оттам, той си самовнушава, че има толкоз много акъл, че съвсем спокойно дава на заем и на държавниците, които не смеели да го изрекат гласно. Абе четеш-четеш и почва да те е яд, че знаеш български! И се чудиш откъде да го захванеш тоя голям балкански мъдрец! От това ли, че не “чехите”, а някаква си общиница някъде в задния двор на европейската география си е гласувала някакво решенийце да издигне стена между хората, сякаш тия, които са гласували, не помнят само преди петдесетина години какво са правели нацистите със самите тях… Вместо например тия общинари да помислят да отворят работни места за тия хора, за да не правят бели, каквито вероятно има. Щото са гладни и мрат от глад. Циганите били проклятието на България, не турците. Айде ново откритие. Преди двайсет години изгониха 700 000 човека – те бяха “проклятието”, сега са други. И на тоя “много толерантен” човечец, каквото самомнение изповядва, сякаш не му идва на акъла, че на бъчвата грездея не може да й пречи и да потърси корените на злото у себе си. Защото е много лесно да търсиш вините у другия, много е изгодно, ама у себе си… Щото аз не познавам циганин банкер, например, който да окраде народеца, ама българи-банкери съм виждал по телевизията. Щото наистина моя приятел от детинство Борко краде жици, ама постъпи мъжки и увисна там завинаги. И го направи не защото много му се увисваше, а защото и трите му деца, вече големи мъже и жени, бяха и са без работа вече десет години, а и те вече имат свои семейства, в които никой и до ден днешен не работи! Пък виж банкер да е увиснал някъде от срам – не съм видял, пък и от глад не видях такъв банкер. Той дали е виждал?! Обратното – някъде в Щатско са и са си направили цял български квартал! Че и в Йоханесбург са и у Виена! И няма сила, която да ги върне, та да върнат и париците на хората. Щото май там е проблемът, не у циганите, за катастрофалното положение. И другаде, разбира се, но да спрем с това и да продължим с историческите данни. Навремето персите поканили 10 000 цигани да им свирят и им дали земи и семе за посев, пък те били всичко пропилели… Дами и господа, като четете Фирдоуси, никак не сте длъжни да вярвате на всяка негова измишльотина, той все пак е поет! Само си представете! Кой е тоя народ, който си няма и селяните, и работниците, и служителите, и певците, и музикантите и какво ли не, а ще кани и то толкова много хора от другаде? Това не ви ли се струва и преувеличено, а и глупост?! Значи тоя народ ще роди Фирдоуси, а няма да си роди едни музиканти?! Че много тъп ще е тоя народ, дявол да го вземе, аз лично не вярвам и на сантим от това твърдение!!! Фирдоуси иска да изкара и владетеля си необикновено тъп! Кой е тоя шах, цар, крал или какъвто и да е, който съзнателно би вкарал във владенията си 10 000 човека, цяла армия!, па макар и с инструменти, които да … забавляват народа му, щото той не умеел да се … весели, представете си!? Че аз като чета Фирдоуси си правя съвсем други изводи!! Цялото това “историческо” сведение не е ни повече, ни по-малко продиктувано от някакви, явно “политически”, съображения на автора си, които днес трябва да направим опит да “разчетем”. Ако има достатъчно податки за това. Ако ли няма – не е задължително да му вярваме 100 процента! Но има и друго. Дори и това сведение да е верно, не ви ли се струва малко просташко да поканиш някого за едно, а след това да го принуждаваш да върши нещо друго?! Ако Лувъра покани господин карикатуриста за известно време да рисува в Париж, а после иска да изкупи част от рисуваното и то на достойна за себе си и за художника цена, а след това някой изведнъж купи десет крави, една мера земя и семе за посев и принуди нашия байо да гледа крави, да сее и да жъне, щото, да речем френското селско стопанство в момента нещо не е в ред, то нашият няма ли да им друсне една изящна българска, да си вземе чукалата и да си дойде?! И си представете, че някой французки вестник почне да ругае господина след това, че е много мързелив, ето на, целият френски народ му дава хляб в ръцете, пък той виж не го е еня за достолепното гостоприемство… Въобще що за мяра?!? И кой дава право на един интелектуалец да говори по този начин за цял един народ?! И не осъзнава ли българската интелектуална мисъл, че подобен тон е, много меко казано, просташки?!? Кого и какво възпитаваме, кого поучаваме? И тук ще си позволя повторя нещо, което казах в очите на един бившопосланически мародер преди години: много се радвам, че ме е възпитал баща ми, а не подобни люде. Той не беше човек, когото гонят за интервюта, но ви уверявам, че беше много-много по-възпитан и наистина толерантен човек. Ако това е толерантност – горко на държавата ни!!! Много се съмнявам, че ако 500 000 българи бяха изтребени от Хитлер, колкото цигани унищожи той без каквато и да е причина, български интелектуалец би имал наглата перверзност да твърди, че фюрерът … блести.

Етюд четвърти

Висшият държавен чиновник (както и трябва да бъде) е точен. Висшият държавен чиновник (както и трябва да бъде) се усмихва, любезен е с всички, изслушва внимателно.

Висшият университетски чиновник е побелял (точно според представата). Висшият университетски чиновник дава акъл (че кой друг да дава акъл?!).

Ние слуш/к/аме.

Висшият държавен чиновник изслушва внимателно висшият университетски чиновник. Понякога се усмихва държавнически, понякога – полуснизходително. Няма пререкания – правим се на възпитани.

Разбирам, че висшият университетски чиновник всъщност бил и преподавател – доцент, доктор, декан, значи човекът чете многоумни лекции пред жадната за многоумие аудитория, оная слуш/к/а внимателно многоумните приказки, явява се пред него на изпити и оня пише двойки. От него зависят. Той е един от онези, които възпитават бъдещи учители, те пък – нашите деца. Той е един от онези, които изграждат общественото мнение. Той е един от онези, които участват в създаването на правителствени стратегии и тактики по един или друг проблем. Ето едно от многоумните му съждения (цитирам буквално): “Правителството трябва да направи необходимото малцинствата поне малко да заобичат България”. Ученият се вижда безпомощен – търси подкрепата на науката от Правителството ей-там ония малцинства поне мъничко да заобичат милата му родина, щото даскалчето с фибрите си усеща, че ония там малцинства никак не обичат милата му родина. И в този миг видях доцентчето, докторчето, деканчето, професорчето или там каквото е, като нищо друго, освен именно като даскалче от килийно училище отпреди сто и петдесет години, което кисне с шаячните си потури в средата на класната стая, около него остригани дечица, а даскалчето с дрянова пръчка в ръка всява послушание и налива знание в празните тикви на школарчетата… Правителственият чиновник кима разбиращо. Той не забравя, че е и дипломат, но аз знам, че и в никакъв случай не мисли нещо по-различно. Ние, бедничките – мълчим. Ние сме школарчета. Отишли сме там акъл да купим. Науката е слънце, което във душите грей…

Да го питаш даскалчето на него като му е родина, на мене кочина ли ми е! Да го питаш даскалчето като как тъй е влязъл в душата ми и там не е открил ни капчица любов към милата му родина и с каква машинка измерва любовта на ония там малцинства към милата му родина. Даскалчето знае много, иначе как биха го цанили за даскал. Ама едно със сигурност не знае – че и двамата ми прадядовци са загинали “геройски” (както е написано в случайно съхранения официален документ на единия от тях) в Балканската война, за да защищават неговата мила родина, която той категорично май ми отказва да я нарека и моя. (Нищо чудно да откаже и на прадядо ми Никола, и на прадядо ми Минчо). Както и аз не знам дали неговия прадядо не е умрял от дамла до смрадливия задник на жена си. Както не знам и дали в главата му има мозък или 6 процентова бозица – иначе как може да си мисли, че някой, пък бил той и висш правителствен чиновник, пък било и цяло Правителство, би могло на научи ония там етносчета да заобичат поне малко България… С една дума – тъпичко…

gramota-dyado-nikola-2.gif 

Етюд пети

“Циганите са проклятието на България” – бяхме живи да чуем и това от екрана на Българската национална телевизия… (След черния “Труд” – и тя не остана назад…). Колко нелепо е това твърдение може да си проличи веднага, ако само лекичко променим гениалното прозрение. Например: “Арменците са проклятието на Византия”. Или “Българите са проклятието на Европа”. Все “прозрения”, които все някой някога е изрекъл, червиво-умен или умерено-глупав, било в Константинопол преди хилядолетие или в Рим при опита за убийство на папата преди двайсетина години, независимо от това дали “нещо-нещичко” има основание в главата на изреклия го или не. Когато ти дават възможност да изречеш подобна идиотщина си е вина на самата телевизия. А да си позволяваш да се възползваш от дадената ти възможност, идиотщината си е … лично твоя.

Етюд шести

В епохата на т.н. Велики географски открития Колумб тръгнал да търси Индия. Не открил Индия, а друг континент, наречен по-късно Америка на друг откривател, който всъщност не го е “открил”. Несъмнена несправедливост. Въпреки това Америка запазва името на неоткривателя си. Втората несправедливост е, че докато Колумб разбере, че не е открил Индия, кръщава (той или други – какво значение има, след като наименованието се е запазило и до днес!) местните хора “индийци” (на английски думата индиец и индианец, знаете, е една и съща с разликата, че на индианеца му викат понякога “червен индиец”, но това очевидно е станало доста по-късно!), вместо цивилизованите европейци и цивилизована Европа да питат, аджеба, местните, абе, хора, вие как се наричате, за да ви наричаме и ние така, щото не можеш да срещнеш Христофор Колумб на улицата и, без да знаеш името му, да го наречеш Кьопек Иванчо щото току-що си казал “здрасти” на някой си друг Иван. Но те не питат. А хората си имали имена – най-различни, – защото са били различни племена, различни народи със свои традиции, обичаи, език и култура, постижения и история, достойни за уважение. Едните са се наричали маи, други – инки, трети – чероки, четвърти – апахи и кой знае още какви… И не би трябвало да ги наричаме “индианци”, каквито … не са! Всъщност Европа никак не ги е уважавала и се е държала през дългите години на завоевания, на масово изтребление, или казано с друга днешна дума – на геноцид, – като европейска цивилизация на варварите, решили с кръв и огън да възпитават света и да го приучват да живее непременно по техния тертип. Европеецът е най-големият егоист (може би) в целия свят, европеецът признава само себе си, своите вкусове, опиянява се само от мириса на своята собствена божествена пот, само неговите уста изригват светите истини, единствен той има правото да определя каквото и да е… И именно този рефлекс, колкото и да е странно, е необикновено жив и днес – вижте Щатите какво правеха през годините и във Виетнам, и в Панама, и в Никарагуа, и в Афганистан, и в Ирак и къде ли не другаде. И не са само Щатите – такива са били и Англия, и Франция, и Испания, и Португалия, и Холандия, и Русия – все много цивилизовани държави и народи… Все те са правите, все другите криви… И едва ли е случайно, че навремето някои от тия “прави” завоеватели и много “велики” люде са били изядени живи или сварени на някой остров или навътре в континенталните земи тилилейски. И пак никак не е случайно, че и днес цивилизованият се пули, когато срещу него идват “варвари”, опасани с бомби. А нещата са от ясни по-ясни: на огъня – с огън, на кръвта – с кръв, на нечовешкото отношение – с нечовешко отношение. Но цивилизованият човек не губи тъй лесно рефлексите си – той първо избива местното население, после … му прави музеи и упорито изучава културата и историята му… Ето това е, да е жива и здрава, културата на европейската “цивилизация”…

Та същият този “рефлекс” проявяват и към нас вече столетия. “Те” не се интересуват как се наричаш, те “са си свикнали” да те наричат… Въпреки изключително цивилизованите ти обяснения, обяснения, които те самите са възприели и насадили като “цивилизовани” по целия свят.

Етюд седми

Оставената от 14 години сама на съвестта си българска журналистика тепърва има, изглежда, да преодолява ред “мъчителни” за себе си представи, идеи, форма`ти и мисловност. Не ме питайте защо – отворете който и да е вестник, списание, включете телевизора или радиото на която и да е програма и внимателно се заслушайте и, ако не сте предубедени, ще се убедите сами. Толкова примери мога да дам, буквално сме засипани от тях, а и всеки нов ден ни дава още и още информация в това отношение, че едва ли си струва да ви обременявам със спомени или факти… Не че няма достойни хора и сред журналистите, има и то добре, че има, все пак, някои, които, волю или неволю, по собствена съвест или по … проект са … принудени да си дават сметка и за “други” гледни точки и за “други” житейски принципи и философия. Но тук не говоря за тях, говоря за останалите, възприели модел на обществено поведение, който не носи нищо положително за българската нация и много повече мърси въздуха на България, отколкото да го пречиства. Журналистиката у нас е на светлинни години от западната не толкова по талант и умения, по технически и финансови възможности и пр., макар че и това го има, отколкото по граждански осъзнатата си мисия на информатор и съзидател на бъдещето на нацията. Когато казвам “граждански”, нямам предвид онова разбиране отпреди 10-ти, което свързваше израза с чисто партийни схващания по един или друг проблем, с една или друга директива. А за онова състояние на съзнанието на истинския творец, което го принуждава да търси и да се съобразява и с други гледни точки, да гледа в дълбочина на дадени процеси, да не се поддава на евтина манипулация било на “идея”, партия, движение или на отделна самодоволна политическа или финансова личност.

Съвест – това липсва на днешната българска журналистика! Нея я занимава много повече показността (шоу!), външната дреха, фо`рмата, отколкото същината на нещата, дълбочината на нещата, уви… Тя цели да същиса, вместо да търси корените на едно явление, тя се интересува единствено от фактите (което е също много важно, разбира се), вместо да поразрови нещата отвъд фактологичното, тя сънува сензации и си ги “намира” дори където ги няма. Тя търчи след властимащите, след силните на деня, след парите и, за съжаление, не дава обратната гледна точка. И не се интересува от нея единствено защото тая “обратна гледна точка” не може да й предложи нито пари, нито “ефект”, нито привидно самочувствие, нито “принадлежност” към престиж (“няма значение”, че този престиж е самодоволен, лумпенски, новобогаташки и т.н.), което в тия години, уви, се “оказва” решаващо… В този смисъл българската журналистика, в процеса на оставянето й “сама на себе си”, има да изживява … епохи. И дано тези епохи не се окажат непоносимо дълги…

Етюд осми

Какво е расизъм ли? Eто конкретен пример.

По време на иракската война великолепната българска журналистка Елена Йончева беше нападната и ограбена, за малко да й се случи и нещо много по-лошо. В преките си интервюта от там тя разказа не само за премеждието си, но спомена и кой я е спасил. На следващия ден многотиражен всекидневник излезе на първата си страница с уводен материал с огромни букви в заглавието, че е била ограбена и малтретирана от … араби. До тук вестникът, който в последните 13 години направи много за промиването на мозъците в България, беше обективен – да, тя наистина е била ограбена и бита от араби. Но беше и спасена от араби. Ето това вестникът спести. Може в самия материал и това да е било казано, но това никак не е достатъчно. Както моя милост пренебрегна статията и хвърли великия световен вестник в коша за боклук след като прочете необективото заглавие, пряко следствие от конкретната манипулация, която буквално насъсква една раса срещу друга раса, един народ срещу друг народ, така се надявам и други хора да са постъпили по същия начин и поне месец-два да са пренебрегнали въпросното издание. Защото няма друг начин да се противодейства в днешната нашенска обществена ситуация от този – още повече, че прокуратурата, която не може при подобни обстоятелства да се прави, че нищо не е станало и че нищо не вижда, да остава сляпа и глуха за явната едностранчивост, расизъм и журналистически и човешки идиотизъм.

Така е. Един си играе с тъмните инстинкти на хората, за да си продава боклучавата информация. Друг – и той си играе с тях, – като се прави, че нищо не е станало и нищо не вижда. И тук няма да продължавам с всекидневното изкривяване на картината по много и много въпроси и проблеми. Да не говорим ромите какво преживяваме и продължаваме да преживяваме повече от 13 години от издания като въпросното и като още толкова други медии в светла и красива България…

Етюд девети

Манипулациите биват всякакъв сорт. Те могат да бъдат съзнателни и несъзнателни, големи и малки, умни и тъпи… И кой знае още какви. За съзнателните, големите и умните няма да говоря – там се намесват и други неща, много по-дълбоки, отколкото можем да ги осъзнаем от пръв поглед. Но дори и “малките”, замисли ли се човек, не се оказват тъй малки, именно те влияят на масата, тъй като ласкаят мнимото й самочувствие, съзвучни са с настроенията й, мнението й, принципите й. И не само заради това.

Българската национална телевизия, Канал 1. Камерата се приближава до някакви храсти, вижда се запален огън, на който загрява голяма тенекия с вода. Деца щъпат насам-натам, опъната е найлонова палатка, която бащата нарича “дворец”. Задават му елементарни въпроси, той също отговаря елементарно. Режисьорът прави “шоу”, нашият се “включва” именно в шоуто. Казано по нашенски – телевизията прави “цирк”, а народът обича да гледа цирк. Събеседникът отговаря на въпросите точно тъй, както ти искаш да ти отговори: “Добре ли ви е тука”?, “Да, ей туй ми е двореца на мене, има ли къде да си сложа главата, да хапна и да пийна две бири, к`во ми трябва друго? Ей жената пак е бременна, щастливи сме”. През това време камерата обхожда останалите от катуна, брадясал мъж се прави на голям любовник, ех, като е бил млад що мадами е оправил. Надига бирата, купена вероятно от екипа, щото “нали трябва да се предразположат хората”. Появява се малчуган, иска от брадатия мъж бутилката, надига я, камерата не изпуска момента – “Ами те всички са такива, точно това е характерното за тях, пък телевизията нали трябва да хваща характерното”… Операторът доближава жената, задава й същият глупав въпрос, жената отговаря същото, с тая разлика, че на нея като мяра за човешко щастие й трябват поне пет бири… През цялото време звучи типичната музика, има си хас да пуснат Брамс или Паганини. И всичкото това се гарнира с дълбоката мисъл на водещия, който, между другото не рядко е проявявал и добро чувство към различието, вероятно защото и сам той е различен, че “има и мъдри хора”. Репортажът свършва.

Откъде, обаче, са тия хора? Защо са точно тук, а не другаде? Кое ги е накарало да тръгнат по стъгди и мегдани? Имат ли въобще постоянен покрив над главата си? Работил ли е някога тоя мъж, тая жена? Какво? Сега работят ли? Защо не работят? Тия деца ходят ли на училище? Защо не ходят? Как виждат утрешния си ден? Въобще виждат ли го? Какво мислят за живота си, за живота изобщо? Имат ли те самите някакъв друг изход? Защо нямат? Какво са правили техните родители, техните баби и дядовци? С какво те са си изкарвали прехраната? А защо вие не продължите техните занаяти? Налага ли ви се да крадете? Защо го правите? Къде бихте искали да живеете? Какво ви се работи? Защо не направите нещо, за да работите каквото ви се иска? Какво мислите за държавата, вие също сте граждани на тая държава? И прочие, и прочие…

Репортерът изобщо не се интересува от подобни въпроси. Нашите се правят на достойи, не се оплакват. А аз много добре знам, че отговарят напук на себе си и на човека с микрофона, една несъзнателна реакция на психиката, че не всичко, чак пък, в живота ти е загубено и пропиляно. Истината ще блесне отново късно вечерта, когато “ония” в блоковете зад храстите заспят, а ти пуснеш музиката доволно силно, за да влезе в душата ти, пак надигнеш бутилката и сълзите, без да искаш, в съзвучие с оная истинската мелодия дето ти къса сърцето, сами се затъркалят по небръснатите бузи, докато не паднеш възнак от поетите градуси току до изтляващата жар. Няма спасение, спасението е горе на небето. Добре, че е соматът (сома, сом – м.р. – ритуално опияняващо питие в древния индуизъм – б.а.), от него забравяш всичко поне до сутринта…

Етюд десети и последен

Допада ми разбирането за Родината и отношението ни към нея на един Атанас Далчев! В последните години смръдливото родолюбие (дори и на разни професорчета, журналистчета и патриотарчета) ми е дълбоко противно. Когато двамата ми прадядовци са загинали в Балканската война за България, едва ли са се и сещали дори да вдигат високо хоругвите на празното патриотарство, нищо, че със сигурност са викали “По пет на нож”, когато са тръгвали в атака. Те са оправдани, тъй като са дали живота си за нея, за разлика от професорите, журналистите и дембелите-патриоти, които на крачка от границата са абсолютно непознати на света и цял живот са яли, пили и облагодетелствали все с нейното име на уста!

В последните месеци силно впечатление ми направи едно момче – Светлин Наков, – поканено от големи световни корпорации на работа отвъд океана, но отказало да отиде там. Голям компютърен специалист, привлечен от Софийския университет като преподавател, в интервю за една от телевизиите този 24-годишен млад мъж ме удиви не само с постиженията си, но най-вече с голямото си родолюбие, което няма нищо общо с празнодумството на много по-възрастни и титулувани хора от него. Тъкмо това е родолюбие, другото наистина е от дявола… И това никак не е случайно! Дълбокият ум не само проличава “на мига”, той е дълбок във всичко, до което се докосне!

Не крия задоволството си от съществуването на подобни хора. И наистина се моля (на кого?) обществото и медиите да дават път и хоризонт на тях, не на другите…

Някога Томас Ман, къде сериозно-къде иронично, в една от новелите си говореше за “човека като приятел”. Неговият герой Тонио Крьогер изповядваше, че би “се чувствал горд и щастлив, ако намери приятел сред човеците. Но досега, казва той, съм намирал приятели само сред демони, таласъми, зли духове и призраци, които стояха безмълвни пред познанието, сиреч: литератори”. Ако бих бил достатъчно незрял и за миг бих се превъплътил в един литературен персонаж, то бих си позволил една не тъй скромна аналогия и бих повторил, че бих се чувствал горд и щастлив, ако намеря приятел сред човеците, били те демони, таласъми, зли духове и призраци, които стоят безмълвни пред познанието, сиреч: научни изследователи, историци, етнолози, журналисти или с една дума – интелектуалци. Защото именно тям е съдено да бъдат хуманисти и да търсят и виждат “приятеля в човека”, тъй като единствено подобна позиция би ги извисила като човеци и творци.

Бележка на автора: Тези страници са малка част от реакциите ми на журналист и писател през изтеклите седем години под рубриката “Фрагменти и метафори” в двумесечното списание за култура и публицистика “Andral”. Те са всъщност изказване на Конференция за Балканите, организирана от IMIR, София и Meiji University, Tokyo и проведена през февруари 2005 г. в българската столица. Статията е публикувана в сборника “Forced ethnic migration on the Balkans: consequences and rebuilding of societies”, публикуван през 2006 г.