Да тръгна някой ден…

Савчо Савчев 

Да тръгна някой ден.

Слънцето меко припичаше и ще поръбва очертанията на сини борове, хълмища с мощни задници и ей онази цивилизована планина отсреща.

А миглите ми се лутат всред нервите и дъхът ми хрипкаво поема дивия прах на заключеното, заключ, ключ.

Какво ме чакаше.

Сей. Вълшебен дъжд. Сняг от дива вишна. Градушка нежност.

Ноа-ноа. Боите. Извор. Да се къпем голи. “Трябва да ме биеш, да ме удряш много”.

Срещат се у мен. По тайнствен и капризен начин.

Какво тече? Как тъй е съхранено всичко? Кой съм?

Мириси източно-строги. Мириси санталово-сластни.

Как да изтръгна бледата резеда, откроената резеда, мургавата резеда!

Пантера. Гъвкава черна пантера с кръвнишка раззината паст.

И ревът в дива нощ.

Там някъде подобно сянка между побелели вишни. И цветове небесно-меки, и жестове гъвкаво-нетрайни, и поглед, сключил мъдър ъгъл с крайчеца на устните.

Там някъде подобно сянка между златистото на пясъка, огромните листа и солените пръски на океана. Тупапау? А, не. Друго е да осветиш небето.

Да тръгна някой ден.

Луната ще припка между облаци, показваше полулице – присмехулно-разочароващо. Бил съм. Друг съм. А какъв ще бъда?

Стъкленица пада в забавено движение и всичко бе толкова красиво в мига на удара. Звуци разпиляни, акорд на пищящата освободеност. И тишина. А след кълбото тишина?!

Там си сигурно. Ще седнеш на ливада, обръсната до синьо – бяла маса, столове бели, смокинг бял. “Сок от портокали, моля”!

Или пък – в тиха, много тиха катедрала очите ти ще галят стенописи и икони и вътре в себе си се молеше без и да помръдваш устни.

Плувам в пространството на несбъднатия спомен.

Плувах във времето на преброени глътки.

Ще плувам ли? Нима във водопада органови звуци дочувам флейтата на призива?!

 Рея се в кочина.

Кое прасенце гълта свобода?!

Да тръгна някой ден…

Advertisements