В сезона на препечатките

Публикациите по долу са по повод статията на проф. Иван Илчев „Професия ром“ във в. „Сега“ с дата 31 юли 2017. Решението да ги препечатам бе повлияно и от кухите думи на Калин Донков в същия вестник от миналата седмица.

1.

Вис­ши­ят дър­жа­вен чи­нов­ник (как­то и тряб­ва да бъ­де) е то­чен. Вис­ши­ят дър­жа­вен чи­нов­ник (как­то и тряб­ва да бъ­де) се ус­мих­ва, лю­бе­зен е с всич­ки, из­с­луш­ва вни­ма­тел­но.
Вис­ши­ят уни­вер­си­тет­с­ки чи­нов­ник е по­бе­лял (точ­но спо­ред пред­­с­та­ва­та). Вис­ши­ят уни­вер­си­тет­с­ки чи­нов­ник да­ва акъл (че кой друг да да­ва акъл?!).
Ние слуш/к/аме.
Вис­ши­ят дър­жа­вен чи­нов­ник из­с­луш­ва вни­ма­тел­но вис­ши­ят уни­вер­­си­тет­с­ки чи­нов­ник. По­ня­ко­га се ус­мих­ва дър­жав­ни­чес­ки, по­ня­ко­га – по­лус­низ­хо­ди­тел­но. Ня­ма пре­ре­ка­ния – пра­вим се на въз­пи­та­ни.
Раз­­­би­­рам, че вис­­­ши­­ят уни­­вер­­­си­­тет­­с­­­ки чи­­нов­­­ник всъщ­­­ност бил и пре­­по­­да­­ва­­тел – до­­цент, док­­­тор, де­­кан, зна­­чи чо­­ве­­кът че­­те мно­­го­­ум­­­ни лек­­­ции пред жад­­­на­­та за мно­­го­­у­­мие ауди­­то­­рия, оная слуш/к/а вни­­ма­­­тел­­­но мно­­го­­ум­­­ни­­те при­­каз­­­ки, явя­­ва се пред не­­го на из­­­пи­­ти и оня пи­­ше двой­­ки. От не­­го за­­ви­­сят. Той е един от оне­­зи, ко­­и­­то въз­­­пи­­та­­ват бъ­­де­­щи учи­­те­­ли, те пък – на­­ши­­те де­­ца. Той е един от оне­­зи, ко­­и­­то из­­­­­­­­г­­­раж­­­дат об­­­щес­­т­­­ве­­но­­то мне­­ние. Той е един от оне­­зи, ко­­и­­то учас­­т­­­ват в съз­­­да­­ва­­не­­то на пра­­ви­­тел­­с­­т­­­ве­­ни стра­­те­­гии и так­­­ти­­ки по един или друг проб­­­лем. Ето ед­­­но от мно­­го­­ум­­­ни­­те му съж­­­де­­ния (ци­­ти­­рам бук­­­вал­­­но): “Пра­­ви­­тел­­с­­т­­­во­­то тряб­­­ва да нап­­­ра­­ви не­­об­­­хо­­ди­­мо­­то мал­­­цин­­с­­т­­­ва­­та по­­не мал­­­ко да за­­о­­би­­чат Бъл­­­га­­рия”. Уче­­ни­­ят се виж­­­да без­­­по­­мо­­щен – тър­­­си под­­к­­­ре­­па­­та на на­­у­­ка­­та от Пра­­ви­­тел­­с­­т­­­во­­то ей-там ония мал­­­цин­­с­­т­­­ва по­­не мъ­­нич­­­ко да за­­о­­би­­чат ми­­ла­­та му ро­­ди­­на, що­­то дас­­­кал­­­че­­то с фиб­­­ри­­те си усе­­ща, че ония там мал­­­цин­­с­­т­­­ва ни­­как не оби­­чат ми­­ла­­та му ро­­ди­­на. И в то­­зи миг ви­­дях до­­цен­­т­­­че­­то, док­­­тор­­­че­­то, де­­кан­­­че­­то, про­­фе­­сор­­­че­­то или там как­­­во­­то е, ка­­то ни­­що дру­­го, ос­вен имен­­­но ка­­то дас­­­кал­­­че от ки­­­­­лий­­но учи­­ли­­ще от­­п­­­ре­­ди сто и пет­­­де­­сет го­­ди­­ни, ко­­е­­то кис­­­не с ша­­яч­­­ни­­те си по­­ту­­ри в сре­­да­­та на клас­­­на­­та стая, око­­ло не­­го ос­­т­­­ри­­га­­ни де­­чи­­ца, а дас­­­кал­­­че­­то с дря­­но­­ва пръч­­­ка в ръ­­ка вся­­ва пос­­­лу­­ша­­ние и на­­ли­­ва зна­­ние в праз­­­ни­­те тик­­­ви на шко­­лар­­­че­­та­­та… Пра­­ви­­тел­­с­­т­­­ве­­ният чи­­нов­­­ник ки­­ма раз­­­би­­ра­­що. Той не заб­­­ра­­вя, че е и дип­­­ло­­мат, но аз знам, че и в ни­ка­къв слу­чай не мис­ли не­що по-раз­лич­но. Ние, бед­­­нич­­­ки­­те – мъл­­­чим. Ние сме шко­­лар­­­че­­та. Отиш­­­ли сме там акъл да ку­­пим. На­­у­­ка­­та е слън­­­­­це, ко­­е­­то във ду­­ши­­те грей…


Да го пи­таш дас­кал­че­то на не­го ка­то му е ро­ди­на, на ме­не ко­чи­на ли ми е! Да го пи­таш дас­кал­че­то ка­то как тъй е вля­зъл в ду­ша­та ми и там не е от­к­рил ни кап­чи­ца лю­бов към ми­ла­та му ро­ди­на и с как­ва ма­шин­ка из­мер­ва лю­бов­та на ония там мал­цин­с­т­ва към ми­ла­та му ро­ди­на. Дас­кал­че­то знае мно­го, ина­че как би­ха го ца­ни­ли за дас­кал. Ама ед­но със си­гур­ност не знае – че и два­ма­та ми пра­дя­дов­ци са за­ги­на­ли “ге­ройс­ки” (как­то е на­пи­са­но в слу­чай­но съх­ра­не­ния офи­ци­а­лен до­ку­мент на еди­ния от тях) в Бал­кан­с­ка­та вой­на, за да за­щи­ща­ват не­го­ва­та ми­ла ро­ди­на, ко­я­то той ка­те­го­рич­но май ми от­каз­ва да я на­ре­ка и моя. (Ни­що чуд­но да от­ка­же и на пра­дя­до ми Ни­ко­ла, и на пра­дя­до ми Мин­чо). Как­то и аз не знам да­ли не­го­вия пра­дя­до не е ум­рял от дам­ла до смрад­ли­вия зад­ник на же­на си. Как­то не знам и да­ли в гла­ва­та му има мо­зък или 6-про­цен­то­ва бо­зи­ца – ина­че как мо­же да си мис­ли, че ня­кой, пък бил той и висш пра­ви­тел­с­т­вен чи­нов­ник, пък би­ло и ця­ло Пра­ви­тел­с­т­во, би мог­ло на на­у­чи ония там ет­нос­че­та да за­о­би­чат по­не мал­ко Бъл­га­рия… С ед­на ду­ма – тъ­пич­ко…

(Andral 3, 1999)

2.

До­ри и ко­га­то ци­ти­раш ня­ко­го, про­я­вя­ваш всич­ко от се­бе си. Ко­га­то се об­ля­гаш на тик­ве­ник, то то­ва ни­що дру­го не оз­на­ча­ва, ос­вен че и ти са­ми­ят си са­мо един мисловен братовчед на тик­ве­ника. Ни­що по­ве­че! Кол­ко­то и да ти е бол­но, ка­жат ли ти го…
Тия ду­ми пре­диз­ви­ка ед­но ин­тер­вю, про­че­те­но в един от ром­с­ки­те но­ви вес­т­ни­ци. Един ви­со­ко­пос­та­вен дос­то­поч­тен ет­ни­чес­ки спе­ци­а­лист в се­гаш­но­то пра­ви­тел­с­т­во, ци­ти­ра не­бе­зиз­вес­тен са­мо­де­ец в по­е­зи­я­та, кни­го­из­да­ва­не­то и професионалист в пле­се­ня­са­ла­та ми­съл, пъ­лен про­фи и във вся­ка­къв вид мо­ше­ни­чес­т­ва: че в пос­лед­ни­те го­ди­ни “са се на­въ­ди­ли” ро­ми по про­фе­сия… Как­во да от­го­во­риш на реп­ли­ка, ко­я­то ве­че су­ма го­ди­ни се под­ви­за­ва тук и там и ко­я­то вър­ши прек­рас­на ра­бо­та на си­ви­чките мо­зъ­ци по днеш­ни­те вес­т­ни­ци, спи­са­ния и дру­ги ме­дии, а се оказ­ва – и по ета­жи­те на власт­та, – ос­вен че то­зи, кой­то я е из­ре­къл пър­ви и ония, ко­и­то го пов­та­рят ка­то па­па­га­ли, май са има­ли пред­вид пре­ди всич­ко са­ми­те се­бе си и тък­мо те са от ония, ос­реб­ри­ли бая доб­ре точ­но в тия го­ди­ни “убеж­де­ни­я­та” си. Как­во да им ка­жеш на тия мно­го­дъл­бо­ки Ен­те­лек­ту­ал­ци, ос­вен че са­ми­те те и днес, чрез взе­ма­не на зап­ла­ти­те си, про­дъл­жа­ват да ос­реб­ря­ват убеж­де­ни­я­та си и че и те не са ни­що по­ве­че от “ро­ми по про­фе­сия”, а ако ще­те и “бъл­га­ри по про­фе­сия”. Да ги пи­таш тия мно­го­ум­ни­ци ка­то как­во се явя­ва ця­ла­та бъл­гар­с­ка днеш­на ад­ми­нис­т­ра­ция, вклю­чи­тел­но и пра­ви­тел­с­т­во­то, ако не “бъл­га­ри по про­фе­сия”?!? Да да­ва­ме ли при­ме­ри и от бъл­гар­с­ка­та ис­то­рия, ко­га­то не­бе­зиз­вес­т­ни хай­ду­ти и сто­же­ри на бъл­гар­с­ко­то Въз­раж­да­не, пос­та­ве­ни и днес в бъл­гар­с­кия Пан­те­он, са ис­ка­ли да им се зап­ла­ща в зла­то за то­ва, че ще съ­бе­рат че­та и ще пре­ми­нат Ду­нава, за да ос­во­бо­дят по­ро­бе­но­то Оте­чес­т­во?!? Те какви бяха – “българи по професия”???
На ко­­го ги го­­во­­рят пред­с­та­ви­те­ли­те на днеш­на­та власт и дру­ги­те пле­се­ня­са­ли че­ре­пи по раз­ните му вес­тни­ци и спи­са­ния тия глу­­пос­­­ти?!? И не се ли се­­ща­т, че хвър­­­ля­т ка­­мъ­­ни, всъщ­ност, по соб­­с­­т­­­ве­­ни­­те си гла­­ви?!? (Andral 25-26, 2003)

В заключение към днешната публикация: могат да се напишат и нови неща по въпросите, на които се спират двамата автори, но … не виждам смисъл. Но едно трябва да им се каже към днешна дата: господа, не сте зрели по темата.

Advertisements

Зарзалата цъфна!

Баба Зарзала цъфна и тая година много красива! Вярвате или не, това великолепно дърво е на около 85 години, затова я наричам „баба“. А за годините й знам от татко /лека му пръст!/, който приживе ми каза, че когато е бил на седем годинки, т.е. около 1936 година, дръвчето е било колкото него на бой. Колкото пъти се върна в бащината си къща, винаги си я милвам и се опитвам да обхвана ствола й, но не мога. Уви, от десетина години започна да пада кората й, бури прекършиха някои от огромните й клони и дава все по-малко плодове – много вкусни, имат много малко общо с кайсиите. Нейните плодове са леко киселки, имат собствен вкус и чар. А самото дърво, за жалост … винаги е било … притихнало и мълчаливо, ех, ако можеше да говори…

Античалга събитие

arii-vedi-sankhya-i-yoga

Савчо Савчев: Казвам го без каквото и да е преувеличение, авторите, които участват в сборника, са световно известни учени, работили десетилетия върху тая проблематика. Хора, които, и това беше едно от нещата, които ме привлякоха, не парадират с това, което правят. Те се подписват, например, Б. Смирнов.  И кой е тоя човек, какъв е, защо не съм го чувал? А текстовете му – изумителни. И почвам да търся, ама това е преди десет години, когато започнах работа по преводите, и не мога да намеря нищо нито за него, нито за Т. Я. Елизаренкова. В някакъв момент в една руска книжарница открих два тома на „Ригведа”, поръчах си и третия, но не ми го доставиха, тъй и не разбрах защо. А в тях – целия превод на „Ригведа”, както и изследванията на Елизаренкова върху епоса. Цял живот жената се е занимавала с древноиндийска литература и култура. И навсякъде се е подписвала Т. Я. Елизаренкова. Коя е тя, каква е? Оказа се, че името й е Татяна Яковлевна Елизаренкова. Едва в последната година в интернет можах да открия техни биографични бележки и да разбера какво са учили, какво и къде са преподавали, какво са писали и какво са оставили след себе си като научни трудове. Толкова скромни и свръх отдадени на научните си занимания, хора от … старата руска аристократическа философска, литературна и интелектуална школа. Топоров се оказа неин съпруг, който заедно с нея пише една от студиите, която съм включил в сборника. Тя работи до последния момент от живота си върху превода на „Атхарваведа”, в деня на смъртта й, от издателството се обаждат по телефона, че е готова коректурата на втория том, докато и в деня преди това тя работи върху третия и казва на дъщеря си, че са й необходими още два месеца, за да завърши окончателно превода. Такава всеотдайност далеч не се вижда всеки ден… Ето това ме привлече и у нея, и у другите автори. И това в годините на ХХ, ХХІ и ХХІІ конгреси на КПСС, когато ни проглушаваха ушите с лозунги… А тия хора са си работили сериозните трудове, трудове, които остават за поколенията. Вниманието им било ангажирано с истинска наука. Далеч не всички, разбира се, са били чисти хора. Някои от тях са били хора на КГБ, нека не забравяме за кои години говорим. Калянов, например, негова е студията „Военни въпроси в древноиндийския епос”. В „Архипелаг ГУЛАГ” за него Солженицин казва, че когато умира академик Шчербатски, Калянов отива при вдовицата и я изнудва да му даде непубликувани трудове на големия учен. И днес трудно може да се каже кой от трудовете на Калянов всъщност е чужд… Ето дори и тия интриги ме привлякоха към тези имена… И съм превел тия текстове не за да издавам книга, идеята за това дойде много по-късно. Защото някои от нещата публикувах преди доста години в списанието, което правя. Но в даден момент осъзнах, че ако събера всичко това, то би прозвучало по различен, много по-дълбок начин. И дано е така…

img_1313

Накрая искам да се извиня за десетината грешки, които намерих и след излизането на книгата. Колкото и пъти да съм чел текстовете, се оказа, че грешки отново се намират, особено тая на 163-а страница трети ред отгоре надолу, която, уви, е смислова. Понякога тъй си свикнал с текста, че потъваш в грешката, уви…

img_1305

Говори Георги Славчев.

И понеже книгата е тежичка … в даден момент наистина може да се окаже, че ти идва байгън, особено някои от текстовете на Борис Смирнов, айде да бъда по-мек, не е за четене на един дъх, така да го кажа, в един момент реших, че ако добавя една кратичка статия за езика санскрит или пък историческата статия „Индия в зората на Махмуд”, която е доста по-различна като звучене и стил от тежките студии в сборника, то той би станал по-четивен и привлекателен. И се надявам в тия чалга времена тоя сборник да бъде островче на нещо малко по-сериозно. Не че сериозните неща са задължителни, но нещо като реакция на тия чалга тенденции… Трябва да има и такива хора, които предлагат и подобни … идиотски четива.

img_1351

Георги Славчев: Най-напред искам да изразя огромната си радост, че съм участник, както всички вас, в това събитие. Защото такива събития се посещават и осъществяват от ценители. Ценители на повода на събитието. Както и Савчо каза, това е античалга събитие. Определено. Второ: на такива събития обикновено се срещат хора, които са съзвучни помежду си, съзвучни по отношение възрастта си, идеите си, относно вижданията си, разбиранията си. Със Савчо ни свързва 45-годишно приятелство, а както е известно 45 години не стигат. Тук присъстват и други наши приятели – на първия ред седи Митко Шопов, ето там има един кюстендилец, когото познавам … С други думи тук са хора, които не са дошли случайно, те са дошли мотивирани да преживеят вълнуващо събитие, защото самата книга, която ни е събрала, е едно вълнуващо събитие.

img_1337

Може и малко гръмко да прозвучи, но когато започнах да чета книгата, изпитах същото чувство, което изпитах през 2009 година, стъпвайки на Китайската стена. Изпитах същото чувство, когато през 2014 година се озовах в подножието на Хеопсовата пирамида. Надявам се, че ме разбирате какво искам да кажа. Като изключителен интелигент, който познава световната литература и световната философия, Савчо определи авторите, влезли със статиите си в сборника, като учени, работили дори и по времето на най-дивия болшевизъм с упоритостта на … интелигентната мравка, на интелигентната пчела, както искате възприемете думите ми, защото са знаели, че всичко, което ще оставят след себе си като интелектуално творчество, ще бъде необходимо на човечеството. Не на отделен режим, не на отделен обществено-политически строй или ако щете на отделна философска или художествена школа. Савчо Савчев е превел и съставил сборника, който е пред нас, успял е и да издаде книгата, защото, няма какво да се лъжем, издателите в България с много малки изключения, са просто едни занаятчии. Ако не е авторът, преводачът или съставителят, който да преследва целта си до край, много от стойностните книги не биха видели свят. Бих нарекъл направеното от него титаничен интелектуален подвиг. И както разбрах, му е коствало десетгодишно усилие! Направеното е безценно. Да, Савчо не е автор, но самата способност да насочиш своя интелектуален прожектор на интереса си именно към тази източна философия, към източната литература, към Индия в случая, никак не маловажно нещо. Самите автори, с тяхната скромност, изписвайки само фамилията си, са придобили тази скромност, може би и генетично заложена, но и несъмнено – и в досега си с тази философия и литература.

img_1379

По принцип има ясна разграничителна линия между европейската философска традиция и източната философска традиция. Европейската философска традиция обяснява света, човека и неговото мислене метафизически, т.е. с някакъв принцип, който е извън човека. Обратното: източната философска традиция обяснява всичко чрез причина, която е в самия човек. Затова е и толкова привлекателна тази философия, тази литература, ако щете и тази религия… Счита се, че Будизмът, примерно, е религията на бъдещето. Това е единствената религия, в която пророкът в същото време е и абсолют.

Аз няма да разказвам и да коментирам тези невероятни, ослепително монументални текстове, защото съставителят и преводачът си е свършил работата изключително сполучливо. И друго: самата архитектура на книгата говори колко много е вложил от себе си нашия приятел в нея. Той е вътре в книгата, той е имплантиран в книгата. И мисля, че тези думи са достатъчни като оценка.

В заключение бих казал, че не се наемам да представя такъв внушителен труд, съставен и преведен от най-чистите извори, сборник, който прави чест на Савчо Савчев. На него, както предполагам и вие, всички, които ще прочетат тази книга, аз дължа благодарност за това изключително екзотично преживяване в света на четенето. Благодаря за вниманието.

Мария Галишка-Владимирова: Не съм чела тази нова книга, сега я виждам, но преди дни отворих блога zarzala, за да видя за какво става дума. И за малкото време, с което разполагах, можах да добия, макар и бегла представа, че авторът на блога прави нова стъпка в своето развитие, в своите изяви. Явно е, че тази книга е доказателство за това, че неговата философска мисъл не знае спокойствие, тя дълбае и търси да проникне отвъд нещата, отвъд видимото за всички нас. Това видяхме в неговата последна книга „Зарзалки” – с това непретенциозно заглавие… Какво скромно, поне аз така го намирам, негово самочувствие, е заглавието на тази книга. А неговите мисли съвсем не са дребни зарзалки. Той много сериозно чете и прониква в прочетеното, но не само това. Виждам онова, което пише, онова, което е публикувал дори като снимки – има една поредица снимки в неговия блог. Видях малките улички. Тези снимки са отражение на една тънка чувствителност, това е човек, който не преминава през живота, мислейки само за това, какво му е нужно да сложи на трапезата, а за това какво се случва, защо се случва и какво ние бихме могли да направим.

img_1369

Думи на Мария.

Аз съм много радостна за тази покана, която ни предлага в новата си книга „Арии. Веди. Санкхя и Йога”– да надникнем в тези непознати за нас светове, което пък значи, че ние сме малко по-назад от него в материала. Поздравявам те, истински ти се радвам и се надявам, че радостта, която ще изпиташ от това, че вече виждаш плода на своя труд ще ти даде още здраве и сили да вървиш напред и да ни зарадваш с още нови издания.

Димитър Шопов: Радостен съм когато присъствам на промоции на книги на мои приятели, но думите на Георги Славчев и на Савчо ме провокираха с нещо, което бих искал да изразя. Когато бях … така … в ония младежки години, когато бяхме заедно в /кръжеца/ „Димчо Дебелянов” още, обичах да чета източна философия и източни приказки, които са носители на тая източна философия и тогава ми направи силно впечатление един простичък факт, който и двамата го изразиха по различен начин, а това ме провокира и аз да го изразя по свой начин: за разлика от европейската философия, от европейските приказки, в източните никъде не срещнах награда. Нашите приказки … винаги царе, царици, принцове и принцеси и накрая хоп – се женят като награда.

img_1372

Димитър Шопов

В индийските приказки това нещо го няма. И тъй като Савчо спомена за тези руски автори, които се занимават с тази проблематика в едни от най-мрачните години на човечеството може би, и изписват имената си само с фамилии, всъщност означава, че те никога не са търсили, точно като индийските мислители, награда за своя труд. Техния труд е всъщност наша награда, че ние ще имаме възможност да го прочетем … благодарение на ей това момче тука… Винаги е бил по-нисък от мен…

Савчо Савчев: Е това вече ми хареса – „момче” е добре…

Димитър Шопов: И ми направи впечатление всъщност факта, че не само индийците са индийци. Савчо като европеец е един от малкото индийци в България…

Савчо Савчев: Европейски индиец…

/смях, шум и ръкопляскания в залата/

img_1252

Георги Славчев: Бих искал да кажа още нещо. Савчо притежава заострена философска мисъл, аналитично-есеистична в същото време, което може и да звучи като оксиморон, но не е … Аз бих му предложил да напише, вече като чисто авторство, той може да го направи, убеден съм в това, някакви своеобразни приписки към тези преводи. Приписки, които биха били рефлексия към онова, което си превеждал.

Савчо Савчев: Тук-там има нещичко…

Георги Славчев: Да, но да ги събереш като книга, ти можеш да го направиш…

Савчо Савчев: Е, дай Боже… Благодаря на всички за вниманието. Бъдете здрави!

Хм, то излезе,

че си е поредната сцена от активно мероприятие… Вчера Марков, днес зализания журналистически талибан Карбовски и поувехналия Гарелов. И пак като хоругва вдигат името на любимия маджарски лидер, наговорили са се с вчерашния кресльо, както се казва просто си плюят в устите. Май дробят зеленчуците за специална супа. А пък Нова си е един от каналите за обработка на общественото мнение. Да-а-а…

Въпрос към Нова

В качеството си на какъв се яви Георги Марков сутринта на Вашия екран? Като активист-подуправител на блаженопочившето СДС? Като бивш конституционен съдия? Като незатихващ спортен деятел, който страстно бил целувал бузките на бразилчетата от не знам кой си клуб? (Между другото дали има расист по света, който да не се изживява като баш хуманист в собственото си съзнание!) Като почитател на Бойко, който бил спечелил за десети път властта? Като унгарски зет, който с възхита говори за Орбан и неофашистката унгарска кохорта? Като манекен на всичките тузарски модни къщи взети заедно? Като вечно ченге? Или като «все някому вършещите работа я Сидеров, я Каракачанов или пък Георги Марков, дето и в Националния координационен съвет да го сложиш ще пасне като ключ в ключалка, и в Парламента да го гудиш все си е като мерудия в манджа, и в Конституционния съд да го наредиш си е като плешив етикет на луксозно шише, и във Футболния съюз да го натаманиш, все му отива като агнешка бурбонка на зелена ливада, ама след години пак ще изплува от резервния джоб на големите играчи-диригенти и пак ще ни омотава в брътвежите си»? Кой днес е Георги Марков, та трябва да плакне мозъка на «Многомилата Ани», «Викторе» и Вашите зрители?!?

ДУМИ ЗА „ЗЛАТНОТО ВРЕМЕ НА ЕДИН ВЕСТНИК”

Пенчо ЧЕРНАЕВ

Zlatnoto vreme na edin vestnik

Тази книга не е обичайна. Може би е явление в българската журналистика. Можете ли ми каза колко медии могат да се похвалят с подобен прецедент? Тя не е история на вестник „Учителско дело”, а поглед към един отрязък от неговото развитие, белязал наистина върхов период от края на миналия век. Тя е панорама, пейзаж, многоцветие, калейдоскоп от имена, обзорен портрет от личности, дарования, пера, характери. Съставителят е един – уважаваната колежка Мария Галишка-Владимирова, а авторите са 36! Тридесет и шест чифта очи, тридесет и шест пера, тридесет и шест гледни точки за вестника и редакцията. И всеки е писал свободно, всеки е изразил мнението си, всеки разказва онова, което му е направило впечатление, което е западнало в сърцето му.
Ще споделя същевременно, че ми липсват някои основни гласове от акапелния хор на „Учителско дело”, като Йордан Йорданов, Еми Барух, Паруш Парушев, Мария Стоименова, Емилия Матейна и други, но веднага ще добавя, че това не е по вина на съставителката, която направи и невъзможното, за да събере под една стряха всички от някогашния редакционен състав.
Идеята е родена на една от традиционните предновогодишни или пред двайсет и четвъртомайски редакционни сбирки. Сега вече не е важно кога, как и кой пръв я е изрекъл, важното е, че тя стана реален факт, материализирана в книжно издание, побрало между кориците си 36 изповеди.
Книгата възкресява имена и образи на неповторими и незабравими колеги, като моите предшественици Александър Тянков – антифашист от френската съпротива, и Мария Силянова – партизанка, една високосна и високопринципна личност, като енциклопедичния Иван Шапкарев – филиз от Кузманшапкаревия български род, като ерудирания доцент Валентин Цолов, като професора в технологията на вестника Симеон Тихов, като прецизната Снежина Гутуранова, като Божидар Лазаров, Деяна Стаматова, изтънчения и фин Симеон Правчанов, гръмоносния Иван Спасов, вдъхновения Харалампи Харалампиев и много други, оставили забележима следа във вестника, пред чиято памет днес мълком свеждаме глави.
Периодът, върху който е акцентът в книгата, е след 1981 година, когато под ръководството на един ас в журналистиката – професор Димитър Георгиев, бе подготвенаи утвърдена нова концепция за развитието на вестника, когато за главен редактор дойде Дамян Обрешков – с излъчващото обаяние на своята личност, с щедрите си надарености и пребогат журналистически опит, когато вестникът удвои страниците и обема си и стана първото българско многоформатно издание, превърна се от отраслов в национален седмичник за образование, наука, педагогическа практика и творчество. Особено много направи вестникът в последните десет години преди ноември 1989 година, когато с критичността, полемичността и дискусионността си, с разгръщането на различни мнения започна стремително да прониква и в други сфери, извънпедагогическите, търсеше се и от родителите, и от различни кръгове на интелигенцията. С публикациите от Амосов, Рибаков, Нагибин, Пастернак и други, със собствените журналистически разследвания отстояваше съвременни виждания, създаваше нагласа за промяна. Със своя 80-хиляден тираж тогава той подготвяше и формираше общественото мнение, стана един от първопроходците към нови духовни пространства. Това ясно личи от книгата. Аз се гордея с колегите си и с приноса на вестника в живота на професията, в българското образование и в духовния климат на обществото и използвам случая да им благодаря за хубавите думи, казани за мене. Има един много интересен период в следдесетоноемврийските дни от 1989 година. В така нареченото „свободно време” „Учителско дело” бе първият цензуриран и спрян от властта вестник. Защо? Защото помести словото на генерал Славчо Трънски за Тодор Живков, произнесено не другаде, а в българския парламент. На среща с журналисти питах лично Петър Младенев, тогава председател на Държавния съвет, кой е наредил спирането и изземването на вестника. Не ми отговори. Десетина години след събитията Генчо Арабаджиев, сътрудник в отдел „Печат” на ЦК на БКП, извършил акта на спирането, намери сили да ми признае, че го е направил по личното нареждане на Начо Папазов, секретар на ЦК на БКП. Речта на Славчо Трънски остана тогава документирана като че ли единствено във вестник „Учителско дело”.
Много са впечатляващите мнения и спомени в книгата, но от нейните страници се налага един основен герой: атмосферата в редакцията – живителна, творческа, дискусионна, разкрепостяваща, стимулираща, окуражаваща за развитие и утвърждаванена таланти и дарования от журналистическия състав и от цялата страна. Не е случаен фактът, че пет души от редакторите са членове на Съюза на българските писатели, както и още петима от кореспондентите. Това е свидетелство за потенциала на редакционния колектив и на сътрудниците. Само няколко думи за съставителката Мария Галишка. Тя не просто събра и струпа ръкописи, а направи всичко необходимо за тяхното композиране, за най-доброто представяне на всеки автор, без да се намесва в текста му. Тя работи с огромен хъс и енергия, като се започне от събирането на текстовете, четене и коректури, биографични бележки, борба с финансовите трудности, та до окончателното полиграфическо оформление. Тя прояви инициатива и творчество, като написа и тъй необходимия справочник за предшествениците и последователите. Тези страници дават допълнителна информация и знания, те придават завършеност на сборника.
През цялото време съставителката имаше неизменната помощ не на някого от участниците, а на Главния си домашен редактор Владимир Владимиров, комуто също дължим благодарност и признателност. Нека да поздравим книгата – бяла лястовичка, – и да й пожелаем висок полет в ясно небе!

Бел. С.С.: Ако някой се заинтересува от книгата, нека се свърже с Мария (ако й има адреса), ако го няма, нека се обади на моя е-адрес, ще направя контакта.