Насаме с поезията на Пушкин

Ot Tsarskoe selo do...

Преди време публикувах фрагмент, свързан с интереса на Росен Тошев към живота и поезията на Александър Сергеевич, в който си позволих да изразя съмнение дали професионалните изследователски усилия на Росен ще видят бял свят, ако не друго, поне за да зарадват писателя и неговите приятели. Казах ония няколко думи с известно неудобство, защото вътре в себе си проявих съмнение дали ще се намери в днешно време издателство, което би проявило интерес към “странната” за днешните разбирания чистота на декабристите и техните съпруги в ония далечни времена, към чужда култура, пък и към малко необичайната, нека признаем, структура на изследването?! Днес наистина с удоволствие ще отбележа, че книгата, макар и в много скромен тираж, е в ръцете ни. Тя вероятно няма да види стелажите на книжарниците, но гарантирам, че предлага изискано духовно изживяване. В нея срещаме неизвестни и малко известни факти от живота на гения на руската поезия, които осветляват от различна гледна точка (от досега известните ни) житейски факти и обстоятелства от неговия жизнен и творчески път, а и по-общо от оная вече твърде отдалечена и чужда за нас епоха. Във втората част Тошев е публикувал свои преводи на 50 от едни от най-известните стихотворения на Пушкин, а третата част представлява справочен апарат към изследването. Ще кажа още нещо: Росен Тошев продължава къртовския си труд си върху книгата – работи върху свои преводи и на други стихотворения. Пък може и някой наистина да се заинтересува от изследователските и преводаческите му усилия. Тъй или иначе за мен няма съмнение, че „От Царское село до Чёрная речка” е български принос в Пушкиноведението, тя ще бъде интересна за всички, които търсят високите хоризонти на духовното, на честта, на особения руски аристократизъм, който свързваме с декабристите, с Кръжеца на Петрашевски и пр., с истинската същност на оная пропаст между изискаността на много чистите пориви на част от младата руска аристокрация и гадостта на мръсните цели на царя-батюшка и лакейщината на кохортата царедворци и придворни. Няма власт, която да не се е обграждала и обгражда с подобни люде-агенти, те все са най-големите патриоти, впили се плътно в онзи на трона, винаги склонни с височайша готовност да прекършат поривите и на най-светлите гении на човечеството, особено в някои по-източни ареали на Европа…

Искрено пожелавам на Росен Тошев да предолее препятствия­та по пътя си и да довърши започнатото.

 

Advertisements

Преди време вестник “Сега” препубликува “Шаячена интелигенция”

на Цветан Стоянов. Имаше и коментари, които пуснах и аз. Отвреме-навреме пре­про­читам тия коментари и не спирам да се удивлявам как един такъв ни­какъв жанр фокусира като в огледало ширещи се днес тенденции – примерно елементаризма; примерно плиткоумието; примерно душевната наглост; приме­рно про­стащина­та; примерно бездуховността; примерно нищо да не си дал на тая държава (щото си просто на невръстна възраст, което личи от зелените ти думи), а да съдиш решително и да си готов на някаква необяснима мъст към някого или нещо; примерно непременно да се възползваш, макар и никак да нямаш какво да кажеш, от възможността да издялкаш с ножче недо­дяланото си мнение върху невинната кора на медийното дърво на тъй наречените социал­ни мрежи… Тоя народ или няма какво да прави, или се прави, че работи, или му е страшен кеф, уви, да клечи в блатото на мисловната гнъс… Самонавива се за нещо … страшно. И ето тъкмо това последното е хем неразбираемо, хем го осъз­наваш и като на­пълно възможно, тъкмо защото не се побира в главата ти. И все по-често се сещам за ония думи на Фьодор Михайлович, които навремето ме сепнаха и хвърлиха в размисъл, когато ми попаднаха за първи път: “И с какво толкова сегашният мир между цивилизованите нации е по-добър от войната? Напротив, по-скоро мирът, продължителният мир, а не войната озверява и озло­бява човека. Продължителният мир винаги поражда жестокост, страх и груб, затлъстяващ егоизъм и преди всичко умствен застой. През дългия мир дебелеят единствено палачите и експлоататорите на народите… […] заразата – това са развратът и цинизмът. Прекомерното струпване на богатства в едни ръце огрубява чувствата на притежателите на богатствата. Чувството за изящното се превръща в жажда за капризни излишества и ненормалности. Безмерно се развива сладострастието. То пък поражда жестокостта и страхливостта. Тлъстата, груба душа на сладострастника е по-жестока от всяка друга, дори и от порочната душа. […] Егоизмът убива великодушието. […] … когато едно общество е нездраво, заразено, то дори и толкова хубаво нещо, каквото е продължителният мир, вместо да носи полза на това общество, се превръща във вреда […] Както изглежда войната е необходима за нещо, изцеря­ва, облекчава човечеството. Това е възмутително, ако мислим абстрактно, но на практика излиза, че е истина, именно защото за заразения организъм е вредно дори и такова хубаво нещо, каквото е мирът”. Разбира се, малко по-нататък Достоевски уточнява: “И все пак полезна се оказва само оная война, която се започва зара­ди идеята, за­ради висши и благородни принципи, а не заради материалния интерес…”.

Похвално слово за Красимир Дамянов (1948-2015)

Този текст е от 2012, когато излезе втората част на трилогията на Краси. Днес в трамвая от пресата ме сепна съобщението, че вече го няма. Пускам го отново с различно заглавие, защото в момента … май друго не мога. До някой ден… Сбогом, Краси…

„1983, 28 март, Хасково
Бях и в Хасково, на „Южна пролет“. Запознах се с Красимир Дамянов – весела пиянка, добър човек, но на всички се харесва“.
Това съм отбелязал в хвърчащи Дневникови бележки преди трийсет години. Тъй съм го усетил. Днес, потопил се в „Студентът по хармония“, не бих го повторил. Когато се видяхме последния път му се зарадвах много, нямах вест за него от „Дневникът на една пеперуда“, един чудесен роман, който не получи подобаващото му се внимание и който съм забутал някъде или съм дал на някого непременно да го прочете, а той е забравил да ми го върне. Не написах и ред за „Пеперудата“ – вече не помня защо, дали защото съм бил в поредния си душевен луфт, дали защото „има бои-няма платно”, дали… Но в която и книжарница да влезех тогава, който и приятел и познат да срещнех, все говорех за книгата на Краси. Сега си купих най-новата му работа и отново питам тоя и оня: „Защо не я продавате, книгата е страхотна?!“ Няма отговор… Оказа се, че и „така“ не става… Българската сергия и днес ти предлага какъв ли не белетристичен чуждестранен зарзават, но, както и преди трийсет години, манталитетът си е същият… Пък и книгата, литературата влезе в някакви странни духовно-интелектуални сфери, подобно други видове изкуства, разседът на идейно-интелектуалното привика нови жанрове, нов вид форми, които или ти киселеят, или са с лизет на … безвкусен техницизъм или откровена педерастия.
Първо впечатление: нещо много симпатично и по хлапашки лекомислено „ай-е, копеле“ (без доза лекомислие накъде?!?), което ме приобщи към себе си веднага, потопи ме в ония клокочещи дни непосредствено преди Десети и веднага след Датата, когато тъй дълго таеното мълчание, недомлъвки, необяснимости, случайни открития, страх и надежда изригнаха по напълно непознат за нас начин и ни изправиха пред емоционални, психически и всякакви други крайности, или възходи и падения като видим резултат.

KD i kniga
Още: цинизъм, но плащане с истински пари, а не с облигации без покри­тие от 50-те, 60-те, че дори и 70-те, когато възрастните си въобразяваха, че пазят „ценни книги“, пък то си бяха една от измамите на оная система, т.е. най-обикновени красиво изрисувани хартийки. Цинизъм – да, но не и вулгарност, интелигентно прорязване плътта на времето, резки и отчетливи мазки с остри, бистри и релефни психологически нюанси на характери и сетивност. Дали пък не приписва дяволиадни черти на персонажите, които са си може би лично негови, дали пък не сугестира съзнателно? Не, след стотина страници, се оказва – не… След стотина страници се уверяваш, че и първоначалното впеча­тление за лекомисленост, за някакъв лековат оптимизъм, е измамно. Формула­та е: „всичко на масата!“ и то от гледната точка на „твореца“, на онзи който сът­ворява – в това винаги има нещо от „елитарността“: ти си избраникът, ти си „издънка“-та на Онзи горе. И когато нищо друго не ти остава, какво, освен всекисекундно да опитваш да „продадеш душата си“ на Другия, пък то виж, че някои дори успяват („аз съм гений, аз съм гений, аз съм гений“), когато „разсе­дът“ позволи и струйката намери път и бликне неочаквано – за възхита или вселенска злоба на околните и за, вероятно, безмерна тъга и поемане и на последните капки от сатанинската течност, т.е. фаустовското „плащане“ според сключения договор.
И схващаш, че „Баладата“ на Краси е литература на скъсаните междупо­коленчески връзки, окъпана от сарказъм и някаква особена милост, от нега към … самия теб отпреди трийсет… Няма връщане, днес си повече от мнителен, днес трябва да играеш ролята на медиатор на новите поколения, които може и да не са чували дори за глътналото цели литературни времена „априлско поколение“, за да осветлиш реалиите на едвавчерашната литературна история. (Горко на живите да видят срива на бившата си интелектуална монументалност, нищо, че продължават да подмолстват). Няма връщане, днес вече си усетил в пълна мяра завистта – черна или бяла, – прекрачил неусетно граници, но запазил ли си тръпката от радостта от направеното от другия, а той може да бъде и приятел, си „по“ човек. Ритни тавата! Ако можеш, разбира се…
От доста време ми се иска да кажа нещо повече за моето поколение, стрито между две епохи и издухано от шепата на времето… Не знам кога ще стане. Все по-ясно е, че нещо съумяха да съградят пилигримите, пръснати по някаква причина, видели свят, необременени от сковаността на ония времена, свободно общуващи с други култури и езици. „Около него всичко е литература“, но духът трябва да е готов за „това“, а то се постига и с малко по-„различна” био­графия. Все повече човек и герой размиват граници – „нима има значение в днешно време дали си ти или не“, – едва ли е случайно, че „Студентът по хармония“ не търси и грам условност, а всичко е „онази действителност“ дори и с истинските имена на персонажите си. Литературни герои сме самите ние, разплатата е окончателна и категорична. Посоката е раздробеност на съзнанието, а спасението, може би, е в „съзаклятието за неидентичност“. В порива да твориш. Душата пърха около формата, резонира в трепет да улови съдържание­то (смисъла). Краси е майстор, той не само свободно вае, по-важното е, че чрез формата постига дълбочина. Фактурата на повествованието е жива, няма я тъй характерната за предното белетристично поколение унила съзерцателност, застиналост на сетивата и разсъдъчност и той не случайно дори надменно и с доза ирония разчиства „сметки“. В ония времена дори действото беше мнимо, все правеха пленуми и конгреси, за да остане всичко по старому. И това нямаше как да не се отрази и в литературата, пък и в критиката. Докато след промяната наистина „нещо се случи“ (Дж. Хелър), кратерът експлодира неудържимо. И не е само Краси Дамянов, озарен от ония дни. След него е много вероятно и други да осмислят по-дълбоко и по-сериозно оная епоха, време е. [Преди време Любен Петков издаде „Градът на истината“.] Дамянов открива за българската литература и нови мотиви, чест е да осмислиш в различна трактовка социални и политически процеси като междуетническите напрежения.Особено в днешните фашизоидни времена, когато пак безчинстват „ония“ или техните физически и духовни синове и внуци.
И е хубаво, че Краси придава интелектуална подплата на повестованието, словото е органично, зряло, не маниерно. А идеята за гениалност… Идеята за гениалност е крайната мярка, тя е осмислена като „абсолютното спасение“ от „абсолютната безсмисленост“, когато само „тя“ ти остава… Но се питам това не е ли отново европейската мяра за нещата, христианската проекция за аватара, европоцентризъм, от който не можем да се „остраним“. Защо не мога да се сетя за друга религия, която да идентифицира човеко-бога с гения, с онзи, който е на ръка разстояние от „вечността“, от „докосването до Бог“, от ореола на светата личност?!? Другите религии решават проблема по различен начин. Те не говорят за гений, те говорят за полубог, за пророк (Толстой е имал самосъзнание на пророк). Което е доста по-различно. Или бъркам?
[Думи от писмо до автора: „За Виктор… Беше леке. (Извинявай, Краси). Особено късната му битност е повече от категорична. И понеже не го уважавах … не съм го и чел. (Навремето, мисля, че прочетох само „Ций Кук“, когато излезе и месеци преди смъртта му някъде срещнах негова статия, която беше смислена). Може и да не съм прав, но за мъртвите или … истината (моята) или нищо. В тия години много-много повече ценя истинския приятел и добротата човешка, отколкото гения. Пък и гении тъй много в литературата, виж добри хора – все по-малко. Още веднъж – извинявай, ако нещо от казаното те наранява“].
Има сантимент в книгата на Краси Дамянов, има сантимент и в моето отношение към нея и нейния автор. Краси, ще го повторя, радвам се на книгата, радвам се на онова, което правиш.

Да, наистина има хора, родени

човекомразци. Признавам си, че не ги обичам. По-омразни ми стават обаче три дни преди смъртта си, когато изведнъж ги виждаш обляни в … хуманизъм.

Германия е в подем?

О-о-о, нека звучат литаври и дитирамби! В противен случай Германия все я докарва до … световна война.

Автори на „Andral“ във вестник „Словото“

Slovoto

Slovoto 1

Slovoto 2

Slovoto 3

По случай 100-годишнината на СБП от редакцията на в. „Словото“ се обърнаха към нас да им предоставим стихотворения на автори, които през годините са намерили място на страниците на списание „Andral“. Подбрахме четирима поети, които бяха представени на страниците на вестника с по една своя творба. Уви, двама от тия автори няма как дори да се зарадват, тъй като от години вече не са между нас…

И една бележка: в имейла, който пратих на Никола Инджов никъде не съм отбелязал, че стиховете на Цветан Щилиянов и Михаил Петров са писани през 2010 г. Как и откъде е дошла тази дата под двете стихотворения нямам представа. Грешките са досадни, тъй като Цецо почина четири години преди тази дата, а неговото стихотворение е отпечатано в “Andral” в бр. 4 още през 1999 г., а на Мишо излезе в “Andral” в бр. 5 отново в далечната 1999 г.

О-о,

някои епохи са чаровни курви… Как да устоиш да се хвърлиш през­глава в рая, а впоследствие да хлътнеш в … ада на обятията им?