В сезона на препечатките

Публикациите по долу са по повод статията на проф. Иван Илчев „Професия ром“ във в. „Сега“ с дата 31 юли 2017. Решението да ги препечатам бе повлияно и от кухите думи на Калин Донков в същия вестник от миналата седмица.

1.

Вис­ши­ят дър­жа­вен чи­нов­ник (как­то и тряб­ва да бъ­де) е то­чен. Вис­ши­ят дър­жа­вен чи­нов­ник (как­то и тряб­ва да бъ­де) се ус­мих­ва, лю­бе­зен е с всич­ки, из­с­луш­ва вни­ма­тел­но.
Вис­ши­ят уни­вер­си­тет­с­ки чи­нов­ник е по­бе­лял (точ­но спо­ред пред­­с­та­ва­та). Вис­ши­ят уни­вер­си­тет­с­ки чи­нов­ник да­ва акъл (че кой друг да да­ва акъл?!).
Ние слуш/к/аме.
Вис­ши­ят дър­жа­вен чи­нов­ник из­с­луш­ва вни­ма­тел­но вис­ши­ят уни­вер­­си­тет­с­ки чи­нов­ник. По­ня­ко­га се ус­мих­ва дър­жав­ни­чес­ки, по­ня­ко­га – по­лус­низ­хо­ди­тел­но. Ня­ма пре­ре­ка­ния – пра­вим се на въз­пи­та­ни.
Раз­­­би­­рам, че вис­­­ши­­ят уни­­вер­­­си­­тет­­с­­­ки чи­­нов­­­ник всъщ­­­ност бил и пре­­по­­да­­ва­­тел – до­­цент, док­­­тор, де­­кан, зна­­чи чо­­ве­­кът че­­те мно­­го­­ум­­­ни лек­­­ции пред жад­­­на­­та за мно­­го­­у­­мие ауди­­то­­рия, оная слуш/к/а вни­­ма­­­тел­­­но мно­­го­­ум­­­ни­­те при­­каз­­­ки, явя­­ва се пред не­­го на из­­­пи­­ти и оня пи­­ше двой­­ки. От не­­го за­­ви­­сят. Той е един от оне­­зи, ко­­и­­то въз­­­пи­­та­­ват бъ­­де­­щи учи­­те­­ли, те пък – на­­ши­­те де­­ца. Той е един от оне­­зи, ко­­и­­то из­­­­­­­­г­­­раж­­­дат об­­­щес­­т­­­ве­­но­­то мне­­ние. Той е един от оне­­зи, ко­­и­­то учас­­т­­­ват в съз­­­да­­ва­­не­­то на пра­­ви­­тел­­с­­т­­­ве­­ни стра­­те­­гии и так­­­ти­­ки по един или друг проб­­­лем. Ето ед­­­но от мно­­го­­ум­­­ни­­те му съж­­­де­­ния (ци­­ти­­рам бук­­­вал­­­но): “Пра­­ви­­тел­­с­­т­­­во­­то тряб­­­ва да нап­­­ра­­ви не­­об­­­хо­­ди­­мо­­то мал­­­цин­­с­­т­­­ва­­та по­­не мал­­­ко да за­­о­­би­­чат Бъл­­­га­­рия”. Уче­­ни­­ят се виж­­­да без­­­по­­мо­­щен – тър­­­си под­­к­­­ре­­па­­та на на­­у­­ка­­та от Пра­­ви­­тел­­с­­т­­­во­­то ей-там ония мал­­­цин­­с­­т­­­ва по­­не мъ­­нич­­­ко да за­­о­­би­­чат ми­­ла­­та му ро­­ди­­на, що­­то дас­­­кал­­­че­­то с фиб­­­ри­­те си усе­­ща, че ония там мал­­­цин­­с­­т­­­ва ни­­как не оби­­чат ми­­ла­­та му ро­­ди­­на. И в то­­зи миг ви­­дях до­­цен­­т­­­че­­то, док­­­тор­­­че­­то, де­­кан­­­че­­то, про­­фе­­сор­­­че­­то или там как­­­во­­то е, ка­­то ни­­що дру­­го, ос­вен имен­­­но ка­­то дас­­­кал­­­че от ки­­­­­лий­­но учи­­ли­­ще от­­п­­­ре­­ди сто и пет­­­де­­сет го­­ди­­ни, ко­­е­­то кис­­­не с ша­­яч­­­ни­­те си по­­ту­­ри в сре­­да­­та на клас­­­на­­та стая, око­­ло не­­го ос­­т­­­ри­­га­­ни де­­чи­­ца, а дас­­­кал­­­че­­то с дря­­но­­ва пръч­­­ка в ръ­­ка вся­­ва пос­­­лу­­ша­­ние и на­­ли­­ва зна­­ние в праз­­­ни­­те тик­­­ви на шко­­лар­­­че­­та­­та… Пра­­ви­­тел­­с­­т­­­ве­­ният чи­­нов­­­ник ки­­ма раз­­­би­­ра­­що. Той не заб­­­ра­­вя, че е и дип­­­ло­­мат, но аз знам, че и в ни­ка­къв слу­чай не мис­ли не­що по-раз­лич­но. Ние, бед­­­нич­­­ки­­те – мъл­­­чим. Ние сме шко­­лар­­­че­­та. Отиш­­­ли сме там акъл да ку­­пим. На­­у­­ка­­та е слън­­­­­це, ко­­е­­то във ду­­ши­­те грей…


Да го пи­таш дас­кал­че­то на не­го ка­то му е ро­ди­на, на ме­не ко­чи­на ли ми е! Да го пи­таш дас­кал­че­то ка­то как тъй е вля­зъл в ду­ша­та ми и там не е от­к­рил ни кап­чи­ца лю­бов към ми­ла­та му ро­ди­на и с как­ва ма­шин­ка из­мер­ва лю­бов­та на ония там мал­цин­с­т­ва към ми­ла­та му ро­ди­на. Дас­кал­че­то знае мно­го, ина­че как би­ха го ца­ни­ли за дас­кал. Ама ед­но със си­гур­ност не знае – че и два­ма­та ми пра­дя­дов­ци са за­ги­на­ли “ге­ройс­ки” (как­то е на­пи­са­но в слу­чай­но съх­ра­не­ния офи­ци­а­лен до­ку­мент на еди­ния от тях) в Бал­кан­с­ка­та вой­на, за да за­щи­ща­ват не­го­ва­та ми­ла ро­ди­на, ко­я­то той ка­те­го­рич­но май ми от­каз­ва да я на­ре­ка и моя. (Ни­що чуд­но да от­ка­же и на пра­дя­до ми Ни­ко­ла, и на пра­дя­до ми Мин­чо). Как­то и аз не знам да­ли не­го­вия пра­дя­до не е ум­рял от дам­ла до смрад­ли­вия зад­ник на же­на си. Как­то не знам и да­ли в гла­ва­та му има мо­зък или 6-про­цен­то­ва бо­зи­ца – ина­че как мо­же да си мис­ли, че ня­кой, пък бил той и висш пра­ви­тел­с­т­вен чи­нов­ник, пък би­ло и ця­ло Пра­ви­тел­с­т­во, би мог­ло на на­у­чи ония там ет­нос­че­та да за­о­би­чат по­не мал­ко Бъл­га­рия… С ед­на ду­ма – тъ­пич­ко…

(Andral 3, 1999)

2.

До­ри и ко­га­то ци­ти­раш ня­ко­го, про­я­вя­ваш всич­ко от се­бе си. Ко­га­то се об­ля­гаш на тик­ве­ник, то то­ва ни­що дру­го не оз­на­ча­ва, ос­вен че и ти са­ми­ят си са­мо един мисловен братовчед на тик­ве­ника. Ни­що по­ве­че! Кол­ко­то и да ти е бол­но, ка­жат ли ти го…
Тия ду­ми пре­диз­ви­ка ед­но ин­тер­вю, про­че­те­но в един от ром­с­ки­те но­ви вес­т­ни­ци. Един ви­со­ко­пос­та­вен дос­то­поч­тен ет­ни­чес­ки спе­ци­а­лист в се­гаш­но­то пра­ви­тел­с­т­во, ци­ти­ра не­бе­зиз­вес­тен са­мо­де­ец в по­е­зи­я­та, кни­го­из­да­ва­не­то и професионалист в пле­се­ня­са­ла­та ми­съл, пъ­лен про­фи и във вся­ка­къв вид мо­ше­ни­чес­т­ва: че в пос­лед­ни­те го­ди­ни “са се на­въ­ди­ли” ро­ми по про­фе­сия… Как­во да от­го­во­риш на реп­ли­ка, ко­я­то ве­че су­ма го­ди­ни се под­ви­за­ва тук и там и ко­я­то вър­ши прек­рас­на ра­бо­та на си­ви­чките мо­зъ­ци по днеш­ни­те вес­т­ни­ци, спи­са­ния и дру­ги ме­дии, а се оказ­ва – и по ета­жи­те на власт­та, – ос­вен че то­зи, кой­то я е из­ре­къл пър­ви и ония, ко­и­то го пов­та­рят ка­то па­па­га­ли, май са има­ли пред­вид пре­ди всич­ко са­ми­те се­бе си и тък­мо те са от ония, ос­реб­ри­ли бая доб­ре точ­но в тия го­ди­ни “убеж­де­ни­я­та” си. Как­во да им ка­жеш на тия мно­го­дъл­бо­ки Ен­те­лек­ту­ал­ци, ос­вен че са­ми­те те и днес, чрез взе­ма­не на зап­ла­ти­те си, про­дъл­жа­ват да ос­реб­ря­ват убеж­де­ни­я­та си и че и те не са ни­що по­ве­че от “ро­ми по про­фе­сия”, а ако ще­те и “бъл­га­ри по про­фе­сия”. Да ги пи­таш тия мно­го­ум­ни­ци ка­то как­во се явя­ва ця­ла­та бъл­гар­с­ка днеш­на ад­ми­нис­т­ра­ция, вклю­чи­тел­но и пра­ви­тел­с­т­во­то, ако не “бъл­га­ри по про­фе­сия”?!? Да да­ва­ме ли при­ме­ри и от бъл­гар­с­ка­та ис­то­рия, ко­га­то не­бе­зиз­вес­т­ни хай­ду­ти и сто­же­ри на бъл­гар­с­ко­то Въз­раж­да­не, пос­та­ве­ни и днес в бъл­гар­с­кия Пан­те­он, са ис­ка­ли да им се зап­ла­ща в зла­то за то­ва, че ще съ­бе­рат че­та и ще пре­ми­нат Ду­нава, за да ос­во­бо­дят по­ро­бе­но­то Оте­чес­т­во?!? Те какви бяха – “българи по професия”???
На ко­­го ги го­­во­­рят пред­с­та­ви­те­ли­те на днеш­на­та власт и дру­ги­те пле­се­ня­са­ли че­ре­пи по раз­ните му вес­тни­ци и спи­са­ния тия глу­­пос­­­ти?!? И не се ли се­­ща­т, че хвър­­­ля­т ка­­мъ­­ни, всъщ­ност, по соб­­с­­т­­­ве­­ни­­те си гла­­ви?!? (Andral 25-26, 2003)

В заключение към днешната публикация: могат да се напишат и нови неща по въпросите, на които се спират двамата автори, но … не виждам смисъл. Но едно трябва да им се каже към днешна дата: господа, не сте зрели по темата.

Зарзалата цъфна!

Баба Зарзала цъфна и тая година много красива! Вярвате или не, това великолепно дърво е на около 85 години, затова я наричам „баба“. А за годините й знам от татко /лека му пръст!/, който приживе ми каза, че когато е бил на седем годинки, т.е. около 1936 година, дръвчето е било колкото него на бой. Колкото пъти се върна в бащината си къща, винаги си я милвам и се опитвам да обхвана ствола й, но не мога. Уви, от десетина години започна да пада кората й, бури прекършиха някои от огромните й клони и дава все по-малко плодове – много вкусни, имат много малко общо с кайсиите. Нейните плодове са леко киселки, имат собствен вкус и чар. А самото дърво, за жалост … винаги е било … притихнало и мълчаливо, ех, ако можеше да говори…

Целият наш днешен капитализъм

всъщност е люта борба за пари и власт, като 90 на сто от враждуващите до гроб помежду си са хора на Дър­жавна сигурност. Те капитализираха хилядократно онова, което им даде майчицата-пагончица – стратегии и тактики, методи и похвати, инфор­ма­ция – вътрешна и външна, скрита и покрита, медена и кална, многобро­йни уроци по исти­нска и много-много псевдонаука в най-различни направления – и човек неведнъж има поводи да си прави изводи, че 90 процента от тия в душата си нямат и капка патриотизъм, нищо, че те самите и клакьорите около тях пищят патриотарски и оплитат кокошите умове на тълпата в менгемето на интересите си. И е жалко, че негативите им биват изцяло обрани от българския народ, в чието име ония се бият в косматите байганювски гърди. (02.2016)

Поредната необикновено веселяшка

телевизионна реклама: “В живота няма нищо сериозно”. Че несериозникът не е тъй духовит, колкото си въобразява, е ясно, ама колко ли мозък има у оня, който се е съгласил да бъде оповестено внушението?!? И дава ли си сметка как влияе подобен привидно сапунен мехур на собственото му невръстно дете?!? Шега? Самоирония? Хм. Някои неща не бива да се прощават. (01. 2016)

Практиките и методите,

които “упражняваха” т.н. “служби” на запад, след Десети бяха преориентирани и приложени и срещу собствения народ. Това е обяснението защо службашите се къпят в милиони, а пенсио­нерът, работил четирсет години за тая държава (за да имат ония какво да крадат!), взема по триста лева. Нали помните, че през ония вече далечни десетилетия имаше един партизански лумпен от Старозагорско, който открито редеше, че когато не е бил съгласен с властта, бил хванал гората, пък който си трае, значи е доволен от положението си… Наглост?!? Че кога са били други? (12. 2015)

валерИ лекоВ на 50?

Валери Леков

До нас достигна новината, че Вальо Леков – хуморист, артист, поет – бил навършил цял половин век! Искрено му пожелавам да народи още деца и внуци, напук на цялата вселена! И да понапише още неща, защото хуморът наистина доста ни липсва, а той го може. Колкото до снимката – нашият герой изглежда тъй на фона на Царевец, защото тъкмо тогава успя сполучливо да кацне от Сатурн, където сам си призна, че си е присвоил магистрала, изискан плаж и, уви, само една банка.

Вальо, бъди жив и здрав!