В сезона на препечатките

Публикациите по долу са по повод статията на проф. Иван Илчев „Професия ром“ във в. „Сега“ с дата 31 юли 2017. Решението да ги препечатам бе повлияно и от кухите думи на Калин Донков в същия вестник от миналата седмица.

1.

Вис­ши­ят дър­жа­вен чи­нов­ник (как­то и тряб­ва да бъ­де) е то­чен. Вис­ши­ят дър­жа­вен чи­нов­ник (как­то и тряб­ва да бъ­де) се ус­мих­ва, лю­бе­зен е с всич­ки, из­с­луш­ва вни­ма­тел­но.
Вис­ши­ят уни­вер­си­тет­с­ки чи­нов­ник е по­бе­лял (точ­но спо­ред пред­­с­та­ва­та). Вис­ши­ят уни­вер­си­тет­с­ки чи­нов­ник да­ва акъл (че кой друг да да­ва акъл?!).
Ние слуш/к/аме.
Вис­ши­ят дър­жа­вен чи­нов­ник из­с­луш­ва вни­ма­тел­но вис­ши­ят уни­вер­­си­тет­с­ки чи­нов­ник. По­ня­ко­га се ус­мих­ва дър­жав­ни­чес­ки, по­ня­ко­га – по­лус­низ­хо­ди­тел­но. Ня­ма пре­ре­ка­ния – пра­вим се на въз­пи­та­ни.
Раз­­­би­­рам, че вис­­­ши­­ят уни­­вер­­­си­­тет­­с­­­ки чи­­нов­­­ник всъщ­­­ност бил и пре­­по­­да­­ва­­тел – до­­цент, док­­­тор, де­­кан, зна­­чи чо­­ве­­кът че­­те мно­­го­­ум­­­ни лек­­­ции пред жад­­­на­­та за мно­­го­­у­­мие ауди­­то­­рия, оная слуш/к/а вни­­ма­­­тел­­­но мно­­го­­ум­­­ни­­те при­­каз­­­ки, явя­­ва се пред не­­го на из­­­пи­­ти и оня пи­­ше двой­­ки. От не­­го за­­ви­­сят. Той е един от оне­­зи, ко­­и­­то въз­­­пи­­та­­ват бъ­­де­­щи учи­­те­­ли, те пък – на­­ши­­те де­­ца. Той е един от оне­­зи, ко­­и­­то из­­­­­­­­г­­­раж­­­дат об­­­щес­­т­­­ве­­но­­то мне­­ние. Той е един от оне­­зи, ко­­и­­то учас­­т­­­ват в съз­­­да­­ва­­не­­то на пра­­ви­­тел­­с­­т­­­ве­­ни стра­­те­­гии и так­­­ти­­ки по един или друг проб­­­лем. Ето ед­­­но от мно­­го­­ум­­­ни­­те му съж­­­де­­ния (ци­­ти­­рам бук­­­вал­­­но): “Пра­­ви­­тел­­с­­т­­­во­­то тряб­­­ва да нап­­­ра­­ви не­­об­­­хо­­ди­­мо­­то мал­­­цин­­с­­т­­­ва­­та по­­не мал­­­ко да за­­о­­би­­чат Бъл­­­га­­рия”. Уче­­ни­­ят се виж­­­да без­­­по­­мо­­щен – тър­­­си под­­к­­­ре­­па­­та на на­­у­­ка­­та от Пра­­ви­­тел­­с­­т­­­во­­то ей-там ония мал­­­цин­­с­­т­­­ва по­­не мъ­­нич­­­ко да за­­о­­би­­чат ми­­ла­­та му ро­­ди­­на, що­­то дас­­­кал­­­че­­то с фиб­­­ри­­те си усе­­ща, че ония там мал­­­цин­­с­­т­­­ва ни­­как не оби­­чат ми­­ла­­та му ро­­ди­­на. И в то­­зи миг ви­­дях до­­цен­­т­­­че­­то, док­­­тор­­­че­­то, де­­кан­­­че­­то, про­­фе­­сор­­­че­­то или там как­­­во­­то е, ка­­то ни­­що дру­­го, ос­вен имен­­­но ка­­то дас­­­кал­­­че от ки­­­­­лий­­но учи­­ли­­ще от­­п­­­ре­­ди сто и пет­­­де­­сет го­­ди­­ни, ко­­е­­то кис­­­не с ша­­яч­­­ни­­те си по­­ту­­ри в сре­­да­­та на клас­­­на­­та стая, око­­ло не­­го ос­­т­­­ри­­га­­ни де­­чи­­ца, а дас­­­кал­­­че­­то с дря­­но­­ва пръч­­­ка в ръ­­ка вся­­ва пос­­­лу­­ша­­ние и на­­ли­­ва зна­­ние в праз­­­ни­­те тик­­­ви на шко­­лар­­­че­­та­­та… Пра­­ви­­тел­­с­­т­­­ве­­ният чи­­нов­­­ник ки­­ма раз­­­би­­ра­­що. Той не заб­­­ра­­вя, че е и дип­­­ло­­мат, но аз знам, че и в ни­ка­къв слу­чай не мис­ли не­що по-раз­лич­но. Ние, бед­­­нич­­­ки­­те – мъл­­­чим. Ние сме шко­­лар­­­че­­та. Отиш­­­ли сме там акъл да ку­­пим. На­­у­­ка­­та е слън­­­­­це, ко­­е­­то във ду­­ши­­те грей…


Да го пи­таш дас­кал­че­то на не­го ка­то му е ро­ди­на, на ме­не ко­чи­на ли ми е! Да го пи­таш дас­кал­че­то ка­то как тъй е вля­зъл в ду­ша­та ми и там не е от­к­рил ни кап­чи­ца лю­бов към ми­ла­та му ро­ди­на и с как­ва ма­шин­ка из­мер­ва лю­бов­та на ония там мал­цин­с­т­ва към ми­ла­та му ро­ди­на. Дас­кал­че­то знае мно­го, ина­че как би­ха го ца­ни­ли за дас­кал. Ама ед­но със си­гур­ност не знае – че и два­ма­та ми пра­дя­дов­ци са за­ги­на­ли “ге­ройс­ки” (как­то е на­пи­са­но в слу­чай­но съх­ра­не­ния офи­ци­а­лен до­ку­мент на еди­ния от тях) в Бал­кан­с­ка­та вой­на, за да за­щи­ща­ват не­го­ва­та ми­ла ро­ди­на, ко­я­то той ка­те­го­рич­но май ми от­каз­ва да я на­ре­ка и моя. (Ни­що чуд­но да от­ка­же и на пра­дя­до ми Ни­ко­ла, и на пра­дя­до ми Мин­чо). Как­то и аз не знам да­ли не­го­вия пра­дя­до не е ум­рял от дам­ла до смрад­ли­вия зад­ник на же­на си. Как­то не знам и да­ли в гла­ва­та му има мо­зък или 6-про­цен­то­ва бо­зи­ца – ина­че как мо­же да си мис­ли, че ня­кой, пък бил той и висш пра­ви­тел­с­т­вен чи­нов­ник, пък би­ло и ця­ло Пра­ви­тел­с­т­во, би мог­ло на на­у­чи ония там ет­нос­че­та да за­о­би­чат по­не мал­ко Бъл­га­рия… С ед­на ду­ма – тъ­пич­ко…

(Andral 3, 1999)

2.

До­ри и ко­га­то ци­ти­раш ня­ко­го, про­я­вя­ваш всич­ко от се­бе си. Ко­га­то се об­ля­гаш на тик­ве­ник, то то­ва ни­що дру­го не оз­на­ча­ва, ос­вен че и ти са­ми­ят си са­мо един мисловен братовчед на тик­ве­ника. Ни­що по­ве­че! Кол­ко­то и да ти е бол­но, ка­жат ли ти го…
Тия ду­ми пре­диз­ви­ка ед­но ин­тер­вю, про­че­те­но в един от ром­с­ки­те но­ви вес­т­ни­ци. Един ви­со­ко­пос­та­вен дос­то­поч­тен ет­ни­чес­ки спе­ци­а­лист в се­гаш­но­то пра­ви­тел­с­т­во, ци­ти­ра не­бе­зиз­вес­тен са­мо­де­ец в по­е­зи­я­та, кни­го­из­да­ва­не­то и професионалист в пле­се­ня­са­ла­та ми­съл, пъ­лен про­фи и във вся­ка­къв вид мо­ше­ни­чес­т­ва: че в пос­лед­ни­те го­ди­ни “са се на­въ­ди­ли” ро­ми по про­фе­сия… Как­во да от­го­во­риш на реп­ли­ка, ко­я­то ве­че су­ма го­ди­ни се под­ви­за­ва тук и там и ко­я­то вър­ши прек­рас­на ра­бо­та на си­ви­чките мо­зъ­ци по днеш­ни­те вес­т­ни­ци, спи­са­ния и дру­ги ме­дии, а се оказ­ва – и по ета­жи­те на власт­та, – ос­вен че то­зи, кой­то я е из­ре­къл пър­ви и ония, ко­и­то го пов­та­рят ка­то па­па­га­ли, май са има­ли пред­вид пре­ди всич­ко са­ми­те се­бе си и тък­мо те са от ония, ос­реб­ри­ли бая доб­ре точ­но в тия го­ди­ни “убеж­де­ни­я­та” си. Как­во да им ка­жеш на тия мно­го­дъл­бо­ки Ен­те­лек­ту­ал­ци, ос­вен че са­ми­те те и днес, чрез взе­ма­не на зап­ла­ти­те си, про­дъл­жа­ват да ос­реб­ря­ват убеж­де­ни­я­та си и че и те не са ни­що по­ве­че от “ро­ми по про­фе­сия”, а ако ще­те и “бъл­га­ри по про­фе­сия”. Да ги пи­таш тия мно­го­ум­ни­ци ка­то как­во се явя­ва ця­ла­та бъл­гар­с­ка днеш­на ад­ми­нис­т­ра­ция, вклю­чи­тел­но и пра­ви­тел­с­т­во­то, ако не “бъл­га­ри по про­фе­сия”?!? Да да­ва­ме ли при­ме­ри и от бъл­гар­с­ка­та ис­то­рия, ко­га­то не­бе­зиз­вес­т­ни хай­ду­ти и сто­же­ри на бъл­гар­с­ко­то Въз­раж­да­не, пос­та­ве­ни и днес в бъл­гар­с­кия Пан­те­он, са ис­ка­ли да им се зап­ла­ща в зла­то за то­ва, че ще съ­бе­рат че­та и ще пре­ми­нат Ду­нава, за да ос­во­бо­дят по­ро­бе­но­то Оте­чес­т­во?!? Те какви бяха – “българи по професия”???
На ко­­го ги го­­во­­рят пред­с­та­ви­те­ли­те на днеш­на­та власт и дру­ги­те пле­се­ня­са­ли че­ре­пи по раз­ните му вес­тни­ци и спи­са­ния тия глу­­пос­­­ти?!? И не се ли се­­ща­т, че хвър­­­ля­т ка­­мъ­­ни, всъщ­ност, по соб­­с­­т­­­ве­­ни­­те си гла­­ви?!? (Andral 25-26, 2003)

В заключение към днешната публикация: могат да се напишат и нови неща по въпросите, на които се спират двамата автори, но … не виждам смисъл. Но едно трябва да им се каже към днешна дата: господа, не сте зрели по темата.

Помните. На бистрэн

В ночь с 2 на 3 августа 1944 года в нацистском лагере Аушвиц – в газовых камерах было уничтожено 2897 ромов. Всего в этом комплексе лагерей погибло более 20 тыс. представителей ромской нации. Исследователи ромского этноцида считают, что во время Второй Мировой войны погибло до полутора миллиона ромов. В процентном отношении ромский народ больше всего пострадал от убийств, более 90 процентов ромского населения Чехии, Австрии, Германии и Эстонии было уничтожено фашистскими режимами. Во время Второй Мировой войны в карательных акциях оккупационного режима в Украине было уничтожено до 20 тыс. лиц ромской национальности.
2 августа во всем мире отмечается Международный день холокоста ромов – памятная дата, установленная Всемирным Ромским Союзом (International Romani Union) Согласно Постановлению Верховной Рады Украины от 8 октября 2004 г. № 2085-IV “О Международном дне холокоста ромов” день трагедии ромского народа отмечается на государственном уровне и в Украине.
Следует отметить что трагедия ромскогог народа во время Второй Мировой войны начиналась в Бабьем Яру, где 22-24 сентября 1941 года было уничтожено пять ромских таборов среди которых находились преимущественно дети и женщины. Преступные расстрелы были продолжены и уничтожались ромы кочевье которых происходило в Киевской и прилегающих областях, а также успевшие бежать с западных областей Украины.
Также Указом Президента Украины № 625 от 5ноября 2015 г. был создан Оргкомитет “О подготовке и проведении мероприятий в связи с 75-й годовщиной трагедии Бабьего Яра” членом которого стал Президент Всеукраинского союза общественных организаций “Конгресс Ромен Украины”, заместитель Президента Рады национальных сообществ Украины Григориченко Петр. На заседаниях указанного Оргкомитета президент Конгресса настоял на завершении 23-х летней борьбы ромского сообщества Украины за восстановление исторической памяти и справедливости – установлении памятника жертвам ромского геноцида в Бабьем Яру,
Работы по установке памятника “Ромская Кибитка” изготовленная по проекту академика Игнащенка Анатолия Федоровича сейчас в стадии завершения.
Ромское сообщество Украины скорбит по жертвам Бабьего Яра вместе с еврейским, украинским и другими народами, представители которых были жестоко уничтожены – в месте объединения всех народов Украины – Бабьем Яру.

ВСГО “КОНГРЕСС РОМОВ УКРАИНЫ”

Най-голямата партия в България е ПАРТИЯТА НА ОМРАЗАТА

На описанието на тази случка попаднах случайно в мрежата. Понеже считам, че не трябва да се мълчи, я копирах и пуснах и при мен. Заглавието е мое – С. С.

@ Olia Al-Ahmed:

Тази вечер, връщайки се от работа, около 21 ч. бях нападната от скинари в рейс № 76. Рейсът беше препълнен. Аз си седях кротко на седалката, изморена и замислена. Пътувах за вкъщи. На спирка „Стадион Васил Левски” се качиха 4-ма младежи с бръснати глави и татуировки. Двама от тях бяха изключително агресивни, единият подпийнал. Започнаха високо да крещят: „Смърт на циганите! Всички цигани вън от България! България за българите! Всички на кола!” По дребният поздрави пътниците с „Хай Хитлер” и вдигна високо изпъната ръка! По едрият и почерпеният започна да агитира другите да създадат партия, да се съберат където трябва и да убият всички цигани до един. Другарчето му започна да го укротява, като му каза да е по-тих, защото е в рейса пред много свидетели. Но той не се впечатли от думите му. Напротив, грубо изблъска и бутна един по-мургав гражданин от рейса /който не беше циганин, а почернял българин след почивка. Момчето говореше по телефона с гаджето си на чист литературен български!/ След това копелето се захвана с мен. Започна брутално да ме обижда и да се заяжда с мен заради цвета на кожата ми. „Брато, дай да я ликвидираме тая чернилка!
Продължението вж. в Andral 82-83 a, 2015

Днешните проблеми на зеления ни капитализъм

влачат корени от зрелия (май имаше и такъв официален термин…) червен социализъм на 80-те. Омразата на властта към турците (тогава) е всъщност омраза и към всички други. И неистов страх, разбира се. Евреите не ги бройте, у нас те са шепа хора, които имат Израел, Мосад и световните банки. Арменците също не ги бройте – в България те също са шепа много щастливи подбудители на непри­язън, кои­то тъй се опияняват в самовлюбеността си, че в мигове на издаваща ги моментна искреност и доста низко духовно високомерие се увличат и се опитват да забравят на­ис­ти­на сериозните си държавнически и народностни проблеми и си самовнуш­ават архиголямост, архиважност, небесно-библейска стойностност, а някои и с неодашнагска решимост и рафинирана средновековна хитрост се стремят да овладяват все по-ключови властови територии и в България. От двайсетина години и те тръгнаха по многотайните изпитани пъ­течки на световната банкерска (христианска и зидарска) мафия, т.е. на истинската световна конспирация. Жег­натите от съдбата нации са много опасни и в определени исторически моменти готови на всичко… Поне с по-слабите около себе си. Но нека спрем до тук…

Хм, колкото и да са ми неприятни,

някои теми ти се навират сами в съзнани­ето…
По принцип тайните служби би трябвало да са тайни, невидими, да вършат работа тихо в името на държавата (май се налага да припомним и повторим: да работят за държавата, не за себе си и за собствените си кадри и цели!), без да са видими, без изоб­що да парадират, както е по целия свят. В последните години обаче у нас все повече техни служители се къпят в суета и бая попохвалват неземната си работа, себе си, своите служители и подчинени под път и над път. Коритаров мине не мине собствено предаване и ни обучава в специализирани тер­мини, въвежда ни в проблематиката (“Увод в …”), щото как може Бареков да не знае какво е “нелегал”? Осман Октай ни уверява, че не Доган дирижира Държавна сигурност, а Държавна сигурност много сигурно го дирижира. В друго предаване Божидар Димитров с умерено солиден глас невинно и някак случайно изтърва пред зрителя хвалбите на тайните служби по повод … Красимир Каракачанов – “колко важен е за България”… Чак смешничко ти става. Щото си неграмотен човечец, не за друго… Абе тия хора имаш чувството, че не си вършат тайната рабо­та, а много държат ние да знаем, че нещо вършат. Какво тъй тайно и много важно е направил за България за тия двайсет и пет години Каракачанов не можем, пък и май не искаме да знаем, освен онова, което виждаме с очите си – че младежът преди четвърт век, а днес човекът на възраст май никога не е правил друго, освен да работи за тайните служби. Четвърт век го гледаме как влиза и излиза от парламента, един път в една коалиция, друг път – в друга, но много повече пъти остава уж вън от парламента, пък все тъй в активната политика, щото толкоз много го припознават, него и партията му, избирателите, че на последните парламентарни избори го сайдисаха с няма и два процента. А иначе професионален политик вече десетилетия, същински Ленин, който четвърт век ни къпе в едни и същи словесни глупости от какви ли не телевизионни студия, облъчва и досадничи на зрителя с високата си каракачанска хуманност. Е, да, последният път май имаше явната задача да се внедри при Бареков, за да огледа по-отвътре как са там нещицата и след като нещо не му хареса да поизлезе от коалицията, след като вкара в европар­ламента друг свой пак много внимателно отгледан и обгрижен в годините джамбаз-“колега”. Дали пък това и не му беше целта, пък и целта на … службите? Каракачанов сума години говори и натъртва за “циганската престъпност” (и е прав да е много активен борец), но мълчи за някои други престъпности – примерно “българска­та”, примерно “турската”, примерно “арменската”, примерно “каракачанската” (може пък тях да ги няма в държавата?!?) и имаш усещането, че е възпитан и си е останал като политик и гражданин с не повече от седем думи в главата.