Преди време вестник “Сега” препубликува “Шаячена интелигенция”

на Цветан Стоянов. Имаше и коментари, които пуснах и аз. Отвреме-навреме пре­про­читам тия коментари и не спирам да се удивлявам как един такъв ни­какъв жанр фокусира като в огледало ширещи се днес тенденции – примерно елементаризма; примерно плиткоумието; примерно душевната наглост; приме­рно про­стащина­та; примерно бездуховността; примерно нищо да не си дал на тая държава (щото си просто на невръстна възраст, което личи от зелените ти думи), а да съдиш решително и да си готов на някаква необяснима мъст към някого или нещо; примерно непременно да се възползваш, макар и никак да нямаш какво да кажеш, от възможността да издялкаш с ножче недо­дяланото си мнение върху невинната кора на медийното дърво на тъй наречените социал­ни мрежи… Тоя народ или няма какво да прави, или се прави, че работи, или му е страшен кеф, уви, да клечи в блатото на мисловната гнъс… Самонавива се за нещо … страшно. И ето тъкмо това последното е хем неразбираемо, хем го осъз­наваш и като на­пълно възможно, тъкмо защото не се побира в главата ти. И все по-често се сещам за ония думи на Фьодор Михайлович, които навремето ме сепнаха и хвърлиха в размисъл, когато ми попаднаха за първи път: “И с какво толкова сегашният мир между цивилизованите нации е по-добър от войната? Напротив, по-скоро мирът, продължителният мир, а не войната озверява и озло­бява човека. Продължителният мир винаги поражда жестокост, страх и груб, затлъстяващ егоизъм и преди всичко умствен застой. През дългия мир дебелеят единствено палачите и експлоататорите на народите… […] заразата – това са развратът и цинизмът. Прекомерното струпване на богатства в едни ръце огрубява чувствата на притежателите на богатствата. Чувството за изящното се превръща в жажда за капризни излишества и ненормалности. Безмерно се развива сладострастието. То пък поражда жестокостта и страхливостта. Тлъстата, груба душа на сладострастника е по-жестока от всяка друга, дори и от порочната душа. […] Егоизмът убива великодушието. […] … когато едно общество е нездраво, заразено, то дори и толкова хубаво нещо, каквото е продължителният мир, вместо да носи полза на това общество, се превръща във вреда […] Както изглежда войната е необходима за нещо, изцеря­ва, облекчава човечеството. Това е възмутително, ако мислим абстрактно, но на практика излиза, че е истина, именно защото за заразения организъм е вредно дори и такова хубаво нещо, каквото е мирът”. Разбира се, малко по-нататък Достоевски уточнява: “И все пак полезна се оказва само оная война, която се започва зара­ди идеята, за­ради висши и благородни принципи, а не заради материалния интерес…”.

ЗА ГЕНЕРАЛ ЯН СЕРГУНИН (РЕШЕТНИКОВ) И НЕГОВАТА СЪДБА

Николай БЕЗСОНОВ

Ян Александрович Решетников (Сергунин) е роден през 1954 г. в гр. Берьозовка, Свердловска област. Произхожда от семейство на руски цигани, сибиряци. Завършил военно училище, академия. Доктор по философия. Кандидат на юридическите науки. През 2001 г. с Указ на Президента на Руската федерация на Ян Сергунин е присвоено званието генерал лейтенант. Служи във въоръжените сили, в специалните органи, занимава се с бизнес. От 2000 г. работи за възстановяването на съдебната система и органите на изпълнителната власт в Чечня. Назначен за заместник-председател на правителството на Чеченската република. Носител на почетното звание  „Заслужил юрист на Чеченската република”. Носител на орден на Дружбата. Автор на книгата „Правова самозащита”. Основател на Фонд за помощ на малките народи „Толерантност”.
Ян Решетников беше човек, дълбоко загрижен за съдбата на циганската култура и много направил за своя народ. На 25 юни 2004 г. той беше убит в резул­тат на покушение, а неговата съпруга Камила получи тежки рани. Като завещание звучат неговите думи, които той остави като намерение за предисловие към своята биография: „Моето семейство се придържа към ромските традиции. Пътуваме много из Русия, нашият дом е открит за достойните хора. Отстоявал съм и ще отстоявам самобитността на моя народ, чиито обичаи трябва да останат във векове­те. В противен случай няма да бъдем нито цигани, нито руснаци”.
Погребан в Троекуровското гробище с воински почести.
В Чеченската република Ян А. Сергунин (Решетников) имаше за задача да възстанови съдебната система. Известно е, че през краткия период на своята независимост ислямските радикали отмениха светското съдопроизводство и го замениха с шериатски съдилища. Руснаците помнят tv-репортажите за акцентите на тяхна­та дейност: кадри с разстрели на площадите и телесни наказания. След „втората че­ченска война” възникна насъщна необходимост да върнат републиката в правна­та система на Русия. Това беше задача, която трябваше да се изпълни с риск за живота и именно хората, които изпълниха задачата да представляват руската държава по места, станаха първите мишени на непремиримите войни на исляма, финансирани от чужбина. Обстрелването на здания, похищенията и покушенията дълго време станаха норма на живот. Залозите в тази борба бяха много високи. Най-напред възстановяването на властта и закона изведе населението от контрола на ислямистите и му даде някакви гаранции за произвола на отделни военно­служещи. На второ място от успеха на тази политика зависеше връщането на Русия с право на глас в Съвета на Европа.

family1

Ромското семейство Решетникови през 1962 г. Крайният отдясно е
бащата Александър Иванович Решетников. Жената с двете деца е
майката Тамара Яковлевна. Изправеното момче е бъдещият генерал.

За две години Сергунин успя да реши задачата да осъвремени съдебната система на Чечня и това бе оценено и от руснаци, и от чеченци. В тясно взаимо­действие с Кадиров, той се движеше с минимална охрана и разрешаваше конфли­кти, които бяха изключително важни за народа (и то по същото време, в което високопоставени „федерални” служители фактически не напускаха добре защите­ната база в Ханкале). Много често той поставяше на преден план дипломатическото разрешаване на въпросите. Но това не означава, че не предизвикваше враговете си и не си „създаваше” нови. И днес много от тези хора дават интервюта с „компромати”. Но разрешаването на задачите не можеше да мине без твърда ръка. И може­ше ли да не предизвика завист, когато беше на тъй високия пост на заместник-председател на правителството на Чечня? Като трети по влияние човек в Чечня, генерал Сергунин упорито вършеше своята работа. Не му влияеше, че взривяваха автомобила му, че го обстрелваха с гранатомет, нито пък му влияеха непрекъснатите подмолни интриги. След време, в своите московски разговори, той иронизираше вестникарските щампи за „сивия кардинал” и напомняше на събеседниците си, че за държавника се съди по делата му.
А целта беше ясна. Светското руско съдопроизводство в Чеченската републи­ка беше възстановено. Русия възстанови правото си на глас в Съвета на Европа. Я. Сергунин се върна в Москва, Президентът на Руската федерация връчи на гене­рала Ордена на Дружбата. Но за циганите в Русия тази страна от живота на Ян Александрович не е добре позната, те го знаят по-скоро като „син на цигани”. Бащата на Ян Решетников, сибиряк от рода на „решетарите”, е бил човек с авторитет. Свято почитащ устоите на циганския живот, Ян Александрович се стремеше да поддържа националните традиции и обичаи. Нерядко към него се обръщаха за помощ или го канеха да участва в събрания на роми, на които се разрешаваха вът­ре­шни конфликти.

Sergunin-13

Съветникът на Президента на Русия С. Ястржембски
и Ян Сергунин  в гр. Грозни. 2002 г.

Учредяването на Фонда за помощ на малките народи „Толерантност” е стъпка, която по замисъла на Сергунин позволява по-успешно да се разрешават насложените проблеми на циганите. Като използваше личната си сериозна материална база, с извоюваното политическото влияние и известност в няколко национални диаспори, като се уповаваше на собствените си сили той се надяваше да наложи културно възраждане. Разбира се, за човек се съди не само по неговите планове. Някой би попитал „А това не остана ли само негова мечта”?
За щастие самият живот даде отговор на този въпрос. Където и да е работил Сергунин,

Виж продължението в „Andral“ 78-79 a, 2014

При антикваря

пред старото кино „Левски” преди няколко месеца видях много интересни поостарели издания, между които „Разговори с Гьоте” на Екерман. Продаваше се за 5 лв. Прииска ми се да купя книгата и да я подаря някому, тъй ядосващо ниска ми се видя цената. Помислих и … се оказа, че май няма на кого да я подаря. Скоро книгата изчезна, разбира се.

Скоро пак минах оттам. За 1 лев ми предлагаха том от 800 страници с твърди корици на Белински на руски, издание от 1947 г. Тия неща съм ги чел преди десетилетия, казах си, за какво да ги купувам? Но се сетих, че Росен Тошев в разговор по телефона ми беше припомнил, че пише книга за Пушкин. Дадох на човека два лева, помолих го да не ми връща нищо, бива ли тъй обидно ниска цена?!, и се зарадвах на досещането си, че мога да доставя истинска интелектуална радост на Росен.

Тия случки ме сещат и за други. Веднъж в една голяма частна книжарница видях книга на съвременна българска литературна тарантула, която струваше 12 лв. Том от събраните съчинения на Достоевски, от последното издание в 13 тома, се подхвърляше насам-натам за 5 лв. Не успях да се въздържа и възнегодувах на глас. „Че ти к`во искаш, нали и аз трябва да ям, днес кой купува Достоевски?!” Това беше репликата на преуспелия търговец на книги с психика на мияч на чинии, от когото обаче … зависиш.

Но днес, наистина, кой чете Достоевски?!? Не че никой, но колцина са? На едни млади хора, оказали се в тия години близо до мене, не мога да им въздействам по какъвто и да е начин да прочетат 80 страници на Хесе /”Сидхарта”/, камо ли 600-700 страници. Питат с ирония „Кой е тоя Чехов”? и без никаква ирония споделят и то с апломб „К`во ме интересува, че някой се качил на Еверест”!

Майната им на тия! Казвам го без свян и наистина ги пустосвам в ума си. И истински се радвам на хора като Росен, който може да си позволи да губи кошмарно много време за нещо, което я някога види бял свят, я не. Дори ми е неудобно от това последното, дето го изрекох, дано Росен не попадне на тая приписка… И то само и само да се занимаваш с нещо, което наистина ти доставя мъничка духовна радост, която те съпричастява с времена с други, много по-възвишени нрави. Уви, човечеството никога няма да види вече хора като ония декабристи, от които се е възхищавал и онзи мургавият Александър Сергеевич, образът, обзел приятеля Росен Тошев…

Из книгата „Зарзалки или приписки в несвяст“,

която може да намерите в книжарниците в градинката на „Кристал“ и Дома на киното

За да

бъдем обективни: преди време пуснахме редове на възмущението си, че „труд“ е пуснал „Война и мир“ в издание от … 100 страници за малоумници. Днес ни информираха, че същите издатели са пуснали романа на Толстой в … четири тома във футляр. Е, това е друго нещо… и не можем да не го отбележим. Не друго, чалгаиздаването … също е възмутително…

За немците на Фьодор Михайлович, за въстаниците на дядо Вазов и за две пресни марулки

Класиката твърди, че в една пиеса има ли пушка, до края на спектакъла трябва да се чуе изстрел.

Сетих се за прословутия принцип на Чеховата драматургия, когато прелиствах “Дневник на писателя” на Достоевски от 1876 г. Публикувал го е в Трета част на Първа глава на “Юли и август”, озаглавена “За войнствеността на немците”. В тия няколко страници Фьодор Михайлович споделя впечатленията си от свое пътуване – когато влакът навлязъл (!) в Немско шестимата немци в купето веднага (!) се разприказвали за войната и за Русия. Тия хора не били нито високопоставени, сред тях нямало нито един барон, не били дори офицери, пък и приказката им не била за “високата” политика, “а просто (!) за съвременните сили на Русия, предимно военните, за силите й в дадения момент, сега”. С изискана ирония писателят характеризира разговора им като “тържествен” и в известна степен надменно спокоен, те, забележете, просто (!) си съобщавали взаимно, че “Русия никога не е била тъй слаба по отношение въоръжението и прочие”. Като цивилизовани западни люде те не си губят времето с нищо не значещо съзерцание и някакъв непонятен алтруизъм, наопъки, пресметливото им бюргерско съзнание, без да иска дори, събира като пчеличка “необходимата” информация, която, поддържана известно количество време, ще доведе до “скок” във вероятно първоначално все още неосъзнатия изцяло вътрешен порив – един от тия немци, качил се още на гарата в Петербург, “най-компетентно” съобщил, че руснаците имали “не повече от двеста и седемдесет хиляди що-годе прилични скорострелни пушки”, че Русия разполагала “най-много с шейсет милиона метални патрона” и то “лошо изработени”.

По-нататък Достоевски говори за “обичайното немско всенародно безмерно самохвалство, което у немеца винаги се превръща в нахалство”. В своя възторг от неочакваните си победи над французите няколко години по-рано те стигнали и до там “да се гаврят с русите”. На писателя му прави впечатление, че “в цялото опиянение първата им работа бе да се сетят за русите”.

След малко повече от 60 години, закачената на стената пушка на историята гръмва и немецът тръгва на Изток срещу онези, за които знае точно колко пушки и колко патрона имат в даден момент, какви са точно патроните им и дали са изработени добре.

Какво ми напомниха тия страници на Достоевски ли?

На прочетени страници от историята на България.

По време на Априлското въстание на Волов му подшушват, че може би еди кои си цигани са шпионирали за турците и той дава нареждане да ги разстрелят. Сетих се и за дядо Вазов – в “Под игото”, където той вероятно преразказва точно този случай, но, разбира се, погледнат от друг ъгъл и леко променен, неговият герой Бойчо Огнянов нарежда на въстаналите четирима възрастни клисурци да окървавят пушките си и да застрелят циганина-шпионин. Дали авторът “оправдава” действието “в името на Родината”? Несъмнено, но в нейно име веднъж ли са се извършвали и недотам оправдаеми неща?!?

В деня, когато прелиствах въпросните страници от Дневника на великия русин се отбих на пазара в провинциалния градец и си купих две пресни марулки. Покрай мен достолепно минаха двама непознати старци, които нямах време дори да огледам добре, но чух: “Да си ходят, бе, да си ходят в Индия”… Повече не успях да чуя, повтарям, думите им достигнаха an pasan покрай ушите ми. Те “просто” си общуваха и приказката им не беше за високата политика, никой от тях със сигурност не беше нито високопоставен, нито барон, нито пък офицер… Че може да са си говорели за някакви свои близки, които са се установили в далечна Индия – може, кой твърди нещо различно. Че може да са обсъждали някакви индийски играчи на тенис на трева, които играят някъде на запад, а пък тия старци много обичат тоя спорт и емоционално реагират на несполучливата игра на своите любимци в последно време и “по този начин” изразяват недоволството си … и това може, що да не може и това да е. Но техния диалог кой знае защо свързах с диалога на немците от купето. Странно нещо е съзнанието на човека…

После, без и да го искам, аналогията се “напасна”.

И се сетих за вече шестнайсетгодишната война срещу ромския етнос на част от българската журналистика, част, изиграла ролята на институция, подготвила изтерзания дух на българина “да въстане вътре в себе си” срещу друг етнос; подготвила почвата за тлеещ конфликт; за самодоволното чувство на “превъзходство” на редовия интелигент над хора, които повече от хиляда години са

1. буквално роби, т.е., не са могли да се развиват нормално, и

2. това обстоятелство вече до там ги е довело, та цели слоеве биват съзнателно маргинализирани от всички власти и определени прослойки се ласкаят от чувството си на материално превъзходство, но в самодоволството си считат, че то може да мине и за превъзходство … на интелекта. И най-страшното в целия този механизъм е, че четирите власти не само хармонично припяват по темата, но че съдействат съзнателно на “процеса” и като най-обикновени хора. И ето тази спойка между слоеве и власти, прави проблема вече може би почти неразрешим!

И ако в една пиеса от класическия чеховски тип пушката задължително трябва да гръмне, то аз се надявам в драмата на историята “това” да не е “абсолютно задължително условие”. В противен случай нищо чудно площадните приумици на паважните кресльовци да се окажат след “малко повече от шейсет години” черна реалност… Тоест най-обикновен … фашизъм.

[…] … хората,

които държат в ръцете си властта, отдавна се ползват не от онова, което им е  нужно, а от това, което не им е нужно, от всичко, от което могат. Затова колкото и да се увеличават благата, онези, които стоят горе, ще ги употребят само за себе си. Задоволяването на нуждите може да се употреби не повече от известно количество, но за разкоша няма граници. […]

Л. Толстой, „Дневници“, 1890. Превод на Ф. Гинев