Из „Печални тропици“

Клод ЛЕВИ-СТРОС

Claude-Levi-Strauss risunka 2

V. Намбиквара

В сертаната

В Куяба, където се върнах две години по-късно, се опитвах да разбера каква в действителност е ситуацията на участъка на телеграфната линия на петстотин или шестстотин километра на север от града.
Към линията в Куяба изпитват всеобща ненавист, за което има няколко причи­ни. След основаването на града през XVIII в. редките докосвания до севера били осъществявани по речен път по средното течение на Амазонка. За да се сдобиват с любимото си възбуждащо средство – гуараната, – жителите на Куяба оборудвали цели експедиции на пироги по река Тапажос, които продължавали над половин година. Гуараната е твърда маса с цвят на кестен, приготвяна почти изцяло от индианците мауе от стрити на прах плодове от лианата пауллиния сорбилис. Плътната саламоподобна маса се втрива върху костеливия език на рибата арапаима и се съхранява в чанта от еленова кожа. Тези подробности не са маловажни, тъй като метално ренде или която и да е друга кожа могат да погубят свойствата на скъпоценното вещество. Жителите на Куяба обясняват също, че тютюнът, усукан на връв, трябва да се къса и наситни ръчно, а не да се реже с нож, тъй като изветрява. Прахът от гуараната изсипват в подсладена вода, където той остава суспензиран, не се разтваря, а след това тази смес с ле­ко шоколадов вкус се пие. Аз лично нито веднъж не почувствах от нея никакво въздействие, но сред жителите на Централно и Северно Мато Гросу гуарана играе онази роля, която играе мате сред жителите на юга.
Въпреки това свойствата на гуараната, очевидно, си струват усилията. Преди да се спуснат по водопадите, експедициите се настанявали на брега, хората си поделяли участъка, за да си засадят царевица и маниока. По такъв начин експедицията си осигурявала свежа храна за обратния път. Но след развитието на параходните съобщения гуараната бързо и в голямо количество започнала да идва до Куяба от Рио де Жанейро, където крайбрежните съдове я доставяли по море от Манаус и Белена. Тъй че сега експедициите по Тапажос принадлежат повече на героичното, позабравено минало.
Но след като Рондон обявил, че ще открие северозападния район за циви­лизацията, тези спомени оживяха. Подстъпите към платото не бяха много известни. Там имаше две стари поселища – Розариу и Диамантину. Разположе­ни съответно на около сто и сто и седемдесет километра на север от Куяба, те водеха полузаспал живот откакто бяха изчерпани запасите от руда и дребен чакъл. След това трябваше да се предвижиш по суша, като пресичаш един след друг притоците на Амазонка, а не да се спускаш по тях на пирога – твърде опасна възможност за тъй дълго разстояние. Но в общи линии около 1900-та година северното плато си оставаше митическа област, където, както твърдеше мълвата, съществуваше планина, наречена Серра ду Норте, все още фигурираща на по­вечето карти.

Продължава в Andral 82-83 b, 2015

Из “Печални тропици”

Клод ЛЕВИ-СТРОС

V. Намбиквара

Изгубеният свят

Claude-Levi-Strauss risunka 2

Подготовката за етнографската експе­диция в Централна Бразилия стана на кръстовището на парижките улици Рео­мюр и Севастопол. Там се бяха установи­ли ангросистите на шивашки и модни товари; именно там имаше надежда да се намерят стоки, способни да задоволят взискателния вкус на индианците.
Година след моето посещение при бороро бяха изпълнени всички необходими условия, за да бъда представен като етнограф: благословията на професорите, получена със задна дата, урежда­нето на изложба на моите колекции в една от галериите в предградието Сент-Оноре, четенето на лекции и публикаци­ите на статии. Получих и достатъчно финанси за провеждането на доста повече начинания. Най-напред трябваше да се погрижа за екипировката. Според опита, придобит от моето тримесечно запознан­ст­во с индианците, можех със сигурност да съдя за техните нужди, удивително еднакви по цялото протежение на Южно-Американския континент.
В един от кварталите на Париж, който за мен беше толкова непознат, колкото ми беше непозната и Амазония, се налагаше да правя странни упражне­ния под погледа на чехословашките вносители. Тъй като бях изключително невеж в тяхната работа, то аз не можех да се възползвам от техническите терми­ни за уточняването на своите нужди и се налагаше да прибягвам до критери­ите на индианците. Стараех се да избера най-малкия бисер за бродиране, тъй наре­че­ният рокай, лежащ на тежки клъбца в чекмеджета с преградки. Опитвах твърдостта му със зъби, смучех го, за да проверя дали не е оцветен отвътре и няма ли да избледнее при първото къпане в реката. Промених размерите на купчи­ните бисери, като подбирах цвета им в съответствие с индианските канони: отначало бял и черен, в равни пропорции, след това червен, много по-малко жълт и за пречистване на съвестта – немного син и зелен, които, вероятно, щя­ха да бъдат нежелани.

Продължава в Andral 82-83 b, 2015

Из “Печални тропици”

Клод ЛЕВИ-СТРОС

Claude-Levi-Strauss risunka 2

IV. Бороро

Живите и мъртвите

Продължение

И тъй, бари посредничи между човешкото общество и злокобните, индивидуални и космически души (видяхме, че душите на умрелите бари се явяват всички посочени едновременно). Но съществува още един посредник, който се разпорежда между обществото на живите и обществото на мъртвите и при то­ва обществото на мъртвите е доброжелателно, колективно и антропоморф­но. Това е “Стопанинът на пътя на душите”. От бари го отличават точно противопо­ло­жните свойства. Впрочем, те двамата видимо се боят и ненавиждат един-друг. “Стопанинът на пътя” не се ползва с право на подарък, но е длъжен строго да спазва правилата да не яде определена храна, да се облича скромно. Забранено му е да носи украшения, както и дрехи в ярки цветове. От друга страна между него и душите няма договор: те постоянно са при него и в няка­къв смисъл са иманентни нему. Те не го обладяват по време на транс, явяват му се в сънищата; ако понякога ги привика, то е изключително за някакво благо. Ако бари предвиди болест или смърт, “Стопанинът на пътя” се застъпва за бол­ния и го лекува. Впрочем, за бари казват, че е израз на физическата необходимост – с готовност приема върху себе си потвърждаването на своите предсказания, като до­вършва болните, които забавят изпълнението на неговите мрачни пророчества.
Задължително е да се отбележи, че представите на бороро за живота и смъртта не съвпадат с нашите. Веднъж ми показаха жена, изгаряща от треска в ъгъла на колибата и я нарекоха мъртва, като под това подразбираха, че дните й са преброени. В края на краищата този възглед напълно съвпада с маниера на мислене на военните, които, когато говорят за “загуби”, имат предвид и убитите, и ранените. От гледна точка на непосредствената ефективност това наистина е едно и също, въпреки че, от гледна точка на ранения, неговото със­то­яние, в сравнение с положението на загиналите, да е със сигурност малко по-различно.
Накрая, макар “Стопанинът” да може подобно на бари да се превръща в звяр, той никога не може да се превърне в ягуар, човекоядецът, той е мори – изнудвачът на мъртвите от живите. Той се посвещава на животните, като им дава препитание: на папагала-арара, събиращ плодове, на орела-харпия, риболо­вецът, или на тапира, с чието месо племето ще се нахрани. Бари е удържим от духовете, “Стопанинът на пътя” жертва себе си заради спасението на хората. Даже откровението, което го призовава към изпълнение на неговата мисия, е тягостно. В началото избраникът ще се самопознае по съпровождащото го зловоние, безусловно напомнящо смрад, което изпълва селото след седми­ца, когато след смъртта трупът бива погребан във временен недълбок гроб насред мег­дана, за да се изпълни ритуалът със свещените танци. Зловоние­то се свързва с митическото същество айже, чудовището от водните глъбини, отблъскващо, зловонно и нежно, което се явява на посветения и го приласкава. По време на погребение тази сцена бива изобразявана от нацапали се с кал юноши, прити­скащи в обятията си преоблечен съплеменник, въплъщение на младата ду­ша. Индианците достатъчно конкретно си представят айже и могат да го нарисуват. Такова наименование те дават на ромбовете, които с бучене възвестяват появата на това животно и подражават на неговия крясък.

Claude-Levi-Strauss vekio

След всичко казано не е чудно, че погребалните церемонии продължават няколко седмици, тъй като техните функции са много разнообразни. Преди всичко те се разполагат в две плоскости, които ние току-що отбелязахме. Ако се съсредоточим в зрителната точка на отделния индивид, всяка смърт дава повод за арбитражен съд между физическата вселена и обществото. Враждебни­те сили, които образуват тази вселена, са нанесли вреда на обществото и тази вреда трябва да бъде овъзмездена – в това е ролята на погребалния лов. След като със съвместните действия на ловците мъртвият е отмъстен и откупен, той бива включен в състава на обществото на душите. Такъв беше и смисълът на търже­ственото погребално песнопение, на което имах щастието да присъствам.
В селото на бороро на един от моментите на деня се отдава особено важ­но значение – това е моментът на настъпването на вечерта. Точно когато пада тъмнината, на мегдана, където се провежда танцовият обред, се събират ста­рей­шините на родовете и запалват голям огън. С мощен глас глашатаят извиква имената на всяка група – “вождовете”, “хората на ибиса”, “хората на тапира”, “хората на големия броненосец”, Бакоро (от името на героя Бакороро), “хората на палмите”, “хората на гъсениците”, “хората на бодливеца”. По реда на появата на участниците със същия мощен глас той дава разпореждания за следващия ден, които се чуват и в най-отдалечените колиби. В този час, впрочем, вътре в тях няма почти никого. С настъпването на тъмнината, когато моски­тите изчезват, всички мъже напускат семейните къщи. Разтлали рогозки на трамбованата земя на главния площад, разположен от западната страна на мъжкия дом, те си лягат, обгърнали се с памучно одеало в оранжев цвят от постоянното съприкосновение с телата, намазани с червена боя. “Службата за защита на индианците” едва ли би познала в някое от тях своите подаръци. На големите рогозки се разполагат по пет-шест човека, нарядко говорещи помежду си, други лягат поединично. Ако трябва да се предвижваш, си принуден да прескачаш разположилите се на земята тела. Понеже провикването продължава, един след друг се надигат вождовете на привиканите семейства, получа­ват разпорежданията си и отново лягат с очи към небето. Жените също са излезли навън от колибите. Те са се събрали на групи пред вратите си. Малко по малко разговорите затихват и постепенно, водени отначало от гласовете на двама или трима жреци, групите се разрастват от новопристигащи, в дъното на мъжкия дом, а след това и на самия площад прозвучават екливи песнопения, речитативи и хорови из­пълнения, които продължават през цялата нощ.

Четете продължението в Andral 80-81 b, 2014

Из “Печални тропици”

Клод ЛЕВИ-СТРОС

IV. Бороро

Живите и мъртвите

Claude-Levi-Strauss risunka 2

Мъжкият дом служи за работил­ница, клуб, спалня, помещение за свиждания, накрая, и храм. Там се приготвят за религиозни танци, провеждат се някои церемонии, на които не се допускат жени, напри­мер направата и върте­нето на ромбите. Това са музикални, богато украсени дървени инструменти, напомнящи по форма сплескана риба, но различни по размер – приблизител­но от трийсет сантиметра до метър и половина. Въртейки ги за края на шнур, те произвеждат глухо бучене, което се приписва на навестяващи селото духове, от които жените трябва да се боят. Беда ще сполети онази, които види ромб: нея, напълно вероятно, я грози смърт. Когато наблюдавах за първи път тяхните направа, се опитваха да ме убедят, че става въпрос за някакви приспособления за кухнята. Моята молба да ми преотстъпят няколко предмета предизвика у тях крайно отвращение, което се обясняваше не толкова с това, че трябва отново да се заемат за работа, колкото заради опасението, че ще издам тайната. Наложи се посред нощ да отида в мъжкия дом със сандъче. В него положиха увитите ромби и заключиха сандъка с кофар, а аз бях задължен да обещая, че ще го отключа чак когато се озова в Куяба.
За европейския наблюдател някои занятия в мъжкия дом са несъвместими, но там те се погаждат. Не са толкова много народите тъй дълбоко религиоз­ни както бороро, и немного от тях имат такава разработена метафизическа система. Но духовните вярвания тясно се преплитат с ежедневните навици и привички, като не оставят впечатление, че индианците си дават сметка за това, че са непоследователни, когато преминават от една система в друга.
Работата не е във факта, че у бороро религията се ползва с изключително уважение, обратното, това се разбира от самосебе си. В мъжкия дом религиоз­ните функции се извършват със същата непринуденост, както и останалите всекидневни дела, като че ли става дума за обикновени неща, изпълнявани заради резултата от тях, без изискването за онова почтително отношение, което бива приемано даже и от невярващите, когато влизат в храма. Днес следобед в мъжкия дом пеят. Това е подготовка за вечерния публичен обред. В ъгъла похъркват или разговарят хлапета, двама-трима мъже подпяват, поклащащи се с хлопки в ръцете, но ако на някого му се прииска да запали цигара или пък е дошъл редът му да загребе от кукурузената каша, той подава инструмента на човека до него, който на свой ред подхваща мелодията. Ако пък някой наконтен танцьор започва да се перчи с някаква своя нова придобивка, всички спи­рат и го обсъждат, като че ли са забравили своите отговорности, докато в другия ъгъл заклинанието не се възобнови от същото онова място, където е било прекъснато.

Claude-Levi-Strauss mezhdu indiantsi

Claude-Levi-Strauss mezhdu knigi

Въпреки това значението на мъжкия дом превъзхожда дори онова, което е свързано с неговата роля на център на обществения и религиозен живот, коя­то се опитах да опиша. Структурата на селото не само позволява да се осъще­ствява стриктното функциониране на институциите: тя резюмира и регулира отношенията между човека и вселената, между обществото и свръхестествения свят, между живите и мъртвите.
Преди да пристъпим към разглеждане на този нов аспект от културата на бороро, съм длъжен да изясня какво означават отношенията между живите и мъртвите. Без това би било трудно да се разбере особеното значение, което привнася мисленето на бороро в този всеобщ проблем. То е поразително сходно с онова, което се среща в другия край на западното полукълбо – при жители­те на горите и прериите в Североизточна Америка, при индианците оджибве, ме­номини и виннебаго.
Вероятно не съществува нито едно общество, което не проявява уважение към мъртвите. Дори в самото начало на човешкия род неандерталецът е погребвал своите мъртъвци в гробове, построени от няколко груби камъка. Без съмнение погребалните обреди са различни в различните групи. Можем ли да кажем, че тези вариации са несъществени, като имаме предвид ед­наквите чувства, които стоят зад тях? Дори и когато прибягваме до най-крайни­те опростя­вания в отношението на чувството за уважение, проявявано към мър­твите в различните общества, все пак сме принудени да признаем, че има големи различия: това са два полюса, между които съществуват цяла серия от преходни стадии.
В някои общества мъртвите не биват тревожени, тях само ги споменават, за да не безпокоят живите. Ако мъртвите посещават живите, то е не тъй често и в предвидими случаи. Техните визити оказват благотворно въздействие, доколкото покровителството на мъртвите осигурява регулярния обрат на годишните времена, плодородието на земята и жените. Всичко протича така, като че ли има съгласие между мъртвите и живите: за сметка на разумния култ, посветен на тях, мъртвите остават в своя си свят, а в протичащите отвреме-навреме срещи между двете групи винаги преобладава грижата за живите. Това положение е изразено отчетливо в една обща за целия фолклор тема – темата за признателния мъртвец. Богатият герой купува трупа от кредиторите, които са били против неговото погребване. Но той ще погребе мъртвеца. Същият се явява в съня на своя благодетел и му пожелава успех при условие, че получените изгоди те ще разделят поравно. Наистина героят бързо завоюва любовта на принцесата, която той успява да спаси от многобройните опасности с помощта на своя свръхестествен покровител. Трябва ли да подели печалбата си с мъртвеца? Но принцесата е омагьосана, тя само наполовина е жена, другата й половина е на змей или дракон. Мъртвецът иска своята част, героят се съгласява и онзи, удовлетворен от тази честност, се задоволява с малкото, като отдава съпругата на героя, станала жена.
На тази концепция се противопоставя друга, нея също можем да илю­стри­раме с фолклорна тема, която ще нарека предприемчивият рицар. При нея героят е беден, не е богат. Всичко на всичко той има хлебно зрънце, което с хитрост успява да замени последователно за петел, свиня, бик, а накрая и за трупа, а него пък успява да замени за живата принцеса. Както е видно, тук мъртвият се явява обект, не субект. Той вече не е партньор, с когото сключваш договор, а оръдие, което служи за спекулация, където има място и за лъжа, и за измама. Някои общества се придържат към подобно отношение с мъртвите. Те им отказват покой, използват ги, понякога буквално, както в случая за ка­нибализъм и некрофагия, когато тези явления са основани на стремежа да се придобие доблестта и силата на покойния. Символически това става в общест­ва, вплетени в престижни съперничества, в които участниците са задължени, осмелили се, да го кажем така, постоянно да призовават мъртвите за свобода в стремежа си да обосноват своите изключителни права посредством призиви към предците и генеалогически мошеничества. Тези общества повече от други­те не виждат покой от мъртвите, с които те злоупотребяват. Обяснението е в то­ва, че те си отмъщават за своето преследване, още повече, че проявяват своята взискателност и придирчивост по отношение на живите, от което последните се стараят да се възползват. Но когато става дума за справедливото поделяне на изгодата, както в първия случай, или за неудържима спекулация, както във втория, главната идея се състои в това, че в отношенията между мъртвите и живите е невъзможно да не се дава сметка и за двете страни.
Между тези крайни позиции съществуват преходни форми: индианците от западното крайбрежие на Канада и меланезийците въвеждат всички свои предци в церемонии, като ги задължават да застанат на страната на потомците. В някои култове към предците в Китай или в страните от Африка мъртвите съхраняват своето лично тъждество, но само в продължение на няколко поколения. У пуебло в югозападните райони на САЩ те тутакси биват деперсонализи­рани като покойници, но изпълняват някакви специални функции. Даже в Европа, където мъртвите са равнодушни и анонимни, фолклорът съхранява останки от различен вариант, в който е запазена вярата, че съществуват два ви­да мъртъвци: едните, отишли си от естествена смърт, съставят корпуса на предците-покровители, докато самоубийците, убитите или омагьосаните се превръщат в зловредни и завистливи духове.
Ако се ограничим с разглеждането на еволюцията на западната цивили­зация, то няма съмнение, че спекулативната позиция постепенно отстъпва мя­сто на договорната концепция в отношенията между мъртвите и живите, а тя от своя страна отстъпва място на безразличието, което, може би, се заключва в евангелската формула “оставете мъртвите да погребват мъртвите”. Но няма никакви основания да се предполага, че тази еволюция съответства на всеобщия образец. По-скоро се създава впечатление, че във всички култури е имало неотчетливо изразено осъзнаване на двете форми, но индианците бороро са отделили една от тях и при това са се постарали, прибягвайки към суеверни прийоми, да се обезопасят от другата страна, както, впрочем, и ние продължа­ваме да правим това независимо от признаването от нас на вярвания или от неве­рие.
Своеобразието на бороро се състои в това, че те ясно са изразили двете концепции, изградили са система на вярвания и обреди, съответстващи на всека от тях, и са създали механизми, позволяващи прехода от едната към другата с надеждата двете да бъдат примирени.
Бих се изразил неточно, ако кажа, че за бороро не съществува естествената смърт: за тях човекът не е индивид, а личност. Той е част от социологическа вселена, и това е селото, която съществува от памтивека до друга – физическата вселена, състоящата се от своя страна от други, по тяхно мнение, одушевени същества, небесни тела и метеорологични явления. На този възглед не пречи временния характер на конкретните села, които, поради това, че обработваемите площи около тях се изтощават, рядко остават на едни и същи места повече от трийсетина години. Следователно онова, което съставя селото, не е неговата територия и не са отделните колиби, а определена структура, която описахме по-горе и която бива възпроизведена от всяко село. По такъв начин става ясно, защо като препятстват традиционното разположение на селата, мисионерите разрушават изведнъж цялата система.
Що се отнася до животните, те частично принадлежат към света на хората, особено рибите и птиците, докато някои наземни животни биват отнасяни към физическата вселена. Затова и бороро считат, че собствената им човешка форма се явява преходна: между формата на онази риба, с чието име те се назовават, и формата на арара, с която те завършват цикъла на своите превъплъщения.
Мисленето на бороро се основава на фундаменталното противопоставяне на природа и култура, от което следва, че те отнасят човешкия живот към порядъка на културата. Да се каже, че смъртта е естествена или противоесте­ст­вена, губи смисъл. На дело и по право смъртта се явява едновременно и есте­ст­вена, и противоестествена.
Всеки път, когато някой умре, това засяга неговите близки, но и общест­вото като цяло. Загубата, която природата нанася на обществото, следва да бъде върната като дълг – мори – термин, който много добре предава едно от основните понятия на бороро. Когато умира индианец, селото организира ко­лек­тивен лов. Поръчва го половината, която е противоположна на онази, от които произлиза покойният. Това е експедиция против природата, а целта е да се убие дивеч, за предпочитание ягуар, чиито нокти, кучешки зъби и кожа със­тавят мори-то на покойния.
Когато пристигнах в Кежара, тъкмо я беше посетила смъртта, за съжаление ставаше дума за човек, умрял далеко, в друго село. Затова не видях двойното погребение, което се заключава в това, че трупът отначало бива погребан в яма, покрита с клонки и изкопана в центъра на селото. Той лежи в нея, докато плътта не започне да се разлага, след това костните останки се мият в реката, изрисуват се и се украсяват с мозайка от налепени пера, накрая ги поставят в кошница, която потапят на дъното на езеро или река. Всичко останали церемонии, на които присъствах, протекоха в съответствие с традицията, а това включваше и ритуални скарификации* от страна на родствениците на онова място, където трябва да се изкопае временен гроб. Другото неблагоприятно обстоятелство се състоеше в това, че колективният лов се беше състоял или в навечерието, или в деня на моето пристигане – не разбрах, но беше ясно едно – ловците не бяха убили нищо. За погребалните танци беше използвана стара кожа на ягуар. Подозирам даже, че нашият ирара беше тъй живо обладан от индианците, за да успее да изиграе ролята на недоставения дивеч. Не ми признаха това никога, за което съжалявам: ако беше именно така, бих могъл да претендирам за ролята на уиаддо, човекът, който командва лова, представляващ духа на покойния. От неговото семейство бих получил връзка върху ръкав от човешки коси и пояри – мистически кларнет, направен от мъничък, налепен от пера калебас, който служи за разширение на бамбуковото езиче; звукът се чува над него, след това го завързват за кожата. Бих поделил, както е предписано месото, кожата, зъбите, ноктите между родствениците на покойния, които биха ми дали в замяна церемониален лък, стрели и още един кларинет, в памет на моите отговорности, и гердан от кръглички раковини. Без съмнение щеше да ми се наложи да се поизрисувам с черна боя, за да не ме познае онази злокобна душа, виновна за смъртта на човека. По правилото на мори, тя е длъжна да се превъплъти в дивеч, който ще бъде убит от ловците. По такъв начин тя се жертва, като с това компенсира нанесената от нея вреда, но пълна с отмъстителна ненавист към своя палач. Затова в някакъв смисъл тази смъртоносна натура се явява като човешка. Тя действа с помощта на особена категории души, които зависят непосредствено от нея, а не от обществото.
По-горе споменах, че живях в колиба заедно с шаман. Бари са особена категория човешки същества, които не принадлежат напълно нито към физическата вселена, нито към социалния мир; тяхната роля се заключава в уста­но­вяването на посредничеството между двете царства. Възможно е – но не точно, – те всички да са се родили в половината на тугаре. Така беше и с моя магьосник, тъй като нашата колиба беше чера и той живееше, както и следваше да бъде, у своята жена.
Шаман се става по призвание, а нерядко и след като човек сключи съгласие с членове на много сложна общност. Тя се състои от злокознени или по-просто казано опасни духове, частично небесни (и оказващи влияние на астрономическите и метеорологичните явления), частично подземни, а частично и такива, които се отнасят към животинското царство. Тези същества, чието число расте постоянно за сметка на душите на умрелите шамани, са отговорни за движението на светилата, за вятъра, за дъжда, за болестите и за смъртта. Това са герои на разкази, които се изявяват в разнообразни и ужасяващи образи: мъхнати, с дрипави глави, от които пуши цигарен дим, когато пушат; въздушни чудовища, които изпускат дъжд от очите и ноздрите си, или са с непомерно дълги нокти и коси; на единия крак с огромен корем, и с тяло на летяща мишка, покрита с пух.
Бари е антиобществена личност. Благодарение на личната си връзка с един или няколко духа той има привилегии: свръхестествена помощ, когато се отправя сам на лов, способност да се превръща в звяр, да има пророчески дар; той знае тайните на болестите. Убитият на лов дивеч, първата реколта не е позволено да се яде, докато бари не получи своята част. Той съставлява онова мори, което живите са длъжни да принесат на духа на мъртвите. По такъв начин в системата той играе симетрична и противоположна роля на погребалния лов, за който говорих.
Но бари също е подвластен на един или на няколко духа-хранители. Те го използват за превъплъщения и тогава бари, обладан от дух, изпада в транс и конвулсии. В замяна на своето покровителство духът нито за миг не изпуска бари от своето внимание; именно той се явява истинският владетел не само на имуществото, но и на самото тяло на магьосника. А този пък дава на духа отчет за строшените от него стрели, строшената посуда, за обрезките на своите нокти и отрязаните си коси. Те не бива да се унищожават или да се изхвърлят и бари мъкне със себе си тези остатъци от своя преминал живот. Старата юридическа поговорка – мъртвият стига живия – тук получава ужасен и неочакван смисъл. Връзката между шамана и духа е тъй тясна, че в крайна сметка никога не става ясно, кой от двамата партньори по договор се явява хазяин и кой слуга.
От казаното е видно, че за бороро физическата вселена е изградена от сложна йерархия на индивидуализирани сили. Ако тяхната лична природа е обозначена ясно, то не е тъй с други техни свойства, тъй като тези сили се явяват едновременно и предмети, и същества, и живи, и мъртви. В обществото на шаманите се образува това звено, което свързва хората с тази тайнствена вселена на злокобните души, едновременно живи създания и предмети.
В сравнение с физическата вселена социума има съвършено други особе­ности. Душите на обикновените хора, т.е. хората, които не са шамани, обра­т­ното, губят своето лично тъждество и съществуват като общество. На дело това общество е двойствено, доколкото душите след погребението се разпределят между двете села, едното от които отстои на изток, а другото – на запад. Те биват държани под надзор съответно от двама велики обожествени герои от пантеона на бороро: на запад – възрастният, Бакороро, а на изток – младият, Итуборе. Да отбележим, че линията, минаваща от изток на запад, съответства на течението на Риу-Вермеля. Може би затова и съществува все още неясната връзка между двойствеността на селото на мъртвите и разделението на селата наполовина в низината и наполовина по горното течение на реката.

* скарификация лат. scarificatio – едновременно разрязване на тъкан, за да се отвори място за изтичане на кръв или на друга течност.

Из “Печални тропици”

Клод ЛЕВИ-СТРОС

Stros kopie copy

IV. Бороро

“Добрите диваци”

В какъв ред да се опишат онези дълбоки, макар и откъслечни впечатления, които обсаждат и се утаяват у придошлия в селото на индианците бороро, чиято култура беше останала относително недокосната? Когато се намираш всред инди­анците кайнканг, както и всред кадиувеу, отначало изпитваш скука и униние. Техните селища, приличащи на селата на съседните селяни, обръщат внимание върху себе си най-вече с безмерната си нищета. Когато се окажеш лице в лице с още живите традиции на техните общества, преживяваш тъй силен потрес, че се чувстваш обезкуражен: за коя нишка трябва да се хванеш, за да разплетеш това многоцветно кълбо?
Тази мисъл не ме оставяше на мира докато се устройвах в ъгъла на голямата колиба. Някои детайли започнаха да се проясняват. Ако традиционните размери и разположението на жилището се бяха запазили, то архитектурата вече беше из­питала върху себе си необразилското влияние. В плана си жилищата бяха право­ъгълни, а не овални, и покривът не съставяше единно цяло със стените, макар всичко да беше направено от един и същ материал – клони, поддържащи стряхата от палмови листа. Самият покрив буше двускатен, а не закръглен и се спускаше почти до земята. Докато селото Кежара, където пристигнахме, както и другите две – Побори и Жарудори, разположени по течението на Рио Вермеля, бяха от онези селища, които не бяха твърде много засегнати от дейността на салезианците. Тези мисионери, на които заедно със „Службата за защита на индианците” им се удаде да сложат край на враждата между индианците и колонистите, бяха провеждали едновременно както етнографски изследвания (това са най-добрите източници, които ние разполагаме за бороро, наред с много старите изследвания на Карл фон ден Штайнен), така и методическа борба с местната култура.
Две обстоятелства говореха в полза на това, че Кежара оставаше един от последните стожери за независимост. Преди всичко селото служеше за резиденция на водача на всички села по Рио Вермеля – високомерна и загадъчна личност. То­зи трийсет и пет годишен човек говореше много добър португалски. По неговите думи той и по-рано е можел да говори и пише на този език, тъй като е бил възпитан в мисията. Горди с успеха си, светите отци го изпратили в Рим, където бил приет от папата. След неговото завръщане било замислено да го оженят по християнски обичай без да отчитат местните традиции. Този опит предизвикал у него духовен срив, от който бил спасен единствено от връщането към стария идеал на бороро: заселил се в Кежара, където ето вече десет или петнайсет години води образцовия живот на „дивака”. Изцяло гол, разкрасен с червено багрило, с пробита ноздра и долна устна, в които са промушени клечици, целият украсен с пера, този папски индианец се оказал великолепен наставник в социологията на бороро.

Bra 16
Ето че ни обкръжават няколко десетки индианци, които спорят помежду си. Спорът се съпровожда от еклив смях и размахани юмруци. Бороро са най-високи­те и най-снажни сред индианците на Бразилия. С кръгла глава, с издължено, с правилни и резки черти на лицето и с атлетическо телосложение, те малко напомнят жителите на Патагония, с които, възможно е, да бъдат свързани по отношение на расата. Но този хармоничен тип рядко се среща сред жените, като цяло ниски на ръст, мършави, с неправилни черти на лицето. Мъжката жизнерадост беше в странен контраст с неприветливото поведение на другия пол. Въпреки епидемията, опустошила тази местност, населението поразяваше със здравия си вид. Наистина в селото имаше и един прокажен.
Мъжете са изцяло голи, с изключение на рог от слама, който закрива края на половия член. Повечето са разкрасени от главата до петите с червено багрило от урука, разнесено с помощта на мазнина. Дори косата, падаща върху раменете или подстригана в кръг на нивото на ушите, е покрита с боя и прилича на шлем. Този фон се допълва от други украшения. Челото закрива подкова от черна блестяща смола, която се спуска по двете бузи до устата; рамената и ръцете са украсени с налепени ивици от бял пух или обсипани със стрит седеф. Жените носят памучна надбедрена превръзка, напоена с червена боя, която е прихваната от твърд пояс от кора, към която се прикрепя по-мека лента от бяла счукана кора, спусната между бедрата. Гръдта се препасва от двойно клъбце от памучни, изкусно сплетени ленти. Тази наредба завършва от също памучни ленти, завързани около глезените, около ръцете от китката до лакътя и самите китки.
Полека-лека всички се отдалечават. Делим колибата с размери приблизител­но дванайсет на пет метра с мълчаливото и неприязнено семейство на шамана и с престаряла вдовица, която по милост хранеха някакви родственици, живеещи в съседни колиби. Те обаче бързо я забравяха и тогава вдовицата с часове оплакваше своите петима съпрузи и онова щастливо време, когато винаги е имала доволно количество маниока, царевица, дивеч и риба.
И ето че на улицата вече начева пеене в ниските тонове на звънък и гърлен език с отчетлива артикулация. Пеят само мъже и простите, повторени сто пъти хармонични напеви ти се струват мъжествени и трагични. Защо запяха тези песни? Заради ирара, обясняват ми. Донесохме със себе си дивеч и преди да се изяде, трябва да се извърши сложен обред за успокоение на духа на птиците и за да се освети ловът. Бях поуморен, за да вляза в ролята на етнограф и с настъпването на тъмнината заспах и сънувах неспокойни сънища, повлияни от продължилите до ранни зари песнопения. Впрочем, тъй продължи до самото ни отпътуване, тъй ка­то нощите бяха посветени на религиозната страна на живота, а индианците спяха от появата на слънцето до към пладне.
Наред с няколкото духови инструменти, влизащи в предписанията за отдел­ните моменти от ритуала, друг съпровод на вокалите бяха звуците от калебаси, напълнени с камъчета, които разклащаха ръководителите на хора. Те изпълняваха своята роля прекрасно: ту да възбуждат страст или пък внезапно да спират пеещи­те, ту да изпълват с тишина шума от калебаса, при което звукът постепенно нарастваше или затихваше, ту, накрая, като водеха след себе си танцьорите с редува­нето на паузи и звуци, съобразени по дължина, сила и характер, които бяха тъй разнообразни, че с такава задача не би могъл да се справи по-добре и диригент на нашите големи оркестри.
Неслучайно в миналото индианците, та дори и мисионерите са вярвали, че посредством хлопките проговарят демоните. Впрочем, тъй като предишните заблуди по повод тъй наречения език на барабаните са разсеяни, може да се предпо­ложи, че в крайна сметка у някои народи този език е основан на истинско кодира­не на речта, сведено до няколко значения, символически изразено с рисунки на ритъма.
С настъпването на деня ставам и тръгвам към селото. На вратата се спъвам в някакви мършави домашни птици: това са папагали араруана, които индианците са научили да живеят в селото. На тях им скубят перата докато са живи и по такъв начин си осигуряват пера за своите прически. Като ги лишават от оперението им и не им дават възможност да летят, птиците изглеждат като пилета, приготвени за шишчета. От това, че обемът на техните тела намалява наполовина, и без това големият им клюн изглежда още по-голям. Другите араруана, които са с оперение, са се настанили на покрива, където се перчат с важния си вид – такива едни хералдически емблеми в червени и лазурни цветове.
Оказвам се насред поляна. От едната й страна тече река, а от другата я обграждат остатъци от гора, в които са се приютили зеленчукови градини; между дърветата се провижда верига от хълмове от червен пясъчник със стръмни склоно­ве. Околовръст на поляната в един ред се виждат колиби – на брой са двайсет и шест, всички изглеждащи като моята. В центъра се извисява колиба с размери примерно двайсет на дължина и осем метра на ширина, и следователно доста по-голяма като размери от останалите. Това е баитеманнагео, тоест дом на мъжете. Там нощуват ергените и прекарва дните си цялата мъжка половина от населението, ако не е заета с риболов, лов или някаква обществена церемония на площадката, отредена за танци. Тази площадка е с овална форма, оградена от колове в западната част на мъжкия дом. Влизането на жени в мъжкия дом е строго забранен. Колибите на семейните са разположени околовръст, тъй че мъжете по няколко пъти на ден извървяват пътечката между своя клуб и семейното огнище, провираща се през храстите. Ако се види от височината на дърво или от покрива на колиба, селото на бороро прилича на колело на каруца, в което семейните къщи служат като джанта, пътечките до тях – като спици, а централния мъжки дом – като главина.
Този забележителен план в миналото е бил присъщ на всички села, като при това тяхното неселение е било много по-голямо от сегашните (средно сто и петдесет човека, както е в Кежара). Тогава семейните домове са се разполагали не в един, а в няколко концентрични кръга. Впрочем такива кръгообразни селца има не само у бороро. С някакви незначителни разлики в детайлите, очевидно, те са типични за всички племена от лингвистическата група жес, които обитават Централното бразилско плато между реките Арагуая и Сан Франциску. Бороро може би са най-южните представители на тази група. Но ние знаем, че техните най-близки северни съседи – кайяпо, които живеят на десния бряг на река Риу Мансу (с тях за първи път се запознахме едва преди десет години), строят селата си по сходен образец, тъй както и апинайе, шаренти и канела.
Кръгообразното разположение на колибите около мъжкия дом има огромно значение в социалния живот и функционирането на култа. Мисионерите-салезианци от района на река Гарсас бързо разбрали, че единственият начин да обърнат бороро в християнството е да ги заставят да напуснат селото си и да се заселят в друго, в което къщите са разположени в паралелни редове. Изгубили ориентира си по отношение посоките на света, лишени от плана, който служи като основа на тяхното знание въобще, индианците бързо губят чувството си за традиция, тяхната социална и религиозна система буквално (ще видим, че те са неразделни) е твърде сложна, за да се мине без схемата, заложена в плана на селото.

Виж продължението в Andral 78-79 b, 2014

Из “Печални тропици”

Клод ЛЕВИ-СТРОС

Claude-Levi-Strauss 1
IV. Бороро

Злато и диаманти

Вратата за пътя към Боливия – порт Корумба, – ле­жи на десния бряг на река Парагвай и ти се струва, че е създадена за самия Жул Верн. Градът се е покатерил на върха на извисяваща се над реката варовикова скала. Две-три колесни параходчета с каюти на двете палуби, разположени ниско в корпуса и увенчани с хилави тръби, стоят в обкръжението на пироги около стоянките на кея, откъдето към върха води път. В ниското се издигат няколко сгради, които с внушителния си вид не съответстват на нищо около тях. Митница, арсенал. Те напомнят за ония времена, когато река Парагвай е била ненадеждна граница между държавите, сдобили се с независимост едва отскоро. Тогава този воден път е осигурявал интензивна търговия между Рио-де-ла Плата1 и вътрешните райони на континента.
Поел от кея към високото, пътят, не повече от двеста метра, върви ведно с корниза на скалите, после се извърта под прав ъгъл и въвежда в града по дълга улица, застроена с ниски къщи в бял и бежов цвят с плоски покриви. Улицата завършва на квадратен площад, където всред треволяка растат фламбойяни – дървета с остро-отровни оранжеви и зелени цветове, доставени от Антилските острови. По-нататък чак до закриващия хоризонт на хълмовете се е протегнала камениста равнина.
Единственият тук ресторант е винаги препълнен; местните жители понякога дават под наем първия етаж, където се събира влажният въздух от блатата. Близки до реалната действителност нощните кошмари правят от животеца на новопоявилия се христиански мъченик, захвърлен в душната яма на охранените дървеници. Ако говорим за храната, то тя е отвратител­на, доколкото земята, бед­на или необработваема, не е способна да удовлетвори пот­ребностите на двете-трите хиляди местни и придошли жители, съставляващи населението на Корумба. Всичко струва луди пари, а царящата тук външна възбуда, контрастираща рязко с равнинния и пустинен пейзаж – кафяв сюнгер, простира­щ се по протежението на реката, – създава впечатление на жизненост и веселост, подобно на онази, как­вато сто години назад са могли да създадат градовете на американските пионери в Калифорния и в Далечния Запад. Привечер цялото население се скупчва на корнизите. Юношите, провесили нозе, мълчаливо седят на балюстрадите, а пред погледите им се разхождат, по три-четири, шушнещи си девойки. Тези предсватбени сгледи биват представени от странна церемония, която протича на мъждукаща електрическа светлина, зад която се простират петстотин километрови блатни местности, на чиито пространства могат да се видят камилски птици и питони боа, които могат да се срещнат и на две крачки от стените на града.

Claude-Levi-Strauss 3Корумба отстои само на четиристотин километра с полет от Куяба. Аз бях свидетел на развитието на въздушните съобщения между тези два града, което в началото ставаше на неголеми четириместни самолети, преодоляващи това разстояние за два-три часа жестоко друсане, а от 1938-1939 г. – на дванайсетместни “юнкерси”. Но през 1935 г. до Куяба беше възможно да се отиде само по вода, тъй като криволиченията на реките удвояваха този път до осемстотин километра. За да попаднеш в столицата на щата в сезона на дъждовете бяха необходими осем дни, а през сухия сезон – три седмици, тъй като лодката, поради малкото валежи, често засядаше в плитчините. Трябваше да загубиш не един ден, докато я избуташ от плитчините, привързал към здравото дърво дебелото въже, което изопваше неистово работещия двигател. В кантората на компанията висеше съблазнителен плакат, който рекламираше пътешествието с “най-бързия и комфорта­белен параход по линията Куяба – Корумба – Порто-Есперанса”. Излиш­но е да казваме, че действителността малко съответстваше на описанието.
Въпреки всичко пътешествието беше очарователно. Пътниците бяха малко, това можеха да бъдат семейство скотовъдци, отиващи към стадата си, странст­ва­щи търговци с ливански произход, военни от гарнизона или провинциални чиновници. Току-що стъпила на борда, публиката веднага се преобличаше в домашна дрехи като за вила, тоест в пижами на райета (контетата – със свилени), едва скриващи покритите с косми тела, и нахлузваше домашни пантофи. Два пъти на ден всички се събират на масата за неизбежното меню, състоящо се от пълно блюдо с ориз, второ блюдо с тъмен фасул и още едно – върху брашно от сушена мани­ока – всичко, като гарнитура към прясното или консервирано говеждо. Това се нарича фейжоада, думата идва от feijāo – „боб”. Лакомията на моите спътници би могла да се сравни единствено с оная разсъдливост, с която те говореха за нашата ежедневна храна. В зависимост от времето трапезите от фейжоада се обявя­ваха ту за „превъзходни”, ту за „отвратителни”, а десертът от мазен кашкавал и плодов мармелад се ядеше едновременно и то с върха на ножа и биваше оценяван като „достатъчно” или „недостатъчно” „сладък”.

Виж продължението в Andral 78-79 b, 2014