New

Andral 72-73 a, 2013

Andral 72-73 b, 2013

Advertisements

СТРАХ

/един действително преживян ден/

Тосен РАМАР

Събудих се от остра болка под лъжичката. Бодежите ме присвиваха от снощи. Алармата на телефона ме събуди в 7,30 и това за мен беше истинско спасение от агонията от болки и кошмари. Преспах у приятели и предния ден през целия следобeд следяхме новините по радиото. Очакваше се голямо шествие в центъра на София. Привечер исках да изляза, но не ме пуснаха. Ако ме видели „бръснатите глави” щели да ме „прегазят и смелят”. Реагирах с насмешка на това, но си върнах спомена от срещата с такива хора преди 8 години. Бяха четирима души с железни бомбета на кубинките и вериги. Натресоха ми се изневиделица на една автобусна спирка. Бях сам. Отървах се с разкървавен нос от удар с оловен бокс между очите. Слава богу, че носът ми е гумен, сам си го наместих, но синините около очите си ги носих почти седмица. Много ме беше срам. И ме беше яд за шапката, която ми взеха. „Мангал, на теб не ти отива тая шапка!” – ревяха изродите и понеже не им я дадох, ми я отнеха насила. После помня, че тичах, много тичах. Не помня колко време и какво разстояние съм изминал докато се почувствах отново сам и в безопасност в тихата есенна нощ из тъмните квартални улици на София. Тогава ме сви под лъжичката. Същата тази пронизваща болка, която се появява при мен толкова рядко, но така ме присвива, че спира дъха ми и ме принуждава да се скатавам на две. Опитвам се да я оправдая, че е от многото пушене или нередовното хранене, но тя ме напада винаги, когато се чувствам безсилен пред нещо, или когато натрупам толкова злоба, че ми иде да смачкам и валяк, ако ми се изпречи на пътя. Тогава тая болка така ме прорязва между ребрата, малко по-нагоре от слънчевия сплит, сякаш за да ми напомни: „Ей, я се озапти малко, ти за какъв се мислиш?! Виж се колко си мъничък, а искаш да пребориш света!” Казват, че нервите удряли винаги на най-слабото място… И предизвикват болка. Болка от безсилие…

Исках да се наслаждавам на последните топли вечери от „циганското лято”, но и от това ме лишиха. Не приятелите ми, които ми забраниха да излизам, а демонстрантите от шествието, скандиращи ”Цигани, умрете!” Наблюдавахме ги от прозорците на 6-ия етаж. Пишлемета – надъхани, дрогирани, пияни, с 2-литрови бирени бутилки и девойчета с пиърсинги навсякъде. Сред множеството имаше и майки, които влачеха след себе си невръстни хлапета с ученически ранички и размахваха трикольора български. Една майка с дръжката на байряка побутваше чедото си да върви по-бързо, в крак с нея, както пастир подкарва заблудено агне. Детето подскачаше като сугаре и припкаше весело след нея, приемащо всичко за игра. Не проумявах – това ли е начинът да възпиташ детето си в патриотизъм? Ами ако това дете утре скочи срещу баща си, когото не познава и се окаже, че „незнайният” му татко е точно от тези, срещу които изоставеното му майчино достойнство злобее?!

Докато гледах безбройното шестващо множество, чието начало отдавна беше отминало, а краят му все още не се виждаше, си мислех че всичките тези комплексирани и нещастни момченца, изгубили либидото си от дрогата и алкохола – та тия хора вместо да позволят да бъдат зомбирани от болните параноични мозъци на безморалните властолюбци, биха могли да се наслаждават на младостта си по много по-достоен и приятен начин, обръщайки повечко внимание на красивите български момичета. Така, ако наистина парадират за патриотизъм, биха сторили и нещо полезно за родната демография. Знаеха ли те, че източната максима „Любов, а не война”, превърнала се в девиз на хипитата, но в изопачен вариант, това е отдавна осъзната житейска философия в простичкото битие на ромите? Именно тази философия ги е съхранила през всичките векове на игнориране, отхвърляне и преследване. Тази житейска мъдрост им е давала сили, заряд и кураж да продължат да живеят и да се съхранят такива, каквито са до днешни дни – добри или лоши… Бог знае.

Този път без чувство за вина от интуитивните си пророчески предвиждания споделям, че интеграцията върви неотклонно добре и при това не по пътя, по който политици, институции и обществени организации програмират, а по най-естествените природни закони на човешкия род. В мъглявината от смесени чувства и състояния на злоба, страх, съжаление от това, което виждах и чувах сред демонстрантите от прозореца на 6-ия етаж, до съзнанието ми се появиха образи и картини, които напоследък все повече зачестяваха. Не беше рядкост да видиш по централните улици не само на София, но и навсякъде из страната, вечер хванати под ръка, разхождайки се двойки – ромски младежи с български девойки – очебийно влюбени, по-силни от неудобството и срама си, предизвикано от възмутените погледи и едва доловими нецензурни подмятания около тях. Естествена взаимна интеграция на култура, ценности и вкус към живота. А може би любопитство към „забранения плод”?..

Срещу това и най-шизофреничният националист не би могъл да се пребори. Човешката природа и Вселенските закони са по-могъщи от всички изкуствени предизборни лозунги, обществени норми и програми. Нека се замислят  по този въпрос „нашите”  надъхани от омраза български момчета, шестващи по улиците с 2-литровите си бирени галони. Чудех се дали  родителите на тези непълнолетни знаят къде са децата им в този момент и какво занимава главите им. Източните мъдреци казват, че за всяка грешка на детето родителите трябва да бъдат съдени. Къде са сега тези родители? Как ще посрещнат тази вечер децата си? Какво ще им говорят учителите утре ?

В този момент клаксон прекъсна мислите ми. Беше такси, решило да  пресече булеварда, по който вървеше шествието. Насъбралата се колона от автомобили отзад го последва. Трима младежи се отклониха от шествието и заудряха с ръце по капака на таксито. Шофьорът осъзна, че няма да успее да пресече и удари спирачки, като подхвърли нещо по адрес на майките им, а те бързо се отдръпнаха, оглеждайки се дали са ги видели от полицейската кола, но като осъзнаха че е доста далеч след тях, се присъединиха към тълпата манифестиращи, показвайки на шофьора на таксито победоносно среден пръст, плезейки му се. На следващата пряка заритаха контейнерите за боклук на ъгъла, хилейки се гръмогласно, издаващи някакви животински звуци. За съжаление долу полицаите не можеха да видят всичко това, което пред мен се откриваше като панорама от 6-ия етаж. В този момент домакинята на апартамента дойде до мен на прозореца, като реши да излее шише вода на главите на момчетата, но те вече се бяха отдалечили. Тя им кресна нещо, но долу тълпата беше толкова шумна, че викът заглъхна.

Франциско Гоя – „Сънят на разума ражда чудовища“, 1799, из цикъла „Капризи“.

Чудех се на тази тълпа, парадираща патриотизъм – ревящи хора, които нямат свян да размахват българското знаме, позорейки го по най-бруталния начин, чупейки, рушейки и унищожавайки всичко по пътя си. Та те не бяха достойни да обитават и най-тъмните места на дивата джунгла, а скандираха за ред и цивилизованост.

Продължава в Andral 64-65 a, 2011

Ние

като оплаквачките на света…

ЗАКЪСНЕЛИ ДУМИ

Давид КЮЧУКОВ

В една януарска привечер преди много време при мен дойде познат в квартала ром, който от тъмно до тъмно обикаляше улиците и събираше вторични суровини. Беше разумен и спокоен човек, но този път донесе някаква ненужна вещ и настойчиво се опитваше да ми я продаде – убеждаваше ме колко ми е необходима, сваляше цената, молеше ме и накрая призна: „Виж, днес е Васильовден, гъска не мога да купя, вземи го това на цената на едно пиле, да има какво да сложа на масата за децата”.

Отказах му и повече от десет години не мога да си простя това – едно пиле беше цената на душата ми и аз не я откупих. То беше нужно на едно семейство, за да избяга от мъката си поне в онази вечер и на две дечица да се зарадват на мечтания празник, който за пореден път нямаше да се случи. Моята солидарност с тяхната участ щеше да бъде съвсем мъничка проява на човечност, нищо  повече. В онази януарска привечер свети Васил говореше със съвестта ми и тя не го чу.

Диана Софрониева, „Дете“

Животът е най-невероятното нещо, което може да ни се случи, а не го ценим. Когато бях малък, се наложи да прекарам в болница известно време и един ден на съседното легло сложиха току-що оперирано дете, което имаше физически увреждания. Крайниците му, доколкото ги имаше, вързаха с бинтове към железата под него и целият персонал на отделението избяга. Детето почти през цялата нощ викаше, скъса бинтовете и превръзката си и започна да се наранява. Никой не му помогна, по някое време то притихна и на сутринта беше умряло.

Това нещастно дете умря заради своята недъгавост, плашеща всички, но оправдание за тези, които го изоставиха, няма.

Няма оправдание и за всички нас, когато пред очите ни страдат и умират хора заради липса на лекарства и парче хляб. С каква съвест мълчим вместо да потърсим отговорност от нашите управници? Как е възможно в България да има гладни същества и изстрадали хора да бъдат принуждавани да просят пари за лечение! Как е възможно общност от разумни индивиди да наблюдава безчувствено или с фалшиво прискърбие неописуеми трагедии? Виновни за това сме всички ние, които позволяваме навсякъде в управлението на държавата ни да се вихрят негодници и некадърници и допускаме децата на България да измират в страдание.

В един страшен февруари преди няколко години безработен младеж разказваше орисията си. Последните думи на тоя отчаян баща бяха: „Лошо е, когато земята е бяла, не може да се намери и парче дърво. Детето цяла нощ трепереше”. Има още

Мафии

до мафиите… Президентски, правителствени, партийни, организирани, неорганизирани, български, турски, ромски, арменски, еврейски, помашки, гагаузки, шопски, футболни, тежкоатлетни, абревиатурни, петролни, газови, митнически, червени, сини, жълти, зелени (тия са повече бъдещи), журналистически, топлофикационни, електроразпределителни, студеноводни, археологическо-иманярски, местни, национални, областни, окръжни, селски, кадесарски, дансуващи, меверейски, алкохолни, тютюневи, акцизни, дедесарски, гранични, погранични, финансови, учебникарски, университетски, улични, катаджийски, лекарски, депутатски, педерастки, зеленчукови, месопреработвателни, боклуджийски, алкохолни, фолкмафия, дрогаджийски, курвенски, атакаджийски, бесепарски, резесарски, седесарски, депесарски, евротъпи и евроостри, христиански, мюсюлмански, юдейски, кришнарски, евангелистки, постоянни, телевизионни, просташки, полуинтелигентни, интелигентни, временни … Всякакви… Стига, нека се събудим…

„Дали се зора зазори или се две нощи смесиха“…

„Прославеният

народен проповедник Оливие Майер имал навика след кратко встъпление да предлага на своите слушатели един хубав богословски въпрос, като този например, вземала ли е Девата при зачатието на Христос активно участие, за да се счита тя действително Майка Божия“.

Йохан Хьойзинха, „Залезът на Средновековието“,

Панорама, С., 2002, стр. 155

Христианството

ти вменява „грях“ още с раждането, оказваш се „виновен“, че си се родил…

Каквото и да ми говорят, това е, много меко казано, нелепо. Не съзирам никакъв, ама никакъв хуманизъм в подобна теза.